Ива Екимова пред „Преса“:

От 20 години живея в риалити шоу

Магдалена ГИГОВА

 

- Ива, в студиото на TV7 „Жените говорят“, а извън екрана хващат ли се за косите? Все пак толкова красиви дами на едно място... не може да няма скърцане и ритане по кокалчетата?
- (смее се) Толкова години съм в този бизнес, че вече нямам кокалчета. Но за „Жените говорят“ мога да кажа, че добре се сработваме и наистина ми се струва, че намерихме баланса на перфектния екип. Истината е, че в събота и неделя няма такова шоу в обедните часове между 11 и 14. Казвам го не метафорично, а че няма такъв телевизионен продукт. Всяка от нас свети със собствена светлина и умее да вплете качествата си в уникална форма на забавление. С Венета Харизанова се разбирахме добре, имахме хармония и извън ефира, но през цялото време бях нащрек дали телевизионното пространство е добре балансирано. Сякаш сега с Яна Грудева се чувствам спокойна. Мога да кажа, че страхотно се забавляваме на екрана.
А иначе ритането по кокалчетата е характеристика на по-напористи, по-млади, жадни за изява, хора. В „Жените говорят“ си подаваме ръка - не се ритаме по кокалчетата. След две години ще стана на 40, някак ми е далечно да се притеснявам за подобни неща. Много повече ми се иска да влагам енергията си на водещ и пиар в това да създаваме качествено шоу, което да забавлява, образова и информира. Двадесет години животът ми е под светлината на прожекторите.
- Някои те обвиняват, че суетата те кара непременно да си на екран?
- Смятам, че след повече от 20 години на екран (с малки прекъсвания) има какво да покажа и знам как да го направя. И не става дума само за опит или самочувствие, а за емоционални и духовни натрупвания, които помагат на професионализма.
- Но толкова години „в телевизора“ означава и години на показ. Още от шоуто „Невада“, когато нямаше навършени 18 г.
- О, наистина понякога имам чувството, че живея в телевизионно риалити, отпреди да станат модерни у нас. Работя от 16-годишна. Първата ми работа бе в един магазин на „Граф Игнатиев“, дори още тогава собствениците на магазина ми бяха възложили комуникационната работа и подготвях анонсите, с които рекламираха в медиите. На следващото лято след края на учебната година отново бях изправена пред избора да си търся работа. Видях, че телевизионна продукция търси момичета, които не са професионални модели, и реших да се явя. На вратата се разминах с Димитър Станчев. Първият етап от интервютата беше събеседване, последваха пробни снимки и кастинг. Смятам, че имах уникалния шанс и огромен късмет да бъда в първото подобно шоу в България. Днес с гордост мога да кажа, че телевизионната ми кариера е започнала като момиче на късмета, защото знам, че нито за миг не съм спирала да се уча и да развивам професионалните си опитности.
- Обаче от момичетата на късмета в шоубизнеса останахте само ти и Гала?
- Така се оказа. Всъщност аз и кумата от първия ми брак останахме да работим за Димитър Станчев и след като приключи „Невада“. Надявахме се да има телевизионно продължение и бяхме лоялни към него.

