Елена Петрова:

 

Най-голямата ми лудост предстои

Магдалена ГИГОВА

- Елена, премиерата на „Когато котката я няма” с режисьор Асен Блатечки в театър „Мелпомена” мина, а идваш от репетиция?

- Оказа се, че Асен е такъв режисьор, че иска да доизпипва още, въпреки че публиката много възторжено реагира.
- Е, вие всички сте „мечки” (така наричат актьорите, които много играят в киното и телевизията и с попуярността си привличат публика в театъра – б.а.).
- Самата комедия поставя героите в толкова забавни ситуации, че хората наистина се веселят. Разбира се, има значение, че участват такива „големи звезди” като Асен Блатечки и Калин Врачански и като Силвия Лулчева. Аз винаги се изключвам. Не кокетирам.
- Е, как се сработихте с Врачански ако наистина е казал, че му е омръзнало да ти показва как се играе?
- (залива се от смях) Той ми се обади много притеснен и ми разказа какво са писали за отношенията ни. А ние току-що излизаме от филм, който снимахме заедно, за който аз и режисьорът сме го поканили и според мен, това му е една от най-хубавите роли...
- Говориш за филма „Вила Роза” с режисьор Мартин Макариев?
- Да. В същото време репетираме заедно „Когато котката я няма” и се забавляваме жестоко и толкова се обичаме всички. Така че дори не може да ни мине през акъла, че Калин наистина е казал подобно нещо. Който го е писал, да дойде да ни гледа на сцената. Добрите (и лошите) отношения няма как да се скрият. Врачански много се беше притеснил, та се наложи да го успокоявам. Нали по-дълго от него си патя от клюки и жълтини, имам повече „богат” опит.
Атмосферата в театър „Мелпомена” е толкова приятелска. Това е театър на съмишленици. Ние сме едно ядро с Любо Нейков, Митко Рачков и избираме пиесите със Светлин - наследника на основателя Георги Стоилов. А в условияута на кастинга за актьорите е да може да се забавлява, да ходим заедно на дискотека след представление, да се смеем и да е готино да пътуваме заедно. Когато снимахме с Калин „Стъклен дом” му казвах, че с него прекарвам повече време, отколкото със семейството си. С него имаме планове и за други пиеси, така че ще разочаровам хората, които искат да направят някаква ингрига между нас. Дори се шегуваме, че когато той си е играл на детската площадка в град Роман, аз вече съм снимала филми...
- Еееее, не се изкарвай някаква старица!
- Когато станеш на определени години осъзнаваш много неща. Става дума за опит и мъдрост, а не за бръчки и остаряване. Наскоро съпругът ми ми каза „Ти вървиш назад! Аз скоро ще стана на 50, а ти се подмладяваш”. Не му се обидих, естествено (засмива се дяволито). Той не спира да ми прави комплименти, но децата, и особено синът ми, добре го заместват. Александър се оказва носител на гените на баща си. У дома имам един малък джентълмен. Без да му подсказвам, се държи с мен не само като с майка, а и като с дама, която има нужда от внимание. Винаги забелязва когато съм облечена с нещо ново, когато изглеждам добре. Много ми харесва, защото смятам, че мъжете малко са капсулирали навиците си да правят комплименти. За това и ние имаме вина, защото не ги провокираме и свикнахме така да се отнасят с нас. Взаимната провокация е много важна. За мен хвърлянето с главата напред е много характерно. Затова и толкова пъти си я чупя, но... продължавам. Без да съм агресивна. Лора Каравелова – една от последните ми роли, е същата натура.
- Да, пиесата „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла” с режисьор Бойко Илиев в театър „Диалог”.
- За нея пишат, че е била много красива жена ,но всички твърдят, че нейното очарование е температмент, са били толкова ярки, че всички, особено мъжете, са били завладявани. Общувайки с харизматичен и интелигентен човек с възвишени чувства, нейни съвременници казват за Лора „Животът я викаше” и тя много силно го е прегръщала. Затова всеки мъж, с когото е имала голяма любов, не е усещал мощта си преди да срещне Лора. След това творческият му потенциал става като неподозиран гейзер. Тя е била не само муза, тя е отприщвала творчество. Под нейното въздействие мъжете, с които е била свързана са написали най-хубавите си романи, стихове, разкази. Само при Яворов това не се случва.
- Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото приживе е била обсебваща, ревнина.
- Той също е бил такъв, въпреки че нейната ревност е пословична. Обсебвала го е, притискала го е, изтощавала го е, следила го е, унижавала се е... Изчетох доста покрай тази роля. Яворов винаги я е наричал „Моята мила, добра и обичана Лора”. И същевременно са се обвинявали взаимно. „Ти искаш да вземеш живота ми и да го смачкаш в ръцете ти. Ти ме ревнуваш, не ми даваи да дишам”, пък пише Лора.
