Новите седем чудеса на света – най-масовият вот в историята на човечеството

Над 100 милиона гласуват за Великата китайска стена

За Premium lifestyle magazine

Новите седем чудеса на света!  Замислени като съвременна версия на онези от древността, изборът им се превръща в най-масовият вот в историята на човечеството – те са изборът на повече от 100 милиона души, изказали предпочитанията си по телефона или онлайн.

В чест на Милениума швейцарската New Open World Corporation с централа в Цюрих започва проекта с предварителен подбор от 200 световни обекта. Окончателният списък е прочетен официално на  7 юли  2007 година в Лисабон на Ещадио да Луж -  стадиона на „Бенфика”.  Победителите са: 1. Великата китайска стена  2. Град Петра в Йордания  3. Статуята на Христос в Рио де Жанейро  4. Мачу Пикчу в Перу  5. Чеченица в Мексико  6. Колизеума в Рим 

7. Тадж Махал в Агра

Българите също могат да бъдат горди – Белоградчишките скали са сред финалистите, редом с египетските пирамиди, храмовете Ангкор Ват в Камбоджа,  Акропола, Кремъл, Великденският остров и др.

1. Великата китайска стена – най-безмисленото творение на човешкия гений

Първото от новите чудеса на света е едно от малкото създадени от човешка ръка, които се виждат от космоса, но и най-безмисленото творение на архитектурния гении. Великата китайска стена е започната през 221 г. пр. Хр. от първия император на династията Чин и завършена през 1644 г. от династията Минг, когато от защитните й функции изобщо нямало нужда. Замислена като щит срещу варварските номадски племена, каменната грамада в един момент се оказва по средата на разширилата се китайска империя. Дълга е над 7000 км, широка – 10 метра и върху нея могат да се разминават спокойно 6-ма конници (и милиони туристи). Поне в онази част, която е изградена от камък. Защото има далечни участъци,  издигнати от преплетени пръти, кал и ракита, които отдавна са изтляли под напорите на времето.

На 80 км от Пекин, частта от стената, наречена Бадалин се извисява на 1200 метра над морското равнище, докато столицата е на 300 метра. Пейзажът наоколо е почти лунен. Допреди 2000 години тук е имало величествена гора. „Мъдро” императорско решение я изсекло до корен и така дошла ерозията. Всеки пекинец от 60-те години насам полага един ден доброволен труд годишно в залесяването, но почвата си отмъщава като захваща само недорасли дръвчета.

До първата отсечка на Великата китайска стена се стига с тенекиени колички. Плащаш 80 юана (около 10 долара) и яхваш коритото, което по зъбчат улей те понася нагоре. Едва слязъл те нападат от вси страни. Мястото за четиримата конници е запълнено до отказ от десетки търговци, които развяват фланелки и шапки с образа на стената.

Гравьори върху камък са готови за 5 мин. да издълбаят името ти на изящен печат-екслибрис.

Пълзиш нагоре и пъшкаш от лютия наклон, докато долазиш до първата кула, където навремето са били постовете.  Там те чака... двугърба камила, на чиито гръб можеш да се снимаш, облечен като китайски мандарин. И за могат туристите днес да участват в този смешен салтанат 1,2 милиона души са загинали при изграждането на стената....

Следва неистово изпитание - над 100 "неравноделни" стъпала. В черните камъни едно от тях е изсечено с 50 см височина, друго с 40, трето – с 60, което не помага за ритъм при изкачването. Около дългоногите европейци китайците свистят като поставени на командно дишане. Но явно има някакъв гъдел да изкачиш най-важния етап от стената, защото не се отказват, а пъплят на прибежки.  

2. Петра – каменна дантела с цвят на прясно телешко

Древният град Петра е като вкаменена приказка с цвят на прясно телешко. Това сравнение е измислено от Агата Кристи в „Смърт край Нил”.  Каменният град, обявен от ЮНЕСКО за световно наследство, е скулптиран в скалите преди повече от 2000 години от набатейците - народ от каменоделци и търговци.

