Седем трика за здравословен загар

 

Слънцето все още срамежливо наднича иззад облаците, въпреки че е май. Но лятото припка към нас и затова дерматологът от клиника Jewel skin в София - д-р Сияна Живкова дава съвети как да ползваме сълнцезащитната козметика, какви са основните грешки при нанасянето й и какво означава UV-фактор.

                                          Д-р Сияна Живкова

 

Кога да започнем с мазането

Слънцезащитна козметика трябва да се ползва през цялата година. Добре е да помним, че радиацията в градски условия е по-голяма заради отразяването на светлината и кожата няма време за въстановяване, когато отидем и се доизпържим безотговорно на морето. Добре е да се потърси съвет от дерматолог, ако се появи алергия или реакция на свръхчувствителност - обриви, мехурчета и т.н.  Аз лично давам някакъв противоалергичен препарат седмица преди излагането на слънце. Необходимо е и да се купи фотозащитна козметика.

Основни грешки

Фотозащитният крем трябва да се поставя на цялото лице, гърба на дланите и ръцете -  това  са зоните, изложени целогодишно на слънце. Грешка е да се смята, че тази козметика ни позволява по-дълго и по-безразсъдно да се печем. В Германия е доказано научно, че заболелите от рак на кожата са се увеличили, след появата на тези продукти на пазара. Те наистина осигуряват защита, но хората им се предоверяват безразсъдно и ги използват неправилно.

Как се разпознава вредната козметика

Трябва да се използва само дермо-козметика - тя е съобразена с типа кожа, както и с евентуален дерматологичен проблем. На пазара могат да се открият фотозащитни кремове със следните обозначения - AR – против зачервявания или AKN – за акнеична кожа, както и XP – за кожа с непоносимост към слънцето (UV алергии, фотодерматози, светлинна ерупция, провокирана от слънцето уртикария, заболявания, при които не се препоръчва излагане на слънце, лупус, витилиго и т.н.)

Възрастен с детске кремове

Разликата между козметиката за деца и за възрастни е в  използвания филтър – химичен или минерален. Добре е да се знае, че кремовете за малчугани запушват кожата при възрастните - порите на големите са по-широки, а в детските кремове има рефлектиращи микрочастици, които те са толкова големи, че действат като тапи.. Това създава предпоставка за обриване и зачервяване. Някои хора не са наясно и че кремовете, които са добри за зимата, не са подходящи за лятото.

UV-факторът

Факторът означава минутите, в които имаме стопроцентова фотозащита. Аако той е 20, значи, че 20 минути човек е напълно защитен от слънцето. След това въздействието на продукта намалява. Най-високият 50+ фактор дава около 50 минути максимална фотопротекция, след което защитата намалява. За това е необходимо отново да нанесем крема. В противен случай все едно сме се намазали само с тоалетно мляко.

По-високият фактор няма вредно въздействие. Разликата е само в химичния филтър.
Освен това не бива да забравяме и механичната защита -  шапка с козирка, лека дреха, чадър и най-вече неизлагане в часовете на активно слънцегреене – от 12 до 16 часа. И не на последно място: да се пие много вода, сокове и други течности, за предпочитане без алкохол.

Слънчевата алергия

Около 15% от хората са страдали от т.нар. слънчева алергия. Тя не води до образуването в организма на антитела, насочени срещу определен алерген, а само наподобява кожните промени, предизвикани от алергична реакция. По-подходящо би било заболяването да се нарича светлинна уртикария. Причината за появата й е слънчевата светлина, особено нейното UV-лъчение (UVA- и  UVB- лъчи).  Уртикарията се среща по-често при жените, може да възникне във всяка възраст, но се проявява най-вече при деца и младежи. Лечението се състои основно в предпазването на кожата от UV-лъчението.  Вече съществуват текстилни материи със специално UV-покритие и се ползват за изработка на облекло за страдащи от слънчева алергия. Слънчезащитните кремове с висок фактор на защита са задължителни, комбинирани с медикаментозна терапия.

 

Как се лекува слънчево изгаряне

В случаите на зачервяване трябва да се използват специалните препарати за след плаж. Те не са приумица на производителите, а наистина хидратират, успокояват и имат противовъзпалително въздействие. В случаите на по-тежки мехури и изгаряния е нужно веднага да ги види специалист. Тогава може да се вземе аспирин, парацематол, ако се наложи трябва да се приемат и кортикостероиди. В същото време някои лекарства допринасят за реакции на кожата я правят по-светлочувствителна. Такива са медикаменти за кръвно, антидепресанти, лечение на акне, голяма част от антибиотиците, хормоналните противозачатъчни и др. Много голяма част от етеричните масла са фотосензибилизатори, затова трябва да се внимава и с биокозметиката.

 

Янко Сакъзов открадва жената на Георги П. Стаматов

Съпругата на социалдемократа - общественичката Ана Карима, става мъжемразка Три жени на име Вера са прокоба за писателя

Магдалена ГИГОВА

 

Янко Сакъзов, социалдемократът, на когото е кръстен софийски булевард, се превръща в най-сочната клюка на България с крайно непатриархалния си начин на живот. Политикът, който 11 пъти е бил депутат и веднъж министър в правителството на Теодор Теодоров, е примерен съпруг на писателката Ана Карима и баща на три деца, когато се влюбва в жената на писателя Георги П. Стаматов - Вера. Семейният живот на Сакъзов е истинска катастрофа. Ана, дъщеря на четник и доброволец в Кримската война, непрекъснато се оплаква от ревността на „интелигента с турско възпитание“, както самата общественичка го описва. Той пък я обвинява, че предпочита да ходи по събрания и демонстрации, вместо да си гледа домакинството и децата. Фактът, че младите живеят заедно със свекървата, изобщо не помага за семейния мир. Макар в началото на ХХ век разведената жена да се е смятала за втора ръка човек, Карима се съгласява на цивилизована раздяла, която тя възприема като избавление. След като скъсва синджира на Сакъзов, тя се отдава на борба за правата на жените, заради което й излиза име на мъжемразка.

