Янко Сакъзов открадва жената на Георги П. Стаматов

Съпругата на социалдемократа - общественичката Ана Карима, става мъжемразка Три жени на име Вера са прокоба за писателя

Магдалена ГИГОВА

 

Янко Сакъзов, социалдемократът, на когото е кръстен софийски булевард, се превръща в най-сочната клюка на България с крайно непатриархалния си начин на живот. Политикът, който 11 пъти е бил депутат и веднъж министър в правителството на Теодор Теодоров, е примерен съпруг на писателката Ана Карима и баща на три деца, когато се влюбва в жената на писателя Георги П. Стаматов - Вера. Семейният живот на Сакъзов е истинска катастрофа. Ана, дъщеря на четник и доброволец в Кримската война, непрекъснато се оплаква от ревността на „интелигента с турско възпитание“, както самата общественичка го описва. Той пък я обвинява, че предпочита да ходи по събрания и демонстрации, вместо да си гледа домакинството и децата. Фактът, че младите живеят заедно със свекървата, изобщо не помага за семейния мир. Макар в началото на ХХ век разведената жена да се е смятала за втора ръка човек, Карима се съгласява на цивилизована раздяла, която тя възприема като избавление. След като скъсва синджира на Сакъзов, тя се отдава на борба за правата на жените, заради което й излиза име на мъжемразка.

„Съдбата ме срещна с три различни жени, носещи името Вера, за да ми докаже, че любовта е нетрайна и недостижима“, споделя с горчивина малко преди кончината си писателят Георги Порфириев Стаматов. Той е бесарабски българин, роден в Молдова. Учи в Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев заедно с Алеко Константинов и Георги Кирков. През 1882 г. по волята на баща си, който е юрист, завършва военно училище. Като офицер служи в Пловдив и Сливен, но през през 1890 г. е уволнен заради неприкритото си русофилство и заминава за Женева, където завършва право. В Швейцария напетият бивш военен изживява безброй любовни авантюри и вече се вижда като стар ерген и бонвиван, когато съдбата го среща с изключителна красавица. Той е 30-годишен, известен съдия и писател. Тя се казва Вера и също като него е родена в Русия. Стаматов хлътва безнадеждно по русите й коси и сини очи. Освен това тя е начетена и интелигентна, знае как да се държи в обществото и умее да разговаря на различни теми от областта на литературата и изкуството. Георги забравя напълно разгулните си приятели от Швейцария и Русия и иска само Вера. Няколко години семейството живее в мир и любов, ражда им се дъщеричка. Кръщават я Доротея, но понеже в дома им се говори главно на руски, на галено я наричат Дося.

Съдбоносната им среща е в Русия, където родителите на Стаматов пребивават дълги години. „Свикнали сме където вие, там и ние“, казал писателят на баща ми, с когото бяха близки приятели и наеха свободната половина от нашата къща на площад „Славейков“ на мястото на днешното кино „Култура“, спомня си поетесата Елисавета Багряна, чиито родители са най-близките на семейство Стаматови, а с дъщеря им Дося са връстнички. „Рускинята не беше никаква домакиня, той шеташе. Купил Стаматов месо - кайма за кюфтета, Верочка не знае как се правят. Мама й ги приготви, а тя започва отдалеч да ги хвърля в тигана, маслото пръска... Мама ме вика - Лизе, иди помогни на Верочка, че не може! Била съм на шест-седем години“, разказва в спомените си Багряна. Двете семейства са непрекъснато заедно. Дося сяда на едното коляно на баща си, Лиза на другото.

