Великите любови на ХХ век - поредица на вестник "Преса"

Жената на райко Алексиев го измъква от ДС, за да умре свободен

Магдалена Гигова

В България се държат така, като че ли райкоалексиевци се раждат всеки ден по сто. А Райко Алексиев е единствен и единствен ще остане. Няма втори като него: художник и карикатурист, писател, журналист, хуморист, снимал е един филм, и марки е печатал - няма нищо, което да не е правил... Това казва съпругата на известния като „Фра Дяволо“ издател на хумористичния вестник „Щурец“ - Весела Алексиева през 1994 г. в едно от последните си интервюта.

В предвоенна София двамата са не само едно от най-интересните интелектуални семейства. Те са символ на разбирателство и съвършена симбиоза. Когато се запознават, Райко Алексиев вече е сред най-известните сатирични писатели и карикатуристи. Има свои рубрики във вестниците „Зора“ и „Македония“, сътрудничи на още доста издания, а епиграмите му са толкова сочни, че се превръщат в градски фолклор още преди да е изсъхнало печатарското мастило. Весела (по онова време Грънчарова) пък е обещаваща актриса от Народния театър. Увлечени от общия вихър на политиката, литературата и изкуството, двамата сключват брак през 1932 г. Изследователите на творчеството на Райко Алексиев твърдят, че това е един от най-плодоносните периоди в неговия живот.
„Бях щастлива и той беше щастлив. И във всичко му потръгна. Когато поиска от Данаил Крапчев (издателят на вестник „Зора“ - б.а.) заем, за да плати на д-р Добринов, който ни изроди първия син, Крапчев неочаквано отказа. „Какво да правя? Искам самостоятелен вестник, но трябва да се откажа и от „Македония“, и от „Зора“. От първия вестник получаваше по 5 хиляди лева седмично за карикатура, а от втория - по 15 000, за „веселата страничка“ вземаше по 15 хиляди. „Райко, казах, този Крапчев, ако беше човек на място, би ти подарил тези 5 хиляди. Имаш син, нали, оженил си се, пази достойнството си. Щом в такъв момент не ти дава аванс, веднага му пиши, че си даваш оставката. Няма да умрем от глад, ще се хвана и аз на работа някъде“, пише в спомените си Весела Алексиева и добавя: „И като почна вестник „Щурец“, в деня, в който излезе първият брой, до 10 ч. се продаде първата партида, след 10 ч. пуснаха втори тираж, пак се продаде всичко. Извъртяха го и трети път. Това даде на Райко много сили. И на първия брой на „Щурец“ той беше написал: „На моята прекрасна жена - моята пътеводна звезда.“
Най-тиражния вестник в България през 30-те и 40-те години на ХХ век се ражда във фамилното жилище на Алексиеви на шестия етаж в кооперацията на „Цар Освободител“ 33. Хорската мълва разнася, че Фра Дяволо е собственик на целия блок, а той не я опровергава с надеждата банките по-лесно да му дават кредити.
Един литър кафе, няколко пакета цигари, още толкова бурканчета с домашно сладко и бебешки плач. Това е изпитаната рецепта на Райко Алексиев за появата на поредния брой на „Щурец“ с тираж 50 000 всяка седмица. А той е човекът вестник. Фра Дяволо сам рисува всичките карикатури, сам пише статиите, фейлетоните, хумористичните миниатюри и епиграмите. Изданието се печата от акционерно дружество „Стрела“, в което дялове има и Алексиев. Той се грижи и за разпространението. Съпругата му Весела пък прави най-голямата жертва за една актриса - напуска Народния театър, за да води счетоводството и да върти къщата. 39-годишният Райко признава, че най-щастливият ден в живота му е онзи, в който среща своята половинка. Кумува им политикът и неколкократен премиер на България Никола Мушанов. По случай сватбата им колегите на Алексиев от вестник „Зора“ публикуват честитка в рими и я подписват: „От съкратения ергенски тим“. И ако техният отбор е намалял, семейство Алексиеви плавно се увеличава. Раждат им се трима синове, двама от които влюбените кръщават на себе си - Радослав и Веселин. Изключение прави най-малкият Александър (по-известен у нас като Алекс Алексиев, икономически съветник на Филип Димитров и неуспял кандидат за независим евродепутат).
Младата съпруга вярва в таланта на мъжа си и го окуражава да поиска кредит срещу ипотека на жилището им. Журналистът взема заеми от още няколко банки, но Весела вярва в неговия разностранен талант. Райко е натрупал опит и авторитет в издания като „Българан“, „Барабан“, „Смях“. Псевдонимите му Гуньо Гъсков, Скитник Перо, Това Черни и Фра Дяволо са станали нарицателно за смело и остро перо. Алексиев обещава в програмната статия в първия брой: „Посрещнете с добро око вестник „Щурец“, защото той носи радост в притеснения ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и села… Сегиз-тогиз ще ви разказва весели истории и интриги в обществото, ще се смее заедно с вас на своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, племена, групи, крилца и опашки. А когато зърне всички ония, които смущават неговото и вашето спокойствие, свирнята му ще се превърне в освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притеснен от неволи живот“. Първият читател на всеки нов брой е Весела.
Освен карикатурист, журналист и издател Фра Дяволо е любимият художник на втората съпруга на цар Фердинанд - Елеонора фон Ройс-Кьостриц. Чрез доверен придворен тя купува най-малко 15 картини от всяка негова експозиция. Височайшата дама го забелязва още с първия му пейзаж, показан на „Изложба на младите“ през 1913 г. Макар да не е имало възможност да изучава изобразително изкуство, момчето от Пазарджик наистина има талант. Никой не вярва, че през първите си години в София Алексиев спи във вагони за добитък на гарата и не смее да приближи момиче, защото покъртително мирише на говежда пикоч. Когато му се скъсват чорапите, той си ги рисува върху краката с черна вакса и непрекъснато подръпва нагръдника си, за да не се забележи, че няма риза под протритото сако. Този тик му остава за цял живот. Когато започва да продава картините си, веднага се записва в Художествената академия, усъвършенства дарбата си в Германия и Италия. Малко известен е фактът, че Алексиев е автор и на доста пощенски марки. През 1925 г. снима филмът „Коварната принцеса Турандот“, в който играе ролята на Чарли Чаплин. Няколко пъти е председател на Съюза на дружествата на художниците.

