Йорданка Благоева гледа 77 билки

Йорданка Благоева гледа 77 билки

В двора на шампионката по висок скок има гинко билоба и киви, витошко лале и облепиха

Магдалена ГИГОВА

Снимки Деси Веселинова

На 40 км от София Ботаническата градина към БАН има сериозен конкурент. В обикновения двор на една необикновена жена - първата българка, подобрила световен рекорд в атлетиката, Йорданка Благоева. В градината на къщата си над Пасарел тя е събрала растения от цял свят, които гледа с любов и умения, придобити от... списания. „Макар да съм родена на село - Горно Церовене, Монтанско, нищо не разбирах от градинарство, докато не се преместихме да живеем за постоянно на вилата след 2000 г. Тогава се запалих, абонирах се за списания, питах приятели и по метода на пробите и грешките...“, усмихна се пред „Преса“ Йорданка Благоева и разведе репортерката сред зеленото си царство. В него стопанката и спътникът й в живота Вальо са робите, които поливат, плевят и разсаждат. Истинският цар е Конан - шарпланинска овчарка с внушителен гръмлив бас и още по-внушително тегло от 106 кг. Благодарение на него неканените гости заобикалят отдалеч, а и поканените не могат да влязат без протекция.

„77 билки имам в градината. Когато ми потрябва подправка за гозбата, просто отивам и си я откъсвам - имам всичко от розмарин и дафинов лист до мента, джоджен и рукола. Синът ми ми донесе от родопите мурсалски чай. Прилъгали го бабите, че е витаминна бомба и планинска виагра. Казвам му: „От години го гледам в задния двор и като ти сипя чай от него, се мръщиш“, смее се шефката на федерацията по аеробика, която всеки ден изминава точно 41 км от растителния си рай до зала „Универсиада“.

По алпинеума бодро клокочи поточе, което завършва в езерце с лилии. Там се е заселил жабок, с който гостите под навеса вечер трябва да се надвикват. Басейнът през лятото поддържа ласкава температура от 30 градуса благодарение на соларните батерии на покрива, а специални таймери пускат напояването в определен час дори когато стопаните ги няма. И за да е пълна приликата с ботаническа градина, пластмасови табелки указват имената на растенията на български и на латински. Понеже Данчето има навика да си чопва я семенце, я клонка, при пътуванията си в чужбина, понякога се оказва, че си е купила цвете, което се въди във всеки селски двор, ама си има „купешко“ име. Друг път пък търси помощ по интернет за наименованието на китка, дето си я е присадила от странство. „На това цвете (сочи растение със странно голяма пъпка, прилична повече на ятаган) докато му науча името, постнах го в нета и питах някой знае ли го. То пък се оказа месоядно - дракулус вулгарис. Чудехме се откъде мирише на мърша, решихме, че Конан си е заровил някой кокал, и се съдрахме да го търсим, а то било от цветето - така привличало насекоми“, смее се Данчето. Тя току-що се е върнала от Лозана, където Стефка Костадинова я изпратила на съвещание на Асоциацията на националните олимпийски комитети, но от Швейцария се върнала с празни ръце: „Нямаше време да ходя по разсадници, а нищо от това, което видях, не ме впечатли толкова, че да си открадна стръкче.“

Страстта на Благоева към градинарството е отскоро, но на мястото е започнала да сади дървета и храсти още през 1987 г. „Само двата бора са заварени, кралската липа, елата, брезата, секвоята - всичко ние сме садили. Вальо се шегува, че след 400 години в секвоята ще направим бар, и вас ще поканим. И няма да забравя, защото имам и гинкобилоба - всяка сутрин хапвам по едно листенце за памет. Една приятелка агроном казва: „Спокойно можеш да късаш билетчета за ботаническа градина в двора си.“ Съгласна съм, ама и вътре трябва да направя музей - да си изложа всички медали и купи.“

Защитеното и изключително рядко витошко лале е подарък на домакинята от нейната покойна приятелка Снежана Томова, бивша шефка на федерацията на алпинизма и туризма, и Данчето го гледа в нейна памет. „А това растение - сантолина, трябва да го патентоваме като подправка. Няколко години го мислехме за розмарин. И не само го раздавахме на приятели за подправка, ами нали розмаринът е цяр за сърце, някои го ползваха и като лекарство. Докато не разбрахме, че е сантолина, цвете. Ама как отваря месото... И хората, дето се лекуваха, казаха, че им помага. Стига да вярваш“, засмива се Благоева и тръгва из двора като екскурзовод. „Това е декоративен тютюн, който вечер мирише страхотно. Синьото е титнява, ето тук - лют пипер, а дървовидният божур много рано цъфти и цветовете му са много красиви и висящи като цикламени камбани. Ехинацея, лавандула, жасмин, физалис, солана, мъката на художника, мъжка момина сълза, белопероне, маслодайна роза... Всяко растение си има история. За алпийската роза ми трябваше една кофа с говежди фъшкии. Вальо не ще да я поръча на някой от неговата ловна дружинка, че щели да му се подиграват. Та бащата на една състезателка ми донесе. Слагаш фъшкията на оградата на слънце, бодваш едно коренче. От топлото торта се запечатва, ама отвътре остава свежа и си расте, и си пие. Една от първите аронии, които през 1987 г. внесоха професорите в Бързия, ми дадоха фиданка, имам толкова много, че раздавам на приятели. А това е кунква - едни малки плодчета, като лимончета. Като застудее, я прибираме. Специално заради растенията построихме зимна градина.

Това пък е копринена мимоза с големи розови цветове - като я пипнеш, се прибира“, нарежда Данчето. В подкрепа на заниманието й в подстъпите на къщата стърчи пътепоказател с табелки в различни посоки - наш дом, мъжки кът, дзен кът, хамак, Конан гьол.... До градинските джуджета се кипри огромна раковина, пълна с пълзящи цветя. „А това ми е от 1965 г. от Куба. Един ден ни беше състезанието в Хавана, а после ни закараха за цял месец на Варадеро. На плажа бяхме атлети от цял свят. Един мъж плетеше шапки от бамбук и някакви птиченца. Аз, понеже имам зрителна памет, му казах, че мога да му оплета пиленце, без да ме учи, само от гледане. Той се обзаложи, че ако успея, ще ми даде един рапан и една шапка. Събраха се всички да гледат. Когато свърших, той понечи да си събере багажа и да изчезне, ама като му скочиха да си изпълни обещанието... Шапката се скъса, но раковината си стои.“

Градинарката показва шизандра - второто по ценност растение след жен-шена и кривва под арка от пълзящи рози по мостче към уникално ябълково дърво - всеки клон ражда различни по цвят и сорт ябълки. „Подарък ми е от Добродолския манастир, близо до Лом. Обителта е строена от турчин, защото детето му е прогледнало. Имам и киви. Тази година ми е цъфнало, но дали ще върже...“, пита се Благоева и повежда гостите зад къщата към зеленчуковата градина - истински биодомати, краставици, зелен фасул, ягоди, малини... Оставяме стопанката в личния й рай и изпроводени до портата от Конан, с неохота се гмурваме в смога и лепкавата жега на София.

