Божидар Марков събира в „Артистични спомени“ най-големите звезди на Народния театър

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър

В галерия „Средец“ със спомоществувателството на Николай Младжов могат да се видят 63 знаменити фотоси

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър

„Артистични спомени“ е озаглавена изложбата на големия български фотограф Божидар Марков, посветена на 20-е му години зад кулисите, в репетиционните и в салона на Народния театър.

Експозицията ще бъде открита на 7 март в галерията на Министерството на културата „Средец“. Финансовата заслуга за културното събитие е на мецената и колекционер на картини Николай Младжов.

Онези, което вече са имали възможност да видят 63-те незабравими снимки определят изложбата като „магична“. Божидар Марков е успял да хване с обектива си неуловимото – запомнящи се моменти, прелитащи емоции, дори придихания от едни от най-прочутите, касови спектакли в театъра, пъстър калейдоскоп от историята във фотоси на първата ни сцена.

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър

Сред звездите във фотохрониката на магьосника на обектива са Стефан Данаилов, Аня Пенчева, Валентин Ганев, Христо Мутафчиев, Деян Донков, Мария Каварджикова, Георги Мамалев, Владимир Карамазов, Юлиан Вергов, Дарин и Деян Ангелови, Михаил Петров, Йорданка Кузманова, Велко Кънев, Андрей Баташов, Йосиф Шамли…

Божидар Марков снима за Народния театър „Иван Вазов“ от 2002 г. Резултат от тази епохална фотолетопис са два албума и три изложби, свързани със 100-годишнината на институцията, както и с реставрацията и позлатата на отделни елементи.

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър

Необичайното в случая е, че Божидар Марков представя само театрална фотография, жанр, който изисква не само бърза реакция, вкус и добро око, ами и изграждане на лични отношения с актьорите, за да му се доверят.

Майсторът на обектива има в кариерата си 16 номинации на Академията за мода за „Златна игла“ в областта на модната фотография, златна статуетка за модна фотография „Едит Паф“, награда от Френското фотографско сдружение за театрална фотография.

„Изложените в галерия „Средец“ фотографии са специални, не само защото показват отлитащите мигове при живото общуване на актьорите с публиката, на щастливите моменти на партньорство на сцената, но и понеже съхраняват моментите на творческо просветление и улавят ритъма и духа на театралното представление.

Това е особено важно и ценно, защото, както е известно, изкуството на театъра в своята същност е изкуство на живата и непосредствена комуникация между сцена и зала, но също така и изкуство на мига. Всяка вечер публиката е различна и взаимодействието на актьорите с нея е неповторимо. Няма две еднакви представления. Магията се случва всяка вечер.

Ако се вгледате в лицата на тези фотографии, ще видите не само уникални портрети, но и забележителни моменти на истина за живота и за творчеството“, казва Божидар Марков.

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър

ЕМО ЧОЛАКОВ ЧЕТЕ МОЛЕБЕН ПРОТИВ ДЪЖД ПРЕД НАРОДНИЯ ТЕАТЪР НА ЕНЬОВДЕН

 Топ синоптикът, танцьори от балет „Арабеск” и актьори ще измолят хубаво време за „ТЕАТЪР ПРЕД ТЕАТЪРА”

Забавно и атрактивно тайнство с надежда за хубаво време ще се извърши този понеделник, 24-ти юни, пред Народния театър „Иван Вазов”. Навръх магичния празник Еньовден, точно в 17:30 часа пред централния вход, с Молебен против дъжд, екипът на театъра ще си пожелае бездъждовни вечери на предстоящото трето издание на „ТЕАТЪР ПРЕД ТЕАТЪРА”, което ще се състои от 2 до 11 юли на открита сцена.

В ролята на главен шаман ще влезе топ синоптикът и приятел на театъра ЕМО ЧОЛАКОВ, който, макар и да не води вече прогнозата за времето, е любимец на зрителите. Той отказа да разкрие какво точно ще каже и направи, за да заръча на облаците елегантно да заобикалят пространството, където ще се издигнат сцената и трибуната и да осигури топли летни вечери на десетте хиляди зрители, които ще гледат театър под звездите, но обеща да даде най-доброто от себе си.

В тайнствения ритуал ще му помагат трима от най-добрите танцьори у нас – Петя Колева, Елизабет Якимова и Стефан Вучов от Балет „Арабеск”, както и трима от актьорите, които участват в премиерния спектакъл „Актрисата” – Боряна Бабанова, Живко Сираков и Божидар Мицев.

Подробности не са известни, но се знае, че танцът ще се извърши на мястото, където от няколко дни греят 250-те сини звезди с имената на целия екип на Народния театър.

Корените на това събитие са в не толкова далечния 1 юли 2018 година, когато по време на представлението на „Калигула” на откритата сцена пред театъра се изля проливен дъжд. Въпреки че дъждът не спря през цялото време, публиката остана докрай заедно с актьорите и това се превърна в една от най-обсъжданите вечери на фестивала под звездите.

Третото издание на „ТЕАТЪР ПРЕД ТЕАТЪРА” започва на 2 юли със спектакъла „Ромул Велики”, продължава на 3 и 4 юли с „Лисичета”, на 5 и 6 юли е „Един безумен ден”, на 7, 10 и 11 юли – „Спанак с картофи”, а на 8 и 9 юли – „Актрисата”. Билети се продават на касите на театъра и онлайн на сайта.

В понеделник започва и строежът на 52-тонната трибуна, която ще има близо 1000 зрителски места.

Снимки: Божидар Марков и архив НТ

Сава Огнянов се влюбва в жена си, когато тя е на 13

Магдалена Гигова

Когато вижда за първи път бъдещата си съпруга Жозефина, звездата на Народния театър Сава Огнянов вече е на 30, а дъщерята на чешкия режисьор Йозеф Шмаха е 13-годишна лудетина. Макар и зрял мъж, актьорът е увлечен по отраканото и начетено момиче, а и то му показва, че не е безразлично към него. Винаги по европейски елегантен, висок, с изсечени черти и дълбок като бездна глас Огнянов е блян за всяка ученичка в София. В началото родителите на Жозефина гледат с насмешка на детинското й (според тях увлечение), но любовта се разпалва неконтролируемо като горски пожар.

