Стана Катич, Кейт Бекет от „Касъл“, специално за „Преса“:

Убийте ме, не знам какво ще се случи в сериала!

Магдалена ГИГОВА

 

Стана Катич, по-известна в България като Кейт Бекет от сериала „Касъл“ даде специално интервю за „Преса“. Срещата бе в атинския хотел „Астир палас“, където актрисата разговаря с балкански медии. Естествена, усмихната и внимателна, Стана отдели на всеки точно по 15 минути, за да има равноправие.

Кариерата на Катич започва в театъра, където играе в класически пиеси като „Чайка“, „Ромео и Жулиета“ и „Ричард Трети“. Тя дебютира в сериалите „Спешно отделение“ и „Военна прокуратура“ и участва в доста телевизиионни поредици като „От местопрестъплението. Маями“, „24 часа“, „Герои“ и „Щит“. През 2007 г. Стана е поканена от известния режисьор Робърт Бентън за филма „Любовен пир“, в който има гореща любовна сцена с другата главна героиня (в ролята Селма Блеър). Близостта им вдига голям шум, който кара Стана Катич да признае с усмивка: „Репетирахме в отделна стая. Двете погледнахме леглото, спогледахме се една друга и започнахме да се целуваме. За първи път се целувах с жена и признавам, че ми се стори доста възбуждащо. На снимачната площадка си прекарахме чудесно, но с ръка на сърцето мога да кажа, че там отново се убедих - аз съм 100 процента хетеросексуална.“

Актрисата участва с Олга Куриленко и Даниел Крейг във филма за Джеймс Бонд „Спектър на утехата“. През 2010 г. партнира на Ричард Гиър в „Само за влюбени“, а в „Отмъстители“ - на Ева Мендес, Скарлет Йохансон и Морган Фриймън. Но истинската популярност идва с „Касъл“, който й донася наградата за най-любима драматична актриса в сериал през 2014 г.

Преди интервюто със Стана в Атина всеки от журналистите бе уведомен да спазва правилата на „Дисни“ - никакви въпроси за политика, религия и личен живот.
Вестик „Преса“ благодари на „Фокс България“ за предоставената възможност.
- Стана, вие много се гордеете с балканските си корени. Моля ви, разкажете нещо повече за тях.

- Родителите ми са родени през една река един от друг и това е реката Цетина, която се намира на Далматинското крайбрежие. Имам роднини в Сърбия, Черна гора и Хърватия и се радвам на възможността да пътувам и да ги посещавам. Това са наистина прекрасни места - много често ходех там през лятото, когато бях малка. Тези места имат богата история, която все още е автентична. И в днешно време цари провинциален дух, животът е прост, а земеделието истинско и това е много очарователно.

- Всички места, които изброихте са съседни на България. Били ли сте някога у нас или все още не?

- Да, била съм.

- Наистина ли?

- Да, бях в София и много се забавлявах. Всъщност срещнах се с един български скулптор. Синът му се казваше Тодор или Теодор. Той е направил една страхотна скулптура на жена, която се намира на булевард в централната част на София. Беше страхотно. Бях в София по работа и имах възможността да пътувам в района. Много хубаво си прекарах. (Стана говори за Тодор, син на скулптура Георги Чапкънов, който е автор на фигурата на света София срещу ЦУМ. Тодор Чапкънов работи като режисьор в САЩ и снима филми за различни компании - б.а.)

- Вероятно не знаете, че в България „Касъл“ е много популярен сериал. Дори книгите „написани“ от Ричард Касъл за Ники Хийт са преведени. Въпросът ми е: обикновено филмът завършва със сватбената целувка на главните герои. Кажете какво ще се случи през седмия сезон? Защото създателят на сериала Андрю Марлоу обещава много интересни изненади. Издайте някоя от тях!

- Да ви кажа честно - не знам! В момента снимам филм във Флоренция и дойдох за малко тук, за да се срещна с журналисти от балканските страни. Всички, дори и аз не знаем какво ще се случи в седмия сезон. Това е истината. Ще се върна в Лос Анджелис и ще започнем снимките към средата на юли - така че още дори не са ни раздали сценария. Наистина нямам представа, но съм убедена, че ще го направят интересно.

- Готова ли сте за бебе? Имам предвид Кейт Бекет.

- Мисля, че героинята е, не знам. Съгласна съм с каквото решат да направят с Кейт Бекет. Струва ми се, че продуцентите го искат. Или пък Касъл и Бекет ще се оженят първо? Само гадая. Не знам какво ще измислят.

- Сериалът е изпълнен с чувство за хумор. Споделете някоя забавна случка зад кадър.

- О, ние много се смеем и на снимачната площадка, и зад кадър. Неотдавна снимахме епизод, чиято тема беше 70-те години на ХХ век. Един от героите, изигран от Джон Полито, умствено е останал в 70-те години и ние трябва да се преструваме, че също сме в тази епоха, за да вземем показанията му. Всички са облечени с типичните за онова време дрехи, танцуват на съответната музика, изобщо... положени са всички усилия, за да изглежда така, все едно сме в 70-те години. Една от сцените беше в дискотека, типична за епохата. След един от епизодите към мен се приближи мъж, който смътно ми изглеждаше познат и ме заговори. Аз го погледнах и не знаех кой е този човек. Опитах се да си припомня откъде ми е толкова познато неговото лице. Помислих си дали не е някой, с когото съм снимала филм навремето. Все пак много приятелски ми говореше, но с тези дрехи и прическа изобщо не можех да се сета. Оказа се, че това е Сиймс Девър, с когото вече шест сезона играем в „Касъл“. Той е в ролата на полицай Кевин раян - дето са двойка с Еспозито. Наистина много се изненадах! Има много забавни моменти зад кадър докато снимаме тематичните епизоди. Както се вижда, понякога собствените ми колеги ме шокират.

- Кейт Бекет е екшън героиня. Вие също приличате на такава. Увличате се по лов със соколи, стрелба с лък, конна езда, тренирате карате... Но характерът ви покрива ли се донякъде с този на героинята ви? Или не чак толкова?

- Мисля, че в процеса на създаване на един герой, влагаш много от собствения си свят. Личността ти влияе върху режисьорите и авторите на текста. Кейт е измислена фигура, но си приличаме на външен вид и аз много й се възхищавам. Тя е един интересен образ. Бекет е много честна, силна и се бори за справедливост, което я превръща в герой в моите очи, така че е много хубаво да играеш такава героиня. Но и не е перфектна, което позволява на хората да се припознаят по-лесно с нея. Кейт има недостатъци, което я прави по-правдоподобна.

- И в нея има малко от вас?

- Мисля, че у мен има части от нея, от които аз вземам пример, както и такива, които са част от процеса на създаването на героинята.

- Любимите ви книги са „Зорба гъркът“ и „Майсторът и Маргарита“. Те са много мъдри и философски. Защо предпочитате такъв тип четиво? Може би това е дълбоко заложено в душата ви?

- Зорба гъркът е феноменална история, той е вдъхновяващ герой и беше страхотно да се види как шефът му бавно се променя, колкото повече време прекарва със Зорба. Беше чудесно да се проследи своеобразната любовната история между тези два персонажа, които стават приятели. Книгата е невероятна! А „Майсторът и Маргарита“, разбира се, е друг тип любовна история, която прескача в необикновения сюрреалистичен свят. Има толкова много ироничен хумор в тази книга.

- И малко черен.

- Да, определено има черен хумор. Но тези книги са само част от книгите, които съм споменавала. Обичам да чета и имам цял списък с любими книги, а тези са просто две от многото, които обичам.

- Чели ли сте някога книга на български автор?

- Не знам дали съм чела. Имам предвид може и да съм, но да не съм знаела ,че е български. Един от любимите автори от Балканите е Иво Андрич, който има Нобелова награда за литература.

- Моля ви, разкажете ни за вашата благотворителна дейност, защото се занимавате с много каузи, но те не са много популярни в България. Вашата героиня е известна, но личните ви пристрастия не са.

- Подех инициатива, наречена „Алтернативно придвижване“, чиято цел е да накара хората да да не използват колите си толкова много. Може би за много европейци това звучи нормално, но в Лос Анджелис автомобилите са неизменна част от обществото ни, всичко се върти около колите, целият ни живот. Докато пътувах из цял свят, ми се стори, че развиващите се страни винаги гледат в посока на създаването на точно такова общество, въртящо се около автомобилите. Ето защо целта на този проект беше да подтикне хората да се придвижват с автобус, да вземат градския транспорт, да карат колелo, да ходят пеша поради многото прекрасни предимства, които тези активности предлагат. За мен като актриса това беше чудесен начин да почувствам, че правя нещо значимо за страната си и за себе си. Всичко това помага и на местните икономики, допринася за здравето на хората, за опазването на околната среда...

