Прислужницата на Алеко му прави серенада с цигански оркестър

Авторът на „Бай Ганьо“ се влюбва в братовчедка си, защото прилича на майка му

Магдалена ГИГОВА

Алеко Константинов не е оставил нито ред, от който да става ясно дали някога е бил влюбен, в замяна на това близките му клюкарстват с наслада в мемоарите си за сърдечните неблагополучия на веселия бохем и шегобиец. С особено чувство за хумор го правят приятелят му Найчо Цанов (виден български политик, противник на цар Фердинанд и депутат от Радикалната партия) и роднината на писателя Екатерина Иванова.

Младият и вечно безпаричен адвокат Алеко бил висок, рус и привлекателен, имал весел нрав и щироки пръсти, бил бохем и обичал да сръбва винце с приятели. Домашната му прислужница с комичното име Въса Пъцова била безнадеждно влюбена в господаря си. Той наистина „забравял“ да й издължава навреме заплатата, но в замяна на това безропотно плащал вересиите й в близката кръчма. Алеко често я подкачал, че ще я вземе за жена, и простодушната мома започнала да го преследва не на шега. Въса обичала чашката, отпускала му края и си позволявала волности. Когато прекаляла с виното, Пъцова прегръщала перилата на стълбите и с протяжен глас пеела руски романси с надеждата Константинов да се досети на кого посвещава любовните трели. Веднъж прислужницата дори докарала цял цигански оркестър под прозореца на писателя да му прави серенада до зори. Ромите ентусиазирано стържели покъртителни мелодии. Разбуденият Алеко отърчал при прислужницата си, за да разбере дали музикантите не са сбъркали, та са се скупчили под неговия счупен джам, а не под нейния прозорец. Въса не посмяла да си признае, че ги е поръчала за него, но господарят й се досетил. Често я вземал на подбив пред приятелите си и в крайна сметка я възпял. Тя е част от събирателния образ на героинята от фейлетона „До моята съотечественица г-жа Въса Пъцова“.
Не така забавен е истинският любовен живот на Алеко Константинов. Според задявките на приятеля му Найчо Цанов през целия 34-годишен живот на писателя по него се увличали неподходящи дами. „В непобедимия веселяк се влюбваха непрекъснато жени, които не бяха за него. Някои от тях бяха грозни, други стари“, пише в спомените си политикът. А пък онези, по които си падал фейлетонистът, го отблъсквали. Емоционалната му драма е обобщена от литературния критик проф. Боян Пенев „Той не успява да се влюби - дори литературно“.
Един-единствен път Алеко е на крачка от любовта, но за него тя е по-скоро видение, мечтан мираж. Свидетели на бурните му чувства са най-близките роднини на писателя, а обектът е неговата братовчедка Елена. Тя винаги е „някъде наоколо“ като малко подскачащо момиче, но Константинов я вижда с нови очи, когато една вечер на роднинско събиране забелязва колко много 16-годишната девойка прилича на покойната му майка Тинка Иваницова Константинова. Той я моли да облече балната й рокля. За Елена това е истинско приключение, но когато излиза от стаята, Алеко е като омагьосан. Невръстната братовчедка в един миг открадва сърцето му. Тя също е смутена, усетила въздействието на появата й върху него. От този миг до края на вечерта двамата сякаш са сами в стаята. Те не виждат никого, не чуват нищо. Сякаш Алеко е осъзнал чувствата, които може би и преди е изпитвал към Елена, а тя за първи път се е усетила жена.
„Това облекло по богатство и изработка беше голяма рядкост, с особено скъпа наметка, цялата покрита с бели, изпъкнало везани големи рози, по краищата с ресни - разказва по-късно Найчо Цанов, който също бил на сред поканените на семейното тържество. - Роклята ала Лудвиг XIV беше от тежка коприна, елегантно ушита, сигурно модно произведение на Букурещ или Виена. Удоволствието, което си беше доставил Алеко, бе и мило, и мъчително.“
Електричеството между влюбените е такова, че околните сякаш чуват пращене. За да намали напрежението, Найчо Цанов възкликва: „Тази госпожица в старовремско накъдрено облекло отлично пее.“ Леко сконфузена, Елена подхваща романса на Джовани Батиста Перголези „Ако ме обичаш“. В началото гласецът й е плах, но окуражено от влюбения поглед на Алеко, девойчето постепенно добива кураж, мелодията се разлива... Всички разбират, че Елена пее само за Алеко. Той е трогнат, но притеснен. На помощ му идва червеното вино, от което обръща скорострелно няколко чашки. Те му дават смелост и той отива при роднината си Екатерина Иванова. „Изведнъж Алеко се приближи към мен - спомня си след време близката му, - замаяно и усмихнато ми рече: „Катя, кажи на това дете, че го обичам!“ И когато след малко Алеко повтори същото име, аз вече започнах да разбирам това, което смятах за невъзможно.“ Алеко Щастливеца е известен шегобиец и Екатерина първоначално решава, че я взема на подбив. „След като за трети път прошепна молбата си - припомня си тя, - аз отидох при момата и й предадох весело хубавите Алекови думи. Сега аз вече бях разбрала дълбокия смисъл на латинската мъдрост: „Във виното е истината“, пише Катя.
Девойчето е развълнувано до крайност. В романтичната му душа бушува буря. Алеко е красив, висок и образован, а й е обърнал внимание. Той е като принца от приказките, за когото е мечтала, докато е четяла любовни романчета под завивките. Елена е убедена, че чувствата, зародили се на роднинското соаре, са взаимни. Онези от роднините, които са забелязали искрите, очакват ухажване от страна на Алеко. Но отрезвяването е неочаквано и грубо. След няколко дни в дома на Екатерина Иванова се втурва разплаканата Елена. Тя е объркана и отчаяна. Набрала увереност от разменените погледи, девойката взела инициативата в свои ръце, но не срещнала очакваната реакция. Още от вратата Елена започва да нарежда през сълзи и да мокри рамото на роднината си: „Искам да ти разкажа нещо, от което, вярвам, ще се смаеш. Вървях по улицата, където живее Алеко, и отведнъж ми дойде наум да го изненадам. Без много да мисля, натиснах звънеца. Отвори ми дъщерята на хазяина. Почуках на вратата, предчувствах радостта, която ще предизвика у него появяването ми. Чух сухия му отговор: „Влез!“, бързо прекрачих прага и ниско се поклоних. Алеко пишеше, бавно повдигна глава, изгледа ме замаяно и каза: „Я скоро вън! Хайде, да ти видя гърба!“ Помислих, че се шегува, и приближих. Тогава той стана, остави перото и сурово изрече: „Излизай по-скоро, защото както пиша подлистника, ей сега ще драсна, че еди-коя си госпожица ми идва на гости...“ „Какво лошо има,че съм дошла да те видя“, смело му възразих аз. „Едно младо момиче не бива да влиза в стаята на неоженен господин“, ми каза той. „Ти не си за мен господин!“ „Да, но на твоята шапка не е написано, че си ми братовчедка.“ И като ме хвана за ръката, изпрати ме до вратата.“
Елена е сломена. Та допреди минути е била сигурна, че Алеко я обича. Нали той бе изпратил довереничката й да й го каже, а така жестоко я е отпратил. Екатерина Иванова, като по-зряла, тълкува инак поведението на писателя: „Той те обича много повече, отколкото мислиш. Постъпката му е постъпка на един грижлив брат. Той ти е дал скъп урок и ти трябва да му бъдеш признателна завинаги.“
Наистина суровият патриархален морал би сметнал за недопустимо едно младо момиче без придружителка да потропа на вратата на млад мъж и по-разумният Алеко спасил репутацията на момичето. Моминските й чувства обаче са прекършени, а неговите така и не стигат до разцвет. По-късно Константинов споделя с приятели, че а-ха да се докосне до голямата любов и се разминал с нея. Дали се е уплашил от силата на любовта си, или тя не е била достатъчно дълбока, за да се откаже от ергенлъка и бохемския живот, не се знае, но според верния му другар Найчо Цанов увлечението на Алеко по Елена е върхът на несполуките в личния му живот.
До нелепата си смърт Алеко така и не среща пълноценен ответ на чувствата си. В къщата му музей в Свищов се пази в стъкленица сърцето му, но липсват каквито и да било любовни писма. В замяна на това има безброй разписки за неплатени сметки, бележки за дълговете му към пивницата „Червен рак“. А когато полицията пребърква джобовете му, след като го убиват, намира листче, на което пише „Днес нямам дори 45 стотинки за тютюн.“. Такъв е човекът, който твърди: „Че съм Щастливец, това го знае цяла България!“. И който завещава дома си на Свищов.