Как се стига до изпепеляващите чувства? Баща й, чешкият актьор и режисьор Йозеф Шмаха, е поканен да стане първият главен артистичен директор на Народния театър. Михаил Арнаудов избира 56-годишния майстор на сцената по препоръка на министъра на просвещението проф. Иван Шишманов. Той се спира на него, тъй като е „най-демократичният и най-прогресивният театрал в пределите на Австро-Унгария“. През 1904 г. новата сграда на Народния театър още е в строеж, представленията се изнасят в „Славянска беседа“. Шмаха ходи на уроци по български, докато е в Прага, но когато пристига в „голямото турско село“, както нарича в писмата си София, се оказва, че не може да общува с артистите. Огнянов е следвал две години архитектура в Мюнхен със стипендия от родствениците на майка си Евлоги и Христо Георгиеви, преди да се отдаде на ученическата си страст - театъра. Прехвърля се в драматичната студия на Ото Кьоних, после учи две години в театралната школа на Емануил Райхер в Берлин. Сава свободно говори немски, превежда на Шмаха и е чест гост в дома му. Чехът е едновременно очарован от напредъка на младата българска столица и ужасен от някои местни нрави. Той се диви искрено на автомобилите, с които се разнасят писмата, на електрическите трамваи, на широките булеварди. Изненадан е да види, че държавата вече има парламент, гарнизонни войски, университет, академия на науките, рисувално училище, зоологическа градина, че дори и недостроен Народен театър. Но според писмата на Шмаха „най-непонятното нещо в тази красива страна, която толкова бързо е дръпнала напред, са българските тоалетни. Влезеш ли в тях, висваш над някаква пропаст...“. Въпреки това той извиква при себе си жена си Мария Терезия и дъщерята Жозефина. През 1906 г. те пристигат в красивия и просторен дом, отпуснат на Йозеф от софийското кметство - къща на ъгъла на улиците „Иван Вазов“ и „Васил Левски“, която съществува и до днес зад дувара на иранското посолство.

Първоначално заради немския, а после и покрай красивата дъщеря на режисьора Сава Огнянов е чест гост в сецесионовата сграда. Впечатлителното момиче, което се занимава с музика, се увлича по екзотичната външност на актьора и го свързва с образите на велики любовници, които играе на сцената. Писателят и художествен критик Вичо Иванов го описва в спомените си като „мургав цвят, миндалови очи с особен блясък, с екзотични устни, високо чело“.

Родителите на Жозефина са в ужас, че влюбената им дъщеря ще се омъжи и ще пожелае да остане в България. За тях е смущаваща и възрастовата разлика от 17 години. Смятат, че е прекалено малка за любовна връзка. Няма при кого да я върнат в Прага и решават да я отдалечат от София, като я изпратят във Варна в дома на адвоката Мутафов. За късмет на влюбените съпругата на юриста е роднина на Огнянов и вместо да бди над целомъдрието на Жозефина, тя играе ролята на дойката в българската версия на „Ромео и Жулиета“. Любовните писма на немски летят между София и Варна под благосклонния й поглед. Неспособни да се противопоставят на силните чувства, родителите на момичето с неохота дават съгласието си. Когато през 1908 г. застава пред олтара, Жозефина едва е навършила 16. За да държат под око брака им, Йозеф Шмаха и съпругата му канят младоженците да живеят при тях.

Напук на злите прокоби двамата са щастливи с онази особена хармония, характерна единствено за хората, открили своята половинка. Цяла София говори за Сава и Жозефина. Те са една от най-стабилните артистични двойки, които никога не се заместват в клюки. Всички усилия да ги забъркат в скандали и измислени изневери не успяват да ги докоснат. Младата съпруга следва половинката си при всичките му гастроли из Европа. През 1910 г. Огнянов е поканен в Пражкия театър да играе коронната си роля д-р Ранк в „Нора“ на Ибсен. През есента на същата година отличният му немски му отваря завесите на театъри във Виена, Берлин и Мюнхен. Следват Париж и Москва. В руската столица Сава се запознава със Станиславски, Немирович-Данченко, Качалов, Олга Книпер-Чехова. Новите знания му дават куража да се изявява и като режисьор в Народния театър.

Родителите на Жозефина се връщат в Прага и не след дълго майка й предава Богу дух. Разбира се, сплетниците твърдят, че не е понесла тревогите около ранния брак на дъщеря си. Започва Първата световна война и младата г-жа Огнянова не успява да си вземе последно сбогом с баща си, който си отива през 1914 г. Тя е бременна с първото дете и не може да пътува през разлюляната от политически трусове Европа. Робувайки на българското поверие, че първородна рожба не се кръщава на покойник, влюбените наричат дъщеря си Жозефина - не само на майка й, а и завоалирано почитат дядо й Йозеф.

Сава Огнянов е велик на сцената и крайно непрактичен извън нея. Първоначално това не пречи на любовта им, дори след появата на детето. Семейството няма собствен дом и живее под наем. „В живота си беше толкова добър и наивен, че дори квартира си нямаше. Сарафов го взе под свое покровителство и винаги, когато ходеше да издейства някоя привилегия за себе си, изискваше я и за Огнянов“, спомня си актрисата Зорка Йорданова. Когато Кръстьо урежда за приятеля си по повод 25-годишнината му на сцената на Народния театър от Столичната община да му дадат парцел да си построи къща малко над днешния пл. „Журналист“, Сава отказва. Той не желае да робува на вещи и имоти - „Чувството е всичко: както в живота, така и в изкуството“. Комичен е споменът, който големият актьор е оставил у помощник-режисьора Ани Дамянова: „Дикцията му беше съвършена. Когато от сцената казваше „Ню Йорк“, „К“-то оттекваше до последния ред на втори балкон. В живота, обаче, леко фъфлеше и съм го запомнила с фразата „Дай пет лева до заплата“.“

Постепенно житейските несгоди и прекалено бохемската природа нащърбват семейното щастие. Разривът идва, след като загива двегодишният им син Петър. В мъката си двамата започват да се обвиняват взаимно. Скандалите стават всекидневие, подозират се в изневяра. Жозефина се отдава на певческата си кариера. През 1918 г. тя има феноменален успех като първата изпълнителка на главната роля в „Царицата на чардаша“ от Имре Калман в България. Богатият алт и физическата й красота карат един от музикалните критици възторжено да възкликне: „Мъжете пият шампанско от обувката й!“. Сава Огнянов пък през 1920 г. заминава за Италия, където изпълнява главната роля във филма „Отец Савелий“ - на революционера д-р Коло. За разлика от другите му пътувания този път Жозефина не го придружава заради ангажименинте си в оперетния „Свободен театър“. Публиката и критиците харесват изпълнението му на големия екран, но със семейният живот е свършено. Двамата решават да се разведат. Тя остава в квартирата с шестгодишната им дъщеричка, а той взема в един куфар единствено пиесите и дрехите си. Напук на приказките, че дъщерята на Йозеф Шмаха ще се върне в Чехия, където все още помнят заслугите на баща й, Жозефина остава в България и за първи път от десетилетия вижда родната си Прага чак през 1956 г.

