Прислужницата на Алеко му прави серенада с цигански оркестър

Авторът на „Бай Ганьо“ се влюбва в братовчедка си, защото прилича на майка му

Магдалена ГИГОВА

Алеко Константинов не е оставил нито ред, от който да става ясно дали някога е бил влюбен, в замяна на това близките му клюкарстват с наслада в мемоарите си за сърдечните неблагополучия на веселия бохем и шегобиец. С особено чувство за хумор го правят приятелят му Найчо Цанов (виден български политик, противник на цар Фердинанд и депутат от Радикалната партия) и роднината на писателя Екатерина Иванова.

Младият и вечно безпаричен адвокат Алеко бил висок, рус и привлекателен, имал весел нрав и щироки пръсти, бил бохем и обичал да сръбва винце с приятели. Домашната му прислужница с комичното име Въса Пъцова била безнадеждно влюбена в господаря си. Той наистина „забравял“ да й издължава навреме заплатата, но в замяна на това безропотно плащал вересиите й в близката кръчма. Алеко често я подкачал, че ще я вземе за жена, и простодушната мома започнала да го преследва не на шега. Въса обичала чашката, отпускала му края и си позволявала волности. Когато прекаляла с виното, Пъцова прегръщала перилата на стълбите и с протяжен глас пеела руски романси с надеждата Константинов да се досети на кого посвещава любовните трели. Веднъж прислужницата дори докарала цял цигански оркестър под прозореца на писателя да му прави серенада до зори. Ромите ентусиазирано стържели покъртителни мелодии. Разбуденият Алеко отърчал при прислужницата си, за да разбере дали музикантите не са сбъркали, та са се скупчили под неговия счупен джам, а не под нейния прозорец. Въса не посмяла да си признае, че ги е поръчала за него, но господарят й се досетил. Често я вземал на подбив пред приятелите си и в крайна сметка я възпял. Тя е част от събирателния образ на героинята от фейлетона „До моята съотечественица г-жа Въса Пъцова“.
Не така забавен е истинският любовен живот на Алеко Константинов. Според задявките на приятеля му Найчо Цанов през целия 34-годишен живот на писателя по него се увличали неподходящи дами. „В непобедимия веселяк се влюбваха непрекъснато жени, които не бяха за него. Някои от тях бяха грозни, други стари“, пише в спомените си политикът. А пък онези, по които си падал фейлетонистът, го отблъсквали. Емоционалната му драма е обобщена от литературния критик проф. Боян Пенев „Той не успява да се влюби - дори литературно“.
Един-единствен път Алеко е на крачка от любовта, но за него тя е по-скоро видение, мечтан мираж. Свидетели на бурните му чувства са най-близките роднини на писателя, а обектът е неговата братовчедка Елена. Тя винаги е „някъде наоколо“ като малко подскачащо момиче, но Константинов я вижда с нови очи, когато една вечер на роднинско събиране забелязва колко много 16-годишната девойка прилича на покойната му майка Тинка Иваницова Константинова. Той я моли да облече балната й рокля. За Елена това е истинско приключение, но когато излиза от стаята, Алеко е като омагьосан. Невръстната братовчедка в един миг открадва сърцето му. Тя също е смутена, усетила въздействието на появата й върху него. От този миг до края на вечерта двамата сякаш са сами в стаята. Те не виждат никого, не чуват нищо. Сякаш Алеко е осъзнал чувствата, които може би и преди е изпитвал към Елена, а тя за първи път се е усетила жена.
„Това облекло по богатство и изработка беше голяма рядкост, с особено скъпа наметка, цялата покрита с бели, изпъкнало везани големи рози, по краищата с ресни - разказва по-късно Найчо Цанов, който също бил на сред поканените на семейното тържество. - Роклята ала Лудвиг XIV беше от тежка коприна, елегантно ушита, сигурно модно произведение на Букурещ или Виена. Удоволствието, което си беше доставил Алеко, бе и мило, и мъчително.“
Електричеството между влюбените е такова, че околните сякаш чуват пращене. За да намали напрежението, Найчо Цанов възкликва: „Тази госпожица в старовремско накъдрено облекло отлично пее.“ Леко сконфузена, Елена подхваща романса на Джовани Батиста Перголези „Ако ме обичаш“. В началото гласецът й е плах, но окуражено от влюбения поглед на Алеко, девойчето постепенно добива кураж, мелодията се разлива... Всички разбират, че Елена пее само за Алеко. Той е трогнат, но притеснен. На помощ му идва червеното вино, от което обръща скорострелно няколко чашки. Те му дават смелост и той отива при роднината си Екатерина Иванова. „Изведнъж Алеко се приближи към мен - спомня си след време близката му, - замаяно и усмихнато ми рече: „Катя, кажи на това дете, че го обичам!“ И когато след малко Алеко повтори същото име, аз вече започнах да разбирам това, което смятах за невъзможно.“ Алеко Щастливеца е известен шегобиец и Екатерина първоначално решава, че я взема на подбив. „След като за трети път прошепна молбата си - припомня си тя, - аз отидох при момата и й предадох весело хубавите Алекови думи. Сега аз вече бях разбрала дълбокия смисъл на латинската мъдрост: „Във виното е истината“, пише Катя.
Девойчето е развълнувано до крайност. В романтичната му душа бушува буря. Алеко е красив, висок и образован, а й е обърнал внимание. Той е като принца от приказките, за когото е мечтала, докато е четяла любовни романчета под завивките. Елена е убедена, че чувствата, зародили се на роднинското соаре, са взаимни. Онези от роднините, които са забелязали искрите, очакват ухажване от страна на Алеко. Но отрезвяването е неочаквано и грубо. След няколко дни в дома на Екатерина Иванова се втурва разплаканата Елена. Тя е объркана и отчаяна. Набрала увереност от разменените погледи, девойката взела инициативата в свои ръце, но не срещнала очакваната реакция. Още от вратата Елена започва да нарежда през сълзи и да мокри рамото на роднината си: „Искам да ти разкажа нещо, от което, вярвам, ще се смаеш. Вървях по улицата, където живее Алеко, и отведнъж ми дойде наум да го изненадам. Без много да мисля, натиснах звънеца. Отвори ми дъщерята на хазяина. Почуках на вратата, предчувствах радостта, която ще предизвика у него появяването ми. Чух сухия му отговор: „Влез!“, бързо прекрачих прага и ниско се поклоних. Алеко пишеше, бавно повдигна глава, изгледа ме замаяно и каза: „Я скоро вън! Хайде, да ти видя гърба!“ Помислих, че се шегува, и приближих. Тогава той стана, остави перото и сурово изрече: „Излизай по-скоро, защото както пиша подлистника, ей сега ще драсна, че еди-коя си госпожица ми идва на гости...“ „Какво лошо има,че съм дошла да те видя“, смело му възразих аз. „Едно младо момиче не бива да влиза в стаята на неоженен господин“, ми каза той. „Ти не си за мен господин!“ „Да, но на твоята шапка не е написано, че си ми братовчедка.“ И като ме хвана за ръката, изпрати ме до вратата.“
Елена е сломена. Та допреди минути е била сигурна, че Алеко я обича. Нали той бе изпратил довереничката й да й го каже, а така жестоко я е отпратил. Екатерина Иванова, като по-зряла, тълкува инак поведението на писателя: „Той те обича много повече, отколкото мислиш. Постъпката му е постъпка на един грижлив брат. Той ти е дал скъп урок и ти трябва да му бъдеш признателна завинаги.“
Наистина суровият патриархален морал би сметнал за недопустимо едно младо момиче без придружителка да потропа на вратата на млад мъж и по-разумният Алеко спасил репутацията на момичето. Моминските й чувства обаче са прекършени, а неговите така и не стигат до разцвет. По-късно Константинов споделя с приятели, че а-ха да се докосне до голямата любов и се разминал с нея. Дали се е уплашил от силата на любовта си, или тя не е била достатъчно дълбока, за да се откаже от ергенлъка и бохемския живот, не се знае, но според верния му другар Найчо Цанов увлечението на Алеко по Елена е върхът на несполуките в личния му живот.
До нелепата си смърт Алеко така и не среща пълноценен ответ на чувствата си. В къщата му музей в Свищов се пази в стъкленица сърцето му, но липсват каквито и да било любовни писма. В замяна на това има безброй разписки за неплатени сметки, бележки за дълговете му към пивницата „Червен рак“. А когато полицията пребърква джобовете му, след като го убиват, намира листче, на което пише „Днес нямам дори 45 стотинки за тютюн.“. Такъв е човекът, който твърди: „Че съм Щастливец, това го знае цяла България!“. И който завещава дома си на Свищов.