Трите проклятия на българина

Трите проклятия на българина

Магдалена ГИГОВА

- Да живееш в интересно време!

- Да имаш неприятности с управляващите!
- Да постигнеш всичките си цели!
Трите древни китайски проклятия звучат болезнено актуално.

А какви биха били трите западноевропейски проклятия?

- Да си сменяш правителствата по-често от любовниците.
- Данъците ти да са над 60 процента.
- Да постигнеш всичките си цели.

Въпросът какви са трите български проклятия е отворен за интерпретации. Но ето ви подтик за размисъл:

- Да си сменяш по-често любовниците, отколкото правителствата.
- Колкото по-акуратно си плащаш сметките, толкова по-зле да живееш.
- Да имаш цели....

Как Джеймс Бонд разруши ЦУМ или що е то 3D мапинг

Дрескод: Трикольор

Дрескод: Трикольор

Магдалена ГИГОВА

За първи път в най-новата ни история българското знаме не само се вее.  То гордо стърчи извън протокола на парадите. С него се загръщат млади момичета. Дядовци, които не ги държат краката да се присъединят към шествието, отривисто го  пускат от прозорците. Дечица го стискат в ръчичките си, интуитивно усетили добрата енергия, която струи. За първи път трикольорът е дрескод! И най-важното – дръжката му не служи за сопа.

Какво се получава когато кръстосаш чувство за хумор с пробудено народно съзнание? Протест под надслов „Усмихни Се Бе!”. И огромни дози национална гордост. Няма боязън, има добро настроение. Изкривените от злоба лица на са на мода, на мода са голите пъпчета със закачливи лозунги около тях.  И те са двойно по-болезнени за онези, към които са насочени. С ожесточението може да спориш,  на агресията - да противостоиш. Но колко смазваща е снизходителната насмешка на правия.
Тези знамена не ги е шила Райна Княгиня по тъмна доба. Те са поръчани онлайн.  Плакатите не са рисувани в партийна централа, а са правени на компютър. Протестиращите не са дошли с автобуси, а с детски колички.  Те не искат по-ниски, а по-чисти сметки. В това е разликата. И в националния флаг!

Мега хипербола, мършав пиар!

Магдалена ГИГОВА           

Какво е хипопотам? Мишка с добър пиар!  Къде обаче е границата между умелото изграждане на обществен образ и уродливото му пренадуване? Най-близкото до ума е, че балонът ще избухне в лицето, на онзи дето му произвежда въздуха. Нищо подобно! Той избухва в лицата на всички нас и по бузите ни се стича слузта на лепкавата хипербола. Онази, която превръща мишката в карикатура на хипопотам.

Ако се вярва на пиар съобщенията отдавна руските джуджета не са най-големите в света. Във всяка област на т.нар. хайлайф нашите ги гледат отвисоко. В България под всяка трънка има миска. А ако случайно някое храстче е останало без, то под него със сигурност се гуши топмодел. Аршинът е толкова обтекаем, че поставя мацките, които едва са докретали еднократно по подиума до онези от световните дефилета. Но титулуването на манекенките е бял кахър  на фона на масовото озвездяване. Всеки когото са показали веднъж по телевизора се обявява за звезда. Повторното явяване на екран го превръща в супер стар, а потретянето – в мега.
Жонглирането с хиперболата води до масово оскотяване. Малцина помнят култовата реплика на самозван „културтрегер” по едно чалга радио „А сега мегазвездата Кондьо с хита „Доко, доко”.  

Тъкмо прилепчивия пиар в стил „Доко, доко” не успяваме да изстържем. А май и не искаме. Така всеки дребнокалибрен бизнесмен се превръща в олигарх, собственикът на малотиражка става медиен магнат, замогналата се шивачка  -топдизайнер, средният графоман – жив класик. Обикновеният фризьор е коафьор или стилист, случайният минувач в Лос Анджелис – холивудска знаменитост.   

Фолкпевица си чупи нокътя – супервест, две Златки се скубят за мъж -мегаскандал, риалити герой решава да си изпере фланелката – гръмовна новина... Къде ни отгърмя акълът, бе хора?! 

В Германия казват „Никой не чете сензационния вестник„Билд”...само 4 милиона си го купуват”. Човешки е гъделът да надникнеш под чаршафите на прочутия, да видиш, че богатите също плачат, че „недосегаемите” са досегаеми за хорски мъки и неволи. Но разликата между жълтенията и помията е същата като между разкрасеният пиар и лъжата. Когато се стремиш към върха или си стъпил на него, логично е да наемеш професионалист, който да те изкара умен, забавен и красив. Особено ако не си нито едно от трите.

Нелогично е да се пилеят човешка съзидателност и енергия за осмислянето на празния пиарски шум. За създаването му те вече са пропиляни.     

 

 

Димитър Рачков:

Да угаждаш на всички изпива енергията ти

Магдалена ГИГОВА

- Наближава представление номер 200 на „Вражалец”. Как се предпазвате с колегите ти от износване - променяте текста, погаждате си номера?

- Наистина го играем вече шеста година. Винаги има реална опасност от износване, когато играеш дълго едно представление. За да не се случва това нещо, аз лично, преди да изляза за всеки спектакъл, си припомням основните задачи, които съм си поставил още преди премиерата, основните черти на героя, жалоните, етапите, конфликтите. Винаги си правя едно „минаване“ през цялата пиеса - кой съм аз в пиесата, кой е моят герой, срещу какво се бори. И това ми помага много да вляза в образ. Искам всеки път да е като за първи път. Защото животът извън сцената е хаос, занимаваш се със стотици неща. Не можеш от улицата да излезеш на сцената и да започнеш да играеш. Това е непосилно. Затова отивам един час преди спектакъла в театъра, съсредоточавам се, виждам през какво минава моят герой.

- Този ритуал за всяка роля ли ти е?

- Не е ритуал, а навик. Иначе, преди да изляза на сцената, винаги се прекръствам. Казвам си: „Господ е с нас и ние сме с него.“

Обаче ако ти кажа, че не правим импровизации, ще си изкривя душата. При 200 представления е нормално да вкарваме нащи нещица, да импровизираме, да освежаваме, за да се държим будни и живи.