Убиват го по погрешка

 Рисунка на Илия Бешков - бай Ганьо убива създателя си.

В родната къща на Щастливеца, която той завещава на Свищов, се пази сърцето му.

Кончината му е поредица от нелепи съвпадения. Алеко е убит, защото извършителят на престъплението бърка Константинов с неговия приятел, политика Михаил Такев. Писателят се озовава случайно на празника на Св. св. Кирил и Методий на 11 (нов стил 24) май 1897 г. край пазарджишкото село Радилово. Покушението е по-скоро импровизация, отколкото обмислен заговор. А причината за стрелбата е селски спор за земя.

Роман с романс

Алеко се увлича по чешката певица Олга Добшова. С нейните изпълнения откриват оперния сезон в „Славянска беседа“ през 1891 г. Младият адвокат не само присъства на всички представления, ами не пропуска и репетиция. За да привлече вниманието на възлюблената си, авторът на „Бай Ганьо“ се захваща да направи по-грамотен превод на романса на Капри „Я вас люблю“, който Добшова изпълнява с чувство, а писателят се надяват страстта в изпълнението да е за него. Приятелят му Драгомир Казаков си спомня, че Алеко му дава превода си и го уговаря: „Казак, кажи й моля те, че аз я обичам тъй, както е казано в песента.“ И тези чувства на Константинов обаче остават без взаимност. Чехкинята се връща в Прага, а писателят продължава да надува главата на Казаков с безконечни монолози за нейната хубост и талант.

Асен Разцветников 30 години обича една жена от разстояние

Шепот от стари дантели - авторът на "Тръгнал кос" нямал късмет в любовта

Всеки е тананикал песничката „Тръгнал кос“, но малцина знаят, че автор на стиховете е Асен Разцветников - нежният лирик, който за децата е редял пленително игриви рими. В любовта обаче е бил нещастен и неразбран, макар псевдонимът му да е измислен от жената, която обича повече от 30 години.

Асен Коларов, както е истинското име на поета, цял живот е саможив хипохондрик, но понеже е хубавец, винаги е бил преследван от жените. А той се спасявал от домогванията им с панически бяг, убеден, че зла орисница го е обрекла на гонения и самота. Въпреки това напориста столична госпожица го преследвала с месеци. Докато той отсъства, тя пренася трикрилния гардероб с тоалетите си в квартирата му. Настанява се с надеждата, че притиснат от общественото мнение, Разцветников ще се ожени за нея. Той обаче дълги седмици спи при приятели и се прибира чак когато кандидат-невестата отчаяна напуска заедно с гардебора си.

През зимата на 1917-1918 г. обаче Асен лети на крилете на любовта. В родното му село Драганово, Великотърновско, е дошла нова учителка - Райна Савова. Двамата са връстници, родени са през 1897 г. Девойката е столичанка, но страда от възпаление на белите дробове и лекарите й препоръчали да се махне от София на чист селски въздух, докато оздравее. Разцветников е влюбен страстно и опасно. Следи всяка крачка на красивата учителка и болезнено я ревнува от всеки, дръзнал да размени дума с нея. У дома не прави нищо друго, освен да рисува портрети на Райна и да й посвещава стихове. Момъкът губи съня си, престава да се храни, изнемощява... Разтревожен, баща му Петко моли учителката да обърне поне малко внимание на сина му, за да не изгуби разсъдъка и здравето си. Асен също има слаби дробове. Трогнато, момичето се съгласява на среща. Младият поет извежда възлюбената си на разходка извън селото и й признава чувствата си. Райна е притеснена от стихийната му страст. Не е сигурна, че може да й отговори подобаващо и предлага на Асен само своето приятелство. Тя не е някаква надута фръцла. Просто не иска да има по-задълбочени отношения, защото е с крехко здраве. Двамата разменят нежни писма повече от 30 години. По онова време обаче единствената им интимност е захарната целувка, собственоръчно приготвена от младата учителка и поднесена от нея на поета в разгара на селска вечеринка.

Верни на сантимента на епохата, двамата се заклеват никога да не прекрачат прага на истинското приятелство и понеже има опасност да се разболеят от туберкулоза, никога да не се женят.

Писателят Владимир Русалиев твърди, че г-ца Савова е измислила псевдонима на поета. Той не харесвал рожденото си име Асен Коларов и подписвал стиховете си като Хенри Фей, Кент, Пчела... Но нито един не му се струвал подходящ. Една сутрин отърчал сияещ при Райна и от вратата извикал: „Измислих си псевдоним - Светлоструйников!“ Тя обаче не е във възторг: „Луд ли си? Я се чуй - струи от мене светлина! Голяма глупост... Разцветников! Това е!“ Така се ражда името, с което поетът ще подпише най-прочувствените си стихове.

Райна също реди рими, но успява да издаде само една стихосбирка през 1940 г. Животът ги разделя. Асен следва славянска филология и право в София, продължава образованието си ъв Франкфурт и Виена. Райна заминава за Париж и учи в Сорбоната. Но потокът от писма не секва.