Цели 16 века Петра била изгубена за човечеството, а бедуините, които я откриват, мислят, че е построена от фараоните и затова нито едно наименование не е вярно. Съкровищницата всъщност е гробницата на набатейския крал Арета I. Но бедуините смятали, че там древните пазели златото си и дълго обстрелвали каменното кълбо на централния фронтон, убедени, че е пълно със съкровища, които трябва да докопат. Набатейците били вещи ваятели. Но пълната безсмисленост на част от творенията им, ведно с тайнственото им появяване от нищото и изчезване пак там, навяват на мнозина убеждението, че са били извънземни. Защото върху изсечените в скалата обелиски и фризове изпъкват 12 рози като 12-те месеца и други кодирани познания.

Всяка година през Петра минават над 560 000 туристи и всеки оставя поне 31 йордански динара (около 60 лева) за вход. За местните обаче билетът е само 1 динар. Високите такси отиват за съхраняването на реликвите.

Кралските гробници са били изсечени в скалите около 70 г. сл. Хр. Най-импозантна е централната зала – 17 х 18,9 м.  Съкровищницата пък е най-известната сграда в Петра. Фасадата – 30 м широка и 43 м висока, е скулптирана през I век пр. Хр. До най-високото място в Петра, жертвения олтар на набатейците, само най-самоотвержените катерят пеш 800-те стъпала. 

По-пъстрите от картина на импресионист природни изваяния са от крехък камък и Петра бавно и жално умира пред очите ни. Рисуваният от Божествена ръка пясъчник се рони, а археолозите все още търсят път за консервацията му. 

3.  Христос прегръща Рио де Жанейро

39-метровият Христос благославя Рио де Жанейро от върха на хълма Корковадо (710 м) и доминира над залива Гуанабара. Височината на железобетонната статуя е изчислена заедно с постамента от 9,5 м.  Разперените му за прегръдка ръце са широки 53 метра. За да устои на атмосферните условия Спасителят е покрит с несмлян талк, от което отблизо изглежда сив и грапав.

През 1922 година архиепископът на Рио поръчал статуята на бразилския архитект Хеитор да Силва Коста като паметник за обявяването на бразилската независимост от португалците в 1822 г. Коста издигнал 1145-тонния паметник от варовик, покрит с бетон, вместо от желязо, защото свързвал желязото с войната, твърди Мауро Рубинщайн, президент на Съюза на екскурзоводите в Рио де Жанейро.
Бразилците се кълнат, че статуята е най-голямото скулптурно изображение на Исус Христос – нормално за страната с най-многобройно население от католици. Швейцарската железница, първата електрифицирана в Бразилия, по която се стига до подножието на монумента, е построена доста преди него – през 1884 г. Първоначално чрез нея доставяли до върха строителните материали, а след това – на милионите туристи, включително трагично загиналата принцеса Даяна и папа Йоан-Павел II, който води тържествената меса на Корковадо през 1991 г. Поради непостоянното време Христос често е потънал в мъгла – сякаш големи парчета гъст каймак плуват наоколо и пречат на великолепните гледки. За щастие,  слънцето успява да пробие облаците.

4. Мачу Пикчу 

Мачу Пикчу в буквален превод от езика на племето кечуа означава „Стар връх“.  Зад него се крие архитектурен комплекс в южната част на  Перу, построен от инките през 15 век, вписан в съкровищницата на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Дворците, храмовете и домовете са на 2 430 m надморска височина в Андите. Наричат го още „Изгубеният град на инките“.  Мачу Пикчу е създаден  като свещена планинска резиденция на великия владетел  Пачакути век преди неговата империя да падне около 1440 г. и е действал до 1532 г., когато испанците го плячкосват. През същата година всичките му жители тайнствено изчезват.
В Мачу Пикчу  има не повече от 200 строителни съоръжения - 140 различни конструкции, над 100 каменни стълбища, фонтани, свързани помежду си с канали и дренажна система, издълбана в скалите. Предимно храмове, резиденции, складове и други помещения, издялкани от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели към1 200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето Инти и се прехранвали с отглежданите по терасите селскостопански култури.

