Третата жена на Владимир Трандафилов е с 30 г. по-млада

Легендата на Народния театър отказва договор с Холивуд, дават ролята на Шарл Боайе

Магдалена ГИГОВА

При един от гастролите на големия актьор Владимир Трандафилов в Русенския театър го настаняват да живее в гримьорна на втория етаж. Както повелява славата му на голям любовник, той води със себе си млада придружителка. Когато колеги го питат как върви, чаровникът с дълбокия глас отвръща дяволито: „Ох, по две представления на ден - едно на сцената, едно горе!“ Дните му на сериен прелюбодеец обаче са преброени. През 1952 г., когато е вече на 55, актьорът среща третата си и последна съпруга - Нора. Разликата им е 30 години, той е връстник на майка й, но младото момиче нехае, омаяно от таланта и галантността на Владимир Трандафилов. Запознават се покрай желанието й да стане актриса. Тя играе в Работническия театър в някогашния Дом на профсъюзите - кино „Георги Димитров“. Съвсем скоро обаче срещите им прерастват в любов.

„Много исках да стана актриса. Преди да се оженим с Владо, мои познати много настояваха да ме срещнат с него за прослушване. Но аз се дърпах, името му така ме респектираше, че не исках дори да го зърна. След години му разказвах за това, а той се смееше: „Добре че тогава не съм те прослушал, щях да ти кажа, че от теб актриса не става!“, спомня си Нора, която след сватбата се отказва от бленуванията по сцената. Въпреки това тя има няколко постижения в театъра и едно във филма „Калин Орела“ с Иван Димов в главната роля.

По онова време е голямо петно да се ожениш за мъж с два брака зад гърба си, а още повече - с 30 години по-възрастен. Трандафилов обаче е влюбен като ученик, а умението му да ухажва няма нищо общо с несръчните опити на връстниците й. Освен това актьорът е привлекателен, висок, с неповторим глас и отваря пред Нора вратите на онази Светая светих, за която мечтае от дете. Разликата във възрастта не я плаши. „Беше връстник на майка ми, затова родителите ми не одобряваха този брак. Но кой да ги слуша? А Владо беше такъв омайник! В началото се шегуваше, че ще ме сгоди за своя асистент, и се заричаше да ни стане кум. Един ден го закачих: „Къде е моят жених?“ Той ме погледна изпитателно и каза: „Млада госпожице, позволете ми аз да изиграя тази роля на вашата сватба.“ Няколко месеца по-късно се оженихме“, спомня си съпругата му. Тя е убедена, че срещата й с такъв забележителен човек е най-големият подарък от съдбата. Нора също му поднася дар - дъщеря им Таня. (Трандафилов има още една дъщеря от предишна връзка, която признава за своя, въпреки че няма брак с майката.) Незабравим титан на сцената на Народния театър, актьорът е дълбоко непрактичен в житейските дела. „Материалните неща в живота не го интересуваха. Печелеше достатъчно пари, но вместо да живеем в охолство, едва свързвахме двата края. От касиерката на театъра съм чувала, че веднага след като получи заплатата си, той разпределя парите си в пликове и ги надписва. А пред театъра го чакат поне десетина приятели, които той издържа“, спомня си пред сп. „Тема“ съпругата Нора. Той раздава заплатата си на закъсали приятели, далечни роднини и дори непознати, научили за мекото му сърце. В кабинета му във ВИТИЗ непрекъснато висят просители. И не само за пари, а за услуги, някои от които смехотворни - например да бъде свидетел на бракоразводно дело или да ходатайства за служба в София или квартира. Семейство Трандафилови живее в държавен апартамент на „Софжилфонд“ под наем, въпреки че като лауреат на Димитровска награда той без проблем би могъл да си издейства собствено жилище. Още повече че Владо е играл в пиесата „Хан Татар“ - до края на живота си Тодор Живков изтъква, че има сценичен опит с участие в същата пиеса и толерира актьорите.

„Ако не бях аз, щяхме цял живот да се разнасяме по квартири“, споделя Нора. Благодарение на паричната премия, която върви в комплект с Димитровската награда, тя се разтичва и най-сетне семейството се сдобива със собствен дом - апартамент на ул. „Шести септември“. Атмосферата в него е неповторима, макар стопанинът рядко да се задържа вкъщи. Той преподава сценична реч в театралната академия, тича по репетиции, представления и гастроли, занимава се с обществена дейност. (Дори навремето напуска Народния театър в знак на протест срещу несправедливо ниските възнаграждения на Константин Кисимов и Иван Димов. Когато повишават заплатите им, се връща.) Ако му остане половин час между два ангажимента, се отбива у дома, ляга на дивана в хола с дрехите и понеже е конте, опъва ръбовете на панталоните си. След което заспива за 10 минути. После скача и пак хуква нанякъде. Животът с него е непрекъснат спектакъл. Докато се бръсне сутрин, рецитира стихове. Жестикулира насапунисан, с бръснач в ръка. В Златния фонд на националното радио се пазят записи на негови изпълнения. Най-завладяващото от тях е на поемата на лорд Байрон „Манфред“. От млади години Трандафилов е ненадминат сладкодумец. На маса рецитира стихове, разказва смешни случки от театъра, пее с пълно гърло и свири на цигулка - богатир на духа, който става център на вниманието и събира цялото заведение. Най-често се заседява на чаша вино с Филип Кутев и Арсени Лечев в клуба на Съюза на композиторите и в Руския клуб. Винаги е елегантен, с костюм по последна мода, но по отношение на личния си бит актьорът е почти аскет. „Вечер си позволяваше само чаша бяло вино, препечена филийка със сирене и шепа орехови ядки. Рядко се глезеше с едно варено яйце или хайвер от сьомга. Дори в любимите му заведения ние си поръчвахме кебапчета и кюфтета, а той продължаваше с неговата си диета“, припомня си Нора.