Сава Огнянов живее като аскет, но очевидно чувствата помежду им не са съвсем изтляли. Години по-късно започват отново да се виждат и обмислят да заживеят отново под един покрив, твърди дъщеря им Жозефина Огнянова-Темелкова пред сп. „Тема“. Изпреварва ги смъртта. Актьорът получава сърдечен удар и на 22 март 1933 г. умира на 57-годишна възраст. 

В ергенската му квартира на ул. „Шейново“ близките откриват почти монашеска обстановка - легло, етажерка с томчета на Гьоте, Шилер, Шекспир и Сервантес в оригинал. В гардероба му има само няколко костюма, но много елегантни и по последна мода. На масата е разтворен „Фауст“. Сава Огнянов не доживява да изпълни лелеяната от него роля на Мефистофел.

Актьорът има закачка с щерката на Христо Ботев

Съдбата на Сава Огнянов е белязана с неизменна връзка с Христо Ботев. Майката на актьора Мария (Мина) Пулиева Горанова се крие зад лаконичното, но страстно „Посветено на г-ца М. И. Г-ва“, написано от поета революционер над стихотворението му „До моето първо либе“. Според внучката на Венета Ботева - Венета Рашева-Божинова, на същата гласовита карловка са посветени „Ней“ и „Пристанала“. Мария и Христо се познават от деца, защото са роднини по майчина линия, а и тя е ученичка на баща му даскал Ботьо. Чувствата им избухват, когато Горанова се завръща от Прага, където е завършила с отличие консерваторията на издръжка на роднините си, меценатите Евлоги и Христо Георгиеви. Ботев признава в статията си „Примери от турско правосъдие“ (вестник „Дума на българските емигранти“ 1871 г.), че в Калофер била неговата изгора и там се породила у него „страстна любов, която тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба...“.

Клюкарите често намекват, че Сава Огнянов е незаконен син на поета, но това е практически невъзможно, защото той се ражда два месеца преди дъщерята на Ботев - Иванка. Христо е със семейството си в Букурещ, а Мина живее в Кюстенджа с богатия си съпруг, търговеца от Котел Петър Огнянов, за когото е омъжена насила. Животът на Мария е охолен, но тъжен. След венчавката никой повече не я е чувал да пее. Не е тананикала дори над люлката на първия си син, бъдещия актьор от Народния театър.

Гримаса на съдбата е, че първата любов на Сава Огнянов е дъщерята на Христо Ботев - Иванка. Двамата се ухажват деликатно и разменят безброй любовни писма, докато той е студент в Германия. По-късно в София тя не пропуска негова премиера в театъра, а той говори на всеослушание с любов и възторг за нея. Майка й Венета обаче е категорична, че между тях не може да има нищо, докато актьорът не зареже сцената и не завърши архитектурата, която следвал... на издръжка на Евлоги и Христо Георгиеви. Зли едици твърдят, че атавистична ревност е причината вдовицата на Ботев да не даде щерка си на първото либе на мъжа си. Иванка се подчинява на майчината воля и през 1906 г. се омъжва за „по-перспективния“ д-р Стоян Христов. Тя е завършила висшето си образование в Женева и чака първото си дете, когато умира от неизяснена инфекция на гърлото.

Дъщерята на Сава Огнянов - Жозефина Огнянова-Темелкова, която си отива от живота преди няколко години, до края си разказва как в дома им на ъгъла на бул. „Васил Левски“ и ул. „Граф Игнатиев“ като реликва съхраняват томче със стихове на Ботев на френски. То е подарък от Иванка за актьора. Римуваното й посвещение е придружено със саморъчен подпис. Книгата изчезва под руините след голямата бомбардировка през 1944 г.

Оправя дикцията си като в „Речта на краля“

Упражненията по техника на говора, които осигуриха „Оскар“ на Колин Фърт във филма „Речта на краля“, са помогнали на Сава Огнянов да оправи скороговорката си на сцената.

Пред биографа си проф. Пенчо Пенев актьорът споделя, че е взел твърде присърце унижощителната критика във вестник „Пряпорец“, която направо съсипва първото му изпълнение на родна сцена, след като се връща от странство. „Този пък актьорин, дето играеше младежа в представлението, говореше толкова бързо, толкова неразбрано, че ми идеше да вдигна стола, на който седях, и да го запофуча на сцената по този изпълнител на една от най-главните роли!“

Абмициозният Огнянов се сепва: „Ха да те видим, Сава?! Може ли да бъдеш втори Демостен? Че като се затвори моя милост в стаята си (тогава живеех на „Партиарх Евтимий“ до „Граф Игнатиев“, къщата на един подполковник), че по десет часа на ден: упражнения на глас, на букви, срички, думи, изречения и цели тиради на хекзаметрови стихове. С такава неумора и настървение правех тези десетчасови упражнения, че инак много добрият ми хазяин най-сетне се принуди направо да ме изпъди, за да му затихне къщата!“
През целия си живот Огнянов не се осланя на великолепните си природни данни - глас, фигура, пластика, музикалност, а прави упражнения по дикция и правоговор всеки ден, извайва жестовете и вниква във всеки образ.  

Великите любови

Първата любов на Карамитев се поболява от раздялата им

Апостолът на Народния театър се жени за Маргарита Дупаринова на сцената

Безброй са жените, въздишали по магнетичния чар на Апостол Карамитев, още толкова са се чудели как този изключително красив актьор остава (сравнително) верен на талантливата си, но далеч не вдъхновяващо привлекателна съпруга Маргарита Дупаринова. Той отбива с обезоръжаваща усмивка атаките на напористите дами и продължава с широката си крачка към репетиция в Народния театър, часове в театралната академия, където преподава и успява да открадне час-два да си поиграе с децата си, да ги нахрани и да изслуша болките и хвалбите им.

