Какво мислят българите за красотата и самочувствието

54% от българите се определят като хубави, а 72% от тях твърдят, че са доволни от себе си. Да си красив явно е все по-важно в днешния свят, но и все повече са пътищата, по които можеш да си красив – един от основните е да си вярваш и да си в разбирателство със себе си. В социологическите данни личи ясна разлика в ценностите на поколенията, разкриват се отлики и в мисленето между мъже и жени. Анджелина Джоли и Ален Делон се оказват най-красиви за българите. Но не бият с много Невена Коканова и Стефан Данаилов в класацията по красота.

Данните са от провокативно изследване на „Галъп интернешънъл“ за самочувствието, красотата и ценностите по поръчка на „Жената днес“ и „Рубела Бюти“. Изводите от проучването бяха представени по време на дискусията „Такава, каквато съм“ от серията разговори „Жени. Технологии. Време“, която се случва заедно с Женския форум за идеи.

Участници бяха популярни жени лидери на мнение като дългогодишния телевизионен журналист и настоящ тренер по публични изяви Анна Цолова, директорката на психиатричната болница „Св. Иван Рилски“ д-р Цветеслава Гълъбова, Мария Касимова-Моасе – журналист, писател и консултант по етикет и протокол, бизнесдамата Вили Боршукова, собственик на бранда „Магама“, Мая Герасимова, маркетинг директор на „Рубела Бюти“, най-големият български производител на козметика, Ива Екимова, пиар експерт с дългогодишен опит. Модератор беше Мира Баджева, редакционен директор и издател на „Жената днес“.

Да, красотата днес става все по-важна; за красивите като че ли всичко е по-лесно (близо 60% се съгласяват с това). Но пък кои са факторите на красотата? Оказва се, че не (само) властта и парите, дори и не само външният вид, те правят привлекателна или привлекателен.

Например, една трета от българите се съгласяват с твърдението, че по-богатите хора изглеждат и по-красиви, но две трети го отричат. 22% пък смятат, че хората с повече власт изглеждат по-красиви. 68% обаче са на обратното мнение, останалите не могат да преценят. Интелектът привлича (72% от запитаните смятат така; сред висшистите процентът е по-висок), добротата приобщава (според 82% от българите). Увереността краси (79%). Артистичността е секси, мислят повече от половината от запитаните. Значи красотата може да се изиграе.

Днес дори май още повече по красотата посрещат. Но и още повече по ума изпращат. Да, вярно, това е на думи – респондентите така твърдят. Но в днешното общество на информацията именно думите имат свръхсила.

Фитнесът става все по-важен (близо една трета даже смятат, че е задължителен), телесният „ъпгрейд“ също; че и голотата (70% се съгласяват, че дрехите днес са прекалено разголени). Даже 57% признават, че днес май е по-важно как изглеждаш, а не колко си умен. 58% казват, че за красивите хора всичко изглежда по-лесно. Но да си ОК със себе си май е най-важното - за да си красив в очите на другите, трябва да си красив в своите очи. Накратко: все по-важно е да си красив, но и все повече са пътищата към красота. Защото щастливите хора изглеждат по-добре. Цели 86%, т.е. почти всички, могат да потвърдят. И няма особени демографски разлики в отговорите.  

А „стандартните“ стандарти за красота носят и травми (57% припомнят това, особено жени). И всеки има право да изглежда, както пожелае. С последното се съгласяват 87%. Впрочем, русото не е задължително по-хубаво. Само 23% се съгласяват, че русите хора са по-принцип по-хубави. Клишетата не са това, което бяха.

Оказва се още, че 58% от хората у нас си признават, че се съобразяват с общественото мнение. Жените и по-възрастните тук са повече. Логично, те са повече и в употребата на средства за разкрасяване - 56% от жените казват, че редовно употребяват козметични продукти. Процентът при мъжете е 36%, което никак не е малко.

Повечето индикатори, които насочват към материалното, показват известно мъжко превъзходство. А повечето, свързани с моралната красота, водят по-скоро към жени. Напълно е възможно разделението да не е (само) мъже-жени, а просто по-млади срещу по-възрастни. Известно е, че относителните дялове на по-високите възрасти са по-големи сред жените – заради по-високата продължителност на живота при тях. И именно при тях се проявява повече морален уклон. При по-младите личи повече прагматизъм.