- Малцина знаят, че си била омъжена и преди Дими от „Сленг“...
- И ако не бях срещнала Дими, сигурно все още щях да съм омъжена за първия си съпруг - едно интелигентно, работливо и много добро момче. Но любовта ни с Дими беше като стихия. И двамата бяхме страшно емоционални и пламенни, много се карахме, но и много се обичахме.
- Може би затова има слухове, че те е биел?
- Той беше най-нежният човек. Който го познава, е убеден, че това е невъзможно. Истината е, че беше твърде темпераментен и определено имаше огнен характер.
- Твърдят също така, че е карал като бесен мотора си преди катастрофата, защото сте се скарали?
- Напротив, двамата изживяхме една от най-нежните си и романтични нощи преди нещастието. Така се случи, че не се бяхме виждали повече от две седмици. Дими беше в командировка, после аз. Бяхме зажаднели един за друг. И в целия ужас, който ме връхлетя, сега, от дистанцията на болката мога да кажа, че се разделихме с любов.
- Фактът, че прекара първата си брачна нощ пред Шесто районно, не те ли кара да виждаш някаква предопределеност?
- Не беше точно така. Ние с Дими криехме датата на сватбата си до последно, защото по онова време и двамата бяхме известни и много обсъждани. Аз бях бременна с Дара в третия месец. На сватбата на един от гостите му стана лошо и Дими с приятели го заведе в „Пирогов“. Той беше много емоционален, особено когато става дума за несправедливост, и се спречкал с лекаря, от когото очаквал поне малко колегиалност (Дими от „Сленг“ беше дипломиран и действащ гинеколог - б.а.). Възбуден от сватбата и емоциите около нея, може да е реагирал прекалено бурно, не знам какво се е случило, защото не бях там. Лекарят извикал полиция. За медиите, които все пак бяха узнали мястото на церемонията, това беше истински пир. Отведоха Дими в Шесто районно, аз се прибрах да се преоблека, защото беше студено и трябваше да се пазя заради бебето. После отидох в „Пирогов“. Отпред беше панаир - медии, полицаи - разкош! Миг преди да провалим сватбеното тържество с приятелите ни, страните се изясниха, че нямат претенции една към друга, пуснаха Дими и продължихме веселбата.

- Каквото и да напишат за теб, винаги се държиш добре с журналистите. Не ти ли писна?!

- Като професионален пиар, винаги съм била на разположение на медиите, за да бъда от полза. Винаги съм била доброжелателна и съм се отнасяла с разбиране и емпатия, но след смъртта на Дими прочетох такива неща, че наистина разкъсаха сърцето ми на хиляди парченца. Ние се готвехме да празнуваме седмия рожден ден на Дара. Съвсем естествено се бях погрижила за себе си - маникюр, педикюр, прическа. А те написаха, че съм била „Веселата вдовица“, защото съм изглеждала перфектно. Има неща, които оставят белег в душата за цял живот, но огорчението вече е зад гърба ми, защото погледът ми е отправен напред. В началото ми беше много тежко. Но ние, жените, разбираме колко сме силни, когато станем най-слаби.

• Мислиш ли си какво би станало с теб и Дими, ако беше жив?
  - Много често. Той имаше много и разностранни интереси, необичайни възгледи и авангардни идеи. На фона на динамичното развитие на медиите, музикалния бизнес и социалните мрежи вероятно кариерата му като създател на „Сленг“ щеше да се развива шеметно. Освен това често съм си мислила как ли би изглеждала песен, в която да партнира на дъщеря ни Дара.

- На твоята амбиция ли се дължи участието й в различни конкурси за таланти?
Колкото и да не ти се вярва, за повечето от тях разбирах, след като вече се беше записала. Ние много разговаряме с Дара. Тя е съгласна с мен, че дори от поражението човек може да извлече лична победа, че ако спечели, винаги ще казват, че е заради известните й родители, а ако изгуби, ще злорадстват. Участието й в „Големите надежди“ беше голям урок за нея. Тя разбра какви са пропуските в подготовката й, на какво да наблегне... Жлъчни подмятания винаги е имало и ще има. Не съм сигурна дали трябва да свиква с тях или по-скоро да бъде абсолютно непримирима, защото те не би трябвало да са част от нормалната действителност. Аз се опитвам да й внуша увереност въпреки тях.

• На какво държиш във възпитанието й?
• Преди всичко държа дъщеря ми да има отношение към четенето. Аз в юношеските си години пропуснах класиката. Надявам се да се увлече по нея, да учи езици, да следва сърцето си. Тя с радост се занимава с музика, ходи на танци, които са новото й увлечение, през лятото играе тенис. Дара е центърът на моя свят. Бих искала от мен да вземе спокойствието. А на мен тя ми дава мъдрост, гордост, щастие и любов. Гордея с нея и за това, че група „Сленг“ я поканиха да изпее заедно с тях песента „Мой свят“, която баща й написа А сега ще направят още един запис на парчето „Нали“ от втория студиен албум на групата - „Всеки ден“.
• - Често споменаваш Дими. Той ли е мъжът на живота ти?
• - Да, определено. Това е бащата на единствената скъпоценност, която си струва инвестицията на внимание, време, грижи и любов. Щастлива съм, че мъжът до мен, Петрозар, поддържа родителската приемственост и за него Дара е приоритет и основна грижа.
• 
  