„Съдбата ме срещна с три различни жени, носещи името Вера, за да ми докаже, че любовта е нетрайна и недостижима“, споделя с горчивина малко преди кончината си писателят Георги Порфириев Стаматов. Той е бесарабски българин, роден в Молдова. Учи в Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев заедно с Алеко Константинов и Георги Кирков. През 1882 г. по волята на баща си, който е юрист, завършва военно училище. Като офицер служи в Пловдив и Сливен, но през през 1890 г. е уволнен заради неприкритото си русофилство и заминава за Женева, където завършва право. В Швейцария напетият бивш военен изживява безброй любовни авантюри и вече се вижда като стар ерген и бонвиван, когато съдбата го среща с изключителна красавица. Той е 30-годишен, известен съдия и писател. Тя се казва Вера и също като него е родена в Русия. Стаматов хлътва безнадеждно по русите й коси и сини очи. Освен това тя е начетена и интелигентна, знае как да се държи в обществото и умее да разговаря на различни теми от областта на литературата и изкуството. Георги забравя напълно разгулните си приятели от Швейцария и Русия и иска само Вера. Няколко години семейството живее в мир и любов, ражда им се дъщеричка. Кръщават я Доротея, но понеже в дома им се говори главно на руски, на галено я наричат Дося.

Съдбоносната им среща е в Русия, където родителите на Стаматов пребивават дълги години. „Свикнали сме където вие, там и ние“, казал писателят на баща ми, с когото бяха близки приятели и наеха свободната половина от нашата къща на площад „Славейков“ на мястото на днешното кино „Култура“, спомня си поетесата Елисавета Багряна, чиито родители са най-близките на семейство Стаматови, а с дъщеря им Дося са връстнички. „Рускинята не беше никаква домакиня, той шеташе. Купил Стаматов месо - кайма за кюфтета, Верочка не знае как се правят. Мама й ги приготви, а тя започва отдалеч да ги хвърля в тигана, маслото пръска... Мама ме вика - Лизе, иди помогни на Верочка, че не може! Била съм на шест-седем години“, разказва в спомените си Багряна. Двете семейства са непрекъснато заедно. Дося сяда на едното коляно на баща си, Лиза на другото.

Чести гости в дома им близо до пл. „Славейков“ са Янко Сакъзов и жена му Ана Карима. На петата година от брака си с писателя Вера се влюбва в социалдемократа, който отговаря на чувствата й. Двамата изобщо не крият любовта си. Цяла София говори за скандалната им връзка, но те все не намират сили да признаят истината пред Стаматов. Поетесата Елизавета Багряна, която като студентка живее в съседство, разказва как, когато узнал, че съпругата му вече е бременна от уж хрисимия му семеен приятел, Георги Порфириевич просто я хваща за ръка, отвежда я при Сакъзов и казва: „Щом се обичате - ето ти я!“. „Една вечер тръгнаха от дома двамата - Стаматов и Верочка, а той се върна сам. Оставил я там, при другия“, разказва Багряна. „Страшно е, когато човек сам си е виновен. Тя не застана на пиедестала. Аз я поставих там“- признава с горчивина писателят. След като я предава в ръцете на Сакъзов, той се прибира у дома си и се напива безпаметно от мъка, защото продължава да обича жена си. Въпреки предателството и изневярата, той ще я обича (и ненавижда) до края на живота си. Той продължава да върви по улиците с гордо вдигната брадичка въпреки шушуканията. Злобарите мърморят, че е грандоман, но студентките го боготворят заради разказите му и го преследват с възторжени писъмца.

Разводът на Сакъзови е бърз и почти цивилизован, защото носи облекчение и на двете страни. Бюрократични спънки обаче проточват раздялата на Стаматови. Благородният писател, който е на върха на славата си, преглътва обидата и постъпва изключително кавалерски - дава своето име на момченцето, което невярната му съпруга ражда от любимия си Янко. Щедрият жест е в името на детето - да не бъде записано само на името на майка си и в училище да му викат „копеле“. Така детето на любовта дълго време се казва „Анатол Георгиев Стаматов“, преди да вземе имената на истинския си баща. Писателят обяснява постъпката си с неугасващите си чувства към Вера.

За да избяга от сплетните и подмятанията, които го преследват в София, а и за да се излекува от депресията, Стаматов приема назначението като съдия в Кюстендил. Той всъщност е изпратен там за наказание, защото като военен съдия отказвал да праща дезертьори на смърт. „Не съм подписал нито една смъртна присъда. Това е моят актив като съдия, като човек, като писател“, признава творецът в края на живота си с достойнство.

За Кюстендил с него заминава и дъщеря му Дося, за да избяга и тя от ироничните или осъдителните погледи на съученичките си в гимназията. Приятелите от писателския кръг на Стаматов - Константин Константинов, Стилиян Чилингиров, Вичо Иванов, Людмил Стоянов, Недялко Месечков вярват на уверенията му, че е станал нов човек. Но това е само привидно. Георги продължава да общува с бутилката и е толкова отдаден на работата в съда и на продължителните запои, че не забелязва как красивата му и жизнерадостна дъщеря се променя. Дося слабее, очите й светят с непознат блясък, а чувството за отхвърлено дете не я напуска. Дося живее ту при майка си, ту при баща си, но всеки от тях си има свои грижи. Гимназистката не успява да преодолее резила, на който я подлагат родителите й с раздялата си. Майката й липсва, но Вера е отдадена на грижи за бебето и няма време за порасналата си дъщеря. Преместването в Кюстендил я е откъснало и от най-добрата й приятелка Лизочка - поетесата Елисавета Багряна, с която е споделяла всичко. Депресията взема връх и младото момиче издебва майка си, с която са на курорт в Курило да излезе и се обесва. А е едва на 20 години.

От този момент Стаматов се затваря още повече и съзерцава с часове снимката на единственото си дете и повтаря: „Ах, Дося, Дося, защо постъпи така?!“.

„Тогава се пропих окончателно“, признава писателят.

Мъката от загубата на Дося и най-вече чувството за вина, че не е успял да предугади психическите й проблеми, превръщат Стаматов в човешка руина. Той дави мъката си в алкохол, който засилва озлоблението му към всички жени. И ако в началото в творчеството му дамите са забавни флиртаджийки или нежни създания, в късните произведения те са асоциални кикимори.

В една от кръчмите, в които запива от зори, Стаматов среща втората си фатална Вера. По ирония на съдбата тя не само носи името на бившата съпруга, ами също е рускиня. Писателят я ухажва от състрадание към нелеката й емигрантска съдба. Обсипва я с дребни подаръчета - бонбони и парфюми, вижда в нея сродна душа и понякога другар по чашка. Кой знае как би завършила тази странна и дори малко нелепа връзка, ако съдбата не му бе поднесла третата Вера. Тя е дъщеря на генерал Бончо Балабанов, при когото Стаматов е служил. Завършила е Робърт колеж в Цариград, учила е в Германия и Франция, пише разкази, държи литератулен салон и кани в дома си най-известните български писатели.

