Великите любови на ХХ век - поредица на вестник "Преса"

Жената на райко Алексиев го измъква от ДС, за да умре свободен

Магдалена Гигова

В България се държат така, като че ли райкоалексиевци се раждат всеки ден по сто. А Райко Алексиев е единствен и единствен ще остане. Няма втори като него: художник и карикатурист, писател, журналист, хуморист, снимал е един филм, и марки е печатал - няма нищо, което да не е правил... Това казва съпругата на известния като „Фра Дяволо“ издател на хумористичния вестник „Щурец“ - Весела Алексиева през 1994 г. в едно от последните си интервюта.

В предвоенна София двамата са не само едно от най-интересните интелектуални семейства. Те са символ на разбирателство и съвършена симбиоза. Когато се запознават, Райко Алексиев вече е сред най-известните сатирични писатели и карикатуристи. Има свои рубрики във вестниците „Зора“ и „Македония“, сътрудничи на още доста издания, а епиграмите му са толкова сочни, че се превръщат в градски фолклор още преди да е изсъхнало печатарското мастило. Весела (по онова време Грънчарова) пък е обещаваща актриса от Народния театър. Увлечени от общия вихър на политиката, литературата и изкуството, двамата сключват брак през 1932 г. Изследователите на творчеството на Райко Алексиев твърдят, че това е един от най-плодоносните периоди в неговия живот.
„Бях щастлива и той беше щастлив. И във всичко му потръгна. Когато поиска от Данаил Крапчев (издателят на вестник „Зора“ - б.а.) заем, за да плати на д-р Добринов, който ни изроди първия син, Крапчев неочаквано отказа. „Какво да правя? Искам самостоятелен вестник, но трябва да се откажа и от „Македония“, и от „Зора“. От първия вестник получаваше по 5 хиляди лева седмично за карикатура, а от втория - по 15 000, за „веселата страничка“ вземаше по 15 хиляди. „Райко, казах, този Крапчев, ако беше човек на място, би ти подарил тези 5 хиляди. Имаш син, нали, оженил си се, пази достойнството си. Щом в такъв момент не ти дава аванс, веднага му пиши, че си даваш оставката. Няма да умрем от глад, ще се хвана и аз на работа някъде“, пише в спомените си Весела Алексиева и добавя: „И като почна вестник „Щурец“, в деня, в който излезе първият брой, до 10 ч. се продаде първата партида, след 10 ч. пуснаха втори тираж, пак се продаде всичко. Извъртяха го и трети път. Това даде на Райко много сили. И на първия брой на „Щурец“ той беше написал: „На моята прекрасна жена - моята пътеводна звезда.“
Най-тиражния вестник в България през 30-те и 40-те години на ХХ век се ражда във фамилното жилище на Алексиеви на шестия етаж в кооперацията на „Цар Освободител“ 33. Хорската мълва разнася, че Фра Дяволо е собственик на целия блок, а той не я опровергава с надеждата банките по-лесно да му дават кредити.
Един литър кафе, няколко пакета цигари, още толкова бурканчета с домашно сладко и бебешки плач. Това е изпитаната рецепта на Райко Алексиев за появата на поредния брой на „Щурец“ с тираж 50 000 всяка седмица. А той е човекът вестник. Фра Дяволо сам рисува всичките карикатури, сам пише статиите, фейлетоните, хумористичните миниатюри и епиграмите. Изданието се печата от акционерно дружество „Стрела“, в което дялове има и Алексиев. Той се грижи и за разпространението. Съпругата му Весела пък прави най-голямата жертва за една актриса - напуска Народния театър, за да води счетоводството и да върти къщата. 39-годишният Райко признава, че най-щастливият ден в живота му е онзи, в който среща своята половинка. Кумува им политикът и неколкократен премиер на България Никола Мушанов. По случай сватбата им колегите на Алексиев от вестник „Зора“ публикуват честитка в рими и я подписват: „От съкратения ергенски тим“. И ако техният отбор е намалял, семейство Алексиеви плавно се увеличава. Раждат им се трима синове, двама от които влюбените кръщават на себе си - Радослав и Веселин. Изключение прави най-малкият Александър (по-известен у нас като Алекс Алексиев, икономически съветник на Филип Димитров и неуспял кандидат за независим евродепутат).
Младата съпруга вярва в таланта на мъжа си и го окуражава да поиска кредит срещу ипотека на жилището им. Журналистът взема заеми от още няколко банки, но Весела вярва в неговия разностранен талант. Райко е натрупал опит и авторитет в издания като „Българан“, „Барабан“, „Смях“. Псевдонимите му Гуньо Гъсков, Скитник Перо, Това Черни и Фра Дяволо са станали нарицателно за смело и остро перо. Алексиев обещава в програмната статия в първия брой: „Посрещнете с добро око вестник „Щурец“, защото той носи радост в притеснения ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и села… Сегиз-тогиз ще ви разказва весели истории и интриги в обществото, ще се смее заедно с вас на своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, племена, групи, крилца и опашки. А когато зърне всички ония, които смущават неговото и вашето спокойствие, свирнята му ще се превърне в освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притеснен от неволи живот“. Първият читател на всеки нов брой е Весела.
Освен карикатурист, журналист и издател Фра Дяволо е любимият художник на втората съпруга на цар Фердинанд - Елеонора фон Ройс-Кьостриц. Чрез доверен придворен тя купува най-малко 15 картини от всяка негова експозиция. Височайшата дама го забелязва още с първия му пейзаж, показан на „Изложба на младите“ през 1913 г. Макар да не е имало възможност да изучава изобразително изкуство, момчето от Пазарджик наистина има талант. Никой не вярва, че през първите си години в София Алексиев спи във вагони за добитък на гарата и не смее да приближи момиче, защото покъртително мирише на говежда пикоч. Когато му се скъсват чорапите, той си ги рисува върху краката с черна вакса и непрекъснато подръпва нагръдника си, за да не се забележи, че няма риза под протритото сако. Този тик му остава за цял живот. Когато започва да продава картините си, веднага се записва в Художествената академия, усъвършенства дарбата си в Германия и Италия. Малко известен е фактът, че Алексиев е автор и на доста пощенски марки. През 1925 г. снима филмът „Коварната принцеса Турандот“, в който играе ролята на Чарли Чаплин. Няколко пъти е председател на Съюза на дружествата на художниците.

