Емил Чолаков, синоптик на Би Ти Ви пред "Преса":

Поемам цялата отговорност за времето!

Магдалена ГИГОВА

- Благодаря ви, г-н Чолаков, че се съгласихте, защото в това шантаво време най-актуалното интервю е със синоптик.

- Шантаво е не само откъм времето.
- Ааа, за политика няма да си говорим.
- Аз и без това категорично отказвам да говоря за политика. А за съжаление времето ни е най-малкият проблем. Каквото се случва - не е от времето!
- А, не съм съгласна. Времето е виновно за много неща, само за политиката е невинно.
- Я ми кажете едно нещо, за което е виновно времето, веднага ще ви оборя!
- Тези дъждове - за нашето мрачно лятно настроение е виновно, естествено!
- Настроението си е ваш проблем, какво общо имат дъждовете?!
- Дъщеря ви Ема не ви ли се кара понякога, че непрекъснато разваляте времето и не може да си играе на двора?
- Само понякога. Сутрин ме пита: „Днес ще вали ли?“ Да, тати! „Пак ли бе!“ Държи ме лично отговорен и между другото не е само тя.

- Случайни хора на улицата карат ли ви се за времето?
- Непрекъснато ме държат отговорен, аз съм се примирил и декларирам публично: „Поемам цялата отговорност за времето!“ Все някой трябва да го направи.
- Ако трябва да опишете себе си чрез метеорологична прогноза как ще звучи?
- Слънчев с леки превалявания.
- Няма ли буря, торнадо, ураган?
- Те са притурка към леките превалявания, но чак торнадо - не. По-скоро свеж морски бриз.
- Така както ни развеселявате, всички са убедени, че сте голям зевзек и в живота. И в училище ли бяхте такъв майтапчия или после ви изби?
- (смее се) Винаги съм бил. Това допадаше на някои учители, на други не се харесваше. Както знаете, това е нож с две остриета и в отношения с приятели, и с учители, и с началници... Аз съм свикнал да приемам нещата не твърде на сериозно и така живея.
- Да, ама в интернет вече сте „класик“ - има безброй сайтове с ваши бисери.
- Тази дума „класик“ винаги ми действа стряскащо, тежи ми малко в повечко. Чакайте да се спомина и тогава ме наричайте така. Дано нещо остане след мен, дори да са бисери.
- Всъщност как ги измисляте? Импровизирате ли върху прогнозата?
- На всички, които са ме гледали, им е ясно, че моето не е прогноза, а вариации по прогнозата. Една огромна част е чиста импровизация, останалото е - добре отрепетирана импровизация.
- Нещо като „контролирано изпускане“?
- Да речем 50 на 50 спонтанност и добре отрепетирана. Важното е да се запомни, да дава настроение. Защото най-малкото, от което можем да се оплачем в наши дни, е времето. Човек сутрин като се усмихне по-широко, и така му тръгва денят. Много е важно как ще го посрещнеш, с кой крак ще стъпиш, с каква усмивка ще подходиш. Изобщо в живота, не само в началото на деня. Много е важно как приемаш нещата - ако се обръщаш с усмивка към живота, и той ти отговаря със същото.
- Как гледате на онези хора, които казват, че не успяват да разберат какво ще бъде времето от шегите, които пускате?
- Това са хората без чувство за хумор. Аз мисля, че от прогнозата става достатъчно ясно какво ще бъде времето. Дори като избегна пристрастието, че говоря за себе си, обективно погледнато, начинът, по който сме свикнали да се говори за времето по медиите - чисто сух и научен, е доста по-неразбираем от начина, по който аз го представям. Тази реакция е от хора, които ги дразни различността, зевзеклъкът, чувството за хумор. Мое мнение е, но мисля, че това, което правя, е много по-разбираемо от „преобладаваща разкъсана облачност, купесто-дъждовна на отделни места“.
- Очевидно вашето е прилепчиво, защото новата синоптичка на Би Ти Ви Милена Миланова също пуска шеги.
- Така трябва да бъде.
- Както казват бабите, „напоследък много познавате“...
- Те са ми любимата аудитория заедно с децата.
- Та „познаването“ на по-добра техника ли се дължи, или на повече и по-достоверна информация?
- Логично е прогнозите да са все по-успешни! Видимият напредък е нормален. Живеем във време, в което науката и технологиите се развиват динамично, направо препуска. Бумът в технологиите е жесток! Ясно е, че науката метеорология е свързана силно с технологиите.
- Вие сте метеоролог, смятате ли, че природата си отмъщава за нашето отношение към нея?
