Turkish Airlines увеличава полетите си от София до Истанбул

Aвиокомпанията улеснява достъпа до своите международни линии, нови от които са Пукет, Делхи, Брюксел, Лондон, Тел Авив 

Turkish Airlines, авиокомпанията, която лети до повече държави от всяка друга в света, разширява дейността си в България сдопълнителен полет от София до Истанбул. От днес, 14-и декември, полетите от София до Истанбул се увеличават на 18 седмично, като новият полет ще се изпълнява четири пъти седмично – вторник, сряда, четвъртък и неделя. Чрез него клиентите на Turkish Airlines ще имат улеснен достъп не само до културното богатство на Истанбул, но и до над 300 международни дестинации. Пътниците могат да се възползват от 50-минутен полет до хъба на авиокомпанията в Истанбул, а оттам да достигнат до повече от 112 страни с Turkish Airlines.

Turkish Airlines постоянно разширява дейността си като добавя нови маршрути към международната си мрежа. Някои от най-атрактивните нови дестинации, които пътуващите могат да посетят през Истанбул, са Пукет, Делхи, Брюксел, Лондон, Тел Авив и много други. Клиентите на авиокомпанията могат да осъществят всяко едно от тези пътувания, възползвайки се от промоционалните пакети на компанията, включващи всички такси. Двупосочните билети са на цени, започващи от 199 евро от Истанбул до Тел Авив, 223 евро – до Брюксел, 244 евро – до Лондон, 349 евро – до Делхи, и 409 евро до Пукет.

Първият полет на Turkish Airlines до София се осъществява през 1984 г. От тогава насам авиокомпанията се утвърди като пазарен лидер и непрекъснато разширява дейността си. Днес Turkish Airlines осъществява 11 полета седмично от Варна и 2 полета дневно от София. От днес, 14 декември 2017 г., общият брой на полетите всяка седмица от българската столица до Истанбул ще се увеличи на 18.  

„С допълнителния полет до Истанбул даваме възможност на още повече клиенти да открият неповторимата красота на Истанбул. Чрез непрестанно разширяващата се мрежа от полети Turkish Airlines е най-добрата авиокомпания в предоставянето на връзка на целия свят до Африка, Близкия изток и Европа. Нашите пътници могат да пътуват от Истанбул до над 50 страни за по-малко от 3 часа – отбеляза г-н Мехмед Гюркайнак, Генерален мениджър на Turkish Airlines България. – Тъй като удовлетворението на нашите клиенти е най-големият ни приоритет, се стремим непрестанно да повишаваме качеството на техния полет, като постоянно подобряваме нашите услуги.“ 

За Turkish Airlines: 
Основан през 1933 г. с флотилия от пет самолета, днес Turkish Airlines, член на Star Alliance, е четиризвездна авиокомпания с 329 пътнически и товарни самолета и полети до 300 дестинации по целия свят, от които 251 международни и 49 вътрешни линии.
В проучването на Skytrax през 2017 г. Turkish Airlines е избрана за „Най-добра авиокомпания в Европа“ за шеста поредна година и за „Най-добра авиокомпания в Южна Европа“ за девети пореден път. През 2010 г. печели международната награда за „Най-добро кетъринг обслужване в икономична класа“, през 2013, 2014, 2016 и 2017 г. – за „Най-добро кетъринг обслужване в бизнес класа“ и „Най-добра обстановка за хранене в бизнес класа“, през 2015 и 2017 г. – за „Най-добра обстановка за почивка в бизнес класа“, а през 2016 г. – за „Най-добра обстановка за хранене в бизнес класа“ и „Най-добро кетъринг обслужване на борда на бизнес класа“.
Повече информация за Turkish Airlines може да намерите на официалния уебсайт на компанията http://www.turkishairlines.com/ или в социалните й профили във Facebook, Twitter, YouTube, LinkedIn и Instagram.

За Star Alliance:
Star Alliance е основана през 1997 г. като първата изцяло международна асоциация за авиолинии, за да предложи достъп, признание и безпроблемно обслужване на всеки международен пътник. Редица награди, сред които „Air Transport World Market Leadership Award“ и „Best Airline Alliance“ от Business Traveller Magazine и от Skytrax, доказват, че асоциацията се приема добре на пазара. Членове на асоциацията са: Adria Airways, Aegean Airlines, Air Canada, Air China, Air India, Air New Zealand, ANA, Asiana Airlines, Austrian, Avianca, Avianca Brasil, Brussels Airlines, Copa Airlines, Croatia Airlines, EGYPTAIR, Ethiopian Airlines, EVA Air, LOT Polish Airlines, Lufthansa, Scandinavian Airlines, Shenzhen Airlines, Singapore Airlines, South African Airways, SWISS, TAP Portugal, Turkish Airlines, THAI и United. В момента мрежата на Star Alliance предлага над 18 450 ежедневни полета до 1300 летища в 190 страни.

