Великите любови на ХХ век - поредица на вестник "Преса"

Жената на райко Алексиев го измъква от ДС, за да умре свободен

Магдалена Гигова

В България се държат така, като че ли райкоалексиевци се раждат всеки ден по сто. А Райко Алексиев е единствен и единствен ще остане. Няма втори като него: художник и карикатурист, писател, журналист, хуморист, снимал е един филм, и марки е печатал - няма нищо, което да не е правил... Това казва съпругата на известния като „Фра Дяволо“ издател на хумористичния вестник „Щурец“ - Весела Алексиева през 1994 г. в едно от последните си интервюта.

В предвоенна София двамата са не само едно от най-интересните интелектуални семейства. Те са символ на разбирателство и съвършена симбиоза. Когато се запознават, Райко Алексиев вече е сред най-известните сатирични писатели и карикатуристи. Има свои рубрики във вестниците „Зора“ и „Македония“, сътрудничи на още доста издания, а епиграмите му са толкова сочни, че се превръщат в градски фолклор още преди да е изсъхнало печатарското мастило. Весела (по онова време Грънчарова) пък е обещаваща актриса от Народния театър. Увлечени от общия вихър на политиката, литературата и изкуството, двамата сключват брак през 1932 г. Изследователите на творчеството на Райко Алексиев твърдят, че това е един от най-плодоносните периоди в неговия живот.
„Бях щастлива и той беше щастлив. И във всичко му потръгна. Когато поиска от Данаил Крапчев (издателят на вестник „Зора“ - б.а.) заем, за да плати на д-р Добринов, който ни изроди първия син, Крапчев неочаквано отказа. „Какво да правя? Искам самостоятелен вестник, но трябва да се откажа и от „Македония“, и от „Зора“. От първия вестник получаваше по 5 хиляди лева седмично за карикатура, а от втория - по 15 000, за „веселата страничка“ вземаше по 15 хиляди. „Райко, казах, този Крапчев, ако беше човек на място, би ти подарил тези 5 хиляди. Имаш син, нали, оженил си се, пази достойнството си. Щом в такъв момент не ти дава аванс, веднага му пиши, че си даваш оставката. Няма да умрем от глад, ще се хвана и аз на работа някъде“, пише в спомените си Весела Алексиева и добавя: „И като почна вестник „Щурец“, в деня, в който излезе първият брой, до 10 ч. се продаде първата партида, след 10 ч. пуснаха втори тираж, пак се продаде всичко. Извъртяха го и трети път. Това даде на Райко много сили. И на първия брой на „Щурец“ той беше написал: „На моята прекрасна жена - моята пътеводна звезда.“
Най-тиражния вестник в България през 30-те и 40-те години на ХХ век се ражда във фамилното жилище на Алексиеви на шестия етаж в кооперацията на „Цар Освободител“ 33. Хорската мълва разнася, че Фра Дяволо е собственик на целия блок, а той не я опровергава с надеждата банките по-лесно да му дават кредити.
Един литър кафе, няколко пакета цигари, още толкова бурканчета с домашно сладко и бебешки плач. Това е изпитаната рецепта на Райко Алексиев за появата на поредния брой на „Щурец“ с тираж 50 000 всяка седмица. А той е човекът вестник. Фра Дяволо сам рисува всичките карикатури, сам пише статиите, фейлетоните, хумористичните миниатюри и епиграмите. Изданието се печата от акционерно дружество „Стрела“, в което дялове има и Алексиев. Той се грижи и за разпространението. Съпругата му Весела пък прави най-голямата жертва за една актриса - напуска Народния театър, за да води счетоводството и да върти къщата. 39-годишният Райко признава, че най-щастливият ден в живота му е онзи, в който среща своята половинка. Кумува им политикът и неколкократен премиер на България Никола Мушанов. По случай сватбата им колегите на Алексиев от вестник „Зора“ публикуват честитка в рими и я подписват: „От съкратения ергенски тим“. И ако техният отбор е намалял, семейство Алексиеви плавно се увеличава. Раждат им се трима синове, двама от които влюбените кръщават на себе си - Радослав и Веселин. Изключение прави най-малкият Александър (по-известен у нас като Алекс Алексиев, икономически съветник на Филип Димитров и неуспял кандидат за независим евродепутат).
Младата съпруга вярва в таланта на мъжа си и го окуражава да поиска кредит срещу ипотека на жилището им. Журналистът взема заеми от още няколко банки, но Весела вярва в неговия разностранен талант. Райко е натрупал опит и авторитет в издания като „Българан“, „Барабан“, „Смях“. Псевдонимите му Гуньо Гъсков, Скитник Перо, Това Черни и Фра Дяволо са станали нарицателно за смело и остро перо. Алексиев обещава в програмната статия в първия брой: „Посрещнете с добро око вестник „Щурец“, защото той носи радост в притеснения ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и села… Сегиз-тогиз ще ви разказва весели истории и интриги в обществото, ще се смее заедно с вас на своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, племена, групи, крилца и опашки. А когато зърне всички ония, които смущават неговото и вашето спокойствие, свирнята му ще се превърне в освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притеснен от неволи живот“. Първият читател на всеки нов брой е Весела.
Освен карикатурист, журналист и издател Фра Дяволо е любимият художник на втората съпруга на цар Фердинанд - Елеонора фон Ройс-Кьостриц. Чрез доверен придворен тя купува най-малко 15 картини от всяка негова експозиция. Височайшата дама го забелязва още с първия му пейзаж, показан на „Изложба на младите“ през 1913 г. Макар да не е имало възможност да изучава изобразително изкуство, момчето от Пазарджик наистина има талант. Никой не вярва, че през първите си години в София Алексиев спи във вагони за добитък на гарата и не смее да приближи момиче, защото покъртително мирише на говежда пикоч. Когато му се скъсват чорапите, той си ги рисува върху краката с черна вакса и непрекъснато подръпва нагръдника си, за да не се забележи, че няма риза под протритото сако. Този тик му остава за цял живот. Когато започва да продава картините си, веднага се записва в Художествената академия, усъвършенства дарбата си в Германия и Италия. Малко известен е фактът, че Алексиев е автор и на доста пощенски марки. През 1925 г. снима филмът „Коварната принцеса Турандот“, в който играе ролята на Чарли Чаплин. Няколко пъти е председател на Съюза на дружествата на художниците.