- Сякаш чувстваш Лора близка, а не ми приличаш на такъв човек.
- Не, започнах да я разбирам. Бойко Илиев когато ме покани бях в силно емоционално състояние и дори се уплаших, че трябва тези чувства да ги изваждам от себе си. Не бях сигурна дали искам да го правя. Усещах, че ги имам дълбоко в себе си. Дори му признах на Бойко „Т изнаеш ли, че същите думи един век по-късно аз съм ги казвала на мъж. С абсолютно същата сила в същия словоред”. Той се потресе! Но ми каза „Знаех, че ти си готова за тази роля”. Лора наистина е много „ибсенова” героиня. А и по онова време Нора е много модерна сред младите жени. (Преди няколко години Елена Петрова изигра Нора на Ибсен, отново под режисурата на Бойко Илиев –б.а.). При Лора и Яворов дори битовият им живот е превърнат в изкуство. Не мога да кажа как са сядали на масата или са взимали душ, но това че са пътували по света и се е налагало да си пишат, е променило усещаните им един за друг. Македония е била не само негова кауза и мисия, а и неговото бягство. А Лора дори го е обвинявала, че е толкова посветен и трябва да го дели с Македония.
- А и тя цял живот се състезава с един идеал, с покойната Мина.
- Само че идеалът е някъде високо, а Яворов дъръжи Лора в обятията си.
- Случвало ли ти се е да бъдеш толкова изпепеляваща или такъв блян и в живота?
- (засмива се) Когато се запознахме с мъжа ми, той ме беше сложил на пиедестал. Аз много пъти му повтарях, че не съм богиня, не съм принцеса,защото е много трудно да отговаряш на тези критерии всеки ден. Голяма отговорност е, а аз нямах нужда от това. За мен беше достатъчно просто да ме обича. В юношеските години имаше едни момчета, които ми посвещаваха стихове, оставяха ми в пощата писма, картички, цветя. Но толкова разрушително един към друг да подхождаме с някой, още не ми се е случвало. Не знам и дали го искам. Когато има толкова силни и фатални чувства, винаги има изпепеляване, дори и унижощаване. Аз имам деца и трябва да мисля за тях, а не за своите чувства.
- Няколко пъти повтори „мъжа ми”.... За Аристотелес Фотилас ли става дума?
- Да, той не само е баща на децата ми. Ние все още сме женени и никой от нас не е отварял дума за развод. Поддържаме прекрасни отношения, отглеждаме заедно дъщеря ни и сина ни.
Но що се отнася до любовта, мисля, че човек няма време да се предпазваме. Всичко трябва да се изживява, когато е силно и истинско. Разбрах, че този живот не е за предпазливите. Надаявам се да имам достатъчно мъдрост, за да хвана баланса. Макар че сърцето си има свои закони, пред които разумът е неспособен. Засега е достатъчно ,че го изживявам на сцената. И по реакцията на зрителите усещам, че сме силно автентични и истински. На последното представление с Иван Радоев си говорехме, че играта е страшно изтощителна, защото нямаш никаква възможност да се опираш на актьорска рутина, на изградени емоции. Изтощени сме, но сладко изтощени след представление. В Бургас две дами ми казаха, че от тук нататък не могат да си представят друга Лора, че съм толкова лудо-истинска... За мен това е най-голямото удовлетворение.
- На кого е заслугата?
Мисля че най-голямата заслуга за това е на режисьора Бойко Илиев. Той ще празнува 25 г. на неговия частен театър „Диалог”. Това е четвърт век да бъдеш свободен човек и творец. Той мина през големи предателства, разочарования, без никаква подкрепа, но въпреки това със своята лека смиреност в живота, под която бълбукат дълбоки чувства, успя да се съхрани. Бойко Илиев не се превърна в машина за правене на театър, не е комерсиален, търси онова, което го вълнува. Думите, с които започна репетициите за „Яворов” бяха „Аз искам да се откъсна, не искам да живея този живот”. Разбрахме го. Навсякъде по света ценностите се унищоважат. Човекът е на ръба на своето съществуване, бавно ,но сигурно върви към своята гибел. Големият проблем обаче е, че ние не общуване един с друг, че нямаме път един към друг, че разминаванията са повече от срещите. А Бойко ни каза „Аз искам да се срещна с тези образи на сцената”. На премиерата той се разплака и ни благодари всеки път, че ние чрез нашата игра го изваждаме от живота, който не му харесва. Бойко Илиев не е нахален режисьор, в пиесите му няма сочене с пръст, не дава рецепти кое е правилно, разчита само на истинските неща. 