Силата му е в злободневните карикатури и тъкмо заради тях го убиват след 9 септември 1944 г. Ден по-рано излиза последният брой на „Щурец“, в който има карикатура на Сталин с окървавена брадва в ръка. Не могат да му простят и вица, че английският каучук е еластичен, холандският - още по-гъвкав, но най-еластичен е руският галош, който побира 150 млн. души.
Райко Алексиев не измисля сюжетите си, черпи ги от живота. Весела го разбира и не се сърди, когато пропуска вечерята, заслушан в приказките в кръчмата. А когато се върне у дома, бърза да нахвърли дочутата история. „Пишеше като фъртуна. Сякаш беше някакъв предавателен апарат за всичко, което беше „фотографирал“ в града - в кръчмата, в магазина или където се беше събирал с хора“, разказва в спомените си Алексиева. Освен със счетоводството тя помага и в списването на „Щурец“, превежда от френски и руски. В продължение на 12 години като шампион по тираж вестникът се гордее с автори като Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, с карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев.
Няколко седмици преди 9 септември 1944 г. политикът Александър Цанков се отбива в дома на Алексиеви, затваря предпазливо вратата и съзаклятнически шушне на домакина. След като го изпраща, Райко през смях разказва на жена си какви небивалици му е наговорил - страшни неща щели да стават, след като комунистите вземат властта... Кумът им Никола Мушанов е направил на цялото семейство дипломатически паспорти. Весела горещо моли съпруга си да напуснат страната. За пръв път в живота си художникът отхвърля съветите й. „Аз не съм политик. Показвал съм грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва“, не отстъпва Райко Алексиев.
Кооперацията им е полуразрушена от бомба, семейството е евакуирано в Чамкория, а Фра Дяволо се връща да постегне апартамента, преди да се върнат. В любимата му сладкарнира на „Цар Освободител“ го арестува лично шефът на Държавна сигурност Лев Главинчев - негов стар приятел.
„Десетина дни след като го бяха арестували, през нощта при мен дойде непознат мъж, изглеждаше прилично облечен, дали е бил от комунистите или пазач не знам, но ми каза: „Госпожо, няма да ви кажа кой съм - така за мен и за вас е по-добре. Вашият мъж е най-жестоко битият човек в цялото Училище на слепите. Скачаха с обувки върху черния му дроб. Той повръща непрекъснато кръв. Госпожо Алексиева, помогнете му - страшно е да гледаш как го мъчат!... - разказва в едно от последните си интервюта Весела. - Тогава отидох при Тодор Павлов, който беше регент. Ценеше мъжа ми. Даде ми разписка за пренасяне на Райко в болница, но преди това трябваше да намеря главен лекар на болницата, който да му осигури легло. Ходих целия ден, отвсякъде ме гонеха като куче, всички ги беше страх. Най-после научих адреса на д-р Ташо Ташев, главен лекар на Червения кръст. Вечерта той намери легло въпреки забраната да се дават линейки за частни случаи, осигури и линейка. Влязохме в една голяма зала, където мръсотията беше неописуема - кървища, повръщано, кофи за урина, ужас. Спирам се до всяко легло. Всички са като привидения, с грамадни бради, с побелели коси, като пътници за оня свят. Не мога да го позная: той беше жизнен човек, на 51 години, темпераментен, очарователен... Сега видях старец, оплескан в кърви. „Райко, какво е станало, какво са те правили?”. А той беше толкова наплашен, че каза: „Веси, тихо, да не ти направят и на тебе нещо, моля ти се, че децата на кого ще останат.“ Когато наближихме болницата, той извади кръстчето, което му бях дала като тръгваше за София, и заръча: „Сложи го на Сашко, той е най-малкият, той най-много ще има нужда Господ да е милостив към него“, припомня си Весела Алексиева.
Райко умира в болницата след четири дни. Налага се Тодор Павлов да се обажда, за да дадат трупа му на семейството. „Той беше смазан зверски. Не, даже животно не може да бъде толкова жестоко. Това, което са вършили с него, човек не може да го направи, само сатана. А Райко помагаше на всички, беше много щедър. Например писателят Крум Кюлявков, който дойде от Съветския съюз гол, гладен като въшка. Мъжът ми го назначи, даде му голяма заплата. И този човек след 9 септември 1944 г. с трима души разби вратата на кабинета му в редакцията на „Щурец“ и я „национализира“, т.е. разграби. Като го видях да се разхожда по „Цар Освободител“ с палтото на Райко, щях да получа сърдечен удар - помислих, че виждам мъжа си“, разказва вдовицата.
За да отнемат имуществото на семейството и да узаконят извършеното убийство, Народният съд осъжда вестникаря посмъртно... на смърт с конфискация на имуществото. Весела четири месеца е в единична килия в Дирекцията на народната милиция, където опитват да я пречупят да стане доносник, заплашват, че ще изпратят децата в Сибир. Когато не се поддава, я изпращат на лагер в Ножарево, а после я изселват в Дулово. Родителите й приютяват момчетата.
Най-големият син на Райко Алексиев - Радослав, наследява художествената дарба на баща си. Той успява да напусне България едва след като се разболява тежко. Умира в болница в Германия. Александър завършва английска филология и през 1965 г. бяга в САЩ, където се занимава с политически науки и икономика. Веселин емигрира в Швеция. След него и майка му Весела напуска страната и се установява в Майнц, Германия. Там живее до смъртта си през 1994 г.
„Когато намериш любовта на живота си, тогава успяваш да бъдеш себе си. Това е щастието. Питам се колко ли таланти остават неразкрити от неслучването на тези срещи с любовта... при все че е ясно, такъв от мащаба на Райко Алексиев не се ражда всеки ден. Останалите търсим заместители“, признава вдовицата, която се омъжва отново, но не успява да намери щастието.

Фра Дяволо за жените

Жената до 20 години е танц-кръжок за изучаване хватките и стъпките.

На 20 години прилича на ръченица. Играе лудо и изморява възрастните играчи.

На 25 години - „Кокарача“, колкото повече се играе, толкова повече се изучава и може да се играе всекога, когато се пожелае.

На 30 години - фокстрот. Много лесно се схваща. Нуждна е само учтива покана от страна на кавалера.

На 35 години - танго. Играе се плавно, не лудешки, но затова пък доставя удоволствие, даже и на околната среда.

На 40 години - валс. Дълго се играе и доставя удоволствие само на опитни играчи.

От 45 години нагоре - старинен кадрил, не се предвижда в програмите на никой бал.

Енциклопедия за България

В броя от 25 август 1944 г. на вестник „Щурец“ Райко Алексиев публикува своя прочут Азбучник. В него срещу буквата „Б“ пише: „България - математическо уравнение с много неизвестни в миналото и много неизвестни в бъдещето.“

Махаранито вътре в мен...

За списание "Жената днес"

Магдалена ГИГОВА

В предишно прераждане съм била жена на махараджа - махарани. Със сигурност!

В началото бе неосъзнатото усещане, че съм се върнала у дома. Още с първата ми глътка въздух на индийска земя – гъст, лепкав, тежък и... роден. После бе възприемането на мръсотията. Ако някой ме спусне насред Столипиново или Факултета, ще получа гърч от отвращение. В Индия мръсотията ми изглежда напълно естествена, част от пейзажа. Родна някакси. Ами храната? В България все от нещо ще ме свие стомах. В Индия нагъвам чакъл с люти чушки и изобщо не се сещам, че притежавам подобен чувствителен орган. И най-важното – отслабвам, без да броя калориите. Отгоре на всичко за осем пъти там не съм хванала дори хрема, въпреки апокалиптичните приказки за дебнещи амеби. Даже косата ми става по-буйна, а тенът избистрен и свеж.