Убиват го по погрешка

 Рисунка на Илия Бешков - бай Ганьо убива създателя си.

В родната къща на Щастливеца, която той завещава на Свищов, се пази сърцето му.

Кончината му е поредица от нелепи съвпадения. Алеко е убит, защото извършителят на престъплението бърка Константинов с неговия приятел, политика Михаил Такев. Писателят се озовава случайно на празника на Св. св. Кирил и Методий на 11 (нов стил 24) май 1897 г. край пазарджишкото село Радилово. Покушението е по-скоро импровизация, отколкото обмислен заговор. А причината за стрелбата е селски спор за земя.

Роман с романс

Алеко се увлича по чешката певица Олга Добшова. С нейните изпълнения откриват оперния сезон в „Славянска беседа“ през 1891 г. Младият адвокат не само присъства на всички представления, ами не пропуска и репетиция. За да привлече вниманието на възлюблената си, авторът на „Бай Ганьо“ се захваща да направи по-грамотен превод на романса на Капри „Я вас люблю“, който Добшова изпълнява с чувство, а писателят се надяват страстта в изпълнението да е за него. Приятелят му Драгомир Казаков си спомня, че Алеко му дава превода си и го уговаря: „Казак, кажи й моля те, че аз я обичам тъй, както е казано в песента.“ И тези чувства на Константинов обаче остават без взаимност. Чехкинята се връща в Прага, а писателят продължава да надува главата на Казаков с безконечни монолози за нейната хубост и талант.

„Шепот от стари дантели”

 

В книгата си Магдалена Гигова „Шепот от стари дантели” е събрала любовните истории на онези българи, които знаем от строгите портрети в учебниците по литература и история, от вехтите театрални програми, или сме чували градски легенди за похождения им между създаването на нова политическа интрига или картина. Авторката нарича разказите си „Пачуърк от чувства”,  защото ги е снаждали от късчета любов, описани в спомени, интервюта, статии, мемоари, книги и прашни клюки.

От тях става ясно, че дядо Петко Славейков е водел двойнствен живот. Имал е жена с осем деца в Трявна, но любовта на живота му била племенницата на Раковски – Катерина, с която живеел като със съпруга в Цариград.  Банкерът Атанас Бурпов пък зарязва пред олтара любимата си, напуска поста си заместник-председател на Народното събрание, за да се бие в Блаканската война и след това се жени. Съпругата на Богдан Филов пък извикала в Народния съд „Разстреляйте ме заедно с него!”. Художникът Никола Танев не можел да рисува, ако няма в леглото си две жени и съпругата му Миша сама му намирала „музи”.  Изпълнителката на „Аз живея за любов, но съм тъй усамотена” се омъжва първо за създателя на оперетата у нас Ангел Сладкаров, после за испанския граф де Наваро, а накрая за американски милионер и управлява 100 млн. долара до кончината си през април  2014 г. Българката Ива Ваня е най-известната актриса от нямото кино на предвоенна Германия. Отклонява ухажванията на Гьобелс, но се влюбва в композитора на Лили Марлен, става Мис Берлин и е олимпийска шампионка по конен спорт. След войната се специализира в писане на сценарии за телевизионни сериали. Яворов никога не пожелава Мина като жена, а се влюбва в Лора чак след смъртта й. А Петко Каравелов чака първата си брачна нощ цял месец. Проф. Илия Петров и Емилиан Станев се събират на чаша вино и решават, че една жена не може да им развали дружбата. Така съпругата на художника се омъжва за писателя и двамата продължават да пият заедно.

Оказва се, че нито нравите преди столетие не са били толкова патриархални, колкото ни се струва, нито съвременността е променила дълбочината на чувствата. „Любовта е като гъбите - човек разбира дали е добра или лоша, когато е вече късно”, казва френският писател Тристан Бернар. Същото е и с книгите, посветени на любовта. „Шепот от стари дантели” си струва да се опита. Дори само заради сладостния вкус на отминала любов.

Книгата е издадена с помощта на фондация „Българска памет”, а предговорът е от Светлана Тилкова-Алена.

 

Поредица на Преса - Великите български любови

Наш художник краде сърцето на индийска принцеса

Борис Георгиев е приятел с Махатма Ганди и Алберт Айнщайн, Амрит Каур е първата жена, шеф на Световната здравна организация

Магдалена ГИГОВА

Принцеса Амрит Каур.

„Скитникът и неговата сестра“ (автопортрет на Борис Георгиев със силуета на рано починалата негова сестра Катерина),1918 г. Картината е едно от 80-те платна във фонда на Националната художественао галерия.

