Третата жена на Владимир Трандафилов е с 30 г. по-млада

Легендата на Народния театър отказва договор с Холивуд, дават ролята на Шарл Боайе

Магдалена ГИГОВА

При един от гастролите на големия актьор Владимир Трандафилов в Русенския театър го настаняват да живее в гримьорна на втория етаж. Както повелява славата му на голям любовник, той води със себе си млада придружителка. Когато колеги го питат как върви, чаровникът с дълбокия глас отвръща дяволито: „Ох, по две представления на ден - едно на сцената, едно горе!“ Дните му на сериен прелюбодеец обаче са преброени. През 1952 г., когато е вече на 55, актьорът среща третата си и последна съпруга - Нора. Разликата им е 30 години, той е връстник на майка й, но младото момиче нехае, омаяно от таланта и галантността на Владимир Трандафилов. Запознават се покрай желанието й да стане актриса. Тя играе в Работническия театър в някогашния Дом на профсъюзите - кино „Георги Димитров“. Съвсем скоро обаче срещите им прерастват в любов.

„Много исках да стана актриса. Преди да се оженим с Владо, мои познати много настояваха да ме срещнат с него за прослушване. Но аз се дърпах, името му така ме респектираше, че не исках дори да го зърна. След години му разказвах за това, а той се смееше: „Добре че тогава не съм те прослушал, щях да ти кажа, че от теб актриса не става!“, спомня си Нора, която след сватбата се отказва от бленуванията по сцената. Въпреки това тя има няколко постижения в театъра и едно във филма „Калин Орела“ с Иван Димов в главната роля.

По онова време е голямо петно да се ожениш за мъж с два брака зад гърба си, а още повече - с 30 години по-възрастен. Трандафилов обаче е влюбен като ученик, а умението му да ухажва няма нищо общо с несръчните опити на връстниците й. Освен това актьорът е привлекателен, висок, с неповторим глас и отваря пред Нора вратите на онази Светая светих, за която мечтае от дете. Разликата във възрастта не я плаши. „Беше връстник на майка ми, затова родителите ми не одобряваха този брак. Но кой да ги слуша? А Владо беше такъв омайник! В началото се шегуваше, че ще ме сгоди за своя асистент, и се заричаше да ни стане кум. Един ден го закачих: „Къде е моят жених?“ Той ме погледна изпитателно и каза: „Млада госпожице, позволете ми аз да изиграя тази роля на вашата сватба.“ Няколко месеца по-късно се оженихме“, спомня си съпругата му. Тя е убедена, че срещата й с такъв забележителен човек е най-големият подарък от съдбата. Нора също му поднася дар - дъщеря им Таня. (Трандафилов има още една дъщеря от предишна връзка, която признава за своя, въпреки че няма брак с майката.) Незабравим титан на сцената на Народния театър, актьорът е дълбоко непрактичен в житейските дела. „Материалните неща в живота не го интересуваха. Печелеше достатъчно пари, но вместо да живеем в охолство, едва свързвахме двата края. От касиерката на театъра съм чувала, че веднага след като получи заплатата си, той разпределя парите си в пликове и ги надписва. А пред театъра го чакат поне десетина приятели, които той издържа“, спомня си пред сп. „Тема“ съпругата Нора. Той раздава заплатата си на закъсали приятели, далечни роднини и дори непознати, научили за мекото му сърце. В кабинета му във ВИТИЗ непрекъснато висят просители. И не само за пари, а за услуги, някои от които смехотворни - например да бъде свидетел на бракоразводно дело или да ходатайства за служба в София или квартира. Семейство Трандафилови живее в държавен апартамент на „Софжилфонд“ под наем, въпреки че като лауреат на Димитровска награда той без проблем би могъл да си издейства собствено жилище. Още повече че Владо е играл в пиесата „Хан Татар“ - до края на живота си Тодор Живков изтъква, че има сценичен опит с участие в същата пиеса и толерира актьорите.

„Ако не бях аз, щяхме цял живот да се разнасяме по квартири“, споделя Нора. Благодарение на паричната премия, която върви в комплект с Димитровската награда, тя се разтичва и най-сетне семейството се сдобива със собствен дом - апартамент на ул. „Шести септември“. Атмосферата в него е неповторима, макар стопанинът рядко да се задържа вкъщи. Той преподава сценична реч в театралната академия, тича по репетиции, представления и гастроли, занимава се с обществена дейност. (Дори навремето напуска Народния театър в знак на протест срещу несправедливо ниските възнаграждения на Константин Кисимов и Иван Димов. Когато повишават заплатите им, се връща.) Ако му остане половин час между два ангажимента, се отбива у дома, ляга на дивана в хола с дрехите и понеже е конте, опъва ръбовете на панталоните си. След което заспива за 10 минути. После скача и пак хуква нанякъде. Животът с него е непрекъснат спектакъл. Докато се бръсне сутрин, рецитира стихове. Жестикулира насапунисан, с бръснач в ръка. В Златния фонд на националното радио се пазят записи на негови изпълнения. Най-завладяващото от тях е на поемата на лорд Байрон „Манфред“. От млади години Трандафилов е ненадминат сладкодумец. На маса рецитира стихове, разказва смешни случки от театъра, пее с пълно гърло и свири на цигулка - богатир на духа, който става център на вниманието и събира цялото заведение. Най-често се заседява на чаша вино с Филип Кутев и Арсени Лечев в клуба на Съюза на композиторите и в Руския клуб. Винаги е елегантен, с костюм по последна мода, но по отношение на личния си бит актьорът е почти аскет. „Вечер си позволяваше само чаша бяло вино, препечена филийка със сирене и шепа орехови ядки. Рядко се глезеше с едно варено яйце или хайвер от сьомга. Дори в любимите му заведения ние си поръчвахме кебапчета и кюфтета, а той продължаваше с неговата си диета“, припомня си Нора.