Силата му е в злободневните карикатури и тъкмо заради тях го убиват след 9 септември 1944 г. Ден по-рано излиза последният брой на „Щурец“, в който има карикатура на Сталин с окървавена брадва в ръка. Не могат да му простят и вица, че английският каучук е еластичен, холандският - още по-гъвкав, но най-еластичен е руският галош, който побира 150 млн. души.
Райко Алексиев не измисля сюжетите си, черпи ги от живота. Весела го разбира и не се сърди, когато пропуска вечерята, заслушан в приказките в кръчмата. А когато се върне у дома, бърза да нахвърли дочутата история. „Пишеше като фъртуна. Сякаш беше някакъв предавателен апарат за всичко, което беше „фотографирал“ в града - в кръчмата, в магазина или където се беше събирал с хора“, разказва в спомените си Алексиева. Освен със счетоводството тя помага и в списването на „Щурец“, превежда от френски и руски. В продължение на 12 години като шампион по тираж вестникът се гордее с автори като Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, с карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев.
Няколко седмици преди 9 септември 1944 г. политикът Александър Цанков се отбива в дома на Алексиеви, затваря предпазливо вратата и съзаклятнически шушне на домакина. След като го изпраща, Райко през смях разказва на жена си какви небивалици му е наговорил - страшни неща щели да стават, след като комунистите вземат властта... Кумът им Никола Мушанов е направил на цялото семейство дипломатически паспорти. Весела горещо моли съпруга си да напуснат страната. За пръв път в живота си художникът отхвърля съветите й. „Аз не съм политик. Показвал съм грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва“, не отстъпва Райко Алексиев.
Кооперацията им е полуразрушена от бомба, семейството е евакуирано в Чамкория, а Фра Дяволо се връща да постегне апартамента, преди да се върнат. В любимата му сладкарнира на „Цар Освободител“ го арестува лично шефът на Държавна сигурност Лев Главинчев - негов стар приятел.
„Десетина дни след като го бяха арестували, през нощта при мен дойде непознат мъж, изглеждаше прилично облечен, дали е бил от комунистите или пазач не знам, но ми каза: „Госпожо, няма да ви кажа кой съм - така за мен и за вас е по-добре. Вашият мъж е най-жестоко битият човек в цялото Училище на слепите. Скачаха с обувки върху черния му дроб. Той повръща непрекъснато кръв. Госпожо Алексиева, помогнете му - страшно е да гледаш как го мъчат!... - разказва в едно от последните си интервюта Весела. - Тогава отидох при Тодор Павлов, който беше регент. Ценеше мъжа ми. Даде ми разписка за пренасяне на Райко в болница, но преди това трябваше да намеря главен лекар на болницата, който да му осигури легло. Ходих целия ден, отвсякъде ме гонеха като куче, всички ги беше страх. Най-после научих адреса на д-р Ташо Ташев, главен лекар на Червения кръст. Вечерта той намери легло въпреки забраната да се дават линейки за частни случаи, осигури и линейка. Влязохме в една голяма зала, където мръсотията беше неописуема - кървища, повръщано, кофи за урина, ужас. Спирам се до всяко легло. Всички са като привидения, с грамадни бради, с побелели коси, като пътници за оня свят. Не мога да го позная: той беше жизнен човек, на 51 години, темпераментен, очарователен... Сега видях старец, оплескан в кърви. „Райко, какво е станало, какво са те правили?”. А той беше толкова наплашен, че каза: „Веси, тихо, да не ти направят и на тебе нещо, моля ти се, че децата на кого ще останат.“ Когато наближихме болницата, той извади кръстчето, което му бях дала като тръгваше за София, и заръча: „Сложи го на Сашко, той е най-малкият, той най-много ще има нужда Господ да е милостив към него“, припомня си Весела Алексиева.
Райко умира в болницата след четири дни. Налага се Тодор Павлов да се обажда, за да дадат трупа му на семейството. „Той беше смазан зверски. Не, даже животно не може да бъде толкова жестоко. Това, което са вършили с него, човек не може да го направи, само сатана. А Райко помагаше на всички, беше много щедър. Например писателят Крум Кюлявков, който дойде от Съветския съюз гол, гладен като въшка. Мъжът ми го назначи, даде му голяма заплата. И този човек след 9 септември 1944 г. с трима души разби вратата на кабинета му в редакцията на „Щурец“ и я „национализира“, т.е. разграби. Като го видях да се разхожда по „Цар Освободител“ с палтото на Райко, щях да получа сърдечен удар - помислих, че виждам мъжа си“, разказва вдовицата.
За да отнемат имуществото на семейството и да узаконят извършеното убийство, Народният съд осъжда вестникаря посмъртно... на смърт с конфискация на имуществото. Весела четири месеца е в единична килия в Дирекцията на народната милиция, където опитват да я пречупят да стане доносник, заплашват, че ще изпратят децата в Сибир. Когато не се поддава, я изпращат на лагер в Ножарево, а после я изселват в Дулово. Родителите й приютяват момчетата.
Най-големият син на Райко Алексиев - Радослав, наследява художествената дарба на баща си. Той успява да напусне България едва след като се разболява тежко. Умира в болница в Германия. Александър завършва английска филология и през 1965 г. бяга в САЩ, където се занимава с политически науки и икономика. Веселин емигрира в Швеция. След него и майка му Весела напуска страната и се установява в Майнц, Германия. Там живее до смъртта си през 1994 г.
„Когато намериш любовта на живота си, тогава успяваш да бъдеш себе си. Това е щастието. Питам се колко ли таланти остават неразкрити от неслучването на тези срещи с любовта... при все че е ясно, такъв от мащаба на Райко Алексиев не се ражда всеки ден. Останалите търсим заместители“, признава вдовицата, която се омъжва отново, но не успява да намери щастието.

Фра Дяволо за жените

Жената до 20 години е танц-кръжок за изучаване хватките и стъпките.

На 20 години прилича на ръченица. Играе лудо и изморява възрастните играчи.

На 25 години - „Кокарача“, колкото повече се играе, толкова повече се изучава и може да се играе всекога, когато се пожелае.

На 30 години - фокстрот. Много лесно се схваща. Нуждна е само учтива покана от страна на кавалера.

На 35 години - танго. Играе се плавно, не лудешки, но затова пък доставя удоволствие, даже и на околната среда.

На 40 години - валс. Дълго се играе и доставя удоволствие само на опитни играчи.

От 45 години нагоре - старинен кадрил, не се предвижда в програмите на никой бал.

Енциклопедия за България

В броя от 25 август 1944 г. на вестник „Щурец“ Райко Алексиев публикува своя прочут Азбучник. В него срещу буквата „Б“ пише: „България - математическо уравнение с много неизвестни в миналото и много неизвестни в бъдещето.“

Поредица на Преса "Великите любови на ХХ век"

Емилиян Станев и проф. Илия Петров делят жена на чаша вино

Магдалена Гигова

 

Художникът Илия Петров, писателят Емилиян Станев и Надежда, която последователно е съпруга и на двамата, са вплетени в необичаен любовен триъгълник. Интригата се разрешава с нестандартен за нашите георгафски ширини джентълменски подход. Преди Илия и Надежда да се разведат, двамата мъже сядат на масата и след известно количество червено вино, решават, че не си заслужава да си развалят приятелството, заради една жена. „Вземи я! Бъдете щастливи”, казва великодушно художникът.  И този жест не е показен. Когато Емилиян и Надежда се женят след година, живеят в нейния апартамент, украсен с картини на бившия й съпруг. Сред тях и платно с красивото й голо тяло, гушнало детенце, както и портрет на писателя, нахвърлян от Илия Петров с молив. До края на дните си, в продължение на повече от 50 години, Станева носи един до друг пръстените от двамата си мъже. И нито един от тях не ревнува. Емилиян и Надежда ходят на всички изложби на художника, танцуват на сватбата му с неговата ученичка Ана, а той се радва от сърце на всяка следваща книга на приятеля си и дори илюстрира някои от тях...

Тази приятелска идилия, обаче има жестока предистория.

Продължилият 13 г. брак между Илия Петров и Надежда е обречен. От първия ден помежду им стои сянката на Вера – неговата първа съпруга. Художникът се запознава с младичката учителка по френски през 1931 г. в 13-о основно училище на столичната ул. “Пиротска”, където той преподава рисуване. Майките им са колежки от новозагорската гимназия и семействата им близки от години. Надя е хлътнала по мрачния художник с тъжния поглед и непрекъснато търси начини да се сближи с него, но напразно. Той е саможив и затворен, сякаш крие някаква опасна тайна. Младата учителка обаче не се отказва. Причаква го след училище и върви редом до него.