Художникът Борис Георгиев изживява споделена източна приказка с индийската принцеса Амрит Каур в началото на ХХ век. Тяхната любов е в разрез със строгите закони на кастовото общество, но те избират да заживеят заедно, без да се женят, защото неговото изкуство изисква свобода, както и нейните идеали. Двамата споделят идеите на Махатма Ганди за ненасилие и на Нобеловия лауреат, писателя Рабиндранат Тагор за простота в живота. И то по време, когато се е смятало за революция представител на върховната прослойка да завърже сам обувките си, а в някои части на Индия жените били поставяни зад завеса (пурда) като по-нисши същества.

Борис Георгиев учи при Николай Рьорих в Санкт Петербург и се заразява от неговия мистицизъм. После продължава образованието си в Мюнхен. През ваканциите изминава пеш разстоянието от Бавария до Неапол, защото средствата му са оскъдни. Вдъхновен от идеята да научи колкото може повече за света и да го нарисува, той пропътува предимно пешком почти цяла Европа - от Норвегия до Испания, през Франция до Италия и Швейцария. Нощува в плевни и при състрадателни хора, на които се отплаща с труд или рисунка. Налага му се да работи като дърводелец и автомонтьор, дори като акордьор на пиана - само колкото да припечели за насъщния и за придвижването до следващата държава. Говори 12 езика и няма проблем да се разбере с всекиго. Големите градове са прекалено шумни и суетни за деликатния творец. Той предпочита усамотението на планините, където рисува по любимите си теми - пробуждането на човечеството към същността, космичното и природата, добротата, духовното.
Макар и далеч от България, Борис Георгиев е добре познат на интелектуалците в родината си. Поетът Теодор Траянов му посвещава цикъла със стихове „Пролетни напеви“, Людмил Стоянов написва възторжена студия за художника. Негови приятели са Панчо Владигеров и Владимир Димитров-Майстора. А както пише Калин Николов, много българи, след като посетят изложбите му, поставят репродукции на платната му до иконостасите в домовете си.

През 1931 г. Борис Георгиев тръгва от Триест с кораб за Индия. На палубата се запознава с Махатма Ганди и жена му Кастурба, които се връщат от политическа конференция в Лондон. Те го убеждават, че талантът му може да помогне за възраждането на родината им. За петте години в тази страна художникът изминава хиляди километри от Каморин до Тибет през Бомбай, Калкута, Бенарес, Елора, Делхи, Агра чак до остров Цейлон (Шри Ланка). Среща покъртителна бедност и невероятни философски прозрения. След време в лекциите си с удивление говори за йоги, прекарващи години, увиснали надолу с главата от някое дърво. Но цялото това духовно и физичесто пътешествие е само подготовка за голямата любов, която ще го връхлети, благодарение на Нобеловия лауреат Рабиндранат Тагор и племенника му Абаниндранахт Тагор, които го канят за преподавател в школата им до Калкута. В наследствените си земи те създават подобие на академията на Платон. С протекцията на Тагор през 1932 г. Георгиев е приет в двореца в Симла - лятната резиденция на вицекраля, където му прави портрет в цял ръст. След това рисува съпругата му принцеса Амрит Каур Синг. Тя е изящна, неземно красива и екзотична, а художникът - обвеян от славата на странстващ артист и философ. Да се влюбят е неизбежно. Двамата изповядват едни и същи идеи за духовна чистота и красота. Въпреки че изповядването на християнската религия превръща аристократичното й семейство в „по-втора ръка“ благородници, принцесата е ухажвана от короновани особи заради завладяващата си красота и интелект. Тя обаче има очи само за Борис. Семейството й не е във възторг от връзката с „балканския плебей“, макар да отдава дължимото на неговия талант и духовните му търсения.

Художникът през 1935 г. в Индия.

Георгиев обикаля Индия с кола, в която нощува. Тя е украсена с нейния портрет. За да й е винаги пред очите, Амрит държи снимка на любимия си предното стъкло на автомобила си. Върху рисунката, която й подарява Борис, написва: „Дарение на задълбочаващата се любов към нашата сестра от нейния приятел и брат. 1934.“ Принцесата и художникът се наслаждават на любовта си в Симла, почти изолирани от околния свят заради поройните дъждове, изсипали се на 2500 метра надморска височина. Амрит и брат й придружават българина до Нагар Кулу, където е вълнуващата му среща с неговия учител Николай Рьорих. Приключението ги сближава още повече, защото влюбените изминават хиляди километри за 25 дни, като финалната част от пътя вървят пеш през чукари и ледници. „Виждам кротките и изящни сърни да минават надалеко от мен и чувам виенето на пантерите, чакалите и хиените. О, тайна на битието“, пише в дневника си Борис Георгиев.

Роднините на Амрит Каур са ужасени, че принцесата живее в разрез с всички закони с мъж от ниско потекло. Те не могат да разберат, че двамата не сключват брак, защото са убедени, че семейството ще им попречи да отстояват каузите си. Не е трудно близките на принцесата да настроят индийските големци срещу българина. Той престава да получава поръчки от махараджите, които иначе се редяли на опашка пред статива му. Но не липсата на работа разделя пътищата на влюбените. Амрит все по-активно се включва в борбата за независимост, присъединява се към Махатма Ганди. Борис озсъзнава, че в момента изкуството му не е толкова важно, колкото свободата на Индия. Той се разделя със своята принцеса с кротка мъка и неизразима печал. До края на дните си обаче двамата поддържат връзка като приятели, чиито души са слети завинаги.

През 1936 г. българският художник след дълги странствания напуска Индия, в която е оставил забележими следи. Той е рисувал портрет на Джавахарлал Неру, бъдещ премиер. Докато му гостува, се запознава с дъщеря му Индира Ганди. Той оставя у нея толкова неотразимо впечатление, че години по-късно тя с часове разказва за него при срещите си с Тодор Живков и дъщеря му Людмила.

Варненецът – гражданин на света

Борис Георгиев е роден през 1888 г. във Варна и за да подчертае това подписва, платната си Boris Georgiev di Varna. Когато си отива от живота през 1962 г., на надгробната му плоча във Флоренция по негово желание е поставен същият надпис. Макар да е обиколил целия свят - от Индия до Бразилия, художникът е забравен за дълго в родината си, въпреки че в Националната художествена галерия има 80 негови платна. През 1990 г. с решение на общинския съвет художествената галерия в родния му град започва да носи неговото име. Безспорно творецът е един от най-известните варненски художници по света. Той следва живопис в Художественото училище към Дружеството за поощряване на изкуствата в Санкт Петербург, ръководено от Николай Рьорих. През 1909 г. се мести при препоавателите Анжело Як и Петер фон Холм в Мюнхен. Най-дълго се застоява във високопланинска хижа в Италия, където създава едни от най-великолепните си шедьоври. Негова спътница в странстванията е сестра му Катерина, но тя умира на 19 г. от туберкулоза. Погребана е във Флоренция, а в платната му често присъства като ефирна сянка.

