Боливия! Бедна на пари, богата на природа, залежи и суеверия
В Покана за пътуване на 23 ноември 2025 по програма Христо Ботев на БНР от 17 часа Петя Кръстева и Магдалена Гигова споделят приключенията си в Южна Америка със съдействието на Карта холидей
Петя Кръстева и Магдалена Гигова на езерото Титикака
Който е слушал миналото издание на Покана за пътуване е започнал светло да завижда на мен и на Петя Кръстева (изпълнителен директор на списание „Наш дом“) за пътуването ни из Боливия, Еквадор и островите Галапагос. Една през друга вече ви разказахме за гигантските костенурки, синьокраките рибояди и птиците фрегата на островите, където на Дарвин му е хрумнала теорията за еволюцията на видовете.
Толкова сме въодушевени от Боливия и нямаме търпение да споделим приключенията и наблюденията си с вас, започвайки от боливийската столица Ла Пас.
Въздушното метро и неизмазаните къщи на Ла Пас, за да не се плаща данък сгради
Населението й официално е 950 хиляди, но заедно с предградията и нелегалните търсачи на работа бройката набъбва на около милиони 250 хиляди – третият по гъстота на обитаемост град в Боливия.
На 20 октомври 1548 г. испанският конкистадор Алонсо де Мендоса основава град Ла Пас след завладяването на империята на инките, като го нарича „Нуестра Сеньора де Ла Пас“ или „Дева Мария на мира“. Доста иронично като се има предвид отношението на колонизаторите съм местното население.
С Петя сме едва в началото на разказа си за Боливия. Богата на полезни изкопаеми и на природни красоти. Какво ли само няма там! Високи планини, солена пустиня, джунгла, езеро… Дори си има две столици – административна Ла Пас и Сукре – конституционна.
Столицата Ла ПасЛунната долина е карстово образувание на 10 км от центъра на Ла Пас
В дългия списък на най-най, с който се гордеят боливийците, може би трябва да впишем и най-раздвоеното население, защото местните хора, хем са посветени на вярата католици, хем са езичници, обсебени от суеверия, шамани и вярвания.
Стигнахме до тъмнокожата Мадона от Копакабана, крайбрежно градче на езеротото Титикака. Легендата разказва, че рибари от племето на инките попаднали в буря, помолили се на Богородица да ги спаси и й обещали да издялат нейна фигура ако оцелеят.
Езерото Титикака
Типични жителки на Исла дел Сол на Титикака
Майстор Тито Юпанки, а щом носи тази фамилия, значи е пряк потомък на краля на инките, изваял изображението. Копие на статуята се пренася с лодка по езерото Титикака, за благослови водите му.
Оригиналната фигура никога не се изнася навън поради опасения от големи бури. Наричана „Ла Койета“ от индианците аймара и кечуа, Девата от Копакабана е покровителката на Боливия. Тя обикновено стои заключена в специално построен за нея параклис на втория етаж в храма, но ние с Петя Кръстева улучихме един от редките моменти, в които го отварят за посещение.
Тъмнокожата Дева от Копакабана
Дизайнът на хотела от сол в Салар де Уюни е предизвикателство към въображението и досегашните познания. Цялото внушение сякаш е насочено към незначителността на човека пред магическия спектакъл на най-голямата солена пустиня в света – 10 580 кв.км.
Хотелът от сол – фоайетоИ леглата са от сол
Това придава на конструкцията биоенергийна характеристика. Сградата е замислена така, че да е в хармония с пейзажа. Тя е базирана на формата на трите големи листа кока и на златното число: Фи, известно още като златно сечение или божествена пропорция.
В хотела, направен изцяло от сол, в който нощувахме в Салар де Уюни, декорациите са свързани с вярванията на народа аймара, чиято митология е залегнала в тях.
В барелефите от сол са залегнали вярванията на народа Аймара
Използвах добрия интернет, за да науча повече. Религията им се основава на цикъла на природните явления, смяната на сезоните, историческите събития и митологичните концепции, като например циклите на слънцето.
Любопитното е, че аймара смятат бъдещето за минало. В тяхната въображаема пространствено-времева скала бъдещето остава зад гърба им, а миналото тепърва предстои да се види. Теорията за времето и свързаните с нея идеи може да са уникални и да се различават от общоприетите, обаче нямат научна основа, твърдят експерти.
Небето се оглежда в покритата с 2 см вода солена пустиняВ Салар де Уюни хитрите снимки са задължителниПетя Кръстева в Салар де Уюни
Монахиня за един ден? Струва си всяка секунда! Джогеса нощем
В Покана за пътуване на 5 октомври 2025 по програма Христо Ботев на БНР от 17 часа: Джогеса – най-голямата будистка обител в Корея с Маги Гигова. Биляна Траянова от „Без багаж“ за остров Мадагаскар
„Без багаж“ на Мадагаскар: Природата загива заради бедността на местните. Биляна Траянова. Снимка Ангелина Рада Белчинска
Най-добрите ваканционни пакети
Храмът Джогеса e сгушен между небостъргачите в центъра на Сеул и се смята за сърцето на корейския дзен будизъм. Всички пътища водят до него, особено ако се разхождате по оживената улица Джонгно или около бившия императорски дворец.