В Индия ми допада и отношението към животните. В България „силно ги любим и мразим”, докато в онази част на света мравката, гълъбът, кравата и кучето са като човека – божии създания. Никой не припада от възторг, но и никой не ги бие. И най-нищият намира начин да подели залъка си с тях. Хармония! Със сигурност и тук се намесва прераждането. Представете си, че духът на някой ваш близък роднина се е вселил в котка. Кой ще иска да ритне баба си?!
Неее, изобщо не съм от онези европейки, нелепо нагиздени в индийски дрешки, които се захласват по някой гуру, следват го като дрогирани и му дават всичките си спестявания. По-скоро обратното. Не само Индия, всяка държава в Азия изважда, на показ неподозирани черти от дълбините на характера ми. В София съм безобидна като хлебарка. Всеки чиновник може да танцува като „Лорд ъф дъ денс” върху егото ми и аз да си трая. В Азия се превръщам в жената-дракон. Приемам робкото отношение като напълно естествено, изисквам, настоявам. Все едно някой ми е отвинтил главата. Обяснявам си го с махаранито вътре в мен. А колко обичам да ми викат „Йес, мем!” с почтително сведени очи... Ако някой ми го приложи в България, сигурно ще се спомина от неудобство.
Най-странното е, че в Азия се чувствам свободна! С онази свобода, характерна само за човек с неограничени средства и вродена власт, дето напълно отсъстват от битието ми. Пък и влечението ми към скъпи и елегантни бижута едва ли се дължи на граовско-шопския ми корен. Заподозряна отново е махаранито.
Предполагам, тя е виновна и за леко талибанската ми трактовка на патетичната история за „Тадж махал”. Според мен това не е мавзолей на любовта, а на ранния секс, липсата на семейно планиране и гузната съвест. Ами, да! Шах Джихан и Мумтаз се залюбват прекалено млади, когато са на 14, та се налага да чакат 4 години, докато им разрешат да се оженят официално. Заради любовта си към нея той се проваля като правоверен мюсюлманин. Запред хората има харем, но нощем посещава само една жена. А останалите креят неуважени. Всичките му деца са от Мумтаз, тя пътува навсякъде с него, участва активно в държавните дела. Но любовта, която я възвисява ... я убива. За 19 г. тя му ражда 14 деца, преживява смъртта на седем от тях и умира от изтощение след износването на последното. На смъртното си ложе през 1629 г. Мумтаз заклева любимия си да няма потомство от друга жена и да й съгради паметник, какъвто не съществува никъде по света - да бъде съвършен. На паметта й (и на гузната си съвест) той посвещава най-изящната и симетрична постройка в света. А това, че потомците им са превърнали „мавзолеят на любовта” в кичозна печатница за пари е още една иронична гримаса.
Този екстравагантен поглед към Тадж Махал сигурно също се дължи на махаранито вътре в мен. Както я усещам, едва ли е била безправна закачалка за скъпи сарита. Но всеки път когато попадна в истински дворец в Индия, опипвайки старинните мебели, бродерии и дамаски сякаш усещам допира на миналото си. Независимо колко прашни, занемарени и мухлясали са. Може да си представите какво ми беше, когато попаднах в „Михир гарх палас” близо до индийския град Джодпур - бивш дворец, а в наши дни хотел само от девет апартамента. Въпреки скромния брой всеки от тях е по 500 кв.м. и разполага със собствена кула, увенчана с джакузи под открито небе. Престоят там струва 500 долара на ден. Нищо пари за Мадона, която отседнала в хотела за седмица, но изкарала четири от нощите на палатка в околната пустош. Разбира се, тентата била тристайна, с баня и климатик, а в обиколката си световната знаменитост е придружавана от жив принц. Защото язденето на едни от малкото останали коне от прочутата индийска порода марвари и компанията на махараджата са част от обслужването. Естествено, никога нямаше да попадна там, ако не ме бяха поканили собствениците. Аз обаче се насладих свойски на лукса, сякаш цял живот съм общувала със синьокръвни с древна родова история.
Хотелът-дворец е построен върху свещената дюна Мали Натджи ка Дора, посветена на бога на войната. Гозбите са от личния рецептурник на майката на владетеля, а съпругата му е надзиравала дизайна на всеки елемент от обстановката, чак до кърпите в банята, извезани от жени от номадските племена.
Докато общувам с домакините си - една от най-хармоничните семейни двойки, които съм срещала, си обяснявам защо индийците са измислили „Кама-Сутра”. Ами там само 3 % от младоженците сключват брак без предварително уговорен сватлък, а разводът е немислим резил. И това в началото на ХХI век! Как да крепят брака си хората, освен с „Кама Сутра”?! Е, има и една не много известна подробност. Когато двете семейства решат да се сродят чрез невръстните си потомци, отиват на астролог, който им прави „кръстосани хороскопи”. Ако види несходство в характерите, изобщо не опитват.

Мисля си, че и аз съм по своему индийска съпруга – да живееш 30 години с един мъж, при това без да сте женени, си е доста моногамно. Но за фантазията пречки няма. Колкото и нелепо да звучи за някои, в Индия ми се е случвало да ме омагьоса мъж. Още при първото ми ходене там, в щата Гуджарат. Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или изглежда добре на екрана. Отидох на Шарад-фестивала да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна. И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много. Просто се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе
нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, забърсваше потта си, досущ Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но той се държеше сякаш публиката го вика по 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам, ако снимката не предаде противоречивия му грапав чар.

Това със снимката се оказа изпитан начин за противоотрова. И действа безотказно при второто ми омагьосване. А то беше с принц. Е, с какъв ли може да бъде?! Естествено, когато се запознахме той не каза „Приятно ми е, аз съм принц и дядо ми е създал Сикхската империя”, но нещо в ироничната сянка на усмивката му ме привлече неудържимо. Единственото, което ми се искаше, докато го слушах е да го хвана за скъпата вратовръзка и да го замъкна в най-близката спалня. И това аз, прекалено благоразумната, за която винаги интелектуалната близост е била по-важна от всяка друга. Изобщо не ми пукаше, че е по-млад, женен, принц, сикх... Нахлу в еротичните ми фантазии клетият човек, без да подозира. Не крия, усещането ми беше приятно. Подобни чувства сигурно е изпитвала махаранито, гледайки иззад завеските запотените мъжаги, които носят паланкина й по баира към замъка.

Когато се върнах в София, погледнах снимката, която си направихме за спомен. И нищо! Да, наистина симпатичен, доста висок и много светъл, но... индиец. Нито грам тръпка!

И за това е виновна махаранито вътре в мен.

      Швейцарците празнуват, че ще работят повече
На карнавала Зекселойтен горящо чучело предсказва какво ще бъде лятото
Магдалена ГИГОВА

Швейцарците сигурно единствени в света тържествено честват датата, от която започват да работят още повече. На парада за празника Зекселойтен в Цюрих българинът горчиво осъзнава - ние се ожесточаваме по митинги, а швейцар­ците се кефят на пищни шествия. Чиста разлика в стандарта!
Преди векове, когато в страната на часовниците те са били недостъпна рядкост, цюрихчани гласели живота си по най-големия циферблат в Европа (9,7 м в диаметър) на кулата в черквата „Свети Петър“. И понеже през лятото светлината позволявала да работят до 6 ч., изпращали зимата с клада на снежен човек. За местните по-дългият работен ден значи повече пот, но и повече пари. Т.е. на празника Зекселойтен в Цюрих от XIV век насам славят замогването с труд. Името на историческия празник идва от „зекс“, което на немски означава „шест“ (вместо до 5 ще работят до 6 ч.), и „лойтен“ - „звънене“. Камбаните започват да звънят точно в 6 ч. вечерта на празничния ден в Цюрих - в понеделника на третата седмица на април. Карнавалът съчетава изпращането на зимата, пролетното равноденствие и майските огньове, характерни за повечето европейски държави.
От столетия участието в парада е висша чест, за която гилдиите на занаятите (тук те са повече от касти) се готвят цяла година. Традицията в процесията да не участват жени се спазва въпреки протестите. Дамите едва си издействали преди 14 години отделно шествие преди парада. А той е шеметно пъстър - над 10 000 юнаци от гилдиите в исторически костюми върху платформи като винарни, кораби, лебеди, стъкларни
Повече от 600 коня, 30 оркестъра, 70 карети...
С право цюрихчани се гордеят с най-внушителната процесия в Европа!
Първо минават децата. Поканени са всички етноси с националните си носии. Чак тогава гостът осъзнава че 60 на сто от населението на големия швейцарски град... не е швейцарско. Местните се гордеят с толерантността си, но се бунтуват единствено срещу мюсюлманските общности, които не искат да приемат порядките и законите на страната, която ги е приела, и повечето жени така и не научават нито един от трите официални езика. Впрочем те са доста повече - освен френски, немски и италиански за законен начин на разговор се водят романският и енгадинският - единият с повечко италиански, а другият смес от сенморицки диалект, италиански и хърватски.
Дечица от всякакви „бои“ и националности дефилират, покачени върху платформи. Въпрос на чест е не да наемеш костюма за шествието, а да се предава по наследство от 200-300 години в семейството ти или поне да е ръчно шит. Платформите също са забележителни - цели градини и къщи, воденици с течащи потоци, крепости, арки от живи цветя. В зависимост от това коя гилдия представляват. Обществото на кожарите например има камила в герба си и взема под наем жив екземпляр от зоопарка специално за парада. Железарите преди година-две успели да спазарят истински слон от пътуващ цирк.
Деца варят супа върху платформа лодка. Легендата разказва, че преди векове между Цюрих и Страсбург имало договор за помощ при война. „По вода ще пристигнем толкова бързо, че супата, започнала да къкри в Цюрих, ще е още топла“, заклели се швейцарците.
Точно в 6 ч. вечерта на площада пред операта пламва кладата с
Бьоги - чучелото
на снежния човек
направено от памук и кожа. И започват залаганията за колко минути огънят ще близне и ще гръмне снаряда в шапката му. Поверието е - колкото по-кратки пламъци, толкова по-дълго лято. Около кладата обикалят табуни коне със самозвани хусари върху тях, димът потъва в облаци прах, шапката на чучелото Бьоги пламва, залп и... лятото вече е между нас. В небето се рее цепелин с надписа на побратимения град от друг кантон, поканен на веселбата, буретата с бира се отпушват, а позналият брои печалбата си.
Тази година на 28 април чучелото Бьоги постави нечуван рекорд - горя 7 минути и 23 секунди. Според поверието лятото на 2014 г. трябва да е горещо. Декоративният снежен човек се поставя на кладата предния ден - в неделя. Веселбите обаче започват още в петък вечерта и продължават през уикенда, а всички са празнично облечени. Гости от съседния кантон изнасят представления, звучи народна музика, редуват се духови оркестри, щандовете на панаира работят до късно.
Традицията за изгарянето на Бьоги се корени в древността, когато чучелото е било страшна маска, носена начело на шествието. После децата от квартал „Крац“ изгаряли собствените си снежни човеци, натъпквайки ги с фойерверки. В средата на XIX век признали традицията за официална и по време на парада на гилдиите пренасяли Бьоги през целия град до мястото на изгарянето му. В началото на ХХ век чучелото станало неразделна част от ритуала. Бьоги е висок 3,4 метра, тежи 80 кг, ръцете му са дълги по 1,9 м, а диаметърът на главата му е 1,8 м. Тя трябва да е достатъчно голяма, за да побере фойерверките, които ознаменуват окончателното изгаряне на фигурата. Причината за взрива е желанието на хората колкото е възможно по-гръмогласно да изпратят студената зима и да посрещнат горещото лято.
Понякога Бьоги бърка, но кой ти помни! Най-често пламъците стигат до главата му за 14 минути. Това поне показва статистиката за последните 10 години. Така че тазгодишните 7 минути са рекорд.
Да, наистина Цюрих е градът с „най-добро качество на живота“ в света (разбирай най-скъп). Да, само тук по празници даряват полицаите с китки. И - о, да - водата от чешмата е сладка като оная, софийската, в миналото. Но най-поразителното е, че 2 часа след стохилядната вакханалия центърът е изблизан от несметните бутилки и хартии.
Не по-малко интересни са къщите на гилдиите. Всяка задруга на занаятите си има свой старинен дом, който прилича на музей. В обиталището на винарите попадам сякаш в очовечен музей - всяка мебел е експонат, но си личи, че се използва. От кристалните неколковековни чаши във витрините до преносимите фенери с абажури от фина кожа. С тях вечерно време маршируват членовете на гилдията, докато отиват на гости (разбирай - на трапеза с вино) у колегите кожари или часовникари, да речем. Единственият отдавна неупотребяван предмет е... чинията за бръснене. Изящен порцелан, изрисуван с леко кичоз­ни розички. Единственото, което я отличава от посестримата й за супа, е загладената вдлъбнатина, където човек да намести шията си. А какво е порцеланово топче, сложено в специална дупка? Никога няма да се сетите! По-слабичките го пъхали в бузата, за да им мине бръснарят втората контра по-лесно.