Както повечето интелектуалци по онова време и Разцветников има леви убеждения, но последиците от Септемврийското въстание през 1923 г. и атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925-а го изпълват с горест и ужас. Той преживява всяка смърт на съратник и приятел като лична трагедия и излива чувствата си в баладите „Каин“, „Удавници“, „Над родните степи“, в стихосбирката „Жертвени клади“ и в поемата си „Двойник“. Притеснен от разочарованието, че и хората, които е смятал за братя по идеи, също убиват, поетът решава да замине за Париж при жената, която обича от 20-годишен. Райна е във възторг от перспективата да заживеят заедно в града на любовта, да четат поезия и да споделят творчеството си. Във Франция обаче Разцветников потъва в дълбока депресия. Вместо да реди любовни рими, той се оплаква на Райна, че текстът, който е започнал да пише в България, „го гледа с питащи очи“, а той не е в състояние да продължи. Савова унива заради любимия си. За да я развесели, той й съчинява уж забавни стихове, които я ужасяват:

Само на обед ще срещнат във вестника,

Че в полунощ не знам кой си Разцветников,

луд и пиян от прозореца скочил е

и е останал безжизнен на плочите.

Асен целува любимата си за сбогом и се връща в София, за да поплаче на приятелско рамо за несъстоялото се щастие. Христо Миндов, с когото се познават от детинство, казва, че Разцветников нелепо-поетично се опитвал да обясни бягството от полето на любовта. „За да обича човек, дълбоко и всеотдайно, той трябва да усеща любовта като песен, която се стопява в душата му. Да потънеш. Да изчезнеш. Да стане толкова тихо, че просто да „вали тишина“.“

И в живота му задълго се настанява тишината на чувствата. Писмовният роман с Райна продължава до самата му смърт. Двамата са толкова свързани духовно, че в нощта срещу 30 юли 1951 г. странен сън спохожда възлюбената му, твърди Галина Минчева. На любимата на поета й се присънва, че е поканена на тържество в Съюза на българските писатели. Там са Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, настанени на дълги Т-образно разположени маси. Внезапно влиза Разцветников, облечен в сив костюм, и й казва: „Тръгвам на далечен път, вечен път.“ Райна е потресена. Тя е убедена, че сънищата й са пророчески и когато й се яви някой в сиво, той вече не е между живите. На другия ден чува по радиото вестта за кончината на поета.

Борис Цветанов обаче разкрива пред сайта „Десант“, че Райна не е единствената жена в живота на Разцветников. В заника на дните си той изпитва огнени чувства към друга поетеса - родената в Санкт Петербург Антония Хан Ботева. Връзката им е описана от краеведа Никола Чолаков, учител в Драганово, родното село на поета. Той раздипля биографията на рускинята.

Антония е родена в Санкт Петербург на 21 септември 1899 г. Дядо й Едуард Хан е германец, емигрирал в Русия. Баща й е бил учен химик, доктор на природните науки. Майка й Ема е естонка. В младостта си тя е гувернантка на Наташа Сикерина, първата любима на композитора Александър Скрябин. В Петербург г-ца Хан посещава частно училище за благородни девици. В дома им се говори на немски, руски, френски и английски език. Семейството напуска Русия през 1918 г. и се установява в Германия. Антония иска да учи медицина, но няма средства и се записва в двегодишни педагогически курсове. Младата дама пише стихове, разкази и си води художествен дневник до смъртта си през 1962 г. Чрез писма се запознава с Христо Ботев Велковски, който учи за агроном в България. Женят се, но бракът й не е щастлив. През годините Антония учителства в Априловската гимназия в Габрово, Угърчин, Плевен и в София.

С Разцветников се запознават през 1949 г. в дома на неговия приятел Гео Крънзов, писател, режисьор и журналист. Асен е самотен и разяждан от мании. Той е убеден, че Държавна сигурност го следи и иска да го убие. Намира пристан в обятията на Антония. Тя е до него в най-черните му фантазии, в най-болезнените моменти, дори когато е на легло. Разцветников е взрян в здравословното състояние през целия си живот, но започва да вдига необяснимо температура. В началото го лекуват от маларична треска. Той иска да се лекува във Виена, но го изпращат в Съветския съюз. Там медицинските светила му откриват левкемия. От Москва изпращат в София урната му. Някои от приятелите му подозират, че е убит. В горещия юлски ден радиото съобщава трагичната вест и зазвучава траурна музика. Лидия Буюклиева, дъщерята на Антония Хан Ботева, разказва: „Майка ми чу по радиото вестта. Стоеше като вцепенена. Не можеше да повярва. А след това избухна в горестен плач... Асен беше за нея голямата й среща в живота!“

Параноята

Приятелите на поета си спомнят, че и най-малката несгода за него била Шекспирова трагедия. Навсякъде му се привиждали врагове, дебнели го заговори. Често се оплаквал на високопоставени писатели с добри позиции във властта като Христо Радевски, Георги Караславов, Камен Зидаров, че Държавна сигурност го следи. Толкова е убеден, че се жалва дори на тогавашния министър-председател Вълко Червенков. Зидаров, който му е много добър приятел, за да го разубеди, го води при началника на разузнаването, за да се увери, че няма причини да бъде следен. Това не успокоява параноичния поет. Той отронва пред приятели: „Щастието вероятно е фалшива монета, но в живота всеки човек трябва да си остави поне едно прозорче, за да влезе щастието, ако реши да го посети.“

Автор е на шлагери и преводи

„Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си...“ - изповядва Разцветников. И действително той е сред малцината писатели, които се издържат единствено чрез словото. Дори задълбочените литературоведи не знаят, че той е автор на текстовете за най-популарните навремето шлагери: „Аз си имам две съседки“, „Недей тъгува за мойта изневяра“, „Сънувах те до мене“, „Дете на моите години“, „Тумбалалайка“... Пред композитори, певци и производители на грамофонни плочи той ги представя като преводи, защото се срамува от „поетичната си ширпотреба“. Но пред приятеля си Гео Крънзов признава, че с една-две песнички си докарва колкото от цяла стихосбирка. Акад. Николай Кауфман проучва и издирва 1500 стари градски песни и доказва авторството на Разцветников на 33 от тях, но вероятно са много повече.

Освен това е написал и химн на София, а като даровит преводач от немски, френски и старогръцки е вложил талант в българските версии на „Херман и Доротея“ от Гьоте, „Тартюф“ от Молиер, откъси от „Илиада“, на романи от Емилио Салгари, Габриел Фери, Стефан Цвайг и др. Създал е дори реклами за пудрата „Коти“.

