Калин Врачански и Славчо Пеев играят и пеят в "Баща ми бояджията"

 

Мюзикълът на Петър Ступел и Константин Драгнев се възражда в Софийската опера от 8 май

„Баща ми бояджията“ се възражда в операта

„Баща ми бояджията“ е един от най-гледаните филми у нас през 70-те години на XX век. Сценарист е Васил Цонев, по едноименния му разказ от сборника „Едно време в Овча купел“. Днес Пламен Карталов връща славата му чрез своя сценична адаптация в Софийската опера.

Действието се развива през далечната 1932 година – в навечерието на Нова година (31 декември).

Идеята за сценичната адаптация на „Баща ми бояджията“ е на режисьора Пламен Карталов. Неслучайно той решава да даде нов живот на този мюзикъл. Така един от най-обичаните филми на българското кино за първи път идва от екрана на сцената на Софийската опера.

Мюзикълът като жанр вече е част от една нова репертоарна политика на Софийската опера с мотивиращата основна цел да привлича, създава и отглежда нова и най-млада публика.

Нека да кажем, че операта преоткрива себе си с иновативни форми за нови контакти с нови зрители.

„Баща ми бояджията“ следва намеренията от успешно доказан интерес на нова и най-широка публика, за първи път влизаща в Софийската опера заради „Мама миа!“, „Клетниците“ и „Шрек“.

Популярният актьор Калин Врачански е поканен в главната роля на учителя Андреев.

В образа на фабриканта Маринов ще видим Славчо Пеев, който изпълнява тази роля и в едноименния филм.

Участват още солистите:

Александър Георгиев, Весела Делчева, Димитър Станчев, Николай Войнов, Мариана Цветкова, Ангел Христов, Красимир Динев, Николай Петров, Николай Павлов, Боян Арсов, Пламен Гранжан, Силвана Пръвчева, Бисер Георгиев, Георги Джанов, Емил Павлов, Кирил Иванов, Георги Петров, Калин Душков, Рада Тотева.

Ролите на момчетата се изпълняват от деца от Детска вокално-театрална формация „Таласъмче“ с ръководител Димитър Костанцалиев и Детски хор с ръководител Таня Лазарова.

Режисьор и сценография Пламен Карталов
Диригент Светослав Лазаров
Костюми Нела Стоянова
Художник Кристиян Стоянов в сътрудничество с Иван Савов
Хореография Риолина Топалова
Диригент на хора Виолета Димитрова
Асистент-режисьор Вера Белева
Оркестър и хор на Софийската опера

Премиерните спектакли на мюзикъла „Баща ми бояджията“ са от 8 май в Софийската опера.

Елена Петрова:

 

Най-голямата ми лудост предстои

Магдалена ГИГОВА

- Елена, премиерата на „Когато котката я няма” с режисьор Асен Блатечки в театър „Мелпомена” мина, а идваш от репетиция?