  

  
  

  

- Как завърши онази история с двете полуизгорели свещи, които някой ти изпрати в плик?
- Тя е по-скоро смешна, макар малко да се стреснах в началото. В офиса ни пристигна пратка, адресирана до мен. В нея имаше две църковни свещи, изгорели до средата. Нямам идея кой ги е изпратил. Не съм направила на никого нищо лошо. Консултирах се със специалисти, които ме посъветваха как да постъпя. Един от тях ми каза, че жена, срещнала по работа моя приятел Петрозар, иска да ни раздели. Който и да ми ги е изпратил - нека бъде жив и здрав. Моля се за него. Ако е имал лоши помисли, те не стигат до мен. Не вярвам в магии и знам, че имам сериозна закрила от Бога и от ангелите на небето - моя баща и бащата на дъщеря ми.
- След края на телевизионния сезон, който за вас свършва чак на 15 юли, накъде?
- На почивка без дрехи и с цял куфар с книги. Смятам една седмица да прекарам с изключен телефон. Най-добре си почивам, когато седя на плажа с книга. Не знам защо съдбата ми предлага книги на мистични автори, които разкриват красотата на източната религия, но го приемам като приятно предизвикателство.
- Какво те запали?

• Тази година ми поднесе много атрактивни автори като Халед Хосейни и Ахмед Юмит съответно с „Ловецът на хвърчила“ и „Дервишката порта“. Забележително качествена литература. В съвременната турска литература има не само мистика, а и някакъв фатален сантимент, примесен с приказен романтизъм. Сравнявайки Орхан Памук, Елиф Шафак и Ахмед Юмит, трябва да кажа, че прозата им звучи като поезия. Мога само да си представя каква изтънченост има в изказа, написан на родния им език. Великолепие! Другата книга, която много ме разсмя тази година, е „Списъкът с моите желания“ на Гедоар Делакур. В нея една невзрачна средно статистическа съпруга, която има подреден, за сметка на това скучен живот, печели над 18 млн. евро от лотария, в която не иска да участва. Разказът за това кои и какви желания иска да изпълни е толкова смешен и забавен, че когато се разделя безславно с фиша, някак ти се иска да я прегърнеш и да поплачеш заедно с нея. Голямата литературна изненада за мен се случи в навечерието на Световното по футбол, 20-ото поред и 2-ро с домакин Бразилия. Докато се готвех за интервю с Красимир Балъков, прочетох книгата на Георги Бърдаров „27 велики футболни истории“. Авторът на епичния разказ „За петата ракия или колко е хубав животът“ не просто е събрал вдъхновяващите истории от футбола, за които или сме забравили, или просто не знаем, направил е наниз от емоции, образи и спорт, през които преминаваш, изживявайки цялата палитра от емоции.
• А след ваканцията?
• Пак на работа, надявам се. Щастлива съм, че екипът, от който съм част, под ръководството на Иван и Андрей създава предпоставки за устойчиво развитие на успешен бизнес модел. Освен това с Иван Христов и Андрей Арнаудов като продуценти човек е длъжен непрекъснато да се развива. Тази година създадената от тях продуцентска компания „Междинна станция“ навършва 15 години. И двамата постоянно показват, че не се задоволяват с постигнатото. Може би това е причината да са единствените, които непрекъснато започват нови успешни проекти и доказват всеки път, че с постоянен труд, смелост и честност градиш бизнес, в който добрите примери само надграждат работещия модел, базиран върху структурирането на качествен екип, прилагане на иновационни модели и постоянно търсене на иновативен телевизионен продукт.

Елена Йончева:

 

Повече ме е страх в студиото, отколкото в Сирия

Магдалена ГИГОВА

- Елена, как сте си разпределили работата с Гарелов в новото предаване „Оригиналът“, което тръгва утре от 19, 30 ч. По ТВ7?