- Не, не! Винаги го казвам и съм убеден 100 процента. Хората смятат, че природата им отмъщава, защото са късопаметни. Такива катаклизми и аномалии са се случвали преди 150-200 години, ще се случват и занапред. Времето е такова, каквото е, останалото е тежка конспирация, която няма нищо общо с действителността. Убеден съм, че прабабите и прадядовците ни преди столетия са си говорили по същия начин: „Какво стана с това време, то ни отмъщава. А навремето какви зими имаше...“ Винаги е било и винаги ще бъде - няма нищо смущаващо.
- Хората ви разпознават на улицата, повечето ви се радват. Телевизията е голям гъдел. Ако се наложи да се разделите с нея, мислите ли, че ще боледувате известно време?
- Изобщо не съм се замислял, защото няма такива шансове. Аз съм човек, роден за това нещо, което правя - колкото и да звучи като високо самочувствие. Не мисля, че има шанс скоро да се разделим, така че не ми и минава през акъла.
- Да, ама и като учител сте се чувствали много на мястото си. Всички са вдигнали ръце от тийнейджърите. Как сте се оправяли с гимназистите като даскал по физика?
- (смее се) Явно съм човек, който е роден за две неща. Всеки си има някакво призвание. Или две. Въпросът е да ги открие. Сега се замислям, когато ме питате. Понеже бях учител преди повече от 10 години, много вероятно е и възрастта да е изиграла някаква роля. Тогава съм бил много близко до тях. Не знам сега, като се върна... Мисля си, че аз в главата си не съм мръднал много, така че ще се разберем (засмива се замислено). А може и да съм „мръднал“. Зависи от значението на думичката. Българският език е толкова готин, че всяка дума има втори план. И аз се опитвам максимално да се възползвам от тази привилегия.
- А какво стана с мечтата ви да играете в сериал. Пускате го от време на време в някое интервю, никой ли не клъвна?
- Чак мечта... По-скоро предизвикателство. Никога не съм подозирал, че имам някакъв актьорски талант, а много хора го съзират у мен. Така че искам да видя дали, аджеба, ставам, или не. Иначе моята професионална мечта се е сбъднала.
- Явно обичате предизвикателствата, защото и „Великолепната шесторка“ беше бая изпитание?
- Но и незабравима емоция!
- Поддържате ли връзка с Бони, вашата партньорка, с която победихте?
- Чуваме се. Може да е два пъти в годината, но се чуваме - по големи празници, рождени дни на децата...
- Това, че навремето сте свирили в рок група, помогна ли в „шесторката“?
- А, това е нещо ново за мен. Аз съм стар рокаджия, но никога не съм свирил в група. Не че съм нямал желание, но съм тотален музикален инвалид, както стана видно в „шесторката“, така че това е някакъв слух.
- Сега ще ви задам един болен въпрос - какво става с доктурантурата. Ще се появи ли едно „д-р“ към името ви, когато го изписват за прогнозата?
- Ох, за какво ми е?! Това наистина е един болен въпрос. Аз съм амбициозен човек. Когато нещо си го навия на пръста, не мирясвам, докато не стане. Явно вътрешно не ми е нужно и затова не съм го направил досега. Аз съм такъв - не мога да спя, не си намирам място, ако искам да направя нещо. Но все някога ще се случи, защото по докторантурата съм свършил страшно много работа - и научва, и техническа, и свързана с програмиране, и е грехота да се захвърли с лека ръка и да се изостави на финалната права. Ако се стегна и седна да работя, реално ще ми трябва един месец да я довърша.
- Няма ли противоречие между вашия цветист и образен език и необходимостта да пишете сухо и наукообразно. Няма ли да се озорите?
- Не, аз съм го правил много пъти и не ми е било зор. Нямам мотивация, защото не изпитвам нужда от това на този етап. Но заради отметнатата работа рано или късно ще го довърша.
- Дъщеричката ви Ема ражда ли бисери също като татко?
- Ема е страшна майтапчийка! Това не може да се подражава - или ти идва отвътре, или не. Някой път изръсва такива неща, че направо ме разбива. Смея се по цял ден. Нямам за цел да ги записвам, но ме радва, че Ема хвърля майтапи, направо учудващи за възрастта й - няма още осем годинки. За жалост не мога да се сетя конкретна шега, но по цял ден с нея е забавно.
- Тя сякаш ви върти на малкото си пръстче. Вас ли повече, или майка си?
- О, майка си! Мен само може да ме оскубе за косата, дето я нямам.
- Вие ли играете лошото ченге?
- Ние се разбираме, без да се караме с нея. Знае, че с мен, когато вика и крещи, не постига успех.
- С половинката си Краси, с която сте заедно от 14 години, мечтаете за още едно дете. Работите ли по въпроса?
- (смее се) Еее, да не искате и да ви кажа в какви пози работим по въпроса! Искам и не съм се отказал, но това е Божа работа!

