Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век
Оперната прима Люба Велич лудва по регулировчик
Българката продъжава да държи рекорда на Метрополитен с 34 биса за ролята на Саломе

Магдалена ГИГОВА

Българката Люба Величкова, покорила света като сопраното Люба Велич, се жени на 43 години за обикновен виенски регулировчик, с 14 години по-млад от нея. Звездата на „Щатсопера“ е на върха на славата си, когато се влюбва до полуда в пътния полицай. В австрийската столица се разпространявали две версии. Според едната напетият момък се казвал Франц и регулирал движението пред дома й. Той се усмихвал всеки ден на прочутата певица, постепенно започнал закачливо да й отдава чест, а накрая й се представил. Казал й, че сърцето му й принадлежи и от години я боготвори от разстояние. Певицата е обвита в слава, но живее в самота и никак не е трудно да се влюби. Другата версия е по-драматична. Според нея пътният полицай се казва Карл и й помага в тежък за Люба момент. Велич била известна сред катаджиите на Виена, че препуска като луда с колата си. Веднъж предизвиква автомобилна катастрофа. Всички са живи и здрави, но българката получава психически срив, решава, че е изгубила гласа си, и иска да се самоубие. Точно в този момент към нея се приближава пътен полицай и започва да я успокоява. Очевидно е бил добър в утешаването, защото певицата хлътва безнадеждно по красавеца.

Тя веднага представя новата си връзка пред обществото, но виенските почитатели на операта не могат да приемат, че тяхната любимка дели постеля с прост регулировчик. Женитбата им е новина номер едно цели седмици. Медиите не галят с перце пътния полицай, подозират го в користни подбуди, наричат го лабораторна мишка. На Люба й писва да обиждат любимия й и по време на медения им месец, през лятото на 1956 г., пише открито писмо до вестник „Курир“. В него тя емоционално отстоява правото си да обича „мъж от народа“: „Много са писачите, а малко истините. Моят живот си е мой и от гледище на пресата не е справедливо да се правят прогнози... Всеки има право на лично щастие. Дали моят съпруг е полицай, или началник, не е важно. Главното е, че той работи на улицата във всяко време и помага на виенчани да има ред... Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва! Аз съм щастлива, че не се поддадох на класовите настроения, защото за мен няма класово деление на хората, има само характери и темпераменти.“

Въпреки страстното начало след 14 години бракът на Велич завършва с крах. На регулировчика не му е лесно да има жена, която е все на път, на репетиции, на представления в различни краища на света. Един ден тя се връща по-рано от репетиция на „Тоска“ и заварва благоверния си в леглото с прислужницата сръбкиня. Скандалът е грозен, а разводът „кървав“ - пътният полицай има свирепи претенции към имуществото на Велич, за което изобщо не е допринесъл.

Висшето общество във Виена въздъхва с облекчение, когато любимката му преткратява този „неравностоен“ брак. Медиите са изцяло на нейна страна и я обсипват с хвалебствия.

През целия си живот Люба Велич търси любовта, но въпреки сиянието си на световна звезда не успява да я срещне или да я изживее докрай. Първият й съпруг е известен драматичен актьор. Срещат се, когато тя е начинаеща певица в операта в Грац - това е първият й професионален ангажимент след Виенската консерватория. Люба се омъжва за Фред Шроер, най-добрият изпълнител на Макбет и Хамлет в Бургтеатър. Той обаче е разглезен от славата, държи се като примадона и у дома. Смята, че жена му е длъжна да угажда на всички капризи, да зареже кариерата си, за да му слугува. Велич се опитва да балансира между сцената и брачния живот, но това трае по-малко от година. Разривът в браковете й сякаш е горчиво дежа вю. Певицата се връща от гастрол един ден по-рано поради провален спектакъл - започнала е Втората световна война. И заварва прочутия си съпруг в леглото с... мъж. Голи! Разводът е светкавичен. За жалост съвпада с изключително тежък за Велич момент. Тя е изгубила бебето си и е разбрала, че повече няма да може да има деца.