Но тъкмо когато видим повод да обвиним младите в материализъм, се вижда, че те са и много по-толерантни. Възрастен по-рядко ще каже: всеки да изглежда, както иска. Но младият не се замисля – изследването е красноречиво. Възрастен едва ли ще се съгласи току-така, че красотата е и увереност. За младия в това няма съмнение.  

Когато става дума за самоопределението „хубав“, мъжете обаче почти се изравняват с жените. 55% от българките смятат за себе си за хубави и почти толкова - 53% – от българските мъже. Водещ критерий остава възрастта.  

72% от българите пък са доволни от себе си. И все пак (казано честно) не всичко ни е наред – близо две към едно казват „не всичко ми е наред“. Но пък цели 78% казват, че са в мир със себе си.

Повече млади вярват, че всичко е наред. Но пък повече в мир със себе си са възрастните – обичайното възрастово разделение на оптимизъм и мъдрост.

На фона на целия популярен напоследък уклон и стремеж към по-естественото, не е изненада, че това в немалка степен важи и когато се грижиш за красотата – при покупката на козметика 14% казват, че предпочитат тази с натурални и органични съставки от природата. Вярно, хората твърдят така, не е сигурно дали го правят, но самият факт, че така казват, означава, че биха искали да е така. Особено младите, т.е. идващото поколение.  

 Интересно е още, че Анджелина Джоли (18% я определят като най-красивата жена)  и Ален Делон (според 16% е най-красивият мъж) не бият с много в класацията по красота Невена Коканова (15%)  и Стефан Данаилов (15%). Чуждите звезди побеждават нашите главно заради най-младите. Старата школа си харесва повече нашенското. Невена Коканова и София Лорен са идоли на най-възрастните. Анджелина Джоли на най-младите. При мъжете Стефан Данаилов и Ален Делон са любимци на по-възрастното поколение, а на най-младото – Брад Пит. Разбира се, списъкът на „Галъп интернешънъл“ е доста субективен – макар и да опитва да е представителен. J

Изследването е по поръчка на „Рубела Бюти“ и е проведено между 1 и 8 март 2020 г. сред 813 пълнолетни българи по метода „лице в лице“. Извадката е представителна за пълнолетното население на страната. Максималната допустима статистическа грешка: ±3.5% при 50-процентните дялове. 1% от извадката е равен на около 55 хиляди души.  

Disclaimer:
Gallup International Association or its members are not related to Gallup Inc., headquartered in Washington D.C which is no longer a member of Gallup International Association.
Gallup International Association does not accept responsibility for opinion polling other than its own. We require that our surveys be credited fully as Gallup International (not Gallup or Gallup Poll). For further details see website: http://www.gallup-international.com/.

Омаята на стария пантоф - за списание "Жената днес"

Това, всъщност, е обяснение в любов, което се надявам обектът никога да не прочете. Така се запазва една връзка свежа 31 години – с дребни премълчавания и елегантни компромиси

Магдалена Гигова

Да, наистина е вехт! Но пък е така уютно и топло с него. Да, деформиран е, но е възприел твоите грешни  извивки като свои. И е с теб толкова отдавна.
Били сте заедно след всички онези дни, в които си летяла с вълшебните чехли на Малкия Мук, танцувала си с кристалната пантофка на Пепеляшка или си треперила в прокъсаните  калеври на малката кибритопродавачка... Но чак у дома, с него, си се чувствала като в приказка.

Е, как ще ти даде сърце да го захвърлиш, само защото си видяла на витрината нов модел?! Та той тепърва ще ти прави пришки, ще се напасва с крака ти, ще ти убива така, че ще ти се искаш да го изриташ ритуално... И през цялото време ще се сещаш за познатото удобство на стария пантоф. Докато не го извадиш от килера или смъртта ви раздели.
Наречи го мързел, навик или страх от стрес, но аз залагам на стария пантоф!
Той  ми е наистина по мярка. „Таман“, както казват комшиите. А тази дума има много значения.

Изминали сме дълъг път с него. И то далеч не само между кухнята и спалнята. Така той е добил формата на душата ми и в момента е най-нежният пристан за нея. И на нея й е по мярка. Затова й се струва красив. Дори млад. И най-вече свой. Като онази прочута втора половинка от ябълката, за която цял живот мечтаеш, пък все попадаш я на круша, я на компир. А с него сте си чифт! Хай, чакай, чакай, това е прекалено. От двама ви само единият е стар пантоф!