Чести гости в дома им близо до пл. „Славейков“ са Янко Сакъзов и жена му Ана Карима. На петата година от брака си с писателя Вера се влюбва в социалдемократа, който отговаря на чувствата й. Двамата изобщо не крият любовта си. Цяла София говори за скандалната им връзка, но те все не намират сили да признаят истината пред Стаматов. Поетесата Елизавета Багряна, която като студентка живее в съседство, разказва как, когато узнал, че съпругата му вече е бременна от уж хрисимия му семеен приятел, Георги Порфириевич просто я хваща за ръка, отвежда я при Сакъзов и казва: „Щом се обичате - ето ти я!“. „Една вечер тръгнаха от дома двамата - Стаматов и Верочка, а той се върна сам. Оставил я там, при другия“, разказва Багряна. „Страшно е, когато човек сам си е виновен. Тя не застана на пиедестала. Аз я поставих там“- признава с горчивина писателят. След като я предава в ръцете на Сакъзов, той се прибира у дома си и се напива безпаметно от мъка, защото продължава да обича жена си. Въпреки предателството и изневярата, той ще я обича (и ненавижда) до края на живота си. Той продължава да върви по улиците с гордо вдигната брадичка въпреки шушуканията. Злобарите мърморят, че е грандоман, но студентките го боготворят заради разказите му и го преследват с възторжени писъмца.

Разводът на Сакъзови е бърз и почти цивилизован, защото носи облекчение и на двете страни. Бюрократични спънки обаче проточват раздялата на Стаматови. Благородният писател, който е на върха на славата си, преглътва обидата и постъпва изключително кавалерски - дава своето име на момченцето, което невярната му съпруга ражда от любимия си Янко. Щедрият жест е в името на детето - да не бъде записано само на името на майка си и в училище да му викат „копеле“. Така детето на любовта дълго време се казва „Анатол Георгиев Стаматов“, преди да вземе имената на истинския си баща. Писателят обяснява постъпката си с неугасващите си чувства към Вера.

За да избяга от сплетните и подмятанията, които го преследват в София, а и за да се излекува от депресията, Стаматов приема назначението като съдия в Кюстендил. Той всъщност е изпратен там за наказание, защото като военен съдия отказвал да праща дезертьори на смърт. „Не съм подписал нито една смъртна присъда. Това е моят актив като съдия, като човек, като писател“, признава творецът в края на живота си с достойнство.

За Кюстендил с него заминава и дъщеря му Дося, за да избяга и тя от ироничните или осъдителните погледи на съученичките си в гимназията. Приятелите от писателския кръг на Стаматов - Константин Константинов, Стилиян Чилингиров, Вичо Иванов, Людмил Стоянов, Недялко Месечков вярват на уверенията му, че е станал нов човек. Но това е само привидно. Георги продължава да общува с бутилката и е толкова отдаден на работата в съда и на продължителните запои, че не забелязва как красивата му и жизнерадостна дъщеря се променя. Дося слабее, очите й светят с непознат блясък, а чувството за отхвърлено дете не я напуска. Дося живее ту при майка си, ту при баща си, но всеки от тях си има свои грижи. Гимназистката не успява да преодолее резила, на който я подлагат родителите й с раздялата си. Майката й липсва, но Вера е отдадена на грижи за бебето и няма време за порасналата си дъщеря. Преместването в Кюстендил я е откъснало и от най-добрата й приятелка Лизочка - поетесата Елисавета Багряна, с която е споделяла всичко. Депресията взема връх и младото момиче издебва майка си, с която са на курорт в Курило да излезе и се обесва. А е едва на 20 години.

От този момент Стаматов се затваря още повече и съзерцава с часове снимката на единственото си дете и повтаря: „Ах, Дося, Дося, защо постъпи така?!“.

„Тогава се пропих окончателно“, признава писателят.

Мъката от загубата на Дося и най-вече чувството за вина, че не е успял да предугади психическите й проблеми, превръщат Стаматов в човешка руина. Той дави мъката си в алкохол, който засилва озлоблението му към всички жени. И ако в началото в творчеството му дамите са забавни флиртаджийки или нежни създания, в късните произведения те са асоциални кикимори.

В една от кръчмите, в които запива от зори, Стаматов среща втората си фатална Вера. По ирония на съдбата тя не само носи името на бившата съпруга, ами също е рускиня. Писателят я ухажва от състрадание към нелеката й емигрантска съдба. Обсипва я с дребни подаръчета - бонбони и парфюми, вижда в нея сродна душа и понякога другар по чашка. Кой знае как би завършила тази странна и дори малко нелепа връзка, ако съдбата не му бе поднесла третата Вера. Тя е дъщеря на генерал Бончо Балабанов, при когото Стаматов е служил. Завършила е Робърт колеж в Цариград, учила е в Германия и Франция, пише разкази, държи литератулен салон и кани в дома си най-известните български писатели.