Според археолозите градът бил разделен на три големи сектора: свещен, народен и за аристокрацията. В първия са основните археологически съкровища на града – Интихуана – Слънчевата наблюдателница, до нея – Храмът на слънцето – единственото запазено светилище на главния бог на инките – Виракоча, а до него прочутият Храм с трите прозореца изграден от огромни каменни блокове и наречен така заради трите трапецовидни отвора, Дворецът на Великия жрец с огромен камък в средата, където са се извършвали жертвоприношения.

5. В Чеченица маите режели глави след победа на футбол

Защо пирамидата на маите в Чеченица стана едно от седемте чудеса на света, а не пирамидите в Теотиуакан край Мексико сити? Отговорът е ясен - не мащабността, а почти компютърната астрологична точност стотици години преди Коперник и Кеплер при градежа на пирамидата и обсерваторията избутват Чеченица напред.

Магическо място обхваща 10 квадратни километра  пирамиди, храмове, обсерватория, колонада... И това е оцелялата част. Ревностни католически свещеници или унищожавали "езическите" светилища, или вграждали камъните им в църкви (като катедралата във Валядолид от ХVI век).

Тръпки минават по кожата от изсечените в барелефи човешки черепи. А всъщност да те принесат в жертва било голяма чест и щом свършела играта "пелота", клъцвали главата на капитана от... победилия отбор.
Впрочем, като изключим 3-килограмовото каменно гюлле, пелотата до болка напомня днешния футбол – играе се на две врати от отбори по 11 души и участниците нямат право да пипат топката с ръце.

Чеченица се е запазила непокътната, обвита за векове в савана на джунглата. Докато в края на ХІХ век един американец не купил имение за 5 долара и започнал при всяка копка да вади златни предмети. В задния му двор се оказало езерото за жертвоприношения, където маите омилостивявали боговете си с драгоценни дарове.

В "кройката" на главната пирамида в Чеченица са втъкани космически точни изчисления на годината от 365 дни, часовете на лятното и зимното слънцестоене. Постройката има девет части, които символизират деветте подземни свята, и се издига на височина 24 метра.  На 22 март и 22 септември слънцето катери стълбите на храма, образувайки сянка като змия.

Към 600 г. сл. Хр. Чеченица  се превърнал в град.  Около 987 г. се предполага нашествие на толтеки, заради каменни фрески със смесен стил.  Храмове и тераси, стъпаловидни пирамиди, олтари, стълбища, дворци, тронове, издялани надписи, пазари, дворове за игра на пелота, бани, обсерватория и статуи на богове. Масивният Храм на воините на границата с джунглата е заобиколен от 60 колони. 

На каменните барелефи са изобразени толтекски воини с пробити носове, с украшения от пера на главата, готови да влязат в бой.  Внушаващата страх Стена на черепите някога била мястото, където набучвали отрязаните по време на човешките жертвоприношения глави.  91 стъпала водят към храма, посветен на Кукуклан. Това не само е предполагаемото име на толтека-нашественик, но също и на бога, наричан "Пернатата земя" или Кетцалкоатл. Да, същият като в Теотиуакан. И това ако не е съвпадение!

6. Колизеумът – лобно място на половин милион гладиатори

Построен през 72 г. Сл. Хр. Колизеумът е най-големият амфитеатър в света. Той е бил дар от управниците за  народа на Древен Рим. От една страна – въплъщение на максимата „Хляб и зрелища”, от друга – възможност да се покаже пред света мощта на империята. 

Колизеумът е бил построен за 9 години от над 60 000 еврейски роби.  