- Текстът на Ст. Л. Костов след повече от 100 години се оказва универсално приложим към българската действителност...

- И не само той - ами „Двубой“ на Вазов и „Службогонци“, и „Големанов“ на Костов... Това не говори много добре за нас, българите, защото тези пиеси са писани преди век, а щом са актуални и днес, значи българинът не е мръднал много крачки напред. Тарикатлъкът, дребното хитреене, поведението на властимащите не се е развило и затова пиесита са актуални и сега.

 

 

- Е, ама и вие намесвахте властимащите в сюжета - един от героите говореше с гласа на Бойко Борисов...

- Това си беше импровизация на Любо Нейков. Но във „Вражалец“ кои са главните герои - попът и кметът в едно малко селце. Появява се един тарикат, който вижда колко са елементарни и двамата, как ламтят за богатство, и решава да ги измами. И в момента има такива хорица, които искат без труд и почтеност бързичко да забогатеят.

- Е, и вие имате „далавера“ от това представление - след него няма нужда да вечеряте. Много „реквизит“ се яде на сцената.

- Чак пък много! На две места ядем. Гледал съм пиеси, в които се хранят през цялото време. В началото на представлението една попара трябва да ям. Така го измисли, Бог да го прости, режисьорът Георги Стоилов. И след това хапваме едно пиле. Светлин, синът на постановчика и директор на театър „Мелпомена“, който наследи баща си, нерядко ни изненадва. На мен вместо попара ми е сипвал мюсли, но най-забавно беше, когато ми сложи шкембе чорба. Ама беше толкова люта, че не можех да си кажа репликите и Любо Нейков отнякъде изнамери вафли и започна да ме тъпче с тях, за да преглътна. По големи празници - Коледа, Великден, вместо пилето Светлин ни е носил печени прасета, пуйки, огромни телешки ребра. Аз на Любо Нейков съм му казвал, че след тази сцена за него пиесата свършва. Дори съм предлагал да излезем в антракт, докато се навечеря. Имало е моменти, когато той ми казва: „Пич, ти си съкратил тази сцена“. Защото в нея той няма много реплики, нагъва си мръвката и говоря главно аз. И на него му се струва, че аз съм съкратил сцената и той няма достатъчно време за хранене. Казвам му: „Виж пиесата, карам си по нея, времето е същото“. Дори го майтапим, че преди да заиграе във „Вражалец“, е бил по-слаб. Но това е част от неговия чар и обаяние.

- Как попадна в театър „Мелпомена“, където играеш не само във „Вражалец“, ами и в „Благородният испанец“?

- Знаех за тях, но нямахме допирни точки. В един ден изненадващо дойде предложението от Георги Стоилов да вляза в това представление. С удоволствие приех, защото бях гледал техни неща и ми се влизаше в тази компания. За жалост Георги Стоилов си отиде, Велко Кънев също не е жив. Отиват си хубавите хора. В началото ме бяха разпределили да играя Вражалеца и тази роля е най-близка до ума за мен. Но Жоро явно е искал да извади нещо различно от мен, за което съм му благодарен.

- Митко, ти си забавен събеседник и хората очакват от теб непрекъснато да си смешен като Жоро Бекъма с маймунджилъците от екрана. Как се справяш с натрапчивото внимание?

- Преди много се стараех да угаждам на хората, защото те естествено искат да видят в мен екранния орбаз на динамичния, живия, усмихнатия, забавния... В началото се опитвах да оправдавам очакванията им, но напоследък не се насилвам да го правя. И аз съм жив човек, имам своите проблеми. А да угаждаш на всички, много изпива енергията. От няколко години вече не искам да съм в центъра на купона и център на вниманието, предпочитам да стоя по-встрани. Дори с риск някой да каже „абе, ти не си същият“. Ами няма как да съм като Жоро Бекъма, сигурно и онзи, дето ми го казва, не е същият като на работното си място. Запознах се с една жена онзе ден във Варна. Тя ми каза: „Ама ти в живота май нямаш чувство за хумор, малко си ми скучен.“ Няма нищо лошо в това. Искам да изглеждам така, както се чувствам, без да играя непрекъснато.

- Къде се скриваш, за да бъдеш себе си?

- У дома. Прибирам се, не искам никой да нахлува там, много пъти са искали да снимат в дома ни, но отказвам категорично. Това е моето лично пространство, моят личен Шенген.

- Натоварва ли те непрекъснатото любопитство към личния живот?

- Аааа, абсолютно! Но това е част от играта, ако си решил да бъдеш публична личност. Хората се интересуват от личния живот, така е по цял свят. Нормално е, стига да не са агресивни. Да не говорим, когато се публикуват глупости, без сянка от истина по мой адрес. Но вече съм свикнал да не им обръщам внимание. Спрял съм да се ядосвам, както го правех преди години. Претръпнал съм. Вече съзнавам, че не всички хора ще ме харесват. Като по-млад актьор съм искал да допадам на всички, сега вече знам, че ако ме харесват всички, не е нормално.

- Значи си помъдрял.

- Не съм малък - вече 41-вата си година карам.

- Тогава вече си свикнал с несгодите на чергарския живот?

- Абе, знаеш ли, Светлин (Стоилов, директорът на театър „Мелпомена“ - б.а.) иска неговите актьори да се чувстват значими, обичани, глезени, ухажвани. Чест му прави! Колегите преди първото турне ми говореха: „Сега ще видиш колко добре пътуваме, в какъв лукс спим.“ Викам си: „Супер!“. Предпремиерата на „Вражалец“ беше в Монтана. Имахме почивка два часа в хотела. Чаршафите скъсани, стаите - руини. И оттогава излезе приказката, че откако аз съм дошъл, съм смъкнал нивото. (смее се)

Но Светлин, понеже също е актьор, ни обича и гледа по всякакъв начин да ни угажда. Дори понякога прекалява. Защото ние сме такова племе, че пръст като ни подадеш, веднага захапваме ръката. Казвал съм му: „Недей толкова да ни глезиш, лошо ще ни научиш и ще си патиш.“

- Финалната ти реплика във „Вражалец“ е :„На кого се смеете? На себе си се смеете“. Не е ли прекалено актуална в днешната политическа обстановка?

- Актуална е, как не! И хората, когато я казвам, тръгват да се смеят, но усмивката им леко замръзва и в очите им плъзва замисляне. Хората се забавляват, но когато осъзнаят, че онези, на които се смеят ,са едни от нас. Ние ги преувеличаваме, преекспонираме ги, за да се видят недостатъците им, но те съществуват до ден днешен.

- Според теб кой е най-големият „вражалец“ в съъвременната българска политика?