- Ема е кръстена на вас, а вие сте кръстен на Емил Димитров. Срещали ли сте го някога?
- Нямал съм честта да се запозная с него. До ден днешен го уважавам, но него цял народ го уважава и почита.
- Още ли четете фентъзи? То по-голяма фантастика от българския политически живот няма.
- (смее се) Това е някаква пародийна фантастика!
- Ами да, човек като ги гледа политиците, му иде да се напие с пангалактически гъргалобластер (напитка от любимата книга на Емо - „Пътеводител на галактическия стопаджия“).
- (смее се) Това е добра идея! „Галактическият стопаджия“ ми е номер едно в топ 10 на любимите книги.
- Другата ви любов - планинарството, сигурно от родния ви Гоце Делчев идва?
- Ние сме си планинци (смее се). Ей, кметът трябва да ми даде някакви пари за рекламата. Но това място трябва да се посети, защото е фантастично, разкош! Гоце Делчев не е просто в планината, а е между двете най-готини планини - Родопите и Пирин, и е наистина вълшебно!
- Колко често успявате да избягате в това вълшебство?
- За съжаление не колкото бих искал. Не съм си ходил от Великден. Живи и здрави, този уикенд искам да мръднем натам.
- С телевизията очевидно сте намерили себе си, но преди това хрумвало ли ви е да смените държавата?
- Честно казано, не ми е хрумвало. Дискутирал съм обстановката, в която живеем, но никога не ми е било идея да емигрирам. Аз не мога да се разделя с природата, с приятелите и със средата си. Не съм такъв човек. Ще боледувам много и знам, че няма да оцелея.
- Кой е любимият ви гаф на екрана?
- Те са толкова много, че да отсея любим, е невъзможно. На мен цялото ми телевизионно присъствие е един гаф на фона на възприетите норми и стандарти, така че най-големият гаф е присъствието ми в ефир. Всеки ден се забавлявам и го препоръчвам на всеки. С каквото и да се захванете, го правете с кеф! Без любов, без забавление, когато правиш нещо - не става! Аз съм живият пример!
- Каква прогноза за времето ще пожелаете на хората, които четат интервюто с вас?
- То е по-скоро пожелание - да не приемат нещата много на сериозно, въпреки че е почти невъзможно в тази наша любима държава. Може да е клише, но - усмихвайте се на живота и той ще ви върне усмивката!
Аз обичам да се разхождам по улицата и всеки, който ме разпознава, ми се усмихва. Да накарам човек да се усмихва в това намръщено време, изцяло усмихва деня ми. На мен това ми стига!

Лексикон

- Любима музика?
- Рок - „Айрън мейдън“ и „Металика“
- Дъщеря ви Ема на вас ли е кръстена?
- Е, не съм някой себичен егоцентрик, който си кръщава детето на себе си. Това е изцяло решение на Краси - приятелката ми. На мен това име лично много ми харесва, а и тя е родена на 18 юли, което пък после разбрахме, че е и „Свети Емилиан“, така че нещата просто си съвпаднаха невероятно добре.
- Приятелката ви не ви ли ревнува?- Ами всъщност се надявам да ме ревнува, защото това означава, че ме обича. Дано е така. Аз повод не й давам, но ми се иска да ме ревнува.
- Понякога натежава ли ви всенародната любов,?
- Не, защо да ми тежи. Щастлив съм и спокоен, че всички ме срещат с усмивка. Спират ме непрекъснато по улицата, но дори и само да ти се усмихнат и да те поздравят с добро чувство, ти е достатъчно. В такива моменти си мисля, че май наистина съм успял да накарам хората да се усмихват - това, което непрекъснато се опитвам да правя в работата си.

Водещите на „Преди обед“ по Би Ти ви Деси Стоянова и Сашо Кадиев пред , вестник „Преса“:

Водещите на „Преди обед“ по Би Ти ви Деси Стоянова и Сашо Кадиев пред , вестник „Преса“:

Сработихме се на втората година

Магдалена ГИГОВА

 

- Колко време ви беше необходимо да се сработите?

Деси: Колко време ни беше необходимо, Сашо?
Сашо: Година и малко. Сега сме трети сезон. Трябваше ни сезон и половина.
- Какво ви скърцаше най-много?
Сашо: Скърцаше ни това, че просто двамата мислим и работим по различен начин. Тъй като тя е професионалист журналист, аз не съм и оттук идва голямото разминаване.
Деси: Мисля, че просто се опознахме, напаснахме се. Както във всички отношения. Трябва известно време, за да опознаеш другия и да намерите къде е пресечната ви точка.
Сашо: Една американска компания ни направи психологически профили на характерите. Оказа се, че аз съм много комуникативен човек и бързо влизам в лични контакти с хората. И в този смисъл на мен ми е по-лесно аз да се опознавам с партньорите си - и професионалните, и интимните. Деси се оказа, че е моя противоположност. Тя е по-резервирана, мнителна към хората.
Деси: Не пише, че съм мнителна!
Сашо: Пише, пише! И че се съмняваш във всеки човек.
Деси: Съмнявам се във всичко.
Сашо: Значи си мнителна. В този смисъл на мен ми беше по-лесно. А Деси се примири, защото видя, че нямам намерение да правя кариера като телевизионен водещ и че каквото правя, това ще си остане. И започна да се усмихва на всичко.
Деси: Не става въпрос за примирение, а за напасване и за приемане. Освен това и двамата сме извървели някакъв път от момента, в който сме започнали.
- Очевидно различността е някаква добра формула?
Деси: Да, така се оказа.
Сашо: Имаме над 350 ефира заедно. 250 от тях са по два часа. Можеш да си представиш колко часове сме натрупали в живи предавания. Ако бях се записал на чужди езици, на яздене и скокове с парашут, отдавна да съм ги покрил тия пусти часове.
- А ти, Деси?
Деси: Чувствам се добре на мястото си, което е прекрасно.
- Сашо, теб не те ли притеснява осведомеността на Деси в политиката? Тя от години е политически журналист, а ти си театрал?