Малцина обаче знаят, че преди брака с Дупаринова Карамитев е бил сгоден за своя съученичка от италианската гимназия в Бургас. Тя се казва Магда. Писателят Станко Михайлов я описва като „омайващо чаровна и пренасителна с духовно обаяние, със съвършени телесни форми, дъхаща на скромност, доброта и нежност, облечена най-изискано за времето въпреки следвоенния период“. Магда и Чочо, както всички наричат Апостол на галено, са ученическа любов. Тя е от скромно учителско семейство, а неговият баща е хамалин на пристанището, но родителите им дават мило и драго децата им да завършат италианското училище. На една школска екскурзия до Рим юношите признават чувствата си. След завършването на гимназия, за да успокоят родителите си, влюбените се сгодяват.

За да угоди на баща си, който с каруцата изкарвал прехраната на Апостол и двамата му братя, бъдещият актьор записва право в Софийския университет, но тайно започва да посещава и театралната школа. Магда пък отива на санаториум да укрепва слабите си дробове, но в любовните си писма си обещават да заживеят заедно. Студентската квартира на Карамитев е приземна стаичка зад Женския пазар, но на двамата им се струва дворец. Годениците са щастливи въпреки бедността. Идилията е брутално прекъсната от смъртта на Магда.
Близки до влюбените обаче твърдят, че това не е цялата истина. Според една от версиите приятелят на Карамитев, актьорът Георги Попов-Попето му признал, че също е влюбен в красивата бургазлийка. Апостол започва да ревнува от всеки жест на любезност към конкурента си от страна на годеницата му. Един ден си събира багажа и ядосан напуска. Магда се поболява от мъка, туберкулозата й ескалира и тя умира. Писателят Станко Михайлов обаче се кълне, че причината за смъртта й е вероломството на годеника й.

„Магда и Апостол вече се тъкмели за сватбения ден, когато се разиграла трагедията. Според общата ни приятелка Маргарита приятелят на Апостол - колегата му Георги Попов, признал пред него, че бил влюбен в годеницата му. А Апостол само това чакал да чуе, защото търсел начин да се раздели с Магда. Станал вече известен, ценен и обичан артист, а на всичко отгоре и неспасяемо преследван от жените. Откривали се нови житейски и творчески простори, каквито с Магда очевидно считал, че не може да има. Та, с две думи, взел да се чуди как да се отърве от сватбата.
А Магда беше самата святост от женска красота, доброта, възпитание, честност и всеотдайност. Кусур не можеше да й се намери. И тогава двамата с Попето измислили: Апостол да излезе по работа, а Попето да остане при Магда уж за компания. През това време обаче Попето трябвало незабележимо от Магда да заключи вратата на къщата и подир половин час Апостол да ги завари в стаята „заключени“. Така и станало. Апостол се върнал и понечил да влезе. Като намерил вратата заключена според уговорката, започнал да тропа, да крещи и да чупи прозорците, обвинявайки, че Магда му изневерила с първия му приятел, който пък го унижил с предателството си към него. Грабнал си куфара и напуснал дома, а след него Магда се строполила от сполетелия ужас. Мигом заболява и след 42 дни умира в мъки и агония от скоротечна туберкулоза“, завършва Станко Михайлов.

Каквато и да е истината, след злополучния годеж Апостол Карамитев става един от най-популярните актьори. Снимките му се продават по стрелбищата, девойки обикалят тичешком целия квартал, за да се разминат още веднъж с него на улицата. В Народния театър получава купища любовни писма. Според една поетична легенда, когато излиянията в пликове станали два куфара, актьорът ги дал на Николай Лилиев (по онова време драматург на Народния театър). Писателят пожелал да се зареди с вдъховение от любовните писма, защото си нямал свои. Мълви се, че дори Лилиев получил инфаркт, четейки горещите редове.

За всеобща изненада любимецът на дамите се влюбва в две години по-възрастната си колежка Маргарита Дупаринова. Тя е завършила Американския колеж, т.е. също като него има „черна точка“ от буржоазно образование, но пък на две годинки е останала сираче. Баща й е земеделският лидер Спас Дупаринов. В негова памет тя записва първо Агрономическия факултет и по онова време е влюбена в Лалю Ганчев, бъдещ посланик в Скандинавия, баща на Вера и Васа Ганчеви. Влечението на Дупаринова към театъра обаче надделява. Мнозина смятат, че любовта на Маргарита и Апостол е избуяла на репетициите на „Ромео и Жулиета“. Самата Дупаринова разказва друго: „Как се запознахме? В радиото. После Апостол все се смееше, като казваше, че аз съм се качвала пред него по стълбата (беше вече студент във ВИТИЗ) и като гледал как движа ханша си (той го казваше с малко цинични думи, имаше навик понякога да ги употребява), това го привлякло и много ме харесал. Но си спомням, че започвахме репетициите за масовите сцени във „Фуенте Овехуна“. Беше с две години по-млад от мен. Дойде в театъра по-късно, защото е бил на фронта в Унгария по време на войната, после е учил в театралната школа и т.н. Когато го видях за първи път, имах чувството, че пред очите ми оживява самият Давид на Микеланджело. Защо съм се влюбила? Че кой не е бил влюбен в Апостол Карамитев?! Даже и животните го обожаваха.“
Истинска истерия Карамитев предизвиква в ролята на Ромео. Партнира му 40-годишната, но крехка и изящна Ирина Тасева, която се дублира с завладяващата Мила Павлова. Маргарита Дупаринова е разпределена в ролята на дойката. Мила забременява с дъщеря си и се налага бъдещата съпруга на Апостол бързо да поеме ролята на Жулиета. Истински късмет, защото тайно е мечтала за нея и знае текста наизуст. Е, ковчегът не е пригоден за високата й фигура и краката й стърчат, но пък е истински близо до Апостол. Любовта от сцената преминава в живота и на 21 август 1948 г. Карамитев й поднася сребърна годежна халка сред декорите на „Ромео и Жулиета“ в Народния театър. Сватбата също е на сцената. Напук на прогнозите за кратък семеен живот бракът им е спокоен и щастлив въпреки настъпателните почитателки. От тях най-горко страда съпругата Маргарита Дупаринова - обиждат я по телефона, атакуват я на улицата, твърдят, че са бременни от Карамитев. Популярността му, избухнала с ролята на Ромео в „Ромео и Жулиета“, ескалира с филмите„Любимец 13“, „Специалист по всичко“... Някои го гледат десетки пъти в Шекспировата любовна история. Заради него се изкупуват и билетите за „Дон Карлос“, „В полите на Витоша“, „Маскарад“, „Двама на люлката“... „Жените бяха луди по него. Луди, луууди! И не само ученичките...“, споделя Гинка Станчева, снимала се в няколко филма с Карамитев.
„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита. Единствената болка на актьорите била, че не успявали да създадат дете. Когато успява да зачене, Дупаринова ражда един след друг дъщерята Маргарита и сина Момчил. Двамата заедно решили да кръстят първородното си дете на единия от тях в зависимост от пола, докато името на сина измислил Апостол. Бременната Дупаринова била на турне с пиесата „Идеалният мъж“ от Оскар Уайлд. Апостол й писал, че ако роди момче, ще трябва да го кръстят Момчил, защото няма по-мъжко име от това. Бащата е толкова привързан към децата си, че тича от репетиция в театъра към къщи, за да учи с тях уроците им, да види дали са се нахранили и да ги погали, разказва Михаил Топалов.
Градска легенда е, че столична гадателка „видяла“, че Карамитев е астрален близнак с френския киноактьор Жерар Филип. Тя му предсказала същия живот - ранна слава, безброй почитателки, само един брак и ранна смърт. В голяма степен съдбата на Апостол Карамитев повтаря тази на Жерар Филип. Българинът си отива в късната есен на 1973 г. от рак на черния дроб и въпреки неистовите си усилия не успява да завърши последния си филм „Сватбите на Йоан Асен Втори”. Единственият на снимачната площадка, който знае за болестта му, е режисьорът Вили Цанков. За да съхрани последните кадри с големия актьор, постановчикът решава Коста Цонев да заснеме последните сцени. В началото на филма той казва: „Ще поискам от вас със силата на вашата фантазия да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев.“
Незабравимият Ромео си отива едва на 50 години, с което изпълнява заканата си пред писателя Светослав Минков: „Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите.“