Постепенно той сякаш свиква с нейното присъствие. След края на часовете Надежда и Илия се връщат пеша от училище, защото живеят наблизо. Само че разходките им стават все по-дълги и наситени с напрежение, докато един ден той я целува пред тъмните води на езерото „Ариана”, а след това я кани в ателието си да рисува портрета й. В гимназията Илия Петров има славата на сдържан и строг човек. За него се знае, че е женен, че няма деца и че живее като аскет. Животът му е разделен между училището и ателието, където рисува до среднощ.  Съпругата на Илия също е художничка. Тя е дребна, мургава, с късо подстригани коси и тъмни, тъжни очи.

Един ден в гимназията се разнася мълва, че преподавателят по рисуване е тежко болен – отсъства повече от семмица. Влюбената Надежда се решава на безразсъдна постъпка – отива в дома му.  Гостната е с две легла,  покрити с войнишки одеала, дървена маса и няколко стола. Няма и следа от женско присъствие. След напрегнато мълчание художникът моли младата си приятелка да си тръгне. Но забранената им любов продължава – задъхана, страстна и открадната. А Вера е безмълвният й свидетел. Тя нахлува понякога уж случайно в ателието, за да завари там Надежда. Всеки път. Две години след началото на връзката - през 1933 година, Вера изкачва високите етажи на съседна кооперация и полита от последния. Според аутопсията е бременна. Но дори и в смъртта, постъпва благородно. В прощалното си писмо обяснява самоубийството си с непреодолима депресия и не обелва нито дума за изневярата. Въпреки това двамата прелюбодейци са съкрушени от вина. Те правят опит да се разделят, но не издържат дълго.  Женят се на 27 януари 1935 г., но бракът им е обречен.  Надя мечтае за любов и взаимност, а Илия е мълчалив и дистанциран. Често захвърля четките и с часове свири протяжни мелодии на устната си хармония. глъбен в своя си свят, той не обръща достатъчно внимание на младата си и интелигентна съпруга. В пристъп на вина, той подарява на жена си златен пръстен с опал. Майката на Надя е ужасена. Вярва в поверието, че този камък носи нещастие. Той е млечнобял, а потъмнее ли, вещае мъка за собственика си. На 30 ноември 1948 г., след развода им, майката изхвърля пръстена през прозореца. Надя обаче го прибира и го носи то този на Емилиян до края на живота си. В първите години на брака си с Илия тя отчаяно се опитва да го спаси като му роди дете.   

През 1938 г. двамата отиват в Берлин в клиниката на прочутия гинеколог д-р Щьокел. Художникът обаче не дава съгласие за тежкото лечение. Връщат се през Виена, Будапеща, Прага и Белград. Обикалят музеи, галерии и театри, но всеки витае в собствения си свят. В София единствено Емилиян Станев – другар по ловджийска страст на Петров, развеселява семейството.  В своя „Дневник с продължение” Надежда (по-късно Станева) разказва комична случка как един ден писателят нахлува у тях с петел в ръка в ранна утрин, докато още са по пижами. "Убих го на лов. Див е. Готви го бързо!". На другия ден, след като пернатото се е превърнало във вкусна яхния изядена до последната хапка, домакинята с ужас прочита надпис на съседската ограда: "Господ да накаже този, който ми открадна петела!". Всъщност и петелът, и всички други измислени поводи за гостуване, са само предтекст Емилиян да вижда красивата съпруга на приятеля си, по която въздиша отдавна. Той е толкова увлечен, че пътува от родния си град Елена чак до нос Галата, само да я зърне. Там художникът и жена му летуват край морето. Надежда все още е влюбена в съпруга си, но се чувства подценена и неуверена. Бракът им застрашително проскърцва.

При първата им среща в любимото на творческата столична бохема кръчме „При Луката” на ул. „Раковски”, Надя прошепва на мъжа си „Емилиян не  е хубав, но се запомня”. По-късно в своя „Дневник с продължение” тя пише: “Загледах го с интерес - среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка... Широко, хубаво чело, тънък нос и гъста, черна вълниста коса, сресана назад. Отблизо лицето му беше слабо, скулесто,  изпод веждите   светеха остри проницателни очи. Този слаб, извънредно подвижен и пъргав мъж ми напомняше диво зверче”.

Тъкмо зверчето в него започва да я интригува, докато не започва да отговаря на чувствата му. Тогава се стига до онзи приятелски разговор на чаша вино, след който Надежда загърбва 13-годишния си брак с Илия Петров, но той винаги ще има запазено едно ъгълче в сърцето й. В началото на 1948 г. двамата се се развеждат ведро и приятелски. Година по-късно с Емилиян става семейство Станеви почти тайно – отиват в гражданското без да уведомят приятели и роднини. 1949-а е преломна и за двамата. Надя откъсва писателя от разгулните му пиянски компании, а той я обсебва дотам, че една от най-добрите преводачки на Камю и Сартр зарязва работата си, за да му служи. Най-прочутите си романи той ще напише през 30-те години под крилото на Надежда.  Тя му превежда френски исторически документи, необходими за романите му „Антихрист”, „Тихик и Назарий”, „Легенда за Сибин преславския княз”, редактира интервютата му и вади от кошчето всяка чернова, за да я класира надлежно в една от 17-те папки с всекидневни бележки от битието на писателя.

В дома им чести гости са академиците  Петър Динеков и Панталей Зарев, Йордан Радичков, проф. Веселин Бешевлиев, Блага Димитрова и др. Понякога обаче Емилиян скъсва каишката на прекомерната интелектуалност. Като невъзпитано дете той бяга от къщи, за да се отдаде на пиянски гуляи. Но винаги се връща гузен, защото не може да живее без Надежда. Ако го остави за няколко сам, той е напълно безпомощен. Не може нито да си свари яйце, нито дори да стопли яденето, което му е приготвила. Ще чисти пушките си наслед хола, ще спи с кални обувки в леглото и няма да се сети да изхвърли преливащите пепелници. В по-зрелите си години, след няколко неуспешни операции от язва, писателят казва иронично на жена си: "Виждаш ли как ти чета всичко! И Молиер е чел на слугинята си!". Тя обаче не губи чувството си за хумор "Да си слугиня на Молиер или съпруга на Емилиян Станев е еднакво ценно - все има начин да останеш в историята!". А Надежда има чувство за история. Дори прекомерно. Когато мъжът й бере душа, тя излиза от стаята за да запише последните му думи.

“Този човек е врящ котел и за да не се пръсне, трябва да изпуща пара”, пише Надежда Станева в дневника си, защото всяка нова идея дава на писателя невиждани сили. Той има нужда да я споделя и развива по цели нощи. А Надя е най-верният му слушател.

“Емилиян Станев не беше човек, когото можеш да поставиш в рамка. Стихията у него често надделяваше и се изразяваше в невъздържани постъпки, буйни реакции, чести противоречия... сложен характер...” пише съпругата в своя „Дневник с продължение”.
Надежда го нарича „голямото дете на живота ми”.  Емилиян държи тя непрекъснато да е наоколо му като квачка. Не допуска  да има собствен професионален път. „Винаги тя вдигаше телефона вкъщи и най-подробно разпитваше кой за какво го безпокои”, спомня си Йордан Радичков.