„Сарона”, или мястото в Тел Авив, където бъдещето целува миналото
Текст и снимки Магдалена Гигова

В центъра на Тел Авив е достатъчно да пресечете многолентов булевард, за да се върнете 150 години назад. Къщи като от старовремско германско село се гушат в подножието на небостъргачи в квартала „Сарона”, който е доста по-възрастен от самата столица на Израел. Порутените доскоро домове на немските заселници – тамплерите, днес са скъпи бутици, очарователни ресторантчета, картинни галерии, потънали в зеленина. Те се оглеждат в кокетни езерца с водни лилии.  Не само в почивните дни, ами всяка вечер тук е невъзможно да се намери място. Дори при неотдавнашните бомбардировки, хората не преставаха да идват за чаша с приятели или семейна вечеря и само най-предпазливите си запазваха маса в подземните зали, разположени в бившата винарска изба. А през деня майки с колички и ситни хлапета търсят прохлада и забава в детските площадки, заобиколени от дървета и водоскоци.

До тази идилия, обаче не се стига лесно

Тъй като е в самото сърце на Тел Авив – между „Азриели” и „Дизенхоф”, апетитите кварталът да бъде сринат и на негово място да се издигнат бизнес сгради са доста настървени. Още повече, че срещу него е Министерството на отбраната и други важни административни централи. Официалната причина е, че улицата пред „Сарона” е тясна за бесния тел-авивски трафик и се получават нервни задръствания. В суматохата от обсъждания как да се реши проблемът от 90 сгради оцеляват само 56, а доста от кипарисите, с които някогашните пионери-христиани на Обетованата земя са облагородявали поселището са изсечени. Жителите на Тел Авив, обаче негодуват как историята им се руши под напора на фадромите. Тогава се ражда скъпоструващата, но спасителна идея как хем булевардът да бъде разширен с шест платна, хем  къщите да бъдат съхранени. Сградите се подкопават, заедно с основите и на специални платформи върху релси се придвижват 200 метра по-навътре. Следват реставрация и превръщането на квартала в най-модерното място за развлечение. Между другото по същия начин (без пренасянето) е преобразено старото пристанище. Там бившите складове са превърнати в наниз от клубове, ресторанти и сцени под открито небе, където забавлението продължава до зори, разхлаждано от морски я бриз.
Но да се върнем към „Сарона”. 

Селището е основано на 18 октомври 1871 г. 

край река Аялон, която по онова време е доста пълноводна и през зимата излиза от бреговете си. Затова тамплерите построяват къщите си на хълм, откъдето успяват да виджат морето. Германските заселници идват в днешен Израел, за да развиват планово селско стопанство. Те наемат архитект Теодор Зандел, който проектира градчето във формата на кръст. За първи път на територията на Палестина те отделят специално внимание на озеленяването – край обществените сгради засаждат средиземноморски борове, по пешеходните алеи – палми, а границите на селището са очертани с кипариси. 400-те немски земеделци отглеждали цитрусови плодове, зеленчуци, произвеждали млечни и месни продукти, вино. През 1904 г. те изкопават кладенец дълбок 52 метра, чрез  който с помощта на газова помпа снабдяват цяла „Сарона” по първия в Палестина водопровод.  През мазето на един от клубовете се стига по таен тунел до кладенеца, който днес е превърнат в туристическа атракция.  Посетителите на модерния квартал  могат да видят и все още действаща хидравлична преса, пренесена през 20-те години на ХХ век от Германия.  През 1898 г. арх. Зандел построява подземна винена изба по последна дума на техниката, тя помогнала на тамплерите да увеличат производството на вино до 400 000 литра вино годишно, т.е. повече от половин милион стандартни бутилки по 0,75 литра. Изнасяли напитката главно за Германия. По-късно дори построили писта, откъдето да излитат и кацат транспортните самолети.
Навремето около „Сарона” е имало само обработваема земя, граничеща с три арабски селца на север – Сумейл, Джемусин ал Ареб и Шейх Мунис, чиито жители в началото на ХХ век общо едва надхвърляли 1000 души и си живеели сравнително мирно с германците.
В наши дни реставрираните им къщи

съжителстват с 18 небостъргача в центъра

на Тел Авив. А служителите от офисите не пропускат да отскочат за тържественото откриване на триетажния магазин на Tommy Hilfiger в присъствието на собственика на марката. До него вече се е настанил и първия бутик на Fred Perry, последван от G-STAR RAW, накитите на Adina Plastelina, клон на берлинския Liebeskind ... Любопитното е, че преди да се появи  „Сарона” представителните дюкяни на известните марки предпочитали моловете. Няколко галерии за приложно и изобразително изкуство също са предпочели естествения декор на старите тамплерски къщи за експонатите си.  Почитателите на хапването и пийването могат да избират между типични еврейски гозби и класическа европейска кухня или да си купят от някое заведение готова кошница за пикник, за да поседнат на зелената трева или на някоя от специално аранжираните масички със семейството си.