Елена Петрова:

 

Най-голямата ми лудост предстои

Магдалена ГИГОВА

- Елена, премиерата на „Когато котката я няма” с режисьор Асен Блатечки в театър „Мелпомена” мина, а идваш от репетиция?

- Оказа се, че Асен е такъв режисьор, че иска да доизпипва още, въпреки че публиката много възторжено реагира.
- Е, вие всички сте „мечки” (така наричат актьорите, които много играят в киното и телевизията и с попуярността си привличат публика в театъра – б.а.).
- Самата комедия поставя героите в толкова забавни ситуации, че хората наистина се веселят. Разбира се, има значение, че участват такива „големи звезди” като Асен Блатечки и Калин Врачански и като Силвия Лулчева. Аз винаги се изключвам. Не кокетирам.
- Е, как се сработихте с Врачански ако наистина е казал, че му е омръзнало да ти показва как се играе?
- (залива се от смях) Той ми се обади много притеснен и ми разказа какво са писали за отношенията ни. А ние току-що излизаме от филм, който снимахме заедно, за който аз и режисьорът сме го поканили и според мен, това му е една от най-хубавите роли...
- Говориш за филма „Вила Роза” с режисьор Мартин Макариев?
- Да. В същото време репетираме заедно „Когато котката я няма” и се забавляваме жестоко и толкова се обичаме всички. Така че дори не може да ни мине през акъла, че Калин наистина е казал подобно нещо. Който го е писал, да дойде да ни гледа на сцената. Добрите (и лошите) отношения няма как да се скрият. Врачански много се беше притеснил, та се наложи да го успокоявам. Нали по-дълго от него си патя от клюки и жълтини, имам повече „богат” опит.
Атмосферата в театър „Мелпомена” е толкова приятелска. Това е театър на съмишленици. Ние сме едно ядро с Любо Нейков, Митко Рачков и избираме пиесите със Светлин - наследника на основателя Георги Стоилов. А в условияута на кастинга за актьорите е да може да се забавлява, да ходим заедно на дискотека след представление, да се смеем и да е готино да пътуваме заедно. Когато снимахме с Калин „Стъклен дом” му казвах, че с него прекарвам повече време, отколкото със семейството си. С него имаме планове и за други пиеси, така че ще разочаровам хората, които искат да направят някаква ингрига между нас. Дори се шегуваме, че когато той си е играл на детската площадка в град Роман, аз вече съм снимала филми...
- Еееее, не се изкарвай някаква старица!
- Когато станеш на определени години осъзнаваш много неща. Става дума за опит и мъдрост, а не за бръчки и остаряване. Наскоро съпругът ми ми каза „Ти вървиш назад! Аз скоро ще стана на 50, а ти се подмладяваш”. Не му се обидих, естествено (засмива се дяволито). Той не спира да ми прави комплименти, но децата, и особено синът ми, добре го заместват. Александър се оказва носител на гените на баща си. У дома имам един малък джентълмен. Без да му подсказвам, се държи с мен не само като с майка, а и като с дама, която има нужда от внимание. Винаги забелязва когато съм облечена с нещо ново, когато изглеждам добре. Много ми харесва, защото смятам, че мъжете малко са капсулирали навиците си да правят комплименти. За това и ние имаме вина, защото не ги провокираме и свикнахме така да се отнасят с нас. Взаимната провокация е много важна. За мен хвърлянето с главата напред е много характерно. Затова и толкова пъти си я чупя, но... продължавам. Без да съм агресивна. Лора Каравелова – една от последните ми роли, е същата натура.
- Да, пиесата „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла” с режисьор Бойко Илиев в театър „Диалог”.
- За нея пишат, че е била много красива жена ,но всички твърдят, че нейното очарование е температмент, са били толкова ярки, че всички, особено мъжете, са били завладявани. Общувайки с харизматичен и интелигентен човек с възвишени чувства, нейни съвременници казват за Лора „Животът я викаше” и тя много силно го е прегръщала. Затова всеки мъж, с когото е имала голяма любов, не е усещал мощта си преди да срещне Лора. След това творческият му потенциал става като неподозиран гейзер. Тя е била не само муза, тя е отприщвала творчество. Под нейното въздействие мъжете, с които е била свързана са написали най-хубавите си романи, стихове, разкази. Само при Яворов това не се случва.
- Той се влюбва в Лора след смъртта й, защото приживе е била обсебваща, ревнина.
- Той също е бил такъв, въпреки че нейната ревност е пословична. Обсебвала го е, притискала го е, изтощавала го е, следила го е, унижавала се е... Изчетох доста покрай тази роля. Яворов винаги я е наричал „Моята мила, добра и обичана Лора”. И същевременно са се обвинявали взаимно. „Ти искаш да вземеш живота ми и да го смачкаш в ръцете ти. Ти ме ревнуваш, не ми даваи да дишам”, пък пише Лора.
- Сякаш чувстваш Лора близка, а не ми приличаш на такъв човек.
- Не, започнах да я разбирам. Бойко Илиев когато ме покани бях в силно емоционално състояние и дори се уплаших, че трябва тези чувства да ги изваждам от себе си. Не бях сигурна дали искам да го правя. Усещах, че ги имам дълбоко в себе си. Дори му признах на Бойко „Т изнаеш ли, че същите думи един век по-късно аз съм ги казвала на мъж. С абсолютно същата сила в същия словоред”. Той се потресе! Но ми каза „Знаех, че ти си готова за тази роля”. Лора наистина е много „ибсенова” героиня. А и по онова време Нора е много модерна сред младите жени. (Преди няколко години Елена Петрова изигра Нора на Ибсен, отново под режисурата на Бойко Илиев –б.а.). При Лора и Яворов дори битовият им живот е превърнат в изкуство. Не мога да кажа как са сядали на масата или са взимали душ, но това че са пътували по света и се е налагало да си пишат, е променило усещаните им един за друг. Македония е била не само негова кауза и мисия, а и неговото бягство. А Лора дори го е обвинявала, че е толкова посветен и трябва да го дели с Македония.
- А и тя цял живот се състезава с един идеал, с покойната Мина.
- Само че идеалът е някъде високо, а Яворов дъръжи Лора в обятията си.
- Случвало ли ти се е да бъдеш толкова изпепеляваща или такъв блян и в живота?
- (засмива се) Когато се запознахме с мъжа ми, той ме беше сложил на пиедестал. Аз много пъти му повтарях, че не съм богиня, не съм принцеса,защото е много трудно да отговаряш на тези критерии всеки ден. Голяма отговорност е, а аз нямах нужда от това. За мен беше достатъчно просто да ме обича. В юношеските години имаше едни момчета, които ми посвещаваха стихове, оставяха ми в пощата писма, картички, цветя. Но толкова разрушително един към друг да подхождаме с някой, още не ми се е случвало. Не знам и дали го искам. Когато има толкова силни и фатални чувства, винаги има изпепеляване, дори и унижощаване. Аз имам деца и трябва да мисля за тях, а не за своите чувства.
- Няколко пъти повтори „мъжа ми”.... За Аристотелес Фотилас ли става дума?
- Да, той не само е баща на децата ми. Ние все още сме женени и никой от нас не е отварял дума за развод. Поддържаме прекрасни отношения, отглеждаме заедно дъщеря ни и сина ни.
Но що се отнася до любовта, мисля, че човек няма време да се предпазваме. Всичко трябва да се изживява, когато е силно и истинско. Разбрах, че този живот не е за предпазливите. Надаявам се да имам достатъчно мъдрост, за да хвана баланса. Макар че сърцето си има свои закони, пред които разумът е неспособен. Засега е достатъчно ,че го изживявам на сцената. И по реакцията на зрителите усещам, че сме силно автентични и истински. На последното представление с Иван Радоев си говорехме, че играта е страшно изтощителна, защото нямаш никаква възможност да се опираш на актьорска рутина, на изградени емоции. Изтощени сме, но сладко изтощени след представление. В Бургас две дами ми казаха, че от тук нататък не могат да си представят друга Лора, че съм толкова лудо-истинска... За мен това е най-голямото удовлетворение.
- На кого е заслугата?
Мисля че най-голямата заслуга за това е на режисьора Бойко Илиев. Той ще празнува 25 г. на неговия частен театър „Диалог”. Това е четвърт век да бъдеш свободен човек и творец. Той мина през големи предателства, разочарования, без никаква подкрепа, но въпреки това със своята лека смиреност в живота, под която бълбукат дълбоки чувства, успя да се съхрани. Бойко Илиев не се превърна в машина за правене на театър, не е комерсиален, търси онова, което го вълнува. Думите, с които започна репетициите за „Яворов” бяха „Аз искам да се откъсна, не искам да живея този живот”. Разбрахме го. Навсякъде по света ценностите се унищоважат. Човекът е на ръба на своето съществуване, бавно ,но сигурно върви към своята гибел. Големият проблем обаче е, че ние не общуване един с друг, че нямаме път един към друг, че разминаванията са повече от срещите. А Бойко ни каза „Аз искам да се срещна с тези образи на сцената”. На премиерата той се разплака и ни благодари всеки път, че ние чрез нашата игра го изваждаме от живота, който не му харесва. Бойко Илиев не е нахален режисьор, в пиесите му няма сочене с пръст, не дава рецепти кое е правилно, разчита само на истинските неща. 