Силата му е в злободневните карикатури и тъкмо заради тях го убиват след 9 септември 1944 г. Ден по-рано излиза последният брой на „Щурец“, в който има карикатура на Сталин с окървавена брадва в ръка. Не могат да му простят и вица, че английският каучук е еластичен, холандският - още по-гъвкав, но най-еластичен е руският галош, който побира 150 млн. души.
Райко Алексиев не измисля сюжетите си, черпи ги от живота. Весела го разбира и не се сърди, когато пропуска вечерята, заслушан в приказките в кръчмата. А когато се върне у дома, бърза да нахвърли дочутата история. „Пишеше като фъртуна. Сякаш беше някакъв предавателен апарат за всичко, което беше „фотографирал“ в града - в кръчмата, в магазина или където се беше събирал с хора“, разказва в спомените си Алексиева. Освен със счетоводството тя помага и в списването на „Щурец“, превежда от френски и руски. В продължение на 12 години като шампион по тираж вестникът се гордее с автори като Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, с карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев.
Няколко седмици преди 9 септември 1944 г. политикът Александър Цанков се отбива в дома на Алексиеви, затваря предпазливо вратата и съзаклятнически шушне на домакина. След като го изпраща, Райко през смях разказва на жена си какви небивалици му е наговорил - страшни неща щели да стават, след като комунистите вземат властта... Кумът им Никола Мушанов е направил на цялото семейство дипломатически паспорти. Весела горещо моли съпруга си да напуснат страната. За пръв път в живота си художникът отхвърля съветите й. „Аз не съм политик. Показвал съм грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва“, не отстъпва Райко Алексиев.
Кооперацията им е полуразрушена от бомба, семейството е евакуирано в Чамкория, а Фра Дяволо се връща да постегне апартамента, преди да се върнат. В любимата му сладкарнира на „Цар Освободител“ го арестува лично шефът на Държавна сигурност Лев Главинчев - негов стар приятел.
„Десетина дни след като го бяха арестували, през нощта при мен дойде непознат мъж, изглеждаше прилично облечен, дали е бил от комунистите или пазач не знам, но ми каза: „Госпожо, няма да ви кажа кой съм - така за мен и за вас е по-добре. Вашият мъж е най-жестоко битият човек в цялото Училище на слепите. Скачаха с обувки върху черния му дроб. Той повръща непрекъснато кръв. Госпожо Алексиева, помогнете му - страшно е да гледаш как го мъчат!... - разказва в едно от последните си интервюта Весела. - Тогава отидох при Тодор Павлов, който беше регент. Ценеше мъжа ми. Даде ми разписка за пренасяне на Райко в болница, но преди това трябваше да намеря главен лекар на болницата, който да му осигури легло. Ходих целия ден, отвсякъде ме гонеха като куче, всички ги беше страх. Най-после научих адреса на д-р Ташо Ташев, главен лекар на Червения кръст. Вечерта той намери легло въпреки забраната да се дават линейки за частни случаи, осигури и линейка. Влязохме в една голяма зала, където мръсотията беше неописуема - кървища, повръщано, кофи за урина, ужас. Спирам се до всяко легло. Всички са като привидения, с грамадни бради, с побелели коси, като пътници за оня свят. Не мога да го позная: той беше жизнен човек, на 51 години, темпераментен, очарователен... Сега видях старец, оплескан в кърви. „Райко, какво е станало, какво са те правили?”. А той беше толкова наплашен, че каза: „Веси, тихо, да не ти направят и на тебе нещо, моля ти се, че децата на кого ще останат.“ Когато наближихме болницата, той извади кръстчето, което му бях дала като тръгваше за София, и заръча: „Сложи го на Сашко, той е най-малкият, той най-много ще има нужда Господ да е милостив към него“, припомня си Весела Алексиева.
