За списание "Тема"

Израел – врата в душата

Магдалена ГИГОВА

                                                               Изгледи от Тел Авив.

 Не е важно да ти върви на карти, а да имаш късмет на хора. Максимата важи с особена сила в Израел. Още повече, че там хазартът е забранен. В замяна на това, щом си българин, в тази държава винаги печелиш – усмивка, добро отношение, намаление в пазарлъка, благодарност. Отблясък от онази благодарност за спасенните близо 50 000 евреи, които ние, улисани в банкови и политически крамоли забравяме. Но всеки израелец помни! А д-р Милен Врабевски и фондацията му „Българска памет” са се заели с трудната задача да издирят и запишат не само историите на спасените, ами и на онези 20 000,  оцелели от Холокоста чрез транзитни визи през България, издавани от наши дипломати зад гърба на правителството. 
Потомците на тези евреи с гордост се наричат българи, макар някои от тях да не говорят езика на предците си.  Но пък с радост цитират името на Виктор Шемтов два пъти министър на здравеопазването, дългогодишен депутат в Кнесета, починал м.г на 99 години.  Гордеят се и с генерал-лейтенант Габриел Ешкенази  началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на Израел, който навсякъде изтъква българските си корени. Почти всяка вечер на малкия екран в някой сериал или на сцената на националния театър българският евреин Алберт Коен влиза в сърцата като най-обичаният артист.
Днес разказът е за една от военните легенди на Израел и за една напълно неизвестна жена, превърнала гола скала в житница.  

Първият герой на Израел

                                                    Бен Гурион награждава Сами Рафаел.

                                           Сами Рафаел с българския орден "Свети Георги".

                                               Изглед от балкона на Сами към Тел Авив.

Полковникът от запаса Сами Рафаел е създател на парашутните войски в Израел и първият носител на орден за храброст. Колкото и да е парадоксално за евреин, баща му Леон е... активист на ВМРО. Той е вдъхнал на Сами такъв патриотизъм, че 82-годишният Рафаел, макар и с тежък паркинсон всяко лято се връща в родината, за да „се зареди с българщина”. Само по дома му в Тел Авив човек може да съди колко Израел тачи героите си – той е получил най-голямата военна награда лично от Давид бен Гурион. От терасата на Сами (с размер на среден софийски апартамент) се открива приказна гледка към града.

