Янко Сакъзов открадва жената на Георги П. Стаматов

Съпругата на социалдемократа - общественичката Ана Карима, става мъжемразка Три жени на име Вера са прокоба за писателя

Магдалена ГИГОВА

 

Янко Сакъзов, социалдемократът, на когото е кръстен софийски булевард, се превръща в най-сочната клюка на България с крайно непатриархалния си начин на живот. Политикът, който 11 пъти е бил депутат и веднъж министър в правителството на Теодор Теодоров, е примерен съпруг на писателката Ана Карима и баща на три деца, когато се влюбва в жената на писателя Георги П. Стаматов - Вера. Семейният живот на Сакъзов е истинска катастрофа. Ана, дъщеря на четник и доброволец в Кримската война, непрекъснато се оплаква от ревността на „интелигента с турско възпитание“, както самата общественичка го описва. Той пък я обвинява, че предпочита да ходи по събрания и демонстрации, вместо да си гледа домакинството и децата. Фактът, че младите живеят заедно със свекървата, изобщо не помага за семейния мир. Макар в началото на ХХ век разведената жена да се е смятала за втора ръка човек, Карима се съгласява на цивилизована раздяла, която тя възприема като избавление. След като скъсва синджира на Сакъзов, тя се отдава на борба за правата на жените, заради което й излиза име на мъжемразка.

„Съдбата ме срещна с три различни жени, носещи името Вера, за да ми докаже, че любовта е нетрайна и недостижима“, споделя с горчивина малко преди кончината си писателят Георги Порфириев Стаматов. Той е бесарабски българин, роден в Молдова. Учи в Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев заедно с Алеко Константинов и Георги Кирков. През 1882 г. по волята на баща си, който е юрист, завършва военно училище. Като офицер служи в Пловдив и Сливен, но през през 1890 г. е уволнен заради неприкритото си русофилство и заминава за Женева, където завършва право. В Швейцария напетият бивш военен изживява безброй любовни авантюри и вече се вижда като стар ерген и бонвиван, когато съдбата го среща с изключителна красавица. Той е 30-годишен, известен съдия и писател. Тя се казва Вера и също като него е родена в Русия. Стаматов хлътва безнадеждно по русите й коси и сини очи. Освен това тя е начетена и интелигентна, знае как да се държи в обществото и умее да разговаря на различни теми от областта на литературата и изкуството. Георги забравя напълно разгулните си приятели от Швейцария и Русия и иска само Вера. Няколко години семейството живее в мир и любов, ражда им се дъщеричка. Кръщават я Доротея, но понеже в дома им се говори главно на руски, на галено я наричат Дося.

Съдбоносната им среща е в Русия, където родителите на Стаматов пребивават дълги години. „Свикнали сме където вие, там и ние“, казал писателят на баща ми, с когото бяха близки приятели и наеха свободната половина от нашата къща на площад „Славейков“ на мястото на днешното кино „Култура“, спомня си поетесата Елисавета Багряна, чиито родители са най-близките на семейство Стаматови, а с дъщеря им Дося са връстнички. „Рускинята не беше никаква домакиня, той шеташе. Купил Стаматов месо - кайма за кюфтета, Верочка не знае как се правят. Мама й ги приготви, а тя започва отдалеч да ги хвърля в тигана, маслото пръска... Мама ме вика - Лизе, иди помогни на Верочка, че не може! Била съм на шест-седем години“, разказва в спомените си Багряна. Двете семейства са непрекъснато заедно. Дося сяда на едното коляно на баща си, Лиза на другото.