Нещастен и в смъртта

Дори посмъртно се потвърждава убеждението на Асен Разцветников, че зла орисница го е целунала. Той си отива от живота в Москва и оттам изпращат урната му в София. Понеже няма роднини, тленните му останки отиват в Съюза на българските писатели. Докато урежда погребението, тогавашният председател на огранизацията Георги Караславов държи урната върху бюрото си. Една сутрин обаче чистачката вижда „красива кутийка, пък пълна с пепел“, и я изпразва в кофата за боклук. За да избегнат грандиозния скандал, от СБП набързо я запълват с пръст и церемонията минава без сътресения. Приятелят му, поетът Никола Фурнаджиев, пише в спомените: „Ако поетът ни гледа отнякъде, би казал: „Виждате ли, че бях прав. Дори и след смъртта си трябва да се страхувам.“

Стани лорд за 200 лева

Не ви е хрумвало, че може да станете лорд, лейди или граф с едно набиране на телефонен номер? Или ако сте си мечтали за благородническа титла, сте убедени, че или се наследява, или струва стотици хиляди? Нищо подобно! Може да бъдете лорд срещу 200 лева. За барон ще трябва да се бръкнете с 400, докато графството ще ви излезе осем стотака. В случай че искате да включите и половинката си в „преливането“ на синя кръв, ползвате намаление. Пакетът „лорд - лейди“ чини скромните 350 лева. В включването на дете става 450. Добавката на съпруга баронеса в комплект към барона е 700. Двете графски титли също вървят с отстъпка - за 1400.
До този момент 46 българи са се възползвали от офертата на сайта stanilord.com и са придобили шотландска благородническа титла. Това каза Георги Гечев, който е взел франчайза за „производство на лордове“ и издава съвсем легални сертификати. „Да поднесеш на човек, който си има всичко, титлата лорд, лейди, граф или баронеса, е наистина добро хрумване. Докато живеех в Англия, и аз съм подарявал парцели на Луната, звезди, но когато открих възможността да изненадам някого с подобно нещо, веднага оцених стойността му“, каза  Георги Гечев, собственик на сайта stanilord.com.

Всичко е напълно законно и няма никаква измама. Абсолютно легално ставате лорд благодарение на шотландските закони, според които всеки, който притежава какъвто и да е парцел, е земевладелец, а това автоматично му дава титлата лорд или леърд, както го произнасят хората с полички. Така, купувайки един квадратен фут земя, автоматично и законосъобразно ставате лорд, лейди, граф или барон. В зависимост от размера на „парцела“. (За сведение: един квадратен фут е равен на 0,09 квадратни метра.) 

Наистина не можете дори да стъпите с единия си пръст в терена, който ви носи титлата, но няма проблем да отидете в Шотладния да си нагледате „имота“. „Щом платите, ще получите документите си за благородническа титла за срок от 5 до 10 работни дни в красиво опакована ефектна гланцова папка - поясни Георги, който управлява бизнеса си от Пловдив. - Пакетът съдържа писмо за въвеждане на новия собственик във владение на земята, закупена от KH Estates, пластмасова карта за самоличност с индивидуалния номер на участъка ви. Плюс карта за идентифициране положението на вашия парцел, впечатляващ пълноцветен подпечатан нотариален акт и цветна информационна карта. Всички документи се изработват от шотландски адвокат, който гарантира истинността им. Тъй като най-често се купуват за подарък, можем да персонализираме документите за сватба, рожден ден, годишнина като впишем и специална дата”.

Единственото условие е броят на буквите на името да не надвишава 35 знака, заедно с интервалите и титлата отпред, защото се затруднява изписването върху документите.
Сайтът тръгва в началото на февруари, но очевидно българинът има влечение към благородническите титли, защото още за Свети Валентин се набират доста поръчки. Десетина се натрупват и за Осми март. Останалите се поръчват за лични поводи, като рожден ден на близък приятел, семеен празник, юбилей или венчавка.

Проверка в интернет показа, че подобни сайтове има не само във Великобритания и у нас, ами в Русия, повечето европейски страни и доста държави от Близкия и Далечния изток.
В съседна Турция над 5000 души са станали лордове и лейдита на същия принцип.

Уловката е, че шотландският леърд не е британски лорд. Думата визира само мъже и не допуска варианта „лейди“. А според британската служба Court of the Lord Lyon благородническото титулуване в случая е напълно незаконно. Те дори се кълнат, че е истинско безобразие купувачът на парче шотландска земя да се самопровъзгласява за благородник.

Аналогични случаи

Футболистът Джибрил Сисе през май 2005 г. си купи за 2 млн. паунда благородническата титла „лорд на имението Фордшъм“. Той придоби и имота в графство Чешир, което му даде основанието да се подписва като „лорд Сисе“ в официалната си кореспонденция.

Смята се, че титлата, притежавана от различни семейства през вековете, води началото си от 1086 г. Тя фигурира и в Книгата на Страшния съд - запис на голямото проучване, извършено в Англия през 1086 г. по заповед на Уилям Завоевателя. Докато прекарва времето си в Глостър, Уилям „има задълбочени разговори със своите съветници и разпраща мъже из цяла Англия във всяко графство да открият какво и колко всеки земедържател притежава в земя и добитък“.
Но Джибрил Сисе далеч не е първият. И пиратът сър Френсис Дрейк си е купил благородническата титла навремето.

Титлите не са това, което бяха

Днес всеки може да бъде я лорд, я пер. Да не говорим за пер-ко. Поради ламтежа на всякакви индивиди да се окичат със синьокръвност алъш-веришът с благороднически титли в Англия по интернет се е превърнал в епидемия. Дори от „манориъл съсайъти“ - обществото на притежателите на наследствени титли, т.е. Камарата на лордовете, са направили специална препратка на официалния си сайт за капаните, които дебнат желаещите да станат лордове и лейдита срещу заплащане. А членовете на благородническото общество

са получили тревожни писма

че още двама аристократи са забелязали как неоторизирани интернет портали... продават титлите им без тяхно знание и съгласие. Съветът към всички от „манориъл съсайъти“ е да проверят в списъците дали и те не са станали жертва на търгашите. В съобщението все пак има утешителен абзац, че няколко титли, принадлежащи на кралицата, също фигурират в списъците за продажбите.

Обществото на притежателите на благороднически титли се обръща към кандидатите за купено потекло, че дали ще платят 200, или 2000 лири, все ще бъдат измамени. А на продавачите единствените харчове са за няколко листа хартия, върху която сменят само името на купувача и вида на титлата.

Можеш ли да станеш благородник, без кралицата да те е посветила в рицарско звание, без да те е предложил министър-председателят или да си го наследил от дядо си? Принципно - да! Стига да не си придирчив. Ако си достатъчно богат, можеш да участваш в годишните разпродажби. Когато благородниците го закъсат за пари, решават да се разделят с някоя от титлите си. А у по-старите фамилии те са по няколко десетки. Предават се от поколения, но вече може да се продават. И понеже са автентични, търгът за тях минава през споменатото вече общество на притежателите на титли. То издава каталог, който струва 25 лири (или 40 долара) и в него се поместват първоначалните цени, историята на фамилията, видът на титлата.

Следващият аукцион е през есента. Ако наддавате успешно, и децата ви ще могат да предадат на отрочетата си екстравагантната придобивка да се наричат милейди или милорд. Никой не може да каже обаче „колко излиза“ едно истинско лордство. Цените тръгват от двадесетина хиляди лири и растат в зависимост от участниците в търга и финансовите им възможности.

Братът на лейди Даяна, лорд Спенсър, преди време продаде една от титлите си за 150 000 лири, за да спаси плантацията си в Южна Африка от фалит. Но икономическата криза е свалила драстично цените. Правата над титлата се продават като всеки друг имот - чрез адвокат. Кантората „Сат енд Паркър“ е специализирана в този вид търговия и най-вече в проверката дали онзи, който предлага титлата, е легалният й собственик. На проверка подлежи също така дали притежателят има паралелни права като например

да използва природните богатства

на имението, да разрешава преминаването по частния му път или риболова в принадлежащите му водоеми. Дали титлата, която ви предлагат, е истинска, може да познаете по... мястото на бала. Всяка година „манориъл съсайъти“ прави бал в Камарата на лордовете. Някои сайтове прибавят щипка ексклузивност, като обещават покана за годишното тържество на благородниците. Ако не е в камарата, колкото и луксозен да е хотелът или замъкът, става дума за събитие, на което просто ще ви вземат солена сума за поканата, а на него ще присъстват само носители на съмнителни титли като вас и неколцина истински аристократи, на които са платили, за да присъстват.