Монахиня за един ден? Струва си всяка секунда! Храмът денем
Като стражи на религията, пред главната сграда – храма Деунджон, ви посрещат две величествени дървета, приблизително на по 500 години. Бял бор и японска пагода (за първи тът чувам за подобно растение, но според гугъл съществува).
Въпросното дърво е достигнало 26 метра височина, осигурява огромна сянка и допринася за красотата на светилището. Белият бор е обявено за за едно от съкровищата му и е обявен за рядък природен паметник.
Монахиня за един ден? Струва си всяка секунда! Свещените дървета са украсени със светлинки
Сградата Деунджон, построена в центъра на комплекса, се отличава с красивите си многоцветни шарки „данчон“ и макар да е огромна изглежда въздушна и лека.
Седеметажна каменна пагода се извисява точно срещу нея. Твърди се, че в нея се пази свещена прах от погребалната клада на Буда, която прави мястото още по-сакрално за вярващите. В интерес на истината, с очите (и ушите си) се убедих, че по всяко време на денонощието в светилището има молещи се хора, припяващи монаси и неугасващи светлинки.
В сравнение с характерните планински храмове, Джогеса не е толкова зрелищно разположен, нито се намира в живописна природна среда, но пък контрапунктът между него и заобикалящите го небостъргачи го прави още по-завладяващ.
Главната зала, наречена „Тейонгджон“ приютява три огромни златни статуи на Буда, обаче особено ценна е четвъртата – малко по-невзрачна като размер, но доста по-стгаринна, от 16-и век.
Централният храм
За съжаление, посещението ми в Южна Корея не съвпадна с Фестивала на фенерите за рождения ден на божеството, когато всички улици наоколо се изпълват с хиляди пъстри светилници.
Така изглежда храма при празник
За да не се чудите как попаднах там, поянсявам: извадих късмета да бъда част от официалната делегация на Съюза на българските журналисти на десетата юбилейна размяна на гостувания с Асоциацията на корейските. Любопитното е, че нашият съюз е единствената организация от Европа, с която домакините ни имат договорни отношения. При това инициативата е била от тяхна страна.
Както подобава на истинска обител, входът е свободен, но ако решите (като нас) да се включите в програмата „Temple Stay“, при която чужденци, дори да не са будисти, могат да прекарат време в храмовия комплекс, да участват в медитация, чайна церемония и разговори с монаси, вече заплащате такса.
За да е пълно приключението, предпочетохме и да пренощуваме в Джогеса, за да усетим докрай енергията на мястото. Ще ви разкажа какво преживяхме.
Посрещна ни служител с приличен английски, който гарнира приветствената си реч с раздаване на монашеско облекло – тъмносини памучни панталони и сив дълъг елек. А, щях да забравя, и миниатюрна хавлиена кърпа.
Визуално доказателство, че съм била монахиня, макар и за ден
Всеки получи нещо като бадж с номера на килията си и подробни инструкции. Казаха ни да се настаним и да се върнем за първия урок по медитация.
Технологиите смело са стъпили в територията на Буда. На тъй важните за нас листчета първото написано беше паролата на Wi-Fi , а второто – сложното указание как да отключим вратата на стаята си, която е с шифър. Интересно защо ли е нужна такава предпазливост, след като в монашеската килия няма нищо. Буквално. Изблизан до блясък под и четири стени.
Монашеската ми килия
Все пак различавам в стената гардероб и установявам, че вътре има тънък навит на руло дюшек, завивка и възглавница. Хвърлям сака, обличам униформата и хуквам към чаената церемония и медитацията.
Посреща ни симпатичен монах с обръсната глава и доста колеблив английски. Но е достатъчен да ни разясни графика със сутрешна церемония в 4,30. Срещаме малко затруднения да разберем посланието на задължителните 108 поклона дневно, които били полезни за здравето и пречистващи за душата. Числото е смятано за свещено. Древните Веди считали 108 за символизиращо цялостта на сътворението – затваря цикли, отваря нов цикъл, свързва Земята с Луната и Слънцето, обединява минало, настояще и бъдеще.
В храма пък добавиха, че този брой поклони помагат за преодоляване на човешките желания и слабости. Но не ни попитаха наистина ли искаме да се отървем от тях.
Чаената церемония се оказа просто разговор на чаша от топлата напитка с монаха, който отговаряше на нашите въпроси за корейския будизъм. Интересното при него е, че е повлиян от китайския, но включва и местни вярвания плюс древни шамански практики.