Чести гости в дома им близо до пл. „Славейков“ са Янко Сакъзов и жена му Ана Карима. На петата година от брака си с писателя Вера се влюбва в социалдемократа, който отговаря на чувствата й. Двамата изобщо не крият любовта си. Цяла София говори за скандалната им връзка, но те все не намират сили да признаят истината пред Стаматов. Поетесата Елизавета Багряна, която като студентка живее в съседство, разказва как, когато узнал, че съпругата му вече е бременна от уж хрисимия му семеен приятел, Георги Порфириевич просто я хваща за ръка, отвежда я при Сакъзов и казва: „Щом се обичате - ето ти я!“. „Една вечер тръгнаха от дома двамата - Стаматов и Верочка, а той се върна сам. Оставил я там, при другия“, разказва Багряна. „Страшно е, когато човек сам си е виновен. Тя не застана на пиедестала. Аз я поставих там“- признава с горчивина писателят. След като я предава в ръцете на Сакъзов, той се прибира у дома си и се напива безпаметно от мъка, защото продължава да обича жена си. Въпреки предателството и изневярата, той ще я обича (и ненавижда) до края на живота си. Той продължава да върви по улиците с гордо вдигната брадичка въпреки шушуканията. Злобарите мърморят, че е грандоман, но студентките го боготворят заради разказите му и го преследват с възторжени писъмца.

Разводът на Сакъзови е бърз и почти цивилизован, защото носи облекчение и на двете страни. Бюрократични спънки обаче проточват раздялата на Стаматови. Благородният писател, който е на върха на славата си, преглътва обидата и постъпва изключително кавалерски - дава своето име на момченцето, което невярната му съпруга ражда от любимия си Янко. Щедрият жест е в името на детето - да не бъде записано само на името на майка си и в училище да му викат „копеле“. Така детето на любовта дълго време се казва „Анатол Георгиев Стаматов“, преди да вземе имената на истинския си баща. Писателят обяснява постъпката си с неугасващите си чувства към Вера.

За да избяга от сплетните и подмятанията, които го преследват в София, а и за да се излекува от депресията, Стаматов приема назначението като съдия в Кюстендил. Той всъщност е изпратен там за наказание, защото като военен съдия отказвал да праща дезертьори на смърт. „Не съм подписал нито една смъртна присъда. Това е моят актив като съдия, като човек, като писател“, признава творецът в края на живота си с достойнство.

За Кюстендил с него заминава и дъщеря му Дося, за да избяга и тя от ироничните или осъдителните погледи на съученичките си в гимназията. Приятелите от писателския кръг на Стаматов - Константин Константинов, Стилиян Чилингиров, Вичо Иванов, Людмил Стоянов, Недялко Месечков вярват на уверенията му, че е станал нов човек. Но това е само привидно. Георги продължава да общува с бутилката и е толкова отдаден на работата в съда и на продължителните запои, че не забелязва как красивата му и жизнерадостна дъщеря се променя. Дося слабее, очите й светят с непознат блясък, а чувството за отхвърлено дете не я напуска. Дося живее ту при майка си, ту при баща си, но всеки от тях си има свои грижи. Гимназистката не успява да преодолее резила, на който я подлагат родителите й с раздялата си. Майката й липсва, но Вера е отдадена на грижи за бебето и няма време за порасналата си дъщеря. Преместването в Кюстендил я е откъснало и от най-добрата й приятелка Лизочка - поетесата Елисавета Багряна, с която е споделяла всичко. Депресията взема връх и младото момиче издебва майка си, с която са на курорт в Курило да излезе и се обесва. А е едва на 20 години.

От този момент Стаматов се затваря още повече и съзерцава с часове снимката на единственото си дете и повтаря: „Ах, Дося, Дося, защо постъпи така?!“.

„Тогава се пропих окончателно“, признава писателят.

Мъката от загубата на Дося и най-вече чувството за вина, че не е успял да предугади психическите й проблеми, превръщат Стаматов в човешка руина. Той дави мъката си в алкохол, който засилва озлоблението му към всички жени. И ако в началото в творчеството му дамите са забавни флиртаджийки или нежни създания, в късните произведения те са асоциални кикимори.