Сашо: Нашето предаване не е политическо, и слава Богу. Защото аз нямаше да съм тук, ако беше политическо. Това щеше да е пълен абсурд. Разбира се, имаме и такива теми, но това е съвсем отделна писта, в която Деси се движи.

- И ти мълчиш?
Сашо: Разбира се. Все едно тя да дойде в театъра и да ми дава наставления. Всеки да си знае мястото. Проблемът ми на мен е, че аз не съм любопитен човек, а в журналистиката трябва да се интересуваш от всичко. Любопитен съм, но не задълбавам в детайлите, пък за журналистиката си трябва. Това понякога ме притеснява, но аз не съм журналист и няма да ставам.
Деси: Ти на много неща си се научил, както и аз. Това е нормален и естествен процес в работата.
Сашо: Занаятът на водещия вече ми е абсолютно ясен. Където и да ме сложат, знам кои камери ме снимат, а в началото се чудех накъде да гледам.
Деси, кои от Сашовите прояви на артистичност са те вбесявали най-много?

• Деси: Особено в началото имахме доста такива ситуации.

Сашо: Случвало се е доста често разговорът си върви, Деси го води в някаква посока, обаче аз чул-недочул задавам същия въпрос, който сме задали преди минути. Връщам разговора, буксувам и Деси се вбесява. Тя се е подготвила и изведнъж артистът започва нещо да си да си прави... Това дразни.
- На екрана или на сцената нещата са неуправляеми, ако има дете или куче. Коя е била най-неконтролируемата ситуация в студиото?
Деси: Имаше една много смешна ситуация, когато Катя Близнакова ни беше на гости с нейния мопс Грей. Идеята беше тя да ни покаже как той пее. За съжаление преди ефир пя чудесно, но в студиото се смути и не обели нито нота.
- Но май направи купчинка на пода?
Деси: Не на пода, а в скута на майка си.
Сашо: Той като се изака в нея, тя го държи и никой не знае. Чак когато свърши интервюто, тя като го вдигна кучето, акото си падна на земята.
Сашо: Другият неконтролируем момент беше, когато Мишо Шамара изтрещя и започна да хвърля... Иначе не сме имали такива ситуации, в които да се смутим или да не можем да контролираме.
Деси: Имахме смешно изпълнение и с пуйката Лукреция, която Сашо помилва по повод Деня на благодарността. Тя се разпя на стола на Сашо, а също така остави следи от своето присъствие....
Сашо: Но аз я помилвах, защото все пак съм добър човек.
- Деси, ти първоначално си отказала да бъдеш водеща. Какъв беше аргументът ти?
Деси: Аз много пъти съм казвала, че никога не съм имала самоцелна идея, стремеж, копнеж да ме показват по телевизията. Аз бях редактор в предаването и се чувствах добре в тази си роля. Наистина казах „не“, впоследствие размислих, видяхме се със Сашо и всичко много бързо тръгна.
- Сашо е актьор и син на Катето Евро. Той от ранна възраст знае меда и жилото на популярността. Как е при теб, Деси?
Деси: Усещам я по някакъв начин. Най-хубавото е, че хората са като че ли една идея по-приветливи, по-мили и по-любезни с теб, когато те разпознаят. Което е чудесно.
- И ти дават по-хубаво месо?
Деси: Не пазарувам в месарницата... (Смее се.) Не мога да преценя.
Сашо: На мен ми дават.
Деси: Но установих, че ми продават по-скъпо мандарините на пазара. Защото явно се предполага, че....
Сашо: ...че сме пълни с пари, което не е вярно.
Деси: Един път ходих до пазара и като се прибрах, си дадох сметка, че всъщност съм оставила доста сериозна сума за дреболии, които не може да струват толкова.
Сашо: Сложили са ти цени като за водеща .Хората си мислят, че като ни дават по телевизията, разполагаме с кой знае какви ресурси. И вместо да ни правят отстъпки, ни взимат повече пари. Аз не разбирам каква е логиката тук!
- Е, не се оплаквай, Сашо! Ти споделяш с медиите всяка твоя житейска ситуация.
Сашо: Това е по-добро, защото споделяш житейската си ситуация такава, каквато е. Аз не съм извършил нищо лошо, така че мога да си обясня всичко.
- Деси, кой те докарва повече до бяс - Сашо или 5-годишните ти близнаци?
Деси: Вече определено за Сашо нямаме този казус. Изпусна момента. В началото имахме разминавания. Но това вече сме го надраснали. Много гладко и приятно работим заедно.
Сашо: Просто райско е положението, защото аз също заобичах предаването. В началото заради тези разминавания ми беше малко некомфортно. Но сега, особено в този трети сезон, идвам с най-голямо удоволствие.
Деси: Аз съм от хората, които лесно се ядосват и са склонни да се тръшкат за много неща, вкл. да хиперболизират разни ситуации или неполучили се по най-добрия начин неща. Така че лесно се паля. Хубавото е, че и бързо след това потушавам пожара. А в отношенията с децата си много внимавам и се старая да не си изпускам нервите. А те че са способни да те изненадат винаги с нещо и да те поставят в неочаквана ситуация, е факт.
- Абе, Сашо, ти кога репетираш в театъра? Трябва да си на специален режим.
Сашо: Да, благодарение на толерантността на Малък градски театър „Зад канала“. Директорката направи специален режим за мен. Ясно е, че някои колеги се нервират жестоко, понеже те започват в 9,30, а аз идвам в 12,30 на репетиция. Имаше конфликти, напрежение. Когато си вършиш работата обаче, не могат да те махнат, няма за какво. Затова още ме търпят.