Храмът Джогеса е централа на най-голямата деноминация на будизма в Корея. В страната двете течения на религията се делят условно на такова, което изтласква напред личността, Аз-а, собствените нужди. В по-голямото, което се изповядва в Джогеса, се набляга на интересите на общността, изпъква с Ние. Монасите последователи на учението са 12 000, обитаващи три хиляди храма из цялата страна.
Нали ако ще е гарга да е рошава, се озовахме в най-големия манастир за краткото си отшелничество.
Уроците по седяща медитация джазан на мен поне не ми помогнаха да изчистя ума си от натрупания емоционален и информационен боклук, но пък се научих да вдишвам и издишвам по будистки. Накрая малко ни претупаха, защото закъснявахме за следобедната молитва с биене на свещения барабан. Събухме си обувките пред храма, неумело опитахме да повтаряме движенията на богомолците, които ни гледаха с блага насмешка.
Тъкмо се потопихме в ритуала, отново трябваше да тичаме. Този път, за да не закъснеем за вечеря. Колкото и странно да звучи тя е между 16,45 и 17,30. После – глад чак до 7 сутринта.
Може би затова правилото е, че можеш да си сипваш колкото искаш, но трябва да го изядеш до троха. Храната е вегетарианска, изключително проста и питателна – лъжица ориз, традиционното корейско ферментирало зеле с лют пипер – кимчи, салата от кънове, печен патладжан със сос, сирене тофу, сушени водорасли, варена папрат. Не сервират дори чай, но навсякъде има бутилки с вода.
Закуска, обяд, вечеря в Джогеса
Впрочем, закуската беше абсолютно същата и щом напуснахме храма се втурнахме стръвно към близкото бистро в абстиненция за задължителната доза кофеин.
След вечеря се разходихме из храма и, както си бяхме с монашеските одежди, отскочихме до близкия булевард, където имаше протести. Организирани, спретнати, мирни. Полицейските автобуси охраняваха протестиращите срещу експанзионистичната политика на Тръмп спрямо Корея.
Прилични хора на средна възраст клечаха сериозни зад плакатите си, насочени към американското посолство.
Мирните протестиращи
Служителите на реда бяха готови да реагират всеки миг при появата на безредици и приличаха на герои от научно-фантастичен филм с Шварценегер – огромни, целите накичени с всякаква техника и с бързо разтягащи се светещи барикади под ръка. А наоколо неангажираните с протеста младежи с безалкохолно в ръка се мотаеха около паметника на крал Седжон, създателят на корейската писменост хангъл и нехаеха за политиката.
Хукнахме обратно към храма, защото до 21 часа трябва да сме си по стаите. Това се оказва доста условно правило.
В Джогеса песнопенията са в разгара си и е практически невъзможно да заспиш след като прозорците ти са насочени към главната зала. Отиваме да ударим свешения барабан три пъти, за да ни се изпълни едно желание и отново се присъединяваме към богомолците, за да видим, че в храма е пълно с чували – ориз и картофи. Просто в будизма ако искаш монасите да споменат в молитвите си теб или твой близък, трябва да им занесеш дарение храна.
Около полунощ настава тишина, но клепалото бие на всеки кръгъл час, а в четири сутринта отново започвам молитвите.
Нашата първа среща е пет минути преди пет пред пагодата с мила монахиня. От бръснатата й глава чертите на лицето й изглеждат чисти и някак просветлени. Тя ще ни обучава на ходеща медитация.
На пръв поглед изглежда лесно. Следваме я като патенца и слушаме как няма минало, няма бъдеще, всяка стъпка ни връща към настоящия момент – единственият, в който можем да сме живи.
Пристъпваме бавно, внимаваме да спазваме правилото пета-пръсти и обикаляме пагодата. Монахинята изрежда предимствата за здравето при ходеща медитация, а просветлението на ума идвало с практиката.
Към нас се присъединява дребничка корейка, която започва да кръжи около светилището с праха от кладата на Буда с неподозирана скорост. Очевидно си е намислила колко обиколки да направи и го вършеше със съсредоточена вещина.
Монахинята, явно доволна от нас, решава да открехне още една тайна и повдига червеното въже с надпис „Не влизай“ пред стълба, която води до храмовата звънарна.
Огромен шарен барабан, още по-внушителна метална камбана с религиозни релефи, дървена куха риба, която се бие с палки отвътре и отлята пластина с формата на облак. Ясно е, че символизират четирите стихии – огън, вода, земя, въздух.
Монахинята и камбаните
Докато си говорим под пъстрите хартиени фенери, идва време за закуска. Точно 7 е. Със същото меню. Как ли издържат монасите на тази хранителна скука?!
Задължени сме да си почистим стаите, да „сдадем“ униформите, пешкира и завивките и да попълним въпросник – как сме се чувствали, какво ни е допаднало и какво биха могли да променят, за да стане културното и духовно преживяване още по-смислено.
Монахиня за един ден? Струва си всяка секунда!
Биляна Траянова за пътешествието на предаването „Без багаж“ до Мадагаскар четете тук и слушайте по БНР