За чувството му за хумор се разказват безброй забавни истории, които се превръщат в анекдоти. Един ден новият портиер в националното радио не го разпознава: „Кой сте вие, как се казвате?“ С богатия си изразителен глас професорът заявява: „Аз съм Трандафилов“. Портиерът обаче старателно настоява: „А малкото ви име?“ „Трандафилов няма малко име“, отвръща с апломб актьорът и отмествайки го, влиза в радиото.

Чешитът ненавижда телефона и телевизора. Отказва да си прокара домашен пост, а ако дъщеря му иска да гледа някакво предаване или филм, ходи у съседите. „Мама казваше, че на един прием Цола Драгойчева, която по онова време е министър на пощите, му се заканва: „Владо, ще взема най-после да ти прокарам насила телефон, за да те откривам, като ми трябваш.“ А той: „Ако искаш да ме убиеш, направи го. Та това чудовище ще звъни денонощно!“, припомня си дъщеря му Таня.

Гълчавата у тях и без звъна на телефона е достатъчна. Разчуло се е, че професорът подготвя талантливи студенти, без да им взема пари. Той се вживява в ролите, показва как да изпипат фраза или жест, палейки цигара от цигара. Никой не се сеща да отвори прозореца, докато не престанат да се виждат в дима. Трандафилов обожава учениците си и се грижи за тях. Негови любимци са рано отишлите си Йордан Матев и Спас Джонев, които също стават актьори в Народния театър. И двамата обичат чашката, но Матев истински прекалява. „Данка, трябва да престанеш да пиеш“, чух една вечер Владо да го съветва бащински. Матев падна на колене, целуна му ръката: „Учителю, няма вече да пия, обещавам!“ Но не престана и си отиде млад. Спас също пиеше без мярка“, раздипля спомени Нора.

Актьорът има фобия от трамваи, сякаш интуитивно е предугаждал кончината си. Нарича ги „метални буболечки“ и съветва близките си да се пазят от тях и никога не се вози с трамвай. Понеже живее на „6-и септември“, всичко му е близо - и театърът, и академията, и радиото. Ако има да ходи нейде по-далеч, взема такси.
Вечерта на 12 януари 1972 г. Трандафилов е на чаша в дома си с приятел. Съюзът на артистите усилено подготвя тържеството за 70-годишния му юбилей и 50-годишната му сценична дейност. Актьорът затъква цигарето си с малко памук - уж да намали вредата от катрана в тютюна, и намига на госта си - „Ти мен не ме мисли, аз ще живея до сто години“. На следващия ден, фаталния 13 януари, докато пресича пред църквата „Св. Седмочисленици“, го блъска трамвай и го влачи чак до спирката на пл. „Славейков“. Страховете му се оказват основателни. Откарват в „Пирогов“ изтерзаното му полуживо тяло, но съзнанието му е жадно за живот. Цели 10 дни е на границата между живота и смъртта, но не тлее, а непрекъснато рецитира стихове, монолози, поеми. Неподражаемият му глас кънти из болницата. Връзват го за леглото, тъй като непрекъснато се опитва да става. „Една вечер ме попита: „Нора, тук ли си? Дай ми, моля те, един лист!“ „Какъв лист, казвам, за какво ти е?“ „За да си подам оставката...“ Това бяха последните му думи“, просълзява се съпругата му. На следващия ден Владимир Трандафилов си отива от живота.

Галеник на съдбата

Коренът на Владимир Трандафилов е от Охрид. Природата е щедра към него - дарява го с привлекателна външност, богат глас, дарбата да увлича и подчинява публиката. Бъдещият актьор израства във Варна и мечтае да стане морски капитан, да се бори със стихиите и да открива нови светове. Любовта към театъра обаче му дава друг вид романтика. При гастрол във Варненския театър Юрий Яковлев и Кръстьо Сарафов харесват младия талант и през 1922 г. той дебютира на софийска сцена като Георг Сабо в „Приказка за вълка“. Невиждано предизвикателство, тъй като ролята се изпълнява от всепризнатия Кръстьо Сарафов, но според публиката новакът го е надиграл. Така Трандафилов си спечелва място в трупата на Народния театър. Две години специализира в Париж със специална стипендия за таланти. Обучава се в театър „Одеон“ при известния актьор и режисьор Фирмен Жемие, близък приятел на Станиславски и Немирович-Данченко. Той го кани да остане да работи във Франция, но в София го чакат приятелите му Сарафов, Георги Стаматов, Зорка Йорданова, Олга Кирчева, Константин Кисимов и той предпочита да се върне.

Птичето на щастието каца втори път на рамото му под формата на предложение от холивудския режисьор Рекс Инграм да изиграе ролята на екзотичен принц във филма „Градината на Аллаха“. С ангажимента върви и четиригодишен договор със солиден хонорар, но Трандафилов отново отказва. Ролята приема французинът Шарл Боайе, който става звезда в Холивуд. У нас Боайе е най-популярен с филма „Триумфалната арка“, в който играе с Ингрид Бергман.