 

• За теб Бойко Илиев казва, че си от малкото актриси, които създават добра атмосфера и можеш да работиш с всеки.
• Повечето хора не ме познават. И не е необходимо. Моята работа е на сцената и на екрана. Много съм щастлива и от общуването с Иван Радоев, с когото не бяхме работили заедно. Той изненадан ми каза „Ти си такъв звяр, такъв работохолик!”. Аз се хвърлям напред дивашки, а мъжете имат нужда като животни да си маркират територият, да дебнат плячката си. Вече не ме е страх да стигна до дълбочини, които като по-малка щях да си спестя.
• Сравняват те с Невена Коканова, понеже и ти, и тя не сте завършили НАТФИЗ...
• (въздъхва) Това сравнение по-скоро ме притеснява. Не ме ласкае. За мен тя е като икона на българското кино с чисто, красиво и витално излъчване. Няма никакво значение кой какво е завършил. Единственият критерий за актьора е начина, по който си върши работата. Но това също е субективно.
• Както субективно се тълкува жеста на Ивайло Христов, който отказа наградата си „Аскеер”. Какво е твоето отношение?
• Ако това е неговият начин да обърне внимание, върху нещо което иска да каже – абсолютно го подкрепям. Разбира се, някой ще каже „Ако не е искал наградата, можел е да откаже номинацията”. Но тогава щяха да му отделят само няколко реда във вестниците, а така го чу цяла България. Културата е набутана в ъгъла вече 20 г. Имаше периоди, в които малко повече й обръщаха внимание. Например, Вежди Рашидов не само извоюва средства, ами опита те да отидат за ремонт на театри, за музеи, направи много жестове за киното. Но да не навлизам в популизъм... Друг е въпросът какво е качеството на продукцията и какви са критериите да се отпускат средствата. Но това е тема на друго много дълго интервю, в което ще бъда много агресивна!
• 

   
• Имаш ли лично ноу-хау при общуването с децата си?
• Децата сами задават посоката. Някои родители се държат като обслужващ персонал – децата им да са нахранени и облечени. Моето „ноу-хау” е абсолютната концентрация в тях за около 40 минути. Те да са центърът, да са най-важни, да споделят всичките си проблеми. Защото когато си на 8 г. ако си се скарал с най-добрия си приятел или учителят не им е обърнал внимание, е най-голямата трагедия в живота. И това, че аз съм имала лош ден или ролята не ми се получава, няма никакво значение. За сина ми най-голямата трагедия е, че не е успял да вкара гол. Когато ги изслушам, когато си поговорим и се гушкаме и се целунем, това ми се връща многократно. С дъщеря ми и сина ми си говорим за смъртта, за секса. Искам да съм много откровена и истинска с тях. Няма нищо по-вярно от казаното от Екзюпери, който казва, че взимаме света назаем от нашите деца.

Лексикон

• Ходиш ли по врачки?
• Много повече ме интересува бъдещето на земята, на техниката, на природата, отколкото моето собствено.
• Рецепта за щастие?
• Не можеш да поставяш условия на щастието - ще бъда щастлива, ако ми се случи това и това. Живей сега, нека този момент ти е щастливият!
• Боиш ли се от старостта?
• Надявам се, когато учените удължават живота, да измислят и как да удължават и младостта. Синът ми ми казва, че никога няма да остарея, поне за него.
• Книжка или мишка?
• Уча децата си да държат книга, хартиена, не електронна. С ужас видях 2-3 годишни дечица които плъзгат ръка по страницата като по тъч-скрийн и се чудят защо не се движат картинките.
• Какво означава татуировката на ръката ти?
• Ако исках да се знае, нямаше да я напиша на санскрит.
• Най-голямата ти лудост?
• Все още предстои!
  