Но щом си го намерила, си късметлийки. И ако ще си говорим за пристанища, там е акостирал последният кораб. Защото дори да решиш да го метнеш в кофата за смет, все ще търсиш в новите претенденти  за чифт неговите уют и хармония и трудно ще ги намираш.
С две думи,  моето момиче, ти си емоционално прецакана!

Е, това му е пък лошото на стария пантоф! Няма отърваване от него или от неговия призрак. Всяка чужда топлина, всяка драскотина, ще ти напомнят за него.
Разбира се, това не зачерква любовта. Раздялата със стария пантоф е ново начало с край, който има голям шанс... да не ти е по мярка. Напоследък все по-рядко излизат чифтове „готови за носене“. Но ти продължавай да опитваш.

В това е скритото отмъщение на пантофа – дори да го изхвърлиш той остава да пошляпва в ума ти като развят на вятъра афиш от паднала пиеса. Или просто като любовта...

Махаранито вътре в мен...

За списание "Жената днес"

Магдалена ГИГОВА

В предишно прераждане съм била жена на махараджа - махарани. Със сигурност!

В началото бе неосъзнатото усещане, че съм се върнала у дома. Още с първата ми глътка въздух на индийска земя – гъст, лепкав, тежък и... роден. После бе възприемането на мръсотията. Ако някой ме спусне насред Столипиново или Факултета, ще получа гърч от отвращение. В Индия мръсотията ми изглежда напълно естествена, част от пейзажа. Родна някакси. Ами храната? В България все от нещо ще ме свие стомах. В Индия нагъвам чакъл с люти чушки и изобщо не се сещам, че притежавам подобен чувствителен орган. И най-важното – отслабвам, без да броя калориите. Отгоре на всичко за осем пъти там не съм хванала дори хрема, въпреки апокалиптичните приказки за дебнещи амеби. Даже косата ми става по-буйна, а тенът избистрен и свеж.