Докато четете тези редове може би в „Сарона” откриват поредната реставрирана къща, възродена за нов живот, съчетала почитта към старото с ентусиазма на новото.

За списание "Тема"

Израел – врата в душата

Магдалена ГИГОВА

                                                               Изгледи от Тел Авив.

 Не е важно да ти върви на карти, а да имаш късмет на хора. Максимата важи с особена сила в Израел. Още повече, че там хазартът е забранен. В замяна на това, щом си българин, в тази държава винаги печелиш – усмивка, добро отношение, намаление в пазарлъка, благодарност. Отблясък от онази благодарност за спасенните близо 50 000 евреи, които ние, улисани в банкови и политически крамоли забравяме. Но всеки израелец помни! А д-р Милен Врабевски и фондацията му „Българска памет” са се заели с трудната задача да издирят и запишат не само историите на спасените, ами и на онези 20 000,  оцелели от Холокоста чрез транзитни визи през България, издавани от наши дипломати зад гърба на правителството. 
Потомците на тези евреи с гордост се наричат българи, макар някои от тях да не говорят езика на предците си.  Но пък с радост цитират името на Виктор Шемтов два пъти министър на здравеопазването, дългогодишен депутат в Кнесета, починал м.г на 99 години.  Гордеят се и с генерал-лейтенант Габриел Ешкенази  началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на Израел, който навсякъде изтъква българските си корени. Почти всяка вечер на малкия екран в някой сериал или на сцената на националния театър българският евреин Алберт Коен влиза в сърцата като най-обичаният артист.
Днес разказът е за една от военните легенди на Израел и за една напълно неизвестна жена, превърнала гола скала в житница.  

Първият герой на Израел

                                                    Бен Гурион награждава Сами Рафаел.

                                           Сами Рафаел с българския орден "Свети Георги".

                                               Изглед от балкона на Сами към Тел Авив.

Полковникът от запаса Сами Рафаел е създател на парашутните войски в Израел и първият носител на орден за храброст. Колкото и да е парадоксално за евреин, баща му Леон е... активист на ВМРО. Той е вдъхнал на Сами такъв патриотизъм, че 82-годишният Рафаел, макар и с тежък паркинсон всяко лято се връща в родината, за да „се зареди с българщина”. Само по дома му в Тел Авив човек може да съди колко Израел тачи героите си – той е получил най-голямата военна награда лично от Давид бен Гурион. От терасата на Сами (с размер на среден софийски апартамент) се открива приказна гледка към града.