Когато се интегрираш в града, ходейки пеш или ползвайки обществен транспорт, започваш да го опознаваш по-добре. Защото, когато пътуваш на по-бавни обороти, ти всъщност срещаш хората, които притежават малък бизнес по пътя ти, разговаряш с тях. След това започваш да забелязваш прекрасната архитектура, парковете, цветята и всичко е толкова вдъхновяващо. Пътувала съм изключително много. Била съм в държави като Монголия и Перу. Някои от тези страни са в преходен период. Те преминават от един вид икономика към друг и докато се придвижват към следващата стъпка от техния икономически цикъл, невинаги мислят за инфраструктура. Мисля, че подтиквайки страната и нейните граждани да помислят малко повече за инфраструктура, се създава благоденствие. Защото градовете винаги са съществували, но колите - не. Така че, когато мислиш за даден град, за създаването на общество и хора, които са загрижени за средата, в която живеят и за създаването на сигурен и позитивен свят, е хубаво да се намери баланс между двете - между придвижването с кола и придвижването пеша.

Другите проекти, в които се опитвам да участвам, са свързани с подпомагането на деца в нужда. Свързвам се с болници и сиропиталища или различни видове благотворителни организации, които се грижат за създаването на положително въздействие на изкуството и околната среда, които да оставят положителен отпечатък върху живота на децата.

- Звучи страхотно! Вие сте и талантлива певица. Имате ли планове да запишете албум?

- Бих била щастлива да направя албум, но нямам никакви планове за това. Един ден било прекрасно. Но аз просто се забавлявам, пеейки, доставя ми удоволствие да пея за себе си.

- Под душа?

- Да, точно, под душа! Засега.

- Моля ви, кажете нещо специално за българските си зрители.

- Бих искала да поздравя всички български зрители. Бих искала да им благодаря за това, че гледат „Касъл“ и че ме „придружават“ в това изключително невероятно пътуване.

Лексикон

Родители

Баща - сърбин, майка - хърватка. Заминават за Канада с 1300 долара, успяват да развият собствен бизнес и да изучат 6 деца.

Образование

Завършва гимназия в първите 10 на випуска. Случайна покана за участие в студентски филм я отклонява от „сериозните“ науки, които изучава в университета - международни отношения, биология и дизайн.

Езици

Освен английския Стана говори сръбски, словенски, хърватски, френски и италиански.

Спорт

Баскетбол, плуване, бейзбол, футбол, конна езда, лов със соколи, стрелба с лък, йога.

Хоби

Археология и астрофизика, моден дизайн. След участието в американския „Денсинг старс“ се увлича по фламенкото. Изучавала е и бели денс, както е английското име на кючека.

Книги

„Зорба гъркът“ и „Майсторът и Маргарита“.

Занимания

Собствена продуцентска компания Sine Timore Productions, което в превод от латински означава „Без страх“.

Музиканти от "Тото" борят чалгализацията с български албум

Хесус Агуахе Рамос от оркестъра „Буена виста соушъл клъб“ пред „Преса“:

Дойде моментът да кажем „Сбогом“

Магдалена ГИГОВА

Българските почитатели на най-обичания кубински оркестър „Буена виста соушъл клуб“ ще ги аплодират за последен път на 30 юни в зала 1 на НДК и на 1 юли на Античния театър в Пловдив. Музикантите, кръстили се на името на популярно заведение в Хавана, са единствените в света (освен кабовердийката Сесария Евора - б.а.), чиято световна кариера започва в преклонната им възраст. В замяна на това те получават „Грами“ още за първия си диск. В България са петимата останали живи от основателите на легендарната група - Омара Портуондо, Елиадес Очоа, Журайро Мирабел, Барбарито Торес, Хесус Рамос заедно с още осем по-млади музиканти виртуози. Със своето дълго турне те казват „Адиос!“ на публиката си в десетки градове по цял свят. В двучасовия спектакъл ще прозвучат най-емблематичните им парчета. Тромбонистът Хесус Агуахе Рамос даде специално интервю за „Преса“.

- Най-логичният въпрос, който си задават всичките ви почитатели, е: „Защо?“ Всеки музикант сам решава кога да се оттегли, но няма ли млади хора, които да продължат делото ви?

- Защото дойде моментът за смяна на поколенията в традиционната кубинска музика, освен че работим по нашите проекти поотделно. Да, разбира се, има много талантливи млади музиканти, но смятаме, че вече е дошъл моментът „Оркестър Буена Виста“ да каже сбогом.

- Съжалявате ли понякога, че световната слава ви споходи твърде късно, или смятате това за свой късмет в живота?

- Естествено, винаги трябва да гледаме позитивната страна на нещата и никога не е късно да се почувстваш щастлив. Мисля, че никой от нас не е очаквал такава неочаквана и страхотна изненада и сме страхотно благодарни за всичко, което сме преживели.

- Много пъти сте идвали в България, какво ви харесвай най-много у нас?

- Ами на вълна музика, винаги ме е привличало богатството на звуковете, много е интересно. Освен това - какво да кажем за културата, изкуството, храната.

- Имате ли приятели сред българските музиканти и познавате ли българската музика?

- Спомням си, преди много години на камерната сцена се качиха едни цигулари. Беше страхотно да усетиш отблизо традиционна музика, беше много приятно усещане, макар че, да си призная, не си спомням името на състава.

- Има много филми за музикални формации, но лентата на Вим Вендерс за вас направи музиката ви световно популярна, в Куба възприемат ли ви като световни звезди?

- Вярно е, че на улицата ни разпознават, а успехът на проекта силно привлече вниманието към нашата музика и култура. Както ви казах, съществува голямо уважение към традициите и корените ни, не се отнасят към нас като към звезди, но наистина много ни уважават за това, което правим.

- В последните години в страната ви се случват много отдавна чакани промени. Как се отразяват те върху музиката?

- Новостите носят нови перспективи. При музиката по-конкретно новите поколения слушат други, нови стилове и звучене, и това е хубаво, защото винаги обогатява.

- Музиканти, които са непрекъснато заедно, обикновено се свързват и в живота. Разкажете малко повече за личните си отношения в „Буена виста соушъл клъб“.

- Ние сме едно семейство. Е, някои от нас наистина са роднини и принадлежат към едно и също семейство като Гуахиро Мирабал и неговия внук Гуахирито, или както е при младата Идания Валдес, дъщеря на Амадито (един от основателите на „Буена Виста“). Винаги, когато се върнем вкъщи, търсим начин да се съберем и да сме заедно, защото преди всичко сме приятели освен че сме музиканти и споделяме една силна страст - музиката, и я пазим и защищаваме, където и да се намираме.

Много ви благодаря за интереса към нас и се надявам да ви видя на прощалния ни концерт.

Ива Екимова пред „Преса“:

От 20 години живея в риалити шоу

Магдалена ГИГОВА

 