Борис Георгиев се завръща в България през 1922 г. и попива идеите на Петър Дънов. Портретът, който прави на Учителя, е един от най-хубавите в творчеството му, макар да е рисувал Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор и Алберт Айнщайн, с когото се сприятелява в Германия през 1928 г. Гениалният физик организира изложба на българина в галерията „Шулте“ в Берлин, защото е възхитен от картините му. През 1931 г. художникът заминава за Индия, където е поканен от Рабиндранат Тагор. Там общува с Джавахарлал Неру, принцесите Нилуфар и Дуре Шевар. В Хималаите Борис Георгиев се среща отново с учителя си Рьорих и създава пейзажи, вдъхновени от мистицизма и легендите на Индия. През 1936 г. творецът за кратко работи в България, преди да замине за Бразилия, където живее четири години и творчеството му е на голяма почит, особено талантът му в портретирането. През 1956 г. Борис Георгиев се завръща в Рим и остава там до края на дните си. Носител е на Голямата награда „Короната на Италия“ за цялостното си творчество

Индийката – шеф на Световната здравна организация

Принцесата на Нилуфар - Амрит Каур, е родена на 2 февруари 1889 г. в индийския щат Утар Прадеш в семейството на раджа и рани Харнам Сингх. Тя има седем братя и сестри. Майка й изповядва презвитерианската вяра и е една от малкото индийски благороднички християнки. Амрит получава образованието си в скъпото девическо училище Шербърн и в Оксфорд, след което се връща в Индия, надъхана с идеи за равноправие на жените и независимост от британските колонизатори. Раджа Харнам Сингх е близък до много от лидерите на партията Индийски национален конгрес. Покрай него принцесата задълбочава участието си в борбата за свобода на родината си. След като през 1919 г. среща Махатма Ганди в Мумбай, тя възприема идеите му и се присъединява към движението за социални реформи. Канур основава Индийската женска конференция през 1927 г. и става неин президент през 1931 г. Присъединява се към мирния Марш на босоногите на Ганди през 1930 г., изминава с него 240 мили пеш и без обувки, а британците я вкарват в затвора. Тя живее в ашрама на Махатма в Ахмедабад на брега на река Сабармати през 1934 г. и въпреки аристократичния си произход чисти и върши черна работа наравно с останалите членове на обителта. Принцесата е и лична секретарка на Ганди в продължение на 16 години. Междувременно влиза в затвора още няколко пъти. Президент е на Общоиндийската асоциация за образование на жените. Член е на индийската делегация на конференцията на ЮНЕСКО в Лондон и Париж през 1945 и 1946 г. Бори се против браковете в невръстна възраст и задължителната завеса за изолиране на жените в някои индийски общности. Амрит Канур е първата жена с министерски пост в първия кабинет на Джавахарлал Неру, където отговаря за здравеопазването. Тя е и индийска християнка в правителството.

През 1950 г. е избрана за президент на Световната здравна организация - първата жена и първата личност от Азия избрана на този пост, както и през следващите 25 години. В продължение на четири десетилетия принцесата е председател на Индийския червен кръст. Тя провежда мащабни кампании против разпространението на туберкулозата и проказата, създава колеж за медицински сестри и до края на живота си е президент на Общоиндийския иститут за медицински науки.

 

Поредица на "Преса" - Великите български любови

Джоко Росич осъзнава колко обича жена си след смъртта й

Магдалена Гигова

Обръгнали на нежност и романтика, не си представяме, че някой може да умре от любов. Джоко Росич се спомина точно от това. Не, той всъщност отиде при любимата си Лиляна, а смъртта й сякаш отключи тумора в мозъка му. Сега двамата си седят кротко на бял облак, а Джоко й казва с дълбокия си неповторим глас „Събрахме се!“.

„Никога през живота си не съм плакал така, както напоследък“, споделя след смъртта на жена си актьорът, участвал в над 110 български, сръбски и унгарски филми. И няма нърпение да се види с нея „там, горе“. „Не мога да свикна, че я няма. Често се усещам, че я викам по име, но ме посреща гробна тишина“, признава Росич. „Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, никога не се оплака, тя бе истински стоик.“

Двамата са заедно повече от 50 години, а когато за първи път журналистът Джоко вижда в коридора на националното радио музикалната редакторка Лиляна, сякаш среща детската си любов от родния си град Крупан в Югославия. По онова време всички момчета въздишат по Доя - дъщерята на австрийския аптекар Циглер. Тя била стройна и крехка, със сини като метличини очи и дълга черна коса. „Всички момчета ходехме като въртоглави след нея. Беряхме цветя и й ги носехме. Докато не започна войната и семейството на аптекаря не замина“, разказва Росич. Той е толкова увлечен, че сякаш я търси цял живот. И я открива в Лиляна. „Всичко, което съм направил в живота си, съм го правил, за да се харесам на някоя жена. Защото нищо друго няма смисъл. Ако няма до теб една жена, която да ти каже - страхотен си, тогава за какво живееш?!“ И макар Джоко да включва на режим „чар“ спрямо всички заобикалящи го дами, Лиляна е жената №1 в живота му. Когато тя е болна от рак на панкреаса, си обещават взаимно да бъдат погребани заедно. Неразделни и в смъртта - на Алеята на творците в Централните софийски гробища.

Малко преди да навърши 81, Каубоя на българското кино признава в телевизионно шоу: „Жена ми Лиляна всяка сутрин идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и така откарваме в сън още половин час.“ И разсъждава за дълголетието на чувствата: „В любовта хората трябва да са готови, че всеки следващ ден и седмица няма да е същият като предходния, но това е нормално. Ако някой се чуди защо това се случва, хората се разделят.“

Когато се залюбват, Джоко и Лиляна имат по един брак зад гърба си и по едно дете. Никога не съжаляват, че не си раждат свое, защото Росич отглежда сина на съпругата си като роден. И тежко преживява нелепата му смърт. Журналистът Стоян Колев се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост. Дъщерята на Джоко - Ирина, завършва ВИТИЗ, но работи като медицинска сестра в Канада. Двойката се гордее еднакво с двете си деца, двамата внуци и двете внучки и правнучката.