Станев нарича жена си „моят Екерман”, имайки предвид личния секретар на Гьоте, който след смъртта му издава книга с разговори с гения. Писателят се оказва пророк. След кончината му през 1979 г.  в прлодължение на 21 години Надежда описва и събира целия му архив, който дарява на къщата-музей „Емилиян Станев” във Велико Търново и  публикува „Дневник с продължение” и „Ден след ден” със спомени за писателя, както и „Отминалото” – изследване за рода й от Нова Загора.  

Надежда Станева угасва на 10 юли 2000 г. в  София сред безценни книги, снимки, картини и спомени. Десет дни по-късно пренасят праха й във Велико Търново и го полагат в гроба на писателя.  Така спазват последната й воля да се събере в отвъдното с "голямото дете на живота си".

Тайният брак на писателя

 В повечето документи Никола Стоянов Станев (както е истинското име на писател) до 43-ата си година, когато сключва брак с Надежда, се води стар ерген. Добре скритата му тайна обаче е, че е бил женен за цели 10 години, но той яростно крие този факт от биографията си.

„Искам да знаеш, че ти си образът на моите героини от “Търновската царица” и “Крадецът на праскови”. Това казва Емилиян Станев казва на бившата си съпруга, много години след развода им и той вече е известен писател. Тя се казва Екатерина Панталеева Могиланска и е от Враца. Очевидно е била доста разстроена от раздялата им, защото унищожава всеки документ, снимка и писмо, опитвайки да заличи спомена за него.  Омразата е взаимна. А когато се женят през 1939 г. са толкова щастливи. По онова време Станев е издал само два сборника с разкази и макар да се е харесал на критиката и читателите, жена му смята, че писането пречи на издигането му в кариерата. След фиаско в художествената академия и провал в обучението по финанси, Емилиян е дребен чиновник в Столичната община. Амбициозната му съпруга е непрекъснато излъгана в очакванията си. Тя прави серия от аборти, за да не роди дете на този „никаквец”, подтиквана от превзетата си вечно недоволна майка. Богатата тъща-еснафка издържа младото семейство, но непрекъснато натяква на зет си как е дошъл в София с един пробит куфар, а в него – юрган, перо, мастилница и два написани на ръка разказа.

Третата жена на Владимир Трандафилов е с 30 г. по-млада

Легендата на Народния театър отказва договор с Холивуд, дават ролята на Шарл Боайе

Магдалена ГИГОВА

При един от гастролите на големия актьор Владимир Трандафилов в Русенския театър го настаняват да живее в гримьорна на втория етаж. Както повелява славата му на голям любовник, той води със себе си млада придружителка. Когато колеги го питат как върви, чаровникът с дълбокия глас отвръща дяволито: „Ох, по две представления на ден - едно на сцената, едно горе!“ Дните му на сериен прелюбодеец обаче са преброени. През 1952 г., когато е вече на 55, актьорът среща третата си и последна съпруга - Нора. Разликата им е 30 години, той е връстник на майка й, но младото момиче нехае, омаяно от таланта и галантността на Владимир Трандафилов. Запознават се покрай желанието й да стане актриса. Тя играе в Работническия театър в някогашния Дом на профсъюзите - кино „Георги Димитров“. Съвсем скоро обаче срещите им прерастват в любов.

„Много исках да стана актриса. Преди да се оженим с Владо, мои познати много настояваха да ме срещнат с него за прослушване. Но аз се дърпах, името му така ме респектираше, че не исках дори да го зърна. След години му разказвах за това, а той се смееше: „Добре че тогава не съм те прослушал, щях да ти кажа, че от теб актриса не става!“, спомня си Нора, която след сватбата се отказва от бленуванията по сцената. Въпреки това тя има няколко постижения в театъра и едно във филма „Калин Орела“ с Иван Димов в главната роля.

По онова време е голямо петно да се ожениш за мъж с два брака зад гърба си, а още повече - с 30 години по-възрастен. Трандафилов обаче е влюбен като ученик, а умението му да ухажва няма нищо общо с несръчните опити на връстниците й. Освен това актьорът е привлекателен, висок, с неповторим глас и отваря пред Нора вратите на онази Светая светих, за която мечтае от дете. Разликата във възрастта не я плаши. „Беше връстник на майка ми, затова родителите ми не одобряваха този брак. Но кой да ги слуша? А Владо беше такъв омайник! В началото се шегуваше, че ще ме сгоди за своя асистент, и се заричаше да ни стане кум. Един ден го закачих: „Къде е моят жених?“ Той ме погледна изпитателно и каза: „Млада госпожице, позволете ми аз да изиграя тази роля на вашата сватба.“ Няколко месеца по-късно се оженихме“, спомня си съпругата му. Тя е убедена, че срещата й с такъв забележителен човек е най-големият подарък от съдбата. Нора също му поднася дар - дъщеря им Таня. (Трандафилов има още една дъщеря от предишна връзка, която признава за своя, въпреки че няма брак с майката.) Незабравим титан на сцената на Народния театър, актьорът е дълбоко непрактичен в житейските дела. „Материалните неща в живота не го интересуваха. Печелеше достатъчно пари, но вместо да живеем в охолство, едва свързвахме двата края. От касиерката на театъра съм чувала, че веднага след като получи заплатата си, той разпределя парите си в пликове и ги надписва. А пред театъра го чакат поне десетина приятели, които той издържа“, спомня си пред сп. „Тема“ съпругата Нора. Той раздава заплатата си на закъсали приятели, далечни роднини и дори непознати, научили за мекото му сърце. В кабинета му във ВИТИЗ непрекъснато висят просители. И не само за пари, а за услуги, някои от които смехотворни - например да бъде свидетел на бракоразводно дело или да ходатайства за служба в София или квартира. Семейство Трандафилови живее в държавен апартамент на „Софжилфонд“ под наем, въпреки че като лауреат на Димитровска награда той без проблем би могъл да си издейства собствено жилище. Още повече че Владо е играл в пиесата „Хан Татар“ - до края на живота си Тодор Живков изтъква, че има сценичен опит с участие в същата пиеса и толерира актьорите.

„Ако не бях аз, щяхме цял живот да се разнасяме по квартири“, споделя Нора. Благодарение на паричната премия, която върви в комплект с Димитровската награда, тя се разтичва и най-сетне семейството се сдобива със собствен дом - апартамент на ул. „Шести септември“. Атмосферата в него е неповторима, макар стопанинът рядко да се задържа вкъщи. Той преподава сценична реч в театралната академия, тича по репетиции, представления и гастроли, занимава се с обществена дейност. (Дори навремето напуска Народния театър в знак на протест срещу несправедливо ниските възнаграждения на Константин Кисимов и Иван Димов. Когато повишават заплатите им, се връща.) Ако му остане половин час между два ангажимента, се отбива у дома, ляга на дивана в хола с дрехите и понеже е конте, опъва ръбовете на панталоните си. След което заспива за 10 минути. После скача и пак хуква нанякъде. Животът с него е непрекъснат спектакъл. Докато се бръсне сутрин, рецитира стихове. Жестикулира насапунисан, с бръснач в ръка. В Златния фонд на националното радио се пазят записи на негови изпълнения. Най-завладяващото от тях е на поемата на лорд Байрон „Манфред“. От млади години Трандафилов е ненадминат сладкодумец. На маса рецитира стихове, разказва смешни случки от театъра, пее с пълно гърло и свири на цигулка - богатир на духа, който става център на вниманието и събира цялото заведение. Най-често се заседява на чаша вино с Филип Кутев и Арсени Лечев в клуба на Съюза на композиторите и в Руския клуб. Винаги е елегантен, с костюм по последна мода, но по отношение на личния си бит актьорът е почти аскет. „Вечер си позволяваше само чаша бяло вино, препечена филийка със сирене и шепа орехови ядки. Рядко се глезеше с едно варено яйце или хайвер от сьомга. Дори в любимите му заведения ние си поръчвахме кебапчета и кюфтета, а той продължаваше с неговата си диета“, припомня си Нора.