„Аз съм евреин, спасен от български народ, за да страдам от арабите“, шегува се  ветеранът и показва своята „Стена на славата“ - десетки снимки, ордени и на видно място българският „Свети Георги“ до израелският „За изключителна служба“.
„Бях единственият евреин парашутист в България“, продължава Сами на онзи забравен софийски български, който се лее благо и сочно - „Моят покровител подполковник Алайков беше приятел на баща ми и понякога си попийваха по нещо.  Голям човек беше, а комунистите го осъдиха на 6 г. -  имал бинокъл и пистолет. Че офицер пита ли се защо има пистолет и бинокъл?! Аз му пишех писма и му пращах по някой долар и друг, защото живееше в много голяма нищета след затвора. Сега поддържам връзка с внука му, който е лекар. Та един ден Алайков ме попита „Ти приличаш ли баща си, бабаит ли си?“. Казах му, че мечтая да стана парашутист и той ме изпрати във военното окръжие. Тогава бях 17-годишен. Командирът много ме обичаше и все се шегуваше с мен
„Другарю Сами, ако Хитлер стане от гроба,
веднага ще се върне обратно – евреин с немски парашут“. Щото тогава имахме едни стари германски парашути. След време генерал Лазаров се учуди, че съм евреин пък не ща да ходя уча. Отсякох, че искам да бъда военен и той ме прати в парашутната школа. Направи ме инструктор и ми даде една група от милосердни сестри да ги уча да скачат. За жалост от целия курс – 20 момичета, е  живо само едно. Станаха пилотки на леки самолети и умряха рано, защото ръсеха химикали над посевите без маски.
Аз бях ремсист, но гледам – почнаха да гонят завършилите царската школа. Разстреляха един, който ми беше като брат. Помощник-командирът, уж беше добър комунист, пък избяга в Белгия...  Замислих се и малко нелегално реших да замина за Израел с брат ми, Бог да го прости. Даже баща ми не знаеше. Него пък искаха да го интернират. Понеже на едно събрание в махалата някаква активистка призовала да работим за Северна Корея. Баща ми като се нервирал: „Ние тука умираме от глад, а ти мръсницо, ще ни караш да работим за Северна Корея!”.  Напечено беше през 1946 г. Тръгнах с брат ми към Дунава както си бях с военната униформа. Спря ме един офицер, ама аз му казах, че съм по служба. Платихме на лодкаря 50 000 лева и се озовахме в Румъния. Част от пътя до Букурещ минахме пеш,  за автобуса пък дадохме на  шофьора цигари. От там по еврейските канали минавахме границите почти нелегално.  Понеже говоря руски  ми дадоха бутилка уиски и 10 000 долара и поведох евреи и офицери, дезертьори от руската армия. Дадох парите на шефа на граничния пункт и се озовахме в американската зона в Германия. Там с брат ми завършихме школата на „Хагана“ (паравоенна организация, родоначалник на израелската армия – б.а.)  и станахме офицери. На 9 май 1948 г. се качихме на кораба и на 15 май – денят на обявяването на държавата Израел, пристигнахме и попаднахме на... бомбардировка. Но първият ми спомен от Обетованата земя не са бомбите, а един сладолед. Цялата група българчета слязохме от кораба и видяхме сладоледжия. Ама  никой не знае иврит, гледаме и преглъщаме. Водачът му каза „Дай 11 – за всички!“. Много вкусен беше. След четири дни с брат ми бяхме вече на фронта. 11 души със седем пушки. Командирът вика „Останалите ще си ги вземете от арабите“. Аз мисля, че се подиграва –
как български военен ще взима оръжие от противника?! 
Горе долу бях почнал да разбирам на иврит, ама повечето момчета чакаха аз да им преведа кога да залегнат.  Цялата дружина бяхме повече от 100 души, върнахме се 32.
Забеляза ме един генерал - Ласков, руски евреин. Видя, че не съм новак. Казвам му „Защо сте ме направили пехотинец, аз съм парашутист! Израел няма парашутисти“, отговори ми той. Наистина тогава младата държава имаше два самолета - „Командо“ и „Дакота“.  Пратиха ме в Хайфа. А там - от кол и от въже. Повечето бяха виждали парашут само на снимка. Дойде един старец инструктор. Пита ме „Ти истински парашутист ли си? Я направи приземяване с кълбо напред, скатай парашута“. Сгънах го за 15 секунди. Вика ми „Ти не си за тук“ и ме изпрати с още трима да правим първата дружина. Така започнах да създавам бойни парашутисти за „Командо“. А парашутите – съдрани, останали от англичаните. Една шивачка ни ги кърпеше. Падахме с 8-10 м/сек. Добре че бяхме млади и здрави, та не си чупехме костите. Един ден имахме учение пред  2000 войника, мобилизирани за първи път. На задното колело на дакотата се закачи парашута на един унгарец, което значи сигурна смърт. Самолетът летеше с 300 км/час. Въженцата на парашута му започнаха от триенето на коприната да горят. Остана да виси на четири. Аз имах едно въже с котвичка, но нямах парашут. Казах на останалите момчета да ме държат за краката и излязох от самолета. Луд за връзване! Успях да хвана четирите му въженца и го спасих! Така получих първия си израелски орден.
Министърът на отбраната в България пък ми даде „Свети Георги“.  Генерал- полковник Симеон Симеонов ми каза: „Ти си и наш герой. Създал си женската парашутна дружина. Искаш ли българска военна пенсия?“. Потекоха ми сълзи. „Гусин генерал, единствената пенсия, която вече съм получил, е спасението на българските евреи от българския народ. Нямам нужда от друга награда!“ И двамата се прегърнахме“, завърши Сами Рафаел.
Съпругата му Рени пък вече стяга куфарите за София, където им предстоят срещи с бойните другари на парашутиста, вкл. и с неговия взводен командир Николай Николаев, който е на 90.

Последната българка в Квар хитим

Клери Леви.