Грехът на жена му

„Имам само един грях към Апостол. През целия ни семеен живот не намерих време от работа, репетиции и представления да се науча да правя пица. А толкова ме молеше. Беше опитал в Италия и нали идваше от бедно семейств,о вечно беше гладен. По-късно направих хиляди пици - в негова памет, но той вече не беше между живите.“

Маргарита Дупаринова чак в края на живота си признава, че след Карамитев има още един брак, кратък и неуспешен, с речен капитан.

Слуховете

Въпреки че няма никакви доказателства, сплетните за сексуалната ориентация на Карамитев продължават да шестват 40 години след кончината му. Мнозина отдават злостните приказки на завистливи колеги, на дружбата му с колегата Спас Джонев, който определено е „на левия тротоар“, или просто на необикновения му аристократизъм и вродена изтънченост, които не се ценели през онези години на „пролетарска“ грубост. Семейството на Карамитев винаги яростно е отричало подобни намеци.

Масалитинова има два щастливи брака с един и същи мъж

На 50 актрисата заминава за Англия при първата си любов

Магдалена ГИГОВА

Легендата на Народния театър Таня Масалитинова живее със съпруга си Леонид Есауленко 51 години, но се жени за него два пъти и са й необходими шест години и друг мъж, за да осъзнае, че той е любовта на живота й. „Вторият ни брак беше по-щастлив и по-дълъг от първия“, признава с усмивка актрисата, която почина на 92 години през май 2014 г. Тя винаги с чувство за хумор и самоирония споделя сърдечните си увлечения, чиято кулминация е решението й да се разведе, да напусне театъра и да заживее в Англия с ученическата си любов. Звучи романтично, но когато променя тотално живота си, Таня е на 50 години, има внук и завидна сценична кариера.

„Моята любов с Дик беше наистина драматична история!“, споделя дъщерята на големия режисьор Николай Масалитинов. - До шести гимназиален клас учих във Френския колеж. Тогава ученичките си мерехме талиите, гладувахме, за да бъдем слаби и хубави. Но се разболях много тежко от жлези, бях на ръба на туберкулозата. Спаси ме големият специалист д-р Богданов. Когато се пооправих, майка игуменка - директорката на колежа, посъветва нашите да ме преместят в училище с по-лека програма. Тогава ме записаха в частния лицей на г-жа Кузмина. Бяхме 6 момичета и 7 момчета. Като постъпих, понеже бях нова, всички момчета взеха да ме ухажват.
Между нас с Дик се породи една полудетска, полуюношеска любов, без никакъв секс, разбира се! Когато бяхме в последния гимназиален клас през 1939 г., започна Втората световна война. Бащата на моя любим беше дребен чиновник в английското посолство. Майка му беше французойка от Монпелие. Бяха английски поданици и трябваше да заминат. Всеки ден се прощавахме, той седеше у нас до късно. И на 10 март цялото английско посолство замина за Истанбул. Дик ми пращаше много трогателни, много смешни любовни писма. Баща ми заповяда: „Всички писма от него да бъдат веднага унищожени!“, защото беше опасно. Аз обаче ги криех под дюшека. Когато се срещнахме отново в Англия, Дик ми показа моите писма, беше ги запазил...“