- Оказа се, че Асен е такъв режисьор, че иска да доизпипва още, въпреки че публиката много възторжено реагира.
- Е, вие всички сте „мечки” (така наричат актьорите, които много играят в киното и телевизията и с попуярността си привличат публика в театъра – б.а.).
- Самата комедия поставя героите в толкова забавни ситуации, че хората наистина се веселят. Разбира се, има значение, че участват такива „големи звезди” като Асен Блатечки и Калин Врачански и като Силвия Лулчева. Аз винаги се изключвам. Не кокетирам.
- Е, как се сработихте с Врачански ако наистина е казал, че му е омръзнало да ти показва как се играе?
- (залива се от смях) Той ми се обади много притеснен и ми разказа какво са писали за отношенията ни. А ние току-що излизаме от филм, който снимахме заедно, за който аз и режисьорът сме го поканили и според мен, това му е една от най-хубавите роли...
- Говориш за филма „Вила Роза” с режисьор Мартин Макариев?
- Да. В същото време репетираме заедно „Когато котката я няма” и се забавляваме жестоко и толкова се обичаме всички. Така че дори не може да ни мине през акъла, че Калин наистина е казал подобно нещо. Който го е писал, да дойде да ни гледа на сцената. Добрите (и лошите) отношения няма как да се скрият. Врачански много се беше притеснил, та се наложи да го успокоявам. Нали по-дълго от него си патя от клюки и жълтини, имам повече „богат” опит.
Атмосферата в театър „Мелпомена” е толкова приятелска. Това е театър на съмишленици. Ние сме едно ядро с Любо Нейков, Митко Рачков и избираме пиесите със Светлин - наследника на основателя Георги Стоилов. А в условияута на кастинга за актьорите е да може да се забавлява, да ходим заедно на дискотека след представление, да се смеем и да е готино да пътуваме заедно. Когато снимахме с Калин „Стъклен дом” му казвах, че с него прекарвам повече време, отколкото със семейството си. С него имаме планове и за други пиеси, така че ще разочаровам хората, които искат да направят някаква ингрига между нас. Дори се шегуваме, че когато той си е играл на детската площадка в град Роман, аз вече съм снимала филми...
- Еееее, не се изкарвай някаква старица!
- Когато станеш на определени години осъзнаваш много неща. Става дума за опит и мъдрост, а не за бръчки и остаряване. Наскоро съпругът ми ми каза „Ти вървиш назад! Аз скоро ще стана на 50, а ти се подмладяваш”. Не му се обидих, естествено (засмива се дяволито). Той не спира да ми прави комплименти, но децата, и особено синът ми, добре го заместват. Александър се оказва носител на гените на баща си. У дома имам един малък джентълмен. Без да му подсказвам, се държи с мен не само като с майка, а и като с дама, която има нужда от внимание. Винаги забелязва когато съм облечена с нещо ново, когато изглеждам добре. Много ми харесва, защото смятам, че мъжете малко са капсулирали навиците си да правят комплименти. За това и ние имаме вина, защото не ги провокираме и свикнахме така да се отнасят с нас. Взаимната провокация е много важна. За мен хвърлянето с главата напред е много характерно. Затова и толкова пъти си я чупя, но... продължавам. Без да съм агресивна. Лора Каравелова – една от последните ми роли, е същата натура.
- Да, пиесата „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла” с режисьор Бойко Илиев в театър „Диалог”.
- За нея пишат, че е била много красива жена ,но всички твърдят, че нейното очарование е температмент, са били толкова ярки, че всички, особено мъжете, са били завладявани. Общувайки с харизматичен и интелигентен човек с възвишени чувства, нейни съвременници казват за Лора „Животът я викаше” и тя много силно го е прегръщала. Затова всеки мъж, с когото е имала голяма любов, не е усещал мощта си преди да срещне Лора. След това творческият му потенциал става като неподозиран гейзер. Тя е била не само муза, тя е отприщвала творчество. Под нейното въздействие мъжете, с които е била свързана са написали най-хубавите си романи, стихове, разкази. Само при Яворов това не се случва.
- Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото приживе е била обсебваща, ревнина.
- Той също е бил такъв, въпреки че нейната ревност е пословична. Обсебвала го е, притискала го е, изтощавала го е, следила го е, унижавала се е... Изчетох доста покрай тази роля. Яворов винаги я е наричал „Моята мила, добра и обичана Лора”. И същевременно са се обвинявали взаимно. „Ти искаш да вземеш живота ми и да го смачкаш в ръцете ти. Ти ме ревнуваш, не ми даваи да дишам”, пък пише Лора.