„Аз съм евреин, спасен от български народ, за да страдам от арабите“, шегува се  ветеранът и показва своята „Стена на славата“ - десетки снимки, ордени и на видно място българският „Свети Георги“ до израелският „За изключителна служба“.
„Бях единственият евреин парашутист в България“, продължава Сами на онзи забравен софийски български, който се лее благо и сочно - „Моят покровител подполковник Алайков беше приятел на баща ми и понякога си попийваха по нещо.  Голям човек беше, а комунистите го осъдиха на 6 г. -  имал бинокъл и пистолет. Че офицер пита ли се защо има пистолет и бинокъл?! Аз му пишех писма и му пращах по някой долар и друг, защото живееше в много голяма нищета след затвора. Сега поддържам връзка с внука му, който е лекар. Та един ден Алайков ме попита „Ти приличаш ли баща си, бабаит ли си?“. Казах му, че мечтая да стана парашутист и той ме изпрати във военното окръжие. Тогава бях 17-годишен. Командирът много ме обичаше и все се шегуваше с мен
„Другарю Сами, ако Хитлер стане от гроба,
веднага ще се върне обратно – евреин с немски парашут“. Щото тогава имахме едни стари германски парашути. След време генерал Лазаров се учуди, че съм евреин пък не ща да ходя уча. Отсякох, че искам да бъда военен и той ме прати в парашутната школа. Направи ме инструктор и ми даде една група от милосердни сестри да ги уча да скачат. За жалост от целия курс – 20 момичета, е  живо само едно. Станаха пилотки на леки самолети и умряха рано, защото ръсеха химикали над посевите без маски.
Аз бях ремсист, но гледам – почнаха да гонят завършилите царската школа. Разстреляха един, който ми беше като брат. Помощник-командирът, уж беше добър комунист, пък избяга в Белгия...  Замислих се и малко нелегално реших да замина за Израел с брат ми, Бог да го прости. Даже баща ми не знаеше. Него пък искаха да го интернират. Понеже на едно събрание в махалата някаква активистка призовала да работим за Северна Корея. Баща ми като се нервирал: „Ние тука умираме от глад, а ти мръсницо, ще ни караш да работим за Северна Корея!”.  Напечено беше през 1946 г. Тръгнах с брат ми към Дунава както си бях с военната униформа. Спря ме един офицер, ама аз му казах, че съм по служба. Платихме на лодкаря 50 000 лева и се озовахме в Румъния. Част от пътя до Букурещ минахме пеш,  за автобуса пък дадохме на  шофьора цигари. От там по еврейските канали минавахме границите почти нелегално.  Понеже говоря руски  ми дадоха бутилка уиски и 10 000 долара и поведох евреи и офицери, дезертьори от руската армия. Дадох парите на шефа на граничния пункт и се озовахме в американската зона в Германия. Там с брат ми завършихме школата на „Хагана“ (паравоенна организация, родоначалник на израелската армия – б.а.)  и станахме офицери. На 9 май 1948 г. се качихме на кораба и на 15 май – денят на обявяването на държавата Израел, пристигнахме и попаднахме на... бомбардировка. Но първият ми спомен от Обетованата земя не са бомбите, а един сладолед. Цялата група българчета слязохме от кораба и видяхме сладоледжия. Ама  никой не знае иврит, гледаме и преглъщаме. Водачът му каза „Дай 11 – за всички!“. Много вкусен беше. След четири дни с брат ми бяхме вече на фронта. 11 души със седем пушки. Командирът вика „Останалите ще си ги вземете от арабите“. Аз мисля, че се подиграва –
как български военен ще взима оръжие от противника?! 
Горе долу бях почнал да разбирам на иврит, ама повечето момчета чакаха аз да им преведа кога да залегнат.  Цялата дружина бяхме повече от 100 души, върнахме се 32.
Забеляза ме един генерал - Ласков, руски евреин. Видя, че не съм новак. Казвам му „Защо сте ме направили пехотинец, аз съм парашутист! Израел няма парашутисти“, отговори ми той. Наистина тогава младата държава имаше два самолета - „Командо“ и „Дакота“.  Пратиха ме в Хайфа. А там - от кол и от въже. Повечето бяха виждали парашут само на снимка. Дойде един старец инструктор. Пита ме „Ти истински парашутист ли си? Я направи приземяване с кълбо напред, скатай парашута“. Сгънах го за 15 секунди. Вика ми „Ти не си за тук“ и ме изпрати с още трима да правим първата дружина. Така започнах да създавам бойни парашутисти за „Командо“. А парашутите – съдрани, останали от англичаните. Една шивачка ни ги кърпеше. Падахме с 8-10 м/сек. Добре че бяхме млади и здрави, та не си чупехме костите. Един ден имахме учение пред  2000 войника, мобилизирани за първи път. На задното колело на дакотата се закачи парашута на един унгарец, което значи сигурна смърт. Самолетът летеше с 300 км/час. Въженцата на парашута му започнаха от триенето на коприната да горят. Остана да виси на четири. Аз имах едно въже с котвичка, но нямах парашут. Казах на останалите момчета да ме държат за краката и излязох от самолета. Луд за връзване! Успях да хвана четирите му въженца и го спасих! Така получих първия си израелски орден.
Министърът на отбраната в България пък ми даде „Свети Георги“.  Генерал- полковник Симеон Симеонов ми каза: „Ти си и наш герой. Създал си женската парашутна дружина. Искаш ли българска военна пенсия?“. Потекоха ми сълзи. „Гусин генерал, единствената пенсия, която вече съм получил, е спасението на българските евреи от българския народ. Нямам нужда от друга награда!“ И двамата се прегърнахме“, завърши Сами Рафаел.
Съпругата му Рени пък вече стяга куфарите за София, където им предстоят срещи с бойните другари на парашутиста, вкл. и с неговия взводен командир Николай Николаев, който е на 90.

