Емил Чолаков, синоптик на Би Ти Ви пред "Преса":

Поемам цялата отговорност за времето!

Магдалена ГИГОВА

- Благодаря ви, г-н Чолаков, че се съгласихте, защото в това шантаво време най-актуалното интервю е със синоптик.

- Шантаво е не само откъм времето.
- Ааа, за политика няма да си говорим.
- Аз и без това категорично отказвам да говоря за политика. А за съжаление времето ни е най-малкият проблем. Каквото се случва - не е от времето!
- А, не съм съгласна. Времето е виновно за много неща, само за политиката е невинно.
- Я ми кажете едно нещо, за което е виновно времето, веднага ще ви оборя!
- Тези дъждове - за нашето мрачно лятно настроение е виновно, естествено!
- Настроението си е ваш проблем, какво общо имат дъждовете?!
- Дъщеря ви Ема не ви ли се кара понякога, че непрекъснато разваляте времето и не може да си играе на двора?
- Само понякога. Сутрин ме пита: „Днес ще вали ли?“ Да, тати! „Пак ли бе!“ Държи ме лично отговорен и между другото не е само тя.

- Случайни хора на улицата карат ли ви се за времето?
- Непрекъснато ме държат отговорен, аз съм се примирил и декларирам публично: „Поемам цялата отговорност за времето!“ Все някой трябва да го направи.
- Ако трябва да опишете себе си чрез метеорологична прогноза как ще звучи?
- Слънчев с леки превалявания.
- Няма ли буря, торнадо, ураган?
- Те са притурка към леките превалявания, но чак торнадо - не. По-скоро свеж морски бриз.
- Така както ни развеселявате, всички са убедени, че сте голям зевзек и в живота. И в училище ли бяхте такъв майтапчия или после ви изби?
- (смее се) Винаги съм бил. Това допадаше на някои учители, на други не се харесваше. Както знаете, това е нож с две остриета и в отношения с приятели, и с учители, и с началници... Аз съм свикнал да приемам нещата не твърде на сериозно и така живея.
- Да, ама в интернет вече сте „класик“ - има безброй сайтове с ваши бисери.
- Тази дума „класик“ винаги ми действа стряскащо, тежи ми малко в повечко. Чакайте да се спомина и тогава ме наричайте така. Дано нещо остане след мен, дори да са бисери.
- Всъщност как ги измисляте? Импровизирате ли върху прогнозата?
- На всички, които са ме гледали, им е ясно, че моето не е прогноза, а вариации по прогнозата. Една огромна част е чиста импровизация, останалото е - добре отрепетирана импровизация.
- Нещо като „контролирано изпускане“?
- Да речем 50 на 50 спонтанност и добре отрепетирана. Важното е да се запомни, да дава настроение. Защото най-малкото, от което можем да се оплачем в наши дни, е времето. Човек сутрин като се усмихне по-широко, и така му тръгва денят. Много е важно как ще го посрещнеш, с кой крак ще стъпиш, с каква усмивка ще подходиш. Изобщо в живота, не само в началото на деня. Много е важно как приемаш нещата - ако се обръщаш с усмивка към живота, и той ти отговаря със същото.
- Как гледате на онези хора, които казват, че не успяват да разберат какво ще бъде времето от шегите, които пускате?
- Това са хората без чувство за хумор. Аз мисля, че от прогнозата става достатъчно ясно какво ще бъде времето. Дори като избегна пристрастието, че говоря за себе си, обективно погледнато, начинът, по който сме свикнали да се говори за времето по медиите - чисто сух и научен, е доста по-неразбираем от начина, по който аз го представям. Тази реакция е от хора, които ги дразни различността, зевзеклъкът, чувството за хумор. Мое мнение е, но мисля, че това, което правя, е много по-разбираемо от „преобладаваща разкъсана облачност, купесто-дъждовна на отделни места“.
- Очевидно вашето е прилепчиво, защото новата синоптичка на Би Ти Ви Милена Миланова също пуска шеги.
- Така трябва да бъде.
- Както казват бабите, „напоследък много познавате“...
- Те са ми любимата аудитория заедно с децата.
- Та „познаването“ на по-добра техника ли се дължи, или на повече и по-достоверна информация?
- Логично е прогнозите да са все по-успешни! Видимият напредък е нормален. Живеем във време, в което науката и технологиите се развиват динамично, направо препуска. Бумът в технологиите е жесток! Ясно е, че науката метеорология е свързана силно с технологиите.
- Вие сте метеоролог, смятате ли, че природата си отмъщава за нашето отношение към нея?
- Не, не! Винаги го казвам и съм убеден 100 процента. Хората смятат, че природата им отмъщава, защото са късопаметни. Такива катаклизми и аномалии са се случвали преди 150-200 години, ще се случват и занапред. Времето е такова, каквото е, останалото е тежка конспирация, която няма нищо общо с действителността. Убеден съм, че прабабите и прадядовците ни преди столетия са си говорили по същия начин: „Какво стана с това време, то ни отмъщава. А навремето какви зими имаше...“ Винаги е било и винаги ще бъде - няма нищо смущаващо.
- Хората ви разпознават на улицата, повечето ви се радват. Телевизията е голям гъдел. Ако се наложи да се разделите с нея, мислите ли, че ще боледувате известно време?
- Изобщо не съм се замислял, защото няма такива шансове. Аз съм човек, роден за това нещо, което правя - колкото и да звучи като високо самочувствие. Не мисля, че има шанс скоро да се разделим, така че не ми и минава през акъла.
- Да, ама и като учител сте се чувствали много на мястото си. Всички са вдигнали ръце от тийнейджърите. Как сте се оправяли с гимназистите като даскал по физика?
- (смее се) Явно съм човек, който е роден за две неща. Всеки си има някакво призвание. Или две. Въпросът е да ги открие. Сега се замислям, когато ме питате. Понеже бях учител преди повече от 10 години, много вероятно е и възрастта да е изиграла някаква роля. Тогава съм бил много близко до тях. Не знам сега, като се върна... Мисля си, че аз в главата си не съм мръднал много, така че ще се разберем (засмива се замислено). А може и да съм „мръднал“. Зависи от значението на думичката. Българският език е толкова готин, че всяка дума има втори план. И аз се опитвам максимално да се възползвам от тази привилегия.
- А какво стана с мечтата ви да играете в сериал. Пускате го от време на време в някое интервю, никой ли не клъвна?
- Чак мечта... По-скоро предизвикателство. Никога не съм подозирал, че имам някакъв актьорски талант, а много хора го съзират у мен. Така че искам да видя дали, аджеба, ставам, или не. Иначе моята професионална мечта се е сбъднала.
- Явно обичате предизвикателствата, защото и „Великолепната шесторка“ беше бая изпитание?
- Но и незабравима емоция!
- Поддържате ли връзка с Бони, вашата партньорка, с която победихте?
- Чуваме се. Може да е два пъти в годината, но се чуваме - по големи празници, рождени дни на децата...
- Това, че навремето сте свирили в рок група, помогна ли в „шесторката“?
- А, това е нещо ново за мен. Аз съм стар рокаджия, но никога не съм свирил в група. Не че съм нямал желание, но съм тотален музикален инвалид, както стана видно в „шесторката“, така че това е някакъв слух.
- Сега ще ви задам един болен въпрос - какво става с доктурантурата. Ще се появи ли едно „д-р“ към името ви, когато го изписват за прогнозата?
- Ох, за какво ми е?! Това наистина е един болен въпрос. Аз съм амбициозен човек. Когато нещо си го навия на пръста, не мирясвам, докато не стане. Явно вътрешно не ми е нужно и затова не съм го направил досега. Аз съм такъв - не мога да спя, не си намирам място, ако искам да направя нещо. Но все някога ще се случи, защото по докторантурата съм свършил страшно много работа - и научва, и техническа, и свързана с програмиране, и е грехота да се захвърли с лека ръка и да се изостави на финалната права. Ако се стегна и седна да работя, реално ще ми трябва един месец да я довърша.
- Няма ли противоречие между вашия цветист и образен език и необходимостта да пишете сухо и наукообразно. Няма ли да се озорите?
- Не, аз съм го правил много пъти и не ми е било зор. Нямам мотивация, защото не изпитвам нужда от това на този етап. Но заради отметнатата работа рано или късно ще го довърша.
- Дъщеричката ви Ема ражда ли бисери също като татко?
- Ема е страшна майтапчийка! Това не може да се подражава - или ти идва отвътре, или не. Някой път изръсва такива неща, че направо ме разбива. Смея се по цял ден. Нямам за цел да ги записвам, но ме радва, че Ема хвърля майтапи, направо учудващи за възрастта й - няма още осем годинки. За жалост не мога да се сетя конкретна шега, но по цял ден с нея е забавно.
- Тя сякаш ви върти на малкото си пръстче. Вас ли повече, или майка си?
- О, майка си! Мен само може да ме оскубе за косата, дето я нямам.
- Вие ли играете лошото ченге?
- Ние се разбираме, без да се караме с нея. Знае, че с мен, когато вика и крещи, не постига успех.
- С половинката си Краси, с която сте заедно от 14 години, мечтаете за още едно дете. Работите ли по въпроса?
- (смее се) Еее, да не искате и да ви кажа в какви пози работим по въпроса! Искам и не съм се отказал, но това е Божа работа!