Многобройните приятели на актьора избърсват издайническа сълза - „Сега Джоко язди мустанг из небесните прерии“, но признават, че снажният мъжага, който до 81 ходеше изправен, грохва след смъртта на жена си. Въпреки че винаги се е клел колко обича живота и как ще се пазари със смъртта докрай. През последните месеци от живота си той все по-често повтаря: „Лиляна, прибери ме при теб!“ И то не защото се чувства самотен - другарите от любимото му заведение „При Илко“ на пазара „Ситняково“ са все около него, но кънтящата празнота на апартамента му го смазва. „Има загуби, които не се лекуват - признава в интервю Джоко. - Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото - престанеш ли да го мислиш и преживяваш, умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!“ Но тъкмо тя го смазва.

Отвъд идилията Джоко и Лиляна Росич имат и тежки моменти. Преди да открие актьорския си талант, роденият в Сърбия от българска майка работи 17 години в националното радио. Той е напуснал родината си по политически причини, завършил е икономика и курс по радиожурналистика. През 1968 г. след потушаването на Пражката пролет Джоко е уволнен, понеже е чужд поданик (получава българско гражданство чак през 2002 г. - б.а.). Веднага след това изгонват и съпругата му, защото е женена за чужденец. „Аз никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор. Започнах тук-там да се снимам, беше рехаво, но все пак си докарвах някакви доходи - разказва Росич. - След това участвах в доста филми. През 1976 г. се снимах в един унгарски, който се прожектираше и в България. Той се казваше „Под краката им свири вятърът“. Заглавието всъщност показва съдбата на моя герой, тъй като накрая го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също преломен момент в моя живот, защото аз тогава все още не бях убеден, че това е моя работа и се чувствах като пришълец, като чуждо тяло. След завършването на филма обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико усещане и аз почувствах, че това е моето призвание.“
Нещата се подреждат. Лиляна се връща на работа в БНР, Джоко печели популярност в България, Сърбия и Унгария. Навсякъде са заедно, тя не споделя увлечението му по оръжието, но се отнася благосклонно към непрекъснато обогатяваната му колекция. Първия си нож Росич получава от баща си, когато е на 6 години. През целия си живот носи в джоба си хладно оръжие, а сбирката му от ками, ножове и старинни пищови би била гордост за всеки музей. Той я завеща на дъщеря си Ирина.

В интервютата си актьорът говори така образно, че чуваш в главата си плътния му изразителен глас: „Животът на човек не е ученическа тетрадка, за да вземеш гумичка и да изтриеш нещата, които са се случили. Всяка раздяла е парче от живота ти. Всяка раздяла - всъщност това си ти. Аз нямам несподелена любов. Със съпругата ми Лиляна сме заедно от десетилетия. Дългогодишният брак е изкуство. Получава се добре само при интелигентни хора.
Животът на двама души се изменя непрекъснато. Непрекъснато преминава в други състояния. И ако не можеш бързо да оценяваш и приемаш тези нови състояния, не се получава. За какво ми е на мен да правя каквото и да било, ако до мен няма една жена, която да ми каже - страхотен си.“ И тъкмо липсата на това „Страхотен си“ го кара да не остане вкопчен в живота, както винаги се е заканвал. 

Кой е той
Цялото му име е Джордже Мирко Росич. Родителите му са учители. Майка му е българка, а баща му - сърбин. Роден е на 29 февруари 1932 г., но майка му настоява да го запишат на 28-и, та да не празнува рождените си дни през четири години. В родния си Крупан в Царство Югославия заобиква конете и жените, защото едните символизират свободата на човешкия дух, а другите - неговия полет. За Джоко Лиляна бе едното му крило. Без нея полетът му бе прекършен.

Актьорът за секса

Всичко между мъжа и жената е еротика, но не оная лошо светната порнография или изобилието от плът на показ, която ни блъска отвсякъде. Знаете ли кой е най-еротичният образ, запечатан завинаги в съзнанието ми? Беше във времето, когато рядко ни попадаха лъскави списания. В едно такова видях реклама, не помня на какво, на която жена в гръб с фино кафяво палто и кожени ботуши е направила типичната при ходене чупка в ханша. Дискретно и побъркващо! Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да й обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена.

Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение.

Разплака всички с песента за Лиляна

В предаването „Нощни птици“ по БНТ, където Джоко гостува след кончината на съпругата си, разплаква всички в студиото и пред телевизорите с речитатива на песента „Любовта ми към теб“.

Любовта ми към теб

Всички идващи чувства сравнявах
с любовта си към теб.
Всички бъдещи рани лекувах
с любовта си към теб.
Аз към чужди усмивки се втурвах
с любовта си към теб.
Да, прегръщах жени непознати
с любовта си към теб.
Даже твоето име забравих
с любовта си към теб.
Но в забравата странно живея
с любовта си към теб...
Уж не идваш сега в паметта ми,
но сърцето те помни докрай.
Любовта ми към теб,
любовта ми към теб,любовта ми към теб,

Лиляна...

Текст Георги Константинов
музика Кристиян Бояджиев

Поредица на Преса - Великите български любови

Андрей Николов открадва жената на професора си

Прочутият скулптор увещавал да му позират голи поетесата Яна Язова и съпругата на Змей Горянин

Магдалена Гигова

Серийният прелюбодеец и отявлен Дон Жуан Андрей Николов е бил истинско предизвикателство за патриархалния морал от началото на ХХ век. Синът на врачански обущар обикаля България, работи като изполичар, учи, ако му остане време, и рисува до изнемога. Целият път на скитничеството му е белязан от разбити момински сърца. Рошавият висок младеж с всепобеждаващия чар на романтичен художник е истинска напаст.