 

• За теб Бойко Илиев казва, че си от малкото актриси, които създават добра атмосфера и можеш да работиш с всеки.
• Повечето хора не ме познават. И не е необходимо. Моята работа е на сцената и на екрана. Много съм щастлива и от общуването с Иван Радоев, с когото не бяхме работили заедно. Той изненадан ми каза „Ти си такъв звяр, такъв работохолик!”. Аз се хвърлям напред дивашки, а мъжете имат нужда като животни да си маркират територият, да дебнат плячката си. Вече не ме е страх да стигна до дълбочини, които като по-малка щях да си спестя.
• Сравняват те с Невена Коканова, понеже и ти, и тя не сте завършили НАТФИЗ...
• (въздъхва) Това сравнение по-скоро ме притеснява. Не ме ласкае. За мен тя е като икона на българското кино с чисто, красиво и витално излъчване. Няма никакво значение кой какво е завършил. Единственият критерий за актьора е начина, по който си върши работата. Но това също е субективно.
• Както субективно се тълкува жеста на Ивайло Христов, който отказа наградата си „Аскеер”. Какво е твоето отношение?
• Ако това е неговият начин да обърне внимание, върху нещо което иска да каже – абсолютно го подкрепям. Разбира се, някой ще каже „Ако не е искал наградата, можел е да откаже номинацията”. Но тогава щяха да му отделят само няколко реда във вестниците, а така го чу цяла България. Културата е набутана в ъгъла вече 20 г. Имаше периоди, в които малко повече й обръщаха внимание. Например, Вежди Рашидов не само извоюва средства, ами опита те да отидат за ремонт на театри, за музеи, направи много жестове за киното. Но да не навлизам в популизъм... Друг е въпросът какво е качеството на продукцията и какви са критериите да се отпускат средствата. Но това е тема на друго много дълго интервю, в което ще бъда много агресивна!
• 

   
• Имаш ли лично ноу-хау при общуването с децата си?
• Децата сами задават посоката. Някои родители се държат като обслужващ персонал – децата им да са нахранени и облечени. Моето „ноу-хау” е абсолютната концентрация в тях за около 40 минути. Те да са центърът, да са най-важни, да споделят всичките си проблеми. Защото когато си на 8 г. ако си се скарал с най-добрия си приятел или учителят не им е обърнал внимание, е най-голямата трагедия в живота. И това, че аз съм имала лош ден или ролята не ми се получава, няма никакво значение. За сина ми най-голямата трагедия е, че не е успял да вкара гол. Когато ги изслушам, когато си поговорим и се гушкаме и се целунем, това ми се връща многократно. С дъщеря ми и сина ми си говорим за смъртта, за секса. Искам да съм много откровена и истинска с тях. Няма нищо по-вярно от казаното от Екзюпери, който казва, че взимаме света назаем от нашите деца.

Лексикон

• Ходиш ли по врачки?
• Много повече ме интересува бъдещето на земята, на техниката, на природата, отколкото моето собствено.
• Рецепта за щастие?
• Не можеш да поставяш условия на щастието - ще бъда щастлива, ако ми се случи това и това. Живей сега, нека този момент ти е щастливият!
• Боиш ли се от старостта?
• Надявам се, когато учените удължават живота, да измислят и как да удължават и младостта. Синът ми ми казва, че никога няма да остарея, поне за него.
• Книжка или мишка?
• Уча децата си да държат книга, хартиена, не електронна. С ужас видях 2-3 годишни дечица които плъзгат ръка по страницата като по тъч-скрийн и се чудят защо не се движат картинките.
• Какво означава татуировката на ръката ти?
• Ако исках да се знае, нямаше да я напиша на санскрит.
• Най-голямата ти лудост?
• Все още предстои!
  