За чувството му за хумор се разказват безброй забавни истории, които се превръщат в анекдоти. Един ден новият портиер в националното радио не го разпознава: „Кой сте вие, как се казвате?“ С богатия си изразителен глас професорът заявява: „Аз съм Трандафилов“. Портиерът обаче старателно настоява: „А малкото ви име?“ „Трандафилов няма малко име“, отвръща с апломб актьорът и отмествайки го, влиза в радиото.

Чешитът ненавижда телефона и телевизора. Отказва да си прокара домашен пост, а ако дъщеря му иска да гледа някакво предаване или филм, ходи у съседите. „Мама казваше, че на един прием Цола Драгойчева, която по онова време е министър на пощите, му се заканва: „Владо, ще взема най-после да ти прокарам насила телефон, за да те откривам, като ми трябваш.“ А той: „Ако искаш да ме убиеш, направи го. Та това чудовище ще звъни денонощно!“, припомня си дъщеря му Таня.

Гълчавата у тях и без звъна на телефона е достатъчна. Разчуло се е, че професорът подготвя талантливи студенти, без да им взема пари. Той се вживява в ролите, показва как да изпипат фраза или жест, палейки цигара от цигара. Никой не се сеща да отвори прозореца, докато не престанат да се виждат в дима. Трандафилов обожава учениците си и се грижи за тях. Негови любимци са рано отишлите си Йордан Матев и Спас Джонев, които също стават актьори в Народния театър. И двамата обичат чашката, но Матев истински прекалява. „Данка, трябва да престанеш да пиеш“, чух една вечер Владо да го съветва бащински. Матев падна на колене, целуна му ръката: „Учителю, няма вече да пия, обещавам!“ Но не престана и си отиде млад. Спас също пиеше без мярка“, раздипля спомени Нора.

Актьорът има фобия от трамваи, сякаш интуитивно е предугаждал кончината си. Нарича ги „метални буболечки“ и съветва близките си да се пазят от тях и никога не се вози с трамвай. Понеже живее на „6-и септември“, всичко му е близо - и театърът, и академията, и радиото. Ако има да ходи нейде по-далеч, взема такси.
Вечерта на 12 януари 1972 г. Трандафилов е на чаша в дома си с приятел. Съюзът на артистите усилено подготвя тържеството за 70-годишния му юбилей и 50-годишната му сценична дейност. Актьорът затъква цигарето си с малко памук - уж да намали вредата от катрана в тютюна, и намига на госта си - „Ти мен не ме мисли, аз ще живея до сто години“. На следващия ден, фаталния 13 януари, докато пресича пред църквата „Св. Седмочисленици“, го блъска трамвай и го влачи чак до спирката на пл. „Славейков“. Страховете му се оказват основателни. Откарват в „Пирогов“ изтерзаното му полуживо тяло, но съзнанието му е жадно за живот. Цели 10 дни е на границата между живота и смъртта, но не тлее, а непрекъснато рецитира стихове, монолози, поеми. Неподражаемият му глас кънти из болницата. Връзват го за леглото, тъй като непрекъснато се опитва да става. „Една вечер ме попита: „Нора, тук ли си? Дай ми, моля те, един лист!“ „Какъв лист, казвам, за какво ти е?“ „За да си подам оставката...“ Това бяха последните му думи“, просълзява се съпругата му. На следващия ден Владимир Трандафилов си отива от живота.

Галеник на съдбата

Коренът на Владимир Трандафилов е от Охрид. Природата е щедра към него - дарява го с привлекателна външност, богат глас, дарбата да увлича и подчинява публиката. Бъдещият актьор израства във Варна и мечтае да стане морски капитан, да се бори със стихиите и да открива нови светове. Любовта към театъра обаче му дава друг вид романтика. При гастрол във Варненския театър Юрий Яковлев и Кръстьо Сарафов харесват младия талант и през 1922 г. той дебютира на софийска сцена като Георг Сабо в „Приказка за вълка“. Невиждано предизвикателство, тъй като ролята се изпълнява от всепризнатия Кръстьо Сарафов, но според публиката новакът го е надиграл. Така Трандафилов си спечелва място в трупата на Народния театър. Две години специализира в Париж със специална стипендия за таланти. Обучава се в театър „Одеон“ при известния актьор и режисьор Фирмен Жемие, близък приятел на Станиславски и Немирович-Данченко. Той го кани да остане да работи във Франция, но в София го чакат приятелите му Сарафов, Георги Стаматов, Зорка Йорданова, Олга Кирчева, Константин Кисимов и той предпочита да се върне.

Птичето на щастието каца втори път на рамото му под формата на предложение от холивудския режисьор Рекс Инграм да изиграе ролята на екзотичен принц във филма „Градината на Аллаха“. С ангажимента върви и четиригодишен договор със солиден хонорар, но Трандафилов отново отказва. Ролята приема французинът Шарл Боайе, който става звезда в Холивуд. У нас Боайе е най-популярен с филма „Триумфалната арка“, в който играе с Ингрид Бергман.

Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век
Оперната прима Люба Велич лудва по регулировчик
Българката продъжава да държи рекорда на Метрополитен с 34 биса за ролята на Саломе

Магдалена ГИГОВА

Българката Люба Величкова, покорила света като сопраното Люба Велич, се жени на 43 години за обикновен виенски регулировчик, с 14 години по-млад от нея. Звездата на „Щатсопера“ е на върха на славата си, когато се влюбва до полуда в пътния полицай. В австрийската столица се разпространявали две версии. Според едната напетият момък се казвал Франц и регулирал движението пред дома й. Той се усмихвал всеки ден на прочутата певица, постепенно започнал закачливо да й отдава чест, а накрая й се представил. Казал й, че сърцето му й принадлежи и от години я боготвори от разстояние. Певицата е обвита в слава, но живее в самота и никак не е трудно да се влюби. Другата версия е по-драматична. Според нея пътният полицай се казва Карл и й помага в тежък за Люба момент. Велич била известна сред катаджиите на Виена, че препуска като луда с колата си. Веднъж предизвиква автомобилна катастрофа. Всички са живи и здрави, но българката получава психически срив, решава, че е изгубила гласа си, и иска да се самоубие. Точно в този момент към нея се приближава пътен полицай и започва да я успокоява. Очевидно е бил добър в утешаването, защото певицата хлътва безнадеждно по красавеца.