Войната разделя влюбените и дълги години научават откъслечни новини един за друг чрез бабата на Дик, която е рускиня. Нямала британски паспорт и останала в София. Таня е обещааваща студентка на Илия Петров в Художествената академия, но магията на театъра я завладява. Младата актриса е като шампанско - искри, блести, флиртува, обича да е заобиколена от ухажори, но е своенравна. Един от тях й поднася годежен пръстен с диамант в ресторант „България“, а тя го захвърля сред танцуващото множество. Луда глава! На 1 юни 1945 г. обаче Масалитинова се запознава с Леонид Есауленко - инженер-химик, син на богат индустриалец, достатъчно хитър да подари фабриката си на Съветския съюз след 9 септември. Трогнати от жест,а те оставят него и сина му на ръководни постове. Актрисата е по-скоро заинтригувана и очарована, отколкото влюбена. „Така ме ухажваше, така ми завъртя главата… Светът беше друг - мъжете тичаха подир жените, а днес е обратното. Или поне на мен така ми се струва - иронизира възрастта си актрисата. - Та той така ми завъртя главата, че за един месец се ожених за него! Направихме голяма сватба с официален годеж в червения салон на „България“ според обичая. Но точно в този ден получих писмо от Дик! От Индия. Бях като обезумяла, чудех се какво да правя. Отидох да взема писмото от баба му и й признах, че вечерта е официалният ми годеж. Мъдрата сдтарица ми каза: „Не сте се виждали четири години, това е доста време, пък и не се знае какъв е станал той... Аз познавам семейството на жениха ти, не се отказвай от годежа си, а пък ако съдбата е рекла, ще се видите по-късно…“ Аз винаги съм била откровена, затова разказах всичко и на бъдещия си съпруг. Тогава разбрах с какъв човек свързвам живота си. Той ме изслуша и отрони: „Ако смяташ, че не искаш да се оженим, аз ще поема вината върху себе си!“ Колко мъже са способни на подобна реакция!? Думите му много ме подкупиха, видях у него човека. Затова бях категорична: „Дала съм ти думата си, било каквото било!“ Оженихме се и живяхме заедно 25 години, роди ни се дъщеря. Мъжът ми беше много ревнив. Не крия, давала съм му поводи, дори имах една доста сериозна история, за която той не разбра. Срамувам се, но съм му изневерявала и с колеги, и с неколеги. Но отпразнувахме сребърна сватба. А аз бях на 49. И някъде вътре в себе си все си спомнях първата любов“, признава Таня.

По времето на социализма дори за народна артистка, каквато е Масалитинова, пътуването зад желязната завеса не е лесна работа. Но Есперантският театър обиколя света и тя започва да играе в него. Не знае есперанто, но говори няколко езика - руски, немски, френски и чешки, няма проблем да си учи ролите. При гастрол в Лондон едва успява да открие адреса на Дик. Той вече е разведен, има пораснал син. „Като се срещнахме, едва се познахме! Навремето беше доста едричко момче, а сега пред мен беше един висок, слаб мъж, с чадър на ръката като всички англичани. И той мене трудно ме позна - бяха минали 30 години. Но на разхдката в Хайд парк старото чувство се възвърна. Именно тогава започна голямата ми любов. Наистина беше лудост някаква! И все още се питам - защо така пламна наново? Дали е била младежка илюзия, която се разгоря? Това беше една фантазия и секс някакъв, закъснял. Но и защо закъснял - 50-годишна жена си е още млада жена!“, откровена е Таня.
Лондонската омая е кратка. Започват дългите и страстни писма. Масалитинова си урежда пътуване до Югославия за театрален фестивал, за да се види с Дик, той прекарва отпуската си на Черноморието. Приятелките на актрисата я съветват да не казва на мъжа си и да продължи с откраднатите срещи. Най-близката от тях обаче - колежката й Славка Славова, престава да й говори. Смята извънбрачната връзка за неморална. Един ден Таня признава на Леонид, че в живота й има друг мъж. Същият ден той си изнася багажа. „Внучето беше много нещастно, защото много обичаше дядо си... Много плаках тогава!“
През 1975 г. с Дик сключват брак. На сватбата им пее Леа Иванова, а съпругът на Славка - Иван Караньотов, им е кум тайно от жена си. Масалитинова подава молба за ранно пенсиониране от Народния театър и заминава за Лондон. „В началото всичко беше много хубаво, но после проумях, че бракът не е само любов, не е само леглото. Бракът е и приятелство. Констатирах, че нямам за какво да говоря с Дик. Ние бяхме от два различни свята. А и той беше банков чиновник, нямаше нищо общо с театъра, докато първият ми съпруг не пропускаше премиера. Леонид беше интелигентен, доцент в друга област, но разбираше от театър и беше мой почитател. Пък и не бях свикнала с пестеливостта на англичаните. Дик вървеше след мен да гаси лампите, изключваше парното, когато излизахме. Взех английски паспорт, започнах да уча езика в един курс, в който можех да бъда баба на съучениците си. При това ги бях излъгала с няколко години. Дори започнах да се замислям дали да не си намеря работа като прислужница. Представяте ли си народна артистка да чисти по къщите. Вече разбирах, че с бившия ми мъж имаше за какво да приказваме. С Дик говорехме само за миналото, но то се изчерпа... Започнаха да ми липсват България, приятелите, театърът... Носталгията ме гонеше страхотно! Щях да пукна от скука там, да се самоубия! Нещата между нас бавно изстинаха. Тогава Дик ме накара да върна съветския си паспорт и да остана само с английски. Страхувах се, че ако го направя, това може да ми отреже пътя към България, към дъщерята и внучето. Скарахме се. Разбрах, че трябва да се връщам. Много ми беше тежко, не отричам, защото имах още чувства към него. Като си тръгвах, той ми каза: „За тебе това беше една ученическа илюзия!“ Когато кацнах в София, дъщеря ми не ме позна. Толкова се бях променила. Прибрах се у дома и за първи път от месеци заспах. Беше 9 август 1976 г. На другия ден отидох в Народния театър. Директорът Дико Фучеджиев просто скъса заявлението ми за пенсия. Писах на Дик за развод, не получих отговор. Тогава се намеси външното министерство и ме разведоха. А него го обявиха за... безследно изчезнал - смее се Масалитинова. - Преживях нещо хубаво и емоционално, върнах се в младостта си. Много хубаво беше в началото и много скучно накрая. А когато отидох в милицията да върна английския си паспорт, човекът зад гишето щеше да припадне. Избяга с викове: „Това не е моят ресор.“