- Моторът на предаването, основният водещ е Иван Гарелов. Аз съм съводещ, но се възприемам по-скоро като негов помощник. Идеята ни е аз да водя външнополитическата част, която е по-малката част. Цялото предаване е час и половина и предполагам, че за външна политика ще говорим не повече от 30 минути. Надявам се моето място да не бъде само в студиото, а и под формата на отразяване на събития и коментари от мястото на събитието.

- Да, вашата сила не е в статичния анализ, а да хванете новината на място.

- Всъщност, идеята е двете да се редуват под някаква форма. В зависимост от това какво се случва по света, да се правят преки връзки, да се изпращат репортажи... Т.е. воденето ще бъде както от студиото, така и извън него. Коментарите, диалогът от София са естествено продължение на отразяването на новината, на документалната, репортажна журналистика. Това е и една възможност за по-задълбочен анализ.

- Вие сте свободолюбива душа. След БНТ не сте били никъде на щат. Няма ли да се почувствате малко скована в новото си битие?

- Да, това е друг ритъм на работа. Едно наистина голямо предизвикателство. Надявам се да се справя. Зависи много от екипа и от продуцентите. При документалните филми, които правя, разполагам с голяма самостоятелност. Там аз сама съм процудент, определям целия облик на материала. В случая се доверяваме на един по-голям екип, с който ще работим и тепърва ще откриваме най-добрата визия и най-добрия ритъм за „Оригиналът“.

- Работили сте с Гарелов в "Панорама", но междувременно и двамата сте се променили. Как върви напасването?

- Не, Гарелов не се е променил. Той е много комуникативен. Не е авторитарна личност= Той винаги взима предвид твоето мнение, но в същото време е много взискателен. Мисля, че няма да имаме проблеми с напасването. Гарелов е от онези колеги, които винаги си остават журналисти. Иван е един от малкото в нашата професия, които не са предубедени, когато задават въпросите си, не търсят шоуто и временния ефект. За съжаление в днешно време журналистиката все повече навлиза в сферата на шоуто

- Ако ви се наложи да избирате между предаването и интервю с Башар Ал Асад и с един от лидерите на опозицията на място в Сирия, кое ще натежи?

- Второто! Но всъщност не би трябвало да има противоречие. Идеята е аз да продължа да правя документални филми, репортажи и коментари от мястото на събитието.

- Има ли някакво значение за бъдещето на Башар Ал Асад и Сирия общата позиция на Русия и Америка за химическото оръжие?

- Това е големия въпрос – дали приетата резолюция, която задължава Сирия да постави под международен контрол своите химически оръжия, е пътят, който ще доведе до спирането на гражданската война. Дали не става дума само за отлагане на военните действия. Има голяма вероятност това да е търсене на допълнителни аргументи, с цел да се убеди американския конгрес да гласува, както и възможност да се създаде по-голяма международна коалиция от желаещи да участват във военна интервенция. Вашингтон и Москва имат различен подход спрямо тази резолюция. Вашингтон счита, че само правителството на Асад трябва да се задължи да предаде химическите си оръжия, както и да не ги използува, разбира се. САЩ изхождат от презумцията, че бунтовниците не могат да имат достъп до оръжията за масово унищожение. Москва държи задължението по резолюцията да се спазва от двете страни – както от Дамаск, така и от бунтовниците. Тъй като беше под въпрос вотът в полза на военна интервенция в Сирия. Това е една от хипотезите - търсене на аргументи за събиране на повече съюзници на Америка за изпращане на военна сила.

Втората хипотеза е, че Америка и Русия търсят дипломатическо решение на кризата. Аз съм малко скептична по отношение на втория вариант, защото според мен войната в Сирия отдавна започна, т.е. интервенцията отдавна там е под една или друга форма. Голяма част от бунтовниците се финансират отвън, логистиката минава през Турция, през Йордания. На 12 септември генерал Салим Идрис /командир на Свободната Сирийска Армия/, в телевизионно интервю благодари за оръжията и цялата военна техника, която е получил. И това са теми, по които ще говорим. Идеята е в предаването да не налагаме мнението на един или друг журналист, а да представяме различните версии по един конфликт, да ги подкрепяме с аргументи и да оставяме зрителят сам да разсъждава.