Райко умира в болницата след четири дни. Налага се Тодор Павлов да се обажда, за да дадат трупа му на семейството. „Той беше смазан зверски. Не, даже животно не може да бъде толкова жестоко. Това, което са вършили с него, човек не може да го направи, само сатана. А Райко помагаше на всички, беше много щедър. Например писателят Крум Кюлявков, който дойде от Съветския съюз гол, гладен като въшка. Мъжът ми го назначи, даде му голяма заплата. И този човек след 9 септември 1944 г. с трима души разби вратата на кабинета му в редакцията на „Щурец“ и я „национализира“, т.е. разграби. Като го видях да се разхожда по „Цар Освободител“ с палтото на Райко, щях да получа сърдечен удар - помислих, че виждам мъжа си“, разказва вдовицата.
За да отнемат имуществото на семейството и да узаконят извършеното убийство, Народният съд осъжда вестникаря посмъртно... на смърт с конфискация на имуществото. Весела четири месеца е в единична килия в Дирекцията на народната милиция, където опитват да я пречупят да стане доносник, заплашват, че ще изпратят децата в Сибир. Когато не се поддава, я изпращат на лагер в Ножарево, а после я изселват в Дулово. Родителите й приютяват момчетата.
Най-големият син на Райко Алексиев - Радослав, наследява художествената дарба на баща си. Той успява да напусне България едва след като се разболява тежко. Умира в болница в Германия. Александър завършва английска филология и през 1965 г. бяга в САЩ, където се занимава с политически науки и икономика. Веселин емигрира в Швеция. След него и майка му Весела напуска страната и се установява в Майнц, Германия. Там живее до смъртта си през 1994 г.
„Когато намериш любовта на живота си, тогава успяваш да бъдеш себе си. Това е щастието. Питам се колко ли таланти остават неразкрити от неслучването на тези срещи с любовта... при все че е ясно, такъв от мащаба на Райко Алексиев не се ражда всеки ден. Останалите търсим заместители“, признава вдовицата, която се омъжва отново, но не успява да намери щастието.

Фра Дяволо за жените

Жената до 20 години е танц-кръжок за изучаване хватките и стъпките.

На 20 години прилича на ръченица. Играе лудо и изморява възрастните играчи.

На 25 години - „Кокарача“, колкото повече се играе, толкова повече се изучава и може да се играе всекога, когато се пожелае.

На 30 години - фокстрот. Много лесно се схваща. Нуждна е само учтива покана от страна на кавалера.

На 35 години - танго. Играе се плавно, не лудешки, но затова пък доставя удоволствие, даже и на околната среда.

На 40 години - валс. Дълго се играе и доставя удоволствие само на опитни играчи.

От 45 години нагоре - старинен кадрил, не се предвижда в програмите на никой бал.

Енциклопедия за България

В броя от 25 август 1944 г. на вестник „Щурец“ Райко Алексиев публикува своя прочут Азбучник. В него срещу буквата „Б“ пише: „България - математическо уравнение с много неизвестни в миналото и много неизвестни в бъдещето.“