- Ема е кръстена на вас, а вие сте кръстен на Емил Димитров. Срещали ли сте го някога?
- Нямал съм честта да се запозная с него. До ден днешен го уважавам, но него цял народ го уважава и почита.
- Още ли четете фентъзи? То по-голяма фантастика от българския политически живот няма.
- (смее се) Това е някаква пародийна фантастика!
- Ами да, човек като ги гледа политиците, му иде да се напие с пангалактически гъргалобластер (напитка от любимата книга на Емо - „Пътеводител на галактическия стопаджия“).
- (смее се) Това е добра идея! „Галактическият стопаджия“ ми е номер едно в топ 10 на любимите книги.
- Другата ви любов - планинарството, сигурно от родния ви Гоце Делчев идва?
- Ние сме си планинци (смее се). Ей, кметът трябва да ми даде някакви пари за рекламата. Но това място трябва да се посети, защото е фантастично, разкош! Гоце Делчев не е просто в планината, а е между двете най-готини планини - Родопите и Пирин, и е наистина вълшебно!
- Колко често успявате да избягате в това вълшебство?
- За съжаление не колкото бих искал. Не съм си ходил от Великден. Живи и здрави, този уикенд искам да мръднем натам.
- С телевизията очевидно сте намерили себе си, но преди това хрумвало ли ви е да смените държавата?
- Честно казано, не ми е хрумвало. Дискутирал съм обстановката, в която живеем, но никога не ми е било идея да емигрирам. Аз не мога да се разделя с природата, с приятелите и със средата си. Не съм такъв човек. Ще боледувам много и знам, че няма да оцелея.
- Кой е любимият ви гаф на екрана?
- Те са толкова много, че да отсея любим, е невъзможно. На мен цялото ми телевизионно присъствие е един гаф на фона на възприетите норми и стандарти, така че най-големият гаф е присъствието ми в ефир. Всеки ден се забавлявам и го препоръчвам на всеки. С каквото и да се захванете, го правете с кеф! Без любов, без забавление, когато правиш нещо - не става! Аз съм живият пример!
- Каква прогноза за времето ще пожелаете на хората, които четат интервюто с вас?
- То е по-скоро пожелание - да не приемат нещата много на сериозно, въпреки че е почти невъзможно в тази наша любима държава. Може да е клише, но - усмихвайте се на живота и той ще ви върне усмивката!
Аз обичам да се разхождам по улицата и всеки, който ме разпознава, ми се усмихва. Да накарам човек да се усмихва в това намръщено време, изцяло усмихва деня ми. На мен това ми стига!

Лексикон

- Любима музика?
- Рок - „Айрън мейдън“ и „Металика“
- Дъщеря ви Ема на вас ли е кръстена?
- Е, не съм някой себичен егоцентрик, който си кръщава детето на себе си. Това е изцяло решение на Краси - приятелката ми. На мен това име лично много ми харесва, а и тя е родена на 18 юли, което пък после разбрахме, че е и „Свети Емилиан“, така че нещата просто си съвпаднаха невероятно добре.
- Приятелката ви не ви ли ревнува?- Ами всъщност се надявам да ме ревнува, защото това означава, че ме обича. Дано е така. Аз повод не й давам, но ми се иска да ме ревнува.
- Понякога натежава ли ви всенародната любов,?
- Не, защо да ми тежи. Щастлив съм и спокоен, че всички ме срещат с усмивка. Спират ме непрекъснато по улицата, но дори и само да ти се усмихнат и да те поздравят с добро чувство, ти е достатъчно. В такива моменти си мисля, че май наистина съм успял да накарам хората да се усмихват - това, което непрекъснато се опитвам да правя в работата си.

Великите български любови

Първото либе на Ботев е майката на актьора Сава Огнянов

И двете възлюблени на поета са близки роднини на братята Евлоги и Христо Георгиеви

Магдалена ГИГОВА

 Мина Пулиева-Горанова

Мина, Елисавета и Богдан Горанови

Майката на големия български артист Сава Огнянов – Мария (Мина) Иванова Пулиева Горанова се крие зад лаконичното, но страстно „посветено на г-ца М. И. Г-ва“, написано от Христо Ботев над стихотворението му „До моето първо либе“. Според внучката на Венета Ботева – Венета Рашева-Божинова на същата вакла карловка са посветени „Ней“, и „Пристанала“. За интимния живот на Ботев до нас са достигнали само недомлъвки от спомени на съвременници, защото не е споделял за чувствата си в писма до приятели и роднини. Революционните му идеи са надделявали над романтичните увлечения.