- О, не ме карай да цитирам имена! Политиката е нещо далеч от мен. Аз нямам нищо общо с нея. Дори когато водя „Господари на ефира“, си личи, че нямам привързаност към никоя политическа партия. Не че имаме някаква забрана в шоуто. Предаването е такова, че се чувстваме свободни - който сгафи, който се издъни, да го критикуваме, да получи Златен скункс. Който го заслужава, няма значение от какъв цвят е и от каква партия - връчваме му го. Цензура няма.

- Вълнуваш ли се от политиката?

- Разбира се! Винаги ходя да гласувам, защото смятам, че всеки трябва да го прави. Не може да казваш: „Ееее, как ни управлявате вие?!”. Ами ти като не си отишъл да гласуваш, да изразиш мнението си - откъде имаш очи да критикуваш. Къде ти е гражданската позиция?! Задължително трябва да гласуване, за да не се сърдим на себе си.

- И за да не влизат политиците в пиесите.

- Естествено! Това е мъката на българина - мисли си, че може всичко. Част от проблемите идват от това. Всяка жаба да си знае гьола. И всеки да се занимава с това, в което е наистина добър.

Мароко - магията на Медината

Магдалена ГИГОВА

Животът във всеки от историческите градове на Мароко се върти около Медината - оградена с крепостна стена твърдина. В нея преди векове са били административният център, пазарът, съдът, дворецът, а при вражески набег се е сбутвало и цялото население. Разбира се, където и да отидете, локалните патриоти ви показват Медината си като единствена и неповторима в света.

Същото е и във Фес - религиозната столица на Мароко.

Името идва от... мотика

На арабски фес. Дъщерята на пророка Мохамед - Фатима (и майка на светеца Мулай Идрис І ибн Абдаллах), използвала златна мотика, за да очертае границите на крепостта, която да стане столицата на Идрисите - първата арабска династия на Мароко, проснала се от Сенегал до Испания. Въпреки мотиката никой не може да убеди жителите на Фес, че техният град няма нищо общо с прословутите турски шапки.

 

Фес е шок за сетивата и чувството за съвремие. Човек трудно може да си представи, че в криволичещите улички на поредната Медина живеят хора, чиито родове от 1000 години насам не са излизали от нея. Коли вътре не влизат. Не само защото крепостта е под защитата на ЮНЕСКО. Просто по стръмните сокаци едва се разминават по двама души на верев. Единственото превозно средство в лабиринта от 9400 улички е магарето. Плюс някой друг натоварен с денкове велосипед.

В кадаифа от пресечки

се гушат всякакви дюкянчета на занаятчии, над 20 сука (пазари) и 300 джамии с хамами (турска баня). Фес ел Бали е един от малкото живи средновековни градове в света. Най-живописната гледка е боядисването на кожи в каменни кръгли корита с естествени багрила по технология, непроменяна от векове. Шафран за жълто, къна за червено, хума за бяло... Във всяко каменно корито щъкат полуголи мъже, нагазили до колене като в приказката за черната, сребърната и златната вода.

 

Туристите са в „ложата”. Стратегическо място за снимки и шопинг. Древни тераси опасват бивша богаташка къща, превърната в нещо като мол за сувенири. Влизаш от стая в стая, изкачваш скърцащи вековни стълби... Ако не си завързал връвчица на входа, просто можеш цял живот да се луташ из старинния лабиринт. Разбира се, цените там са повече от смели. Но пък когато проснеш берберския си килим у дома или поседнеш на кожения пуф (топчеста кожена възглавница с функциите на табуретка), ще се сещаш, че си ги купил от невъобразимата за описване бояджийница. Съвременната химия няма нищо общо с обработването на мароканската кожа. За щавенето й използват както преди векове негасена вар, за омекването й - кучешки изпражнения - със сол или гълъбови курешки. Дъбилните разтвори се добиват от минерали и растения. А вълната и кожата може да бъдат само от животни, които Коранът разрешава да се ядат. Т.е. без прасета.

За да живеят от столетия в мир и любов на такова тясно място като Медината на Фес, тук са издигнали в култ скромността. Понеже във всяко общество завистта човешка няма почивен ден, галабиите (традиционните мъжки дрехи) са широки и с вътрешни джобове. Та ако ти си имал достатъчно пари да купиш повече неща от пазара за семейството си, да ги скриеш под диплите, за да не се засегне по-безимотният ти съсед. По тази причина и къщите отвън са повече от скромни. Просто гладка стена с врата. Входът е с чупка, така че отвориш ли портата отвън, се вижда отново... стена. Нещо като тухлен параван срещу чужди очи. А за описването на вътрешността наистина е нужно перото на Шехеразада: обширно патио (двор под открито небе), водоскоци, килим от цветя, птици в кафези, сенчести и дъхави смокини, заобиколени от стаите на цялото семейство. Благодат и покой! Ако снахите и свекървата не се хванат за косите...

 

На улицата обаче гмежта е невъобразима. Повечето занимания са кирливи и отблъскващи за европейския нос. Направо на отсъстващия тротоар чираци изстискват боядисаните прежди и ги навиват на примитивни чекръци. И не пропускат да намигнат на туристките. Носи се адска смрад на екарисаж - наблизо стържат до премала волски рогове, от които правят гребени. Тъкат възглавници за миндер, коват сервизи за чай от метал, който се е патинирал още на витрината. Да не говорим за металния вкус на напитката като от облизани 5 стотинки. В замяна на това всяко поднасяне на черен чай със стрък пресен джоджен вътре е цял ритуал. Сервитьорът точи струята в чашата от поне метър височина и успява да го прави бавно и артистично. Което веднага ни подсеща, че успехът в туризма се гради върху дребните врътки. 

 

Още за Фес

Във Фес се е скрил Мохамед, когато го заплашвала опасност. А джамията „Мулай Идрис“ (IX век) е една от най-строго пазените светини. Немюсюлмани и животни дори не могат да се доближават до нея. В града също така се намира един от първите минерални балнеоцентрове в Кралство Мароко, един от най-старите университети в света и около 800 джамии.

Атаманът Махно бил травестит

Персонажът от Гражданската война в Русия се оженил за хермафродит

Магдалена ГИГОВА

В чест на 95-ата годишнина от началото на Гражданската война в Санкт Петербург подготвят нестандартна изложба от вещи на легендарния атаман татко Махно. Предметите се съхраняват от десетилетия в музейните фондове, но за първи път ще напуснат хранилищата. Всички знаят за прочутата тачанка на Нестор Махно, но колекцията от рокли, в които се преобличал, ще покаже белия атаман в неочаквана светлина. За онези, които никога не са чували името Махно - Нестор Иванович (1889-1934) е анархист, предводител на въстаническото движение на юг в Украйна по време на Гражданската война от 1919 г. до 1921 г. Той се прочул с това, че воювал против всички - неговата дружина се бие срещу белите, червените и германската армия, окупирала Украйна по условията на Бресткия мирен договор. През август 1921 г., след поредица от поражения той прекосил границата с Румъния. До края на живота си живял в Париж, където се споминал от туберкулоза.