Междувременно, сякаш да й направи напук, първият й съпруг Леонид също се е оженил за 12 години по-млада от Таня съпруга, която злобно нарича предшественичката си „бабичката“. Бракът му обаче не върви. Новата жена мрази внучето му, защото дъщеря й е бездетна, а Есауленко обожава малкия Николай.
„Един ден Славка Славова ми каза: „Знаеш ли, че Леонид иска да се види с теб!“ Викам: „Славе, той си е женен човекът, няма да му се бъркам в живота!“ Тя обаче ми казва: „Те са също пред развод!“ Така Леонид започна тайно да идва при мен, оставаше да спи. Само Славка и внукът ни, който тогава беше на 8 години, знаеха, че се виждаме, и малкият беше много щастлив. Ние също. Все едно никога не се бяхме разделяли.“ Един ден, докато са в разгара на любовния си ренесанс, двамата чуват, че на вратата се звъни. Малкият защитник на влюбените, внукът Николай, казва: „Аз ще отворя, ще оправя работата!“ „Чухме го как казва на дъщеря ни: „Тата е заета, не може, няма да влизаш!“ Той не ми викаше „бабо“, а „Тата“... Но дъщеря ми, любопитна с кого толкова съм заета, влезе. Като видя баща си, щеше да припадне. Много се смяхме тогава! Не след дълго се оженихме отново!“, щастлива е Масалитинова от развръзката в живота си. С Леонид Есауленко живеят заедно още 26 години до неговата кончина.
„Много хубав ни беше вторият брак! Първият - не, и то по моя вина! Бях голяма флиртаджийка, обичах да ме ухажват! Той беше много ревнив, но и аз съм му давала поводи! Вторият пъ той държеше непременно да сключим граждански брак. Кумове ни станаха Славка и нейният съпруг Иван Караньотов.
Истинският ми брак фактически е с първия и с третия ми мъж, който е все един и същи човек. И мисля, че това е по-стабилната любов. Когато се събрахме отново, взехме внука и го отгледахме като син. Съпругът ми беше чудесен човек, изключително благороден, добър, широко скроен, много ме обичаше и всичко ми прости! И най-важното - той уважаваше професията ми и се радваше на всеки мой успех. А аз изкупих вината си, като го гледах така хубаво до последния му дъх“, завършва актрисата, която и в края на дните си не губи чувството си за хумор. В едно от последните си интервюта със самоирония признава: „Оперирах си окото и видях какъв дърт урунгел съм.“

Третата жена на Владимир Трандафилов е с 30 г. по-млада

Легендата на Народния театър отказва договор с Холивуд, дават ролята на Шарл Боайе

Магдалена ГИГОВА

При един от гастролите на големия актьор Владимир Трандафилов в Русенския театър го настаняват да живее в гримьорна на втория етаж. Както повелява славата му на голям любовник, той води със себе си млада придружителка. Когато колеги го питат как върви, чаровникът с дълбокия глас отвръща дяволито: „Ох, по две представления на ден - едно на сцената, едно горе!“ Дните му на сериен прелюбодеец обаче са преброени. През 1952 г., когато е вече на 55, актьорът среща третата си и последна съпруга - Нора. Разликата им е 30 години, той е връстник на майка й, но младото момиче нехае, омаяно от таланта и галантността на Владимир Трандафилов. Запознават се покрай желанието й да стане актриса. Тя играе в Работническия театър в някогашния Дом на профсъюзите - кино „Георги Димитров“. Съвсем скоро обаче срещите им прерастват в любов.

„Много исках да стана актриса. Преди да се оженим с Владо, мои познати много настояваха да ме срещнат с него за прослушване. Но аз се дърпах, името му така ме респектираше, че не исках дори да го зърна. След години му разказвах за това, а той се смееше: „Добре че тогава не съм те прослушал, щях да ти кажа, че от теб актриса не става!“, спомня си Нора, която след сватбата се отказва от бленуванията по сцената. Въпреки това тя има няколко постижения в театъра и едно във филма „Калин Орела“ с Иван Димов в главната роля.

По онова време е голямо петно да се ожениш за мъж с два брака зад гърба си, а още повече - с 30 години по-възрастен. Трандафилов обаче е влюбен като ученик, а умението му да ухажва няма нищо общо с несръчните опити на връстниците й. Освен това актьорът е привлекателен, висок, с неповторим глас и отваря пред Нора вратите на онази Светая светих, за която мечтае от дете. Разликата във възрастта не я плаши. „Беше връстник на майка ми, затова родителите ми не одобряваха този брак. Но кой да ги слуша? А Владо беше такъв омайник! В началото се шегуваше, че ще ме сгоди за своя асистент, и се заричаше да ни стане кум. Един ден го закачих: „Къде е моят жених?“ Той ме погледна изпитателно и каза: „Млада госпожице, позволете ми аз да изиграя тази роля на вашата сватба.“ Няколко месеца по-късно се оженихме“, спомня си съпругата му. Тя е убедена, че срещата й с такъв забележителен човек е най-големият подарък от съдбата. Нора също му поднася дар - дъщеря им Таня. (Трандафилов има още една дъщеря от предишна връзка, която признава за своя, въпреки че няма брак с майката.) Незабравим титан на сцената на Народния театър, актьорът е дълбоко непрактичен в житейските дела. „Материалните неща в живота не го интересуваха. Печелеше достатъчно пари, но вместо да живеем в охолство, едва свързвахме двата края. От касиерката на театъра съм чувала, че веднага след като получи заплатата си, той разпределя парите си в пликове и ги надписва. А пред театъра го чакат поне десетина приятели, които той издържа“, спомня си пред сп. „Тема“ съпругата Нора. Той раздава заплатата си на закъсали приятели, далечни роднини и дори непознати, научили за мекото му сърце. В кабинета му във ВИТИЗ непрекъснато висят просители. И не само за пари, а за услуги, някои от които смехотворни - например да бъде свидетел на бракоразводно дело или да ходатайства за служба в София или квартира. Семейство Трандафилови живее в държавен апартамент на „Софжилфонд“ под наем, въпреки че като лауреат на Димитровска награда той без проблем би могъл да си издейства собствено жилище. Още повече че Владо е играл в пиесата „Хан Татар“ - до края на живота си Тодор Живков изтъква, че има сценичен опит с участие в същата пиеса и толерира актьорите.