  
  

  
  

  
  

Поредица на Преса "Великите любови на ХХ век"

Емилиян Станев и проф. Илия Петров делят жена на чаша вино

Магдалена Гигова

 

Художникът Илия Петров, писателят Емилиян Станев и Надежда, която последователно е съпруга и на двамата, са вплетени в необичаен любовен триъгълник. Интригата се разрешава с нестандартен за нашите георгафски ширини джентълменски подход. Преди Илия и Надежда да се разведат, двамата мъже сядат на масата и след известно количество червено вино, решават, че не си заслужава да си развалят приятелството, заради една жена. „Вземи я! Бъдете щастливи”, казва великодушно художникът.  И този жест не е показен. Когато Емилиян и Надежда се женят след година, живеят в нейния апартамент, украсен с картини на бившия й съпруг. Сред тях и платно с красивото й голо тяло, гушнало детенце, както и портрет на писателя, нахвърлян от Илия Петров с молив. До края на дните си, в продължение на повече от 50 години, Станева носи един до друг пръстените от двамата си мъже. И нито един от тях не ревнува. Емилиян и Надежда ходят на всички изложби на художника, танцуват на сватбата му с неговата ученичка Ана, а той се радва от сърце на всяка следваща книга на приятеля си и дори илюстрира някои от тях...

Тази приятелска идилия, обаче има жестока предистория.

Продължилият 13 г. брак между Илия Петров и Надежда е обречен. От първия ден помежду им стои сянката на Вера – неговата първа съпруга. Художникът се запознава с младичката учителка по френски през 1931 г. в 13-о основно училище на столичната ул. “Пиротска”, където той преподава рисуване. Майките им са колежки от новозагорската гимназия и семействата им близки от години. Надя е хлътнала по мрачния художник с тъжния поглед и непрекъснато търси начини да се сближи с него, но напразно. Той е саможив и затворен, сякаш крие някаква опасна тайна. Младата учителка обаче не се отказва. Причаква го след училище и върви редом до него.

Постепенно той сякаш свиква с нейното присъствие. След края на часовете Надежда и Илия се връщат пеша от училище, защото живеят наблизо. Само че разходките им стават все по-дълги и наситени с напрежение, докато един ден той я целува пред тъмните води на езерото „Ариана”, а след това я кани в ателието си да рисува портрета й. В гимназията Илия Петров има славата на сдържан и строг човек. За него се знае, че е женен, че няма деца и че живее като аскет. Животът му е разделен между училището и ателието, където рисува до среднощ.  Съпругата на Илия също е художничка. Тя е дребна, мургава, с късо подстригани коси и тъмни, тъжни очи.

Един ден в гимназията се разнася мълва, че преподавателят по рисуване е тежко болен – отсъства повече от семмица. Влюбената Надежда се решава на безразсъдна постъпка – отива в дома му.  Гостната е с две легла,  покрити с войнишки одеала, дървена маса и няколко стола. Няма и следа от женско присъствие. След напрегнато мълчание художникът моли младата си приятелка да си тръгне. Но забранената им любов продължава – задъхана, страстна и открадната. А Вера е безмълвният й свидетел. Тя нахлува понякога уж случайно в ателието, за да завари там Надежда. Всеки път. Две години след началото на връзката - през 1933 година, Вера изкачва високите етажи на съседна кооперация и полита от последния. Според аутопсията е бременна. Но дори и в смъртта, постъпва благородно. В прощалното си писмо обяснява самоубийството си с непреодолима депресия и не обелва нито дума за изневярата. Въпреки това двамата прелюбодейци са съкрушени от вина. Те правят опит да се разделят, но не издържат дълго.  Женят се на 27 януари 1935 г., но бракът им е обречен.  Надя мечтае за любов и взаимност, а Илия е мълчалив и дистанциран. Често захвърля четките и с часове свири протяжни мелодии на устната си хармония. глъбен в своя си свят, той не обръща достатъчно внимание на младата си и интелигентна съпруга. В пристъп на вина, той подарява на жена си златен пръстен с опал. Майката на Надя е ужасена. Вярва в поверието, че този камък носи нещастие. Той е млечнобял, а потъмнее ли, вещае мъка за собственика си. На 30 ноември 1948 г., след развода им, майката изхвърля пръстена през прозореца. Надя обаче го прибира и го носи то този на Емилиян до края на живота си. В първите години на брака си с Илия тя отчаяно се опитва да го спаси като му роди дете.   

През 1938 г. двамата отиват в Берлин в клиниката на прочутия гинеколог д-р Щьокел. Художникът обаче не дава съгласие за тежкото лечение. Връщат се през Виена, Будапеща, Прага и Белград. Обикалят музеи, галерии и театри, но всеки витае в собствения си свят. В София единствено Емилиян Станев – другар по ловджийска страст на Петров, развеселява семейството.  В своя „Дневник с продължение” Надежда (по-късно Станева) разказва комична случка как един ден писателят нахлува у тях с петел в ръка в ранна утрин, докато още са по пижами. "Убих го на лов. Див е. Готви го бързо!". На другия ден, след като пернатото се е превърнало във вкусна яхния изядена до последната хапка, домакинята с ужас прочита надпис на съседската ограда: "Господ да накаже този, който ми открадна петела!". Всъщност и петелът, и всички други измислени поводи за гостуване, са само предтекст Емилиян да вижда красивата съпруга на приятеля си, по която въздиша отдавна. Той е толкова увлечен, че пътува от родния си град Елена чак до нос Галата, само да я зърне. Там художникът и жена му летуват край морето. Надежда все още е влюбена в съпруга си, но се чувства подценена и неуверена. Бракът им застрашително проскърцва.

При първата им среща в любимото на творческата столична бохема кръчме „При Луката” на ул. „Раковски”, Надя прошепва на мъжа си „Емилиян не  е хубав, но се запомня”. По-късно в своя „Дневник с продължение” тя пише: “Загледах го с интерес - среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка... Широко, хубаво чело, тънък нос и гъста, черна вълниста коса, сресана назад. Отблизо лицето му беше слабо, скулесто,  изпод веждите   светеха остри проницателни очи. Този слаб, извънредно подвижен и пъргав мъж ми напомняше диво зверче”.

Тъкмо зверчето в него започва да я интригува, докато не започва да отговаря на чувствата му. Тогава се стига до онзи приятелски разговор на чаша вино, след който Надежда загърбва 13-годишния си брак с Илия Петров, но той винаги ще има запазено едно ъгълче в сърцето й. В началото на 1948 г. двамата се се развеждат ведро и приятелски. Година по-късно с Емилиян става семейство Станеви почти тайно – отиват в гражданското без да уведомят приятели и роднини. 1949-а е преломна и за двамата. Надя откъсва писателя от разгулните му пиянски компании, а той я обсебва дотам, че една от най-добрите преводачки на Камю и Сартр зарязва работата си, за да му служи. Най-прочутите си романи той ще напише през 30-те години под крилото на Надежда.  Тя му превежда френски исторически документи, необходими за романите му „Антихрист”, „Тихик и Назарий”, „Легенда за Сибин преславския княз”, редактира интервютата му и вади от кошчето всяка чернова, за да я класира надлежно в една от 17-те папки с всекидневни бележки от битието на писателя.

В дома им чести гости са академиците  Петър Динеков и Панталей Зарев, Йордан Радичков, проф. Веселин Бешевлиев, Блага Димитрова и др. Понякога обаче Емилиян скъсва каишката на прекомерната интелектуалност. Като невъзпитано дете той бяга от къщи, за да се отдаде на пиянски гуляи. Но винаги се връща гузен, защото не може да живее без Надежда. Ако го остави за няколко сам, той е напълно безпомощен. Не може нито да си свари яйце, нито дори да стопли яденето, което му е приготвила. Ще чисти пушките си наслед хола, ще спи с кални обувки в леглото и няма да се сети да изхвърли преливащите пепелници. В по-зрелите си години, след няколко неуспешни операции от язва, писателят казва иронично на жена си: "Виждаш ли как ти чета всичко! И Молиер е чел на слугинята си!". Тя обаче не губи чувството си за хумор "Да си слугиня на Молиер или съпруга на Емилиян Станев е еднакво ценно - все има начин да останеш в историята!". А Надежда има чувство за история. Дори прекомерно. Когато мъжът й бере душа, тя излиза от стаята за да запише последните му думи.