По онова време покровителката на музите е в развод с тютюневия експерт Георги Божков, от когото има две деца, и Стаматов храни основателни надежди за нова любов в живота си. Той й изповядва чувствата си, но тя го попарва с признанието, че е влюбена в друг мъж, който за жалост не й обръща внимание. Вместо да прекърши, това признание сякаш заздравява приятелството им. Вера Балабанова се грижи безкористно за писателя през последните пет години от живота му, когато е беден, болен и съвсем изпаднал. Той едва се движи и мизерства в стаичка под наем на улица „Юрий Венелин“ №11, преди да угасне в Александровската болница на 9 ноември 1945 г.

Балабанова разказва в спомените си, че често пъти, когато отива да посети трудноподвижния си приятел, от стаята му се шмугва една малка и тиха женица, която изчезва незабелязано. Стаматов признава, че това е г-жа Вера Сакъзова, бившата съпруга, която идва да му чисти и донесе топла храна. А той все още я обича въпреки горчилката натрупана помежду им. „Липсата на собственост ме освобождава от излишни главоболия и робуване на вещи. Това е моята обстановка след близо половин век труд за тая държава“, с тези думи Георги обяснява защо няма нито пари, нито имот. Между другото в същата сграда живее сестра му, омъжена за внука на граф Игнатиев, но двамата не поддържат никаква връзка заради пиянството и трудния характер на писателя.

На Вера Балабанова се пада нелеката участ да бъде единствената близка, на която лекарите могат да съобщят безнадеждната диагноза „атеросклероза в главата“. Умът му изневерява, краката не го слушат, но Стаматов има моменти на просветление. Той се бунтува срещу самотата и сипе порой ругатни срещу... мълчанието: „Подло мълчание! Аз те викам на дуел...“. Писателят моли Вера: „Кажете на госпожа Сакъзова да дойде да ме види...“ и изтлява бавно в мизерна стаичка вАлександровската болница.

На поклонението пред тялото му в черквата се събират едва тридесетина души. Очевидно заради острия език има повече врагове, отколкото приятели. Но след него остават най-добрите разкази от първата половина на ХХ век.

Багряна му праща сарми

 

Дружбата на писателя с Елисавета Багряна, започнала по времето, когато тя седи редом с Дося на колянато му, продължава до края на неговия живот. Поетесата го е виждала всякакъв - съкрушен от изневярата на жена си, залегнал над белия лист, паднал от стола в кръчмата или заспал насред улицата. Но когато е трезвен, видът му е друг, твърди неговата Лизочка, както Стаматов нарича Багряна. „Движи се по улицата лете с бяло сако, със сламена шапка и бастуна в облачно време - с голям старомоден чадър. Клатушка се леко, от време на време спира, размахва бастуна си. Гръмкият му глас стряска хората, острият му език не щади дори приятелите. Затова и не го обичат много-много. А той беше наблюдателен, остроумен и с много остър език. Шегите му са често грубовати.“

Всяка събота Стаматов е на гости в дома на поетесата. Когато се разболява и не може да се движи, Багряна приготвя любимите му сарми или пълнени чушки и ги изпраща по домашната си помощничка на ул. „Юрий Венелин“ №11. „Лизочка е не само хубава жена, но и голям поет“, отбелязва Стаматов пред Вера Балабанова. Багряна пък го смята за един от духовните си наставници.

Elephant spa, Goa, India

Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век
Оперната прима Люба Велич лудва по регулировчик
Българката продъжава да държи рекорда на Метрополитен с 34 биса за ролята на Саломе

Магдалена ГИГОВА

Българката Люба Величкова, покорила света като сопраното Люба Велич, се жени на 43 години за обикновен виенски регулировчик, с 14 години по-млад от нея. Звездата на „Щатсопера“ е на върха на славата си, когато се влюбва до полуда в пътния полицай. В австрийската столица се разпространявали две версии. Според едната напетият момък се казвал Франц и регулирал движението пред дома й. Той се усмихвал всеки ден на прочутата певица, постепенно започнал закачливо да й отдава чест, а накрая й се представил. Казал й, че сърцето му й принадлежи и от години я боготвори от разстояние. Певицата е обвита в слава, но живее в самота и никак не е трудно да се влюби. Другата версия е по-драматична. Според нея пътният полицай се казва Карл и й помага в тежък за Люба момент. Велич била известна сред катаджиите на Виена, че препуска като луда с колата си. Веднъж предизвиква автомобилна катастрофа. Всички са живи и здрави, но българката получава психически срив, решава, че е изгубила гласа си, и иска да се самоубие. Точно в този момент към нея се приближава пътен полицай и започва да я успокоява. Очевидно е бил добър в утешаването, защото певицата хлътва безнадеждно по красавеца.

Тя веднага представя новата си връзка пред обществото, но виенските почитатели на операта не могат да приемат, че тяхната любимка дели постеля с прост регулировчик. Женитбата им е новина номер едно цели седмици. Медиите не галят с перце пътния полицай, подозират го в користни подбуди, наричат го лабораторна мишка. На Люба й писва да обиждат любимия й и по време на медения им месец, през лятото на 1956 г., пише открито писмо до вестник „Курир“. В него тя емоционално отстоява правото си да обича „мъж от народа“: „Много са писачите, а малко истините. Моят живот си е мой и от гледище на пресата не е справедливо да се правят прогнози... Всеки има право на лично щастие. Дали моят съпруг е полицай, или началник, не е важно. Главното е, че той работи на улицата във всяко време и помага на виенчани да има ред... Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва! Аз съм щастлива, че не се поддадох на класовите настроения, защото за мен няма класово деление на хората, има само характери и темпераменти.“

Въпреки страстното начало след 14 години бракът на Велич завършва с крах. На регулировчика не му е лесно да има жена, която е все на път, на репетиции, на представления в различни краища на света. Един ден тя се връща по-рано от репетиция на „Тоска“ и заварва благоверния си в леглото с прислужницата сръбкиня. Скандалът е грозен, а разводът „кървав“ - пътният полицай има свирепи претенции към имуществото на Велич, за което изобщо не е допринесъл.

Висшето общество във Виена въздъхва с облекчение, когато любимката му преткратява този „неравностоен“ брак. Медиите са изцяло на нейна страна и я обсипват с хвалебствия.