Същевременно съществуват сайтове, които предлагат „благородство“ на цена от 195 лири парчето и дори правят намаление на 299 паунда, ако си купите две! Плюс пощенските разходи. Все пак честно упоменават, че ако щракнете върху клавиша buy now (плащай веднага), не ставате член на Камарата на лордовете и титлата не се наследява. Остава ви неясната екстра да я добавите в паспорта или на визитката си. 

В ограмотителния сайт faketitels (фалшиви титли) обаче обясняват, че много по-евтино ще ви излезе просто да промените името си по паспорт (което в Англия е напълно законно). Срещу петдесетина лири държавни такси може да се прекръстите на какъвто лорд си щете. Като това не ви прави аристократ по никакъв начин. Както и купуването на титла от сайт.

Друг евтин начин да станете лорд е, като си вземете 20 кв. см земя от някой истински благородник, който я разпродава на части заедно с правото да ползвате титлата му. Отново само до края на живота ви - 20-те кв. см земя не може да се наследяват.
Документът за „земевладеенето ви“ изглежда доста добре като за раздумка на маса. Най-тънко ще минете с притежаването на шотландската титла лер (тамошния вариант на лорд). Срещу смешната сума между 20 и 50 лири ставате лер на някакво място, плащайки земя колкото кибритена кутийка. Тези грамоти обаче най-често

се купуват като приятелска закачка

и няма трезвомислещ човек, който да се хвали с тях. Средно спекулативни са фирмите, които проучват архивите и изнамират титли на отдавна изчезнали родове. Те гарнират продажбата с истински документи, легенди, архивни преписки. Званията могат да бъдат наследявани, но не осигуряват място в Камарата на лордовете. Цените за титла, принадлежала на крал Хенри VIII, е 24 000 лири, обаче се предлага с 50 на сто намаление. 

Можеш да станеш дукеса за 20 хил. лири с 38% отстъпка. Те са отделни от имението, на което се водят, и не е необходимо да притежаваш земята. Най-големият купон е изричната уговорка, че ако закупената от теб титла се окаже обект на спор, ти връщат парите и като жест на добра воля ще ти продадат друга на половин цена.

Пътеводител на бъдещия благородник

Милорд (англ. my lord - мой лорд) - вежливо-почтително обръщение на англичаните към аристократите.

Лорд (Лейди-лорд)

Лорд (англ. Lord — господин, владетел) — дворянска титла във Великобритание. Тя е събирателна запетте ранга на титлата пер - херцог, маркиз, граф, виконт и барон. Дворяните, които емат титла лард получават място в Камарата на лордовете по рождение.

Барон (Баронеса)

Баро́н (от къснолатинската дума barо) В сревновековна феодална Европа титлата съответства на българската болярин. Това е едър земевладелец с благородно потекло, васал пряко подчинен на монарха. В Англия титлата барон съществува и до днес. В йерархичната система стои по-ниско от виконта и е на последно място в листата на висшата аристокрация. В германия барон е по-нисшестоящо от граф.

Сър (Лейди)

Сър (англ. sir, Sir, идва от старофренското sieur, господин, господар, а то на свой ред е дошло от латинското senior, старши). Това е почетно наименование на мъжете в англоезичния свят и има две значения – на титла и на обръщение. В Обединеното кралствое почетна приставка (префикс) към имената на лица, посветени в рицарство или носители на титлата баронет. На английски се пише с главна буква и се употребява в съчетание с малкото име, например Sir Paul (сър Пол) или с пълното име Sir Walter Scott (Сър Уолтър Скот, авторът на „Айвънхоу“). Крайно неправилно е да се поставя преди фамилията Sir McCartney (Сър Макартни за прочутия бийтълс). Жена, получила рицарско звание или титлата баронет се преименува в дама (Dame), но съпругата на съра е лейди. Извън благородничеството обръщението „сър“ е към началник или старши по звание. При дамите съответното обръщение с уважение е „мадам“.

Княз (Княгиня)

• Князът е глава на феодална монархическа държавапрез IX-XVI век при славяните и някои други народи. По-късно става висша дворянска титла и в зависимост от важността на особлана може да бъде приравнена с принц или с херцог. Първоначално князът е бил племенен вожд, оглавил военна демокрация. В Русия до XVIII век званиее княз е било само родово. От началоото на XVIII век титлата княз започнала да се дава за особени заслуги. След освобождението от турско робство първият владетел на България носи титлата княз, заради съюзяването на Русия и Турция по въпроса, че младата монархия не може да бъде управлявана от цар.
• Херцог (Херцогиня)
  Хе́рцогът (нем. Herzog, фр. duc, англ. duke, итал. duca) при древните германци е военен предводител, избиран измежду знатните мъже в племето. В Западна Европа през ранното средновековие е племенен княз, а в периода на раздробеност на земята – едър териториален владетел, заемащ във военно-феодалната йерархията място веднага след краля. Титлата херцог не е равностойна на лорд. Спри разширяването на френската държава германските херцози се превръщат в длъжностни лица на краля, подчинени на графовете, които управлявали отделните области. В Англия херцозите са „второразрядни“ принцове, веднага след носителите на кралска кръв, но преди маркизите.
  Маркиз (Маркиза)
  Марки́з (фр. Marquis, англ. Marquess, итал. Marchese, новолат. marchisus или marchio, нем. Markgraf) — западно-европейска дворянска титла. В иерархятаи, маркизът е между херцога и графа. В Англии, с тази титла се наричат и най-големите синове на херцозите.
• Граф (Графиня)
  Граф (от нем. Graf; лат. comes спътник, фр. comte, англ. earl или count) – кралско длъжностно лице в ранното средновековие в Западна Европа. Титлата възниква през IV век в Римската империя и първоначално се дава на висши сановници, например comes sacrarum largitionum — главен ковчежник). Във Франкската държава през втората половина на VI век графът имал съдебна, административна и военна власт. По заяповед на Карл II Плешивий длъжността граф става наследствена. Английското earl в началото е било обръщение към висше длъжностно лице, но по време на норманските владетели се превръща в почетна титла. По време на феодалната раздробеност граф е земевладелец, но по-късно става звание от висшата аристокрация.
• Виконт (Виконтеса)
  Вико́нт (англ. viscount; фр. vicomte, буквално вице-граф) е титла от европейската аристокрация, която е по-висока от барон, но по-ниска от граф. Най-големият син на графа при жив баща носи титлата викон. Също така тя се използва и като уважително обръщение към наследника на граф или на маркиз.