Роклите на анархиста

„Нестор Махно е една от най-ярките и противоречиви личности на Гражданската война - твърди историкът от Санкт Петербург Олег Чернов пред вестник „СПИД-инфо“. - Съветската пропаганда го представя единствено като бандит, но никой не си е направил труда да изследва по-детайлно неговия живот. А биографията му е изпъстрена с невероятни факти. Малцина знаят, че легендарната тачанка - най-известното оръдие и превозно средство от онзи период, е изобретено лично от самия Махно.“ Оригиналната му идея обаче веднага започнали да използват и червеноармейците, и белогвардейците. Първата тачанка, онази, която е шпорил по украинските степи самият атаман, е оцеляла до ден днешен. След разгрома на войските на Махно през 1921 г. тя е откарана в Петербург. Първоначално практичната кръстоска на кола с картечница марка „Максим“ е изложена в „Ермитажа“, а после я прибрали в Държавния музей за политическа история на Русия. Почти столетие тачанката стояла в антрето близо до гардероба. По времето на СССР информацията за собственика й не се споменавала даже и под сурдинка, неотдавна обаче се появила табелка с името на Махно.

„Освен тачанката в експозицията има още много по-интересни предмети - продължава Олег Чернов. - Зарязаният обоз на бащицата Махно, както го наричали сподвижниците му, бил закаран в Петербург непокътнат. В него открили разнообразни дамски тоалети. Трудно е за вярване, но те принадлежали на Махно и той си ги обличал най-редовно.“

Куршум от младоженката

Задълбавайки в неговата биография, историците стигнали до извода, че той не бил точно травестит, но искрено се наслаждавал на женските си гиздила. Още като гимназист Нестор Иванович играел в любителския театър на родния си Гуляйполе. Юношата с меки черти на лицето и дълги чупливи коси с удоволствие поемал дамските роли. В по-нанатъшната биография на бащицата този факт изиграл съдбоносна роля. През август 1908 г. Махно бил осъден на смърт за конспирация и побой, но го заменили с каторга до живот. Девет години Нестор изкарал в Бутирския затвор в Москва, където бил подлаган на сексуални издевателства от углавните престъпници. Учените предполагат, че това го тласнало към отрицанието на всяка власт.

„Освободен от революцията като политзатворник, Махно се върнал в Украйна - твърди историкът Чернов и цитира спомените му, публикувани в Париж през 1921 г.: „В центъра на Гуляйполе аз се разходих облечен в зелена рокля, ушита при прочута киевска шивачка.”

Целият му по-нататъшен живот е низ от превъплъщения. Учудващо е как е успявал да съчетава официалната си дейност в много избирателни органи и предвождането на цяла армия с оригинални прояви на травестизъм. Атаманът не само не скривал наклонностите си, ами успявал да убеди другарите си по оръжие, че носи рокли в името на революцията. Така надъхани, последователите на татко Махно превръщали военните си акции в театър. Предрешен като дама Нестор Иванович предпочитал да се разправя с враговете. През 1919 г. батюшката и бойните му другари организирали истинска касапница в казарма на брега на Азовско море. Посред бял ден, в двора на щаба връхлетял файтон, теглен от три коня. От него излялза пияна мъжка компания и девойка в бяла рокля с ясно изразено коремче. С викове „Нека господин офицерът ни ожени!“ младежите нахлули в щаба. От бутилка с шампанско гръмогласно изскочила тапа, а „булката“ се хвърлила да целува офицера. Използвайки объркването на охраната, „младоженката, женихът и гостите“, извадили пистолети, избили всички в казармата, завладели щабните документи и полковата каса на белогвардейците.

Женитбата с Володя

„Предполага се, че Нестор Иванович е имал идеал за универсално същество с признаци и от двата пола и се опитвал да се превъплъти в него - размишлява Олег Чернов. - Такива мотиви обикновено движат травеститите. Търсенето на този идеал се отразило по доста причудлив начин върху личния живот на Махно. Още с връщането си у дома след каторгата той се жени за землячката си Анастасия Васецкая. Двамата се запознали чрез писма още докато е в Бутирския затвор. Васецкая му родила син, който умира след седмица и бракът им се разпада.

Махно сколасал да се ожени още веднъж - за Маруся Никифорова. Казачката командвала банда от 150 главорези, лежала в затвора за разбойническо нападение и убийство, но всички се питали дали е жена във физиологически смисъл. И то не защото ходи облечена като мъж и не слиза от коня. Преди запознанството си с Махно тя държала да я наричат Володя. Съкилийничките й от Новинския затвор пък разказвали за нея удивителни неща. Ето какво пише в спомените си, издадени във Франция, анархистката Екатерина Никитина: „Тя се събличаше само под одеялото, не се миеше като всички пред умивалника, гола до кръста... Маруся се оказа нито момче, нито момиче - пълен хермафродит от изключително рядък тип. Започнахме да я наричаме То.“

 

Махно обаче не открил идеала си и в Никифорова. Последната жена на атамана е Галина Кузменко. Тя го последвала с мъничката им дъщеря в емиграцията. За разлика от Махно двете се върнали в родината, но като... затворнички. По време на фашистката окупация на Франция немците изпратили насила семейството на Махно да работи в Германия. С настъпването на съветските войски роднините на атамана сменили един затвор с друг. Галина Кузменко била осъдена на десет години в лагер, а дъщеря му Елена - на пет. И двете доживели края на дните си в Казахстан.

Венета Харизанова от „Младост-5“

по Би Ти Ви

 

 

 

Влизам в политиката

Магдалена ГИГОВА

 

- Венета, какви указания ти даде режисьорът за участието в „Младост-5“?