Поразителното е, че можел да побере 50 000 зрители, имал 80 входа, но също така били предвидени и аварийни изходи. Повече от 500 хиляди човека и над милион диви зверове изгубили живота си в стремежа на управниците да отвличат вниманието на поданиците си от житейските несгоди и лошото управление.  Гражданите на Рим не само ползвали безплатен вход, ами получавали плодове и храна по време на гладиаторските битки – все пак понякога те продължавали до 100 дни.  

Традицията идвала от първите игри за откриването на Колизеума, в които участвали над 3000 гладиатори.

В наши дни италианците пипат емблематичната сграда всеки ден -  образът й се намира върху обратната страна на монета от 5 евроцента. В амфитеатъра са пели Елтън Джон, Били Джоел, Пол Маккартни и Рей Чарлз.

Въпреки съгласието на властите в Рим снимките на „Гладиатор” с Ръсел Кроу да бъдат в Колизеума, режисьорът Ридли Скот обявил, че му налагат твърде много ограничения. Той предпочел да работи в Ел Джем (Тунис), където е третият по големина запазен античен амфитеатър и да построи копие на Колизеума в Малта на стойност 1 милион долара.

7. Тадж Махал – Мавзолей на гузната съвест

Мавзолеят на любовта Тадж Махал всъщност е паметник на чувството за вина. Това, разбира се, е свободна трактовка.

Шах Джахан (в превод "Господарят на света") от династиаята на Могулите е пряк потомък на Чингиз хан. Той построява изумителната сграда в памет на любимата си жена Мумтаз (името й означава "Възвишената в двореца") преди 350 години.
Когато се влюбват двамата са прекалено млади - по на 14 г., та се налага да чакат 4 години, докато им разрешат да се оженят официално. Заради любовта си към Мумтаз Джахан се проваля като многоженец и правоверен мюсюлманин. Запред хората има харем, но нощем посещава само нея. Всичките му деца са от Мумтаз, тя пътува навсякъде с него, участва активно в държавните дела. Заедно плетат интриги, преговарят с други владетели рамо до рамо и то във времена, когато на 

жената е отредена ролята "Бъди красива и мълчи".

Но любовта, която я възвисява ... я убива. За 19 години тя му ражда 14 деца, преживява смъртта на седем от тях и умира от изтощение след износването на последното. На смъртното си ложе през 1629 г. Мумтаз заклева любимия си да няма деца от друга жена и да й съгради паметник, какъвто не съществува никъде по света. И да бъде съвършен. На паметта й (и на гузната си съвест) той посвещава най-изящната и симетрична постройка в света.

За 2 дни Джахан побелява напълно. След 2-годишен траур шахът спазва обещанието си. Изпраща хабер до най-големите империи в света, че търси архитект-вълшебник. 22 000 работници се бъхтят 20 години по абсолютно симетричната сграда, която въпреки огромните си размери е лека и въздушна, а белият мрамор изглежда топъл. 

Душата на Мумтаз е вградена в мавзолей с форма на квадрат, заоблен по ъглите, като всяка от страните му е дълга 56,6 м. Централният купол е висок 70 м и напомня огромна перла. Градината на комплекса е 300 кв. м и символизира мюсюлманския рай. Безупречните пропорции са създадени от индийския архитект Уста Иса, а художници вграждали по уникален начин полускъпоценни камъни в мрамора: лапис лазурит от Шри Ланка, нефрит от Китай, аметисти от Иран и корнелон от Индия, йеменски ахати, арабски корали, персийски оникс. 

Усещането за въздушна лекота идва от безкрайните басейни пред мавзолея, който се отразява в сините води. Тадж Махал е издигнат върху платформа от червен пясъчник с четири снежнобели минарета във всеки ъгъл. Мраморът, докаран от кариера на 300 км от Агра, не е обикновен - дори да разлеете червено вино върху него той не променя цвета си, защото е твърд, а не порест.

Единственото нещо, което разваля пълната симетрия в Тадж Махал е... саркофагът на самия шах Джихан - поставен е до този на любимата му Мумтаз. 