“Този човек е врящ котел и за да не се пръсне, трябва да изпуща пара”, пише Надежда Станева в дневника си, защото всяка нова идея дава на писателя невиждани сили. Той има нужда да я споделя и развива по цели нощи. А Надя е най-верният му слушател.

“Емилиян Станев не беше човек, когото можеш да поставиш в рамка. Стихията у него често надделяваше и се изразяваше в невъздържани постъпки, буйни реакции, чести противоречия... сложен характер...” пише съпругата в своя „Дневник с продължение”.
Надежда го нарича „голямото дете на живота ми”.  Емилиян държи тя непрекъснато да е наоколо му като квачка. Не допуска  да има собствен професионален път. „Винаги тя вдигаше телефона вкъщи и най-подробно разпитваше кой за какво го безпокои”, спомня си Йордан Радичков.

Станев нарича жена си „моят Екерман”, имайки предвид личния секретар на Гьоте, който след смъртта му издава книга с разговори с гения. Писателят се оказва пророк. След кончината му през 1979 г.  в прлодължение на 21 години Надежда описва и събира целия му архив, който дарява на къщата-музей „Емилиян Станев” във Велико Търново и  публикува „Дневник с продължение” и „Ден след ден” със спомени за писателя, както и „Отминалото” – изследване за рода й от Нова Загора.  

Надежда Станева угасва на 10 юли 2000 г. в  София сред безценни книги, снимки, картини и спомени. Десет дни по-късно пренасят праха й във Велико Търново и го полагат в гроба на писателя.  Така спазват последната й воля да се събере в отвъдното с "голямото дете на живота си".

Тайният брак на писателя

 В повечето документи Никола Стоянов Станев (както е истинското име на писател) до 43-ата си година, когато сключва брак с Надежда, се води стар ерген. Добре скритата му тайна обаче е, че е бил женен за цели 10 години, но той яростно крие този факт от биографията си.

„Искам да знаеш, че ти си образът на моите героини от “Търновската царица” и “Крадецът на праскови”. Това казва Емилиян Станев казва на бившата си съпруга, много години след развода им и той вече е известен писател. Тя се казва Екатерина Панталеева Могиланска и е от Враца. Очевидно е била доста разстроена от раздялата им, защото унищожава всеки документ, снимка и писмо, опитвайки да заличи спомена за него.  Омразата е взаимна. А когато се женят през 1939 г. са толкова щастливи. По онова време Станев е издал само два сборника с разкази и макар да се е харесал на критиката и читателите, жена му смята, че писането пречи на издигането му в кариерата. След фиаско в художествената академия и провал в обучението по финанси, Емилиян е дребен чиновник в Столичната община. Амбициозната му съпруга е непрекъснато излъгана в очакванията си. Тя прави серия от аборти, за да не роди дете на този „никаквец”, подтиквана от превзетата си вечно недоволна майка. Богатата тъща-еснафка издържа младото семейство, но непрекъснато натяква на зет си как е дошъл в София с един пробит куфар, а в него – юрган, перо, мастилница и два написани на ръка разказа.

Дарина Павлова, специално за „Преса”:

В година на промени съм, но всичките са хубави

Магдалена ГИГОВА

Всички знаят коя е Дарина Павлова – актриса, съпруга на покойния бизнесмен Илия Павлов и светска дама, която в последните години живее в Италия. През 2014-а, обаче тя има ново амплоа – почетен президент на „Иския филм енд мюзик глобал фестивал”. Дарина бе в Кан, за да го представи в италианската палата и да покани Силвестър Сталоун, който ще получи приза за кинолегенда на фестивала, който ще се проведе от 12 до 21 юли на остров Иския. От сайта на фестивала става ясно, че един от спонсорите е хотел-казино „Интернационал” Златни пясъци, наследство на Дарита от съпруга й Илия Павлов.  Как е получила тази отговорна роля и какви новости има в личния й живот актрисата разкри в телефонно интервю от Лугано пред „Преса”.

- Здравей, Дарина! Разкажи малко повече за кино- и музикалния фестивал в Иския?

- Тази година ще бъде 12-ото издание на фестивала. Той е създаден от Паскал Вичедомини, с когото бяхме заедно в Кан с актрисата Клотилд Коро („Живот в розово”). Членове на борда на „Иския филм енд мюзик фестивал” са личности като Ф. Мъри Ейбрахам (Салиери от „Амадеус”), Хари Белафонте, Моника Белучи, Джералд Бътлър, Никълъс Кейдж, сър Бен Кингсли, Самуел Л. Джаксън, сър Алън Паркър, Ванеса Редгрейв, Хилари Суонк, Стефания Сандрели, братя Тавиани, Форест Уитъкър, Дзукеро, Стинг, двукратният носител на „Оскар” Кристоф Валц и др.  

Израелската певица Ноа ще открие фестивала тази година в резидецнията на Лукино Висконти (от благородническа фамилия от ХII век, когото наричали „Червеният дук” – б.а.).  На 12 юли ще бъде и премиерата на филма на Ричард Реймънд „Пустинна танцьорка” с Фрийда Пинто (от „Беднякът милионер”)  и „Том Кълън („Последният ден на Марс”). Хореографът на лентата Акрам Кан постави танците на церемонията за откриването на Олимпиадата в Лондон.

Тази година председател на журито ще бъдат американския продуцент Марк Кантон и съпругата на Стинг Труди Стайлър.
- Как стана почетен председател на фестивала в тази престижна компания?
- От три години ходя на фестивала като гост. Атмосферата там е невероятна! Много приятелска, страшно интересни хора идват – като се започне от звездите на Холивуд, има певци, музиканти. Бизнес-атмосферата също е много приятна и  освен, че човек създава приятелства, върши и работа, съчетана с удоволствие.  Фестивалът има само представителет характер.  Не е съчетан с пазар, както е в Кан – там всички са прекалено заети да представят, продават и купуват и атмосферата става напрегната. Докато в Иския е свободна и спокойна, защото събитието няма състезателен характер. Просто хора на изкуството се събират да покажат какво са направили и да се налаждават на компанията си. Така създават връзки, основани на приятелство.
Три години поред се срещах и разговарях със създателя на фестивала Паскал Вичедомини. Казвах му „Паскал, знаеш ли колко филми се снимат в България? Най-големите – „300 – възходът на империята”, „Непобедимите”. Дай да направим нещо да покажем, че те се снимат в Европа, че има държава, в която се снимат големи американски филми. Доведох го и в България, срещна се със Силвестър Сталоун, с продуцента Ави Лърнър. И така се получи. Все пак съм била актриса и умея да предразполагам публиката.  
У нас Паскал Вичедомини, който е продуцент и водещ на шоуто „Он дъ роуд агейн”, засне филм, който скоро ще бъде излъчен по Канале Чинкуе. В предаването си той следва известни личности на различни места по света и ще покаже как Сталоун, Шварценеге,р Гибсън, Бандерас и Харисън Форд снимат „Непобедимите” у нас. Идеята е да представи Блъгария като съвременен Холивуд, както и да се видят кадри от Варна, Златни пясъци, новия „Интернационал”…   
При предишните си издания фестивалът е бил фокусиран върху Индия, Китай, Русия, Бразилия, Япония, Южна Африка, Мексико, Великобритания, Аржентина и Франция. 2014-а е годината на България и съм много горда да бъда почетен президент и да насочим погледът на участниците към България като европейски център на киното, в който се снимат блокбастери.  На фестивала Ави Лърнер ще представи документален филм за „Ню Бояна студиос”, за да видят зрителите къде са снимани световни хитове. Ще покажем и представянето на „Непобедимите-3„ в Кан със Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер, Харисън Форд, Мел Гибсън, Антонио Бандерас и Джейсън Стейтъм.
- Със Сталоун от времето, когато си живяла в Америка ли се познавате?
- О, не запознахме се в България!