- Когато гледа документалните филми човек си казва „Боже, откъде такава смелост у тази крехка жена?“ Сякаш превключвате на режим „безразсъдство“.

- Аз се страхувам много повече от студиото, отколкото да замина да снимам в Сирия, например. Когато съм на терен, нещата зависят от мен и от оператора. Имам усещането, че мога да контролирам случващото се, независимо в каква среда се намирам. Вярвам, че много зависи от моя подход към хората. Докато живото предаване ме стресира. Интересно е, че нямам проблем, когато съм гост в живо предаване, но когато аз съм водеща... това доста ме стресира, но се надявам да го преодолея. Факт е, че не мога да контролирам нещата, че съм зависима от много хора, понеже предаването се прави от голям екип. Аз завися от тяхната компетентност. Но това сигурно е нормално. Едно предаване на живо се прави от голям екип и всеки един от нас зависи от компетентността на другия.

- Когато бяхте в Ирак, в един момент нямаше връзка с вас за повече от ден. Тогава разговарях с Олег Панфилов от руския Център за екстремна журналистика, който каза, че тя е като обсебваща зараза. А сега подхващате по-кротка нишка?

- Аз смятам, че в едно студио нещата могат и да не бъдат кротки. Напротив! Те могат да са достатъчно емоционални и рисковани, защото да рискуваш в студио, се иска кураж.

Да зададеш правилните, силните, неудобните, острите въпроси...Да бъдеш професионалист в студиото е не по-малко сложно.

- Да, но когато се готвите за предаване в студиото просто четете или говорите предварително с гостите. Как се готвите, обаче за документален филм? Не може да телефонирате на сомалийските пирати, че ще им ходите на гости или да цъфнете пред лидера на чеченците за интервю. Т.е. трябва да имате контакти, които да ви вкарат в играта.

- Разбира се, че не се свързвам с въпросните пирати или чеченци, но за да се тръгне към такава тема трябва много да четеш, за да видиш какви възможности има пред теб. Не само да познаваш събитията и да можеш да направиш добрия анализ след това, но да прецениш от каква логистика имаш нужда, да напарвиш контакти и връзки към определени хора. За един журналист не е проблем да стигне на която и да е точка. Това е въпрос на бюджет. Но той трябва да се вмъкне в проблема, да го разнищи, да види различните нюанси, да стигне до неоходимите хора и да се върне в монтажното студио с достатъчно стойностен материал, който да може да обработи. Това е трудноста в документалната журналистика.

- Затова ли в Ирак, когато операторът ви си отиде, вие останахте - за да хванете нюанса?

- Така се случи. Тогава нямах психологическата готовност, че мога да се окажа в подобна ситуация. Един репортер не може да предвиди всички сценарии, но трябва да е готов да се справи с тях.

- Когато сте отивали на опасно място обмислали ли сте възможността, че като официалната приятелка на премиера на България по онова време, може да ви отвлекат за откуп?

- Обмисляла съм тази опасност, разбира се. Все пак ние не сме авантюристи, ние сме журналисти, които проучват къде отиват, в какви ситуации могат да попаднат, аз отговарям и за оператора, не само за себе си. Мислила съм и доколкото съм могла съм взимала мерки, за да не се случи.

- Как?

 

- Всяка ситуация е индивидуална. Първо, никога не съм споделяла тази информация.

- Да но винаги може да попаднете на някой, който е учил в Блъгария. Както в онзи случай, когато в Ирак ви бяха отвлекли и били.

- Да, но случаят е различен. Този човек беше нашият ангел, който ни спаси. Никога няма да забравя ситуацията. Бяхме отвлечени с двама португалски журналисти, пребиха ни и тъкмо коментираха какво да правят с нас – веднага ли да ни убият или да изчакат, и изведнъж се появи един усмихнат човек. Той каза „Ама вие сте българка! Годините в България са най-хубавите в живота ми“. Той беше завършил икономика у нас. Отиде някъде, след половин час се върна, хвана ме за ръка и аз заедно с двамата колеги излязохме от мястото, където ни бяха затворили.Разказвам за ситуация, която не можеш да предвидиш. Но това не е единствения случай, когато съм попадала на хора, учили в България и които са ни помагали.