- Сякаш чувстваш Лора близка, а не ми приличаш на такъв човек.
- Не, започнах да я разбирам. Бойко Илиев когато ме покани бях в силно емоционално състояние и дори се уплаших, че трябва тези чувства да ги изваждам от себе си. Не бях сигурна дали искам да го правя. Усещах, че ги имам дълбоко в себе си. Дори му признах на Бойко „Т изнаеш ли, че същите думи един век по-късно аз съм ги казвала на мъж. С абсолютно същата сила в същия словоред”. Той се потресе! Но ми каза „Знаех, че ти си готова за тази роля”. Лора наистина е много „ибсенова” героиня. А и по онова време Нора е много модерна сред младите жени. (Преди няколко години Елена Петрова изигра Нора на Ибсен, отново под режисурата на Бойко Илиев –б.а.). При Лора и Яворов дори битовият им живот е превърнат в изкуство. Не мога да кажа как са сядали на масата или са взимали душ, но това че са пътували по света и се е налагало да си пишат, е променило усещаните им един за друг. Македония е била не само негова кауза и мисия, а и неговото бягство. А Лора дори го е обвинявала, че е толкова посветен и трябва да го дели с Македония.
- А и тя цял живот се състезава с един идеал, с покойната Мина.
- Само че идеалът е някъде високо, а Яворов дъръжи Лора в обятията си.
- Случвало ли ти се е да бъдеш толкова изпепеляваща или такъв блян и в живота?
- (засмива се) Когато се запознахме с мъжа ми, той ме беше сложил на пиедестал. Аз много пъти му повтарях, че не съм богиня, не съм принцеса,защото е много трудно да отговаряш на тези критерии всеки ден. Голяма отговорност е, а аз нямах нужда от това. За мен беше достатъчно просто да ме обича. В юношеските години имаше едни момчета, които ми посвещаваха стихове, оставяха ми в пощата писма, картички, цветя. Но толкова разрушително един към друг да подхождаме с някой, още не ми се е случвало. Не знам и дали го искам. Когато има толкова силни и фатални чувства, винаги има изпепеляване, дори и унижощаване. Аз имам деца и трябва да мисля за тях, а не за своите чувства.
- Няколко пъти повтори „мъжа ми”.... За Аристотелес Фотилас ли става дума?
- Да, той не само е баща на децата ми. Ние все още сме женени и никой от нас не е отварял дума за развод. Поддържаме прекрасни отношения, отглеждаме заедно дъщеря ни и сина ни.
Но що се отнася до любовта, мисля, че човек няма време да се предпазваме. Всичко трябва да се изживява, когато е силно и истинско. Разбрах, че този живот не е за предпазливите. Надаявам се да имам достатъчно мъдрост, за да хвана баланса. Макар че сърцето си има свои закони, пред които разумът е неспособен. Засега е достатъчно ,че го изживявам на сцената. И по реакцията на зрителите усещам, че сме силно автентични и истински. На последното представление с Иван Радоев си говорехме, че играта е страшно изтощителна, защото нямаш никаква възможност да се опираш на актьорска рутина, на изградени емоции. Изтощени сме, но сладко изтощени след представление. В Бургас две дами ми казаха, че от тук нататък не могат да си представят друга Лора, че съм толкова лудо-истинска... За мен това е най-голямото удовлетворение.
- На кого е заслугата?
Мисля че най-голямата заслуга за това е на режисьора Бойко Илиев. Той ще празнува 25 г. на неговия частен театър „Диалог”. Това е четвърт век да бъдеш свободен човек и творец. Той мина през големи предателства, разочарования, без никаква подкрепа, но въпреки това със своята лека смиреност в живота, под която бълбукат дълбоки чувства, успя да се съхрани. Бойко Илиев не се превърна в машина за правене на театър, не е комерсиален, търси онова, което го вълнува. Думите, с които започна репетициите за „Яворов” бяха „Аз искам да се откъсна, не искам да живея този живот”. Разбрахме го. Навсякъде по света ценностите се унищоважат. Човекът е на ръба на своето съществуване, бавно ,но сигурно върви към своята гибел. Големият проблем обаче е, че ние не общуване един с друг, че нямаме път един към друг, че разминаванията са повече от срещите. А Бойко ни каза „Аз искам да се срещна с тези образи на сцената”. На премиерата той се разплака и ни благодари всеки път, че ние чрез нашата игра го изваждаме от живота, който не му харесва. Бойко Илиев не е нахален режисьор, в пиесите му няма сочене с пръст, не дава рецепти кое е правилно, разчита само на истинските неща. 