За чувството му за хумор се разказват безброй забавни истории, които се превръщат в анекдоти. Един ден новият портиер в националното радио не го разпознава: „Кой сте вие, как се казвате?“ С богатия си изразителен глас професорът заявява: „Аз съм Трандафилов“. Портиерът обаче старателно настоява: „А малкото ви име?“ „Трандафилов няма малко име“, отвръща с апломб актьорът и отмествайки го, влиза в радиото.

Чешитът ненавижда телефона и телевизора. Отказва да си прокара домашен пост, а ако дъщеря му иска да гледа някакво предаване или филм, ходи у съседите. „Мама казваше, че на един прием Цола Драгойчева, която по онова време е министър на пощите, му се заканва: „Владо, ще взема най-после да ти прокарам насила телефон, за да те откривам, като ми трябваш.“ А той: „Ако искаш да ме убиеш, направи го. Та това чудовище ще звъни денонощно!“, припомня си дъщеря му Таня.

Гълчавата у тях и без звъна на телефона е достатъчна. Разчуло се е, че професорът подготвя талантливи студенти, без да им взема пари. Той се вживява в ролите, показва как да изпипат фраза или жест, палейки цигара от цигара. Никой не се сеща да отвори прозореца, докато не престанат да се виждат в дима. Трандафилов обожава учениците си и се грижи за тях. Негови любимци са рано отишлите си Йордан Матев и Спас Джонев, които също стават актьори в Народния театър. И двамата обичат чашката, но Матев истински прекалява. „Данка, трябва да престанеш да пиеш“, чух една вечер Владо да го съветва бащински. Матев падна на колене, целуна му ръката: „Учителю, няма вече да пия, обещавам!“ Но не престана и си отиде млад. Спас също пиеше без мярка“, раздипля спомени Нора.

Актьорът има фобия от трамваи, сякаш интуитивно е предугаждал кончината си. Нарича ги „метални буболечки“ и съветва близките си да се пазят от тях и никога не се вози с трамвай. Понеже живее на „6-и септември“, всичко му е близо - и театърът, и академията, и радиото. Ако има да ходи нейде по-далеч, взема такси.
Вечерта на 12 януари 1972 г. Трандафилов е на чаша в дома си с приятел. Съюзът на артистите усилено подготвя тържеството за 70-годишния му юбилей и 50-годишната му сценична дейност. Актьорът затъква цигарето си с малко памук - уж да намали вредата от катрана в тютюна, и намига на госта си - „Ти мен не ме мисли, аз ще живея до сто години“. На следващия ден, фаталния 13 януари, докато пресича пред църквата „Св. Седмочисленици“, го блъска трамвай и го влачи чак до спирката на пл. „Славейков“. Страховете му се оказват основателни. Откарват в „Пирогов“ изтерзаното му полуживо тяло, но съзнанието му е жадно за живот. Цели 10 дни е на границата между живота и смъртта, но не тлее, а непрекъснато рецитира стихове, монолози, поеми. Неподражаемият му глас кънти из болницата. Връзват го за леглото, тъй като непрекъснато се опитва да става. „Една вечер ме попита: „Нора, тук ли си? Дай ми, моля те, един лист!“ „Какъв лист, казвам, за какво ти е?“ „За да си подам оставката...“ Това бяха последните му думи“, просълзява се съпругата му. На следващия ден Владимир Трандафилов си отива от живота.

Галеник на съдбата

Коренът на Владимир Трандафилов е от Охрид. Природата е щедра към него - дарява го с привлекателна външност, богат глас, дарбата да увлича и подчинява публиката. Бъдещият актьор израства във Варна и мечтае да стане морски капитан, да се бори със стихиите и да открива нови светове. Любовта към театъра обаче му дава друг вид романтика. При гастрол във Варненския театър Юрий Яковлев и Кръстьо Сарафов харесват младия талант и през 1922 г. той дебютира на софийска сцена като Георг Сабо в „Приказка за вълка“. Невиждано предизвикателство, тъй като ролята се изпълнява от всепризнатия Кръстьо Сарафов, но според публиката новакът го е надиграл. Така Трандафилов си спечелва място в трупата на Народния театър. Две години специализира в Париж със специална стипендия за таланти. Обучава се в театър „Одеон“ при известния актьор и режисьор Фирмен Жемие, близък приятел на Станиславски и Немирович-Данченко. Той го кани да остане да работи във Франция, но в София го чакат приятелите му Сарафов, Георги Стаматов, Зорка Йорданова, Олга Кирчева, Константин Кисимов и той предпочита да се върне.