По онова време покровителката на музите е в развод с тютюневия експерт Георги Божков, от когото има две деца, и Стаматов храни основателни надежди за нова любов в живота си. Той й изповядва чувствата си, но тя го попарва с признанието, че е влюбена в друг мъж, който за жалост не й обръща внимание. Вместо да прекърши, това признание сякаш заздравява приятелството им. Вера Балабанова се грижи безкористно за писателя през последните пет години от живота му, когато е беден, болен и съвсем изпаднал. Той едва се движи и мизерства в стаичка под наем на улица „Юрий Венелин“ №11, преди да угасне в Александровската болница на 9 ноември 1945 г.

Балабанова разказва в спомените си, че често пъти, когато отива да посети трудноподвижния си приятел, от стаята му се шмугва една малка и тиха женица, която изчезва незабелязано. Стаматов признава, че това е г-жа Вера Сакъзова, бившата съпруга, която идва да му чисти и донесе топла храна. А той все още я обича въпреки горчилката натрупана помежду им. „Липсата на собственост ме освобождава от излишни главоболия и робуване на вещи. Това е моята обстановка след близо половин век труд за тая държава“, с тези думи Георги обяснява защо няма нито пари, нито имот. Между другото в същата сграда живее сестра му, омъжена за внука на граф Игнатиев, но двамата не поддържат никаква връзка заради пиянството и трудния характер на писателя.

На Вера Балабанова се пада нелеката участ да бъде единствената близка, на която лекарите могат да съобщят безнадеждната диагноза „атеросклероза в главата“. Умът му изневерява, краката не го слушат, но Стаматов има моменти на просветление. Той се бунтува срещу самотата и сипе порой ругатни срещу... мълчанието: „Подло мълчание! Аз те викам на дуел...“. Писателят моли Вера: „Кажете на госпожа Сакъзова да дойде да ме види...“ и изтлява бавно в мизерна стаичка вАлександровската болница.

На поклонението пред тялото му в черквата се събират едва тридесетина души. Очевидно заради острия език има повече врагове, отколкото приятели. Но след него остават най-добрите разкази от първата половина на ХХ век.

Багряна му праща сарми

 

Дружбата на писателя с Елисавета Багряна, започнала по времето, когато тя седи редом с Дося на колянато му, продължава до края на неговия живот. Поетесата го е виждала всякакъв - съкрушен от изневярата на жена си, залегнал над белия лист, паднал от стола в кръчмата или заспал насред улицата. Но когато е трезвен, видът му е друг, твърди неговата Лизочка, както Стаматов нарича Багряна. „Движи се по улицата лете с бяло сако, със сламена шапка и бастуна в облачно време - с голям старомоден чадър. Клатушка се леко, от време на време спира, размахва бастуна си. Гръмкият му глас стряска хората, острият му език не щади дори приятелите. Затова и не го обичат много-много. А той беше наблюдателен, остроумен и с много остър език. Шегите му са често грубовати.“

Всяка събота Стаматов е на гости в дома на поетесата. Когато се разболява и не може да се движи, Багряна приготвя любимите му сарми или пълнени чушки и ги изпраща по домашната си помощничка на ул. „Юрий Венелин“ №11. „Лизочка е не само хубава жена, но и голям поет“, отбелязва Стаматов пред Вера Балабанова. Багряна пък го смята за един от духовните си наставници.

Великите любови на ХХ век - поредица на Преса

Д-р Кръстев се самоубива заради студентка

Откривателят на Пенчо Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров и Кирил Христов предпочита смъртта пред оплюването
Магдалена ГИГОВА

На 6 април 1919 г. интелектуалците в цяла България са потресени! Предният ден е починал д-р Кръстьо Кръстев, създателят на кръга „Мисъл“, откривателят на писателите Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов и П. Ю. Тодоров. Случайна грешка при поглъщане на хапчета, които не са за него, или умишлена свръхдоза? Обществена тайна е, че строгият ерудит е безнадеждно влюбен в своя студентка. Може би е решил да се самоубие, за да не причинява страдания на съпругата си Рада и двете им деца Офелия и Константин.