Мария Горанова, сестра й Елисавета и брат й Богдан са били далечни роднини на Ботев. Предполага се, че познанството им се е задълбочило в Калофер, когато 20-годишният поет е учителствал там. Мария е няколко години по-малко от него и е била ученичка на баща му даскал Ботьо. Чувствата избухват по-късно, когато красавицата се връща от следването си в пражката консерватория, където учи на издръжка на меценатите Евлоги и Христо Георгиеви. Ботев признава в статията си „Примери от турско правосъдие” (вестник „Дума на българските емигранти” 1871), че в Калофер била неговата изгора и там се породила у него „страстна любов, която тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба ..”.
Дори връзката им да е останала съвсем платонична, Христо вижда у тримата Пулиеви Горанови млади хора, които споделят въжделенията му за национална свобода, а у Мина - и неравнодушна към чувствата му девойка. Със сигурност той е написал за нея и стихотворението си „Пристанала”, печатано в бр. 4 на „Дума” от 17 юли 1871 г. (под заглавието му стои „Посветява се на г-ца М. И. Г-ва”). В същия брой на „Дума” е отпечатано и стихотворението му „Борба”, посветено на брат й „Б. И. Г-ву” (Богдан Ив. Горанов), но чувствата, които са породили строфите са коренно различни.
Изследователите на Ботев намират още един аргумент за любовта на поета към Мина, която е имала чудесен сопран и в Прага са й предричали бляскава оперна кариера. Знаменателен от „До моето първо либе” е стихът „Ти имаш глас чуден ...”. Черните очи на любимата девойка в „На прощаване” също препращат към образа на Мина. За да избегне неудобството, че е излял бурните си чувства към вече омъжената за котелчанина Петър Огнянов любима, в изданието „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” (1875), посвещенията са заличени. А и по онова време Христо вече е свързал живота си с Венета. Мина е точно момичето, по което да хлътне поет с буйна крав. Тя е от един от най-знаменитите и интелигентни български родове – Пулиеви. По майчина линия е роднина на Ботев, а по бащина – на Евлоги и Христо Георгиеви. И Мина, и сестра й Елисавета (Ека) са красиви и необикновено образовани за жени през онази епоха. (За сравнение – съпругата му Венета не е умеела нито да чете, нито да пише, а те и двете са получили висшето си образование в Чехия). Чувствата на двамата романтични влюбени се изразяват главно в разменени погледи и книги,планове за освобождение на България и срещи в задължителното присътствие на роднини. Мина завършила с отличие пражката консерватория и имала предложения от оперни директори и композитори за големи европейски театри. За разлика от сестра си Елисавета, която е в центъра на светския живот в тогавашна Австро-Унгария, тя предпочита да чете усамотено или с ччасове да свири на пиано. Докато на Ека големият чешки поет Хелек посвещава любовни стихове. “Тя не можеше да не завладява със своята хубост на богиня. Това беше хубост на императрица, която покоряваше. Не е чудно, че около нея всякога имаше общество от млади мъже”, пише той за нея. Известният чешки писател Йозеф Халечек в романа си “Право” пък описва вдъхновено на няколко страници необикновената й красота. Мина страни от блясъка, обсебена от идеята за освобождение на България. Заедно със своя състудентка тя се връща в родината,за да работят за просвещаването и събуждането на сънародниците си. Тъкмо тези идеали я сближават с Христо Ботев. В България обаче родолюбката преживява разочарование. Тя е на 24 г. Според тогавашните представи – стара мома. А и всеобщато убеждение е, че ролята на жената е да бъде боса и бременна до печката и не може да се меси в „мъжки работи” като революционната борба. Големите чувства между Мария и Христо се подклаждат от едва няколко срещи. В нея той вижда не само красива жена, а съмишленик. Само че недоучилият даскал и харамия не е партията, която заможният Иван Горанов е мечтал за дъщеря си. Той никога не наричал Ботев по име, а само „този нехранимайко“. За последно влюбените се срещат малко преди сватбата на Елисавета с богатия търговец Христо Караминков. Мария пък не успява да отмени уговорения брак с Петър Огнянов от Котел. Връзката й с Ботев е прекъсната завинаги. Тя получава сведения за съдбата му през трета и четвърта ръка, защото се бои да попита директно близките му. Богатият й съпруг я отвежда в Кюстенджа, където има голяма къща. Животът на Мария е охолен, но тъжен. След венчавката никой повече не я е чувал да пее. Не е тананикала дори над люлката на първия си син –бъдещият актьор от Народния театър Сава Огнянов. Гримаса на съдбата е, че два месеца по-рано се ражда и единственото дете на Христо Ботев – дъщеря му Иванка. След години двамата ще се срещнат и помежду им ще прехвърчат искри. Историята ще се повтори – отново без резултат. Вторият син на Мария - Александър, умира 5-годишен и изпада в депресия. Няколко дни след раждането на петото си дете Мина си отива едва 29-годишна. Възлюбленият й Христо Ботев така и не научава за кончината й.
Христо и Венета никога не се венчават, живеят „в грях“

Венета със сина си от първия брак димитър и дъщеря си от Ботев - Иванка.

Съпругата на поета – Венета до края на живота си през 1919 г. пази в сърцето си спомена за него. Тя цял живот остава в сянката му и заради любовта си към него живее в мизерия, отхвърлена от патриархалното общество. И макар да била напълно неграмотно, с много лишения успяла да изучи двете си деца Димитър и Иванка. А всъщност Венета е от богат тър­новски род. Едва 17-годишна, родители­те й омъжват за състоятелния търговец Дон­чо Петров. Тя му ражда наследник – Димитър, но е нещастна в брака от самото му начало. През 1870 г. Бъдещата Ботева булка предприема немислимото за онова време – напуска омразния си съпруг. Подкрепя я единствено майка й. За да я спаси от злостните подмятания, че е „парясница“ я изпраща в Бу­курещ при брат си – за­можния владика Панарет Рашев. Въпреки че бил църковно лице, вла­диката не отхвърлил племенницзата си, ами я настанил в разкошния си дом заедно със сина й. Тя, за отплата му помагала в домакинството. Панарет не само свещенослужител, ами и светски човек. Членувал в „Добродетел­ната дружина“, която финансирала образова­телната дейност в българските части на Османската империя. Тъкмо срещу тази дружина Ботев из­ливал гнева си във всички българ­ски имигрантски вестни­ци, издавани в Румъния. А клетият Панарет бил любимата му мишена на острото му перо. Владиката съответно не криел презрението си към хъшовете. Племенничката Венета, обаче хлътва безнадеждно по учителя в българското училище в Букурещ... Христо Ботев. Владиката след църковната служба по обичай приемал големците от бъл­гарската колония в Бу­курещ. Веднъж към тях се присъединил и бунтовният даскал. Венета поднасяла на гостите сладко и кафе. Любовта им била от пръв пог­лед. В началото разменяли скришом бележки, които предавали на прислужницата във владишкия дом. Но, както казва народът „Любов, кашлица и липса на пари не могат да се скрият“. Когато вече не искали да крият връзката си, Ботев предложил на любимата си да се пренесе със сина си Димитър в ергенската му квартира. Венета изоставила охолния и осигурен живот и последвала сърцето си. Вуйчо й до края не й простил „резила“, в който го въвлякла. А по онова време подобно съжителство е било шок за патриархалните нрави.
В дома на Христо Ботев, който бил сборище за българските хъшове. Младата булка перяла и готвела на цялата дружина. Там често се отбивал Стефан Стамболов, който се кълнял във вярност на поета. (Десетина години покъсно, като председател на Народното събрание, той ще откаже да увеличи мизерната поборническа пенсия от 30 лева на Венета и ще се извръща, сакаш не я познава, когато се сблъскват на улицата. )
Двамата с Ботев пряко отразяват израза „бедни, но щастливи“. Буйният харамия ставал хрисим, когато прекрачел прага на дома им. Обичал доведения си син като свое дете. През пролетта на 1976 г., два месеца преди да повече четата си на смърт за свободата на България, се ражда и дъщеря им Иванка.
На 13 май 1876 година Ботев напуска дома си. На жена си казва, че ще пътува за Галац и Браила. Може да отскочи и до Гюргево. Дори да е дочула някаква приказка, Венета не подозирала нищо, преди да научи за смъртта на мъжа си. Чак след това получила прощалното писмо на Ботев и не се разделяла с него до края на живота си.
След кончината на съпруга си, Венета остава с две малки деца на ръце и без никакви доходи. Хъшовете правели опити да й дават по някой грош, но и те нямали пари. Венета преглътната гордостта си и почукала на портата на владиката. Той още й бил сърдит и отказал да я приеме, но при вида на пеленачето Иванка й дал малко пари да се прибере във Велико Търново. Там я посрещнала стена от ледено мълчание и откровени руганти. Тя напуснала първия си мъж и живяла без брак с „разбойник“, от когото имала „незаконно дете“.
След освобождението държавата й отпуснала мизерна поборническа пенсия, но когато вестниците надигнали вой, че вдовицата на поета иска да „осребри“ смъртта на мъжа си, гордата Венета се отказала от нея – оглушителен плестник за тогавашните политици. За да изхрани и изучи децата си тя работи като прислужница по къщите. Чак през 1886 г. жалостта на чичо й Панарет надделява над обидата и той я кани отново с децата в Букурещ, а когато умира й оставя почти цялото си имущество. Поради адвокатски пречки, обаче тя влиза във владение на имотите и парите чак след 11 години. Голяма част от завещаното Венета раздава на бедните и на църквата. Оставя си само колкото да преживява прилично. През 1906 г. любимата на Ботев понася още един удар от съдбата – умира дъщеря й Иванка, току що завършила образованието си в Женева и сключила брак по любов. Едва на 21 години.
В края на дните си венета пожелала да отиде в родното си Търново, но още при пристигането си получила инсулт. Със сетни сили дочаква да дойде от София синът й Димитър, за да му предаде лично прощалното писмо от Ботев. Минути след това предава Богу дух. Роднините я полагат в гроба на любимата й дъщеря – каквото е последното й желание.

Версия

Не сте ми кехая на очите!