- Ива, в студиото на TV7 „Жените говорят“, а извън екрана хващат ли се за косите? Все пак толкова красиви дами на едно място... не може да няма скърцане и ритане по кокалчетата?
- (смее се) Толкова години съм в този бизнес, че вече нямам кокалчета. Но за „Жените говорят“ мога да кажа, че добре се сработваме и наистина ми се струва, че намерихме баланса на перфектния екип. Истината е, че в събота и неделя няма такова шоу в обедните часове между 11 и 14. Казвам го не метафорично, а че няма такъв телевизионен продукт. Всяка от нас свети със собствена светлина и умее да вплете качествата си в уникална форма на забавление. С Венета Харизанова се разбирахме добре, имахме хармония и извън ефира, но през цялото време бях нащрек дали телевизионното пространство е добре балансирано. Сякаш сега с Яна Грудева се чувствам спокойна. Мога да кажа, че страхотно се забавляваме на екрана.
А иначе ритането по кокалчетата е характеристика на по-напористи, по-млади, жадни за изява, хора. В „Жените говорят“ си подаваме ръка - не се ритаме по кокалчетата. След две години ще стана на 40, някак ми е далечно да се притеснявам за подобни неща. Много повече ми се иска да влагам енергията си на водещ и пиар в това да създаваме качествено шоу, което да забавлява, образова и информира. Двадесет години животът ми е под светлината на прожекторите.
- Някои те обвиняват, че суетата те кара непременно да си на екран?
- Смятам, че след повече от 20 години на екран (с малки прекъсвания) има какво да покажа и знам как да го направя. И не става дума само за опит или самочувствие, а за емоционални и духовни натрупвания, които помагат на професионализма.
- Но толкова години „в телевизора“ означава и години на показ. Още от шоуто „Невада“, когато нямаше навършени 18 г.
- О, наистина понякога имам чувството, че живея в телевизионно риалити, отпреди да станат модерни у нас. Работя от 16-годишна. Първата ми работа бе в един магазин на „Граф Игнатиев“, дори още тогава собствениците на магазина ми бяха възложили комуникационната работа и подготвях анонсите, с които рекламираха в медиите. На следващото лято след края на учебната година отново бях изправена пред избора да си търся работа. Видях, че телевизионна продукция търси момичета, които не са професионални модели, и реших да се явя. На вратата се разминах с Димитър Станчев. Първият етап от интервютата беше събеседване, последваха пробни снимки и кастинг. Смятам, че имах уникалния шанс и огромен късмет да бъда в първото подобно шоу в България. Днес с гордост мога да кажа, че телевизионната ми кариера е започнала като момиче на късмета, защото знам, че нито за миг не съм спирала да се уча и да развивам професионалните си опитности.
- Обаче от момичетата на късмета в шоубизнеса останахте само ти и Гала?
- Така се оказа. Всъщност аз и кумата от първия ми брак останахме да работим за Димитър Станчев и след като приключи „Невада“. Надявахме се да има телевизионно продължение и бяхме лоялни към него.

- Малцина знаят, че си била омъжена и преди Дими от „Сленг“...
- И ако не бях срещнала Дими, сигурно все още щях да съм омъжена за първия си съпруг - едно интелигентно, работливо и много добро момче. Но любовта ни с Дими беше като стихия. И двамата бяхме страшно емоционални и пламенни, много се карахме, но и много се обичахме.
- Може би затова има слухове, че те е биел?
- Той беше най-нежният човек. Който го познава, е убеден, че това е невъзможно. Истината е, че беше твърде темпераментен и определено имаше огнен характер.
- Твърдят също така, че е карал като бесен мотора си преди катастрофата, защото сте се скарали?
- Напротив, двамата изживяхме една от най-нежните си и романтични нощи преди нещастието. Така се случи, че не се бяхме виждали повече от две седмици. Дими беше в командировка, после аз. Бяхме зажаднели един за друг. И в целия ужас, който ме връхлетя, сега, от дистанцията на болката мога да кажа, че се разделихме с любов.
- Фактът, че прекара първата си брачна нощ пред Шесто районно, не те ли кара да виждаш някаква предопределеност?
- Не беше точно така. Ние с Дими криехме датата на сватбата си до последно, защото по онова време и двамата бяхме известни и много обсъждани. Аз бях бременна с Дара в третия месец. На сватбата на един от гостите му стана лошо и Дими с приятели го заведе в „Пирогов“. Той беше много емоционален, особено когато става дума за несправедливост, и се спречкал с лекаря, от когото очаквал поне малко колегиалност (Дими от „Сленг“ беше дипломиран и действащ гинеколог - б.а.). Възбуден от сватбата и емоциите около нея, може да е реагирал прекалено бурно, не знам какво се е случило, защото не бях там. Лекарят извикал полиция. За медиите, които все пак бяха узнали мястото на церемонията, това беше истински пир. Отведоха Дими в Шесто районно, аз се прибрах да се преоблека, защото беше студено и трябваше да се пазя заради бебето. После отидох в „Пирогов“. Отпред беше панаир - медии, полицаи - разкош! Миг преди да провалим сватбеното тържество с приятелите ни, страните се изясниха, че нямат претенции една към друга, пуснаха Дими и продължихме веселбата.

- Каквото и да напишат за теб, винаги се държиш добре с журналистите. Не ти ли писна?!

- Като професионален пиар, винаги съм била на разположение на медиите, за да бъда от полза. Винаги съм била доброжелателна и съм се отнасяла с разбиране и емпатия, но след смъртта на Дими прочетох такива неща, че наистина разкъсаха сърцето ми на хиляди парченца. Ние се готвехме да празнуваме седмия рожден ден на Дара. Съвсем естествено се бях погрижила за себе си - маникюр, педикюр, прическа. А те написаха, че съм била „Веселата вдовица“, защото съм изглеждала перфектно. Има неща, които оставят белег в душата за цял живот, но огорчението вече е зад гърба ми, защото погледът ми е отправен напред. В началото ми беше много тежко. Но ние, жените, разбираме колко сме силни, когато станем най-слаби.

• Мислиш ли си какво би станало с теб и Дими, ако беше жив?
  - Много често. Той имаше много и разностранни интереси, необичайни възгледи и авангардни идеи. На фона на динамичното развитие на медиите, музикалния бизнес и социалните мрежи вероятно кариерата му като създател на „Сленг“ щеше да се развива шеметно. Освен това често съм си мислила как ли би изглеждала песен, в която да партнира на дъщеря ни Дара.

- На твоята амбиция ли се дължи участието й в различни конкурси за таланти?
Колкото и да не ти се вярва, за повечето от тях разбирах, след като вече се беше записала. Ние много разговаряме с Дара. Тя е съгласна с мен, че дори от поражението човек може да извлече лична победа, че ако спечели, винаги ще казват, че е заради известните й родители, а ако изгуби, ще злорадстват. Участието й в „Големите надежди“ беше голям урок за нея. Тя разбра какви са пропуските в подготовката й, на какво да наблегне... Жлъчни подмятания винаги е имало и ще има. Не съм сигурна дали трябва да свиква с тях или по-скоро да бъде абсолютно непримирима, защото те не би трябвало да са част от нормалната действителност. Аз се опитвам да й внуша увереност въпреки тях.

• На какво държиш във възпитанието й?
• Преди всичко държа дъщеря ми да има отношение към четенето. Аз в юношеските си години пропуснах класиката. Надявам се да се увлече по нея, да учи езици, да следва сърцето си. Тя с радост се занимава с музика, ходи на танци, които са новото й увлечение, през лятото играе тенис. Дара е центърът на моя свят. Бих искала от мен да вземе спокойствието. А на мен тя ми дава мъдрост, гордост, щастие и любов. Гордея с нея и за това, че група „Сленг“ я поканиха да изпее заедно с тях песента „Мой свят“, която баща й написа А сега ще направят още един запис на парчето „Нали“ от втория студиен албум на групата - „Всеки ден“.
• - Често споменаваш Дими. Той ли е мъжът на живота ти?
• - Да, определено. Това е бащата на единствената скъпоценност, която си струва инвестицията на внимание, време, грижи и любов. Щастлива съм, че мъжът до мен, Петрозар, поддържа родителската приемственост и за него Дара е приоритет и основна грижа.
• 
  

  

  
  

  

- Как завърши онази история с двете полуизгорели свещи, които някой ти изпрати в плик?
- Тя е по-скоро смешна, макар малко да се стреснах в началото. В офиса ни пристигна пратка, адресирана до мен. В нея имаше две църковни свещи, изгорели до средата. Нямам идея кой ги е изпратил. Не съм направила на никого нищо лошо. Консултирах се със специалисти, които ме посъветваха как да постъпя. Един от тях ми каза, че жена, срещнала по работа моя приятел Петрозар, иска да ни раздели. Който и да ми ги е изпратил - нека бъде жив и здрав. Моля се за него. Ако е имал лоши помисли, те не стигат до мен. Не вярвам в магии и знам, че имам сериозна закрила от Бога и от ангелите на небето - моя баща и бащата на дъщеря ми.
- След края на телевизионния сезон, който за вас свършва чак на 15 юли, накъде?
- На почивка без дрехи и с цял куфар с книги. Смятам една седмица да прекарам с изключен телефон. Най-добре си почивам, когато седя на плажа с книга. Не знам защо съдбата ми предлага книги на мистични автори, които разкриват красотата на източната религия, но го приемам като приятно предизвикателство.
- Какво те запали?