Птичето на щастието каца втори път на рамото му под формата на предложение от холивудския режисьор Рекс Инграм да изиграе ролята на екзотичен принц във филма „Градината на Аллаха“. С ангажимента върви и четиригодишен договор със солиден хонорар, но Трандафилов отново отказва. Ролята приема французинът Шарл Боайе, който става звезда в Холивуд. У нас Боайе е най-популярен с филма „Триумфалната арка“, в който играе с Ингрид Бергман.

Барбара Уолтърс излезе в пенсия на 85

Заплатата на тв журналистката, интервюирала всички президенти, е 2,5 по-голяма от тази на Лари Кинг

Магдалена ГИГОВА

Точно преди година първата в Америка жена, водеща на централните вечерни новини, се закани, че през 2014-а ще излезе в пенсия. И го напарви! От вчера, 16 май, „институцията“ Барбара Уолтърс вече ще има само почетни функции. За нея казват, че американците могат да забравят кой в момента е президент, да не се сетят кога е подписана конституцията, но е невъзможно да забравят коя е Барбара Уолтърс. Личността на 85-годишната дама спокойно може да бъде поставена в тълковния речник срещу „Живи легенди“.

До вчера всяко от предаванията й бе гледано от над 30 млн. зрители. Казват, че тв водещата, която в САЩ е по-популярна от Мадона и британската кралица, е интервюирала повече световни президенти, премиери, кино- и музикални звезди, отколкото всички журналисти, взети заедно. Тя е и първата, която интервюира Моника Люински след скандала в Белия дом. За Америка Уолтърс е Уолтър Кронкайт в пола, с малката разлика, че е жива.

Барбара Джил е родена на 25 септември 1929 г. в Бостън. По-големите й брат и сестра умират като съвсем малки и родителите й, евреи с руски корени, треперят над нея. Баща й Луи Уолтърс започва като импресарио в нощен клуб, но бързо навлиза в бизнеса и през 1937 т. вече притежава верига нощни клубове от Бостън до Маями. Той открива в Ню Йорк разновидност на Латинския квартал, продуцира спектакли на Бродуей. Благодарение на това Барбара получава образованието си в частни училища за привилигеровани деца, общува със знаменитости от малка, а през 1951 г. получава степен по английска литература в Лоурънс колидж в Ню Йорк.
Бащата на Барбара се разорява, изгубва състоянието и дома си. Дъщеря му започва да трупа репортерски опит и писателско майсторство в Ен Би Си. После преминава с Си Би Ес, където пише сценариите за сутрешното шоу. През 1955 г. Барбара Уолтърс се омъжва за изпълнителния директор на телевизионния канал Робърт Хенри Кац, но през 1958-а се развеждат.
Три години по-късно журналистката вече прави разследвания за шоуто „Тъдей“. Основната й задача е да приви интервюта с известни дами. След година, натрупвайки опит, тя започва да публикува разговорите си и във вестници и списания. Пътуването с първата дама Жаклин Кенеди в Индия и Пакистан и написаният след това репортаж повишавта още повече рейтинга й в телевизията.