• Хората, които ме познават, знаят, че това съм си аз, ама на другите им е странно. Иначе указания няма. Просто при импровизацията нямаш време да реагираш - каквото направиш на секундата, това е. Много са ми странни онези, които казват: „На вас са ви дали сценарий.“ Това е супер нелепо, защото когато ти дадат задачата, започваш да се чудиш какво да кажеш, как да го изиграеш, но за това имаш само няколко секунди, защото си на сцена и има зрители.
• Помага ли ти обучението по актьорско майсторство в Америка?
• Единственото, за което ми помогна горе-долу, е, че аз имах ужасна сценична треска. В Ню Йорк, когато на изпитите ме изправяха пред много хора, ме късаха. И то точно защото заставам пред публиката и в момента, в който я видя - спирам. Забравях си целия текст. В първите няколко предавания Мариян (Бачев) и Краси (Радков) непрекъснато ме въртяха към публиката. Щом видех, че е пълно с хора - край! Обръщах им гръб да не ги гледам. Пълен блокаж!
• Как можеш като модел да дефилираш пред толкова много хора по бельо дори, а да се панираш от публиката в студиото.
• Различно е. Едното няма нищо общо с другото. На подиума не трябва да говориш. Сценичната треска може да се пребори само с рутина. Въпреки че когато си говоря с различни актьори, признават, че и те я имат. Една приятелка ми казваше: „Е, добре, какво от това, заставаш пред камерата и говориш. Защо си толкова притеснена?!“ Но след като я снимаха за участието ми в предаването „Търси се“, вече не мисли така: „Леле, забравих си думите, почервенях, разтреперих се, имах пулс 200.“ Докато не го изпиташ, няма как да го осъзнаеш.
• Завърши първият сезон на „Младост-5“. Имало ли е случай, в който така си се смяла, че не си могла да си кажеш приказката?
• Това ми се случваше постоянно. Още на самия кастинг им казах: „Аз не мога да се сдържам да не се смея“, а режисьорът Тошко (Йорданов) ми каза: „Точно това е идеята на шоуто, а и ти имаш много заразителен смях.“ И е факт - когато започвам да се смея, и публиката прихва. Има обаче малко разминаване между телевизията и това, което се случва на сцена. Защото когато си зрител в театъра, ти виждаш целия сюжет. Докато аз играя някаква сцена с Краси, случва се нещо смешно между Иво (Сиромахов) и Мариян. Само че на телевизията се вижда дамо един образ. На живо е 10 пъти по-смешно, отколкото на екрана.
• Няма ли през лятото да направите турне, за да ви видят хората и на сцена?
• О, нямам представа. По принцип това е форматът „Шилерщрасе“ и телевизията го е купила за 2 години. Разликата е, че руснаците снимат един епизод за един месец, а ние снимахме всичките епизоди за този срок.
• Кои задачи бяха най-трудни?
• Те се падаха все на Иво. Например - говори в рима, пропуска буквата „л“ и ходи като патица. Едновременно! Ако не си достатъчно ерудиран да измислиш в момента текст в рима... си изгубен!
• Как една хубава жена пренебрегва стремежа си да изглежда винаги добре и дори се наслаждава на миговете, когато изглежда нелепо?
• Когато ме поканиха в шоуто, аз им казах да ме изпробват дали ставам, защото не бях сигурна. Отговорът беше следният: „Разговаряхме с доста мацки, които са красиви, успели, известни. Но всички реагираха еднакво - „Как?! Ще се унижавам да лазя по пода, да ме мажат с кетчуп по главата и да се излагам в национален ефир“. А аз приех, без никакви уговорки. Приемеш ли да се „изложиш“, значи не се вземаш на сериозно. Аз в живота много обичам да се самоиронизирам и да се смея на собствените си грешки. Този, който може да си потисне „аза“, е много по-човечен.
• Не ми пука. Аз съм това, което съм. Не го приемам като унижение.
• Имаш ли приятели, които ти казват: „Абе как може да се оставиш да те мажат с кетчуп?“
• Поначало не мога да кажа, че имам кой знае колко приятели. Познати - да. Само двама души ми казаха нещо подобно. И то като коментари във Фейсбук. Аз си се чувствам окей в шоуто! И повтарям - забавлявам се и не ми пука!
• Успя ли поне един път да вбесиш режисьора?
• Нито веднъж. Дори всички много ме обичат и много се грижеха за мен. В „Младост-5“ се чувствам като цветенце. Аз не съм човек, който мрънка, но на четвъртия снимачен ден имаше един момент, в който просто се затворих в себе си. Потънаха ми гемиите до такава степен, че бях готова да ревна. Просто имах чувството, че не мога да се справя. Стоя на сцената и нищо не ми идва! Тогава Краси ме извади от ситуацията, а същия ден имахме да снимаме още 4 предавания. Окуражаваха ме: „Стига, много добре се справяш, ти не си актриса!“ Но аз винаги се приравнявам до някой по-добър и като запецна...
• Каква беше задачата, която толкова те стресна?
• „Сваляй Иво със заглавия от чалга-песни“. Трябваше да изпея една от тях. И пеенете не ми беше най-големият проблем - ще грача нещо... Но защо не ми дадоха задача с рок-парче?! Аз не знам нито една чалга песен. Буквално! Започнах да говоря някакви други неща.
• Често казваш, че нямаш бариера между мозъка и езика и устата ти винаги изпреварва ума... Патила ли си си от прекалената импулсивност, или тя ти помага в шоуто?
• Постоянно си патя! Но в шоуто това, че съм много импулсивна, и както те казват - истинска, означава, че реагирам както бих го сторила в реалния живот. Така че определено ми помага. Но в живота понякога искам да си сложа цедка на устата, но после си казвам: „Майната му!“ Защото е по-лесно да казваш нещата каквито са и събеседникът ти решава дали да те приеме такъв, какъвто си.
• В разни интервюта твърдиш, че не се чувстваш хубава. Хиляди мъже и стотици жени са готови да те изпратят на психиатър за това изявление.
• Много хора са ме питали защо нямаш самочувствие на красавица. Не намирам отговор. Гледам се всеки ден в огледалото - нормален човек.
• Нормален човек, ама колко души са правили мусака на Робърт де Ниро.
• Глупости! Никога не съм му правила мусака. Затова избягвам да чета жълтата преса.
• Каква е историята на общата ви снимка тогава? Беше ли му личен асистент, докато снимаше у нас „Опасен гост“?
• Не! Бях личен асистент на Джон Траволта, който участваше в същия филм. Просто се снимахме заедно с Де Ниро. Трябваше да бъда на единия или на другия и понеже по-трудният характер бил Траволта и ако изпадне в лошо настроение, можел да скапе целите снимки, ме насочиха към него. Понеже аз също съм чепата, бих го издържала. Той е готин човек с по-сложен характер. Всяка звезда си има своите особености. Да не говорим, че всеки трети българин, който се мисли за звезда, има 10 пъти повече изисквания от Траволта.
• Какви бяха изискванията и фобиите му?
• Имаше много фобии, но нямам право да кажа. На мен задачата ми беше да намеря хора, които да са подходящи за личен асистент. Познавах Марк Кентън, продуцентът на филма „300“ и бивш собственик на „Сони“, и той ме препоръча - че съм учила актьорско майсторство в школата на Ню Йорк филм академи, че съм с много добър английски и когато стана ясно, че ще снимат филм в България, исках да помогна с избора на екип. Когато режисьорът ми предложи да стана личен асистент, аз отказах - не мога да ставам в 5 часа сутринта и практически да съм слуга на някого. Той беше изумен - това не са хора, с които можеш да общуваш всеки ден. В крайна сметка приех работата, защото са уникални личности, създаваш контакти.
• Би ли се наела отново да работиш за някоя звезда?
• Не знам. Бих го решила на момента. Хората си въобразяват, че на снимачната площадка е много лесно. Изобщо не е така. Защото отиваш да вземеш въпросната звезда в 6 сутринта, което значи, че трябва да си станал в 5. Стоиш прав по 12-14 часа, без да имаш право дори да седнеш, мръзнеш. Докато се прибереш и си легнеш, става 2 сутринта, а трябва пак да станеш в 5. Т.е. спиш по 3-4 часа. И ако, не дай си Боже, звездата, като си легне, ти звънне, че иска да пие вода или да й занесеш вечеря, какво правиш? Дори и за самите тях е страшно тежко. Повечето хора си казват: „Аааа, актьорите, много им е бляскава работата. Седят си, дават им милиони...“ Да, дават им милиони, обаче си е направо тежък физически труд, адски е изморително.
• Понеже с мъжа ти Емил си падате по екстремните спортове, след асистирането на такава голяма звезда следващото скачане с парашут няма да ти се види толкова страшно?
• Едното няма нищо общо с другото. Аз лично не усетих никакъв адреналин да видя някаква звезда, защото не деля хората на звезди и обикновени. Един-единствен път ми се вдигна адреналинът, когато видях човека, в когото бях влюбена от малка - Ерик Робъртс. За мен той беше най-красивият мъж на света. Когато ми казаха, че ще се запозная с него, онемях!
• А това не ти се случва често!
  - Не, никога не ми се беше случвало. Той ми говореше нещо, а аз изобщо не разбирах какво. Целият екип умираше от смях, после ме бъзикаха с месеци.
• Но пък си реализирала една мечта!
  - Когато бях на 12 години, си бях написала списък с мечти. С изключение на една, всичките ми са реализирани. Сред тях бяха да отида на концерт на „Бон Джоуви“ и да се запозная с Ерик Робъртс.
• Като си изпълнила програмата максимум на малката Венетка, остана ли ти за какво да мечтаеш - успешен модел, телевизионно лице, караш професионално ски, рисуваш, магистър си по маркетинг и трета на „Мисис Вселена“?
• Тепърва си поставих нови мечти. Най-лошото е, че трябва да се съсредоточа върху една, защото са много разнопосочни. Колкото и нелепо да звучи, имам още една мечта - да оправя нашата държава. Да вляза в политиката, това ми е едната неосъществена мечта. Знам, че има време. Няма да е в близките 2-3 години...
• Е, президентът трябва да е над 40, така че почвай да работиш върху себе си...
• (Залива се от смях.) Не се целя чак там! Дразни ме политическата ситуация, но не смятам, че мога да я оправя, при положение че няма управляващи, към които да се закача. Не намирам политици със сходни на моите възгледи. Това беше една от причините, поради които не се присъединих към нито една партия. Ако ме питаш, мога да ги оплюя всичките. Но аз съм човек реалист и си давам сметка, че който и да дойде в момента, сме на такова дередже, че няма магическа пръчка, която да ни оправи. И Господ да дойде, не може да ни оправи.
• Освен да основеш партия на красотата...
• О, да, Достоевски го е казал: „Красотата ще спаси света.“ Лошото е, че малко са тези, които се занимават с красота и имат по-сериозни амбиции, да не кажа акъл.
• А ако отметнеш и тези мечти, как си се представяш след години?
• Две в едно: с две деца, спретната къщичка и кариера.
• 
  