През целия си живот Люба Велич търси любовта, но въпреки сиянието си на световна звезда не успява да я срещне или да я изживее докрай. Първият й съпруг е известен драматичен актьор. Срещат се, когато тя е начинаеща певица в операта в Грац - това е първият й професионален ангажимент след Виенската консерватория. Люба се омъжва за Фред Шроер, най-добрият изпълнител на Макбет и Хамлет в Бургтеатър. Той обаче е разглезен от славата, държи се като примадона и у дома. Смята, че жена му е длъжна да угажда на всички капризи, да зареже кариерата си, за да му слугува. Велич се опитва да балансира между сцената и брачния живот, но това трае по-малко от година. Разривът в браковете й сякаш е горчиво дежа вю. Певицата се връща от гастрол един ден по-рано поради провален спектакъл - започнала е Втората световна война. И заварва прочутия си съпруг в леглото с... мъж. Голи! Разводът е светкавичен. За жалост съвпада с изключително тежък за Велич момент. Тя е изгубила бебето си и е разбрала, че повече няма да може да има деца.

 

Години по-късно, в Лондон на прием в дома на големия британски актьор Питър О’ Туул певицата среща капитан от военноморския флот на САЩ. Той е голям почитател на изкуството й и вещ познавач на класическата музика. Двамата се влюбват безумно и се женят, но скоро след това офицерът умира.

Коя е българката, след чиято кончина през 1996 г. Щатсопера за първи път спуска черни знамена, а рекордът й от 34 биса в „Метрополитен“ още не е подобрен? Красавицата с фигура на модел и огненочервена коса се ражда на нивата в поповското село Бориславово (днес Славяново). Десети юли 1913 г. е жътвено време, майка й прерязва пъпната връв със сърпа и я облива със сълзи. Тираничният й мъж я е напуснал бременна и с още две малки деца. По-късно съпругът се връща, но всички у дома се боят от тежката му ръка. Люба Величкова пее от малка, но баща й не дава дума да се издума дъщеря му да учи музика - праща я да пасе овцете, да дои козите, да коси и да копае. Семейството е бедно и многодетно. Люба трябва да помага в домакинството, макар да мечтае за сцената. Гласът й с диапазон повече от три октави обаче не може да остане скрит. Учителката по музика в шуменската гимназия й дава безплатни уроци. Като солистка на хора я чува младият композитор Георги Златев-Черкин и й казва непременно да му се обади, ако дойде в София. Единствено майка й насърчава таланта на Люба. Една сутрин тя й дава торбичка с хляб, сирене и малко пари и я изпраща в столицата със заръката да не се връща никога, защото ще живее в немотия. „Каквото и да правиш, върви през живота с високо вдигната глава и не се срамувай от произхода си“ - тези последни думи на майка си Велич ще помни цял живот. Баща й обаче до смъртния си одър отказва да приеме изявите й по световните сцени. Дори скъсва на две списание с нейния образ на корицата, защото според него е станала лека жена, която позори семейството.

В София Люба работи като възпитателка в детска градина. Георги Златев-Черкин изпълнява обещанието си - взема я за ученичка и й намира работа като хористка в операта. Като австрийски възпитаник композиторът води цяла група талантливи българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Люба не може да си позволи билет, но Златев-Черкин и подарява, за да не пропусне шанса си. Изтъкнатият проф. Лилхамер чува българката и възхитен от гласа й, предлага да я обучава безплатно. На село баща й крещи, че не ще карагьозчийка в дома си, но Веречи продава мандолината си и палтото си и заминава за Австрия. Там наема мизерна стаичка на 8 км от консерваторията, които изминава всеки ден пеш със скъсаните си обувки, защото няма пари за трамвай. На един от уроците Люба припада от глад. Тогава професорът започва да й изпраща тайно по 5 шилинга седмично за храна. По онова време с тях можело да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и кило плодове. „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“, признава певицата пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“. Студентката завършва консерваторията за две години вместо за шест, приема псевдонима Велич вместо труднопроизносимото Величкова и тръгва съм сцените на Европа.

През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). От виенската Щатсопер канят българката за главната роля в „Саломе“. Бележитият композитор присъства на премиерата в негова чест. След представлението той се обръща към Велич с думите, цитирани от австрийската преса: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“

От този ден Люба Велич е неизменна примадона на Щатсопера. Тя триумфира с всяка роля - от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в лондонската Ковънт гардън. Англичаните полудяват по нейната Саломе, макар българката да е истинско предизвикателство за британския консерватизъм. Тя се появява като Аида с огненочервена коса, макар всеобщата представа за нея да е като чернокоса мулатка. Лондончани се разделят на два лагера - „за“ и „против“ червената й прическа, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича „Мюзета“!“ И на Люба й е позволено всичко.

В Краткия оксфордски речник от 1972 г. пише: „Люба Велич - това е певица с изключителен темперамент и индивидуалност, която няма да бъде забравена лесно.“ В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд отсича: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас... Тя е несравнима с никого.“
През 1945 г. Виена е в руини и певицата приема предложението на Метрополитен в Ню Йорк. Люба пее на 6 езика и триумфира във всичките си роли, но Саломе я превръща в истинска звезда. Причината е в Танца на седемте воала. В него тя влага цялото сладострастие и нега на турските кючеци. Люба пее, танцува и разкъсва един по един воалите в продължение на 12 минути, изпълнени със сластна нега. Директорът на Метрополитен опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още в оперните среди се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя Танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и „малката Люба“ на публиката.“ При Танца на седемте воала Велич ги смъква един след друг, за да съблазни Ирод. Когато сваля и последния воал, остава „гола“. Всъщност, тя е облечена в трико с телесен цвят. Публиката не го осъзнава и полудява. На забележката от страна на директора Люба отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея.“
Мнозина критици в САЩ и Европа днес твърдят, че Велич е създала стрийптиза като атракция. А когато я питат защо отказва да пее Вагнер, Люба отговаря: „Аз не съм немска селянка, аз съм сексуална българка.“За нея американските вестници пишат, че е възродила Метрополитен след Втората световна война. В нейна чест президентите Труман и Айзенхауер са организирали приеми. Списание „Тайм“ е публикувало карикатура, в която Люба е изобразена като връх, издигнал се над политическите събития в САЩ. Певицата е изобразена като Саломе, с главата на Йоан в сребърен поднос. Около нея са нарисувани Труман, Айзенхауер и двамата синове на Рузвелт. Американците наричат Люба своя национална героиня, обграждат я с обич, дават й космически хонорари. В САЩ по онова време се продават червила и пудра „Люба“ и парфюм „Саломе“. Певицата играе коронната си роля над 100 пъти само в Ню Йорк. По време на гастролите й в Куба в нея се влюбва диктаторът Батиста и й подарява пръстен с огромен брилянт. Когато на сцената Люба целува по устните кървящата глава на Йоан Кръстител, изнасят от залата припаднали зрители. Затова на спектаклите винаги дежури линейка. Рекордът й от 34 последователни биса само за една вечер още не е подобрен от никого. Директорът на „Метрополитен“ Рудолф Бинг дълги години говори за „феномена Люба Велич“. Очевидно певицата напълно отговаря на изреченото от музикален критик „единствената богиня на чувствеността на оперния Олимп“. През 1976 г., когато е на 63 години и вече е слязла от сцената, за да се снима във филми, директорът на Метрополитен моли Люба да изиграе малка роличка в „Дъщерята на полка“ от Доницети. Телеграмата е подписана „С омраза: Рудолф Бинг“ в тон с дългогодишна шега между двамата. В централните роли са Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Велич трепери от страх, убедена е, че американците са я забравили. Но публиката става на крака и 15 минути й ръкопляска френетично. Люба отново е в центъра на световния печат, а Павароти и Съдърланд й се покланят с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“. Във Вашингтон Велич отива на гроба на втория си съпруг - капитана. Според нея той единствен й е бил верен и я е чакал, докато била на турне.