- Защото български медии писаха, че си уредила с връзки своя приятел Джулио Берути да играе в „Непобедимите”.
- Няма такова нещо. Той е достатъчно красив и талантлив да се уреди сам. Запознахме със Сталоун по време на снимките на „Непобедимите”. Бях поканена от Ави Лърнър, собственика на „Ню Бояна”, с когото се познавам от доста време. Но със Силвестър, Антонио Бандерас, Мел Гибсън се видях за първи път в България.
- Слай се оказа голям почитател на България и направи голяма реклама на страната ни в Кан. Ти имаш ли пръст в тази работа?
- С него говорихме, че България ще бъде във фокуса на фестивала в Иския, на който той ще получи наградата за кинолегенда и ще представи „Непобедимите-3”.  Това съвпадна с промоцията на филма в Кан, на която присъстваха най-големи звезди и кръгът се затвори много добре за нас.
В момента сме в преговори кои звезди още ще дойдат в Иския. Надяваме се да присъства Джесика Частейн. Всеки ден от 21-и до 21 юли ще бъдат показвани по 3-4 филма. 2014-а е годината на България. Една гала-вечер ще бъде посветена на нашата страна и искам да бъде възможно най-добре. Разговарях с нашия посланик в Рим Марин Райков, с министъра на културата Петър Стоянович. Ще представим България като държава, като туризъм, култура, ще изберем кои филми да покажем и ще поканим танцов състав. Предстои ми много работа, но и много радост в личен план.
- Да не ставаш баба?!
- О, не! Има време за това. Но синът ми Илия Калоян завърши американското училище в Лугано и вече е приет да учи био-медицинско инженерство в „Болдър юнивърсити” Колорадо, където е най-доброто учебно заведение за тази специалност. „Малкият” е най-висок от всички. Освен, че учи спортува – беше шампион по лакрос в щатите. Много съм горда с децата си. Изключително свестни са и мога само да се хваля с тях. И най-важното – и тримата говорят български и не забравят корените си.

- Дъщеря ти Паола с какво се занимава?
- Тя завърши в Тексас крисчън юнивърсити изкуство. Първоначално се записа да учи маркетинг, но се прехвърли към изкуството. Междувременно обаче се запали по йогата и направо се побърка! Толкова е добра, че вече преподава за напреднали. Да видим как ще съчетае всичко.
И Паола и Венци дойдоха в Лугано, Швейцария, за дипломирането на брат си. (Венцислава е дъщеря на Илия Павлов от първия му брак с Антоанета, дъщерята на генерал Петър Чергиланов – б.а.).  Другата новина е, че ще женим Венци.
- Колко много новини накуп!
- Тази година е годината на промените. Нещо страшно! Направо ми се завива свят, но пък са все хубави. Венци ще я оженим в Италия, във Флоренция. Тя ще се омъжи за приятеля си, с когото от четири години живеят заедно в Дубай. Младоженецът има собствена голяма компания за реклама с клонове в целия Близък Изток. Разпръстнати сме на три континента! Надявам се всичко да бъде както трябва, защото много приятели ще дойдат отвсякъде – от Америка, от Испания, от България, от Италия... Чудя се как ще се справим с организацията! Дори се чудя кое е по-трудно да се организира сватбата или фестивала.  
-          Предполагам, че ще отидеш на сватбата с приятеля си Джулио Берлути?
-          Знам, че журналистите се интересуват от тези неща, но аз не обичам да изваждам личния си живот на показ.
-          Не мога да не те попитам Берлускони дали също ще получи покана?
-          И това ще запазя в тайна. Не е тайна, че със Силвио сме приятели. Запознахме се преди 10 години във Вашингтон, но се сближихме доста по-късно. Той е интересен и чаровен, един различен политик. Берлускони ме пита какво мисля за политиката. За него моето мнение е странично и вярно. Той ме изслушва и му е интересно. За италианските медии аз съм приятел на фамилията на Берлускони. За да бъде този човек в моя дом и аз в неговия – значи няма какво да крия. Той е искрен, чаровен, интересен, но не мога да кажа, че това е мъжът на живота ми. Не живеем заедно, имаме си собствени животи. Мъжът на живота ми е Илия Павлов, с когото бяхме едно цяло, загубата му не е лесна за преживяване. Живея така, че всеки ден нещо да ми напомня, че Илия Павлов е бил в живота ми.Той все още е до мен, само дето не е физически. Харесвам мъже, които могат да ме накарат да се смея, да плача и да ги желая. А да намериш такъв е трудно.
На Берлускони за първи път представих идеята си за предаването „Бленувайки Италия!”. Първият епизод го изгледахме заедно в дома ми.  След големия успех на шоуто, дойде лично да ме поздрави. Поздрави ме и когато разбра, че ще получа наградата „Америка” за специални заслуги към италианската култура, защото в шоуто представях италианци постигнали успех в Америка. Но мога да заявя съвсем спокойно, че той не е ходатайствал да получа наградата.
-          Звучиш като доволна от живота.
-         Моят живот не може да се опише и в три романа. Изключително богат е, интересен и разнообразен. Човек никога не трябва да си мисли, че е на върха. Най-хубаво е да си мислиш, че си втори, за да имаш амбицията да станеш първи.  Това лято май няма да ми остане време за почивка. Фестивалът ще свърши в края на юли, после ще остана няколко дни в Иския, за да довършителни срещи. После трябва да се прибера в Америка, за да отида с Илия в Колорадо, където ще започне училище. Всичко се променя в движение. Но това са хубави промени и съм много щастлива.

Юбилей под знака на розата

 

Замък от 1880 г. в сърцето на Рим нае Дарина Павлова за 50-ию си юбилей Дарина Павлова м.г. Повече от 300 гости се стекоха в „Палацо Бранкачио” на 15 юни близо до Колизуема. Партито бе под надслов „Розата”, защото рожденичката е от Казанлък. Тя даде тон в дрескода като се появи с дълга рокля на червени и розови рози. Украсата на залите бе в същите найнси. „Всяка от масите, на които седяха гостите, бе с име на различен вид роза. Когато изнесоха тортата, от тавана заваляха свежи розови листенца", припомни си пред „Преса” Марта Вачкова, близка приятелка на Дарина още от годините във ВИТИЗ. (Тв-водещта предостави и снимки от партито от личния си архив).

„Всяка от залите в замъка бе тематично разделена. В едната се сервираше вечерята, втора беше организирана като игрална зала казино, а в трета имаше диджей и беше като дискотека", допълни Марта.  Сред гостите на бляскавото събитие са италианската актриса Орнела Мути и носителката на "Грами" Саида Гарет, която е написала някои от най-големите хитове на Майкъл Джексън и Мадона. В края на вечерта присъстващи сди тръгнали с мускалче с розово масло в избродирана текстилна торбичка.
29-годиштия актьор-красавец, Джулио Берути, приятелат на Дарина отсъствал, поради снимки за филм.

 

БСП под знака 666

Магдалена Гигова, коментар във вестник ПРЕСА

Близо 19 процента гласуваха с бюлетина номер 15, червените избиратели пратиха 15-ия в Брюксел, 15 общински съветници от БСП искат лидерът им да постъпи като мъж и да поеме отговорност... Дори и отявлен атеист ще види сакралното 15:15:15. Освен ако реши, че Станишев ще си пие депутатското кафе в 15 часа, 15 минути и 15 секунди.

Но ако човек бръкне по-надълбоко в нумерологията, където всяко двуцифрено число се редуцира до единично, ще разбере, че БСП наистина го е закършила. Понеже всяко 15 се превръща в 5+1=6, излиза, че тези избори са минали за столетницата под знака на дяволското число 666.

Дяволът е в детайлите. А в политиката детайлите са дявол. И ако не им обръщаш внимание, отиваш по дяволите. Затова докато партийните ръководители точат шпаги и секири, за да си ги забиват един другиму в гърба, избирателите очакват от тях поне шест шефски оставки, най-малко шест месеца покаяние, иначе едва ли някога ще им пишат отличен шест.