неделя, 8 юни 2014 г.


Елена Петрова:
 
Най-голямата ми лудост предстои

Магдалена ГИГОВА




- Елена, премиерата на „Когато котката я няма” с режисьор Асен Блатечки в театър „Мелпомена” мина, а идваш от репетиция?
- Оказа се, че Асен е такъв режисьор, че иска да доизпипва още, въпреки че публиката много възторжено реагира.
- Е, вие всички сте „мечки” (така наричат актьорите, които много играят в киното и телевизията и с попуярността си привличат публика в театъра – б.а.).
- Самата комедия поставя героите в толкова забавни ситуации, че хората наистина се веселят. Разбира се, има значение, че участват такива „големи звезди” като Асен Блатечки и Калин Врачански и като Силвия Лулчева. Аз винаги се изключвам. Не кокетирам.
- Е, как се сработихте с Врачански ако наистина е казал, че му е омръзнало да ти показва как се играе?
- (залива се от смях) Той ми се обади много притеснен и ми разказа какво са писали за отношенията ни. А ние току-що излизаме от филм, който снимахме заедно, за който аз и режисьорът сме го поканили и според мен, това му е една от най-хубавите роли...
- Говориш за филма „Вила Роза” с режисьор Мартин Макариев?
- Да. В същото време репетираме заедно „Когато котката я няма” и се забавляваме жестоко и толкова се обичаме всички. Така че дори не може да ни мине през акъла, че Калин наистина е казал подобно нещо. Който го е писал, да дойде да ни гледа на сцената. Добрите (и лошите) отношения няма как да се скрият. Врачански много се беше притеснил, та се наложи да го успокоявам. Нали по-дълго от него си патя от клюки и жълтини, имам повече „богат” опит.
Атмосферата в театър „Мелпомена” е толкова приятелска. Това е театър на съмишленици. Ние сме едно ядро с Любо Нейков, Митко Рачков и избираме пиесите със Светлин - наследника на основателя Георги Стоилов. А в условияута на кастинга за актьорите е да може да се забавлява, да ходим заедно на дискотека след представление, да се смеем и да е готино да пътуваме заедно. Когато снимахме с Калин „Стъклен дом” му казвах, че с него прекарвам повече време, отколкото със семейството си. С него имаме планове и за други пиеси, така че ще разочаровам хората, които искат да направят някаква ингрига между нас. Дори се шегуваме, че когато той си е играл на детската площадка в град Роман, аз вече съм снимала филми...
- Еееее, не се изкарвай някаква старица!
- Когато станеш на определени години осъзнаваш много неща. Става дума за опит и мъдрост, а не за бръчки и остаряване. Наскоро съпругът ми ми каза „Ти вървиш назад! Аз скоро ще стана на 50, а ти се подмладяваш”. Не му се обидих, естествено (засмива се дяволито). Той не спира да ми прави комплименти, но децата, и особено синът ми, добре го заместват. Александър се оказва носител на гените на баща си. У дома имам един малък джентълмен. Без да му подсказвам, се държи с мен не само като с майка, а и като с дама, която има нужда от внимание. Винаги забелязва когато съм облечена с нещо ново, когато изглеждам добре. Много ми харесва, защото смятам, че мъжете малко са капсулирали навиците си да правят комплименти. За това и ние имаме вина, защото не ги провокираме и свикнахме така да се отнасят с нас. Взаимната провокация е много важна. За мен хвърлянето с главата напред е много характерно. Затова и толкова пъти си я чупя, но... продължавам. Без да съм агресивна. Лора Каравелова – една от последните ми роли, е същата натура.
- Да, пиесата „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла” с режисьор Бойко Илиев в театър „Диалог”.
- За нея пишат, че е била много красива жена ,но всички твърдят, че нейното очарование е температмент, са били толкова ярки, че всички, особено мъжете, са били завладявани. Общувайки с харизматичен и интелигентен човек с възвишени чувства, нейни съвременници казват за Лора „Животът я викаше” и тя много силно го е прегръщала. Затова всеки мъж, с когото е имала голяма любов, не е усещал мощта си преди да срещне Лора. След това творческият му потенциал става като неподозиран гейзер. Тя е била не само муза, тя е отприщвала творчество. Под нейното въздействие мъжете, с които е била свързана са написали най-хубавите си романи, стихове, разкази. Само при Яворов това не се случва.
- Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото приживе е била обсебваща, ревнина.