Куриозното е, че и двете гробници, наречени кенотафи, са фалшиви! Те са пищни и празни. Истинските са в подземието. През омазненото от милионен човешки дъх стъкло простите сандъци почти не се виждат. Малко преди да бъде завършен мавзолеят на майка му, един от синовете на шах Джихан го сваля от трона и го заточва в Червения дворец, за да спре изпразването на държавната хазна. Това, което го обезсмъртява, му струва престола. 

Махаранито вътре в мен...

За списание "Жената днес"

Магдалена ГИГОВА

В предишно прераждане съм била жена на махараджа - махарани. Със сигурност!

В началото бе неосъзнатото усещане, че съм се върнала у дома. Още с първата ми глътка въздух на индийска земя – гъст, лепкав, тежък и... роден. После бе възприемането на мръсотията. Ако някой ме спусне насред Столипиново или Факултета, ще получа гърч от отвращение. В Индия мръсотията ми изглежда напълно естествена, част от пейзажа. Родна някакси. Ами храната? В България все от нещо ще ме свие стомах. В Индия нагъвам чакъл с люти чушки и изобщо не се сещам, че притежавам подобен чувствителен орган. И най-важното – отслабвам, без да броя калориите. Отгоре на всичко за осем пъти там не съм хванала дори хрема, въпреки апокалиптичните приказки за дебнещи амеби. Даже косата ми става по-буйна, а тенът избистрен и свеж.

В Индия ми допада и отношението към животните. В България „силно ги любим и мразим”, докато в онази част на света мравката, гълъбът, кравата и кучето са като човека – божии създания. Никой не припада от възторг, но и никой не ги бие. И най-нищият намира начин да подели залъка си с тях. Хармония! Със сигурност и тук се намесва прераждането. Представете си, че духът на някой ваш близък роднина се е вселил в котка. Кой ще иска да ритне баба си?!
Неее, изобщо не съм от онези европейки, нелепо нагиздени в индийски дрешки, които се захласват по някой гуру, следват го като дрогирани и му дават всичките си спестявания. По-скоро обратното. Не само Индия, всяка държава в Азия изважда, на показ неподозирани черти от дълбините на характера ми. В София съм безобидна като хлебарка. Всеки чиновник може да танцува като „Лорд ъф дъ денс” върху егото ми и аз да си трая. В Азия се превръщам в жената-дракон. Приемам робкото отношение като напълно естествено, изисквам, настоявам. Все едно някой ми е отвинтил главата. Обяснявам си го с махаранито вътре в мен. А колко обичам да ми викат „Йес, мем!” с почтително сведени очи... Ако някой ми го приложи в България, сигурно ще се спомина от неудобство.
Най-странното е, че в Азия се чувствам свободна! С онази свобода, характерна само за човек с неограничени средства и вродена власт, дето напълно отсъстват от битието ми. Пък и влечението ми към скъпи и елегантни бижута едва ли се дължи на граовско-шопския ми корен. Заподозряна отново е махаранито.
Предполагам, тя е виновна и за леко талибанската ми трактовка на патетичната история за „Тадж махал”. Според мен това не е мавзолей на любовта, а на ранния секс, липсата на семейно планиране и гузната съвест. Ами, да! Шах Джихан и Мумтаз се залюбват прекалено млади, когато са на 14, та се налага да чакат 4 години, докато им разрешат да се оженят официално. Заради любовта си към нея той се проваля като правоверен мюсюлманин. Запред хората има харем, но нощем посещава само една жена. А останалите креят неуважени. Всичките му деца са от Мумтаз, тя пътува навсякъде с него, участва активно в държавните дела. Но любовта, която я възвисява ... я убива. За 19 г. тя му ражда 14 деца, преживява смъртта на седем от тях и умира от изтощение след износването на последното. На смъртното си ложе през 1629 г. Мумтаз заклева любимия си да няма потомство от друга жена и да й съгради паметник, какъвто не съществува никъде по света - да бъде съвършен. На паметта й (и на гузната си съвест) той посвещава най-изящната и симетрична постройка в света. А това, че потомците им са превърнали „мавзолеят на любовта” в кичозна печатница за пари е още една иронична гримаса.
Този екстравагантен поглед към Тадж Махал сигурно също се дължи на махаранито вътре в мен. Както я усещам, едва ли е била безправна закачалка за скъпи сарита. Но всеки път когато попадна в истински дворец в Индия, опипвайки старинните мебели, бродерии и дамаски сякаш усещам допира на миналото си. Независимо колко прашни, занемарени и мухлясали са. Може да си представите какво ми беше, когато попаднах в „Михир гарх палас” близо до индийския град Джодпур - бивш дворец, а в наши дни хотел само от девет апартамента. Въпреки скромния брой всеки от тях е по 500 кв.м. и разполага със собствена кула, увенчана с джакузи под открито небе. Престоят там струва 500 долара на ден. Нищо пари за Мадона, която отседнала в хотела за седмица, но изкарала четири от нощите на палатка в околната пустош. Разбира се, тентата била тристайна, с баня и климатик, а в обиколката си световната знаменитост е придружавана от жив принц. Защото язденето на едни от малкото останали коне от прочутата индийска порода марвари и компанията на махараджата са част от обслужването. Естествено, никога нямаше да попадна там, ако не ме бяха поканили собствениците. Аз обаче се насладих свойски на лукса, сякаш цял живот съм общувала със синьокръвни с древна родова история.
Хотелът-дворец е построен върху свещената дюна Мали Натджи ка Дора, посветена на бога на войната. Гозбите са от личния рецептурник на майката на владетеля, а съпругата му е надзиравала дизайна на всеки елемент от обстановката, чак до кърпите в банята, извезани от жени от номадските племена.
Докато общувам с домакините си - една от най-хармоничните семейни двойки, които съм срещала, си обяснявам защо индийците са измислили „Кама-Сутра”. Ами там само 3 % от младоженците сключват брак без предварително уговорен сватлък, а разводът е немислим резил. И това в началото на ХХI век! Как да крепят брака си хората, освен с „Кама Сутра”?! Е, има и една не много известна подробност. Когато двете семейства решат да се сродят чрез невръстните си потомци, отиват на астролог, който им прави „кръстосани хороскопи”. Ако види несходство в характерите, изобщо не опитват.