Захарий Стоянов в книгата си за Ботев твръди, че калоферската учителка Парашкева Шушулова е „първото либе“ на Ботев, но няма никакви доказателства за връзката им. Тя е една от личните моми в града, Ботев често я посещавал в женския манастир, където живеела. Разменяли си книги и обсъждали литературата. На публичния изпит на нейни ученички в общината поетът така пламенно гледал Парашкева, че първенците на Калофер му направили забележка. „Не сте ми кехая на очите!“ отвърнал им Ботев.

Прах от лава за вечна младост

Вече не е модно да умреш в старческа деменция, но без бръчки

Маги НИКОЛОВА

Д-р Сияна Живкова на конгреса по антиейдж медицина в Берлин.

Прах от лава, извлечен от биологично чист вулкан ще осигури вечна младост и дълголетие и ще извече токсините от тялото ни – това бе едно от откритията, огласени на Първия европейски конгрес по антиейджинг медицина (медицина против остаряването) в Берлин. Дерматологът д-р Сияна Живкова бе българският представител сред делегатите от Швейцария, Англия, Германия, Франция, Австрия и др. „Капсули за клетъчна регенерация чрез теломеразна активизация и крем, който замества филърите, капсули, които подмладяват (age breaker) - това са само част от революционните таблетки, прахчета и мазила, по които са полудели по света“, каза пред „Преса“ д-р Живкова. - “Всички тези продукти са пазара на ЕС, но са изключително елитарни и там. Но дори и да има финансовата възможност, българинът е скептик по природа и едва ли ще последва тази нова мания, та дори и продуктите да са получили Нобелова награда, каквито са някои от тях“.
У нас директно от Берлин идват няколко нови процедури, които веднага ще станат популярни, заради минималния риск от грешки и странични ефекти. Една от тях е химичен пилинг на базата на TCA (трихлороцетна киселина). “ТСА пилингът е създаден така, че да не причинява болка – с т.нар pain control, което позволява да бъде прилаган и върху пациенти с чувствителна кожа. Освен това трихлороцетната киселина има особено дълга история като ефективно средство за постигане на хистологично и клинично подобрение, което ще рече ефект на подмладяването“, “преведе“ на човешки език медицинската терминология д-р Живкова.
Сред новостите е и мезотерапията-релакс, която със специалните си съставки от неомрежена хиалуронова киселина, биоревитализириащ комплекс и триолигопептиди замества ботулиновия токсин. И това е истински късмет за хората, които много бръчкат челото си, имат набраздена шия и увиснали долни крепачи, защото поставянето на ботокс там е доста рисковано. Най-новата мезотерапия повдига отпусканата и уморена кожа, стяга овала, възвръща свежестта и свива порите. За най-деликатната зона около очите решението отново е мезотерапия, но със стягащ, уплътняващ и изсветляващ комплекс. Тя намалява по-фините бръчки, подпухването, тъмните кръгове и следите от умора, бридава блясък и тонус на околочния контур. И двете процедури могат да се прилагат без ограничение във възрастта.

Радостни са вестите и за онези, които имат нисък праг на болка и се боят от игли. “Революционна спринцовка с прецизно дозиране на всяка единица ботулинов токсин е разработена така, че да няма дискомфорт за пациента. Спринцовките се прилагат вече в ЕС, съвсем скоро с тях ще се работи и у нас”, добави дерматологът от Jewel skin clinic.

По време на конгреса бе наблегнато и на риска от странични ефекти. “До този момент винаги се е говорило за ботулиновият токсин като високорисков продукт и на заден план са оствали пораженията при поставянето на филъри. Оказва се, че както при тези с лицензирана хиалуронова киселина, така и при онези със силикон и други гелове, които се използваха в близкото минало, се появяват странични ефекти, но след години.” – коментира д-р Живкова. Причината за това може да бъде недостатъчната абсорбция или засягането на тъкани и структури на кожата с трайни последствия, както и разливане на продукта от лазерни процедури върху филърите.
Конгресът в Берлин постави и дали действително идеята на подмладяващата медицина е „Да умреш със старческа деменция и без бръчки?“. Естествено, че не. Смисълът на най-новия клон от медицината е в здравословния начин на живот, който вече се превръща в религия – не само да съществуваш, а и да се храниш и да мислиш здравословно“, завърши д-р Сияна Живкова.

Драго Драганов, водещ на 55 години от нашия живот“ по БНТ пред "Преса":

Целият съм тръпка до тръпка

Магдалена ГИГОВА

- Драго, с новата си физика развълнува много почитатели на диетите. Как я постигна?

- Не мога да давам съвети на хората как да живеят, мога само да кажа, че при мен отслабването бе не чрез диета, а чрез промяна на стила на живот, на целия мироглед, на самочувствието. Чувствал съм се добре със себе си, подценявайки подробности, които днес ме карат да се чувствам още по-добре, да съм истински щастлив. Спокойно мога да кажа, че съм намерил себе си. Най-вече по отношение на храненето.

Отделях твърде голяма внимание на онова, което няма как да променя. Въртях се в една спирала на взаимоотношения с хора, на повтарящи се събития, еднообразие, в което нямаше място за мен самия. Затова нямах време да си кажа: аз искам да изглеждам така, да се обличам така, искам да спра да се събуждам с болки в гърба и да се чудя къде да си слагам корема, преди да заспя. Искам не просто да си връзвам връзките на обувките съвсем спокойно, а да се сгъвам свободно, да се движа свободно, да подтичвам до петия етаж в БНТ, където е стаята ни в телевизията, без да чакам асансьора на партера.
- Забелязвам, че твоето ново „аз“ ти харесва?
- И има успех! То ми носи много дълго чакано лично удовлетворение. Затова не мога да дам житейски съвет - всеки трябва да стигне до своето ново „аз“, ако иска. Онзиден си говорих с един приятел, който непрекъснато пази диети, който с нотка на завист ми разглеждаше новите снимки. Няколко дни по-късно той пусна във Фейсбук снимка на вечерята, която е сготвил за гостите си. Написах му на лично съобщение: „Тази вечеря, дори да е един път в седмицата, обезсмисля останалите 6 дни мъки и глад, защото ти принуждаваш организма си да свие стомаха си, да започне да си „похапва“ от натрупаните запаси и в един момент го атакуваш с подобна калорична бомба. Същото е 90 дена да гладуваш и да започнеш да се захранваш с три филии хляб. Това е също толкова безсмислено, колкото да плащаш някъде да отслабваш под нечий критичен поглед, след като можеш да го правиш под собствения си поглед в собствения си дом. Без да си купуваш на хотелски начала плодове на цената на теглото им в злато. Проблемите на давещите се са в ръцете на самите давещи се.“
- Лесно ти е да цитираш Остап Бендер, но в отслабването ти според мен има и елемент на суета. Отново се върна на екран с проекта за годишнината на БНТ „55 години от вашия живот“?
-Това беше подтикът, тласъкът. Винаги нещо трябва да те раздвижи. Исках отново да съм такъв, какъвто бях през 2000 г., когато водех „Чай“. Дрехите ми вече са в размера, който носех преди 14 години. Когато разбираш, че в очите на колегите си изглеждаш като човек, който се е „отпуснал“, който не е във форма, си казваш: „Аз трябва да докажа, че съм в кондиция, че имам воля, че имам характер, че аз съм онзи, когото очакват от мен да бъде - винаги готов в професионално отношение.“ А то е свързано с личното отношения - ако успяваш в работата си да печелиш внимание, комплименти, добро отношение, неминуемо пренасяш самочувствието в личния си живот - ставаш суетен, започваш да флиртуваш.  
- Значи това не е само загуба на тегло, а нов поглед върху себе си, а и на нови лични отношения, защото флиртът, както казват младите, „ще ти върже“?
- Върза ми! Наистина имам нова любов! Но няма да кажа нищо повече - парил съм се от публичността. Осъзнах до каква слепота води суетата на публичните личности. Как се вглеждат едни в други, как се ограничават в една общност от известни с това, че са известни, как прелитат от един коктейл на друг и как няма нищо по-важно от това да се пише и говори за тях. А аз искам да си живея живота, какъвто се върна отново при мен - пълен с приятни емоции, танци, срещи с много хора, с екстремни преживявания, пътешествия... Преди се бях предал! Бях се ограничил в общуването с 5-6 души и животът ми беше ядене и пиене. Непрекъснато циклене в това, че мен светът не ме заслужава. Няма такова нещо! Аз не заслужавам света, ако съм отпуснат, ако съм лишен от идеи и цели, които да преследвам. Затова заключвам езика си за личния си живот. Кого го интересува той?!