След репортерстването в новините на Би Ти Ви „Преди обед“ за теб, Деси, сигурно е като санаториум?

• Деси: Като репортер в новините наистина не знаеш кога ще се прибереш. „Преди обед“ зключително много ми импонира на житейската ситуация.
• - Хубавото е, че си омъжена за журналист и те разбира. но децата питат защо гледат мама на екрана, а не вкъщи.
• 

Деси: Така е. Аз пак си имам една доста добра заетост, защото съм човек, който се вглежда в детайлите и прекарва доста време в четене, подготовка, мислене на сюжети, които ни предстоят. Но мога да съм и изключително гъвкава.
Сашо: Слава богу ние имаме добър редакторски екип, находчиви са и не е необходимо ние, водещите, да си смучем теми от пръстите.
- Сашо, баба ти беше много известна гледачка на кафе.
Сашо: Баба Данче, да. Тя по-скоро гледаше на всичко и особено като те види.
- Какво е предсказала за теб на майка ти?
Сашо: Когато ме видяла за първи път в родилното, е казала: „Това дете след години ще седи и много хора ще го гледат в устата какво говори“. До ден днешен ме срещат хора, които казват: „Баба ти каквото ми е предрекла преди 30 г., всичко се е случило“. На мен интуицията ми е силна, но нямам пророческа дарба.
А ти, Деси, когато сте канили гледачки в студиото, не си ли искала лична прогноза?
Деси: Аз не съм от хората, които се интересуват от тези неща, нито следвам съвети, дадени под такава форма.
- Вие понякога разменяте малко мечешки шеги. Обиждате ли с?
Деси: Вече не. На мен в началото ми беше наистина трудно да свикна с чувството за хумор на Сашо. Имало е ситуации, в които и други хора не са го разбирали. Аз обаче го иронизирам или не му обръщам внимание.
Сашо: Да, иронизира ме, но не ме захапва рефлективно, по-скоро ме игнорира.
- Сашо е компютърен маниак, а ти, Деси?
Деси: Аз не. Използвам техниката, за да работя.
Сашо: Аз ползвам техниката за всичко - за работа, за забавление, за начин на живот. Тя ми дава това, което ме кефи. Светът пред мен в таблета. Много обичам електронни игри.
Деси: Сашо беше много смешен, като разправяше със светнал поглед как си е взел „Плейстейшън 4“.
Сашо: Това е технология от най-високо равнище! 8 г. се е подготвяла тази технология в „Сони“. Техните инженери, адски интелигентни копелета, са мислили 8 г. как да стане и накрая се е получил продукт, който върши страхотни неща. Медията, музиката, филмите, игрите, интернетът - всичко ти е в една такава кутийка. Включваш го в телевизора и пред тебе е светът.
- А на теб, Деси, от какво ти блясва поглед?
Деси: От доста по-прозаични неща. Чувствах се изключително добре в тези безпрецедентно много за човек, работещ в телевизията, почивни дни по Коледа и по Нова година, защото успях да прекарам доста време с децата. Влизаш в съвсем друг ритъм и обръщаш внимание на неща, за които иначе нямаш време. Това е приятна хармония.
- Сашо, явно приятелката ти Таня е държелива, защото от театър, телевизия и плейстейшън едва ли ти остава много време за нея?
Сашо: Държелива е, вече трета година. Аз знам, че мъжете работят много и че жените им трябва да се съобразяват. Мъжът работи, за да създава уюта в дома, да печели пари, за да може децата му да са образовани.
- Ама ти си много патриархално настроен.
Сашо: Аз така съм отгледан и вярвам, че светът е устроен така.
Деси: И си вярваш като истински балкански субект.
Сашо: Това не е балкански, това е световен субект! Патриархалният модел е отпреди десетки хиляди години. Мъжете създават външния свят, а жените - вътрешния.
Деси: Аз пък смятам, че всеки трябва да има възможност да създава в еднаква степен и външния, и вътрешния свят. Колкото и да е скучно, формулата е в баланса. Прекаленото залитане в едната или в другата посока носи повече щети, отколкото ползи. Въпросът е и семейството да се чувства комфортно, давайки ти подкрепата си.
Сашо: Когато работя по 16 часа, как да си видя гаджето, майка си, да не говорим за приятелите. Всички ми се сърдят: „Голяма звезда стана, вече не ни се обаждаш“. Кога да се видим, като ставам в 7,30 ч. сутринта и се прибирам след 9,30 вечерта и нямам време да се видя дори със себе си.