Мисля си, че и аз съм по своему индийска съпруга – да живееш 30 години с един мъж, при това без да сте женени, си е доста моногамно. Но за фантазията пречки няма. Колкото и нелепо да звучи за някои, в Индия ми се е случвало да ме омагьоса мъж. Още при първото ми ходене там, в щата Гуджарат. Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или изглежда добре на екрана. Отидох на Шарад-фестивала да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна. И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много. Просто се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе
нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, забърсваше потта си, досущ Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но той се държеше сякаш публиката го вика по 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам, ако снимката не предаде противоречивия му грапав чар.

Това със снимката се оказа изпитан начин за противоотрова. И действа безотказно при второто ми омагьосване. А то беше с принц. Е, с какъв ли може да бъде?! Естествено, когато се запознахме той не каза „Приятно ми е, аз съм принц и дядо ми е създал Сикхската империя”, но нещо в ироничната сянка на усмивката му ме привлече неудържимо. Единственото, което ми се искаше, докато го слушах е да го хвана за скъпата вратовръзка и да го замъкна в най-близката спалня. И това аз, прекалено благоразумната, за която винаги интелектуалната близост е била по-важна от всяка друга. Изобщо не ми пукаше, че е по-млад, женен, принц, сикх... Нахлу в еротичните ми фантазии клетият човек, без да подозира. Не крия, усещането ми беше приятно. Подобни чувства сигурно е изпитвала махаранито, гледайки иззад завеските запотените мъжаги, които носят паланкина й по баира към замъка.

Когато се върнах в София, погледнах снимката, която си направихме за спомен. И нищо! Да, наистина симпатичен, доста висок и много светъл, но... индиец. Нито грам тръпка!

И за това е виновна махаранито вътре в мен.