- Как кого? Отново те дават по телевизията, известен си, отслабнал си.
- Интересуват се главно хейтърите с тяхната омраза и яростна злоба. Видях материал, че съм отслабнал, публикуван в интернет, който беше прочетен 10 000 пъти!!! Под него имаше повече от 20 отвратително гнусни коментара. Повечето от тях бяха „Защо ни занимавате с тоя...“. Ама всъщност вие се занимавате „с тоя“. Направили сте си труда да влезете в сайта, да прочетете материала, да въведете код, за да се регистрирате, да напишете гадния си коментар... Интересно е, че положително настроените хора в България са плахи, те изразяват отношението си с притеснение.
Дали изглеждам добре, или зле не съм го направил за околните, а за себе си. В такъв случай е нормално да получиш критики и адмирации и в тяхно име си струват усилията. Но пък не проумявам истерията на хейтърите, омразата, която отглеждат у себе си. Може би те са съвършени, но ако наистина бяха такива, щяха да се подписват с истинските си имена и да покажат с гордост лицата си. Явно с омразата хранят собственото си нищожество, което е много жалко.
- Да си говорим за нещо хубаво като „55 години от нашия живот“, с който се завърна в телевизията майка.
-Това е абсолютно невярно. Аз никога не съм напускал БНТ! Работя в телевизията 22 години без прекъсване като щатен служител. Всеки месец получавам заплатата си, като върша неща най-често зад кадър, защото съм на длъжност „редактор“. Нося 150 дини под една мишница и хич не съм за завиждане. Когато пътувам за по-дълго, си вземам отпуск. Не е лесно да изпълнявам служебните си задължения с цялата отговорност, която те изискват, и същевременно да върша неща, които ми доставят удоволствие. Харесва ми да живея цветно! Да се прехвърлям от един свят в друг - при това светове, които на пръв поглед са диаметрално противоположни. Да срещам всякакви хора!
- С какви хора се срещаш покай проекта „55 години от нашия живот“?
- Той е прекрасен! Виждам се с миналото, настоящето и бъдещето на телевизията в България. Проектът ме върна в най-ранните години на детството ми. Аз не съм връстник на телевизията, но помня отдавна. Имам честта да познавам корифеите на телевизионното творчество, хората, без които телевизията никога нямаше да е това, което е днес. Онези, които са изковали стандартите. В спомените за първите години се видяхме с някои от тях. Срещам се с настоящето, защото, макар и някои от звездите на БНТ вече да не са там, те са част от медийните процеси в България и припомняйки си техни емблематични предавания, общуваме с тях и си сверяваме часовника.
Щастлив съм, че работя и с бъдещето на БНТ, защото Ана Ангелова е страхотно момиче, което аз познавах само като водеща, а не като характер, амбиции и качества. Тя е от тези млади хора, които са перфектно подготвени и владеят до съвършенство съвременния начин за правене на телевизия. Тя може (за разлика от мен) сама да монтира репортаж на лаптопа си. Ана е изключително любопитна да научи не просто как са минали годините в историята на телевизията, а защо са минали така. Важна е нейната призма, нейният ключ. Хубаво е, че си сътрудничим с най-големите професионалисти, защото проектът изисква голямо ровене в архивите, откриване на забравени записи. Контактът с тези хора ни връща към телевизионната история. Нищо не започва от нас и нищо не свършва с нас.
- Телевизията ти е професия и страст, но любовта ти към цирка е нещо повече, което граничи с обсебване.
-Любовта ми към цирка ми е донесла повече разочарование, отколкото е успяла да съхрани чистотата на детските ми емоции. Циркът беше най-яркият, най-празничният спомен от моето детство, неповторимо удоволствие. Шансът да запазя тази любов и да се запозная отблизо с някои от корифеите на манежа ме тласна да разпаля любопитството си към цирка до най-важната част от живота ми. За жалост открих, че онези красиви и бляскави хора от манежа в живота не всички са толкова бляскави. Приех го доста болезнено.
Аз никога няма да спра да обичам цирка, да се интересувам от всички постижения, няма да спра да пътувам по световните циркови фестивали, няма да престана да ходя на премиерите на този или онзи мащабен цирков проект. Съвсем скоро заминавам за Холандия, за да видя началото на европейското турне на Ханс Клок - най-бързия илюзионист в света. Така че тази страст си живее у мен!
Няма да спра да повтарям „Обичам цирка в себе си, а не себе си в цирка и благодаря на Бога за това“. Никога не съм имал амбиции да се превръщам във фактор в това изкуство. И не мога да разбера как има хора, които отричат правото ми да обичам цирка колкото тях.
- Имаш ли друга тръпка освен цирка и пеенето?
- Аз целият съм тръпка до тръпка (смее се). Обичам да ходя на театър. Моята юношеска мечта беше да стана актьор. Кандидатствах във ВИТИЗ, стигнах до последния кръг, останах втори под чертата и понеже по характер съм по-бамбашка, си казах: „О, щом не става, не става.“ Бяха ме приели вече в университета, в живота ми дойде телевизията, главоломно се разви животът ми... Може би щях да бъда супербездарен актьор, но запазих любовта си към театъра. Понякога истерично ходя на кино. Предпочитам да ходя в салона, вместо да свалям филми от интернет. Гледам както комерсиали суперпродукции, така и авторско самоцелно кино. Обожавам животните, но нямам домашен любимец, защото при моя начин на живот ще е мъка за него. Голяма тръпка са ми и пътешествията!
- Много се разшумя за отровнозеления анцуг, който ти подари Филип Киркоров. Отдавна ли сте приятели?
- От години! И това е едно от най-невероятните неща, които са ми се случили в този живот - да наричам приятел една такава колосална световна звезда. Да мога да си говоря с него по телефона, да му гостувам в Москва, да ме кани специално на своите концерти. Наистина е рядък шанс. Несъизмерими са мащабите на онова, което прави с всички български звезди взети заедно. Русия и руската диаспора по света са огромен пазар. Необозрим! И въпреки това той съумява да има един тесен кръг от приятели, с които откровено си говори за нещата от живота, пред които не парадира с мястото си в световния шоубизнес - просто нормален, земен човек, който напоследък се е пристрастил към социалната мрежа за снимки Инстаграм.  
С Филип и дует „Ритон“ бяхме заедно на вечеря. Здравко непрекъснато го подкачаше, че трябва да ми подари анцуга, защото очите ми са останали в него, а Филип с характерния си руски акцент отговаряше: „Но Драго много атслабнал, ще му е галям. Ще му изпратя.“ Смятах, че разговорът е останал на масата, и бях много изненадан, когато след няколко дни получих анцуг, който сякаш беше шит за мен. Филип много се интересува от мода и на око е разбрал какъв размер ще ми подхожда. В сайта на „Филип плейн“ видях, че анцугът струва 1000 евро! Обадих му се по телефона и му изпях неговата песен „Я для тебя умру“. Много се смяхме.
- Значи можеш да благодариш на съдбата за добрите си приятели?
- Онова, което ме кара да се чувствам много спокоен, е способността, с която съм се родил и за която съм благодарен на съдбата - лесно печеля приятели. (Сигурно със същата лекота печеля и врагове). Хората, които първоначално смятат, че малко преигравам и у мен има излишен патос, срещайки ме на живо, ги обезоръжавам със своята добронамереност. Научил съм се да казвам „извинявай“ и го правя искрено. Старая се да показвам уважение на хората, които ценя. И затова спя спокойно, вървя напред и гледам ведро на живота!