  
  

  
  

  
  

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Яворов се влюбва в Лора след смъртта й

Магдалена ГИГОВА

Лора признава чувствата си на Яворов през есента на 1910 г., когато той ридае безутешно над гроба на Мина в Бианкур на няколко километра от Париж. Поетът студено я отблъсква, че от него може да очаква само приятелство и тя си тръгва вбесена. Пейо пише на приятеля си проф. Михаил Арнаудов: „Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща.“

Всъщност двамата се познават от съдбоносната за Яворов 1906 година. „Символично през хладния април той среща Мина, а през знойния август - Лора. Запознават се на излет до Драгалевския манастир. По онова време известната софийска красавица е сгодена за д-р Иван Дренков от Демократическата партия. Той обаче не бил на тази екскурзия. Лора е с майка си Екатерина и обичайната компания от поклонници, които кръжали около нея като насекоми около ярка лампа“, разказа пред „Преса“ Явора Стоилова - потомка на поета. - И двете Каравелови били невероятно елегантни по последната парижка мода. С високи яки и дълги черни поли въпреки лютия пек. Мъжете също, дори самият Яворов, са били в строги костюми, с вратовръзки и шапки. Лора и Пейо сядат един до друг. На снимката от този ден се вижда, че всички гледат в обектива, докато Яворов, с неизменната цигара в лявата си ръка, сякаш е обърнат към ваклооката хубавица. Срещата между тях е толкова интересна, а разговорът с начетената дама така завладяващ, че като се връща вкъщи, поетът написва: „Душата ми е стон, душата ми е зов, защото аз съм птица устрелена, на смърт е моята душа ранена, на смърт, ранена от любов.“ С това бележи образа на другата си любов, която е бурна, близко до смъртта - прокоба, която не вещае нищо добро.“

Докато у Мина Яворов не вижда жената, а само идеализиран образ, то Лора е и плът, и „призрак лек“. Тук любовта му е съвсем различна - страстна, греховна, изпепеляваща. „Всъщност може да се говори за любов към Лора чак след смъртта й. Иначе става дума за постоянна обсада от нейна страна, докато Пейо най-накрая се предава“, допълни Явора. - Лора не е тази жена от хайлайфа - образ, който сякаш след смъртта й нарочно създават майка й и обкръжението й. Ако всички приемат версията, че кокетката Лора е изневерявала на Яворов, ще е логично той, ревнувайки, да я е убил. По онова време са модни блудните царици и Каравелова я изкарват едва ли не Месалина. А тя е израснала в консервативно и патриархално семейство.“

Бащата на Лора, Петко Каравелов, е първият финансов министър след освобождението от турско робство и регент. Отказва се от регентството след падането на Батенберг заради кървавата разправа с привържениците му. Неколкократно е затварян в Черната джамия (днешната църква „Свети Седмочисленици“ - б. а.). Семейството му се издържа от учителската заплата на Екатерина Каравелова - преподавател в Първа девическа гимназия. Тя обаче загубва правата си на учителка, когато я обвиняват в държавна измама, задето се оплаква на чуждите дипломати, че мъжът й е измъчван и бит. Дори й искат смъртна присъда. Лора има доста тъжно и оскъдно детство. По онова време е прието момичетата от по-издигнатите семейства да бъдат изпращани на пансион в странство. Момичето е изпратено в католическия пансион „Нотър Дам дьо Сион“ в Париж, а по-късно в Антверпен, Белгия. Там я възпитават строго и религиозно и макар да е православна, Лора след 2 г. приема католицизма с плам и убеждение. Това я кара да идеализира всички. Тя вижда у баща си нещо като бог. Той наистина е бил прогресивен държавник, завършил е висше образование в Москва. Лора мечтае за мъж като баща си - силен, водач на народа. Когато се запознава с поета, тя знае наизуст всичките му стихотворения и онова, което е чувала за неговата революционна дейност в Македония, го издига още повече в очите й, защото й напомня за харамийските години на баща й.