• Тази година ми поднесе много атрактивни автори като Халед Хосейни и Ахмед Юмит съответно с „Ловецът на хвърчила“ и „Дервишката порта“. Забележително качествена литература. В съвременната турска литература има не само мистика, а и някакъв фатален сантимент, примесен с приказен романтизъм. Сравнявайки Орхан Памук, Елиф Шафак и Ахмед Юмит, трябва да кажа, че прозата им звучи като поезия. Мога само да си представя каква изтънченост има в изказа, написан на родния им език. Великолепие! Другата книга, която много ме разсмя тази година, е „Списъкът с моите желания“ на Гедоар Делакур. В нея една невзрачна средно статистическа съпруга, която има подреден, за сметка на това скучен живот, печели над 18 млн. евро от лотария, в която не иска да участва. Разказът за това кои и какви желания иска да изпълни е толкова смешен и забавен, че когато се разделя безславно с фиша, някак ти се иска да я прегърнеш и да поплачеш заедно с нея. Голямата литературна изненада за мен се случи в навечерието на Световното по футбол, 20-ото поред и 2-ро с домакин Бразилия. Докато се готвех за интервю с Красимир Балъков, прочетох книгата на Георги Бърдаров „27 велики футболни истории“. Авторът на епичния разказ „За петата ракия или колко е хубав животът“ не просто е събрал вдъхновяващите истории от футбола, за които или сме забравили, или просто не знаем, направил е наниз от емоции, образи и спорт, през които преминаваш, изживявайки цялата палитра от емоции.
• А след ваканцията?
• Пак на работа, надявам се. Щастлива съм, че екипът, от който съм част, под ръководството на Иван и Андрей създава предпоставки за устойчиво развитие на успешен бизнес модел. Освен това с Иван Христов и Андрей Арнаудов като продуценти човек е длъжен непрекъснато да се развива. Тази година създадената от тях продуцентска компания „Междинна станция“ навършва 15 години. И двамата постоянно показват, че не се задоволяват с постигнатото. Може би това е причината да са единствените, които непрекъснато започват нови успешни проекти и доказват всеки път, че с постоянен труд, смелост и честност градиш бизнес, в който добрите примери само надграждат работещия модел, базиран върху структурирането на качествен екип, прилагане на иновационни модели и постоянно търсене на иновативен телевизионен продукт.

Великите любови на ХХ век - поредица на вестник "Преса"

Жената на райко Алексиев го измъква от ДС, за да умре свободен

Магдалена Гигова

В България се държат така, като че ли райкоалексиевци се раждат всеки ден по сто. А Райко Алексиев е единствен и единствен ще остане. Няма втори като него: художник и карикатурист, писател, журналист, хуморист, снимал е един филм, и марки е печатал - няма нищо, което да не е правил... Това казва съпругата на известния като „Фра Дяволо“ издател на хумористичния вестник „Щурец“ - Весела Алексиева през 1994 г. в едно от последните си интервюта.

В предвоенна София двамата са не само едно от най-интересните интелектуални семейства. Те са символ на разбирателство и съвършена симбиоза. Когато се запознават, Райко Алексиев вече е сред най-известните сатирични писатели и карикатуристи. Има свои рубрики във вестниците „Зора“ и „Македония“, сътрудничи на още доста издания, а епиграмите му са толкова сочни, че се превръщат в градски фолклор още преди да е изсъхнало печатарското мастило. Весела (по онова време Грънчарова) пък е обещаваща актриса от Народния театър. Увлечени от общия вихър на политиката, литературата и изкуството, двамата сключват брак през 1932 г. Изследователите на творчеството на Райко Алексиев твърдят, че това е един от най-плодоносните периоди в неговия живот.
„Бях щастлива и той беше щастлив. И във всичко му потръгна. Когато поиска от Данаил Крапчев (издателят на вестник „Зора“ - б.а.) заем, за да плати на д-р Добринов, който ни изроди първия син, Крапчев неочаквано отказа. „Какво да правя? Искам самостоятелен вестник, но трябва да се откажа и от „Македония“, и от „Зора“. От първия вестник получаваше по 5 хиляди лева седмично за карикатура, а от втория - по 15 000, за „веселата страничка“ вземаше по 15 хиляди. „Райко, казах, този Крапчев, ако беше човек на място, би ти подарил тези 5 хиляди. Имаш син, нали, оженил си се, пази достойнството си. Щом в такъв момент не ти дава аванс, веднага му пиши, че си даваш оставката. Няма да умрем от глад, ще се хвана и аз на работа някъде“, пише в спомените си Весела Алексиева и добавя: „И като почна вестник „Щурец“, в деня, в който излезе първият брой, до 10 ч. се продаде първата партида, след 10 ч. пуснаха втори тираж, пак се продаде всичко. Извъртяха го и трети път. Това даде на Райко много сили. И на първия брой на „Щурец“ той беше написал: „На моята прекрасна жена - моята пътеводна звезда.“
Най-тиражния вестник в България през 30-те и 40-те години на ХХ век се ражда във фамилното жилище на Алексиеви на шестия етаж в кооперацията на „Цар Освободител“ 33. Хорската мълва разнася, че Фра Дяволо е собственик на целия блок, а той не я опровергава с надеждата банките по-лесно да му дават кредити.
Един литър кафе, няколко пакета цигари, още толкова бурканчета с домашно сладко и бебешки плач. Това е изпитаната рецепта на Райко Алексиев за появата на поредния брой на „Щурец“ с тираж 50 000 всяка седмица. А той е човекът вестник. Фра Дяволо сам рисува всичките карикатури, сам пише статиите, фейлетоните, хумористичните миниатюри и епиграмите. Изданието се печата от акционерно дружество „Стрела“, в което дялове има и Алексиев. Той се грижи и за разпространението. Съпругата му Весела пък прави най-голямата жертва за една актриса - напуска Народния театър, за да води счетоводството и да върти къщата. 39-годишният Райко признава, че най-щастливият ден в живота му е онзи, в който среща своята половинка. Кумува им политикът и неколкократен премиер на България Никола Мушанов. По случай сватбата им колегите на Алексиев от вестник „Зора“ публикуват честитка в рими и я подписват: „От съкратения ергенски тим“. И ако техният отбор е намалял, семейство Алексиеви плавно се увеличава. Раждат им се трима синове, двама от които влюбените кръщават на себе си - Радослав и Веселин. Изключение прави най-малкият Александър (по-известен у нас като Алекс Алексиев, икономически съветник на Филип Димитров и неуспял кандидат за независим евродепутат).
Младата съпруга вярва в таланта на мъжа си и го окуражава да поиска кредит срещу ипотека на жилището им. Журналистът взема заеми от още няколко банки, но Весела вярва в неговия разностранен талант. Райко е натрупал опит и авторитет в издания като „Българан“, „Барабан“, „Смях“. Псевдонимите му Гуньо Гъсков, Скитник Перо, Това Черни и Фра Дяволо са станали нарицателно за смело и остро перо. Алексиев обещава в програмната статия в първия брой: „Посрещнете с добро око вестник „Щурец“, защото той носи радост в притеснения ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и села… Сегиз-тогиз ще ви разказва весели истории и интриги в обществото, ще се смее заедно с вас на своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, племена, групи, крилца и опашки. А когато зърне всички ония, които смущават неговото и вашето спокойствие, свирнята му ще се превърне в освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притеснен от неволи живот“. Първият читател на всеки нов брой е Весела.
Освен карикатурист, журналист и издател Фра Дяволо е любимият художник на втората съпруга на цар Фердинанд - Елеонора фон Ройс-Кьостриц. Чрез доверен придворен тя купува най-малко 15 картини от всяка негова експозиция. Височайшата дама го забелязва още с първия му пейзаж, показан на „Изложба на младите“ през 1913 г. Макар да не е имало възможност да изучава изобразително изкуство, момчето от Пазарджик наистина има талант. Никой не вярва, че през първите си години в София Алексиев спи във вагони за добитък на гарата и не смее да приближи момиче, защото покъртително мирише на говежда пикоч. Когато му се скъсват чорапите, той си ги рисува върху краката с черна вакса и непрекъснато подръпва нагръдника си, за да не се забележи, че няма риза под протритото сако. Този тик му остава за цял живот. Когато започва да продава картините си, веднага се записва в Художествената академия, усъвършенства дарбата си в Германия и Италия. Малко известен е фактът, че Алексиев е автор и на доста пощенски марки. През 1925 г. снима филмът „Коварната принцеса Турандот“, в който играе ролята на Чарли Чаплин. Няколко пъти е председател на Съюза на дружествата на художниците.