Лексикон

Броил ли си колко екземпляра наброява колекцията ти от циркови програми, плакати и сувенири?

• Отдавна съм спрял да ги броя, но в дома ми има специална стая за нея. Миниатюрният цирк също има свое място. Аз живея сам и колекцията ми не пречи на никого.
• 
  
  
  Още ли събираш фенери?
• Да, макар че съм станал много капризен. Събирах ги трескаво, защото бяха свързани с една любов и непрекъснато пътуване до Гърция, с часове край морето в любовен унес. Любовта отмина, фенерите останаха да мъждукат. Те са доста артистична част от интериора вкъщи и всеки ги забелязва. През последните две години не съм си купувал фенер, но все още приятели ми подаряват.
• Колекционираш и магнитчета за хладилник?
• Да, от цял свят! И приятели ми носят непрекъснато.
• 
  

  
• Каква все пак е тайната на здравословния ти режим?
• Чаша топла вода с лимон преди всяко ядене. Знам за вълшебния й ефект върху организма от Лили Иванова. Ям сурови ядки, салати от пресни зеленчуци, почти не близвам месо и алкохол. Нищо тестено, млечно, захар и сол. Рядко си угаждам с натурален шоколад с висок процент какао.

За списание "Тема"

Израел – врата в душата

Магдалена ГИГОВА

                                                               Изгледи от Тел Авив.

 Не е важно да ти върви на карти, а да имаш късмет на хора. Максимата важи с особена сила в Израел. Още повече, че там хазартът е забранен. В замяна на това, щом си българин, в тази държава винаги печелиш – усмивка, добро отношение, намаление в пазарлъка, благодарност. Отблясък от онази благодарност за спасенните близо 50 000 евреи, които ние, улисани в банкови и политически крамоли забравяме. Но всеки израелец помни! А д-р Милен Врабевски и фондацията му „Българска памет” са се заели с трудната задача да издирят и запишат не само историите на спасените, ами и на онези 20 000,  оцелели от Холокоста чрез транзитни визи през България, издавани от наши дипломати зад гърба на правителството. 
Потомците на тези евреи с гордост се наричат българи, макар някои от тях да не говорят езика на предците си.  Но пък с радост цитират името на Виктор Шемтов два пъти министър на здравеопазването, дългогодишен депутат в Кнесета, починал м.г на 99 години.  Гордеят се и с генерал-лейтенант Габриел Ешкенази  началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на Израел, който навсякъде изтъква българските си корени. Почти всяка вечер на малкия екран в някой сериал или на сцената на националния театър българският евреин Алберт Коен влиза в сърцата като най-обичаният артист.
Днес разказът е за една от военните легенди на Израел и за една напълно неизвестна жена, превърнала гола скала в житница.  

Първият герой на Израел

                                                    Бен Гурион награждава Сами Рафаел.

                                           Сами Рафаел с българския орден "Свети Георги".

                                               Изглед от балкона на Сами към Тел Авив.

Полковникът от запаса Сами Рафаел е създател на парашутните войски в Израел и първият носител на орден за храброст. Колкото и да е парадоксално за евреин, баща му Леон е... активист на ВМРО. Той е вдъхнал на Сами такъв патриотизъм, че 82-годишният Рафаел, макар и с тежък паркинсон всяко лято се връща в родината, за да „се зареди с българщина”. Само по дома му в Тел Авив човек може да съди колко Израел тачи героите си – той е получил най-голямата военна награда лично от Давид бен Гурион. От терасата на Сами (с размер на среден софийски апартамент) се открива приказна гледка към града.

„Аз съм евреин, спасен от български народ, за да страдам от арабите“, шегува се  ветеранът и показва своята „Стена на славата“ - десетки снимки, ордени и на видно място българският „Свети Георги“ до израелският „За изключителна служба“.
„Бях единственият евреин парашутист в България“, продължава Сами на онзи забравен софийски български, който се лее благо и сочно - „Моят покровител подполковник Алайков беше приятел на баща ми и понякога си попийваха по нещо.  Голям човек беше, а комунистите го осъдиха на 6 г. -  имал бинокъл и пистолет. Че офицер пита ли се защо има пистолет и бинокъл?! Аз му пишех писма и му пращах по някой долар и друг, защото живееше в много голяма нищета след затвора. Сега поддържам връзка с внука му, който е лекар. Та един ден Алайков ме попита „Ти приличаш ли баща си, бабаит ли си?“. Казах му, че мечтая да стана парашутист и той ме изпрати във военното окръжие. Тогава бях 17-годишен. Командирът много ме обичаше и все се шегуваше с мен
„Другарю Сами, ако Хитлер стане от гроба,
веднага ще се върне обратно – евреин с немски парашут“. Щото тогава имахме едни стари германски парашути. След време генерал Лазаров се учуди, че съм евреин пък не ща да ходя уча. Отсякох, че искам да бъда военен и той ме прати в парашутната школа. Направи ме инструктор и ми даде една група от милосердни сестри да ги уча да скачат. За жалост от целия курс – 20 момичета, е  живо само едно. Станаха пилотки на леки самолети и умряха рано, защото ръсеха химикали над посевите без маски.
Аз бях ремсист, но гледам – почнаха да гонят завършилите царската школа. Разстреляха един, който ми беше като брат. Помощник-командирът, уж беше добър комунист, пък избяга в Белгия...  Замислих се и малко нелегално реших да замина за Израел с брат ми, Бог да го прости. Даже баща ми не знаеше. Него пък искаха да го интернират. Понеже на едно събрание в махалата някаква активистка призовала да работим за Северна Корея. Баща ми като се нервирал: „Ние тука умираме от глад, а ти мръсницо, ще ни караш да работим за Северна Корея!”.  Напечено беше през 1946 г. Тръгнах с брат ми към Дунава както си бях с военната униформа. Спря ме един офицер, ама аз му казах, че съм по служба. Платихме на лодкаря 50 000 лева и се озовахме в Румъния. Част от пътя до Букурещ минахме пеш,  за автобуса пък дадохме на  шофьора цигари. От там по еврейските канали минавахме границите почти нелегално.  Понеже говоря руски  ми дадоха бутилка уиски и 10 000 долара и поведох евреи и офицери, дезертьори от руската армия. Дадох парите на шефа на граничния пункт и се озовахме в американската зона в Германия. Там с брат ми завършихме школата на „Хагана“ (паравоенна организация, родоначалник на израелската армия – б.а.)  и станахме офицери. На 9 май 1948 г. се качихме на кораба и на 15 май – денят на обявяването на държавата Израел, пристигнахме и попаднахме на... бомбардировка. Но първият ми спомен от Обетованата земя не са бомбите, а един сладолед. Цялата група българчета слязохме от кораба и видяхме сладоледжия. Ама  никой не знае иврит, гледаме и преглъщаме. Водачът му каза „Дай 11 – за всички!“. Много вкусен беше. След четири дни с брат ми бяхме вече на фронта. 11 души със седем пушки. Командирът вика „Останалите ще си ги вземете от арабите“. Аз мисля, че се подиграва –
как български военен ще взима оръжие от противника?! 
Горе долу бях почнал да разбирам на иврит, ама повечето момчета чакаха аз да им преведа кога да залегнат.  Цялата дружина бяхме повече от 100 души, върнахме се 32.
Забеляза ме един генерал - Ласков, руски евреин. Видя, че не съм новак. Казвам му „Защо сте ме направили пехотинец, аз съм парашутист! Израел няма парашутисти“, отговори ми той. Наистина тогава младата държава имаше два самолета - „Командо“ и „Дакота“.  Пратиха ме в Хайфа. А там - от кол и от въже. Повечето бяха виждали парашут само на снимка. Дойде един старец инструктор. Пита ме „Ти истински парашутист ли си? Я направи приземяване с кълбо напред, скатай парашута“. Сгънах го за 15 секунди. Вика ми „Ти не си за тук“ и ме изпрати с още трима да правим първата дружина. Така започнах да създавам бойни парашутисти за „Командо“. А парашутите – съдрани, останали от англичаните. Една шивачка ни ги кърпеше. Падахме с 8-10 м/сек. Добре че бяхме млади и здрави, та не си чупехме костите. Един ден имахме учение пред  2000 войника, мобилизирани за първи път. На задното колело на дакотата се закачи парашута на един унгарец, което значи сигурна смърт. Самолетът летеше с 300 км/час. Въженцата на парашута му започнаха от триенето на коприната да горят. Остана да виси на четири. Аз имах едно въже с котвичка, но нямах парашут. Казах на останалите момчета да ме държат за краката и излязох от самолета. Луд за връзване! Успях да хвана четирите му въженца и го спасих! Така получих първия си израелски орден.
Министърът на отбраната в България пък ми даде „Свети Георги“.  Генерал- полковник Симеон Симеонов ми каза: „Ти си и наш герой. Създал си женската парашутна дружина. Искаш ли българска военна пенсия?“. Потекоха ми сълзи. „Гусин генерал, единствената пенсия, която вече съм получил, е спасението на българските евреи от българския народ. Нямам нужда от друга награда!“ И двамата се прегърнахме“, завърши Сами Рафаел.
Съпругата му Рени пък вече стяга куфарите за София, където им предстоят срещи с бойните другари на парашутиста, вкл. и с неговия взводен командир Николай Николаев, който е на 90.