През 1963 г. Барбара минава отново под венчило. Този път с театралния продуцент Лий Грубър. Двамата си осиновяват дъщеря - Джаклин Дейна, кръстена на съпругата на Кенеди. През 1976 г. Уолтърс отново е свободна жена. В мемоарите си, издадени през 2008 г., тя признава, че през 70-те е имала роман с Едуард Брук, женен сенатор от Масачузетс, но двамата решават да се разделят, за да не пречат на кариерите си.
Докато личният й живот не е от най-гладките, професионалният е в непрекъснат полет. Тя е избрана да бъде сред кореспондентите, които съпровождат президента Никсън при посещението му в Китай.
През 1976 г. Барбара Уолтърс получава безпрецедентната за онова време заплата от 1 млн. долара годишно, за да премине на работа в Ей Би Си и да стане първата жена в централната вечерна емисия. През същата година журналистката е предпочетена за водеща на предизборните дебати между президента Джими Картър и претендента Джералд Форд. От онова време е и традицията Уолтърс да прави интервюта с известни хора. Първи са президентското семейство Джими и Розалинд Картър, следващи в списъка са премиерът на Израел Менахем Бегин и президента на Египет Ануар Садат.
Интервютата, които понякога разплакват зрителите, донасят на Барбара богатство и известност. Разговорът й с Моника Люински след скандала в Белия дом през 1999 г. е гледан от 74 млн. зрители. Барбара Уолтърс е разпитвала шахиншаха на Иран Мохамед Реза Пахлави и съпругата му Фарах, Борис Елцин и Владимир Путин, китайския президент Дзян Дзъмин, Маргарет Татчър, Фидел Кастро, Индира Ганди, кралете на Йордания Хюсейн и на Саудитска Арабия Абдулла, Майкъл Джексън, Барак Обама и жена му Мишел... Интервютата й със световните лидери са своеобразна хроника на втората половина на ХХ век.
За третия си съпруг Барбара се жени два пъти. Това е изпълнителният директор на „Лоримар телевижън“ Мърв Аделсон - през 1986 и 1992 г.
През годините, докато работи в Ей Би Си, журналистката се включва директно от клетвите на американските президенти и събитията на 11 септември 2001 г. На 14 юни 2007 г. Барбара Уолтърс получава своя звезда на холивудската Алея на славата. На лавицата й са подредени и 22 награди за телевизионна журналистика „Еми“.
Тя се прочува най-вече със своето всекидневно токшоу „Дъ вю“ (The View) по Ей Би Си, което създава през 1997 г. и води неизменно до 16 май т.г.
От 2000 г. заплатата й е по 12 млн. долара на година, с което се превърна в най-скъпоплатената водеща в историята на телевизията. Главният й конкурент Лари Кинг взема 2,5 пъти по-малко.
В последно време обаче я връхлитат здравословни неблагополучия. През 2010 г. Барбара претърпя операция на сърцето. Когато преди година обяви, че ще се оттегли през лятото на 2014-а, от Ей Би Си й организираха „изпращане“ 365 дни: „Барбара Уолтърс е само една и искаме да направим заключителната й година в телевизията забележителна, динамична и изпълнена с новини, каквато е тя самата. Барбара винаги ще има място в новините на Ей Би Си и с нетърпение очакваме следващите месеци, изпълнени с ексклузивни интервюта, страхотни приключения и незаличими спомени“, каза в специално изявление Бен Шерууд, президент на Ей Би Си. И го изпълни! През декември тя бе водеща на програмата „20 години на 10-те най-изключителни хора“, на специалните предавания за връчването на наградите „Оскар“ и на финален обзор на кариерата.
През януари 2014-а тя припадна и получи сътресение на мозъка. Лекарите й откриха коклюш и й се наложи да отсъства от работа повече от месец.
В близо 60-годишната си кариера Барбара Уолтърс е интервюирала стотици видни личности и холивудски знаменитости. В историята на журналистиката ще останат нейните разговори със Саддам Хюсеин, Индира Ганди, Вацлав Хавел, Уго Чавес, Борис Елцин, Владимир Путин и с всички американски президенти от Ричард Никсън до днес. В студиото й са се потили също сър Лорънс Оливие, Майкъл Джексън, Катрин Хепбърн, Анджелина Джоли, Елизабет Тейлър, Том Круз и безброй други, дори и хлевоустият разпитвач Джей Лено.„Бях на телевизионния екран повече от 50 години. През лятото на 2014 г. възнамерявам да спра да се появявам на него. Имах една изключителна кариера, здрава съм и решението да се оттегля е лично мое“, обяви Уолтърс точно преди година и изпълни заканата си. Тя не за първи път реагира радикално. Преди 5 г. напусна собственото си тв шоу „Оскарс спешъл“, посветено на церемонията по раздаване на наградите на Американската филмова академия. В него в продължение на 29 г. тя е интервюирала 93 знаменитости. Барбара обяви, че не вижда смисъл, „тъй като в наши дни филмовите звезди са навсякъде и знаменитостите стават известни за „нищонеправене“. В последното си предаване легендата включва и откъс от шоуто, в което танцува в скута на Хю Джакмън. „След такъв танц с Хю Джакмън е време да се оттеглиш“, смее се водещата. На сериозно обаче Уолтърс заявява, че става все по-трудно да си оригинален в специално предаване, защото отразяването на филмовите звезди се е увеличило много. Днес има толкова много развлекателни програми, звездите са в почти всичко, че е много по-трудно да откриеш нови въпроси, когато те вече са минали през 20 предавания. Хора стават прочути след поява в един или два филма или в риалити и нямат какво толкова да кажат. „Филмовите звезди вече не са знаменитости. Сега това е всеки, който има риалити шоу. Ставате прочут за една нощ, известен сте с това, че не правите нищо, забележителен сте с пазаруване. Не искам да правя това“, отсича легендарната водеща.

Да ви се похваля!

 

Автор на „Преса“ стана посланик на пътешествията

Магдалена Гигова вече е обиколила над 70 страни

 

Магдалена Гигова, завеждащ светския отдел на вестник „Преса“, стана „Самсонайт“ посланик“ за България. Журналистката завоюва титлата сред жестоката конкуренция на пътешественици от цялата страна. В продължение на месец на сайта на фирмата всеки можеше да номинира кандидат-посланик, като посочи в мотивационно писмо защо предлаганият от него човек е най-подходящият да олицетвори мисията „пътешественик.“ Избраният ще представя марката пред света, ще популяризира снимки, направени от различни дестинации, и ще разказва за приключенията по време на пътуванията.

Фирмата, известна с качествените си куфари и чанти за пътуване, за пръв път прави подобен кастинг. Идеята е на българския маркетинг отдел, като след успеха на кампанията у нас интерес за подобна инициатива е проявил и офисът в Белгия.

„След като разгледахме стотиците кандидатури и събеседвахме с номинираните, единодушно избрахме Маги Гигова. Всички я харесахме и мислим, че окончателно олицетворява нашите представи и напълно изповядва философията на непоколебимия пътешественик. Тя е нашият човек!“- каза за „Преса“ търговският директор на фирмата Светломир Пандазиев.