 Една от първите къщи в Квар хитим е запазена за музей на селото. Днес то е вилна зона.
Близо до река Йордани и езерото Галилея е българското село Квар хитим – в превод от иврит Ново жито. Там ни посреща Клери Леви. Тя е на 90, но живее сама, шета си, наглежда двора и всеки ден върти велоергометъра. Племенницата й Рина Бакалов, шефка на Българския културен център, я нарича Гинка Пружинка. Клери е сред основателите на селото, което се е превърнало във вилна зона за близкия град и в него са останали неколцина от първите заселници. Съдбата е била немилостива към нея. За най-хубавата част от живота си дупничанката смята времето, когато е работела по две смени като тъкачка в текстилна фабрика „Българка”, а нощем се свивала на кравайче в краката на своя приятелка и мъжа й, защото нямало къде да живее. Майката на Клери умира, когато тя е на 8 и баща й, единственият еврейски свещеник в Дупница, набързо се жени, за да има кой да му гледа децата. Малката не се спогажда с мащехата и на 14 я пращат слугинче в София.
„Гръцките евреи бяха настанени в тютюнев склад преди да ги закарат в концлагера в Полша. Извикаха баща ми, защото една жена раждаше. Беше суров човек, но когато се върна повръщаше и плачеше с глас: „Щом се роди, убиха бебето пред очите на майката и ми го дадоха да го погреба. Докъде стигна жестокостта”, вайкаше се баща ми”, разказа с твърд, но треперещ глас Клери.  Тя самата е изпратена в лагер за български евреи в Кайлъка край Плевен. „Нямахме право да ходим по главната улица, продаваха ни хляб от сено в една-единствена фурна само за евреи, в началото бяхме на палатки, после си построихме барака, от реката взимахме вода за готвене и пране. Бяхме 112 души”, припомни си Клери, която в дома си има „български кът” с битови кукли, шарени паници и мускалчета с розово масло. „След години ходихме с моите деца и децата на брат ми и открихме паметната плоча за лагера в двора на луксозен хотел.
Но ние не се чувствахме лагерници. Събирахме се край огъня вечер, този каже нещо, онзи пусне шега. На един от Варна му изтече наказанието, но толкова се беше сближил с нас, че накупи сладкиши и реши да остане още една нощ. Направихме си кеф. Обикновено имахме по един-двама съгледвачи, защото бранниците ни заплашваха, че ще запалят бараката, обаче
този път дяволът беше с нас
и всички заспахме. По едно време усетихме, че горим от четири страни. Покривът беше от дзифт, направо се топеше и падаше отгоре ни. Една моя приятелка беше куцичка и се боеше да скочи от горния етаж. Почна да ми гори пижамата, изхвърлих я, тичам гола и викам „Витка, скачай! По-добре умрели вън, отколкото изгорели вътре”. Още чувам виковете й „Клери, Клери!”.  Не мога да забравя тази гледка – изгоря на пепел, но очите й се белееха. Цялата беше черна, но като жива! Пред вратата се струпаха 10 души, тя беше запъната отвън и загинаха. Аз скочих от прозореца. Имахме щастието, че наблизо бяха партизаните. Видяха пожара, помогнаха да гасим, после казаха на полицаите, че няма да им направят нищо, но да отворят склада и да дадат на пострадалите одеала. На сутринта ни закараха в едно училище. Тогава получих перитонит, дясната ми гърда беше изгоряла. Припаднах! Събудих се в болницата, гледам като дива, не си спомням името си. Но помня как се казваше лекарката, дето ме спаси - д-р Траева. Полицаите не й разрешаваха да ми дава да ям, щото съм била комунистка, обаче една млада майка, на която бебето беше оперирано от херния, нощно време ме хранеше като пеленаче с лъжичка”, благодарна е за оцеляването си Клери.
Тя напуска България с конски вагон през 1948 г. Тогава световната еврейска общност дава голяма сума на държавата като „откуп” за разрешението юдеите да се преселят в Палестина. „В Гърция ни качиха на кораб. Бяхме 2000 български и 2000 чешки евреи. Сардини знаете ли ли какво е? Така бяхме натъпкани. Младите където заварят, възрастните на нарове.  Никой нямаше документи - нито имена, нито списъци. 4000 души в една черупка. По едно време ни пресрещнаха англичаните. Бяхме готови да извадим оръжие, но капитанът ги заглавичка, че кара коне за Египет. Обаче изгубихме още четири дни, защото те ни придружаваха. Останахме без ядене, давахме само на децата, ние ядяхме с лъжици сухи галета. Беше 22 юни. Адска жега. Нямахме и вода, къпехме се с морска и всички се изприщихме. Пристигнахме в Израел полуживи, а ни казаха, че не можем да слезем, защото било шабат. За щастие, обявиха тревога – аероплани дойдоха да бомбардират Хайфа и ни качиха на автобуси. А там на всяка седалка имаше по парче хляб с маргарин. Така лакомо го захапахме, че жената, която го бе донесла започна да плаче. Аз си помислих „Тази пък дивачка защо реве?”. А на нея сърцето й се късало. Още бяхме гладни. Младите жени и мъжете решихме да разбием вратата на столовата. Имаше всякакви продукти, каквито в България и с купони нямаше, но ние не бяхме крадци. Взехме само хляб. Полицаите като видяха, ни казаха да вземе каквото и колкото искаме.
Не след дълго с още 70 семейства ни докараха на този хълм да създадем българското село Квар хитим. Нямаше дори една тревичка – сухо, голо и скалисто. Две години работехме по 7 часа всеки Божи ден. В началото живеехме на палатки. Първо направихме подслон за кравите. Вода ни караха от езерото, колкото да имаме за животните  - гледахме и кокошки. От камъните, които вадехме започнахме да строим къщи – с по една стая за всяко семейство. Чешма имаше, тоалетната беше на двора. Всички се нареждахме пред нея, сетрин като забиеше камбаната. Животът не го чувствахме да е тежък, работехме с желание.
След като изкарахме камъняците
посяхме жито и направихме тераси, та водата през зимата да не изтича напразно. На една садяхме пшеница, на друга слънчоглед, на трета - царевица. Така имаше ядене и за нас, и за животните.
Готвехме на газениче, перяхме на ръка. Всяка събота и децата работеха безплатно, за да съберем пари за градина със зарзават. Отвориха фабрика за платове за войската. И там работехме. Всеки даваше част от заплататта си, за да стане жител на селото. Чествахме всички български празници, помолихме да ни купят носии и правехме такива увеселения, че българите от Яфо идваха при нас”, припомни си трудното начало Клери. Брат й й намира жених – български евреин от Кюстендил. „За сватбата поисках 8 груша, не цяла лира, а стотинки - за чорапи. Отказаха ми, седнах и излових бримките на онези, дето си ги донесох от България. Нямах пари за рокля. Сестра ми ми прати нейната, ама тя бе два пъти по-висока от мен. Нищо, поне чорапите не се виждаха. На венчавката дойдоха много роднини, нямаше къде да спим и ни дадоха ключа от обущарницата да си постелем на пода. Така изкарахме първата брачна нощ”, смее се Клери и не пуска гостите да си ходят. „Аз не съм жадна за нищо, само за хора! Колкото и да идват децата, самотна съм, защото от българите в селото сме живи двама-трима. Потомците на останалите вече говорят само иврит. Зажадняла съм за нашенска реч”, изпраща ни до портата Клери.
Тя затваря вратата, но в душите на спасените евреи вратата към България и българите винаги ще остане отворена.

