сряда, 18 юни 2014 г.


Махаранито вътре в мен...
За списание "Жената днес"

Магдалена ГИГОВА

В предишно прераждане съм била жена на махараджа - махарани. Със сигурност!

В началото бе неосъзнатото усещане, че съм се върнала у дома. Още с първата ми глътка въздух на индийска земя – гъст, лепкав, тежък и... роден. После бе възприемането на мръсотията. Ако някой ме спусне насред Столипиново или Факултета, ще получа гърч от отвращение. В Индия мръсотията ми изглежда напълно естествена, част от пейзажа. Родна някакси. Ами храната? В България все от нещо ще ме свие стомах. В Индия нагъвам чакъл с люти чушки и изобщо не се сещам, че притежавам подобен чувствителен орган. И най-важното – отслабвам, без да броя калориите. Отгоре на всичко за осем пъти там не съм хванала дори хрема, въпреки апокалиптичните приказки за дебнещи амеби. Даже косата ми става по-буйна, а тенът избистрен и свеж.
В Индия ми допада и отношението към животните. В България „силно ги любим и мразим”, докато в онази част на света мравката, гълъбът, кравата и кучето са като човека – божии създания. Никой не припада от възторг, но и никой не ги бие. И най-нищият намира начин да подели залъка си с тях. Хармония! Със сигурност и тук се намесва прераждането. Представете си, че духът на някой ваш близък роднина се е вселил в котка. Кой ще иска да ритне баба си?!
Неее, изобщо не съм от онези европейки, нелепо нагиздени в индийски дрешки, които се захласват по някой гуру, следват го като дрогирани и му дават всичките си спестявания. По-скоро обратното. Не само Индия, всяка държава в Азия изважда, на показ неподозирани черти от дълбините на характера ми. В София съм безобидна като хлебарка. Всеки чиновник може да танцува като „Лорд ъф дъ денс” върху егото ми и аз да си трая. В Азия се превръщам в жената-дракон. Приемам робкото отношение като напълно естествено, изисквам, настоявам. Все едно някой ми е отвинтил главата. Обяснявам си го с махаранито вътре в мен. А колко обичам да ми викат „Йес, мем!” с почтително сведени очи... Ако някой ми го приложи в България, сигурно ще се спомина от неудобство.
Най-странното е, че в Азия се чувствам свободна! С онази свобода, характерна само за човек с неограничени средства и вродена власт, дето напълно отсъстват от битието ми. Пък и влечението ми към скъпи и елегантни бижута едва ли се дължи на граовско-шопския ми корен. Заподозряна отново е махаранито.
Предполагам, тя е виновна и за леко талибанската ми трактовка на патетичната история за „Тадж махал”. Според мен това не е мавзолей на любовта, а на ранния секс, липсата на семейно планиране и гузната съвест. Ами, да! Шах Джихан и Мумтаз се залюбват прекалено млади, когато са на 14, та се налага да чакат 4 години, докато им разрешат да се оженят официално. Заради любовта си към нея той се проваля като правоверен мюсюлманин. Запред хората има харем, но нощем посещава само една жена. А останалите креят неуважени. Всичките му деца са от Мумтаз, тя пътува навсякъде с него, участва активно в държавните дела. Но любовта, която я възвисява ... я убива. За 19 г. тя му ражда 14 деца, преживява смъртта на седем от тях и умира от изтощение след износването на последното. На смъртното си ложе през 1629 г. Мумтаз заклева любимия си да няма потомство от друга жена и да й съгради паметник, какъвто не съществува никъде по света - да бъде съвършен. На паметта й (и на гузната си съвест) той посвещава най-изящната и симетрична постройка в света. А това, че потомците им са превърнали „мавзолеят на любовта” в кичозна печатница за пари е още една иронична гримаса.
Този екстравагантен поглед към Тадж Махал сигурно също се дължи на махаранито вътре в мен. Както я усещам, едва ли е била безправна закачалка за скъпи сарита. Но всеки път когато попадна в истински дворец в Индия, опипвайки старинните мебели, бродерии и дамаски сякаш усещам допира на миналото си. Независимо колко прашни, занемарени и мухлясали са. Може да си представите какво ми беше, когато попаднах в „Михир гарх палас” близо до индийския град Джодпур - бивш дворец, а в наши дни хотел само от девет апартамента. Въпреки скромния брой всеки от тях е по 500 кв.м. и разполага със собствена кула, увенчана с джакузи под открито небе. Престоят там струва 500 долара на ден. Нищо пари за Мадона, която отседнала в хотела за седмица, но изкарала четири от нощите на палатка в околната пустош. Разбира се, тентата била тристайна, с баня и климатик, а в обиколката си световната знаменитост е придружавана от жив принц. Защото язденето на едни от малкото останали коне от прочутата индийска порода марвари и компанията на махараджата са част от обслужването. Естествено, никога нямаше да попадна там, ако не ме бяха поканили собствениците. Аз обаче се насладих свойски на лукса, сякаш цял живот съм общувала със синьокръвни с древна родова история.
Хотелът-дворец е построен върху свещената дюна Мали Натджи ка Дора, посветена на бога на войната. Гозбите са от личния рецептурник на майката на владетеля, а съпругата му е надзиравала дизайна на всеки елемент от обстановката, чак до кърпите в банята, извезани от жени от номадските племена.
Докато общувам с домакините си - една от най-хармоничните семейни двойки, които съм срещала, си обяснявам защо индийците са измислили „Кама-Сутра”. Ами там само 3 % от младоженците сключват брак без предварително уговорен сватлък, а разводът е немислим резил. И това в началото на ХХI век! Как да крепят брака си хората, освен с „Кама Сутра”?! Е, има и една не много известна подробност. Когато двете семейства решат да се сродят чрез невръстните си потомци, отиват на астролог, който им прави „кръстосани хороскопи”. Ако види несходство в характерите, изобщо не опитват.