Да се ожениш в ледена пещера

В селцето на шампиона по ски Пирмин Цурбриген покривите са като ръце за молитва

Магдалена Гигова

Живата забележителност на малкото швейцарско селце Заас-Фее е многократният шампион по ски Пирмин Цурбриген. Но освен с него местните се гордеят особено много с факта, че по улиците им никога не е преминавал автомобил. В началото зъберите били толкова непристъпни, че пощата и английските скиори идвали с мулета. А преди Втората световна война си направили традиционния за Швейцария референдум и решили да превърнат селото в затворена за коли зона. Сега дори най-платежоспособният милионер оставя „Мазератито“ си на паркинг извън Заас-Фее и разчита на електромобилния превоз.

Друг повод за гордост (и източник на доходи) на 1600-те жители е ледникът на 3500 метра височина, който позволява там и през август сутрин да карате ски, а следобед да играете тенис или голф. Но заас-фейци, които се изхранват само от туризъм, не разчитат единствено на прочутия си съселянин за реклама, а и хотелът на Пирмин Цурбриген не блести с нищо освен с известния си собственик, който има пет деца. От една и съща жена, представете си.

В селото да построиш къща е много по-трудно, отколкото да прокопаеш метро. За да се запази естественият чар на скиорското Заас-Фее, сградите не бива да са по-високи от четири етажа, задължително покривите трябва да са с плочи от местен гранит, а точно определен процент от фасадата да е облицован с дърво. Дори хотелът от обикновено помпозната петзвездна верига „Шангри-Ла“ се е съобразил с това. Другото изискване към потенциалните строители е задължението поне най-малко две от жилищата да се дават под наем на местни жители.

Впрочем метрото в скалата също не е утопия. От Заас-Фее до връх Алалин (3500 м) се стига с най-високата подземна железница в света. А на върха е въртящият се ресторант, който за час прави пълна обиколка с изглед към снежните зъбери. Пак в Заас-Фее мармотите не правят шоколад, а пачки. Симпатичните животинки, които джуркат сладости в рекламата на „Милка“, и на живо в Алпите са почти толкова питомни, колкото по телевизията.

С тренирания талант да правят пари от всичко, но с луксозен финт, швейцарците са превърнали дори мармотите в атракция. Около ресторанта на връх Ханинг (3000 м) волно подскачат косматите животинки и се хранят от шепите на планинарите. Разбира се, надлежно нарязаните моркови и ябълки се купуват в кръчмата на баснословни цени.

Под глетчера няма дори мисъл, че от мармотите (известни и като мурмели) се правят кожени палта. Те са бая тантурести, колкото едър дакел. Оказа се, че трупали мазнина както мечките за зимата и през есента били като космати бъбречета. А за да не останете само със спомена, че сте хранила дебелодупест мармот от ръка, от Заас-Фее-туризъм организират екстремни преживявания като спускане от върха с тротинетка през лятото. Или с шейна по естествени улеи и бабуни през зимата. Ако оцелеете, ще сте достатъчно зашеметени да се размечтаете за венчавка на 3500 м в ледена пещера, там където свършва гореспоменатото метро. Представете си: сватбари тракат зъби и потропват с крака, незабележимо от зъзнещия свещеник, докато младоженците се гледат влюбено в очите и не усещат студа.

Действието се развива не на Северния полюс, а в параклиса, издълбан в най-голямата ледена пещера на света под връх Алалин (3500 м). Сред мистичната и почти призрачна атмосфера с издялани в скалите фигури на светци брачната клетва звучи като завинаги. Параклисът си има олтар, художествено осветление и да се надяваме, студоустойчив поп.

Планини, поляни, разкопки, природа, история и архитектура, плюс обслужване на ръба на раболепието - не стигат! Ще усетиш, че си в Швейцария по изпипания детайл, който ще драска като котенце в дъното на спомените ти. И всяко кътче в благословената с красоти и богатство земя под Алпите е намерило своето възелче от общия гоблен. На връх Алалин не е достатъчно да караш ски през август, а по обед в Заас-Фее да играеш тенис, приключението е да се смъкнеш по зъберите с тротинетка, след като си се оженил в ледена пещера.

Чудо в Меката на хазарта!

В Макао - на културна екскурзия

Магдалена ГИГОВА

Макар Макао да е известно като рай за комарджиите, в бившата португалска колония има какво да се види, дори когато угаснат милионите светлинки. Защото комбинацията от европейска старинна архитектура, тотално поамериканчване и изискан азиатски шик има уникален аромат. Най-големият град-казино в тази част на света се е сгушил на 28,2 квадратни километра в устието на Перлената река, която се влива в Южно китайско море. Всъщност, Макао се състои от едноименния полуостров и два острова – Тайпа и Колоан, свързани с мостове дълги между 2,5 и 4,5 км.

Колонизирана от португалците през 1557 г., дълго време територията е първото европейско предмостие в далечния Изток - базов лагер за препращане на стоки към всички краища на света. Тъкмо заради това холандците на четири пъти правили опит да го отмъкнат, но не успели. През 1640 году Макао получава официален статут Cidade do Nome de Deus de Macau (Град с божието име Макао) и през 1670 г. още веднъж препотвърждава своя „свободен статус” чрез преговори с Китай. Когато пред XIX век британците основават Хонг Конг с неговото дълбоководно търговско пристанище, влиянието на Макао леко закърнява.

При връщането към Китай, бившата португалска колония става „особен административен район” с гарантирана икономическа свобода под лозунга „Една държава, две системи”. В Макао казината, хиподрумите, нощните клубове са почти колкото във всички останали страни от района на Южно китайско море взети заедно. Затова е логично, че 45 на сто от доходите на държавицата са от развлекателния бизнес.

Същевременно малко са местата по света с толкова исторически паметници на квадратен метър.