 

Години по-късно, в Лондон на прием в дома на големия британски актьор Питър О’ Туул певицата среща капитан от военноморския флот на САЩ. Той е голям почитател на изкуството й и вещ познавач на класическата музика. Двамата се влюбват безумно и се женят, но скоро след това офицерът умира.

Коя е българката, след чиято кончина през 1996 г. Щатсопера за първи път спуска черни знамена, а рекордът й от 34 биса в „Метрополитен“ още не е подобрен? Красавицата с фигура на модел и огненочервена коса се ражда на нивата в поповското село Бориславово (днес Славяново). Десети юли 1913 г. е жътвено време, майка й прерязва пъпната връв със сърпа и я облива със сълзи. Тираничният й мъж я е напуснал бременна и с още две малки деца. По-късно съпругът се връща, но всички у дома се боят от тежката му ръка. Люба Величкова пее от малка, но баща й не дава дума да се издума дъщеря му да учи музика - праща я да пасе овцете, да дои козите, да коси и да копае. Семейството е бедно и многодетно. Люба трябва да помага в домакинството, макар да мечтае за сцената. Гласът й с диапазон повече от три октави обаче не може да остане скрит. Учителката по музика в шуменската гимназия й дава безплатни уроци. Като солистка на хора я чува младият композитор Георги Златев-Черкин и й казва непременно да му се обади, ако дойде в София. Единствено майка й насърчава таланта на Люба. Една сутрин тя й дава торбичка с хляб, сирене и малко пари и я изпраща в столицата със заръката да не се връща никога, защото ще живее в немотия. „Каквото и да правиш, върви през живота с високо вдигната глава и не се срамувай от произхода си“ - тези последни думи на майка си Велич ще помни цял живот. Баща й обаче до смъртния си одър отказва да приеме изявите й по световните сцени. Дори скъсва на две списание с нейния образ на корицата, защото според него е станала лека жена, която позори семейството.

В София Люба работи като възпитателка в детска градина. Георги Златев-Черкин изпълнява обещанието си - взема я за ученичка и й намира работа като хористка в операта. Като австрийски възпитаник композиторът води цяла група талантливи българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Люба не може да си позволи билет, но Златев-Черкин и подарява, за да не пропусне шанса си. Изтъкнатият проф. Лилхамер чува българката и възхитен от гласа й, предлага да я обучава безплатно. На село баща й крещи, че не ще карагьозчийка в дома си, но Веречи продава мандолината си и палтото си и заминава за Австрия. Там наема мизерна стаичка на 8 км от консерваторията, които изминава всеки ден пеш със скъсаните си обувки, защото няма пари за трамвай. На един от уроците Люба припада от глад. Тогава професорът започва да й изпраща тайно по 5 шилинга седмично за храна. По онова време с тях можело да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и кило плодове. „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“, признава певицата пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“. Студентката завършва консерваторията за две години вместо за шест, приема псевдонима Велич вместо труднопроизносимото Величкова и тръгва съм сцените на Европа.

През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). От виенската Щатсопер канят българката за главната роля в „Саломе“. Бележитият композитор присъства на премиерата в негова чест. След представлението той се обръща към Велич с думите, цитирани от австрийската преса: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“

От този ден Люба Велич е неизменна примадона на Щатсопера. Тя триумфира с всяка роля - от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в лондонската Ковънт гардън. Англичаните полудяват по нейната Саломе, макар българката да е истинско предизвикателство за британския консерватизъм. Тя се появява като Аида с огненочервена коса, макар всеобщата представа за нея да е като чернокоса мулатка. Лондончани се разделят на два лагера - „за“ и „против“ червената й прическа, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича „Мюзета“!“ И на Люба й е позволено всичко.