До края на живота си българката участва в повече от 75 филма, сериали и мюзикъли, включително „Гълъбицата“ от 1959 г., в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и „Последен акорд“ от 1960 г. с Марио дел Монако. Последната й артистична изява е в предаването на националната австрийска телевизия „Стари френски шансони“. Красива дама на възраст изпълнява с дълбоко чувство песента „Къде сте, приятели“. Когато стига до рефрена „Аз съм сама, сама на света“, разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и вие!“.

Здравецът и почитателите

Във Виенската гора забележителност са пътеките, по които са бродели в размисъл Бетховен и Моцарт. По тях расте здравецът, който Люба Велич донася от родната си къща в Славяново и лично засажда.
Още приживе във Виена има клуб на почитателите й. Те се събират в уютно кафене, чиито стени са украсени със снимки от оперните й роли. Единствената музика, която звучи там, са оперни и оперетни арии и френски шансони, изпълнени от българката. До смъртта си на 1 септември 1996 г. Велич неизменно присъства на годишните срещи, а феновете й и до днес се събират в заведението.

Войната с Калас

Когато Люба Велич е недостижима на оперния Олимп, Мария Калас също мечтае за Метрополитен. Интендантът на Нюйоркската опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг: „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: „Не. Люба Велич е по-добра от Калас.“ Тези депеши дават повод гъркинята да предизвика един от най-шумните скандали в музикалния свят. Калас решава да съди Велич по казуса „Коя е по-велика“. Съдът в Ню Йорк решава в полза на българката.

В БНТ има само един запис на Люба Велич. На него се вижда една невероятно красива червенокоса жена.

Милена, съпругата на убития в Лясковец спецполицай Емил Шарков в първото си интервю след кончината му:

Сякаш ми ампутираха сърцето и душата

Магдалена ГИГОВА

- Милена, със свито сърце ли посрещаш великденските празници?
-Изобщо не ги чувствам като празници. Веднага след Великден на 22 април ще почетем 40 дни от смъртта на Емо и аз съм се вкопчила в подготовката. Наистина религията ми е голяма утеха, но аз от години постя и утрешния ден ще приема повече като край на постите, отколкото като начало на нещо ново. Най-добре ми е там, където усещам присъствието на Емо. Ще си бъдем у дома с дъщеричката ми Теа. Тя очевидно интуитивно разбира от какво имам нужда, защото тийнейджърите не са много по прегръдките и целувките (скоро ще навърши 15), но винаги гледа да е близо до мен. Разбира какво ми липсва. Ние с Емо, каквото и да правехме, бяхме непрекъснато вплетени един в друг. Най обичахме прегърнати да гледаме телевизия на любимия ни диван (очите й се насълзяват). Теа се опитва да ме развеселява с шегите на баща си. Наследила е неговото чувство за хумор. Емо беше такъв човек, че намираше нещо смешно във всяка ситуация. С такава личност се живее лесно. Единственият начин да не полудея в момента е да не мисля за случилото се. Работата ми ангажира мозъка за час, за два. Сега ми е по-ужасно да се сещам как ми съобщиха за смъртта на мъжа ми, отколкото в самия ден. Тогава бях в шок, в ступор. Казват, че съм се държала любезно с хората, но не помня нищо. Всеки ден наново и наново осъзнавам. Всеки път, когато си погледна телефона и чакам да ми звънне, или понечвам да му се обадя.
- Ти казваш, че живеем в болни времена. Какво имаш предвид?
- Наистина живеем в болни времена. Времена, лишени от ценности, в които думи като и чест и доблест са лишени от смисъл. Децата ни растат в отровната среда на криминални хроники, скандали с политици, злоба, завист, измами и лъжи. Добрите хора и дела остават скрити от чернилката на ежедневието. Имах привилегията или благословията на Господ да извървя половината си жизнен път досега с един от тези добри хора, който въпреки всичко сиво около нас не се отказа да разпръсква положителното си отношение към живота. Моето момче имаше вродено чувство за справедливост и баланс и отстояваше докрай правотата си. Поддържаше стриктна морална хигиена и не правеше компромиси с разбиранията си за живота. В никакъв случай не искам да изпадам в патос и да го идеализирам. Знам правилото, че за мъртвите хора се говори или добро, или нищо, но аз разказвам всичко това с чистата съвест, че всеки един от близките, приятелите или дори бегло познатите на Емо хора ще потвърди думите ми.