„Ако не бях аз, щяхме цял живот да се разнасяме по квартири“, споделя Нора. Благодарение на паричната премия, която върви в комплект с Димитровската награда, тя се разтичва и най-сетне семейството се сдобива със собствен дом - апартамент на ул. „Шести септември“. Атмосферата в него е неповторима, макар стопанинът рядко да се задържа вкъщи. Той преподава сценична реч в театралната академия, тича по репетиции, представления и гастроли, занимава се с обществена дейност. (Дори навремето напуска Народния театър в знак на протест срещу несправедливо ниските възнаграждения на Константин Кисимов и Иван Димов. Когато повишават заплатите им, се връща.) Ако му остане половин час между два ангажимента, се отбива у дома, ляга на дивана в хола с дрехите и понеже е конте, опъва ръбовете на панталоните си. След което заспива за 10 минути. После скача и пак хуква нанякъде. Животът с него е непрекъснат спектакъл. Докато се бръсне сутрин, рецитира стихове. Жестикулира насапунисан, с бръснач в ръка. В Златния фонд на националното радио се пазят записи на негови изпълнения. Най-завладяващото от тях е на поемата на лорд Байрон „Манфред“. От млади години Трандафилов е ненадминат сладкодумец. На маса рецитира стихове, разказва смешни случки от театъра, пее с пълно гърло и свири на цигулка - богатир на духа, който става център на вниманието и събира цялото заведение. Най-често се заседява на чаша вино с Филип Кутев и Арсени Лечев в клуба на Съюза на композиторите и в Руския клуб. Винаги е елегантен, с костюм по последна мода, но по отношение на личния си бит актьорът е почти аскет. „Вечер си позволяваше само чаша бяло вино, препечена филийка със сирене и шепа орехови ядки. Рядко се глезеше с едно варено яйце или хайвер от сьомга. Дори в любимите му заведения ние си поръчвахме кебапчета и кюфтета, а той продължаваше с неговата си диета“, припомня си Нора.

За чувството му за хумор се разказват безброй забавни истории, които се превръщат в анекдоти. Един ден новият портиер в националното радио не го разпознава: „Кой сте вие, как се казвате?“ С богатия си изразителен глас професорът заявява: „Аз съм Трандафилов“. Портиерът обаче старателно настоява: „А малкото ви име?“ „Трандафилов няма малко име“, отвръща с апломб актьорът и отмествайки го, влиза в радиото.

Чешитът ненавижда телефона и телевизора. Отказва да си прокара домашен пост, а ако дъщеря му иска да гледа някакво предаване или филм, ходи у съседите. „Мама казваше, че на един прием Цола Драгойчева, която по онова време е министър на пощите, му се заканва: „Владо, ще взема най-после да ти прокарам насила телефон, за да те откривам, като ми трябваш.“ А той: „Ако искаш да ме убиеш, направи го. Та това чудовище ще звъни денонощно!“, припомня си дъщеря му Таня.

Гълчавата у тях и без звъна на телефона е достатъчна. Разчуло се е, че професорът подготвя талантливи студенти, без да им взема пари. Той се вживява в ролите, показва как да изпипат фраза или жест, палейки цигара от цигара. Никой не се сеща да отвори прозореца, докато не престанат да се виждат в дима. Трандафилов обожава учениците си и се грижи за тях. Негови любимци са рано отишлите си Йордан Матев и Спас Джонев, които също стават актьори в Народния театър. И двамата обичат чашката, но Матев истински прекалява. „Данка, трябва да престанеш да пиеш“, чух една вечер Владо да го съветва бащински. Матев падна на колене, целуна му ръката: „Учителю, няма вече да пия, обещавам!“ Но не престана и си отиде млад. Спас също пиеше без мярка“, раздипля спомени Нора.

Актьорът има фобия от трамваи, сякаш интуитивно е предугаждал кончината си. Нарича ги „метални буболечки“ и съветва близките си да се пазят от тях и никога не се вози с трамвай. Понеже живее на „6-и септември“, всичко му е близо - и театърът, и академията, и радиото. Ако има да ходи нейде по-далеч, взема такси.
Вечерта на 12 януари 1972 г. Трандафилов е на чаша в дома си с приятел. Съюзът на артистите усилено подготвя тържеството за 70-годишния му юбилей и 50-годишната му сценична дейност. Актьорът затъква цигарето си с малко памук - уж да намали вредата от катрана в тютюна, и намига на госта си - „Ти мен не ме мисли, аз ще живея до сто години“. На следващия ден, фаталния 13 януари, докато пресича пред църквата „Св. Седмочисленици“, го блъска трамвай и го влачи чак до спирката на пл. „Славейков“. Страховете му се оказват основателни. Откарват в „Пирогов“ изтерзаното му полуживо тяло, но съзнанието му е жадно за живот. Цели 10 дни е на границата между живота и смъртта, но не тлее, а непрекъснато рецитира стихове, монолози, поеми. Неподражаемият му глас кънти из болницата. Връзват го за леглото, тъй като непрекъснато се опитва да става. „Една вечер ме попита: „Нора, тук ли си? Дай ми, моля те, един лист!“ „Какъв лист, казвам, за какво ти е?“ „За да си подам оставката...“ Това бяха последните му думи“, просълзява се съпругата му. На следващия ден Владимир Трандафилов си отива от живота.

Галеник на съдбата

Коренът на Владимир Трандафилов е от Охрид. Природата е щедра към него - дарява го с привлекателна външност, богат глас, дарбата да увлича и подчинява публиката. Бъдещият актьор израства във Варна и мечтае да стане морски капитан, да се бори със стихиите и да открива нови светове. Любовта към театъра обаче му дава друг вид романтика. При гастрол във Варненския театър Юрий Яковлев и Кръстьо Сарафов харесват младия талант и през 1922 г. той дебютира на софийска сцена като Георг Сабо в „Приказка за вълка“. Невиждано предизвикателство, тъй като ролята се изпълнява от всепризнатия Кръстьо Сарафов, но според публиката новакът го е надиграл. Така Трандафилов си спечелва място в трупата на Народния театър. Две години специализира в Париж със специална стипендия за таланти. Обучава се в театър „Одеон“ при известния актьор и режисьор Фирмен Жемие, близък приятел на Станиславски и Немирович-Данченко. Той го кани да остане да работи във Франция, но в София го чакат приятелите му Сарафов, Георги Стаматов, Зорка Йорданова, Олга Кирчева, Константин Кисимов и той предпочита да се върне.

Птичето на щастието каца втори път на рамото му под формата на предложение от холивудския режисьор Рекс Инграм да изиграе ролята на екзотичен принц във филма „Градината на Аллаха“. С ангажимента върви и четиригодишен договор със солиден хонорар, но Трандафилов отново отказва. Ролята приема французинът Шарл Боайе, който става звезда в Холивуд. У нас Боайе е най-популярен с филма „Триумфалната арка“, в който играе с Ингрид Бергман.