- Той също е бил такъв, въпреки че нейната ревност е пословична. Обсебвала го е, притискала го е, изтощавала го е, следила го е, унижавала се е... Изчетох доста покрай тази роля. Яворов винаги я е наричал „Моята мила, добра и обичана Лора”. И същевременно са се обвинявали взаимно. „Ти искаш да вземеш живота ми и да го смачкаш в ръцете ти. Ти ме ревнуваш, не ми даваи да дишам”, пък пише Лора.
- Сякаш чувстваш Лора близка, а не ми приличаш на такъв човек.
- Не, започнах да я разбирам. Бойко Илиев когато ме покани бях в силно емоционално състояние и дори се уплаших, че трябва тези чувства да ги изваждам от себе си. Не бях сигурна дали искам да го правя. Усещах, че ги имам дълбоко в себе си. Дори му признах на Бойко „Т изнаеш ли, че същите думи един век по-късно аз съм ги казвала на мъж. С абсолютно същата сила в същия словоред”. Той се потресе! Но ми каза „Знаех, че ти си готова за тази роля”. Лора наистина е много „ибсенова” героиня. А и по онова време Нора е много модерна сред младите жени. (Преди няколко години Елена Петрова изигра Нора на Ибсен, отново под режисурата на Бойко Илиев –б.а.). При Лора и Яворов дори битовият им живот е превърнат в изкуство. Не мога да кажа как са сядали на масата или са взимали душ, но това че са пътували по света и се е налагало да си пишат, е променило усещаните им един за друг. Македония е била не само негова кауза и мисия, а и неговото бягство. А Лора дори го е обвинявала, че е толкова посветен и трябва да го дели с Македония.
- А и тя цял живот се състезава с един идеал, с покойната Мина.
- Само че идеалът е някъде високо, а Яворов дъръжи Лора в обятията си.
- Случвало ли ти се е да бъдеш толкова изпепеляваща или такъв блян и в живота?
- (засмива се) Когато се запознахме с мъжа ми, той ме беше сложил на пиедестал. Аз много пъти му повтарях, че не съм богиня, не съм принцеса,защото е много трудно да отговаряш на тези критерии всеки ден. Голяма отговорност е, а аз нямах нужда от това. За мен беше достатъчно просто да ме обича. В юношеските години имаше едни момчета, които ми посвещаваха стихове, оставяха ми в пощата писма, картички, цветя. Но толкова разрушително един към друг да подхождаме с някой, още не ми се е случвало. Не знам и дали го искам. Когато има толкова силни и фатални чувства, винаги има изпепеляване, дори и унижощаване. Аз имам деца и трябва да мисля за тях, а не за своите чувства.
- Няколко пъти повтори „мъжа ми”.... За Аристотелес Фотилас ли става дума?
- Да, той не само е баща на децата ми. Ние все още сме женени и никой от нас не е отварял дума за развод. Поддържаме прекрасни отношения, отглеждаме заедно дъщеря ни и сина ни.
Но що се отнася до любовта, мисля, че човек няма време да се предпазваме. Всичко трябва да се изживява, когато е силно и истинско. Разбрах, че този живот не е за предпазливите. Надаявам се да имам достатъчно мъдрост, за да хвана баланса. Макар че сърцето си има свои закони, пред които разумът е неспособен. Засега е достатъчно ,че го изживявам на сцената. И по реакцията на зрителите усещам, че сме силно автентични и истински. На последното представление с Иван Радоев си говорехме, че играта е страшно изтощителна, защото нямаш никаква възможност да се опираш на актьорска рутина, на изградени емоции. Изтощени сме, но сладко изтощени след представление. В Бургас две дами ми казаха, че от тук нататък не могат да си представят друга Лора, че съм толкова лудо-истинска... За мен това е най-голямото удовлетворение.
- На кого е заслугата?
Мисля че най-голямата заслуга за това е на режисьора Бойко Илиев. Той ще празнува 25 г. на неговия частен театър „Диалог”. Това е четвърт век да бъдеш свободен човек и творец. Той мина през големи предателства, разочарования, без никаква подкрепа, но въпреки това със своята лека смиреност в живота, под която бълбукат дълбоки чувства, успя да се съхрани. Бойко Илиев не се превърна в машина за правене на театър, не е комерсиален, търси онова, което го вълнува. Думите, с които започна репетициите за „Яворов” бяха „Аз искам да се откъсна, не искам да живея този живот”. Разбрахме го. Навсякъде по света ценностите се унищоважат. Човекът е на ръба на своето съществуване, бавно ,но сигурно върви към своята гибел. Големият проблем обаче е, че ние не общуване един с друг, че нямаме път един към друг, че разминаванията са повече от срещите. А Бойко ни каза „Аз искам да се срещна с тези образи на сцената”. На премиерата той се разплака и ни благодари всеки път, че ние чрез нашата игра го изваждаме от живота, който не му харесва. Бойко Илиев не е нахален режисьор, в пиесите му няма сочене с пръст, не дава рецепти кое е правилно, разчита само на истинските неща. 
 