Магдалена Гигова е предпочетена заради страстта си към пътуванията и усета й да ги описва вълнуващо. Журналистката е била в над 70 различни държави с куфар, в който са пътували и книгите й: „Франджипани и фаранги - две българки при жените-жирафи в Бирма“, „Звънчето на джебчийката“, „Маги от Магелан“ и „Новите пътешествия на Маги от Магелан“. Тя се е възползвала от „слонско спа“ (истински слон те къпе с хобот) в Индия; гушкала е жив тигър в Африка; спала е в леглото на Джордж Клуни в най- скъпия швейцарски хотел и смята, че най-добрият начин да опознаеш една държава е от стъпалото на влак. Маги е носител на две награди „Златен лъв“ за популяризиране на българското производство, обявена е за „Българин на годината - пътуващ писател“ на официална церемония във Виена и е носителка на титлата „Мисис Дама на годината“ в раздел „Журналистика“.

За посланик на пътешествията журналистката бе номинирана от колегите си от лайф стайл отдела на вестник „Преса“. Титлата се присъжда за една година, като през 2015 г. Маги Гигова ще трябва да я предаде на следващия избран да представя българския пътешественически дух пред света.

 

 

Евровизия трябва да умре

Магдалена ГИГОВА

Някои все още помнят времето, когато заради финала на „Евровизия“ България опустяваше. Всички стояха залепени за черно-белите си телевизори и попиваха микроните западна култура, която иначе се процеждаше само под формата на фестивала „Сан Ремо“ и някой друг френски филм от Новата вълна.

Тази година „Евровизия“ нямаше. Поне за България, Кипър, Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина. И на никого не липсваше. А след като човек види победителя с брутално закачлив псевдоним Кончита Вурст (на немски салам), изпитва осъзнатото желание да си сложи тухла четворка на шията и да тръгне да търси кладенец, в който да се хвърли.

Да, имаше прекомерно политически подплатени възторзи за украинката Мария Яремчук. А руските близначки Толмачови на крехките си 17 г. разбраха, че на „Евровизия“ талантът и песента понякога нямат никакво значение. Последното издание на конкурса обезсмисли идеята за създаването му през 1956-а - музиката да обедини разкъсаната от Студената война Европа. Сега сме обединени, но ни разединява добрият вкус. Впрочем песента на победителя (-ката) никак не е лоша. Но дали някой я е чул, докато с погнуса, интерес или насмешка се е вглеждал във визията му (й).

Дания потроши 25 млн. евро за домакинството на „Евровизия“. Жълти стотинки на фона на $277-те млн., с които през 2012 г. Азербайджан си купи телевизионно време със 100 млн. зрители. И въпреки гореизброеното конкурсът за европесен не е нито само политика, нито главно пари. Той е едно голямо люшкане - между песнички, изпълнени прилежно от загладени младежи, до странни звуци, възпроизведени от невъобразими ужасници.

Да, на подобна надпревара трябва да направиш впечатление, да си различен, симпатичен и завладяващ. Каквито бяха Елица и Стунджи през 2007. Миналата година „Кисмет“-ът им изневери. Но се оказва, че да си само свеж или само богат не е достатъчно. И големината на държавата няма нищо общо. Възелчето на ръкоделието „Евровизия“ се крие в преситената публика. Тя вече е виждала всичко! Затова финландските чудовища от „Лорди“, които на концертите си хвърляха от сцената кърваво телешко месо, бяха на върха през 2006 г. По същата причина украинският Азис - Верка Сердючка, през 2007-а едва не грабна голямата награда, оставайки втори (втора). Пътят му (Ӝ) е проправен от израелското „То“ Дана Интернешънъл, което спечели „Евровизия“ през 1998 г. На издание „2012-а“ за една бройка покъртителните бабки от далечното удмуртско селце Бураново не се класираха първи.

Излиза, че само брадясал мъж с дамски грим и официална рокля не бе привличал гласовете на зрителите. Разбира се, има уловка-послание. Томас Нойвирт, както е истинското име на победителя (-ката) Кончита Вурст, бил създал образа си като апел за толерантност към различните. Защо ли тогава жаргонното значение на псевдонима му Вурст е „дреме ми на салама“? Даааа, „Евровизия“ май трябва да умре. Въпреки че тази година са я гледали 180 млн. души

Седем трика за здравословен загар

 

Слънцето все още срамежливо наднича иззад облаците, въпреки че е май. Но лятото припка към нас и затова дерматологът от клиника Jewel skin в София - д-р Сияна Живкова дава съвети как да ползваме сълнцезащитната козметика, какви са основните грешки при нанасянето й и какво означава UV-фактор.

                                          Д-р Сияна Живкова

 

Кога да започнем с мазането

Слънцезащитна козметика трябва да се ползва през цялата година. Добре е да помним, че радиацията в градски условия е по-голяма заради отразяването на светлината и кожата няма време за въстановяване, когато отидем и се доизпържим безотговорно на морето. Добре е да се потърси съвет от дерматолог, ако се появи алергия или реакция на свръхчувствителност - обриви, мехурчета и т.н.  Аз лично давам някакъв противоалергичен препарат седмица преди излагането на слънце. Необходимо е и да се купи фотозащитна козметика.