 

• За теб Бойко Илиев казва, че си от малкото актриси, които създават добра атмосфера и можеш да работиш с всеки.
• Повечето хора не ме познават. И не е необходимо. Моята работа е на сцената и на екрана. Много съм щастлива и от общуването с Иван Радоев, с когото не бяхме работили заедно. Той изненадан ми каза „Ти си такъв звяр, такъв работохолик!”. Аз се хвърлям напред дивашки, а мъжете имат нужда като животни да си маркират територият, да дебнат плячката си. Вече не ме е страх да стигна до дълбочини, които като по-малка щях да си спестя.
• Сравняват те с Невена Коканова, понеже и ти, и тя не сте завършили НАТФИЗ...
• (въздъхва) Това сравнение по-скоро ме притеснява. Не ме ласкае. За мен тя е като икона на българското кино с чисто, красиво и витално излъчване. Няма никакво значение кой какво е завършил. Единственият критерий за актьора е начина, по който си върши работата. Но това също е субективно.
• Както субективно се тълкува жеста на Ивайло Христов, който отказа наградата си „Аскеер”. Какво е твоето отношение?
• Ако това е неговият начин да обърне внимание, върху нещо което иска да каже – абсолютно го подкрепям. Разбира се, някой ще каже „Ако не е искал наградата, можел е да откаже номинацията”. Но тогава щяха да му отделят само няколко реда във вестниците, а така го чу цяла България. Културата е набутана в ъгъла вече 20 г. Имаше периоди, в които малко повече й обръщаха внимание. Например, Вежди Рашидов не само извоюва средства, ами опита те да отидат за ремонт на театри, за музеи, направи много жестове за киното. Но да не навлизам в популизъм... Друг е въпросът какво е качеството на продукцията и какви са критериите да се отпускат средствата. Но това е тема на друго много дълго интервю, в което ще бъда много агресивна!
• 

   
• Имаш ли лично ноу-хау при общуването с децата си?
• Децата сами задават посоката. Някои родители се държат като обслужващ персонал – децата им да са нахранени и облечени. Моето „ноу-хау” е абсолютната концентрация в тях за около 40 минути. Те да са центърът, да са най-важни, да споделят всичките си проблеми. Защото когато си на 8 г. ако си се скарал с най-добрия си приятел или учителят не им е обърнал внимание, е най-голямата трагедия в живота. И това, че аз съм имала лош ден или ролята не ми се получава, няма никакво значение. За сина ми най-голямата трагедия е, че не е успял да вкара гол. Когато ги изслушам, когато си поговорим и се гушкаме и се целунем, това ми се връща многократно. С дъщеря ми и сина ми си говорим за смъртта, за секса. Искам да съм много откровена и истинска с тях. Няма нищо по-вярно от казаното от Екзюпери, който казва, че взимаме света назаем от нашите деца.

Лексикон

• Ходиш ли по врачки?
• Много повече ме интересува бъдещето на земята, на техниката, на природата, отколкото моето собствено.
• Рецепта за щастие?
• Не можеш да поставяш условия на щастието - ще бъда щастлива, ако ми се случи това и това. Живей сега, нека този момент ти е щастливият!
• Боиш ли се от старостта?
• Надявам се, когато учените удължават живота, да измислят и как да удължават и младостта. Синът ми ми казва, че никога няма да остарея, поне за него.
• Книжка или мишка?
• Уча децата си да държат книга, хартиена, не електронна. С ужас видях 2-3 годишни дечица които плъзгат ръка по страницата като по тъч-скрийн и се чудят защо не се движат картинките.
• Какво означава татуировката на ръката ти?
• Ако исках да се знае, нямаше да я напиша на санскрит.
• Най-голямата ти лудост?
• Все още предстои!