На седянка в Тел Авив

Единствено в Израел „българин” звучи по-гордо отколкото у нас

Магдалена ГИГОВА

 

В момента над Израел фучат ракети, звучат сирени за тревога и семействата се затварят в херметическите стаи, задължителни за всеки апартамент или къща. Защо не ходят в укритията? Понеже ракетите са с малък обсег на действие и армията ги обезврежда още във въздуха. Парчетата от тях обаче може да съдържат отровни химикали. Затова всяка от обезопасените стаи разполага със сода за хляб, която е универсален антидот. Иначе Тел Авив, Йерусалим и Хайфа почти не нарушават ритъма си на живот. А за евентуални нападения, жителите им се уведомяват с... SMS!

Когато човек попадне в Израел озъснава, че е жертва на предубежденията си. Да, наистина държавата е във война повече от 5 десетилетия, но начинът на хората да покажат кураж е да не се държат като уплашени зайци. Те възприемат атаките като природно бедствие, на което да ес опълчат с отлична организация и липса на страх. В Тел Авив до среднощ заведенията са пълни, а момичета със скандално къси дори за нашите представи шорти се разхождат без притеснение. Да, наистина навсякъде могат да се видят  младежи с униформи  и автомати, но когато човек преодолее стъписването си при вида на тежкото въоръжение, разбира, че те са най-добрият пътеводител за туриста т перфектния си английски и извънмерна учтивост. Единственото, което се потвърждава пред очите на всички е мантрата, че от пустиня евреите са направили рай. На пазарите им почти няма вносни плодове и зеленчуци, вадят по три реколти годишно, а безкрайните полета с капково напояване се командват от трима компютърджии с бели престилки. Таемат работници чак когато трябва да се прибира зарзавата.

Израел е и единствената държава в света, където като кажеш, че си българин хем знаят къде се намира родината ти, хем ти се радват искрено. А благодарността за спасяването на 49-те хиляди български евреи е не само в гората, посветена на доброто ни дело като народ, а във всеки поглед. Фондация „Българска памет” обаче се е заела със събирането на факти за още една, доста по-неизвестна благородна постъпка.Поне още 20 хиляди евреи са оцелели, благодарение на издаваните от български дипломати транзитни визи като през нашата страна са стигнали до Турция, а от там с кораби до Палестина.  Независимо как са запазили живота си, те и потомците им са благодарни.

„В България бяхме евреи. Тук сме българи”, казват членовете на „кръжеца за литература и изкуство на българските евреи”, които всеки четвъртък се събират на „седянка”. Повечето от тях пишат и издават на български, други на иврит, но сбирките им не са просто размяна на текстове. Малчугани от българското училище към нашия културен център в Тел Авив рецитират стихове на дядо Вазов, по-големите внуци на „кръжочниците” проказват музикални умения. Самите те зарязват литературата и грабват инструментите – акордеони, флейти, мандолини и мундхармоники и започват старите градски песни. А от тях до хорото е въпрос само на място за подскок. Нисим  на галено е Ничко, Натан е Натко, а разговорът се дипли на онзи сочен и чист български език (без грапави думи като „входирам” и „имплицитно”), на  който са говорили предците ни. Историята на всеки тук е готов сюжет за филм.