В една от кръчмите, в които запива от зори, Стаматов среща втората си фатална Вера. По ирония на съдбата тя не само носи името на бившата съпруга, ами също е рускиня. Писателят я ухажва от състрадание към нелеката й емигрантска съдба. Обсипва я с дребни подаръчета - бонбони и парфюми, вижда в нея сродна душа и понякога другар по чашка. Кой знае как би завършила тази странна и дори малко нелепа връзка, ако съдбата не му бе поднесла третата Вера. Тя е дъщеря на генерал Бончо Балабанов, при когото Стаматов е служил. Завършила е Робърт колеж в Цариград, учила е в Германия и Франция, пише разкази, държи литератулен салон и кани в дома си най-известните български писатели.

По онова време покровителката на музите е в развод с тютюневия експерт Георги Божков, от когото има две деца, и Стаматов храни основателни надежди за нова любов в живота си. Той й изповядва чувствата си, но тя го попарва с признанието, че е влюбена в друг мъж, който за жалост не й обръща внимание. Вместо да прекърши, това признание сякаш заздравява приятелството им. Вера Балабанова се грижи безкористно за писателя през последните пет години от живота му, когато е беден, болен и съвсем изпаднал. Той едва се движи и мизерства в стаичка под наем на улица „Юрий Венелин“ №11, преди да угасне в Александровската болница на 9 ноември 1945 г.

Балабанова разказва в спомените си, че често пъти, когато отива да посети трудноподвижния си приятел, от стаята му се шмугва една малка и тиха женица, която изчезва незабелязано. Стаматов признава, че това е г-жа Вера Сакъзова, бившата съпруга, която идва да му чисти и донесе топла храна. А той все още я обича въпреки горчилката натрупана помежду им. „Липсата на собственост ме освобождава от излишни главоболия и робуване на вещи. Това е моята обстановка след близо половин век труд за тая държава“, с тези думи Георги обяснява защо няма нито пари, нито имот. Между другото в същата сграда живее сестра му, омъжена за внука на граф Игнатиев, но двамата не поддържат никаква връзка заради пиянството и трудния характер на писателя.

На Вера Балабанова се пада нелеката участ да бъде единствената близка, на която лекарите могат да съобщят безнадеждната диагноза „атеросклероза в главата“. Умът му изневерява, краката не го слушат, но Стаматов има моменти на просветление. Той се бунтува срещу самотата и сипе порой ругатни срещу... мълчанието: „Подло мълчание! Аз те викам на дуел...“. Писателят моли Вера: „Кажете на госпожа Сакъзова да дойде да ме види...“ и изтлява бавно в мизерна стаичка вАлександровската болница.

На поклонението пред тялото му в черквата се събират едва тридесетина души. Очевидно заради острия език има повече врагове, отколкото приятели. Но след него остават най-добрите разкази от първата половина на ХХ век.

Багряна му праща сарми

 

Дружбата на писателя с Елисавета Багряна, започнала по времето, когато тя седи редом с Дося на колянато му, продължава до края на неговия живот. Поетесата го е виждала всякакъв - съкрушен от изневярата на жена си, залегнал над белия лист, паднал от стола в кръчмата или заспал насред улицата. Но когато е трезвен, видът му е друг, твърди неговата Лизочка, както Стаматов нарича Багряна. „Движи се по улицата лете с бяло сако, със сламена шапка и бастуна в облачно време - с голям старомоден чадър. Клатушка се леко, от време на време спира, размахва бастуна си. Гръмкият му глас стряска хората, острият му език не щади дори приятелите. Затова и не го обичат много-много. А той беше наблюдателен, остроумен и с много остър език. Шегите му са често грубовати.“

Всяка събота Стаматов е на гости в дома на поетесата. Когато се разболява и не може да се движи, Багряна приготвя любимите му сарми или пълнени чушки и ги изпраща по домашната си помощничка на ул. „Юрий Венелин“ №11. „Лизочка е не само хубава жена, но и голям поет“, отбелязва Стаматов пред Вера Балабанова. Багряна пък го смята за един от духовните си наставници.