През 1916 г. след дълги години на семейни терзания и неразбирателства Кръстьо Кръстев се влюбва до полуда в Ганка Коева от Сливен. Пред преподавателя си в университета тя проникновено анализира една от идилиите на П. Ю. Тодоров. Ученият, когото студентите наричат Желязната маска заради изключителната строгост и академична студенина, не може да повярва, че толкова младо момиче се доближава до неговия начин на мислене. Искрата помежду им припламва неизбежно. Забранената любов се разгаря първоначално на интелектуално, а после и на емоционално ниво. Студентите не могат да повярват, че „трансцеденталният и иманентният“, както иронично го титулуват заради високия му стил на преподаване, е способен на такава буря от чувства. А те наистина бушуват. Д-р Кръстев е дълбоко нещастен в семейния си живот, а когато след Първата световна война България изгубва родния му Пирот, той изпада в униние и често спомената смъртта. От „бездънната му тъга“, както се изразява неговият приятел и колега проф. Александър Балабанов, го изважда новото му увлечение по студентката по философия. Тя е свежа, мила и начетена и 60-годишният професор сваля „желязната маска“.
Както приляга на тогавашните нрави, цяла София одумва „греховната любов”. Услужливи клюкари веднага донасят пикантната вест на съпругата му Рада. Тя обаче реагира пределно достойно - не укорява мъжа си, не се тръшка и се държи сякаш семейните им отношения благоухаят на рози. Д-р Кръстев поддържа същата линия на поведение. Никога не изневерява на традицията да води всяка година на Празника на любовта (който в началото на ХХ век се е отбелязвал през май) законната си половинка на екскурзия до Костенец. Поетесата Мара Белчева, спътница в живота на Пенчо Славейков, разказва в спомените си как двамата съпрузи ръка за ръка обикаляли отрупаните с цвят градини и отдалеч хората ги вземали са влюбена двойка.
„Всъщност такъв е жребият на всички таланти - да бъдат и да останат самотници“, заключава поетесата Белчева. Четири години след началото на романа си със студентката д-р Кръстев посяга към фаталната доза хапчета. Официалната позиция на близките му е, че поради пословичната си разсеяност интелектуалецът вместо приспивателните си взема други таблетки. Столичната мълва обаче разнася друга истина - че д-р Кръстев, неуспявайки да намери изход от сложната семейна ситуация, избира смъртта. След дългите години брак той не може да причини на съпругата си срама да я напусне, за да заживее с избраницата на сърцето си. Същевременно се разкъсва от любов и желание да бъде с любимата си. За капак политическите му противници с наслада обсъждат личния му живот и настървено го изнасят на показ пред „тълпите”.

Рада Кръстева знае за интимните отношения на мъжа си, но предпочита да мълчи. Може би насаме е укорявала съпруга си, но пред обществото и пред децата неизменно е на негова страна. Обаче е трудно да прикрива колко нещастна се чувства. Затова ерудитът избира смъртта! Липсват сведения как младата му любима възприема крайния му избор, но законната половинка до края на живота си ходи в траур. Тя сваля черните дрехи единствено заради сватбата на дъщеря им Офелия през 1925 г. За да докаже на обществото, че е обичала един достоен българин, Рада Кръстева написва мемоарната книга „Аз и моят род“.

На съвременния българин името на д-р Кръстев е слабо познато, но за времето си той е бил един от най-големите авторитети в литературната критика, философията и естетиката. Роден е през 1866 г. в Пирот. Получава докторат по философия в Лайпциг, преподава в Софийския университет, член е на Българската академия на науките. Д-р Кръстев е първият професионален критик след Освобождението. Той е теоретик на преводната литература, литературен историк, преводач, основоположник на експерименталната психология и на неокантианската нормативна естетика у нас. Като философ идеалист ученият е създател на „Мисъл“ - най-значимото литературно списание у нас до Първата световна война (1892-1907). Около идеите му да се европеизира българската литература, без да се накърнява националната й идентичност, се образува кръг от най-известните писатели и интелектуалци.