Сънувате ли тези случки?

• Не. По-скоро лошите сънища ме спохождат преди да тръгна на снимки към някоя сложна и конфликтна точка. Може би цялата информация, която минава през мен, осъзнаването къде отивам, какво искам да направя, докъде да стигна, я преживявам предварително. Но в момента, в който се отправя на снимки, вече нямам никакви проблеми. Разбира се, чуството на страх ме е спохождало, но това е нормална реакция. То е ясен знак, че осъзнаваш момента и ти дава възможност да вземеш правилното решение.

- Често ходите в държави, където на жената гледат с уважение, но както се отнасят към едно красиво растение. Това, че сте жена помага ли ви?

- Много често помага, защото по принцип жената не излъчва тази агресия и тази подсъзнателна опасност, която в един конфликтен регион е присъща повече на мъжът. Смятам че и мъжът, и жената журналист могат да използуват своите предимства. Зависи как ще успееш психологически да се справиш – да преодолееш клишетата, страховете.

- Бяхте на протестите в Турция. Може ли да ги сравните с българските?

- Протестите в Турция и България са много различни. Ако говорим за външната форма това, което ги предизвика в Турция е използването на полицейска сила спрямо хора, които просто седяха в парка "Гези". Ставаше дума за мирен протест на млади хора, които не искаха да допуснат да бъдат отсечени 600 дървета, т.е. да бъде унищожен парка. И срещу тях беше използвана груба сила, сълзотворен газ. Всъщност това предизвика експлозията на недоволството. Разбира се, вече може да говориме какво стои вече в дълбочината на тези протести, пълзящата ислямизация, която вече започва да става видима.

Протестите в Турция нямат нищо общо с българските, освен някои визуални препратки, които идват още от Окупирай Уолстрийт. Първо – тези масови протести станаха в резултат на грубото полицейско насилие, упражнено спрямо хора, които мирно протестираха в парка Гези. Второ - по улиците излязоха предимно последователи на десетина леви партии и организации, както и профсъюзите. И най важното – те бяха срещу все по-налагащия се авторитарен стил на управление на Партията на справедливостта и развитието на премиера Ердоган, както и срещу опитите за пълзяща ислямизация. Турция, за разлика от България, през последните години се радва на доста добър икономически растеж.

- Но и в Турция, и в България протестите тръгнаха от млади добре образовани хора, които в един момент ги превърнаха във фестивал, но и на двете места затихват.

- В Турция не вярвам да затихнат. Преди 3 седмици в Анкара пак имаше студентски протести по друг повод, но същността им бе същата. Имаше загинал студент. Това ще бъдат тлеещи протести, защото политиката на Ердоган не само не се е променила, но върви в посоката, в която младите, образованите хора на Турция не желаят. Връщането на забрадките в училищата, университетите, държавните учреждения е само видимата страна на една политика, която не се възприема добре от голяма част от турската общество.

- Във вас сякаш живеят две жени. Едната се втурва смело в опасността, пък другата казва, че мечтае мъжът до нея да я обгръща като топъл кожух. Как се справя приятелят ви (арх. Пламен Тодоров - б.а.)? Или е щастлив, че всъщност има две гаджета?

- Вероятно да.... трябва него да питате! Понякога е много трудно да комбинирам и двете. Истината е, че колкото съм невероятен домошар и обожавам да посрещам приятели, да готвя и да живея в този кожух, на следващия ден ми се иска да бъда там, където нещата се случват. Как се справя Пламен? В непрекъсната битка живее с моята същност, предполагам...

- Имате две кучета. Пламен ли се грижи за тях, когато пътувате?

- Да. Негова беше идеята за второто куче – Таша, което взехме от приют. Навремето това ми се стори авантюристично действие. Заведохме лабрадорката Дана в приюта да се запознаят и да видим дали ще се разберат. Оказа се, че е прекрасно да дадеш шанс за щастлив живот на едно същество.

- На какво още бихте дали шанс, ако имате такава възможност?

- Надявам се да имам силата да давам щастие.