Историческият център на града е съсредоточен около красивия Ларго-дел-Сенадо (Площад на Сената), любимо място за неделна разходка на местните и за снимки на безбройните туристи. В този райно има толкова много католически храмове, че ако по-голямата част от минувачите не бяха китайци като нищо можете да помислите, че сте в Португалия. В северната част на Ларго-дел-Сенадо е красивата църква Санто-Доминго (или Свети Доминик от XVII в.) с прекрасна фасада и Музей на религиозното изкуство вътре. В южната част на площада е Санта-Каса-да-Мишерисирдиа (Дом на милосърдието от 1569 г.) и комплексът Леал-Сенадо смятан за едно от най-красивите португалски здания в Макао. Вътрешният му двор е облицован с „азулежус” – синьо-бели плочки в мавритански стил. Стълбата води до градинка със скулптури на поета Луис Камоенс и първия губернатор Аморал и продължава до богато украсения Палат на Сената. В края на ХVІ век тук се е събирало цялото население на колонията да решава важни въпроси.
На неколкостотин метра от ларгото на сената е разположена най-известната забележителност на Макао, неговата визитна картичка, черквата „Сан Паулу” (1603-1638 г.), смятана за най-големият католически храм в Източна Азия. Храмът бил разрушен от пожар през 1835 г. От тогава всеки турист изживява леко разочарование. След като се е нагледал на филигранната фасада, богато украсена със скулптурни групи от италианския архитект Карло Спиноли, на всички картички, очаква зад нея да има още красоти. А е съхранена само тя - празна черупка от минало величие. Човек дори не иска да надникне в по чудо оцелялата гробница и саркофага с мощите на светията.
Името на пъстрия китайски пазар Сент-Доминик-Маркет също олицетворява космополитния характер на Макао. В уличките наоколо е като на панаир – пекари разнасят огомни тави с току-що изпечени курабии и ви подканят да се почерпите. Но още първата хапка ви отказва да си купите цели тобри за вкъщи - имат вкус на стрит гипс със захар. Адски атрактивни са тънките колкото лист хартия парчета сушено свинско месо. Тях пък ги режат с ножици и при първото опитване всеки любител на мръвката става абонат на уханния от подправки пикантен специалитет.
Има една забележителност покрай, която не може да не минете - бронзовата статуя на Кун-Иам (богинята на милосърдието) висока 20 метра. Тя се намира на малко островче в морето, до което се стига по мост. Около нея има цял низ от паметници в чест на 18-те мъдреци на Китай, сред които крайният вляво е... Марко Поло. Е, именно тази стряскащо несъответна комбинация издава същността на Макао – в него съжителството на свръхмодерни казина, старинни църкви и будистки храмове си е нещо съвсем естествено.
И макар местните да се молят за финансово благополучие на морски костенурки като в съответния храм е страшно важно да улучите с монета костенурката по главата, за да се изпълни желанието ви, правителството на Макао постъпва съвсем нехарактерно. Дава голяма част от приходите от хазарт, за съхраняване и развитие на старините. И не само. От 2009 г. Меката на хазарта се радва на двойка гигантски панди. Срещу 10 малайски патака (равностойността на 2 български лева) всеки може да им се порадва. Редките животни са заселени в специален парк и за да са щастливи са им отделили 3000 кв.м. от оскъдната територия. Те са подарък от най-големия резерват за панди „Кай Кай” по повод 10-ата годишнина от връщането на Макао към Китай.

Карибски пирати пируват в Тринидад

Морските разбойници създават островния карнавал

Поставят карнавала на островите Тринидад и Тобаго на второ място след прочутия му побратим в Рио де Жанейро, но пък карибският е създаден от местните пирати и корените му се губят в XVII век. През 2015 г. големият празник, за който са разпродадени всички билети, е насрочен от 17 до 22 февруари.

Населението на островите е искрящо разнообразие на раси и култури, всяка от които още преди столетия е внесла своя лепта в шаренията на карнавала. Той символизира единението на различни традиции, но в същото време отделните етнически групи са в жестока конкуренция чий костюм ще спечели надпреварата. Най-значително е влиянието на африканската култура на някогашните роби, обаче колкото и да е странно, обединяващата фигура са... карибските пирати. Те са възприели маскирането и надпиването като форми на забавление след изнурителния си грабителски труд в морето.

Невъобразимото съчетание на африкански, латиноамерикански, индиански и креолски елементи придават на карнавала неповторим аромат. По улиците на столицата Порт ъф Спейн минават шествия под оглушителния гръм на метални барабани. Навсякъде звучи калипсо - особен вид афро-карибска музика с опияняващ ритъм. По традиция участниците в карнавала се оцветяват от глава до пети в ярки тонове, така че всички на улицата са разноцветни като колибри. Най-дългоочакван е изборът на Крал и Кралица на празненството. Естествено - в Кралския парк „Савана“.

 Американската актриса Татяна Али (вляво) позира със сестрите си Анастасия и Кимбърли по време на пърформанса им „Пеперуди, зверове и вакханалия“ през последния ден на карнавала в Кралския парк „Савана“ в Порт ъф Спейн.

Участници от карнавалната група Color Fuh So представя „Завоевание“в последния ден на карнавала през 2014 г.

И докато конкурентът в Рио е характерен с безкрайните шествия на училищата по самба, покачени върху тематични платформи, на Тринидад и Тобаго гвоздеят са най-шантавите костюми, които човешкото въображение може да си представи. Някои от тях надминават по 20 метра във вертикал и хоризонтал. Как балансират с тази тежест, само участниците си знаят. Никоя идея не е достатъчно безумна, за да не бъде реализирана. Костюмите се подготвят цяла година, а най-предпочитани са райските птици с огромни разперени опашки. Не липсват гигантски тропически риби, дори космически сюжети.

Карнавалът в Тринидад са пет дни безметежни танци и неудържимо всенародно ликуване преди началото на големите великденски пости. По дух той доста напомня бразилския, но си има и собствена индивидуалност. Преди всичко това е музиката калипсо и т.нар. steelbands - оркестри от метални барабани.

Калипсото се появява в Тринидад през XVII век като карибска версия на ритмите, които донасят робите, докарани от Западна Африка. След усилните дни на полята със захарна тръстика те си припомняли родните места чрез музиката. Дори роднините им да работели в съседната плантация, нямали право да общуват с тях и калипсото бил единственият начин да получат новини едни за други. Чрез ритмите те неусетно се подигравали на надзирателите. Постепенно калипсото добива и креолски елементи. А пиратите го разнясат с корабите си от остров на остров.
Металните барабани, които проглушават ушите на участниците в карнавала, също имат интересна история. Робите не само забравяли за нерадостната си съдба, а и изпращали съобщения чрез техния ритъм. Барабаните били в основата на организираните през 1881 г. бунтове в плантациите и след потушаването им са забранени. За да продължат да изпълняват музиката си, хората на Тринидад и Тобаго ги заменили с инструменти от бамбук, но през 1937 г. сформирали оркестър от тигани, кофи за смет и петролни варели, който имал огромен успех. Четири години по-късно американски бойни кораби акостирали на островите, харесали мелодиите, изпълнени на метални барабани, и легендите за тяхната музика и за местния карнавал тръгнали по света.
Празникът винаги започва в петък с избора на Крал и Кралица на калипсото. Навсякъде са издигнати временни шатри, в които различни оркестри показват майсторството си и се борят за вниманието на публиката. Нощта на събота срещу неделя е времето за грандиозно зрелище - финала на Панорамата. Това е съревнование на „металните оркестри“ - steelbands, без които е невъзможен карнавалът на Тринидад и Тобаго. Те дефилират по „Гранд Стенд“ - широк булевард в столицата Порт ъф Спейн. Барабаните гърмят цяла нощ, а ритъмът им докарва слушателите до екстатичен транс. Разбира се, петролните варели и тенджерите днес са се превърнали в сложни музикални инструменти. Само материалът им е един и същ. Но в това е чарът на неделните тържества „Диманш Гра“ (“мазната неделя“).

 „Мисис Вселена 1998Уенди Фицуилям участва в последния ден на карнавала.

Глория Далсинг от групата „Разцвет за олимпийците“ в костюм на свещената птица Гери на финала на състезанието за Крал и Кралица на фестивала.