 

Литературният историк Румен Шивачев преди време разкри, че е правнук на големия учен - баща му Радко Шивачев е син на Офелия, дъщерята на д-р Кръстев и съпругата му Рада Хаджиниколова. Той разкрива в родовата си история, че прародителите му се женят през 1889 г. Рада е на 16 години, а Кръстьо - на 23. Личната мома произхожда от старозагорска възрожденска фамилия. Баща й е убит през Руско-турската война. Преди кланетата в родния си град тя избягва с майка си и близките си в Пловдив, където завършва шести клас. Въпреки крехката си възраст - още ненавършила 16 г., е назначена за учителка по химия в Казанлък. Там се запознава с бъдещия си съпруг, който организира театрални представления. Г-ца Хаджиниколова се превъплъщава доста успешно в ролята на Мария Антоновна, дъщерята на градоначалника в „Ревизор“ на Гогол. Театърът ги сближава, когато двамата играят в „Коварство и любов“ от Шилер и с благословията на майка си Рада казва „да“ на младия учител. Семейството се премества в София, където се раждат децата им Офелия и Константин. Съпругата поема грижите за дома и потомството и оставя книжовните дела на своя амбициозен съпруг. Но не успява да остане безразлична към турските кланета на българите в Щип през 1911 г. Тя организира благотворителни мисии, подпомага осиротелите семейства, като отива на място заедно с д-р Стефан Сарафов и проф. Парашкев Стоянов. През 1913 г. Рада публикува в първия брой на списание „Демократичен преглед“ своите впечатления. Д-р Кръстев обаче не одобрява обществените й изяви и дилетантските, според него, литературни опити. Но пък се съгласява съпругата му и дъщеря му да станат доброволки в Санитарната дружина през войните (1912-1918).

Правнукът Румен Шивачев е убеден: „Прабаба ми е фигурата, върху която редакторът на „Мисъл“ моделира представите си за жената като физическа и духовна индивидуалност. В нашата епистоларна литература едва ли има толкова постоянен анализатор, критик и художник, който като д-р Кръстев в продължение на 30 години в почти всяко от около 170-те писма да отделя - едновременно с проблемите на всекидневието, непрестанно внимание на жена си.“
Литературният критик показва многопластовата си личност, той ту е разочарован романтик, ту мечтател, ту педагог, ту отегчен от еснафското тесногръдие и липсата на духовен хоризонт. Основен проблем в семейните отношения е ревността на Рада. Според д-р Кръстев тя е безпочвена, необоснована и събужда у него само гняв. И за да „ й го върне“, я уязвява, че продължава да допуска правописни грешки в писмата си. А те са емоционални и обвинителни и изнервен, литераторът я моли да не прекалява с думата „полуда“.
„Аз свършвам, без да помена досега думата - или делото - целувка, защото помня, че ти никога не си имала вкус към такива лигави работи. Но гледам, че ти омиляват. Това е добър знак и аз за награда ще си допра сладките устни до твоите, както аз зная“, пише от Лайпциг до жена си д-р Кръстев. Той се надява жена му да му бъде партньор „Аз искам да бъдеш едно с мене, да бъдеш тъй високо и тъй ниско, както съм аз... Искам до мен да върви едно женско същество, поне тъй силно, както съм аз!“ Докторът дори стига дотам, че пише как предпочита съпругата му да има любовник, вместо непрекъснато да му се вайка, че той има интимна приятелка. Тази негова идея я вбесява до краен предел, но д-р Кръстев има обяснение и за това - причината е, че тя е „либила“ само него и не познава други мъже. „И аз не съм либил, но мен литературата е заменила в много точки живота и ми е разкрила чувства непреживени“, кълне се критикът.
Докато е в Мюнхен, през 1895 г. той заявява, че иска свобода и ако я получи, ще даде същата и на жена си. „Искам свобода за игри и подкачки и че и теб бих дал тая свобода, ако би имала ти вкус и желание за нея.“ Рада е ужасена от това волнодумство, бои се, че вече не му е интересна като жена, макар да получава успокояващо писмо: „Остани си такава, каквато си!“ Д-р Кръстев от Германия съветва съпругата си да рискува в любовта. Очевидно писмовните му съвети нямат благотворен резултат върху отношенията им, защото през 1903 г. признанието е „озверял съм и съм готов за развод“. Но чак 13 години по-късно той се влюбва толкова дълбоко, че е на път да разтрогне брака си.