В Краткия оксфордски речник от 1972 г. пише: „Люба Велич - това е певица с изключителен темперамент и индивидуалност, която няма да бъде забравена лесно.“ В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд отсича: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас... Тя е несравнима с никого.“
През 1945 г. Виена е в руини и певицата приема предложението на Метрополитен в Ню Йорк. Люба пее на 6 езика и триумфира във всичките си роли, но Саломе я превръща в истинска звезда. Причината е в Танца на седемте воала. В него тя влага цялото сладострастие и нега на турските кючеци. Люба пее, танцува и разкъсва един по един воалите в продължение на 12 минути, изпълнени със сластна нега. Директорът на Метрополитен опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още в оперните среди се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя Танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и „малката Люба“ на публиката.“ При Танца на седемте воала Велич ги смъква един след друг, за да съблазни Ирод. Когато сваля и последния воал, остава „гола“. Всъщност, тя е облечена в трико с телесен цвят. Публиката не го осъзнава и полудява. На забележката от страна на директора Люба отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея.“
Мнозина критици в САЩ и Европа днес твърдят, че Велич е създала стрийптиза като атракция. А когато я питат защо отказва да пее Вагнер, Люба отговаря: „Аз не съм немска селянка, аз съм сексуална българка.“За нея американските вестници пишат, че е възродила Метрополитен след Втората световна война. В нейна чест президентите Труман и Айзенхауер са организирали приеми. Списание „Тайм“ е публикувало карикатура, в която Люба е изобразена като връх, издигнал се над политическите събития в САЩ. Певицата е изобразена като Саломе, с главата на Йоан в сребърен поднос. Около нея са нарисувани Труман, Айзенхауер и двамата синове на Рузвелт. Американците наричат Люба своя национална героиня, обграждат я с обич, дават й космически хонорари. В САЩ по онова време се продават червила и пудра „Люба“ и парфюм „Саломе“. Певицата играе коронната си роля над 100 пъти само в Ню Йорк. По време на гастролите й в Куба в нея се влюбва диктаторът Батиста и й подарява пръстен с огромен брилянт. Когато на сцената Люба целува по устните кървящата глава на Йоан Кръстител, изнасят от залата припаднали зрители. Затова на спектаклите винаги дежури линейка. Рекордът й от 34 последователни биса само за една вечер още не е подобрен от никого. Директорът на „Метрополитен“ Рудолф Бинг дълги години говори за „феномена Люба Велич“. Очевидно певицата напълно отговаря на изреченото от музикален критик „единствената богиня на чувствеността на оперния Олимп“. През 1976 г., когато е на 63 години и вече е слязла от сцената, за да се снима във филми, директорът на Метрополитен моли Люба да изиграе малка роличка в „Дъщерята на полка“ от Доницети. Телеграмата е подписана „С омраза: Рудолф Бинг“ в тон с дългогодишна шега между двамата. В централните роли са Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Велич трепери от страх, убедена е, че американците са я забравили. Но публиката става на крака и 15 минути й ръкопляска френетично. Люба отново е в центъра на световния печат, а Павароти и Съдърланд й се покланят с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“. Във Вашингтон Велич отива на гроба на втория си съпруг - капитана. Според нея той единствен й е бил верен и я е чакал, докато била на турне.

До края на живота си българката участва в повече от 75 филма, сериали и мюзикъли, включително „Гълъбицата“ от 1959 г., в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и „Последен акорд“ от 1960 г. с Марио дел Монако. Последната й артистична изява е в предаването на националната австрийска телевизия „Стари френски шансони“. Красива дама на възраст изпълнява с дълбоко чувство песента „Къде сте, приятели“. Когато стига до рефрена „Аз съм сама, сама на света“, разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и вие!“.

Здравецът и почитателите

Във Виенската гора забележителност са пътеките, по които са бродели в размисъл Бетховен и Моцарт. По тях расте здравецът, който Люба Велич донася от родната си къща в Славяново и лично засажда.
Още приживе във Виена има клуб на почитателите й. Те се събират в уютно кафене, чиито стени са украсени със снимки от оперните й роли. Единствената музика, която звучи там, са оперни и оперетни арии и френски шансони, изпълнени от българката. До смъртта си на 1 септември 1996 г. Велич неизменно присъства на годишните срещи, а феновете й и до днес се събират в заведението.