Най-големият късмет на автора на „Дух и материя“ е попадането му в първия курс на новосъздаденото Рисувално училище (днешната Художествена академия). През 1896 г. професорите Борис Шац, Иван Мърквичка и Антон Митов приемат 40 ученици. Сред тях е Андрей Николов Староселски. Но литовският евреин Шац не знае, че кани дявола на трапезата си. Преподавателят е очарован от самобитния талант на ученика си. Още в първите дни той споделя с колегите си, че възлага големи надежди на Андрей. Започва да го кани в дома си, където е красивата и знойна г-жа Евгения (Женя) Шац. Студентът е като замаян. Тя е очарователна и интелигентна, с нея може да разговаря за всичко, но най-вече изглежда като дама, която може да му разкрие тайните на любовта. Тя опитно споделя с него желанието си да вземе от живота онова, което зрелостта и страстите й изискват. Фактът, че е омъжена за учителя му и има 4-годишен син, не спира ухажванията на Николов. Той обладава с поглед Женя и скоро минава в настъпление. А тя е отегчена от по-възрастния си, грозноват и досаден съпруг, който прекарва дните си в ателието, покрит с глина и прах. А обаятелният висок и сърцат младеж е винаги наблизо. Тя се хвърля със страст в обятията му. Нищо неподозиращият рогоносец сам предлага Андрей Николов да продължи образованието си с държавна стипендия в Ecole des Beaux Arts (училището за изящни изкуства - фр.) в Париж. Женя заявява на съпруга си, че заминава за Франция със своя любим, който е обещал да отгледа сина им като свое дете. Борис Шац е покрусен, но колкото и да моли жена си тя е непреклонна. В Града на любовта годината е 1903 - вихърът на бел епок. Разюздани нрави, артистичен подем, свободната любов процъфтява. Чувствата между Андрей и Женя - също. След години скулпторът ще признае пред приятели с лека нотка на съжаление: „Госпожа Шац ме заварди от съблазните на Париж.“ Красивата госпожа обаче не пропуска да подчертае, че е зарязала уреденото си битие на професорска съпруга, за да мизерува със студентска стипендия. Ревнува младия си любим от състудентките му и най-вече от моделите в ателието, които позират голи. Тя е властна и държи той да й бъде вечно благодарен, че е съсипала семейството и репутацията си в името на любовта си към него. Сексът с нея обаче е все така бурен и Андрей Николов я приласкава и й се кълне във вечна любов.
В Париж Николов се обучава в ателието на известния ваятел Антоан Мерсие, а то е средище на новаторите в европейското изкуство. Сред тях е и великият Огюст Роден, който след като се запознава с творбите на врачанеца, възкликва: „България е малка за този автор!“. Но него родината си го влече. Андрей Николов се връща за малко в София и влюбчивата му натура намира нов обект за обожание. Разделя се с Женя с писмо, въпреки че е отглеждал сина й като роден баща и са живели като семейство.
Въпреки че не довършва обучението си в Париж и не дочаква диплома, скулпторът е назначен за професор в Рисувалното училище заради изключителния си талант. Ситуацията не е конфузна, защото рогоносецът Шац покрусен е напуснал България. Андрей обаче е толкова влюбен в своята студентка Пеша, че вече е забравил за авантюрата с професорската булка. Бунтарят дори се съгласява да мине под венчило с нея, за да не се шокират родителите й, че „живеят в грях“. Свободният дух на твореца го кара през 1914 г. да напусне сигурната работа на преподавател и да замине за Италия с малкия си син Адрей и бременната с второ дете съпруга. В началото на Първата световна война той е командирован от Министерството на културата в Рим, но после остава на собствени разноски. Семейството живее на ръба на мизерията, но скулпторът създава едни от най-добрите си произведения - „Идол“, „Копнеж“, „Пеша“, „Фани“. Предимно голи женски тела, които за него са неизменен извор на вдъхновение, съчетано с плътски наслади.

Андрей Николов през целия си живот се разкъсва между любовта към поредната жена и желанието да има всяка, между убеждението, че българките са прекалено трътлести, но са и най-красиви на света. Той търси у зрелите матрони непорочност и жарки страсти у девиците. А търсенията му задължително минават през постелята. На Пеша й омръзват изневерите му и тя го кара да се закълне в малкия Андрей, че ще спре с кръшкането. Скулпторът яростно отрича, кълне се във вечна вярност и за кратко наистина набляга на работата. Любимият му материал мраморът сякаш оживява под длетото му. Той прави голяма изложба с фигури и композиции, която е приета с ръкопляскания от критиката и италианските ценители. Андрей и Пеша вече не броят лиретите, но в отношенията им зее дълбока пропаст. „Изкуството на Андрей Николов - пише критикът Франческо Сапори в статия за списание „Емпориум“ - иде направо от природата... Чуждо на всякакво хитруване, то не се измъчва в безплодни теории. Топло от кръв като младо тяло, то съдържа в пролетната пищност на формите една жива и трептяща духовност.“

През 1919 г., след подписването на мирния договор в Ньой, министър-председателят от онова време Александър Стамболийски пристига в Рим. Скулпторът вече е прочут и премиерът отива специално в ателието му. „Българският народ трябва да види тези статуи. Ние ще откупим всичко“, обещава премиерът и го изпълнява. Земеделският трибун с готовност позира на прочутия скулптор и остава твърде доволен от приликата с мраморния си двойник. Впечатлен от работата му, Стамболийски го кани да се завърне в България. „Ще дойдеш в София, ще направим статуи и бюстове на всички наши заслужили хора, от Възраждането до днешно време“ - увещава го земеделецът. Макар да имат две деца с Пеша, само формално се водят съпрузи. Това е положение, от което и двамата са доволни. Той има своята лелеяна свобода, а тя - сигурна издръжка за сина Андрей и дъщерята Лиляна и формално е почтена омъжена жена. Андрей Николов снове между Рим и София в търсене на идеалната жена. Като „по пътя“ не прощава на нищо в пола. Безконтролно влюбчив, той пада в плен на една от най-елитните куртизанки в италианската столица. Българката Надя Ковачева. Според изкуствоведа Кирил Кръстев нейното тяло е изваял през 1924 г. Андрей Николов в една от най-изящните си творби „Дух и материя“, която е собственост на Националната художествена галерия. Не е вярно обаче предположението му, че Надя е дъщеря на бившия министър на войната ген. Стилян Ковачев. Нито една от щерките на военния не отговаря като име и описание на култизанката.  Скулпторът е истински късметлия, защото разлюбва блудницата малко преди тя да се разболее от сифилис и да си отиде от живота твърде млада. Процесията от модели, актриси и аристократки в ателието (и леглото му) обаче не секва.

През 1927 г.творецът тактично отказва италианското поданство, което му предлагат заради изключителния талант, и се завръща завинаги в България. Закопнял е за родно вдъхновение и неизпитани чувства. Маестрото построява ателието си с 9-метров таван на ул. „Любен Каравелов“ 15, където днес е Центърът за култура и дебати „Червената къща“, и продължава да кани красавици да му позират. Една от тях е известната писателка Яна Язова. Тя не му отказва да извае главата й, но на всички сеанси неизменно е придружавана от любимия си проф. Александър Балабанов. Ефектната съпруга на писателя Змей Горянин - Соня (по която въздиша и Васил Стоилов), пък не пожелава да бъде увековечена.
Въпреки това до кончината си през 1959 г. Андрей Николов е готов да запее канцонети на всяка дама, която отвърне на усмивката му по ул. „Граф Игнатиев“. На 81 години скулпторът за първи път в живота си влиза в болница. Медицинската сестра, също подвластна на чара му, се шегува, че отвън се е наредила опашка от млади посетителки. Маестрото отвръща, че са закъснели. След малко умира с усмивка на уста.

Поетът на мрамора и бронза

Остави предразсъдъците навън! Пише на италиански върху арката на Червената къща. Крилатата мисъл на Данте Алигери обобщава цялата житейска философия на Андрей Николов. Другият надпис е над вратата - Ars longa, vita brevis (Животът е кратък, изкуството - вечно).