Тя веднага представя новата си връзка пред обществото, но виенските почитатели на операта не могат да приемат, че тяхната любимка дели постеля с прост регулировчик. Женитбата им е новина номер едно цели седмици. Медиите не галят с перце пътния полицай, подозират го в користни подбуди, наричат го лабораторна мишка. На Люба й писва да обиждат любимия й и по време на медения им месец, през лятото на 1956 г., пише открито писмо до вестник „Курир“. В него тя емоционално отстоява правото си да обича „мъж от народа“: „Много са писачите, а малко истините. Моят живот си е мой и от гледище на пресата не е справедливо да се правят прогнози... Всеки има право на лично щастие. Дали моят съпруг е полицай, или началник, не е важно. Главното е, че той работи на улицата във всяко време и помага на виенчани да има ред... Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва! Аз съм щастлива, че не се поддадох на класовите настроения, защото за мен няма класово деление на хората, има само характери и темпераменти.“

Въпреки страстното начало след 14 години бракът на Велич завършва с крах. На регулировчика не му е лесно да има жена, която е все на път, на репетиции, на представления в различни краища на света. Един ден тя се връща по-рано от репетиция на „Тоска“ и заварва благоверния си в леглото с прислужницата сръбкиня. Скандалът е грозен, а разводът „кървав“ - пътният полицай има свирепи претенции към имуществото на Велич, за което изобщо не е допринесъл.

Висшето общество във Виена въздъхва с облекчение, когато любимката му преткратява този „неравностоен“ брак. Медиите са изцяло на нейна страна и я обсипват с хвалебствия.

През целия си живот Люба Велич търси любовта, но въпреки сиянието си на световна звезда не успява да я срещне или да я изживее докрай. Първият й съпруг е известен драматичен актьор. Срещат се, когато тя е начинаеща певица в операта в Грац - това е първият й професионален ангажимент след Виенската консерватория. Люба се омъжва за Фред Шроер, най-добрият изпълнител на Макбет и Хамлет в Бургтеатър. Той обаче е разглезен от славата, държи се като примадона и у дома. Смята, че жена му е длъжна да угажда на всички капризи, да зареже кариерата си, за да му слугува. Велич се опитва да балансира между сцената и брачния живот, но това трае по-малко от година. Разривът в браковете й сякаш е горчиво дежа вю. Певицата се връща от гастрол един ден по-рано поради провален спектакъл - започнала е Втората световна война. И заварва прочутия си съпруг в леглото с... мъж. Голи! Разводът е светкавичен. За жалост съвпада с изключително тежък за Велич момент. Тя е изгубила бебето си и е разбрала, че повече няма да може да има деца.

 

Години по-късно, в Лондон на прием в дома на големия британски актьор Питър О’ Туул певицата среща капитан от военноморския флот на САЩ. Той е голям почитател на изкуството й и вещ познавач на класическата музика. Двамата се влюбват безумно и се женят, но скоро след това офицерът умира.

Коя е българката, след чиято кончина през 1996 г. Щатсопера за първи път спуска черни знамена, а рекордът й от 34 биса в „Метрополитен“ още не е подобрен? Красавицата с фигура на модел и огненочервена коса се ражда на нивата в поповското село Бориславово (днес Славяново). Десети юли 1913 г. е жътвено време, майка й прерязва пъпната връв със сърпа и я облива със сълзи. Тираничният й мъж я е напуснал бременна и с още две малки деца. По-късно съпругът се връща, но всички у дома се боят от тежката му ръка. Люба Величкова пее от малка, но баща й не дава дума да се издума дъщеря му да учи музика - праща я да пасе овцете, да дои козите, да коси и да копае. Семейството е бедно и многодетно. Люба трябва да помага в домакинството, макар да мечтае за сцената. Гласът й с диапазон повече от три октави обаче не може да остане скрит. Учителката по музика в шуменската гимназия й дава безплатни уроци. Като солистка на хора я чува младият композитор Георги Златев-Черкин и й казва непременно да му се обади, ако дойде в София. Единствено майка й насърчава таланта на Люба. Една сутрин тя й дава торбичка с хляб, сирене и малко пари и я изпраща в столицата със заръката да не се връща никога, защото ще живее в немотия. „Каквото и да правиш, върви през живота с високо вдигната глава и не се срамувай от произхода си“ - тези последни думи на майка си Велич ще помни цял живот. Баща й обаче до смъртния си одър отказва да приеме изявите й по световните сцени. Дори скъсва на две списание с нейния образ на корицата, защото според него е станала лека жена, която позори семейството.

В София Люба работи като възпитателка в детска градина. Георги Златев-Черкин изпълнява обещанието си - взема я за ученичка и й намира работа като хористка в операта. Като австрийски възпитаник композиторът води цяла група талантливи българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Люба не може да си позволи билет, но Златев-Черкин и подарява, за да не пропусне шанса си. Изтъкнатият проф. Лилхамер чува българката и възхитен от гласа й, предлага да я обучава безплатно. На село баща й крещи, че не ще карагьозчийка в дома си, но Веречи продава мандолината си и палтото си и заминава за Австрия. Там наема мизерна стаичка на 8 км от консерваторията, които изминава всеки ден пеш със скъсаните си обувки, защото няма пари за трамвай. На един от уроците Люба припада от глад. Тогава професорът започва да й изпраща тайно по 5 шилинга седмично за храна. По онова време с тях можело да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и кило плодове. „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“, признава певицата пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“. Студентката завършва консерваторията за две години вместо за шест, приема псевдонима Велич вместо труднопроизносимото Величкова и тръгва съм сцените на Европа.

През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). От виенската Щатсопер канят българката за главната роля в „Саломе“. Бележитият композитор присъства на премиерата в негова чест. След представлението той се обръща към Велич с думите, цитирани от австрийската преса: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“

От този ден Люба Велич е неизменна примадона на Щатсопера. Тя триумфира с всяка роля - от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в лондонската Ковънт гардън. Англичаните полудяват по нейната Саломе, макар българката да е истинско предизвикателство за британския консерватизъм. Тя се появява като Аида с огненочервена коса, макар всеобщата представа за нея да е като чернокоса мулатка. Лондончани се разделят на два лагера - „за“ и „против“ червената й прическа, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича „Мюзета“!“ И на Люба й е позволено всичко.

В Краткия оксфордски речник от 1972 г. пише: „Люба Велич - това е певица с изключителен темперамент и индивидуалност, която няма да бъде забравена лесно.“ В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд отсича: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас... Тя е несравнима с никого.“
През 1945 г. Виена е в руини и певицата приема предложението на Метрополитен в Ню Йорк. Люба пее на 6 езика и триумфира във всичките си роли, но Саломе я превръща в истинска звезда. Причината е в Танца на седемте воала. В него тя влага цялото сладострастие и нега на турските кючеци. Люба пее, танцува и разкъсва един по един воалите в продължение на 12 минути, изпълнени със сластна нега. Директорът на Метрополитен опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още в оперните среди се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя Танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и „малката Люба“ на публиката.“ При Танца на седемте воала Велич ги смъква един след друг, за да съблазни Ирод. Когато сваля и последния воал, остава „гола“. Всъщност, тя е облечена в трико с телесен цвят. Публиката не го осъзнава и полудява. На забележката от страна на директора Люба отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея.“
Мнозина критици в САЩ и Европа днес твърдят, че Велич е създала стрийптиза като атракция. А когато я питат защо отказва да пее Вагнер, Люба отговаря: „Аз не съм немска селянка, аз съм сексуална българка.“За нея американските вестници пишат, че е възродила Метрополитен след Втората световна война. В нейна чест президентите Труман и Айзенхауер са организирали приеми. Списание „Тайм“ е публикувало карикатура, в която Люба е изобразена като връх, издигнал се над политическите събития в САЩ. Певицата е изобразена като Саломе, с главата на Йоан в сребърен поднос. Около нея са нарисувани Труман, Айзенхауер и двамата синове на Рузвелт. Американците наричат Люба своя национална героиня, обграждат я с обич, дават й космически хонорари. В САЩ по онова време се продават червила и пудра „Люба“ и парфюм „Саломе“. Певицата играе коронната си роля над 100 пъти само в Ню Йорк. По време на гастролите й в Куба в нея се влюбва диктаторът Батиста и й подарява пръстен с огромен брилянт. Когато на сцената Люба целува по устните кървящата глава на Йоан Кръстител, изнасят от залата припаднали зрители. Затова на спектаклите винаги дежури линейка. Рекордът й от 34 последователни биса само за една вечер още не е подобрен от никого. Директорът на „Метрополитен“ Рудолф Бинг дълги години говори за „феномена Люба Велич“. Очевидно певицата напълно отговаря на изреченото от музикален критик „единствената богиня на чувствеността на оперния Олимп“. През 1976 г., когато е на 63 години и вече е слязла от сцената, за да се снима във филми, директорът на Метрополитен моли Люба да изиграе малка роличка в „Дъщерята на полка“ от Доницети. Телеграмата е подписана „С омраза: Рудолф Бинг“ в тон с дългогодишна шега между двамата. В централните роли са Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Велич трепери от страх, убедена е, че американците са я забравили. Но публиката става на крака и 15 минути й ръкопляска френетично. Люба отново е в центъра на световния печат, а Павароти и Съдърланд й се покланят с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“. Във Вашингтон Велич отива на гроба на втория си съпруг - капитана. Според нея той единствен й е бил верен и я е чакал, докато била на турне.