 Преди да се увлече по Яворов, Лора преживява доста любови и има връзки с други известни мъже. Знае се авантюрата й с дипломата Петър Нейков. Въпреки че е женен за единствената дъщеря на собственика на първата фабрика за бира в Женева, Нейков не може да устои на красивата българка. Романът им съсипва дипломатическата му кариера. През 1907 г. властната й майка Екатерина Каравелова успява да я омъжи за харесания от нея млад деец на Демократическата партия д-р Иван Дрянков, секретар на Търговската камара в Русе. В деня на сватбата Лора три пъти нарочно разваля прическата си и хвърля на земята сватбения воал. Макар да е политически изгоден, бракът им приключва бързо. Разочарованата Лора пише на приятелката си Ружа Горбанова: „Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам.“ Д-р Дрянков по цели нощи играе карти и иронизира духовните търсения на жена си. Развеждат се през юни 1912 г. по нейна вина. Духовният съд нарежда тя „да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложенето й безбрачие“. Няколко месеца по-късно обаче, на 19 септември 1912 г., тя тайно се венчава с Яворов в подуянската църква. По ирония на съдбата попът е баща на художника Васил Стоилов, за когото по-късно се омъжва най-задълбочената изследователка на Яворов, неговата племенница Ганка Найденова. На третия ден след сватбата, на 22 септември, начело на чета от шест души Пейо тръгва да се бие за освобождението на Македония. Лора иска да замине с него като медицинска сестра, но припада, когато види кръв, и се отказва.
Семейният им живот е само 436 дни. Най-щастливите от тях всъщност са, докато двамата са разделени - той е в Македония, тя остава в София. Писмата помежду им са изпълнени с нежност и любов. Той я нарича „Лоричка“, „мила женице“, пише й, че я „целува хиляда пъти“... Тя му отвръща с „мой Яво“, „мой мили, скъпий, единствений!“, моли за прошка, „задето не умея да те обичам по-хубаво“. Идилията приключва през ноември 1912 г. Лора вече е обзавела с много вкус и любов квартирата им на ул. „Раковски“ 126. Голямото й желание е той да пише стиховете и пиесите си, а тя да се грижи за него. Но Каравелова го ревнува от всяка жена. За да може да твори, той се крие в кабинета си в Народния театър, където е драматург. „Малцина знаеха, че в този барутен погреб е поставен фитил с динамита на Лорината ревност“, пише в „Романът на Яворов“ Михаил Кремен. Най-големият огън лумва от искрите, които прескачат между Яворов и съпругата на Кремен, тогава 16-годишната Дора Конова. Въпреки че е Мис София и се е класирала трета на „Мис България“, Лора смята, че Пейо търси образа на Мина в русокосото момиче. „Дора идваше у нас - едра руса жена с груби черти. Не мога да си представя, че Яворов я е харесвал, но тя продължаваше да бъде влюбена в него и да пише спомени“, твърди Явора.
На 29 ноември 1913 г. Яворови, семейство Кремен и издателят Паскалев са на гости у Александър Тихов. „Интересното е, че тази вечер Дора Конова свири „Траурния марш“ на пианото. А тази мелодия била една фиксация на Лора. За психичноболните хора, каквато без съмнение била Лора, винаги има някакъв лайтмотив, който ги свързва със смъртта. За Каравелова това е „Траурният марш“ на Шопен. Изсвирен от Дора, го възприема като знак на съдбата“, разкри Явора Стоилова. Лора и Пейо се скарват. Поетът твърди, че тя се гръмва в сърцето с неговия пистолет, взет от джоба на преметнатите върху стола панталони. Той се опитва да я разубеди, но тя не чува, сякаш е пренесена в друго измерение. „Тя чува своя „Траурен марш“ и стреля. Яворов я повдига на леглото. Пита: „Лора, защо направи така?“ А тя отговаря: „Защото те обичам.“ Пейо изтичва за помощ, когато се връща тя е паднала на земята. При гледката той се прострелва в слепоочието, но куршумът преминава и уврежда само очния му нерв“, допълни Явора. Когато дошлият лекар пита ранения Яворов защо се е случило всичко това, поетът отговаря: „Дива ревност, брат! Карахме се и тя се застреля.“
„Според първата експертиза на лекарите Пиперков и Татарков става дума за убийство и Лора е простреляна откъм гърба. Но следователят Иван Божилов, когото помня като дребничък и незабележим човечец, казва, че това е невъзможно, защото куршумът не е излязъл от другата страна, а е намерен между гърба на Лора и роклята й. Тя очевидно за по-голям драматизъм била облякла сватбената си рокля. За нея смъртта сякаш е нов брак с Яворов във вечността“, убедена е Стоилова.
Кървавата драма у Яворови взривява България. Дори някои от приятелите на поета вярват, че е застрелял жена си. На прочутото дело 205/913 той е оправдан, но съмненията остават. Лекарите във Виена му казват, че завинаги ще остане сляп. До успешния си опит за самоубийство Яворов не написва нито един стих. „Редактира произведенията, които вече е създал, и ги посвещава на светлата душа на Лора. Така тя успява да измести нежния образ на Мина. Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото Яворов цял живот е обичал непостижимото“, заключи Явора Стоилова.
Из писмо до Яворов
Из писмо на Яворов до Асен Златаров: „Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят... Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства - да свърша със себе си...“

16 октомври 1914 г., четвъртък. Яворов най-напред заключва стаята си. Пълни чаша с вода и изсипва прахчето отрова. Ляга на кушетката на брат си и изпива чашата. После налапва дулото на револвера...