- Деси, говориш за баланс. Той няма ли да се наруши, ако слезеш от екран?
Деси: Е, всяка промяна е свързана със стрес и известен дискомфорт. Ама това не е нещо, от което бих тръгнала да се плаша. Всичко идва и в един момент си отива. Животът се развива, нещата се променят. И пак казвам - воденето никога не ми е било самоцел. Прекрасно е човек да се чувства добре и в работата си, и вкъщи. В момента съм много окей в собствената си кожа, във всичките си роли и това ме прави щастлива. Гледам да съм тук и сега, а не да мисля за какво ще стане утре.
- А на теб, Сашо, екранът ще ти липсва ли?
Сашо: Ще ми липсва много, защото човек се привързва. Аз давам вид малко, че не се ангажирам с нещата около мен. Това съм си го възпитал, за да не стават големи разочарования и разминаванията, ако изгубя нещо. Когато се случи, е кофти, но няма как. Би ми било мъчно, защото свикнах с екипа.
Деси: Но най-хубавото е, че на нас не ни предстои край, а чудесно продължение.
- Питам хипотетично, за да ви настроя философски за един хубав край на интервюто.
Сашо: Опитът, който се дава на човек, е най-ценното, той остава за него. Като актьор имам голям късмет, че попаднах в нещо тотално различно, но същевременно обогатяващо моята професия. Всички срещи в „Преди обед“, работата пред камера са неща, които моите колеги нямат и най-вероятно никога няма да имат. Това е подарък от съдбата, голямо нещо, което се случва веднъж, най-много два пъти в живота. И се пада на малцина. За мен едно от най-ценните неща е да посрещаш новите опити, да ги преживяваш. Аз съм на 30 години, мои връстници умират всеки ден. А ако умреш утре, без да си получил нищо от живота?! И защо? Понеже си го пропуснал, казвайки „А, не. Това не е за мен!“. Кое не е за теб? Всичко е за човека.

Силвена Роу, водеща на шоуто „Щипка сол“, което тръгва от есента по Би Ти Ви

Силвена Роу, водеща на шоуто „Щипка сол“, което тръгва от есента по Би Ти Ви

Може да съм жена, но като готвач имам топки

Магдалена ГИГОВА

Силвена Роу е родена в Пловдив. Баща й Йохан Лаутлиев е журналист, говори шест езика и притежава колекция от картини. Майка й Кунка е реставратор и една от най-красивите жени под тепетата. Силвена израства в бохемска и артистична атмосфера. На 18 г. на Пловдивския панаир се влюбва в Малкълм Роу и последва сърцето си към Англия. Имат двама сина - Илан на 25 г. и Александър на 20. Големият работи в организацията „Спасете децата“, а малкият  е студент в „Сейнт Андрюс“, шотландския университет, където се залюбват Уилям и Кейт.

„Аз не пия и съпругът ми много ме водеше по ресторанти, за да опитвам различни кухни. Така престанах само да свивам сарми и да пълня чушки, въпреки че обожавам българската кухня, и се заинтригувах от френски, италиански и индийски ястия“, казва Силвена. Звездният й миг е през 2007 г., когато приятелка я записва за кулинарно състезание, на което се надготвя с 1900 претенденти. До финала достигат едва шестима. Българката печели, защото не си оставя суфлето в калта - на всяка нападка, че трябва да си стои у дома до печката, тя отговаря с остър език и чувство за хумор. Г-жа Роу е в Светата троица на кулинарните гуру в Англия заедно с Гордън Рамзи и Джейми Оливър. Четири години води рубрика за рецепти във в. „Гардиън“, участва в безброй телевизионни предавания, върти собствен ресторант в аристократичния лондонски квартал „Мейфеър“. В момента снима активно шоуто „Щипка сол“, което тръгва от есента по Би Ти Ви, и прескача до Дубай, където с роднина на шейха е захванала проект за верига от 20 ресторанта „Арабеск бай Силвена“ в Обединените емирства.

 

-        Силвена, как една дама пробива в мъжкия свят на кулинарията, където битува убеждението, че жената готви всекидневно, а мъжът прави изкуство в кухнята?

-        Много е трудно. Професията на готвача е трудоемка, трябва да си силен физически. В моя случай това не важи. Аз съм доста по-висока от повечето мъже (над 180 см - б.а.), пък и съм яка българка. Но ако стане главен готвач, жената трябва да се откаже от семейството. Ресторантът е като дете, изисква постоянно внимание. В него не се работи от 9 до 17 ч., часовете са несоциални, свършваш през нощта. Но аз съм много силна, напориста. Ние, българите, имаме амбицията да постигнем нещо, темпераментът помага в професията на готвача.