Мисля си, че и аз съм по своему индийска съпруга – да живееш 30 години с един мъж, при това без да сте женени, си е доста моногамно. Но за фантазията пречки няма. Колкото и нелепо да звучи за някои, в Индия ми се е случвало да ме омагьоса мъж. Още при първото ми ходене там, в щата Гуджарат. Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или изглежда добре на екрана. Отидох на Шарад-фестивала да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна. И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много. Просто се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе
нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, забърсваше потта си, досущ Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но той се държеше сякаш публиката го вика
по 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам, ако снимката не предаде противоречивия му грапав чар.

Това със снимката се оказа изпитан начин за противоотрова. И действа безотказно при второто ми омагьосване. А то беше с принц. Е, с какъв ли може да бъде?! Естествено, когато се запознахме той не каза „Приятно ми е, аз съм принц и дядо ми е създал Сикхската империя”, но нещо в ироничната сянка на усмивката му ме привлече неудържимо. Единственото, което ми се искаше, докато го слушах е да го хвана за скъпата вратовръзка и да го замъкна в най-близката спалня. И това аз, прекалено благоразумната, за която винаги интелектуалната близост е била по-важна от всяка друга. Изобщо не ми пукаше, че е по-млад, женен, принц, сикх... Нахлу в еротичните ми фантазии клетият човек, без да подозира. Не крия, усещането ми беше приятно. Подобни чувства сигурно е изпитвала махаранито, гледайки иззад завеските запотените мъжаги, които носят паланкина й по баира към замъка.

Когато се върнах в София, погледнах снимката, която си направихме за спомен. И нищо! Да, наистина симпатичен, доста висок и много светъл, но... индиец. Нито грам тръпка!

И за това е виновна махаранито вътре в мен.



Публикуване на коментар

Хит от България – в селекцията на MTV Dance (видео)

AURORA, проектът на Fabrizio Parisi&WahTony feat. Belonoga стана част от авторитетната селекция на MTV Dance. Хитът, който се рад...