Последната българка в Квар хитим

Клери Леви.

 Една от първите къщи в Квар хитим е запазена за музей на селото. Днес то е вилна зона.
Близо до река Йордани и езерото Галилея е българското село Квар хитим – в превод от иврит Ново жито. Там ни посреща Клери Леви. Тя е на 90, но живее сама, шета си, наглежда двора и всеки ден върти велоергометъра. Племенницата й Рина Бакалов, шефка на Българския културен център, я нарича Гинка Пружинка. Клери е сред основателите на селото, което се е превърнало във вилна зона за близкия град и в него са останали неколцина от първите заселници. Съдбата е била немилостива към нея. За най-хубавата част от живота си дупничанката смята времето, когато е работела по две смени като тъкачка в текстилна фабрика „Българка”, а нощем се свивала на кравайче в краката на своя приятелка и мъжа й, защото нямало къде да живее. Майката на Клери умира, когато тя е на 8 и баща й, единственият еврейски свещеник в Дупница, набързо се жени, за да има кой да му гледа децата. Малката не се спогажда с мащехата и на 14 я пращат слугинче в София.
„Гръцките евреи бяха настанени в тютюнев склад преди да ги закарат в концлагера в Полша. Извикаха баща ми, защото една жена раждаше. Беше суров човек, но когато се върна повръщаше и плачеше с глас: „Щом се роди, убиха бебето пред очите на майката и ми го дадоха да го погреба. Докъде стигна жестокостта”, вайкаше се баща ми”, разказа с твърд, но треперещ глас Клери.  Тя самата е изпратена в лагер за български евреи в Кайлъка край Плевен. „Нямахме право да ходим по главната улица, продаваха ни хляб от сено в една-единствена фурна само за евреи, в началото бяхме на палатки, после си построихме барака, от реката взимахме вода за готвене и пране. Бяхме 112 души”, припомни си Клери, която в дома си има „български кът” с битови кукли, шарени паници и мускалчета с розово масло. „След години ходихме с моите деца и децата на брат ми и открихме паметната плоча за лагера в двора на луксозен хотел.
Но ние не се чувствахме лагерници. Събирахме се край огъня вечер, този каже нещо, онзи пусне шега. На един от Варна му изтече наказанието, но толкова се беше сближил с нас, че накупи сладкиши и реши да остане още една нощ. Направихме си кеф. Обикновено имахме по един-двама съгледвачи, защото бранниците ни заплашваха, че ще запалят бараката, обаче
този път дяволът беше с нас
и всички заспахме. По едно време усетихме, че горим от четири страни. Покривът беше от дзифт, направо се топеше и падаше отгоре ни. Една моя приятелка беше куцичка и се боеше да скочи от горния етаж. Почна да ми гори пижамата, изхвърлих я, тичам гола и викам „Витка, скачай! По-добре умрели вън, отколкото изгорели вътре”. Още чувам виковете й „Клери, Клери!”.  Не мога да забравя тази гледка – изгоря на пепел, но очите й се белееха. Цялата беше черна, но като жива! Пред вратата се струпаха 10 души, тя беше запъната отвън и загинаха. Аз скочих от прозореца. Имахме щастието, че наблизо бяха партизаните. Видяха пожара, помогнаха да гасим, после казаха на полицаите, че няма да им направят нищо, но да отворят склада и да дадат на пострадалите одеала. На сутринта ни закараха в едно училище. Тогава получих перитонит, дясната ми гърда беше изгоряла. Припаднах! Събудих се в болницата, гледам като дива, не си спомням името си. Но помня как се казваше лекарката, дето ме спаси - д-р Траева. Полицаите не й разрешаваха да ми дава да ям, щото съм била комунистка, обаче една млада майка, на която бебето беше оперирано от херния, нощно време ме хранеше като пеленаче с лъжичка”, благодарна е за оцеляването си Клери.