       В България готвачът го имат за слуга. В началото майка ми изпадаше в ужас и ме молеше да не казвам на никого в България, че съм готвачка. Срамуваше се. А по света е човек на изкуството. Но нещата се променят. При снимките за шоуто „Щипка сол“ се срещам със страстни млади колеги, с въображение, с познания, с желание да постигнат висини в готвенето. Моето предимство е, че съм израснала като кулинарка в чужбина и познавам различни видове кухни.

       Когато отворих ресторанта си работех между 90 и 100 часа седмично. Слава Богу, децата ми бяха по-големи.

-        Значи, ако една жена иска да стане голяма готвачка, трябва да се откаже от семейството?

-        Не, но трябва да се държи като мъж и в същото време да е женствена. За себе си казвам, че съм единствената жена готвачка с топки. Така се казва на английски. На български е мъжко момиче. Някои ме намират за агресивна, но аз съм си изработила броня. Моите български колеги обаче казват, че съм много щедра, защото споделям с тях опита си. Балкански манталитет е готвачите да не споделят. А аз съм в България с идеята да споделя знанията и уменията си, да въодушевя и заразя другите с успеха си.

-        Какво ще представлява „Щипка сол“?

-        „Щипка сол“ е по вносен лиценз, популярно е в Австралия и Америка. Това не е готварско шоу, в което аз съм на тезгяха и говоря на хората как си режа лука. С това предаване предизвиквам цялата нация - „Който мисли, че е добър готвач да дойде да ми се опълчи“. Пенка от Перник приема предизвикателството. Аз готвя в студиото, ние пращаме камера в нейната кухня. Двете готвим ролца с краставичка, да речем, по едно и също време, и двете ни виждат на екрана. На трети екран е друг човек, от Търговище, Пазарджик или Благоевград, който споделя нашата страст към готвенето. В същото време ще имаме връзки и по скайпа с много хора. Шоуто е интерактивно! Плюс публика в студиото, възбудена от това, което правим, и гост, българска знаменитост, и жури. Ние готвим, журито опитва, говорим си с цяла България. „Щипка сол“ ще бъде голям купон!

-        Е, със сигурност най-често вие ще печелите.

-        Но това не е състезание, а споделяне. Все едно отивате на дискотека, където всички танцуват. В шоуто сме на едно парти, където всички готвим и опитваме.

-        Обаче вашата печка определено ще се различава от котлона на човека от Каспичан.

-        Печката няма значение. Неотдавна завърших по Би Би Си 2 „Кънтри шоу кук оф“. С един прочут готвач на Великобритания обикаляхме страната с едно ретро ситроенче с кухничка в каросерията. Ходехме по най-големите панаири в дълбоката провинция, където хората говорят с такъв акцент, че не бихте разпознали, че е английски. Срещахме се с фермерски жени, с членове на организацията „Женски институт“, които само готвят или пекат. Специализирали са се в шоколадов, чийзов или лимонов кейк. Те си готвят у дома, а ние в ситроенчето, и камерата ни следи. Избраните съдии опитват „на сляпо“. Сума ти купи донесох от това състезание. Четири жени ме гонеха да ме питат какво съм сложила в своя чийзкейк, след като те 15 г. пекат само това и печелят награди. А в провинцията, където няма кино, театър и култура, това състезание е гвоздеят на годината. Това беше 101-вото издание на надпреварата.

    Същата работа и в „Щипка сол“. Аз правя масленки, да речем. Жената от Петрич казва „Аз съм правила масленки, майка ми, баба ми - също. Ще те спукам с моите масленки!“ И ще ме спукат. Аз не съм в България да спечеля, а да вдъхновявам. Да кажа, че от готварството могат да се правят и пари, че това е всеотдайна професия, която изпълва живота ти с радост, щастие и най-вкусни неща.

-        Да, ама вас ви показват по телевизията.

-        Стигнах дотам, защото аз нямам филтър в главата, карам го по български - каквото ми е на акъла, това ми е на устата. И англичаните си мрат от кеф. Не че не мисля какво казвам, не съм идиот, но не лъжа. Нямам съмнение, че някой ще каже: „Ква пък е тая, дошла от Англия?!“. „Тая“ е една българка, работила ден и нощ, за да постигне нещо, и никога не се е предавала. Затова искам да отворя школа по готварство в България, да допринеса с каквото мога. Не мога да си позволя да съм през цялото време в родината си, но ще обучавам, ще възпитавам навици. Направо съм възхитена от някои млади български готвачи - имат навици, култура, познания, умения. Тези хора трябва да се култивират. Засега сами се катерят нагоре, но трябва някой да ги подпомага.

-        Някои ще кажат, че е лесно да си топ готвач в Англия, където кухнята се изчерпва с овчарски пай, пудинг от трохи, говеждо и риба с картофи...