Последната българка в Квар хитим

Клери Леви.

 Една от първите къщи в Квар хитим е запазена за музей на селото. Днес то е вилна зона.
Близо до река Йордани и езерото Галилея е българското село Квар хитим – в превод от иврит Ново жито. Там ни посреща Клери Леви. Тя е на 90, но живее сама, шета си, наглежда двора и всеки ден върти велоергометъра. Племенницата й Рина Бакалов, шефка на Българския културен център, я нарича Гинка Пружинка. Клери е сред основателите на селото, което се е превърнало във вилна зона за близкия град и в него са останали неколцина от първите заселници. Съдбата е била немилостива към нея. За най-хубавата част от живота си дупничанката смята времето, когато е работела по две смени като тъкачка в текстилна фабрика „Българка”, а нощем се свивала на кравайче в краката на своя приятелка и мъжа й, защото нямало къде да живее. Майката на Клери умира, когато тя е на 8 и баща й, единственият еврейски свещеник в Дупница, набързо се жени, за да има кой да му гледа децата. Малката не се спогажда с мащехата и на 14 я пращат слугинче в София.
„Гръцките евреи бяха настанени в тютюнев склад преди да ги закарат в концлагера в Полша. Извикаха баща ми, защото една жена раждаше. Беше суров човек, но когато се върна повръщаше и плачеше с глас: „Щом се роди, убиха бебето пред очите на майката и ми го дадоха да го погреба. Докъде стигна жестокостта”, вайкаше се баща ми”, разказа с твърд, но треперещ глас Клери.  Тя самата е изпратена в лагер за български евреи в Кайлъка край Плевен. „Нямахме право да ходим по главната улица, продаваха ни хляб от сено в една-единствена фурна само за евреи, в началото бяхме на палатки, после си построихме барака, от реката взимахме вода за готвене и пране. Бяхме 112 души”, припомни си Клери, която в дома си има „български кът” с битови кукли, шарени паници и мускалчета с розово масло. „След години ходихме с моите деца и децата на брат ми и открихме паметната плоча за лагера в двора на луксозен хотел.
Но ние не се чувствахме лагерници. Събирахме се край огъня вечер, този каже нещо, онзи пусне шега. На един от Варна му изтече наказанието, но толкова се беше сближил с нас, че накупи сладкиши и реши да остане още една нощ. Направихме си кеф. Обикновено имахме по един-двама съгледвачи, защото бранниците ни заплашваха, че ще запалят бараката, обаче
този път дяволът беше с нас
и всички заспахме. По едно време усетихме, че горим от четири страни. Покривът беше от дзифт, направо се топеше и падаше отгоре ни. Една моя приятелка беше куцичка и се боеше да скочи от горния етаж. Почна да ми гори пижамата, изхвърлих я, тичам гола и викам „Витка, скачай! По-добре умрели вън, отколкото изгорели вътре”. Още чувам виковете й „Клери, Клери!”.  Не мога да забравя тази гледка – изгоря на пепел, но очите й се белееха. Цялата беше черна, но като жива! Пред вратата се струпаха 10 души, тя беше запъната отвън и загинаха. Аз скочих от прозореца. Имахме щастието, че наблизо бяха партизаните. Видяха пожара, помогнаха да гасим, после казаха на полицаите, че няма да им направят нищо, но да отворят склада и да дадат на пострадалите одеала. На сутринта ни закараха в едно училище. Тогава получих перитонит, дясната ми гърда беше изгоряла. Припаднах! Събудих се в болницата, гледам като дива, не си спомням името си. Но помня как се казваше лекарката, дето ме спаси - д-р Траева. Полицаите не й разрешаваха да ми дава да ям, щото съм била комунистка, обаче една млада майка, на която бебето беше оперирано от херния, нощно време ме хранеше като пеленаче с лъжичка”, благодарна е за оцеляването си Клери.
Тя напуска България с конски вагон през 1948 г. Тогава световната еврейска общност дава голяма сума на държавата като „откуп” за разрешението юдеите да се преселят в Палестина. „В Гърция ни качиха на кораб. Бяхме 2000 български и 2000 чешки евреи. Сардини знаете ли ли какво е? Така бяхме натъпкани. Младите където заварят, възрастните на нарове.  Никой нямаше документи - нито имена, нито списъци. 4000 души в една черупка. По едно време ни пресрещнаха англичаните. Бяхме готови да извадим оръжие, но капитанът ги заглавичка, че кара коне за Египет. Обаче изгубихме още четири дни, защото те ни придружаваха. Останахме без ядене, давахме само на децата, ние ядяхме с лъжици сухи галета. Беше 22 юни. Адска жега. Нямахме и вода, къпехме се с морска и всички се изприщихме. Пристигнахме в Израел полуживи, а ни казаха, че не можем да слезем, защото било шабат. За щастие, обявиха тревога – аероплани дойдоха да бомбардират Хайфа и ни качиха на автобуси. А там на всяка седалка имаше по парче хляб с маргарин. Така лакомо го захапахме, че жената, която го бе донесла започна да плаче. Аз си помислих „Тази пък дивачка защо реве?”. А на нея сърцето й се късало. Още бяхме гладни. Младите жени и мъжете решихме да разбием вратата на столовата. Имаше всякакви продукти, каквито в България и с купони нямаше, но ние не бяхме крадци. Взехме само хляб. Полицаите като видяха, ни казаха да вземе каквото и колкото искаме.
Не след дълго с още 70 семейства ни докараха на този хълм да създадем българското село Квар хитим. Нямаше дори една тревичка – сухо, голо и скалисто. Две години работехме по 7 часа всеки Божи ден. В началото живеехме на палатки. Първо направихме подслон за кравите. Вода ни караха от езерото, колкото да имаме за животните  - гледахме и кокошки. От камъните, които вадехме започнахме да строим къщи – с по една стая за всяко семейство. Чешма имаше, тоалетната беше на двора. Всички се нареждахме пред нея, сетрин като забиеше камбаната. Животът не го чувствахме да е тежък, работехме с желание.
След като изкарахме камъняците
посяхме жито и направихме тераси, та водата през зимата да не изтича напразно. На една садяхме пшеница, на друга слънчоглед, на трета - царевица. Така имаше ядене и за нас, и за животните.
Готвехме на газениче, перяхме на ръка. Всяка събота и децата работеха безплатно, за да съберем пари за градина със зарзават. Отвориха фабрика за платове за войската. И там работехме. Всеки даваше част от заплататта си, за да стане жител на селото. Чествахме всички български празници, помолихме да ни купят носии и правехме такива увеселения, че българите от Яфо идваха при нас”, припомни си трудното начало Клери. Брат й й намира жених – български евреин от Кюстендил. „За сватбата поисках 8 груша, не цяла лира, а стотинки - за чорапи. Отказаха ми, седнах и излових бримките на онези, дето си ги донесох от България. Нямах пари за рокля. Сестра ми ми прати нейната, ама тя бе два пъти по-висока от мен. Нищо, поне чорапите не се виждаха. На венчавката дойдоха много роднини, нямаше къде да спим и ни дадоха ключа от обущарницата да си постелем на пода. Така изкарахме първата брачна нощ”, смее се Клери и не пуска гостите да си ходят. „Аз не съм жадна за нищо, само за хора! Колкото и да идват децата, самотна съм, защото от българите в селото сме живи двама-трима. Потомците на останалите вече говорят само иврит. Зажадняла съм за нашенска реч”, изпраща ни до портата Клери.
Тя затваря вратата, но в душите на спасените евреи вратата към България и българите винаги ще остане отворена.