Тя напуска България с конски вагон през 1948 г. Тогава световната еврейска общност дава голяма сума на държавата като „откуп” за разрешението юдеите да се преселят в Палестина. „В Гърция ни качиха на кораб. Бяхме 2000 български и 2000 чешки евреи. Сардини знаете ли ли какво е? Така бяхме натъпкани. Младите където заварят, възрастните на нарове.  Никой нямаше документи - нито имена, нито списъци. 4000 души в една черупка. По едно време ни пресрещнаха англичаните. Бяхме готови да извадим оръжие, но капитанът ги заглавичка, че кара коне за Египет. Обаче изгубихме още четири дни, защото те ни придружаваха. Останахме без ядене, давахме само на децата, ние ядяхме с лъжици сухи галета. Беше 22 юни. Адска жега. Нямахме и вода, къпехме се с морска и всички се изприщихме. Пристигнахме в Израел полуживи, а ни казаха, че не можем да слезем, защото било шабат. За щастие, обявиха тревога – аероплани дойдоха да бомбардират Хайфа и ни качиха на автобуси. А там на всяка седалка имаше по парче хляб с маргарин. Така лакомо го захапахме, че жената, която го бе донесла започна да плаче. Аз си помислих „Тази пък дивачка защо реве?”. А на нея сърцето й се късало. Още бяхме гладни. Младите жени и мъжете решихме да разбием вратата на столовата. Имаше всякакви продукти, каквито в България и с купони нямаше, но ние не бяхме крадци. Взехме само хляб. Полицаите като видяха, ни казаха да вземе каквото и колкото искаме.
Не след дълго с още 70 семейства ни докараха на този хълм да създадем българското село Квар хитим. Нямаше дори една тревичка – сухо, голо и скалисто. Две години работехме по 7 часа всеки Божи ден. В началото живеехме на палатки. Първо направихме подслон за кравите. Вода ни караха от езерото, колкото да имаме за животните  - гледахме и кокошки. От камъните, които вадехме започнахме да строим къщи – с по една стая за всяко семейство. Чешма имаше, тоалетната беше на двора. Всички се нареждахме пред нея, сетрин като забиеше камбаната. Животът не го чувствахме да е тежък, работехме с желание.
След като изкарахме камъняците
посяхме жито и направихме тераси, та водата през зимата да не изтича напразно. На една садяхме пшеница, на друга слънчоглед, на трета - царевица. Така имаше ядене и за нас, и за животните.
Готвехме на газениче, перяхме на ръка. Всяка събота и децата работеха безплатно, за да съберем пари за градина със зарзават. Отвориха фабрика за платове за войската. И там работехме. Всеки даваше част от заплататта си, за да стане жител на селото. Чествахме всички български празници, помолихме да ни купят носии и правехме такива увеселения, че българите от Яфо идваха при нас”, припомни си трудното начало Клери. Брат й й намира жених – български евреин от Кюстендил. „За сватбата поисках 8 груша, не цяла лира, а стотинки - за чорапи. Отказаха ми, седнах и излових бримките на онези, дето си ги донесох от България. Нямах пари за рокля. Сестра ми ми прати нейната, ама тя бе два пъти по-висока от мен. Нищо, поне чорапите не се виждаха. На венчавката дойдоха много роднини, нямаше къде да спим и ни дадоха ключа от обущарницата да си постелем на пода. Така изкарахме първата брачна нощ”, смее се Клери и не пуска гостите да си ходят. „Аз не съм жадна за нищо, само за хора! Колкото и да идват децата, самотна съм, защото от българите в селото сме живи двама-трима. Потомците на останалите вече говорят само иврит. Зажадняла съм за нашенска реч”, изпраща ни до портата Клери.
Тя затваря вратата, но в душите на спасените евреи вратата към България и българите винаги ще остане отворена.