-Той ли те подкрепи и окуражи да се явиш на конкурса „Мисис България“?
- С моята приятелка бяхме изпратили снимките, но не му бях казала. След като Меги Савова ми звънна, че съм сред финалистките, тогава споделих с Емил. Благодарение на неговата подкрепа и на приятелката ми, която специално пристигна от Варна, за да е сигурна, че ще се явя, защото имах колебания. Емо беше основният виновник и най-щастливият човек. Аз постигах всичко заради него, така ме мотивираше. Заради него се научих и да готвя. Кой знае какви неща съм му сервирала в началото, но той казваше „И камъчета да ми сготвиш, пак ще ми бъде вкусно“. И на конкурса беше 100 процента сигурен, че ще победя. Това не е състезание за време, за норматив. При „Мисис България“ изборът е субективен, но за Емо винаги аз съм най-красивата, за правя най-добре всички неща - и в учението, и в работата. И това когато ти го повтарят непрекъснато, ти дава крила. Той не пожела да се яви с мен на сцената в т.нар. кръг с близките, когато претендентките излизат с мъжете или децата си. С мен на сцената излезе да ме подкрепи свекърва ми. Ние сме в много добри отношения.
- Вие с Емил къде се запознахте?
- В Свищов, докато бях втора година студентка по маркетинг. Беше любов от пръв поглед. Заговори ме в едно кафене. Още помня емоцията, която ме завладя - сърцебиене, т.нар. пеперуди в стомаха... Няколко дни по-късно се срещнахме в една дискотека. След като ме хвана за ръка тогава, не ме пусна повече (разплаква се).
- Колко години?
- Края на май ще станат 19 години, в които не сме се разделяли. Усещането беше все едно сме се запознали вчера. Никога не криехме чувствата си. Както се държахме като гаджета, така продължихме и през годините. За нас бракът беше една формалност. Връзката ни не само че не се промени, ами нещата ставаха с всяка следваща година по-хубави и по-хубави. Отначало беше само любовта, после прерасна в едно огромно уважение, даже зависимост. Ние се развивахме заедно. Аз бях на 19 години, когато се запознахме, а Емо на 20. Ние сме се изградили един друг като личности, помагахме си, изграждахме и характерите, и ценностната си система заедно. Много от вижданията си в живота утвърдихме заедно. Бяхме постигнали невероятен синхрон. Дори аз като си помисля нещо, Емо го казваше на глас.
- Какво обичахте да правите заедно?
- Всичко, което е споделено, ни беше любимо. Няма значение какво. Имахме необходимост да бъдем заедно.

- Купихте си къща край София, но още не се бяхте нанесли. Ходиш ли там?
- Ходя, защото искам да направя всичко, както сме го планирали с Емо. Имахме визия за всичко, мебели си бяхме избрали. Представяш ли си как се чувствах, когато отидох да поръчам спалнята, която сме избрали заедно?! Мислех, че ще имам сили да направя всичко в негова памет, но не знам дали ще ми стигнат.. Ще ми е много трудно!
- Емил те е подкрепял във всичко, а ти как възприе идеята му да стане барета?
-Мечтата на Емо беше да стане барета, бях до него и го подкрепях през цялото време, докато се готвеше да покрие входящите нормативи преди 16 години. Беше много щастлив, че го приеха. Той си беше роден за барета. Отвътре му идваше. Мина през тежък за физиката си период на подготовки и тренировки, който направи желязна и психиката му. Щастливи са хората, които имат възможност да работят точно това, което искат. Да бъде спецполицай, беше призвание за Емо. Той беше роден за това. Действащите барети са като професионалните спортисти - непрекъснати тренировки, каляване на волята и желязна дисциплина. Този ред се пренася и в живота. Започна работа в отряда в едни мътни времена, в които границата между добро и лошо беше много тънка, почти невидима. Но той винаги я виждаше като светеща сигнална лампа. Никога не се изкуши да мине от другата страна, въпреки че изкушенията бяха големи, особено за младо семейство като нас, които сами си създавахме нашия семеен свят, без да разчитаме на никого, без собствен дом или финансов резерв. Споделях възгледите му и никога не съм го карала да се отказва или оттегля, да избере по-спокойна професия или доходоносна незаконна работа. Не съм му говорила за страховете си, които ме обземаха всеки път, когато го викнеха на акция, защото знаех, че само заради мен би се отказал от призванието си.
- Как се чувстваше, когато ти казваше „Отивам на акция“?
-Работата му е конфиденциална. Цялото им поделение е на специален режим. Когато е отивал на акция, просто ми казва „Имам пътуване“. И на мен ми е ясно, че няма да се прибере. На Емо никога не са му харесвали кабинетните стратегии и номенклатурни игри. Беше много сензитивен към лицемерието и фалша. Ненавиждаше дребните душици и дребнавите хора, но никога не им отвръщаше със същото поведение.  Момчето ми комбинираше мощна физическа сила с невероятна нежност към двете си момичета. Никога не е злоупотребявал с мощта си, напротив - винаги разчиташе, че разговорът и добрата дума са по-силният аргумент. Заради положителното си отношение към живота и хората той беше заобиколен от много приятели. Раздаваше от заряда си, без да се пести. С рядко срещано чувство за хумор, от всяка казана дума или ситуация, можеше да покаже смешната страна. Беше в състояние от най-неприятната случка да извлече мъдри поуки. Не се страхуваше от нищо, единственият страх, който ми споделяше, че пълзи в душата му, е да не ни загуби, да не се случи нещо с мен и детето. Последната година виждахме вече осъществени с цената на много усилия и труд мечтите си за прекрасен дом, по-спокоен живот, повече време заедно… Но мечтите ни бяха разстреляни… (разплаква се)
- Как ще се справиш? Сега си висш държавен служител, а двата магазина за сувенири, които държеше?
- През януари прекратих наемните си отношения с курорта Албена заради работата си в държавната администрация. Много бяхме щастливи с Емо, защото нямаше да се разделяме вече през лятото. В името на това да бъдем заедно направихме голям компромис с финансовата стабилност на семейството, защото знаеш, че заплатите на държавните служители не могат да се сравняват с доходите от частния бизнес. Но просто не искахме повече да бъдем аз на морето, той в София. Наистина често идваше и много ми помагаше, но ни тежеше. За нас по-ценно беше времето, което ще прекарваме заедно, защото имахме да компенсираме последните 9 лета, в които бяхме разделени за дълги периоди. След като го решихме, много ни се беше освободило съзнанието и ни беше ведро, спокойно и щастливо. 