До края на живота си българката участва в повече от 75 филма, сериали и мюзикъли, включително „Гълъбицата“ от 1959 г., в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и „Последен акорд“ от 1960 г. с Марио дел Монако. Последната й артистична изява е в предаването на националната австрийска телевизия „Стари френски шансони“. Красива дама на възраст изпълнява с дълбоко чувство песента „Къде сте, приятели“. Когато стига до рефрена „Аз съм сама, сама на света“, разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и вие!“.

Здравецът и почитателите

Във Виенската гора забележителност са пътеките, по които са бродели в размисъл Бетховен и Моцарт. По тях расте здравецът, който Люба Велич донася от родната си къща в Славяново и лично засажда.
Още приживе във Виена има клуб на почитателите й. Те се събират в уютно кафене, чиито стени са украсени със снимки от оперните й роли. Единствената музика, която звучи там, са оперни и оперетни арии и френски шансони, изпълнени от българката. До смъртта си на 1 септември 1996 г. Велич неизменно присъства на годишните срещи, а феновете й и до днес се събират в заведението.

Войната с Калас

Когато Люба Велич е недостижима на оперния Олимп, Мария Калас също мечтае за Метрополитен. Интендантът на Нюйоркската опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг: „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: „Не. Люба Велич е по-добра от Калас.“ Тези депеши дават повод гъркинята да предизвика един от най-шумните скандали в музикалния свят. Калас решава да съди Велич по казуса „Коя е по-велика“. Съдът в Ню Йорк решава в полза на българката.

В БНТ има само един запис на Люба Велич. На него се вижда една невероятно красива червенокоса жена.

Поредица на „Преса“ - Великите любови на ХХ век

Адриана Будевска играе полугола след смъртта на съпруга си

 

Легендата на Народния театър няма друга любов освен Христо Ганчев

Магдалена Гигова

Годината е 1921. Цяла София жужи заради премиерета на „Далила” от Владимир Мусаков в Народния театър. Само дето клюкарите обсъждат не пиесата и дори не великолепното изпълнение на Адриана Будевска, а нейния силно разголен костюм. Примадоната на бъгарския театър е първата в историята, която дръзва да се съблече на сцената. Разбира се, голотата е елегантно загатната. Будевска зашеметява като Далила в прозрачен костюм, обсипан с бели и черни перли и аквамарини. Бижутата й са повече от царствени, но всички погледи и театрални бинокли са вперени в тоалета от две части. Раменете на Адриана са едва покрити с криле от продълговати перли, а по бюстието театралната шивалня е работила дълги месеци. Гърдите са скрити зад прозрачна коприна, обшита със скъпоценни камъни. Пъпът е покрит само от перли, а от талията надолу се спуска ефирна тъкан. Костюмът е предизвикателство към въображението. След премиерата публиката е във възторг. Аплодисментите не стихват 15 минути, сцената е обсипана с цветя. Авторът на пиесата Мусаков пише, че зрителите са очаровани и от външността на известната актриса. Будевска изглежда като 20-годишна девойка, а всъщност е на 43 и е родила три деца.
Дълбоко пазената тайна на актрисата на Народния театър е, че тя игре Далила в тежка депресия. Изгубила е любимия си съпруг – актьорът Христо Ганчев. През 1912 г. той е мобилизиран и заминава на фронта в Балканската война Умира от тиф във Фенер, Източна Тракия. Потресаващ е факта, че докато в София се разпространява трагичната новина за смъртта му, Адриана получава първото писмо до нея от фронта и щастлива търчи при приятелката си Мара Белчева да й го прочете. Поетесата е ужасена, че трябва тя да съобщи на Будевска за кончината на мъжа й.
В съпруга си Христо Ганчев, който е любовта на живота й, звездата на Народния театър се влюбва веднага след завръщането си от Русия през 1903 г. В Москва тя учи актьорско майсторство със стипендия от Министерството на просвещението. Лично Иван Вазов и проф. Иван Шишманов оценяват искрящата дарба на 17-годишната по онова време Адриана. Актьорът Иван Попов запознава Будевска и Ганчев. Двамата имат много общо - Христо също се е изучил в Русия, в Имперското театрално училище в Санкт Петербург, бори се за по-добри условия на работа в българския театър. След месеци на бурни страсти, любовни писма и въздишки, двамата сключват брак, който околните наричат „идеален”. Адриана е изключително грижовна съпруга и майка на две момчета и едно момиче. Бракът им е символ на уникално разбирателство между двама творци. По цял ден са заедно и не си омръзват. У дома си подават репликите за новите роли. Христо е нейният най-строг критик. Например, я кара да повтаря с дни фразата: "Обичам те!", докато открие най-вярната интонация. Ганчев е не само актьор, ами и синдикалист. Колегите му от Народни театър Вера Игнатиева и Гено Киров пишат, че заради смелостта си да защитава правата на актьорите го наричат „човекът на протеста”.
Зад сцената ври и кипи от интриги. Злобата е насочена към най-добрата - Адриана Будевска. Лекарката по уши, нос, гърло, която се грижи за гласовете на артистите д-р Дора Бенева-Начева си спомня в книгата си „Срещи с възвишеното” (изд. 1971) какво й е споделила актрисата: „По-рано се борехме с неподходящи за работа материални условия, а сега се борим с бездушното отношение към театралното изкуство, с некомпетентността на отговорни фактори, от които зависят нашето творчество и хлябът ни. Фаворизацията, задкулисните борби на незадоволените амбиции, злобата морално ни терзаят и тровят атмосферата, в която трябва да изграждаме светлите образи…”.
Любовта към мъжа й я спасява от зловонната атмосфера в театъра, в който тя изиграва над 100 изключителни роли.