Любопитна е и традицията на сутринта в карнавалния понеделник, наричан на карибско наречие J’Ouvert - всички се мажат едни други със специална глина, оцветена с различни бои. Единственото условие е да не носите нови и бели дрехи. Най-точно описание на този дивашки забавен ритуал дава един от участниците, който разказва непринудено: „Сутринта излязох от къщи по шорти, фланелка и сандали, а вечерта се върнах с шорти, пиратска превръзка и огромни дяволски рога от картон. От глава до пети бях омазан с глина във всички цветове на дъгата, примесени със солидно количество брокат. Глината измих, но бляскавите частици останаха и не изглеждах особено уместно, но се забавлявах.“
Какво е карнавал без маскарад, който тук гальовно наричат просто „мас“. Във вторник, когато празникът е в апогея си, започват парадите на костюмите. По улиците на града минават групи причудливо облечени хора, които танцуват, кривят се, пеят и се забавляват под съпровода на метални барабани. Музиката е толкова силна, че я чуват дори глухите. Буквално! Защото телата им усещат вибрациите.

По време на карнавала в градовете на Тринидад и Тобаго е забранено да влизат коли, за да не пречат на танците. Дрескодът е прост - разноцветни дрехи с желание за танци и отлично настроение като аксесоари. И всички го спазват с наслаждение. Да се покажеш с красив костюм на празника, е въпрос на чест за коренните жители и те се готвят с месеци за дефилетата. Туристите най-често импровизират.

През петте дни на карнавала на островите царуват ликуване, веселие и любов и всеки път повече от 40 000 души с маскарадни костюми изпълват улиците.

Във вторник в Кралския парк съревнованието на музикантите е не по-малко ожесточено. Залогът е титлата „Оркестър на годината“. Но колкото и да се надсвирват, за всички е важно да се радват на мелодиите, а изпълнители и публика да се заредят с добро настроение преди постите. Както често се случва на карибски празненства, различните влияния - африкански, европейски колониални, испански и азиатски традиции, са родили невероятно колоритни персонажи. Част от тях са чернокожи странстващи средновековни музиканти с плътно боядисани в бяло лица, Свирепият пират, Среднощният крадец, френските придворни госпожа Лорен и Пиеро, които рецитират злободневни стихотворения. Но колкото и карнавалът да обединява хората като нищо друго, празничната атмосфера в Порт ъф Спейн е наситена с напрегната борба за за награди и почести.

На Тринидад и Тобаго се шегуват, че там годината се дели на три периода - подготовка за карнавала, самият карнавал и разкази какво са преживели на карнавала.

Топ 10 на най-скъпите часовници за 2014 година

10. Breguet - $730 000

Компанията-производител на елегантни часовници, известна в цял свят от няколко века насам, пусна през 2014-а мъжко бижу от 18-каратово жълто злато с механично „сърце”, изработено на ръка.

9. Blancpain 1735, Grande Complication - $800 000

Този модел вече е успял да стане легендарен, благодаление на безценния си механизъм. ПРоиздовството на един часовник отнема повече от 10 месеца, в които ръчно се сгробяват 740 части, но резултатът наистина си струва. Той въплъщава в живота всичски изисквания за ръчен часовник - елегантност, класика, красота и изящество. Под платитения корпус с диаметър 31,55 мм автоматичен надежден механизъм, изработен със свръхточни инструменти. А 44-те камъка, с които е украсен часовника го превръщан не просто в скъп аксесоар, а  в уникален. Благодарение на вечния календар, той показва не само месеца, деня от седмицата, датата, но също така и фазите на луната и високосните години. Хронографът разполага с две секундни стрелки и с хронометър. Всички тези зопълнителни опции превръщат часовника в истинско техническо откритие.

8. Louis Moinet Magistralis - $860 000

Louis Moinet е единствената марка в света, която използва при изработването на часовници оригинални скални късчета от лената. От бранда добавят отломки от 2000-годишен лунен метеорит, за да показват фазите на нощното светило. Magistralis е извънредно сложен механизъм, който от столетия работи върху тази функция. За сложно изработения корпус е използвано радкото 5N розово злато. Изделието вече е легенда в света на часовниците и се състои от 90 части. Фунционалната му опаковка също е интересна – тя е истински музикален инструмент, създаден с едничката цел да усилва звука на механизма.

7. Hublot Black Caviar Bang - $1 милион

Невидимото полиране е отличителната черта на този модел. „Скритата видимост” е т.нар ефект, създаден чрез използването дамо на черни оттенъци, тонове  и полутонове. Марката Hublot хитро прилага редки черни брилянти и прави впечатляващ пробив не само в технологичен, а и в художествен аспект.  Всеки мечтае за толкова точен, неповторим и безумно скъп екземпляр.

6. The Chopard Super Ice Cube — $1.1 милиона

Това произведение на ювелирното и часовникарското изкуство се отличава от останалите благодарение на шедьовъра Super Ice Cube. Както и на 66-те карата брилиянти. Макар естетите трудно биха могли да нарекат дизайна на този часовник „сдържан”, той си остава елегантен и като късче от айсберг – искри под слънчевите лъчи.

5. Patek Philippe Sky Moon Tourbillon - $1.3 милиона

Швейцарската марка със световна слава гордо носи титлата„най-скъпите часовници в света”, но тази година проиведението й Sky Moon Tourbillon заема непрестижното пето място. Моделът не е просто интересен, той е и най-скъпият артикул на марката и е най-сложният в света. Притежава вечен календар, два циферблата, ретрограден датник, показва фазите на луната и времевите зони.

4. Vacheron Constantin Tour de l’Ile - $1.5 милиона

Известната часовникарска къща Vacheron Constantinотпразнува ссвоята 250-годишнина като пусна уникалния продукт Tour de l’Ile. Той се отличава с 18-каратовото розово злато като всеки от седемте модела от тази серия има индивидуален номер. Задният капак е украсен с неповторима за всеки отделен часовник филигранна плетеница. Механизмът на Vacheron е съставен от 834 части.

3. Patek Philippe Platinum World Time - $4 милиона

Както се вижда хората са готови да дават луди пари за отмерване на времето. Като например  4 млн. долара за Patek Philippe Platinum World Time. Той показва времето във всички часови пояси като същевременно не губи от изяществото си.

2. Patek Phillipe’s Supercomplication — $24,4 милиона

Patek Phillipe е може би най-известната марка скъпи часовници на света. Технически най-сложният им екземпляр е създаден през 1932 г. по поръчка на ню-аюрокския банкер и колекционер Херни Грейвз. Patek Phillipe’s Supercomplication е разработван в продължение на 5 години, състои се от 900 деталей,  корпусът му е от 18-каратого злато и има 24 допълнителни функции, които го превръщат в най-сложен в техническо отношение и ненадминат до днес. Неотдавна този часовник бе продаден на търг за 11 милиона долара.

1. 201-carat Chopard - $25 милиона

Най-скъпият часовник в света прави впечатление повече като произведение на ювелирното изкуство, отколкото като механизъм, който и без това заема минимална площ. По-голямата част е окупирана от изключително редките розови, жълти и сини брилянти. Най-големите камъни са разположени върху капака над циферблата, а по-малките по гривната. След като на аукцион достигна до цената от 25 млн. долара този часовник въплъти поговорката „Времето е пари”.