-        Аааа, така си мислят! Английската кухня е много космополитна. Риба с картофи не е по българския вкус, но като омъжена за англичанин, аз ги правя страхотно. Когато сготвих фиш енд чипс в „Щипка сол“, целият екип от 30-40 човека полудя! В кулинарно отношение Лондон е на върха, почти настига Ню Йорк по невероятната си световна храна. Все едно с в галерия, където има изкуство от цял свят, ти го гледаш и то те вдъхновява да постигнеш същото.

-        Синовете ви какво ядат? Сигурно им е омръзнало от гозби с трюфели и искат чийзбургер?

-        Моят чийзбургер е феноменален. Рядко ядем трюфели. Всяка неделя правя традиционно английско печено, но и много хубави пълнени чушки, мусака, лозови сармички, пържени тиквички с подлучен сос. Децата ми са израснали със супа топчета. Когато ме няма, си готвят сами.

-        Наричат ви „готвачката на звездите“. Как се справяте с диетите им? Вашата кухня се основава на пресни продукти, но знаменитостите са на веганска или на макробиотична диета.

-        Много е трудно. В последните години се специализирах в безглутенови десерти. Те са феноменални, никой не може да ги приготви - те са без брашно, а понякога и без захар. Правя и много сурови неща - паста и лазаня, например. Така не убиваме минералите и витамините. Не употребявам олио и масло, зехтин много рядко.

     Що се отнася до звездите, повечето си идват с маниерите и изискванията. Преди три-четири месеца дойде една звезда с огромен антураж в моя ресторант „Куинс“ (от quince - дюля). Поиска риба. Поднесох му. „Не такава риба, той яде само бяла храна.“ А рибата беше бяла, но с бежов оттенък. А той искал лабораторно бяло. Хлябът трябваше да е с бяла кора. Има много странни хора. Това дори не е здравословно.

Готвила съм за екипите на Мадона и Шер. Шер си поръчваше агнешко „със синя кръв“ от фермата на принц Чарлз. Мадона пък искаше нещо невиждано за кетъринга и измислих едни странни бургери. Стела Маккартни ми поръча за бейби шауъра (детско парти преди раждането на бебето - б.а.) на Кейт Мос сладкиш с малини. За Клаудия Шифър мога да кажа, че когато яде, си хапва нормално, но ако реши да пази диета, кара само на консоме (бульони). Тя е много близка с Мадона и ме препоръча. Мила Йовович с мъжа си, режисьора на 3D филми Пол Андерсън, бяха в ресторанта ми. Орландо Блум - също. Готвила съм за принцеса Майкъл Кент, за Тина Търнър, Валентино, за популярната група „Уан дайрекшън“, по която момичетата са полудели. За политици, за президента на Турция, когато беше в Лондон. Готвила съм за семейството на шейха на Дубай. А това са хора с много разглезено небце. Харесаха ме и с един от шейховете ще правим верига от ресторанти в Дубай.

Известните хора ядат като нас, даже по-малко от нас. За мен е важно да имат отношение към храната. Ние в България сме късметлии, защото за нас храненето е ритуал. Обичаме да седнем, да се съберем, да се видим с приятели и да е по-длъжко...

-        Измисляте ли нови рецепти или творчески пресъздавате съществуващи?

- И двете. Аз нямам никакви други заложби. Не умея да смятам, да рисувам, да пея. Готварството ми е страстта. Никой не може да ме пипне по знания, опит и  преживявания. Концентрирала съм се в едно нещо и съм перфектна. Непрекъснато се уча. Извън снимките, обикалям цяла София да търся готварски книги. Баща ми, светла му памет, беше половин турчин. Той имаше невероятен вкус за готвене. Майка ми хранеше семейството, но когато той влезеше в кухнята, това беше празник - с вятър, с финес. Много обичам турската, и балканската кухня изобщо.

Знаете ли обаче, че българинът не ползва много от подправките, които изобилстват у нас? В шоуто ще го образовам. Работя с индрише, а младите да не знаят какво е това. Показвам бабини подправки, които сме забравили. Понеже готвя без запръжки, чрез билките придавам специален аромат. Подправките повдигат на друго ниво вкуса. Малцина знаят, че в България се отглеждат трюфели. Готвих с тях и за тази цена са наистина добри.

-        Оспорвате максимата, че полезната храна е безвкусна.

-        Няма такова нещо. Моята храна е много полезна и много вкусна.

-        Правите ризото с див ориз, експериментирате с черно жито. Чували ли сте за старобългарската пшеница лимец?

Никога не бях яла хляб от лимец, но днес опитах. Много е странно, здравословно и интересно. Съставките в България са невероятни. Тук не мога да си отям на дини, домати биволско сърце и патладжани. Знаете ли, че и в Турция доматите вече нямат този ароматен вкус? Днес си купих на улицата белени пресни орехи. Вървях, ядях и се върнах в детството си в Пловдив. Аз и кренвирши обичам, те са част от моето детство и хич не ме интересува какво слагат вътре.       Винаги съм била вдъхновена от храната, обичам да ям!