  • За теб Бойко Илиев казва, че си от малкото актриси, които създават добра атмосфера и можеш да работиш с всеки.
  • Повечето хора не ме познават. И не е необходимо. Моята работа е на сцената и на екрана. Много съм щастлива и от общуването с Иван Радоев, с когото не бяхме работили заедно. Той изненадан ми каза „Ти си такъв звяр, такъв работохолик!”. Аз се хвърлям напред дивашки, а мъжете имат нужда като животни да си маркират територият, да дебнат плячката си. Вече не ме е страх да стигна до дълбочини, които като по-малка щях да си спестя.
  • Сравняват те с Невена Коканова, понеже и ти, и тя не сте завършили НАТФИЗ...
  • (въздъхва) Това сравнение по-скоро ме притеснява. Не ме ласкае. За мен тя е като икона на българското кино с чисто, красиво и витално излъчване. Няма никакво значение кой какво е завършил. Единственият критерий за актьора е начина, по който си върши работата. Но това също е субективно.
  • Както субективно се тълкува жеста на Ивайло Христов, който отказа наградата си „Аскеер”. Какво е твоето отношение?
  • Ако това е неговият начин да обърне внимание, върху нещо което иска да каже – абсолютно го подкрепям. Разбира се, някой ще каже „Ако не е искал наградата, можел е да откаже номинацията”. Но тогава щяха да му отделят само няколко реда във вестниците, а така го чу цяла България. Културата е набутана в ъгъла вече 20 г. Имаше периоди, в които малко повече й обръщаха внимание. Например, Вежди Рашидов не само извоюва средства, ами опита те да отидат за ремонт на театри, за музеи, направи много жестове за киното. Но да не навлизам в популизъм... Друг е въпросът какво е качеството на продукцията и какви са критериите да се отпускат средствата. Но това е тема на друго много дълго интервю, в което ще бъда много агресивна!
  •  
  • Имаш ли лично ноу-хау при общуването с децата си?
  • Децата сами задават посоката. Някои родители се държат като обслужващ персонал – децата им да са нахранени и облечени. Моето „ноу-хау” е абсолютната концентрация в тях за около 40 минути. Те да са центърът, да са най-важни, да споделят всичките си проблеми. Защото когато си на 8 г. ако си се скарал с най-добрия си приятел или учителят не им е обърнал внимание, е най-голямата трагедия в живота. И това, че аз съм имала лош ден или ролята не ми се получава, няма никакво значение. За сина ми най-голямата трагедия е, че не е успял да вкара гол. Когато ги изслушам, когато си поговорим и се гушкаме и се целунем, това ми се връща многократно. С дъщеря ми и сина ми си говорим за смъртта, за секса. Искам да съм много откровена и истинска с тях. Няма нищо по-вярно от казаното от Екзюпери, който казва, че взимаме света назаем от нашите деца.

Лексикон

  • Ходиш ли по врачки?
  • Много повече ме интересува бъдещето на земята, на техниката, на природата, отколкото моето собствено.
  • Рецепта за щастие?
  • Не можеш да поставяш условия на щастието - ще бъда щастлива, ако ми се случи това и това. Живей сега, нека този момент ти е щастливият!
  • Боиш ли се от старостта?
  • Надявам се, когато учените удължават живота, да измислят и как да удължават и младостта. Синът ми ми казва, че никога няма да остарея, поне за него.
  • Книжка или мишка?
  • Уча децата си да държат книга, хартиена, не електронна. С ужас видях 2-3 годишни дечица които плъзгат ръка по страницата като по тъч-скрийн и се чудят защо не се движат картинките.
  • Какво означава татуировката на ръката ти?
  • Ако исках да се знае, нямаше да я напиша на санскрит.
  • Най-голямата ти лудост?
  • Все още предстои!




Няма коментари:

Комисарят Надежда Джакова: Българското участие във Венецианското биенале като културна дипломация

  Комисарят Надежда Джакова: Българското участие във Венецианското биенале като културна дипломация Комисарят на  българското участие във Ве...