Пътеводител на сладоледения извратеняк

Олимпийски факел във фунийка в Рим

Магазинчето за сладолед близо до Пантеона в Рим, създадено през 1890 г., се управлява и до днес от фамилия Джолити. Такова е и името на марката, която те упорито отказват да продадат дори срещу баснословна сума на някой от големите производители. Тук всяко ледено изкушение има история. За олимпийските игри в Рим през 1960 г. създават сладолед във формата на факел „Копа Олимпика“. От 1920 г. е десертът „Копа Джолити“ от стрити лешници, бит каймак и забайоне (лек десертен италиански крем). Сп. „Форбс“ пише, че легендарното магазинче предлага още сладоледи с вкус на шампанско, сицилианска марсала или касата.

С аромат на агнешки червца в Лондон

Първите сладоледаждии в Англия били италианци и досега собственици на „Морелис джелато“ в прочутия лондонски магазин „Хародс“ се държи от неаполитанско семейство. Всеки клиент тук може да си поръча собствен авторски сладолед. Най-поръчвани са тези с вкус на ябълков пай, сицилиански червени портокали и коледен пудинг. Но има и по-екстравагантни желания - с круши и сирене горгонзола, бял шоколад и пиемонтски трюфел, с мариновани малки лукчета. Палмата държи сладоледът с вкус на хагис - национало шотландско ястие от агнешки червца.

Секат го с брадва в Истанбул

 

Ръчно правеният сладолед в Истанбул е част от екзотиката в града. Той се върти във вещите ръце на майсторите пред очите на клиентите. Продавачите дори театрално го дялкат с брадва, за да покажат колко е гъст. В Турция сладоледът се нарича дондурма. Най-прочута според „Форбс“ в Истанбул е веригата от заведения „Мадо“. Там десертът се прави по 300-годишна рецепта само с мляко от планински кози. Толкова е твърд, че трябва да се яде с нож и вилица. Хит в „Мадо“ е кестеновият.

Точи се като тесто в Бейрут

 

Ръчно правеният сладолед в бейрутското кафене „Хана“ в Ливан е от мляко, смесено със салеп - стрити на прах грудки от дива орхидея. В нея се съдържа веществото глюкоманан, от което леденото изкушение е разтегливо като тесто. Впрочем възрастното семейство, което го замесва, както се прави питка. Най-известен е този от шамфъстък, но правилото е да се използват само пресни плодове от пазара, затова асортиментът зависи от сезона.

С вкус на уасаби в Сингапур

„Томс палете“ е едно от двете места в Сингапур, където предлагат сладоледи с повече от необичайни съставки - черен ориз, лайм и уасаби, женшен, лимонова трева и совиньон блан, тофу, хризантема, карамелизиран лук. Другата Мека за любителите на десертите е „Адърс“. Там забъркват мляко с уиски и шоколад, с индонезийска палмова захар и неузрели плодове на мангрова палма или с чемпедак - ароматната версия на хлебното дърво. Най-обичаният и мразен плод в Азия – дуриан, има специално място в менюто. Онези, които се престрашат да преглътнат миризмата му на селски нужник, твърдят, че имал вълшебен вкус. Дурианът обаче е толкова вонлив, че не разрешават да се внася в пътнически самолети.

Сметанов с водорасли и саке в Токио

Токийският „Къп айс мюзиъм“ няма нищо общо с музей въпреки името си. Там щандовете са парцелирани на отделните японски провинции. Сладоледът се продава във вкусове, характерни за съответните региони - на телешки език, китово месо, водорасли от остров Хокайдо, прочутата японска морска сол. На специална почит са градусовите сладоледи със саке, бира или оризова водка като съставка.

Варят го с часове в Мумбай

Най-дълго правеният сладолед в света е индийското кулфи. То се прави от мляко, което се вари с часове, докато течността не намалее наполовина. През цялото време се бърка активно, за да не прегори. После се замразява в глинени съдове. На вкус и гъстота десертът напомня на ледено крем брюле. Добавят му кардамон, розова вода, шамфастък или шафран. Преди години с производството му се занимавала специална каста. „Бадша кулфи“ в Мумбай е едно от малкото места, където се произвежда по древните традиции. В големите вериги са се изхитрили да го правят с мляко на прах.

Криогенни рози в Казанлък

За първи път в Казанлък шеф шоколадиерът Радо Стамболов показа сладолед по специална криогенна технология с конфитюр от рози и свежи листенца от маслодайното растение.
Майсторът на черпака използва течен азот, за да изстуди традиционните за сладолед съставки плюс характерните за Розовата долина. Към тях той прибавя течността, охладена до минус 196 градуса.
Шеф Стамболов разкри, че навремето е бил на бригада в Казанлъшко, за да бере рози, и оттогава проявява нескрито любопитство към употребата на Роза дамасцена в кулинарията.

Ледено изкушение срещу грип

Сладолед, който да помага срещу грипни епидемии произвежда компанията „Дженис сплендид айскриймс“, съобщи Ей Би Си нюз. Според гонворителя на компанията лакомството подобрява състоянието на болните със съставки като мед, джинджифил, портокалов и лимонов сок. За любителите на по-пикантни усещания има разновидности с бърбън и лютив червен пипер. Все неща, които са бабешки лек срещу инфекции.

Идеята за антигрипния сладолед възникнала в САЩ преди десетина години, когато в страната вилнеела грипна епидемия. Лекарите, участвали в разработката, твърдят, че медът е като мехлем, който облекчава дразненето в гърлото, а лютивият червен пипер прочиства носа и облекчава дишането. Джинджифилът е естествен антиоксидант със спазмолитично, антисептично, антибактериално, антивирусно и противогъбично въздействие. Той също така е антитромботичен агент, аналгетик, успокоява кашлицата, стимулира кръвообращението, има газогонно и отхрачващо действие.
Лечебният сладолед е на пазара в Щатите от февруари. Цената му е 12 долара за 450 грама.

Мелба „Златно изобилие“ за 1000 долара 

 

Мелбата „Златно изобилие” наистина е върхът на сладоледа. Тя е вписана в книгата на рекордите „Гинес“ като най-скъпа в света. Цената й е 1000 долара и неповторимият й вкус се дължи на пет вида ванилия от Таити и Мадагаскар, ароматен венецуелски шоколад, марципанови череши и трюфели. Но не на тях се дължи баснословната цена. Мелбата е поръсена с най-скъпия шоколад в света Amedei Porcelana. Отстрани е декорирана със златно 23-каратово цвете, което е толкова тънко, че може да се изяде.

Най-отгоре е закрепена миниатюрна купичка със златен хайвер от есетровата белуга албинос, подсладен с портокалов сок, маракуя и арманяк. Сладоледът се поднася с малка лъжичка от 18-каратово злато. Който си го поръча, може да я задържи.

В ресторант „Серендипити“, където собственикът Стивън Брус е създал мелбата, продават поне по един сладолед месечно.

Заведението държи рекорда и за най-скъп десерт в света - замразен шоколад за 25 000 долара.