- А колегите на Емо обаждат ли се?
- Да. момчетата искрено страдат, вкл. и тези, които са били с него на акцията. Непрекъснато се чуваме и се виждаме. И те са ми подкрепа. Емо е бил ментор за много от момчетата, постъпили в последните години. И те все още не могат да осъзнаят случилото се, макар че са били там. Била им е дадена задача, да обезвредят човек, заплашващ деца и цивилни хора. Като всяка друга задача и тази Емо е приел отговорно и самоотвержено. Той е тръгнал да защити ранените си колеги, най-вероятно съзнавайки, че има пробив в оборудването си. Познавайки го като най-близкото му същество, мисля, че дори да е знаел какво ще се случи, той пак би жертвал себе си, за да защити трима ранени приятели и учениците, срещу които е подготвен цял боен арсенал. За да могат децата от Лясковец да ходят спокойно на училище, моето дете остана без баща. Роди се герой. Герой, който в очите на близките си хора и приятели беше такъв във всеки ден от живота си. Емо с ежедневното си поведение и личностни качества даваше смисъл на думите чест и доблест. Герой в мирно време, който беше в състояние да превъзмогне собствени нужди и желания и да помогне на по-слабия. Радвам се, че успя да възпита по този начин дъщеря ни, племенника ни и да дава пример за доблестно поведение на цялото си обкръжение.  Много ми се иска моят герой да бъде пример и за бъдещите мъже на България - да обичат страната си, да уважават и ценят жената до себе си, да спазват моралните ценности, да различават доброто от лошото, да не предават приятели, да помагат на по-слабия. Или просто да бъдат мъже на честта
- Колегите ти проявяват ли разбиране?
- О, да. Но когато за един ден чуя поне 20 пъти най-омразното ми словосъчетание през последните три седмици „Моите съболезнования“, се разрушава крехкото ми самообладание. Преди да ми съобщят, бяха извикали лекар и психолог. Те ме посъветваха да се обадя на най-близкия си човек, на приятел. Значи да се обадя на Емил! Разбирам какво усещат хората, които са изгубили крак или ръка. Но при тях е видимо. А на мен ми ампутираха душата и сърцето. Завинаги изгубих половинката си!

 

На 37 г. Константин Кисимов си харесва ученичка на улицата

Лиляна му ражда трима синове и доживява до 100

Магдалена ГИГОВА

На 21 декември 2011 г. от живота си отива Лиляна – единствената съпруга на легендарния актьор Константин Кисимов. Тя доживява до дълбока старост и до края на живота си споменава с нежност и преклонение бащата на тримата си сина.  Любовта им започва толкова необичайно, колкото нетрадиционен е бил и бракът им. През 1934 г. изпълнителят на „Кочо” и „Епопея на забравените” вижда бъдещата си съпруга на площад „Славейков” и се влюбва до уши. Той вече е истинска звезда в Народния театър, но се притеснява като ученик и я проследява до дома й на ул. „Солунска”. По-късно я пресреща отново и галантно се представя. Лиляна е гимназистка, а Константин  - „стар ерген” на 37. Търпеливо изчаква две години да завърши училище и с упорство, постоянство и такт преодолява съпротивата на родителите й да я дадат на мъж с „несериозна професия”. Кисимов наема малка къщичка с желязна ограда на ул. “Московска“, в която двамата влюбени свиват семейното си гнездо.

Лиляна отрано разбира, че колкото и да я обича мъжът й, цял живот ще трябва да го дели с другата му голяма любов – театъра. Младата жена успява да не го ревнува от сцената, защото той не й дава никакви други поводи за тревога. Кисимова създава идеален дом, в който уютът сякаш размива странностите на суеверния актьор. Той пък изповядва вярята, че всяко нещо под слънцето носи душа. Затова боготвори мястото, където е срещнал любимата си. Разиграва цели актьорски етюди, за да коленичи и да се поклони на светия за него площад “Славейков“. Прави се, че изпуска нещо случайно и уж се навежда да го вземе, прикляка пред таблото с числата от тотото, въпреки че изобщо не разбира игрите на щастието. Цялото домакинство се струпва върху главата на младата съпруга. Плюс странностите на талантливия фантазьор, за когото се е омъжила. Чувствата му са разпределени на две неравнопоставени части – 70 на сто за театъра и 30 процента за семейството. В съзнанието му царстват ролите. Звучи като анекдот, но е чиста истина, че през Втората световна война, когато провизиите се разпределят с купонна система и е имало дажби, Кисимов дочува разговор как в дома им няма захар. „Че защо не купите“, изненадано пита близките си.

Актьорът често се оплаквал, че персонажите му го преследват навсякъде и не му разрешават да бъде себе си – в театъра, вкъщи, на улицата. Той продължавал да играе и извън сцената. Просто не можел да спре. Въпреки необичайните семейни отношения Кисимови живеят в хармония, любов и уют. Раждат им се трима синове – Васил, Георги и Димитър. Последният разказва пред вестник „Дума”: „Сватбата на моите родители на 16 февруари 1936 г. е доста популярна сред колегите на баща ми. Тогава операта и драмата са работили заедно - една вечер едните имат спектакъл, на другата - другите, бяха много задружни. Борис Христов е сред тези, които са пели на сватбата на нашите.  Вдигнали доста тупурдия. Живеехме в една стара къща под наем на първия етаж. На втория бяха собствениците. Родителите на мама - доста консервативни, били против с аргумента: "Артист семейство не храни", макар татко вече да бил известен и много влюбен. 

Баща ми беше традиционалист в редица отношения. Ходеше официално облечен, по модата от младите си години. Винаги с костюм, вратовръзка и обезателно с шапка. Така беше и през летните месеци - с бял костюм и бяла шапка. Никога не можеше да го видите по пуловер, с къси панталони, сандали или с каскет. Ходеше с обувки тип "Поанкаре" - с плат в горната част, отварящи се с копчета. Бай Косьо, както му викаха повечето познати, винаги беше добре обръснат, с лъснати обувки, и никога не излизаше без шапка. Впрочем обувките "Поанкаре" в продължение на много години никъде в София не можеха да бъдат закупени и обущарят в театъра му ги правеше по поръчка. Никога не е носил обувки с връзки, освен кожени бели за лятно време.
Правото не дозавършва, но още като ученик се записва доброволец в Първата световна война и го пращат на Румънския фронт в Добруджа, бил шофьор на военен автомобил и щял да загине при една престрелка. На едната ръка имаше и белег от нож, вероятно получен при ръкопашна схватка. Братята му Димитър и Георги отиват също доброволци. Големият ми брат Васил е кръстен на бащата на баща ми, а ние - на братята му, но аз съм и роден на Димитровден, а малкият ми брат - два дни след Гергьовден.

Прибираше се след спектакъл и заспиваше най-рано в 2-3 часа през нощта, поспиваше сутрин по до късно, за да бъде енергичен и пак отиваше в театъра. Дори и на 60 години той ми показваше как се прави стойка на ръце. Ако спектакълът свършваше в десет вечерта, той най-рано се връщаше в 11 и след това до 2-3 след полунощ се въртеше из къщи. Непрекъснато светваше и угасваше лампите във всяка стая подред. В такива моменти не говореше, не чуваше, не "приемаше" - изолиран. Питал съм го в такъв момент нещо - не отговаря, но като спре в дадената стая да пали и гаси лампите, казваше: "Какво ме попита?" Най-често заучаваше текстовете си нощем, и то шепнешком”, припомня си синът му Димитър.