Натан Елазар и неколцина негови приятели създават „кръжеца” на 15 май 1990 г. От тогава не са пропускали четвъртък. „Целта ни е да не загубим българския цвят. Членове на парламента, артисти, писатели, дълъг е списъкт на членовете ни. Вече са над 300”, каза пред „Преса” Елазар – Това е нещо за душата, нещо от корените ни. Младите поколения да не изгубят връзка с нашата българщина”, добави Натан, който е написал 10 книги на български и на иврит. През Втората световна война семейството му е изселено в град Фердинанд, днешна Монтата. Там той сава ремсист, партизанин в отряд „Христо Михайлов”, а после и доброволец на фронта. Един подполковник му заповядва да организира програми, с които да ободрява войниците. Натан започва да кани артисти от Народния театър в София и музиканти. „Веднъж рецитирах „Лудият” на Шандор Петьофи. Директорът на Народния театър ме покани да тръгна с тях. Аз обаче бях поел задължение и така се разминах с актьорството”, усмихва се Елазар. След като се връща от фронта учи  инженерство. „Тъкмо да ме пратят да следвам в Съветския съюз като бивш партизанин, семейството ми реши да тръгне за Израел и така се озовахме тук”.

Меди Бенадо, която понякога идва на сбирка с четирите си деца и десетте си внука, е новият председател на клуба. „Родена съм в България. В Израел пристигнах , заедно с малката ми сестричка и родителите ни през 1948 година .

Бях наистина малко момиченце, но помня много добре България, обичам я и тъгувам по нея. Най естественно е човек да е привързан към таз земя, над която е вдъхнал въздух за първи път. Там е роден, там са неговите корени. Ние обаче, изселниците от България, имаме още други причини да ценим тази наша родина, а това е вродената човещина на българският народ”, каза Меди. - Още в самото начало на зловещите слухове за наближаващото злодеяние, баща ми, служещ като счетоводител в едно инженерно предприятие, се обърна към директора на предприятието, инженер Борис Благоев и му заяви: "Вие знаете че съм евреин,  сигурно желаете  да напусна работа". На което директора му отговори :

- "При мен няма българи, евреи, арменци – за мен съществува само човекът. Вие сте един честен човек, усърден и верен служащ . Желая да останете с мен ".
Миналата година, в  навечерието на възпоменателния ден за Холокоста, бях поканена в израелската телевизия и първите ми думи бяха: „Аз съм тук пред вас, благодарение на българският народ". Несъмнено, страдания е имало, бяхме изселени в Шумен, но когато се върнахме се в дома ни в София, нашите съседи и приятели ни върнаха изцяло поверените им имущество и покъщнина: персийски килими, ценни картини, пиано, скъпоценностите  на мама...Може ли човек да е непризнателен към тоз народ!?”.
Любопитното е, че в Тел Авив Меди открива своя приятелка Зелма Фархи 67 години по-късно. „Тя ми каза, че е от Шумен и си спомня, че у тях било настанено интернирано от София еврейско семейство с малко момиченце, което се казвало също като мен. Ама това съм аз, възкликнах, прегърнахме се и се разплакахме”, просълзи се Бенадов.

На сбирката влетява Алберт Коен. И без да знае човек, че това е един от най-прочутите артисти, нещо като „Стефан Данаилов на Израел”, веднага проличава че е такъв – подвиква шеги на български с изразителния си и дълбок глас, потупва по раменете стари приятели, целува ръце. От 60 години той е звезда в националния театър, играл е в безброй сериали, озвучавал е филми. На „кръжеца” идва след две представления, но е изискан, свеж и пъргав, въпреки 83-те си години.  „Говоря много по-добър български, отколкото иврит. Много е труден за хора от славянски произход.  От 25 г. бях в Израел, но продължавах да си пиша текстовете от пиесите на иврит с български букви. 15-годишен започнах своята кариера в дупнишкия театър. Семейството ми беше изселено там, но Холокостът изобщо не съм го почувствал. Баща ми беше оптик, имаше магазин на мястото на днешния хотел „Блакан”. Понеже беше учил 6 г. оптика в Германия, говореше немски и много войници и офицери през войната идваха не толкова за очила, колкото да си поговорят с него на родния си език. И изобщо не ги притесняваше, че на фирмата пише с големи букви „Оптик Хаим Авраамов Коен”. В Дупница веднага отвори магазин, а аз се явих на прослушване в театъра. Първата ми роля беше Вълкът в „Червената шапчица”. Присдиха ми две рогчета, виках и плашех децата. Представлението имаше огромен успех. Обаче гледам майка ми ибаща ми ги няма. Връщам се у  дома, а татко започва да вика „Как не те е срам бе, простак! Всички деца плачат от теб. Ама това е ролята, тате!Не, ти няма да плашиш децата!”. Няколко месеца по-късно режисьорът Данаилов реши да постави „Принцът и просякът”. Естествено, аз получих ролята на Просяка, понеже образът е по-интересен.  Баща ми ме пита „Ти какво ще играеш в новата пиеса? Аз съм Просякът! Не, моят син няма да играе просяк! Семейство Коен няма да играе просяци, бедни и вълци! Ама, тате, принцът е нула роля. Той само седи на сцената като истукан и нищо не прави”. Отидох при режисьора „Аман, заман” и... изиграх Принцът.