През 1931 г. Андрей Николов печели с конкурс мястото на професор в Художествената академия. Шест години по-късно е избран за ректор. Той е известен в София, че през зимата носи специално изтъкан ямурлук върху елегантния си костюм. Скулпторът е автор на бюстове на Мърквичка, Антон Митов, на поета Кирил Христов, на княгиня Евдокия, царица Йоанна. В Борисовата градина има цял пантеон, сътворен от „поета на мрамора и бронза“, както наричат Андрей Николов - паметниците на Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, негов е и полегналият бронзов лъв пред Паметника на незнайния войн в София. Цар Борис е един от най-големите му ценители и близки приятели. Разбира се, след 9 септември 1944 г. близостта с царската фамилия му докарва неприятности. В дома му нахлули милиционери да го арестуват. „Кой е Андрей Николов? Ти ли си, хайде ставай!“ А той отвърнал: „Тук първо се сяда, а после се става. Така че, ако искате да дойда с вас, сядайте! Хванал ги за шмайзерите и се изрепчил: „А сега стреляйте, вашата мама. Какво си мислите вие, няма да ви пусна, докато не ми седнете на масата.“ Седнали милиционерите, ударили по едно вино с домакина, развеселили се и усмихнато казали: „Брей, ти си бил много хубав човек, бе. Я кажи сега кого да арестуваме вместо тебе.“
Нито едно от децата на Андрей Николов не оставя потомство. Съпругата Пеша, с която са разделени от десетилетия, но по документи са женени, също умира преди него. 40 дни преди да се спомине скулпторът се венчава за домашната си помощница, за да го наследи и да не остане на улицата.

Великите български любови

Първото либе на Ботев е майката на актьора Сава Огнянов

И двете възлюблени на поета са близки роднини на братята Евлоги и Христо Георгиеви

Магдалена ГИГОВА

 Мина Пулиева-Горанова

Мина, Елисавета и Богдан Горанови

Майката на големия български артист Сава Огнянов – Мария (Мина) Иванова Пулиева Горанова се крие зад лаконичното, но страстно „посветено на г-ца М. И. Г-ва“, написано от Христо Ботев над стихотворението му „До моето първо либе“. Според внучката на Венета Ботева – Венета Рашева-Божинова на същата вакла карловка са посветени „Ней“, и „Пристанала“. За интимния живот на Ботев до нас са достигнали само недомлъвки от спомени на съвременници, защото не е споделял за чувствата си в писма до приятели и роднини. Революционните му идеи са надделявали над романтичните увлечения.

Мария Горанова, сестра й Елисавета и брат й Богдан са били далечни роднини на Ботев. Предполага се, че познанството им се е задълбочило в Калофер, когато 20-годишният поет е учителствал там. Мария е няколко години по-малко от него и е била ученичка на баща му даскал Ботьо. Чувствата избухват по-късно, когато красавицата се връща от следването си в пражката консерватория, където учи на издръжка на меценатите Евлоги и Христо Георгиеви. Ботев признава в статията си „Примери от турско правосъдие” (вестник „Дума на българските емигранти” 1871), че в Калофер била неговата изгора и там се породила у него „страстна любов, която тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба ..”.
Дори връзката им да е останала съвсем платонична, Христо вижда у тримата Пулиеви Горанови млади хора, които споделят въжделенията му за национална свобода, а у Мина - и неравнодушна към чувствата му девойка. Със сигурност той е написал за нея и стихотворението си „Пристанала”, печатано в бр. 4 на „Дума” от 17 юли 1871 г. (под заглавието му стои „Посветява се на г-ца М. И. Г-ва”). В същия брой на „Дума” е отпечатано и стихотворението му „Борба”, посветено на брат й „Б. И. Г-ву” (Богдан Ив. Горанов), но чувствата, които са породили строфите са коренно различни.
Изследователите на Ботев намират още един аргумент за любовта на поета към Мина, която е имала чудесен сопран и в Прага са й предричали бляскава оперна кариера. Знаменателен от „До моето първо либе” е стихът „Ти имаш глас чуден ...”. Черните очи на любимата девойка в „На прощаване” също препращат към образа на Мина. За да избегне неудобството, че е излял бурните си чувства към вече омъжената за котелчанина Петър Огнянов любима, в изданието „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” (1875), посвещенията са заличени. А и по онова време Христо вече е свързал живота си с Венета. Мина е точно момичето, по което да хлътне поет с буйна крав. Тя е от един от най-знаменитите и интелигентни български родове – Пулиеви. По майчина линия е роднина на Ботев, а по бащина – на Евлоги и Христо Георгиеви. И Мина, и сестра й Елисавета (Ека) са красиви и необикновено образовани за жени през онази епоха. (За сравнение – съпругата му Венета не е умеела нито да чете, нито да пише, а те и двете са получили висшето си образование в Чехия). Чувствата на двамата романтични влюбени се изразяват главно в разменени погледи и книги,планове за освобождение на България и срещи в задължителното присътствие на роднини. Мина завършила с отличие пражката консерватория и имала предложения от оперни директори и композитори за големи европейски театри. За разлика от сестра си Елисавета, която е в центъра на светския живот в тогавашна Австро-Унгария, тя предпочита да чете усамотено или с ччасове да свири на пиано. Докато на Ека големият чешки поет Хелек посвещава любовни стихове. “Тя не можеше да не завладява със своята хубост на богиня. Това беше хубост на императрица, която покоряваше. Не е чудно, че около нея всякога имаше общество от млади мъже”, пише той за нея. Известният чешки писател Йозеф Халечек в романа си “Право” пък описва вдъхновено на няколко страници необикновената й красота. Мина страни от блясъка, обсебена от идеята за освобождение на България. Заедно със своя състудентка тя се връща в родината,за да работят за просвещаването и събуждането на сънародниците си. Тъкмо тези идеали я сближават с Христо Ботев. В България обаче родолюбката преживява разочарование. Тя е на 24 г. Според тогавашните представи – стара мома. А и всеобщато убеждение е, че ролята на жената е да бъде боса и бременна до печката и не може да се меси в „мъжки работи” като революционната борба. Големите чувства между Мария и Христо се подклаждат от едва няколко срещи. В нея той вижда не само красива жена, а съмишленик. Само че недоучилият даскал и харамия не е партията, която заможният Иван Горанов е мечтал за дъщеря си. Той никога не наричал Ботев по име, а само „този нехранимайко“. За последно влюбените се срещат малко преди сватбата на Елисавета с богатия търговец Христо Караминков. Мария пък не успява да отмени уговорения брак с Петър Огнянов от Котел. Връзката й с Ботев е прекъсната завинаги. Тя получава сведения за съдбата му през трета и четвърта ръка, защото се бои да попита директно близките му. Богатият й съпруг я отвежда в Кюстенджа, където има голяма къща. Животът на Мария е охолен, но тъжен. След венчавката никой повече не я е чувал да пее. Не е тананикала дори над люлката на първия си син –бъдещият актьор от Народния театър Сава Огнянов. Гримаса на съдбата е, че два месеца по-рано се ражда и единственото дете на Христо Ботев – дъщеря му Иванка. След години двамата ще се срещнат и помежду им ще прехвърчат искри. Историята ще се повтори – отново без резултат. Вторият син на Мария - Александър, умира 5-годишен и изпада в депресия. Няколко дни след раждането на петото си дете Мина си отива едва 29-годишна. Възлюбленият й Христо Ботев така и не научава за кончината й.
Христо и Венета никога не се венчават, живеят „в грях“