Основни грешки

Фотозащитният крем трябва да се поставя на цялото лице, гърба на дланите и ръцете -  това  са зоните, изложени целогодишно на слънце. Грешка е да се смята, че тази козметика ни позволява по-дълго и по-безразсъдно да се печем. В Германия е доказано научно, че заболелите от рак на кожата са се увеличили, след появата на тези продукти на пазара. Те наистина осигуряват защита, но хората им се предоверяват безразсъдно и ги използват неправилно.

Как се разпознава вредната козметика

Трябва да се използва само дермо-козметика - тя е съобразена с типа кожа, както и с евентуален дерматологичен проблем. На пазара могат да се открият фотозащитни кремове със следните обозначения - AR – против зачервявания или AKN – за акнеична кожа, както и XP – за кожа с непоносимост към слънцето (UV алергии, фотодерматози, светлинна ерупция, провокирана от слънцето уртикария, заболявания, при които не се препоръчва излагане на слънце, лупус, витилиго и т.н.)

Възрастен с детске кремове

Разликата между козметиката за деца и за възрастни е в  използвания филтър – химичен или минерален. Добре е да се знае, че кремовете за малчугани запушват кожата при възрастните - порите на големите са по-широки, а в детските кремове има рефлектиращи микрочастици, които те са толкова големи, че действат като тапи.. Това създава предпоставка за обриване и зачервяване. Някои хора не са наясно и че кремовете, които са добри за зимата, не са подходящи за лятото.

UV-факторът

Факторът означава минутите, в които имаме стопроцентова фотозащита. Аако той е 20, значи, че 20 минути човек е напълно защитен от слънцето. След това въздействието на продукта намалява. Най-високият 50+ фактор дава около 50 минути максимална фотопротекция, след което защитата намалява. За това е необходимо отново да нанесем крема. В противен случай все едно сме се намазали само с тоалетно мляко.

По-високият фактор няма вредно въздействие. Разликата е само в химичния филтър.
Освен това не бива да забравяме и механичната защита -  шапка с козирка, лека дреха, чадър и най-вече неизлагане в часовете на активно слънцегреене – от 12 до 16 часа. И не на последно място: да се пие много вода, сокове и други течности, за предпочитане без алкохол.

Слънчевата алергия

Около 15% от хората са страдали от т.нар. слънчева алергия. Тя не води до образуването в организма на антитела, насочени срещу определен алерген, а само наподобява кожните промени, предизвикани от алергична реакция. По-подходящо би било заболяването да се нарича светлинна уртикария. Причината за появата й е слънчевата светлина, особено нейното UV-лъчение (UVA- и  UVB- лъчи).  Уртикарията се среща по-често при жените, може да възникне във всяка възраст, но се проявява най-вече при деца и младежи. Лечението се състои основно в предпазването на кожата от UV-лъчението.  Вече съществуват текстилни материи със специално UV-покритие и се ползват за изработка на облекло за страдащи от слънчева алергия. Слънчезащитните кремове с висок фактор на защита са задължителни, комбинирани с медикаментозна терапия.

 

Как се лекува слънчево изгаряне

В случаите на зачервяване трябва да се използват специалните препарати за след плаж. Те не са приумица на производителите, а наистина хидратират, успокояват и имат противовъзпалително въздействие. В случаите на по-тежки мехури и изгаряния е нужно веднага да ги види специалист. Тогава може да се вземе аспирин, парацематол, ако се наложи трябва да се приемат и кортикостероиди. В същото време някои лекарства допринасят за реакции на кожата я правят по-светлочувствителна. Такива са медикаменти за кръвно, антидепресанти, лечение на акне, голяма част от антибиотиците, хормоналните противозачатъчни и др. Много голяма част от етеричните масла са фотосензибилизатори, затова трябва да се внимава и с биокозметиката.

 

Янко Сакъзов открадва жената на Георги П. Стаматов

Съпругата на социалдемократа - общественичката Ана Карима, става мъжемразка Три жени на име Вера са прокоба за писателя

Магдалена ГИГОВА

 

Янко Сакъзов, социалдемократът, на когото е кръстен софийски булевард, се превръща в най-сочната клюка на България с крайно непатриархалния си начин на живот. Политикът, който 11 пъти е бил депутат и веднъж министър в правителството на Теодор Теодоров, е примерен съпруг на писателката Ана Карима и баща на три деца, когато се влюбва в жената на писателя Георги П. Стаматов - Вера. Семейният живот на Сакъзов е истинска катастрофа. Ана, дъщеря на четник и доброволец в Кримската война, непрекъснато се оплаква от ревността на „интелигента с турско възпитание“, както самата общественичка го описва. Той пък я обвинява, че предпочита да ходи по събрания и демонстрации, вместо да си гледа домакинството и децата. Фактът, че младите живеят заедно със свекървата, изобщо не помага за семейния мир. Макар в началото на ХХ век разведената жена да се е смятала за втора ръка човек, Карима се съгласява на цивилизована раздяла, която тя възприема като избавление. След като скъсва синджира на Сакъзов, тя се отдава на борба за правата на жените, заради което й излиза име на мъжемразка.