Във Държавното висше театрално училище (ДВТУ) професор ми беше Стефан Сърчаджиев, в един клас бях с Коста Цонев. В Народния театър Боян Дановски постави „Млада гвардия” и ме взе да играя там. Направих още няколко роли. Да напусна България може би беше най-голямата грешка в живота ми. Придума ме един мой приятел Алберт Хеския, брат на известния в България кинорежисьор Зако Хеския: „В Израел сега правят национален театър „Абима”, ние играем по системата на Станиславски, ще станез звезди. Ама ние не знаем иврит. Аз съм учил една година иврит в училището в Казанлък, не е трудно!”, вика ми Берто. Напуснахме баща и майка, Народния театър... и тръгнахме. Изпратиха ни в едно село на нови емигранти. На другия ден излязохме да се поразходим. На главния площад имаше две девойки, които си приказваха нещо на иврит. На мен ми се струваше като цигански, джибриш, арменски. Питам моя приятел какво си говорят, а той ми вика „Тоя иврит аз не го знам! Как не го знаеш, аз заради теб съм се затътрил тук?!”. Отиваме в едно павилионче.  Баща ми ми беше дал няколко долара. Тогава в България нямаше шоколад и аз пак му викам „Хески, купи ни по един”. Отива Берто и показва със знаци. „Тоя иврит и аз го говоря”, казах му аз. На другия ден ни мобилизираха и двамата. Във войската почна някакси да плямпам малко иврит, но се оправях главно с руски. Аз говоря перфектно седем езика, защото навремето когато започнах с театъра исках да прочета цялата литература на оригиналния език. Цял Молиер съм прочел на френски, цял Чехов, Достоевски – на руски. И сега играя в Камерния театър пиеса „Малките хора” от Чехов, която съм превел и  режисирал.  Пратиха ме в танкова бригада  6-7 месеца. Отидох при моя полковник. Не мога да му забравя името Аврам Цивион. Казах му на руски ”Аз съм шофьор на танк, но аз съм актьор. Добре, ще те пратя в южната трупа на армията. Но има малък проблем – я по иврит не говорю, очень извиняюсь. Тогава какво ще правиш? Ами от дете свиря на акордеон”. Три години и половина съм бил акордионист. Гледам ги актьорите, свиря им, завиждам им, но нито една дума не разбирам! На мен и на приятеля ми ни омръзна и решихме да се върнем в България. Излязохме във ваканция от войската и... дезертирахме. Един български параход в Хайфа товареше портокали. Хамалите качваха сандъците. И ние грабнахме по един. Качихме се на кораба и се скрихме в кюмюра. Когато стигнахме до Босфора отидохме при капитана. „Ние сме български момчета, искаме да се върнем в родината. Не! Не мога да си развалям отношенията с израелските власти!”. Пристигнахме в Бургас, но след няколко дена се върнахме обратно в Израел и никой не разбра, че сме бягали. Дори баща ми и майка ми не знаеха. С Хеския разбрахме, че сме хора на изкуството, а не криминални простаци, и се отказахме.  Заплямпахме по малко на иврит, започнахме в музикален театър. За мен беше чудесно, защото съм певец, танцьор, акордеонист. В националния театър „Абима” се явих на изпит. Казах им, че не мога да рецитирам на иврит, но изпълних монолога на Чацки от пиесата „От ума си тегли” на Грибоедов. И понеже най-големите имена на израелския театър бяха руснаци, веднага ме взеха. И те говореха иврит само на сцената, докато в бюфета си поръчваха на руски. С години съм си записвал ролите на иврит с български букви, завърши Алберт Коен.

Наоколо „кръжочниците” вече тропат право хоро. След малко акордеонистът, когото всички познават с прякора Бетона, ще ги  подбере с култовата кръчмарска песен „Пием, пеем пушим, дамаждани сушим, да живеят тарикатите...”. Без капка алкохол. Опиянението от българското им е напълно достатъчно.