Силата му е в злободневните карикатури и тъкмо заради тях го убиват след 9 септември 1944 г. Ден по-рано излиза последният брой на „Щурец“, в който има карикатура на Сталин с окървавена брадва в ръка. Не могат да му простят и вица, че английският каучук е еластичен, холандският - още по-гъвкав, но най-еластичен е руският галош, който побира 150 млн. души.
Райко Алексиев не измисля сюжетите си, черпи ги от живота. Весела го разбира и не се сърди, когато пропуска вечерята, заслушан в приказките в кръчмата. А когато се върне у дома, бърза да нахвърли дочутата история. „Пишеше като фъртуна. Сякаш беше някакъв предавателен апарат за всичко, което беше „фотографирал“ в града - в кръчмата, в магазина или където се беше събирал с хора“, разказва в спомените си Алексиева. Освен със счетоводството тя помага и в списването на „Щурец“, превежда от френски и руски. В продължение на 12 години като шампион по тираж вестникът се гордее с автори като Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, с карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев.
Няколко седмици преди 9 септември 1944 г. политикът Александър Цанков се отбива в дома на Алексиеви, затваря предпазливо вратата и съзаклятнически шушне на домакина. След като го изпраща, Райко през смях разказва на жена си какви небивалици му е наговорил - страшни неща щели да стават, след като комунистите вземат властта... Кумът им Никола Мушанов е направил на цялото семейство дипломатически паспорти. Весела горещо моли съпруга си да напуснат страната. За пръв път в живота си художникът отхвърля съветите й. „Аз не съм политик. Показвал съм грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва“, не отстъпва Райко Алексиев.
Кооперацията им е полуразрушена от бомба, семейството е евакуирано в Чамкория, а Фра Дяволо се връща да постегне апартамента, преди да се върнат. В любимата му сладкарнира на „Цар Освободител“ го арестува лично шефът на Държавна сигурност Лев Главинчев - негов стар приятел.
„Десетина дни след като го бяха арестували, през нощта при мен дойде непознат мъж, изглеждаше прилично облечен, дали е бил от комунистите или пазач не знам, но ми каза: „Госпожо, няма да ви кажа кой съм - така за мен и за вас е по-добре. Вашият мъж е най-жестоко битият човек в цялото Училище на слепите. Скачаха с обувки върху черния му дроб. Той повръща непрекъснато кръв. Госпожо Алексиева, помогнете му - страшно е да гледаш как го мъчат!... - разказва в едно от последните си интервюта Весела. - Тогава отидох при Тодор Павлов, който беше регент. Ценеше мъжа ми. Даде ми разписка за пренасяне на Райко в болница, но преди това трябваше да намеря главен лекар на болницата, който да му осигури легло. Ходих целия ден, отвсякъде ме гонеха като куче, всички ги беше страх. Най-после научих адреса на д-р Ташо Ташев, главен лекар на Червения кръст. Вечерта той намери легло въпреки забраната да се дават линейки за частни случаи, осигури и линейка. Влязохме в една голяма зала, където мръсотията беше неописуема - кървища, повръщано, кофи за урина, ужас. Спирам се до всяко легло. Всички са като привидения, с грамадни бради, с побелели коси, като пътници за оня свят. Не мога да го позная: той беше жизнен човек, на 51 години, темпераментен, очарователен... Сега видях старец, оплескан в кърви. „Райко, какво е станало, какво са те правили?”. А той беше толкова наплашен, че каза: „Веси, тихо, да не ти направят и на тебе нещо, моля ти се, че децата на кого ще останат.“ Когато наближихме болницата, той извади кръстчето, което му бях дала като тръгваше за София, и заръча: „Сложи го на Сашко, той е най-малкият, той най-много ще има нужда Господ да е милостив към него“, припомня си Весела Алексиева.
Райко умира в болницата след четири дни. Налага се Тодор Павлов да се обажда, за да дадат трупа му на семейството. „Той беше смазан зверски. Не, даже животно не може да бъде толкова жестоко. Това, което са вършили с него, човек не може да го направи, само сатана. А Райко помагаше на всички, беше много щедър. Например писателят Крум Кюлявков, който дойде от Съветския съюз гол, гладен като въшка. Мъжът ми го назначи, даде му голяма заплата. И този човек след 9 септември 1944 г. с трима души разби вратата на кабинета му в редакцията на „Щурец“ и я „национализира“, т.е. разграби. Като го видях да се разхожда по „Цар Освободител“ с палтото на Райко, щях да получа сърдечен удар - помислих, че виждам мъжа си“, разказва вдовицата.
За да отнемат имуществото на семейството и да узаконят извършеното убийство, Народният съд осъжда вестникаря посмъртно... на смърт с конфискация на имуществото. Весела четири месеца е в единична килия в Дирекцията на народната милиция, където опитват да я пречупят да стане доносник, заплашват, че ще изпратят децата в Сибир. Когато не се поддава, я изпращат на лагер в Ножарево, а после я изселват в Дулово. Родителите й приютяват момчетата.
Най-големият син на Райко Алексиев - Радослав, наследява художествената дарба на баща си. Той успява да напусне България едва след като се разболява тежко. Умира в болница в Германия. Александър завършва английска филология и през 1965 г. бяга в САЩ, където се занимава с политически науки и икономика. Веселин емигрира в Швеция. След него и майка му Весела напуска страната и се установява в Майнц, Германия. Там живее до смъртта си през 1994 г.
„Когато намериш любовта на живота си, тогава успяваш да бъдеш себе си. Това е щастието. Питам се колко ли таланти остават неразкрити от неслучването на тези срещи с любовта... при все че е ясно, такъв от мащаба на Райко Алексиев не се ражда всеки ден. Останалите търсим заместители“, признава вдовицата, която се омъжва отново, но не успява да намери щастието.

Фра Дяволо за жените

Жената до 20 години е танц-кръжок за изучаване хватките и стъпките.

На 20 години прилича на ръченица. Играе лудо и изморява възрастните играчи.

На 25 години - „Кокарача“, колкото повече се играе, толкова повече се изучава и може да се играе всекога, когато се пожелае.

На 30 години - фокстрот. Много лесно се схваща. Нуждна е само учтива покана от страна на кавалера.

На 35 години - танго. Играе се плавно, не лудешки, но затова пък доставя удоволствие, даже и на околната среда.

На 40 години - валс. Дълго се играе и доставя удоволствие само на опитни играчи.

От 45 години нагоре - старинен кадрил, не се предвижда в програмите на никой бал.

Енциклопедия за България

В броя от 25 август 1944 г. на вестник „Щурец“ Райко Алексиев публикува своя прочут Азбучник. В него срещу буквата „Б“ пише: „България - математическо уравнение с много неизвестни в миналото и много неизвестни в бъдещето.“

Махаранито вътре в мен...

За списание "Жената днес"

Магдалена ГИГОВА

В предишно прераждане съм била жена на махараджа - махарани. Със сигурност!

В началото бе неосъзнатото усещане, че съм се върнала у дома. Още с първата ми глътка въздух на индийска земя – гъст, лепкав, тежък и... роден. После бе възприемането на мръсотията. Ако някой ме спусне насред Столипиново или Факултета, ще получа гърч от отвращение. В Индия мръсотията ми изглежда напълно естествена, част от пейзажа. Родна някакси. Ами храната? В България все от нещо ще ме свие стомах. В Индия нагъвам чакъл с люти чушки и изобщо не се сещам, че притежавам подобен чувствителен орган. И най-важното – отслабвам, без да броя калориите. Отгоре на всичко за осем пъти там не съм хванала дори хрема, въпреки апокалиптичните приказки за дебнещи амеби. Даже косата ми става по-буйна, а тенът избистрен и свеж.