Съпругата и синовете му редовно посещавали спектаклите на Кисимов, но само на репетиции ,за да не остават децата до късно. Лиляна всеки ден готви и момчетата му носят топъл обяд в театъра. След хапване, актьорът си подремвал на една изкорубена кушетка в гримьорната си. Той обаче я смятал за удобна и „късметлийска” и не разрешавал да му донесат друга. „Щом нещо беше добро, не го сменяше. Почти никога нищо не си е купувал сам, не знаеше какво е пазар и нямаше никакво отношение към пазаруването”, добавя синът му Димитър.
Крайната непрактичност на Кисимов е повод за много шеги у дома и сред колегите му. Навремето Народният театър организирал летните си турнета на собствени разноски.  Нарочен тефтер актьорите записвали приходи от билети, разходи за наем на салона, транспорт, настаняване и храна, и накрая деляли печалбата. Едно лято направили изпълнителя на Странджата надзорник на финансовата комисия, но той лековерно подписвал всеки документ, който му представяли. „Той вярваше на колегите си и на хората и от финанси не разбираше”, споделя Димитър Кисимов. Актьорите решили да си направят шега с колегата си като му поднесли за подпис разписки "Разходи за момичето, което беше при Масалитинов - 200 лв.", "100 лв. за въже и сапун на Кисимов, за да се обеси". И той подписал! Смях, шеги, закачки. Но дори и това не го направило по-малък наивник.

Въпреки невисокият си ръст и съсухрената си фигура актьорът бил придирчив към външния. Съпругата му всеки ден приготвяла искрящо бяла риза и идеално изгладен костюм. „Често се дразнеше, когато го попитат: "А бе, бай Косьо, на колко си години?" Той правеше някаква физиономия и никога не отговаряше. Може би бе най-щастлив сред нас - в семейството. Останалото беше театърът и пътуванията из България за рецитали и гастроли”, казва синът му Димитър.

Незабравимият в ролята на слепеца Колчо от „Под игото” Кисимов е стряскащо суеверен. И може би с основание. Числото 16 е фатално за него – на 16-а дата се ражда, жени и катастрофира смъртоносно. В театъра суеверието му е пословичен повод за анекдоти.  На път за репетиция или спектакъл той винаги минава по един и същ „кадемлийски” маршрут. Докосвал определени табелки, стъпвал на „специални” плочки по тротоара, водел неразбираеми диалози с конкретен електрически стълб пред Военния клуб. Какво си говорели двамата, само те си знаели.

Тези ритуали на Кисимов понякога довеждат до конфузни ситуации с властите. След почерпка с приятели, една вечер Кисимов се връща по обичайния си „отработен” маршрут към дома си на ул. „Московска”. Отсреща по онова време се намира съветското посолство, а пред милиционерската му будка за беда е един от любимите метални капаци на актьора. Той просто не може да мине от там без да стъпи отгоре му. Но този път рецитира на висок глас  “И ще взривя земний ад!“, вдигнал високо ръката си. Двама милиционери изскачат възбудено, възприели артистичните му закани като терористична заплаха. Хващат дребничкия атентатор под мишниците и го замъкват в посолството. Когато пристига джип да отведе ерастуваният, лейтенантът в него разпознава големия актьор и го пуска по живо по здраво.

Кисимов изпитвал почти нездраво влечение към всичко желязно.  Преди да излезе на сцената, той докосвал за късмет всички пирони, покрай които минавал. Ритуалите преди представление му отнемали цял час, но той ги спазвал и това му помагало да се ъссредоточава. Особено го очаровали металните решетки на уличните канали. Мълчаливо ги обикалял по три пъти и пускал в тях от гвоздеите, които неизменно носел в джобовете си.  По време на бомбардировките над София в средата на 40-те евакуират трупата на Народния театър в Пирдоп, но Кисимов предпочита да не замине. Измислил си е „магия“ - ако седи в сградата и я пази, няма да пострада.

Вълшебството на сцената така е завладяло актьора, че той влага театралност и мизансцен във всяка своя постъпка. В началото на 60-те години на ХХ век е поканен за честване на Иван Вазов в Сопот. Логично!  Той е най-добрият изпълнител на стиховете на народния поет. В града Кисимов тръгнал сред множеството в момента, когато първият секретар на БКП в Сопот изнасял скучния си доклад. Хората разпознали актьора и се скупчили около него. Той обаче минал между тях, без да им обърне никакво внимание, стигнал до паметника на Вазов,  драматично паднал на колене пред монумента на писателя и започнал на висок глас да му благодари, че го има. Когато се изправил, околните забелязали локва кръв под коленете му.  Кисимов гордо се изправил и закуцукал с изцапан панталон. Всички решили ,че се е наранил, падайки на колене. Никой не знаел, че в името на театралния ефект той е привързал балонче с вишнев сок за краката си и то се спукало при драматичния му жест. „Така се създават легендите”, казал по-късно актьорът на младия си колега Иван Налбантов.

У дома обаче Кисимов е предан съпруг и всеотдаен баща. Той обожава синовете си и ги отглежда с любов. Загива в катастрофа близо до Балчик, когато е на 67 години. Не доживява раждането на първото си внуче, но познава, че ще бъде момче.  

В Търново – три улици с неговото име

В днешно Велико Търново три улици носят името на Кисимовия род. На Константин Кисимов е кръстен не само театърът, ами и една от артериите в града. Втората е наречена на чичо му Пандели Кисимов – участник в националноосвободителното движение през 60-те и 70-те години на XIX век. Третата улица носи името на Евгения Кисимова - създателка на първото женско дружество в Блъгария и баба на прочутия актьор.

 За актьора и кобрата

Кисимов с група актьори гастролира в Индия. Озовават се в зоопарк и всички се скупчват пред терариума с кобрите. Огромна кралска очиларка е застинала в пълен покой. При появата на Кисимов, обаче полудява и с гневно съскате се блъска в стъклото.  Екскурзоводът го моли да напусне залата. Кралската кобра замира успокоена. За разлика от актьора, който е обзет от неясно безпокойство. Щом влиза отново в терариума, змията пак пощръклява. Що за чудо е това?!  За да се убеди, че точно той нервира влечугото, повтаря експеримента няколко пъти с неизменен резултат. “В някой предишен живот ти си бил змия, а кобрата – човек.  И тогава си й сторил нещо много лошо, което тя помни и до днес“, разтълкувал поведението на змията гидът.