В Индия ми допада и отношението към животните. В България „силно ги любим и мразим”, докато в онази част на света мравката, гълъбът, кравата и кучето са като човека – божии създания. Никой не припада от възторг, но и никой не ги бие. И най-нищият намира начин да подели залъка си с тях. Хармония! Със сигурност и тук се намесва прераждането. Представете си, че духът на някой ваш близък роднина се е вселил в котка. Кой ще иска да ритне баба си?!
Неее, изобщо не съм от онези европейки, нелепо нагиздени в индийски дрешки, които се захласват по някой гуру, следват го като дрогирани и му дават всичките си спестявания. По-скоро обратното. Не само Индия, всяка държава в Азия изважда, на показ неподозирани черти от дълбините на характера ми. В София съм безобидна като хлебарка. Всеки чиновник може да танцува като „Лорд ъф дъ денс” върху егото ми и аз да си трая. В Азия се превръщам в жената-дракон. Приемам робкото отношение като напълно естествено, изисквам, настоявам. Все едно някой ми е отвинтил главата. Обяснявам си го с махаранито вътре в мен. А колко обичам да ми викат „Йес, мем!” с почтително сведени очи... Ако някой ми го приложи в България, сигурно ще се спомина от неудобство.
Най-странното е, че в Азия се чувствам свободна! С онази свобода, характерна само за човек с неограничени средства и вродена власт, дето напълно отсъстват от битието ми. Пък и влечението ми към скъпи и елегантни бижута едва ли се дължи на граовско-шопския ми корен. Заподозряна отново е махаранито.
Предполагам, тя е виновна и за леко талибанската ми трактовка на патетичната история за „Тадж махал”. Според мен това не е мавзолей на любовта, а на ранния секс, липсата на семейно планиране и гузната съвест. Ами, да! Шах Джихан и Мумтаз се залюбват прекалено млади, когато са на 14, та се налага да чакат 4 години, докато им разрешат да се оженят официално. Заради любовта си към нея той се проваля като правоверен мюсюлманин. Запред хората има харем, но нощем посещава само една жена. А останалите креят неуважени. Всичките му деца са от Мумтаз, тя пътува навсякъде с него, участва активно в държавните дела. Но любовта, която я възвисява ... я убива. За 19 г. тя му ражда 14 деца, преживява смъртта на седем от тях и умира от изтощение след износването на последното. На смъртното си ложе през 1629 г. Мумтаз заклева любимия си да няма потомство от друга жена и да й съгради паметник, какъвто не съществува никъде по света - да бъде съвършен. На паметта й (и на гузната си съвест) той посвещава най-изящната и симетрична постройка в света. А това, че потомците им са превърнали „мавзолеят на любовта” в кичозна печатница за пари е още една иронична гримаса.
Този екстравагантен поглед към Тадж Махал сигурно също се дължи на махаранито вътре в мен. Както я усещам, едва ли е била безправна закачалка за скъпи сарита. Но всеки път когато попадна в истински дворец в Индия, опипвайки старинните мебели, бродерии и дамаски сякаш усещам допира на миналото си. Независимо колко прашни, занемарени и мухлясали са. Може да си представите какво ми беше, когато попаднах в „Михир гарх палас” близо до индийския град Джодпур - бивш дворец, а в наши дни хотел само от девет апартамента. Въпреки скромния брой всеки от тях е по 500 кв.м. и разполага със собствена кула, увенчана с джакузи под открито небе. Престоят там струва 500 долара на ден. Нищо пари за Мадона, която отседнала в хотела за седмица, но изкарала четири от нощите на палатка в околната пустош. Разбира се, тентата била тристайна, с баня и климатик, а в обиколката си световната знаменитост е придружавана от жив принц. Защото язденето на едни от малкото останали коне от прочутата индийска порода марвари и компанията на махараджата са част от обслужването. Естествено, никога нямаше да попадна там, ако не ме бяха поканили собствениците. Аз обаче се насладих свойски на лукса, сякаш цял живот съм общувала със синьокръвни с древна родова история.
Хотелът-дворец е построен върху свещената дюна Мали Натджи ка Дора, посветена на бога на войната. Гозбите са от личния рецептурник на майката на владетеля, а съпругата му е надзиравала дизайна на всеки елемент от обстановката, чак до кърпите в банята, извезани от жени от номадските племена.
Докато общувам с домакините си - една от най-хармоничните семейни двойки, които съм срещала, си обяснявам защо индийците са измислили „Кама-Сутра”. Ами там само 3 % от младоженците сключват брак без предварително уговорен сватлък, а разводът е немислим резил. И това в началото на ХХI век! Как да крепят брака си хората, освен с „Кама Сутра”?! Е, има и една не много известна подробност. Когато двете семейства решат да се сродят чрез невръстните си потомци, отиват на астролог, който им прави „кръстосани хороскопи”. Ако види несходство в характерите, изобщо не опитват.

Мисля си, че и аз съм по своему индийска съпруга – да живееш 30 години с един мъж, при това без да сте женени, си е доста моногамно. Но за фантазията пречки няма. Колкото и нелепо да звучи за някои, в Индия ми се е случвало да ме омагьоса мъж. Още при първото ми ходене там, в щата Гуджарат. Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или изглежда добре на екрана. Отидох на Шарад-фестивала да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна. И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много. Просто се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе
нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, забърсваше потта си, досущ Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но той се държеше сякаш публиката го вика по 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам, ако снимката не предаде противоречивия му грапав чар.

Това със снимката се оказа изпитан начин за противоотрова. И действа безотказно при второто ми омагьосване. А то беше с принц. Е, с какъв ли може да бъде?! Естествено, когато се запознахме той не каза „Приятно ми е, аз съм принц и дядо ми е създал Сикхската империя”, но нещо в ироничната сянка на усмивката му ме привлече неудържимо. Единственото, което ми се искаше, докато го слушах е да го хвана за скъпата вратовръзка и да го замъкна в най-близката спалня. И това аз, прекалено благоразумната, за която винаги интелектуалната близост е била по-важна от всяка друга. Изобщо не ми пукаше, че е по-млад, женен, принц, сикх... Нахлу в еротичните ми фантазии клетият човек, без да подозира. Не крия, усещането ми беше приятно. Подобни чувства сигурно е изпитвала махаранито, гледайки иззад завеските запотените мъжаги, които носят паланкина й по баира към замъка.

Когато се върнах в София, погледнах снимката, която си направихме за спомен. И нищо! Да, наистина симпатичен, доста висок и много светъл, но... индиец. Нито грам тръпка!

И за това е виновна махаранито вътре в мен.