В Индия ми допада и отношението към животните. В България „силно ги любим и мразим”, докато в онази част на света мравката, гълъбът, кравата и кучето са като човека – божии създания. Никой не припада от възторг, но и никой не ги бие. И най-нищият намира начин да подели залъка си с тях. Хармония! Със сигурност и тук се намесва прераждането. Представете си, че духът на някой ваш близък роднина се е вселил в котка. Кой ще иска да ритне баба си?!
Неее, изобщо не съм от онези европейки, нелепо нагиздени в индийски дрешки, които се захласват по някой гуру, следват го като дрогирани и му дават всичките си спестявания. По-скоро обратното. Не само Индия, всяка държава в Азия изважда, на показ неподозирани черти от дълбините на характера ми. В София съм безобидна като хлебарка. Всеки чиновник може да танцува като „Лорд ъф дъ денс” върху егото ми и аз да си трая. В Азия се превръщам в жената-дракон. Приемам робкото отношение като напълно естествено, изисквам, настоявам. Все едно някой ми е отвинтил главата. Обяснявам си го с махаранито вътре в мен. А колко обичам да ми викат „Йес, мем!” с почтително сведени очи... Ако някой ми го приложи в България, сигурно ще се спомина от неудобство.
Най-странното е, че в Азия се чувствам свободна! С онази свобода, характерна само за човек с неограничени средства и вродена власт, дето напълно отсъстват от битието ми. Пък и влечението ми към скъпи и елегантни бижута едва ли се дължи на граовско-шопския ми корен. Заподозряна отново е махаранито.
Предполагам, тя е виновна и за леко талибанската ми трактовка на патетичната история за „Тадж махал”. Според мен това не е мавзолей на любовта, а на ранния секс, липсата на семейно планиране и гузната съвест. Ами, да! Шах Джихан и Мумтаз се залюбват прекалено млади, когато са на 14, та се налага да чакат 4 години, докато им разрешат да се оженят официално. Заради любовта си към нея той се проваля като правоверен мюсюлманин. Запред хората има харем, но нощем посещава само една жена. А останалите креят неуважени. Всичките му деца са от Мумтаз, тя пътува навсякъде с него, участва активно в държавните дела. Но любовта, която я възвисява ... я убива. За 19 г. тя му ражда 14 деца, преживява смъртта на седем от тях и умира от изтощение след износването на последното. На смъртното си ложе през 1629 г. Мумтаз заклева любимия си да няма потомство от друга жена и да й съгради паметник, какъвто не съществува никъде по света - да бъде съвършен. На паметта й (и на гузната си съвест) той посвещава най-изящната и симетрична постройка в света. А това, че потомците им са превърнали „мавзолеят на любовта” в кичозна печатница за пари е още една иронична гримаса.
Този екстравагантен поглед към Тадж Махал сигурно също се дължи на махаранито вътре в мен. Както я усещам, едва ли е била безправна закачалка за скъпи сарита. Но всеки път когато попадна в истински дворец в Индия, опипвайки старинните мебели, бродерии и дамаски сякаш усещам допира на миналото си. Независимо колко прашни, занемарени и мухлясали са. Може да си представите какво ми беше, когато попаднах в „Михир гарх палас” близо до индийския град Джодпур - бивш дворец, а в наши дни хотел само от девет апартамента. Въпреки скромния брой всеки от тях е по 500 кв.м. и разполага със собствена кула, увенчана с джакузи под открито небе. Престоят там струва 500 долара на ден. Нищо пари за Мадона, която отседнала в хотела за седмица, но изкарала четири от нощите на палатка в околната пустош. Разбира се, тентата била тристайна, с баня и климатик, а в обиколката си световната знаменитост е придружавана от жив принц. Защото язденето на едни от малкото останали коне от прочутата индийска порода марвари и компанията на махараджата са част от обслужването. Естествено, никога нямаше да попадна там, ако не ме бяха поканили собствениците. Аз обаче се насладих свойски на лукса, сякаш цял живот съм общувала със синьокръвни с древна родова история.
Хотелът-дворец е построен върху свещената дюна Мали Натджи ка Дора, посветена на бога на войната. Гозбите са от личния рецептурник на майката на владетеля, а съпругата му е надзиравала дизайна на всеки елемент от обстановката, чак до кърпите в банята, извезани от жени от номадските племена.
Докато общувам с домакините си - една от най-хармоничните семейни двойки, които съм срещала, си обяснявам защо индийците са измислили „Кама-Сутра”. Ами там само 3 % от младоженците сключват брак без предварително уговорен сватлък, а разводът е немислим резил. И това в началото на ХХI век! Как да крепят брака си хората, освен с „Кама Сутра”?! Е, има и една не много известна подробност. Когато двете семейства решат да се сродят чрез невръстните си потомци, отиват на астролог, който им прави „кръстосани хороскопи”. Ако види несходство в характерите, изобщо не опитват.

Мисля си, че и аз съм по своему индийска съпруга – да живееш 30 години с един мъж, при това без да сте женени, си е доста моногамно. Но за фантазията пречки няма. Колкото и нелепо да звучи за някои, в Индия ми се е случвало да ме омагьоса мъж. Още при първото ми ходене там, в щата Гуджарат. Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или изглежда добре на екрана. Отидох на Шарад-фестивала да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна. И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много. Просто се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе
нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, забърсваше потта си, досущ Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но той се държеше сякаш публиката го вика по 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам, ако снимката не предаде противоречивия му грапав чар.

Това със снимката се оказа изпитан начин за противоотрова. И действа безотказно при второто ми омагьосване. А то беше с принц. Е, с какъв ли може да бъде?! Естествено, когато се запознахме той не каза „Приятно ми е, аз съм принц и дядо ми е създал Сикхската империя”, но нещо в ироничната сянка на усмивката му ме привлече неудържимо. Единственото, което ми се искаше, докато го слушах е да го хвана за скъпата вратовръзка и да го замъкна в най-близката спалня. И това аз, прекалено благоразумната, за която винаги интелектуалната близост е била по-важна от всяка друга. Изобщо не ми пукаше, че е по-млад, женен, принц, сикх... Нахлу в еротичните ми фантазии клетият човек, без да подозира. Не крия, усещането ми беше приятно. Подобни чувства сигурно е изпитвала махаранито, гледайки иззад завеските запотените мъжаги, които носят паланкина й по баира към замъка.

Когато се върнах в София, погледнах снимката, която си направихме за спомен. И нищо! Да, наистина симпатичен, доста висок и много светъл, но... индиец. Нито грам тръпка!

И за това е виновна махаранито вътре в мен.

      Швейцарците празнуват, че ще работят повече
На карнавала Зекселойтен горящо чучело предсказва какво ще бъде лятото
Магдалена ГИГОВА