„Съдбата ме срещна с три различни жени, носещи името Вера, за да ми докаже, че любовта е нетрайна и недостижима“, споделя с горчивина малко преди кончината си писателят Георги Порфириев Стаматов. Той е бесарабски българин, роден в Молдова. Учи в Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев заедно с Алеко Константинов и Георги Кирков. През 1882 г. по волята на баща си, който е юрист, завършва военно училище. Като офицер служи в Пловдив и Сливен, но през през 1890 г. е уволнен заради неприкритото си русофилство и заминава за Женева, където завършва право. В Швейцария напетият бивш военен изживява безброй любовни авантюри и вече се вижда като стар ерген и бонвиван, когато съдбата го среща с изключителна красавица. Той е 30-годишен, известен съдия и писател. Тя се казва Вера и също като него е родена в Русия. Стаматов хлътва безнадеждно по русите й коси и сини очи. Освен това тя е начетена и интелигентна, знае как да се държи в обществото и умее да разговаря на различни теми от областта на литературата и изкуството. Георги забравя напълно разгулните си приятели от Швейцария и Русия и иска само Вера. Няколко години семейството живее в мир и любов, ражда им се дъщеричка. Кръщават я Доротея, но понеже в дома им се говори главно на руски, на галено я наричат Дося.

Съдбоносната им среща е в Русия, където родителите на Стаматов пребивават дълги години. „Свикнали сме където вие, там и ние“, казал писателят на баща ми, с когото бяха близки приятели и наеха свободната половина от нашата къща на площад „Славейков“ на мястото на днешното кино „Култура“, спомня си поетесата Елисавета Багряна, чиито родители са най-близките на семейство Стаматови, а с дъщеря им Дося са връстнички. „Рускинята не беше никаква домакиня, той шеташе. Купил Стаматов месо - кайма за кюфтета, Верочка не знае как се правят. Мама й ги приготви, а тя започва отдалеч да ги хвърля в тигана, маслото пръска... Мама ме вика - Лизе, иди помогни на Верочка, че не може! Била съм на шест-седем години“, разказва в спомените си Багряна. Двете семейства са непрекъснато заедно. Дося сяда на едното коляно на баща си, Лиза на другото.

Чести гости в дома им близо до пл. „Славейков“ са Янко Сакъзов и жена му Ана Карима. На петата година от брака си с писателя Вера се влюбва в социалдемократа, който отговаря на чувствата й. Двамата изобщо не крият любовта си. Цяла София говори за скандалната им връзка, но те все не намират сили да признаят истината пред Стаматов. Поетесата Елизавета Багряна, която като студентка живее в съседство, разказва как, когато узнал, че съпругата му вече е бременна от уж хрисимия му семеен приятел, Георги Порфириевич просто я хваща за ръка, отвежда я при Сакъзов и казва: „Щом се обичате - ето ти я!“. „Една вечер тръгнаха от дома двамата - Стаматов и Верочка, а той се върна сам. Оставил я там, при другия“, разказва Багряна. „Страшно е, когато човек сам си е виновен. Тя не застана на пиедестала. Аз я поставих там“- признава с горчивина писателят. След като я предава в ръцете на Сакъзов, той се прибира у дома си и се напива безпаметно от мъка, защото продължава да обича жена си. Въпреки предателството и изневярата, той ще я обича (и ненавижда) до края на живота си. Той продължава да върви по улиците с гордо вдигната брадичка въпреки шушуканията. Злобарите мърморят, че е грандоман, но студентките го боготворят заради разказите му и го преследват с възторжени писъмца.

Разводът на Сакъзови е бърз и почти цивилизован, защото носи облекчение и на двете страни. Бюрократични спънки обаче проточват раздялата на Стаматови. Благородният писател, който е на върха на славата си, преглътва обидата и постъпва изключително кавалерски - дава своето име на момченцето, което невярната му съпруга ражда от любимия си Янко. Щедрият жест е в името на детето - да не бъде записано само на името на майка си и в училище да му викат „копеле“. Така детето на любовта дълго време се казва „Анатол Георгиев Стаматов“, преди да вземе имената на истинския си баща. Писателят обяснява постъпката си с неугасващите си чувства към Вера.

За да избяга от сплетните и подмятанията, които го преследват в София, а и за да се излекува от депресията, Стаматов приема назначението като съдия в Кюстендил. Той всъщност е изпратен там за наказание, защото като военен съдия отказвал да праща дезертьори на смърт. „Не съм подписал нито една смъртна присъда. Това е моят актив като съдия, като човек, като писател“, признава творецът в края на живота си с достойнство.

За Кюстендил с него заминава и дъщеря му Дося, за да избяга и тя от ироничните или осъдителните погледи на съученичките си в гимназията. Приятелите от писателския кръг на Стаматов - Константин Константинов, Стилиян Чилингиров, Вичо Иванов, Людмил Стоянов, Недялко Месечков вярват на уверенията му, че е станал нов човек. Но това е само привидно. Георги продължава да общува с бутилката и е толкова отдаден на работата в съда и на продължителните запои, че не забелязва как красивата му и жизнерадостна дъщеря се променя. Дося слабее, очите й светят с непознат блясък, а чувството за отхвърлено дете не я напуска. Дося живее ту при майка си, ту при баща си, но всеки от тях си има свои грижи. Гимназистката не успява да преодолее резила, на който я подлагат родителите й с раздялата си. Майката й липсва, но Вера е отдадена на грижи за бебето и няма време за порасналата си дъщеря. Преместването в Кюстендил я е откъснало и от най-добрата й приятелка Лизочка - поетесата Елисавета Багряна, с която е споделяла всичко. Депресията взема връх и младото момиче издебва майка си, с която са на курорт в Курило да излезе и се обесва. А е едва на 20 години.