Mexico - SPA, golf and wedding for Premium lifestyle new edition

Илона Сталер-Чичолина пред „Преса“

С легална дрога и проституция - срещу кризата!

Магдалена ГИГОВА

Илона Сталер, италианската порнозвезда от унгарски произход, известна по цял свят като Чичолина, пристигна в София специално за 50-ия рожден ден на Евгени Минчев. На партито в затворен кръг в дома му родената на 25 ноември 1951 г. бивша депутатка от италианския парламент показа стругована фигура в прилепнала рокля с цвят шампанско. „Искам адреса на пластичния й хирург“, завистливо прошепна другата почетна гостенка - лейди Колин Кембъл (биограф на лейди Даяна, разбунила света със скандална книга за кралицата майка, според която тя е дъщеря на френския готвач в двореца).

Чичолина позира охотно и кокетно с неизменната плюшена играчка в ръце, общува, хапва, затваря се в спалнята на Евгени Минчев с Анелия Петкова, собственичка на бутик, която й взема мярка за полата, с която след тържествата за рождения ден в мол „България“, ще отиде на афтър парти в чалготека. Параметрите й си ги бива: бюст 103, ханш 99, талия 80, дължина на полата 109 сантиметра.

Прякорът на Илона Сталер идва от нейно радиопредаване, в което наричала слушателите си „чичолини мои“, в превод - пухкавелковци. Докато бе депутат, тя държеше речи в парламента с извадена от деколтето гърда и продължаваше да снима порнофилми.

В момента Чичолина е кандидат за общински съветник в Рим. Оттук тръгва и разговорът с нея. Часът е 23,20, а тя пръска свежест и енергия, хапва сладкиши, отпива вино и очевидно се забавлява от собствената си откровеност: „Никога не съм харесвала красиви мъже. А с годините все повече осъзнавам, че е важна вътрешната красота, защото тя не е преходна. Когато си красив отвътре, това винаги личи отвън.“

- Като кандидат за общински съветник искате легализация на леката дрога и проституцията. Това не е ли прекалено авангардно за католическа Италия?

- Моята политика, това, което искам, е по-скоро социално. Легализирането на леката дрога цели да прекъсне господството на мафията. В момента, в който бъдат легализирани леките наркотици, ще се опразнят италианските затвори. Защото в момента ако намерят у теб 1 г марихуана за лична употреба, веднага влизаш в затвора. А доходите на мафията от дрога са космически и необлагаеми. Що се отнася до другата точка от моята политическа програма - легализирането на проституцията е продиктувано от икономическата криза в Италия и Европа. Целта ми е проститутките най-сетне да имат свой профсъюз, да плащат данъци, да им отчисляват за пенсия, да имат защита и медицински контрол. А и по този начин в италианската хазна ще влязат милиарди евро от нелегалния бизнес. Което пък ще помогне за решаване на икономическите ни проблеми.