Швейцарците сигурно единствени в света тържествено честват датата, от която започват да работят още повече. На парада за празника Зекселойтен в Цюрих българинът горчиво осъзнава - ние се ожесточаваме по митинги, а швейцар­ците се кефят на пищни шествия. Чиста разлика в стандарта!
Преди векове, когато в страната на часовниците те са били недостъпна рядкост, цюрихчани гласели живота си по най-големия циферблат в Европа (9,7 м в диаметър) на кулата в черквата „Свети Петър“. И понеже през лятото светлината позволявала да работят до 6 ч., изпращали зимата с клада на снежен човек. За местните по-дългият работен ден значи повече пот, но и повече пари. Т.е. на празника Зекселойтен в Цюрих от XIV век насам славят замогването с труд. Името на историческия празник идва от „зекс“, което на немски означава „шест“ (вместо до 5 ще работят до 6 ч.), и „лойтен“ - „звънене“. Камбаните започват да звънят точно в 6 ч. вечерта на празничния ден в Цюрих - в понеделника на третата седмица на април. Карнавалът съчетава изпращането на зимата, пролетното равноденствие и майските огньове, характерни за повечето европейски държави.
От столетия участието в парада е висша чест, за която гилдиите на занаятите (тук те са повече от касти) се готвят цяла година. Традицията в процесията да не участват жени се спазва въпреки протестите. Дамите едва си издействали преди 14 години отделно шествие преди парада. А той е шеметно пъстър - над 10 000 юнаци от гилдиите в исторически костюми върху платформи като винарни, кораби, лебеди, стъкларни
Повече от 600 коня, 30 оркестъра, 70 карети...
С право цюрихчани се гордеят с най-внушителната процесия в Европа!
Първо минават децата. Поканени са всички етноси с националните си носии. Чак тогава гостът осъзнава че 60 на сто от населението на големия швейцарски град... не е швейцарско. Местните се гордеят с толерантността си, но се бунтуват единствено срещу мюсюлманските общности, които не искат да приемат порядките и законите на страната, която ги е приела, и повечето жени така и не научават нито един от трите официални езика. Впрочем те са доста повече - освен френски, немски и италиански за законен начин на разговор се водят романският и енгадинският - единият с повечко италиански, а другият смес от сенморицки диалект, италиански и хърватски.
Дечица от всякакви „бои“ и националности дефилират, покачени върху платформи. Въпрос на чест е не да наемеш костюма за шествието, а да се предава по наследство от 200-300 години в семейството ти или поне да е ръчно шит. Платформите също са забележителни - цели градини и къщи, воденици с течащи потоци, крепости, арки от живи цветя. В зависимост от това коя гилдия представляват. Обществото на кожарите например има камила в герба си и взема под наем жив екземпляр от зоопарка специално за парада. Железарите преди година-две успели да спазарят истински слон от пътуващ цирк.
Деца варят супа върху платформа лодка. Легендата разказва, че преди векове между Цюрих и Страсбург имало договор за помощ при война. „По вода ще пристигнем толкова бързо, че супата, започнала да къкри в Цюрих, ще е още топла“, заклели се швейцарците.
Точно в 6 ч. вечерта на площада пред операта пламва кладата с
Бьоги - чучелото
на снежния човек
направено от памук и кожа. И започват залаганията за колко минути огънят ще близне и ще гръмне снаряда в шапката му. Поверието е - колкото по-кратки пламъци, толкова по-дълго лято. Около кладата обикалят табуни коне със самозвани хусари върху тях, димът потъва в облаци прах, шапката на чучелото Бьоги пламва, залп и... лятото вече е между нас. В небето се рее цепелин с надписа на побратимения град от друг кантон, поканен на веселбата, буретата с бира се отпушват, а позналият брои печалбата си.
Тази година на 28 април чучелото Бьоги постави нечуван рекорд - горя 7 минути и 23 секунди. Според поверието лятото на 2014 г. трябва да е горещо. Декоративният снежен човек се поставя на кладата предния ден - в неделя. Веселбите обаче започват още в петък вечерта и продължават през уикенда, а всички са празнично облечени. Гости от съседния кантон изнасят представления, звучи народна музика, редуват се духови оркестри, щандовете на панаира работят до късно.
Традицията за изгарянето на Бьоги се корени в древността, когато чучелото е било страшна маска, носена начело на шествието. После децата от квартал „Крац“ изгаряли собствените си снежни човеци, натъпквайки ги с фойерверки. В средата на XIX век признали традицията за официална и по време на парада на гилдиите пренасяли Бьоги през целия град до мястото на изгарянето му. В началото на ХХ век чучелото станало неразделна част от ритуала. Бьоги е висок 3,4 метра, тежи 80 кг, ръцете му са дълги по 1,9 м, а диаметърът на главата му е 1,8 м. Тя трябва да е достатъчно голяма, за да побере фойерверките, които ознаменуват окончателното изгаряне на фигурата. Причината за взрива е желанието на хората колкото е възможно по-гръмогласно да изпратят студената зима и да посрещнат горещото лято.
Понякога Бьоги бърка, но кой ти помни! Най-често пламъците стигат до главата му за 14 минути. Това поне показва статистиката за последните 10 години. Така че тазгодишните 7 минути са рекорд.
Да, наистина Цюрих е градът с „най-добро качество на живота“ в света (разбирай най-скъп). Да, само тук по празници даряват полицаите с китки. И - о, да - водата от чешмата е сладка като оная, софийската, в миналото. Но най-поразителното е, че 2 часа след стохилядната вакханалия центърът е изблизан от несметните бутилки и хартии.
Не по-малко интересни са къщите на гилдиите. Всяка задруга на занаятите си има свой старинен дом, който прилича на музей. В обиталището на винарите попадам сякаш в очовечен музей - всяка мебел е експонат, но си личи, че се използва. От кристалните неколковековни чаши във витрините до преносимите фенери с абажури от фина кожа. С тях вечерно време маршируват членовете на гилдията, докато отиват на гости (разбирай - на трапеза с вино) у колегите кожари или часовникари, да речем. Единственият отдавна неупотребяван предмет е... чинията за бръснене. Изящен порцелан, изрисуван с леко кичоз­ни розички. Единственото, което я отличава от посестримата й за супа, е загладената вдлъбнатина, където човек да намести шията си. А какво е порцеланово топче, сложено в специална дупка? Никога няма да се сетите! По-слабичките го пъхали в бузата, за да им мине бръснарят втората контра по-лесно.

Елена Петрова:

 

Най-голямата ми лудост предстои

Магдалена ГИГОВА

- Елена, премиерата на „Когато котката я няма” с режисьор Асен Блатечки в театър „Мелпомена” мина, а идваш от репетиция?