От този момент Стаматов се затваря още повече и съзерцава с часове снимката на единственото си дете и повтаря: „Ах, Дося, Дося, защо постъпи така?!“.

„Тогава се пропих окончателно“, признава писателят.

Мъката от загубата на Дося и най-вече чувството за вина, че не е успял да предугади психическите й проблеми, превръщат Стаматов в човешка руина. Той дави мъката си в алкохол, който засилва озлоблението му към всички жени. И ако в началото в творчеството му дамите са забавни флиртаджийки или нежни създания, в късните произведения те са асоциални кикимори.

В една от кръчмите, в които запива от зори, Стаматов среща втората си фатална Вера. По ирония на съдбата тя не само носи името на бившата съпруга, ами също е рускиня. Писателят я ухажва от състрадание към нелеката й емигрантска съдба. Обсипва я с дребни подаръчета - бонбони и парфюми, вижда в нея сродна душа и понякога другар по чашка. Кой знае как би завършила тази странна и дори малко нелепа връзка, ако съдбата не му бе поднесла третата Вера. Тя е дъщеря на генерал Бончо Балабанов, при когото Стаматов е служил. Завършила е Робърт колеж в Цариград, учила е в Германия и Франция, пише разкази, държи литератулен салон и кани в дома си най-известните български писатели.

По онова време покровителката на музите е в развод с тютюневия експерт Георги Божков, от когото има две деца, и Стаматов храни основателни надежди за нова любов в живота си. Той й изповядва чувствата си, но тя го попарва с признанието, че е влюбена в друг мъж, който за жалост не й обръща внимание. Вместо да прекърши, това признание сякаш заздравява приятелството им. Вера Балабанова се грижи безкористно за писателя през последните пет години от живота му, когато е беден, болен и съвсем изпаднал. Той едва се движи и мизерства в стаичка под наем на улица „Юрий Венелин“ №11, преди да угасне в Александровската болница на 9 ноември 1945 г.

Балабанова разказва в спомените си, че често пъти, когато отива да посети трудноподвижния си приятел, от стаята му се шмугва една малка и тиха женица, която изчезва незабелязано. Стаматов признава, че това е г-жа Вера Сакъзова, бившата съпруга, която идва да му чисти и донесе топла храна. А той все още я обича въпреки горчилката натрупана помежду им. „Липсата на собственост ме освобождава от излишни главоболия и робуване на вещи. Това е моята обстановка след близо половин век труд за тая държава“, с тези думи Георги обяснява защо няма нито пари, нито имот. Между другото в същата сграда живее сестра му, омъжена за внука на граф Игнатиев, но двамата не поддържат никаква връзка заради пиянството и трудния характер на писателя.

На Вера Балабанова се пада нелеката участ да бъде единствената близка, на която лекарите могат да съобщят безнадеждната диагноза „атеросклероза в главата“. Умът му изневерява, краката не го слушат, но Стаматов има моменти на просветление. Той се бунтува срещу самотата и сипе порой ругатни срещу... мълчанието: „Подло мълчание! Аз те викам на дуел...“. Писателят моли Вера: „Кажете на госпожа Сакъзова да дойде да ме види...“ и изтлява бавно в мизерна стаичка вАлександровската болница.

На поклонението пред тялото му в черквата се събират едва тридесетина души. Очевидно заради острия език има повече врагове, отколкото приятели. Но след него остават най-добрите разкази от първата половина на ХХ век.

Багряна му праща сарми

 

Дружбата на писателя с Елисавета Багряна, започнала по времето, когато тя седи редом с Дося на колянато му, продължава до края на неговия живот. Поетесата го е виждала всякакъв - съкрушен от изневярата на жена си, залегнал над белия лист, паднал от стола в кръчмата или заспал насред улицата. Но когато е трезвен, видът му е друг, твърди неговата Лизочка, както Стаматов нарича Багряна. „Движи се по улицата лете с бяло сако, със сламена шапка и бастуна в облачно време - с голям старомоден чадър. Клатушка се леко, от време на време спира, размахва бастуна си. Гръмкият му глас стряска хората, острият му език не щади дори приятелите. Затова и не го обичат много-много. А той беше наблюдателен, остроумен и с много остър език. Шегите му са често грубовати.“

Всяка събота Стаматов е на гости в дома на поетесата. Когато се разболява и не може да се движи, Багряна приготвя любимите му сарми или пълнени чушки и ги изпраща по домашната си помощничка на ул. „Юрий Венелин“ №11. „Лизочка е не само хубава жена, но и голям поет“, отбелязва Стаматов пред Вера Балабанова. Багряна пък го смята за един от духовните си наставници.

Elephant spa, Goa, India