Всеотдайната съпруга не забелязва обожателите, които я затрупват с любовни писма и цветя. Понеже представленията свършват доста след вечерния час, на учениците било забранено да ходят на театър и учителите давали дежурства и проверявали възрастта на влизащите в Народния театър. Момчетата се дегизирали с дрехи, шапки и очила от родителите си, за да изглеждат по-възрастни. Само и само да гледат любимата си актриса.
Една година след сватбата си с Христо Адриана Будевска играе Маргарита Готие в „Дамата с камелиите”, с която Народният театър гостува в Битоля. Публиката не сдържа сълзите си. След спектакъла на сцената излиза младеж и прегръща нозете на актрисата. Заклева я да му каже дали има враг. Той обещава да го издири, където е по земното кълбо и да го заколи. Адриана е трогната и ужасена. Тя милва майчински жертвоготовния младеж: "Мили момко, ще ме направиш безкрайно по-щастлива, ако вместо да убиваш, извършиш едно добро дело. Пиши ми в София, като го сториш, и аз няма да те забравя никога!". Актрисата му дава чантичката си за спомен, а младежът я следва из Битоля като кученце. Будевска разказва на мъжа си трогателната история, но тя се оказва, че има продължение. Както свидетелства Владимир Мусаков, вече в София, в кулоарите на Народния театър млад и много блед мъж хваща актрисата за рамото. В ръката си държи изключително красив малък пистолет. На дръжката му е инкрустирана буквата "А". Охраната на театъра се хвърля да я спасявана, но Будевска ги спира. По-късно обяснява, че това е момъкът от Битоля, дошъл да й подари за спомен пистолета.
Когато Христо Ганчев загива на фронта, Адриана търси упование в грижите за едномесечната им дъщеричка Галя. Малко след това, обаче бебето умира и единственият отдушник за скръбта й е работата. Будевска пише в дневника си: "Когато съдбата ми изпрати най-големите страдания, на сцената трябва да се претворявам в кокетки, или роли, които не отговарят на душевното ми състояние -­ Далила, Галатея, баронесата от "Адам, Ева и змията" и др". Как тази актриса, връхлетяна от загубата на голямата си любов и детенцето си успява да очарова публиката всяка вечер, да бъде убедително забавна или раздиращо трагична, вероятно най-голямата тайна на нейния талант.
Макар и обвита в скръб Будевска запазва красотата и фигурата си. Тя е изключително въздействаща и привлича мъжките погледи. Всички ухажвания обаче, отминава с хладна учтивост. Хубостта й идва по майчина линия от баба й, полугъркинята Янула, а финото бяло лице и стройната снага, са от бащината й баба Буда – серт жена дала името на рода й.
След смъртта на дъщеричката Галя, утеха за Адриана са двете й момчета Гани, студент по химия в Торино и Вили. И двамата имат леви убеждения. По-големият участва в демонстрации в Италия и загива в престрелка с полицията. Срещу по-малкия а ­ Вили, в се води съдебен проце за противодържавна дейност. Той успява да избяга в Буенос Айрес, където става пилот. Нещастията продължават да се сипят върху главата й. През 1926 г., когато е на 48 години и е в апогея на таланта си, ръководството на Народния театър я пенсионира, поради... „старост“. Със заповед на министъра на Народното просвещение е отстранена от трупата с официалното обяснение, че на нейно място трябва да влезе млада и свежа сила. Заедно с Будевска от театъра е натирен и друг колос на сцената ­ Васил Кирков. Адриана е жеското огорчена. За четвърт век в театъра тя е изиграла над 100 роли от дебюта си през 1886 г. - "Нора" на Ибсен, Рада от "Под игото", лейди Макбет... Зрителите я боготворят. Наричат я кралицата на трагедиите. Театралните клюкари празпространяват слуха, че примадоната е уволнена, понеже била ексцентрична. За пример давали разголеното й облекло в „Далила“. Единственият й син е в Аржентина, колегите я избягват, край нея са само децата на брат й. Тя често бяга извън града, плаче с часове и прегръща земята. В този тежък момент Адриана е съвсем сама. „Останах без криле, без дух, без красота, слънце и въздух!” – възкликва покрусена Будевска. През 1937 г. Отлита Вили в Буенос Айрес, за да бъде сред внуците си. На кораба в Хамбург тя носи платнена торбичка със семена от латинки от бащиния й двор в Добрич, за да ги засее в Аржентина, където остава 11 години. Години по-късно внучитне й ще донесат от Буенос Айрес от латинките, които е отглеждала. И друга скъпа реликва – българската мартеничка, с която се е закичвала на всеки 1 март през годините на изгнанието си.
Будевска се завръща в България триумфално, когато е на 70 г. Неин горещ почитател е Георги Димитров, който кани българската Сара Бернар, както я наричат, да се върне в родината, за тържествено честване. На 22 юни 1948 г. в Народния театър Адриана получава златен орден за наука и изкуство и златен пръстен на изкуството.
Животът я напуска на 9 декември 1955 г. Но завинаги остава заветът на великата българска драматична актриса, записан в тетрадките й – „Научи се да бъдеш истински горд, а не случайно издигнат човек !”
Сравняват я със Сара Бернар

Фамилията на Адриана Будевска е... женска. Прабаба й Буда била толкова властна, че наричали децата й „будевите“. Актрисата се ражда в Добрич на 13 декември 1878 г. в семейството на „буйния като кон и силен като Крали Марко” тревненец Кънчо Будевски Необичайната й съдба я орисва още от съвсем малка – тя оцелява от дезинтерията, която отнася двете й по-големи сестри. Оцеляването й било възприето като чудо. Малката Адриана била любимка на големия си брат Ганчо и живеела с неговото семейство. Снаха й става причина 17-годишната абитуриентка да замине да учи аоктьорско майсторство в москва. Жената на брат й случайно разбрала от актьора Иван Попов, че са отпуснати стипендии. Той я подготвя за явяването пред комисията, в която са Иван Вазов, Иван Мърквичка и проф. Иван Шишманов, проф Иван Шишманов и Иван Мърквичка. Дядо Вазов веднага оценява дарбата и хубостта й. Адриана учи четири години в школата на Малий театър при прочутия педагог Александър Ленски. Там тя има късмета да се запознае лично с Чехов. През целия си живот Будевска твори в традицията на руския реалистичен театър, на Станиславски и Немирович-Данченко. Тя получава покана да остане в Русия, но предпочита да се върне в България.
Адриана Будевска дебютира през 1889 г. на сцената на театър „Сълза и смях” в ролята на Василиса във „Василиса Мелентиева” от Александър Островски. лед няколко години постъпва в трупата на Народния театър и скоро се утвърждава като абсолютната примадона.
Изумителна е работоспособността й и раздаването на сцената! Тя владее до съвършенство както тялото, така и гласа си. Актьорският й диапазон е впечатляващ – Будевска играе Костанда от „Свекърва“ и Офелия от „Хамлет“, изпълнява роли в пиеси на Островски, Гогол, Чехов, Молиер, Расин, Корней, Ибсен, Шоу, Кнут Хамсун, Иван Вазов, Васил Друмев, Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Кирил Христов.
Театралните критици от епохата признават, че Адриана Будевска е „най-забележителната българска трагическа актриса, равна по талант на най-големите европейски актриси днес”. Сравняват я с французойката Сара Бернар и италианката Елеонора Дузе. Сред големите й постижения са Луиза от „Коварство и любов”, Амалия от „Разбойници”, Мила от „В полите на Витоша”. Тя е първата в България и незабравима изпълнителка на нора от „Куклен дом“ на Ибсен. Нейните съвременници определят тази роля като връх в блестящата й кариера.