- Оказа се, че Асен е такъв режисьор, че иска да доизпипва още, въпреки че публиката много възторжено реагира.
- Е, вие всички сте „мечки” (така наричат актьорите, които много играят в киното и телевизията и с попуярността си привличат публика в театъра – б.а.).
- Самата комедия поставя героите в толкова забавни ситуации, че хората наистина се веселят. Разбира се, има значение, че участват такива „големи звезди” като Асен Блатечки и Калин Врачански и като Силвия Лулчева. Аз винаги се изключвам. Не кокетирам.
- Е, как се сработихте с Врачански ако наистина е казал, че му е омръзнало да ти показва как се играе?
- (залива се от смях) Той ми се обади много притеснен и ми разказа какво са писали за отношенията ни. А ние току-що излизаме от филм, който снимахме заедно, за който аз и режисьорът сме го поканили и според мен, това му е една от най-хубавите роли...
- Говориш за филма „Вила Роза” с режисьор Мартин Макариев?
- Да. В същото време репетираме заедно „Когато котката я няма” и се забавляваме жестоко и толкова се обичаме всички. Така че дори не може да ни мине през акъла, че Калин наистина е казал подобно нещо. Който го е писал, да дойде да ни гледа на сцената. Добрите (и лошите) отношения няма как да се скрият. Врачански много се беше притеснил, та се наложи да го успокоявам. Нали по-дълго от него си патя от клюки и жълтини, имам повече „богат” опит.
Атмосферата в театър „Мелпомена” е толкова приятелска. Това е театър на съмишленици. Ние сме едно ядро с Любо Нейков, Митко Рачков и избираме пиесите със Светлин - наследника на основателя Георги Стоилов. А в условияута на кастинга за актьорите е да може да се забавлява, да ходим заедно на дискотека след представление, да се смеем и да е готино да пътуваме заедно. Когато снимахме с Калин „Стъклен дом” му казвах, че с него прекарвам повече време, отколкото със семейството си. С него имаме планове и за други пиеси, така че ще разочаровам хората, които искат да направят някаква ингрига между нас. Дори се шегуваме, че когато той си е играл на детската площадка в град Роман, аз вече съм снимала филми...
- Еееее, не се изкарвай някаква старица!
- Когато станеш на определени години осъзнаваш много неща. Става дума за опит и мъдрост, а не за бръчки и остаряване. Наскоро съпругът ми ми каза „Ти вървиш назад! Аз скоро ще стана на 50, а ти се подмладяваш”. Не му се обидих, естествено (засмива се дяволито). Той не спира да ми прави комплименти, но децата, и особено синът ми, добре го заместват. Александър се оказва носител на гените на баща си. У дома имам един малък джентълмен. Без да му подсказвам, се държи с мен не само като с майка, а и като с дама, която има нужда от внимание. Винаги забелязва когато съм облечена с нещо ново, когато изглеждам добре. Много ми харесва, защото смятам, че мъжете малко са капсулирали навиците си да правят комплименти. За това и ние имаме вина, защото не ги провокираме и свикнахме така да се отнасят с нас. Взаимната провокация е много важна. За мен хвърлянето с главата напред е много характерно. Затова и толкова пъти си я чупя, но... продължавам. Без да съм агресивна. Лора Каравелова – една от последните ми роли, е същата натура.
- Да, пиесата „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла” с режисьор Бойко Илиев в театър „Диалог”.
- За нея пишат, че е била много красива жена ,но всички твърдят, че нейното очарование е температмент, са били толкова ярки, че всички, особено мъжете, са били завладявани. Общувайки с харизматичен и интелигентен човек с възвишени чувства, нейни съвременници казват за Лора „Животът я викаше” и тя много силно го е прегръщала. Затова всеки мъж, с когото е имала голяма любов, не е усещал мощта си преди да срещне Лора. След това творческият му потенциал става като неподозиран гейзер. Тя е била не само муза, тя е отприщвала творчество. Под нейното въздействие мъжете, с които е била свързана са написали най-хубавите си романи, стихове, разкази. Само при Яворов това не се случва.
- Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото приживе е била обсебваща, ревнина.
- Той също е бил такъв, въпреки че нейната ревност е пословична. Обсебвала го е, притискала го е, изтощавала го е, следила го е, унижавала се е... Изчетох доста покрай тази роля. Яворов винаги я е наричал „Моята мила, добра и обичана Лора”. И същевременно са се обвинявали взаимно. „Ти искаш да вземеш живота ми и да го смачкаш в ръцете ти. Ти ме ревнуваш, не ми даваи да дишам”, пък пише Лора.
- Сякаш чувстваш Лора близка, а не ми приличаш на такъв човек.
- Не, започнах да я разбирам. Бойко Илиев когато ме покани бях в силно емоционално състояние и дори се уплаших, че трябва тези чувства да ги изваждам от себе си. Не бях сигурна дали искам да го правя. Усещах, че ги имам дълбоко в себе си. Дори му признах на Бойко „Т изнаеш ли, че същите думи един век по-късно аз съм ги казвала на мъж. С абсолютно същата сила в същия словоред”. Той се потресе! Но ми каза „Знаех, че ти си готова за тази роля”. Лора наистина е много „ибсенова” героиня. А и по онова време Нора е много модерна сред младите жени. (Преди няколко години Елена Петрова изигра Нора на Ибсен, отново под режисурата на Бойко Илиев –б.а.). При Лора и Яворов дори битовият им живот е превърнат в изкуство. Не мога да кажа как са сядали на масата или са взимали душ, но това че са пътували по света и се е налагало да си пишат, е променило усещаните им един за друг. Македония е била не само негова кауза и мисия, а и неговото бягство. А Лора дори го е обвинявала, че е толкова посветен и трябва да го дели с Македония.
- А и тя цял живот се състезава с един идеал, с покойната Мина.
- Само че идеалът е някъде високо, а Яворов дъръжи Лора в обятията си.
- Случвало ли ти се е да бъдеш толкова изпепеляваща или такъв блян и в живота?
- (засмива се) Когато се запознахме с мъжа ми, той ме беше сложил на пиедестал. Аз много пъти му повтарях, че не съм богиня, не съм принцеса,защото е много трудно да отговаряш на тези критерии всеки ден. Голяма отговорност е, а аз нямах нужда от това. За мен беше достатъчно просто да ме обича. В юношеските години имаше едни момчета, които ми посвещаваха стихове, оставяха ми в пощата писма, картички, цветя. Но толкова разрушително един към друг да подхождаме с някой, още не ми се е случвало. Не знам и дали го искам. Когато има толкова силни и фатални чувства, винаги има изпепеляване, дори и унижощаване. Аз имам деца и трябва да мисля за тях, а не за своите чувства.
- Няколко пъти повтори „мъжа ми”.... За Аристотелес Фотилас ли става дума?
- Да, той не само е баща на децата ми. Ние все още сме женени и никой от нас не е отварял дума за развод. Поддържаме прекрасни отношения, отглеждаме заедно дъщеря ни и сина ни.
Но що се отнася до любовта, мисля, че човек няма време да се предпазваме. Всичко трябва да се изживява, когато е силно и истинско. Разбрах, че този живот не е за предпазливите. Надаявам се да имам достатъчно мъдрост, за да хвана баланса. Макар че сърцето си има свои закони, пред които разумът е неспособен. Засега е достатъчно ,че го изживявам на сцената. И по реакцията на зрителите усещам, че сме силно автентични и истински. На последното представление с Иван Радоев си говорехме, че играта е страшно изтощителна, защото нямаш никаква възможност да се опираш на актьорска рутина, на изградени емоции. Изтощени сме, но сладко изтощени след представление. В Бургас две дами ми казаха, че от тук нататък не могат да си представят друга Лора, че съм толкова лудо-истинска... За мен това е най-голямото удовлетворение.
- На кого е заслугата?
Мисля че най-голямата заслуга за това е на режисьора Бойко Илиев. Той ще празнува 25 г. на неговия частен театър „Диалог”. Това е четвърт век да бъдеш свободен човек и творец. Той мина през големи предателства, разочарования, без никаква подкрепа, но въпреки това със своята лека смиреност в живота, под която бълбукат дълбоки чувства, успя да се съхрани. Бойко Илиев не се превърна в машина за правене на театър, не е комерсиален, търси онова, което го вълнува. Думите, с които започна репетициите за „Яворов” бяха „Аз искам да се откъсна, не искам да живея този живот”. Разбрахме го. Навсякъде по света ценностите се унищоважат. Човекът е на ръба на своето съществуване, бавно ,но сигурно върви към своята гибел. Големият проблем обаче е, че ние не общуване един с друг, че нямаме път един към друг, че разминаванията са повече от срещите. А Бойко ни каза „Аз искам да се срещна с тези образи на сцената”. На премиерата той се разплака и ни благодари всеки път, че ние чрез нашата игра го изваждаме от живота, който не му харесва. Бойко Илиев не е нахален режисьор, в пиесите му няма сочене с пръст, не дава рецепти кое е правилно, разчита само на истинските неща. 

 

• За теб Бойко Илиев казва, че си от малкото актриси, които създават добра атмосфера и можеш да работиш с всеки.
• Повечето хора не ме познават. И не е необходимо. Моята работа е на сцената и на екрана. Много съм щастлива и от общуването с Иван Радоев, с когото не бяхме работили заедно. Той изненадан ми каза „Ти си такъв звяр, такъв работохолик!”. Аз се хвърлям напред дивашки, а мъжете имат нужда като животни да си маркират територият, да дебнат плячката си. Вече не ме е страх да стигна до дълбочини, които като по-малка щях да си спестя.
• Сравняват те с Невена Коканова, понеже и ти, и тя не сте завършили НАТФИЗ...
• (въздъхва) Това сравнение по-скоро ме притеснява. Не ме ласкае. За мен тя е като икона на българското кино с чисто, красиво и витално излъчване. Няма никакво значение кой какво е завършил. Единственият критерий за актьора е начина, по който си върши работата. Но това също е субективно.
• Както субективно се тълкува жеста на Ивайло Христов, който отказа наградата си „Аскеер”. Какво е твоето отношение?
• Ако това е неговият начин да обърне внимание, върху нещо което иска да каже – абсолютно го подкрепям. Разбира се, някой ще каже „Ако не е искал наградата, можел е да откаже номинацията”. Но тогава щяха да му отделят само няколко реда във вестниците, а така го чу цяла България. Културата е набутана в ъгъла вече 20 г. Имаше периоди, в които малко повече й обръщаха внимание. Например, Вежди Рашидов не само извоюва средства, ами опита те да отидат за ремонт на театри, за музеи, направи много жестове за киното. Но да не навлизам в популизъм... Друг е въпросът какво е качеството на продукцията и какви са критериите да се отпускат средствата. Но това е тема на друго много дълго интервю, в което ще бъда много агресивна!
• 

   
• Имаш ли лично ноу-хау при общуването с децата си?
• Децата сами задават посоката. Някои родители се държат като обслужващ персонал – децата им да са нахранени и облечени. Моето „ноу-хау” е абсолютната концентрация в тях за около 40 минути. Те да са центърът, да са най-важни, да споделят всичките си проблеми. Защото когато си на 8 г. ако си се скарал с най-добрия си приятел или учителят не им е обърнал внимание, е най-голямата трагедия в живота. И това, че аз съм имала лош ден или ролята не ми се получава, няма никакво значение. За сина ми най-голямата трагедия е, че не е успял да вкара гол. Когато ги изслушам, когато си поговорим и се гушкаме и се целунем, това ми се връща многократно. С дъщеря ми и сина ми си говорим за смъртта, за секса. Искам да съм много откровена и истинска с тях. Няма нищо по-вярно от казаното от Екзюпери, който казва, че взимаме света назаем от нашите деца.

Лексикон

• Ходиш ли по врачки?
• Много повече ме интересува бъдещето на земята, на техниката, на природата, отколкото моето собствено.
• Рецепта за щастие?
• Не можеш да поставяш условия на щастието - ще бъда щастлива, ако ми се случи това и това. Живей сега, нека този момент ти е щастливият!
• Боиш ли се от старостта?
• Надявам се, когато учените удължават живота, да измислят и как да удължават и младостта. Синът ми ми казва, че никога няма да остарея, поне за него.
• Книжка или мишка?
• Уча децата си да държат книга, хартиена, не електронна. С ужас видях 2-3 годишни дечица които плъзгат ръка по страницата като по тъч-скрийн и се чудят защо не се движат картинките.
• Какво означава татуировката на ръката ти?
• Ако исках да се знае, нямаше да я напиша на санскрит.
• Най-голямата ти лудост?
• Все още предстои!