- Вие предлагате и минимална заплата за младежите.

- Как не? В Холандия правителството дава на младите, доколкото знам, 1000-1500 евро на месец за една година, докато младежът си намери работа. Това е фантастично! Не може да се живее с 300 евро социална помощ. При положение че в Италия, като влезеш със 100 евро в супермаркет, и след миг си ги похарчил. Младите са нашето бъдеще. Трябва да помогнем и на възрастните. Пенсиите им да станат поне 1000 евро. Държавата трябва да гарантира определена сума за инвалидите, които имат нужда от чужда помощ. На болните от множествена склероза няма кой да подаде чаша вода.

Вие сте против разделянето на Италия, но тя трябва ли да остане в ЕС?

- Защо да излиза от ЕС?! Колкото повече сме обединени, толкова сме по-силни.

- Как гледате на икономическата политика на сегашното правителство?

- (Хвърля дълъг многозначителен поглед.) Не съм против Италия, тя е моята втора родина, но трябва да има по-малко корупция и политици, които повече мислят за хората, отколкото да напълнят собствения си джоб. Те мислят повече за собственото си благосъстояние, отколкото за народа. Неморално е да имаш огромна яхта и милиони на Каймановите острови, а народът да мизерства. Ако гладен пенсионер открадне парче месо от магазина, за да се нахрани, веднага го осъждат. А награбилите се с милиарди се разхождат на свобода. Затова искам да защитавам интересите на бедните хора. Някой трябва да им помогне. Не може всички само да крадат.

- Какво се случи с партията Демокрация, природа и любов, която щяхте да регистрирате? В програмата ви влизаше премахване привилегиите на политиците и превръщане на изоставените сгради в общински казина и публични домове?

- Проектът пропадна! Два часа преди регистрацията се оказа, че липсват 150 подписа. Иначе щяхме да спечелим. Идеите ми не бяха никак лоши, иновативни.

- Какво мисли 20-годишният ви син Лудвиг за политиката?

- Още е твърде млад. В Италия не можеш да се включиш, преди да си навършил 25. Поне аз така мисля.

- Преди време предложихте секс на Саддам и Бен Ладен като радикална борба за мир. Сега на кого бихте предложили секс, за да разреши икономическата криза?

- Днес? Труден въпрос! Днес изживяваме труден период. Когато падна Берлинската стена, аз бях много щастлива, отидох там да манифестирам, пуснах бели гълъби като символ на обединението на Изтока и Запада. „Прави любов, а не война“ е и моето мото. Не предполагах обаче, че ще настанат тежки времена.

Когато дойдох от Унгария, бях живяла при екстремен комунизъм, терор. Хората не можеха да изразяват свободно мнението си. Беше забранено да слушаме „Свободна Европа“, рискувахме да ни арестуват, но аз, макар и мъничка, тайно седях до радиоапарата. Тогава си казвах „Искам да видя какво има отатък границата“, но тогава не можеше да се излиза от Унгария, затова се омъжих за италианец.

- През 1974 г. Берлускони ви е поканил със собствения си самолет на гръцки остров...

- Беше невероятна ваканция! Незабравима!

- Бихте ли направили паралел между неговите качества като мъж и като политик?

- Хм. През 1974 г., когато отидох с Берлускони и голяма компания с частния му самолет на гръцки остров, той още не беше политик. Беше предприемач, красив, очарователен, пълен с енергия. Факт е, че не съм правила секс с него. Беше просто приятелство, нищо друго.

- Очевидно го харесвате като мъж, а като политик?

- Не бих искала да отговоря, защото кажа ли мнението си, ще взривя бомба в Италия. Не искам да имам проблеми.

- Често казвате, че проблемите на Италия идват от корупцията и мафията. Любовта, която проповядвате, не е достатъчна, за да ги заличи.

- Ако имаше малко повече любов у политиците към хората, към народа, Италия би станала като Швейцария. Политиците трябва да бъдат ущипани, за да се събудят, да престанат да мислят само да своите интереси - пари, пари, пари. Да станат като Ганди. Аз съм привърженичка на хуманността на Ганди. В бъдеще бих искала да отида на мисия в Африка, да помагам на майките и на децата. Защото там хора умират от глад, от жажда, от СПИН. Харесва ми идеята, защото видях много страдащи хора. Бих използвала своята популярност да се съберат пари за африканското население, за да имат вода, лекарства и къщи...

- Една ваша благотворителна вечеря в Болоня за събиране на пари за сираци е оставила неизтребим спомен у бившия ни министър на спорта Васил Иванов Лучано...

- Кога е било това?

- През 1997 г.

- Много любезно, но съжалявам, изобщо не го помня. Толкова много благотворителни инициативи имам.

- Какво стана със скандала за вашата пенсия като депутат? Много шум се вдигна за тези 3000 евро?

- Нямаше скандал. Пенсията ми бруто е 3000 евро, медиите раздухаха новината заради известността ми. А има хора, които са се пенсионирали на 47 г. и взимат по 1800 евро на ден!

- Да, вие огласихте тези факти, но това предизвика ли някакво разследване?

- Не! Просто отшумя и се забрави.

- Като депутат ви избраха с 20 000 гласа. Знаете ли колко от тях са мъже?

- Не мога да кажа точно.

- Как върви личният живот?

- В момента съм щастливо сама. Но не съм самотна. Понякога мъжът не притежава чистотата и искреността да обича една жена. И осъзнава стойността й чак когато тя го напусне. Аз се наслаждавам на свободата си, не обичам мъже диктатори.

- Четох, че сте била интимна и с трима българи през живота си.

- (Искрено изумена.) Аз? Докато бях порнодива?

- Вие по-добре знаете.

- Никога не е късно да научиш нещо ново за себе си. Това са легенди, но в тях няма нищо лошо. Значи любовник българин?

- Не един, трима!

- Перфектно!

- О, има и други легенди - че сте била шеф на журито на конкурса за най-надарен мъж „Златният фалос“ в Свазиленд и сте връчили наградата на българин.

- Това със сигурност щях да го запомня, но никога не съм била в Свазиленд. Обаче звучи хубаво!

- Кажете някоя истина за себе си, която също звучи хубаво.

- През живота си съм изпяла над 50 песни на италиански, английски и испански. Имам договор с голяма звукозаписна компания да ги издам и това ще стане съвсем скоро.

- Какво бихте казали на българските си почитатели?

- България е много красива страна. Българският народ има голямо сърце. Чувствам ви близки! А може ли да напиша нещо за читателите на „Преса“?

- Разбира се!

- На всички чичолини от вестник "Преса" с признателност и приятелство! Голяма целувка Чичолина