Венета със сина си от първия брак димитър и дъщеря си от Ботев - Иванка.

Съпругата на поета – Венета до края на живота си през 1919 г. пази в сърцето си спомена за него. Тя цял живот остава в сянката му и заради любовта си към него живее в мизерия, отхвърлена от патриархалното общество. И макар да била напълно неграмотно, с много лишения успяла да изучи двете си деца Димитър и Иванка. А всъщност Венета е от богат тър­новски род. Едва 17-годишна, родители­те й омъжват за състоятелния търговец Дон­чо Петров. Тя му ражда наследник – Димитър, но е нещастна в брака от самото му начало. През 1870 г. Бъдещата Ботева булка предприема немислимото за онова време – напуска омразния си съпруг. Подкрепя я единствено майка й. За да я спаси от злостните подмятания, че е „парясница“ я изпраща в Бу­курещ при брат си – за­можния владика Панарет Рашев. Въпреки че бил църковно лице, вла­диката не отхвърлил племенницзата си, ами я настанил в разкошния си дом заедно със сина й. Тя, за отплата му помагала в домакинството. Панарет не само свещенослужител, ами и светски човек. Членувал в „Добродетел­ната дружина“, която финансирала образова­телната дейност в българските части на Османската империя. Тъкмо срещу тази дружина Ботев из­ливал гнева си във всички българ­ски имигрантски вестни­ци, издавани в Румъния. А клетият Панарет бил любимата му мишена на острото му перо. Владиката съответно не криел презрението си към хъшовете. Племенничката Венета, обаче хлътва безнадеждно по учителя в българското училище в Букурещ... Христо Ботев. Владиката след църковната служба по обичай приемал големците от бъл­гарската колония в Бу­курещ. Веднъж към тях се присъединил и бунтовният даскал. Венета поднасяла на гостите сладко и кафе. Любовта им била от пръв пог­лед. В началото разменяли скришом бележки, които предавали на прислужницата във владишкия дом. Но, както казва народът „Любов, кашлица и липса на пари не могат да се скрият“. Когато вече не искали да крият връзката си, Ботев предложил на любимата си да се пренесе със сина си Димитър в ергенската му квартира. Венета изоставила охолния и осигурен живот и последвала сърцето си. Вуйчо й до края не й простил „резила“, в който го въвлякла. А по онова време подобно съжителство е било шок за патриархалните нрави.
В дома на Христо Ботев, който бил сборище за българските хъшове. Младата булка перяла и готвела на цялата дружина. Там често се отбивал Стефан Стамболов, който се кълнял във вярност на поета. (Десетина години покъсно, като председател на Народното събрание, той ще откаже да увеличи мизерната поборническа пенсия от 30 лева на Венета и ще се извръща, сакаш не я познава, когато се сблъскват на улицата. )
Двамата с Ботев пряко отразяват израза „бедни, но щастливи“. Буйният харамия ставал хрисим, когато прекрачел прага на дома им. Обичал доведения си син като свое дете. През пролетта на 1976 г., два месеца преди да повече четата си на смърт за свободата на България, се ражда и дъщеря им Иванка.
На 13 май 1876 година Ботев напуска дома си. На жена си казва, че ще пътува за Галац и Браила. Може да отскочи и до Гюргево. Дори да е дочула някаква приказка, Венета не подозирала нищо, преди да научи за смъртта на мъжа си. Чак след това получила прощалното писмо на Ботев и не се разделяла с него до края на живота си.
След кончината на съпруга си, Венета остава с две малки деца на ръце и без никакви доходи. Хъшовете правели опити да й дават по някой грош, но и те нямали пари. Венета преглътната гордостта си и почукала на портата на владиката. Той още й бил сърдит и отказал да я приеме, но при вида на пеленачето Иванка й дал малко пари да се прибере във Велико Търново. Там я посрещнала стена от ледено мълчание и откровени руганти. Тя напуснала първия си мъж и живяла без брак с „разбойник“, от когото имала „незаконно дете“.
След освобождението държавата й отпуснала мизерна поборническа пенсия, но когато вестниците надигнали вой, че вдовицата на поета иска да „осребри“ смъртта на мъжа си, гордата Венета се отказала от нея – оглушителен плестник за тогавашните политици. За да изхрани и изучи децата си тя работи като прислужница по къщите. Чак през 1886 г. жалостта на чичо й Панарет надделява над обидата и той я кани отново с децата в Букурещ, а когато умира й оставя почти цялото си имущество. Поради адвокатски пречки, обаче тя влиза във владение на имотите и парите чак след 11 години. Голяма част от завещаното Венета раздава на бедните и на църквата. Оставя си само колкото да преживява прилично. През 1906 г. любимата на Ботев понася още един удар от съдбата – умира дъщеря й Иванка, току що завършила образованието си в Женева и сключила брак по любов. Едва на 21 години.
В края на дните си венета пожелала да отиде в родното си Търново, но още при пристигането си получила инсулт. Със сетни сили дочаква да дойде от София синът й Димитър, за да му предаде лично прощалното писмо от Ботев. Минути след това предава Богу дух. Роднините я полагат в гроба на любимата й дъщеря – каквото е последното й желание.

Версия

Не сте ми кехая на очите!

Захарий Стоянов в книгата си за Ботев твръди, че калоферската учителка Парашкева Шушулова е „първото либе“ на Ботев, но няма никакви доказателства за връзката им. Тя е една от личните моми в града, Ботев често я посещавал в женския манастир, където живеела. Разменяли си книги и обсъждали литературата. На публичния изпит на нейни ученички в общината поетът така пламенно гледал Парашкева, че първенците на Калофер му направили забележка. „Не сте ми кехая на очите!“ отвърнал им Ботев.