Войната с Калас

Когато Люба Велич е недостижима на оперния Олимп, Мария Калас също мечтае за Метрополитен. Интендантът на Нюйоркската опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг: „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: „Не. Люба Велич е по-добра от Калас.“ Тези депеши дават повод гъркинята да предизвика един от най-шумните скандали в музикалния свят. Калас решава да съди Велич по казуса „Коя е по-велика“. Съдът в Ню Йорк решава в полза на българката.

В БНТ има само един запис на Люба Велич. На него се вижда една невероятно красива червенокоса жена.

На 37 г. Константин Кисимов си харесва ученичка на улицата

Лиляна му ражда трима синове и доживява до 100

Магдалена ГИГОВА

На 21 декември 2011 г. от живота си отива Лиляна – единствената съпруга на легендарния актьор Константин Кисимов. Тя доживява до дълбока старост и до края на живота си споменава с нежност и преклонение бащата на тримата си сина.  Любовта им започва толкова необичайно, колкото нетрадиционен е бил и бракът им. През 1934 г. изпълнителят на „Кочо” и „Епопея на забравените” вижда бъдещата си съпруга на площад „Славейков” и се влюбва до уши. Той вече е истинска звезда в Народния театър, но се притеснява като ученик и я проследява до дома й на ул. „Солунска”. По-късно я пресреща отново и галантно се представя. Лиляна е гимназистка, а Константин  - „стар ерген” на 37. Търпеливо изчаква две години да завърши училище и с упорство, постоянство и такт преодолява съпротивата на родителите й да я дадат на мъж с „несериозна професия”. Кисимов наема малка къщичка с желязна ограда на ул. “Московска“, в която двамата влюбени свиват семейното си гнездо.

Лиляна отрано разбира, че колкото и да я обича мъжът й, цял живот ще трябва да го дели с другата му голяма любов – театъра. Младата жена успява да не го ревнува от сцената, защото той не й дава никакви други поводи за тревога. Кисимова създава идеален дом, в който уютът сякаш размива странностите на суеверния актьор. Той пък изповядва вярята, че всяко нещо под слънцето носи душа. Затова боготвори мястото, където е срещнал любимата си. Разиграва цели актьорски етюди, за да коленичи и да се поклони на светия за него площад “Славейков“. Прави се, че изпуска нещо случайно и уж се навежда да го вземе, прикляка пред таблото с числата от тотото, въпреки че изобщо не разбира игрите на щастието. Цялото домакинство се струпва върху главата на младата съпруга. Плюс странностите на талантливия фантазьор, за когото се е омъжила. Чувствата му са разпределени на две неравнопоставени части – 70 на сто за театъра и 30 процента за семейството. В съзнанието му царстват ролите. Звучи като анекдот, но е чиста истина, че през Втората световна война, когато провизиите се разпределят с купонна система и е имало дажби, Кисимов дочува разговор как в дома им няма захар. „Че защо не купите“, изненадано пита близките си.

Актьорът често се оплаквал, че персонажите му го преследват навсякъде и не му разрешават да бъде себе си – в театъра, вкъщи, на улицата. Той продължавал да играе и извън сцената. Просто не можел да спре. Въпреки необичайните семейни отношения Кисимови живеят в хармония, любов и уют. Раждат им се трима синове – Васил, Георги и Димитър. Последният разказва пред вестник „Дума”: „Сватбата на моите родители на 16 февруари 1936 г. е доста популярна сред колегите на баща ми. Тогава операта и драмата са работили заедно - една вечер едните имат спектакъл, на другата - другите, бяха много задружни. Борис Христов е сред тези, които са пели на сватбата на нашите.  Вдигнали доста тупурдия. Живеехме в една стара къща под наем на първия етаж. На втория бяха собствениците. Родителите на мама - доста консервативни, били против с аргумента: "Артист семейство не храни", макар татко вече да бил известен и много влюбен. 

Баща ми беше традиционалист в редица отношения. Ходеше официално облечен, по модата от младите си години. Винаги с костюм, вратовръзка и обезателно с шапка. Така беше и през летните месеци - с бял костюм и бяла шапка. Никога не можеше да го видите по пуловер, с къси панталони, сандали или с каскет. Ходеше с обувки тип "Поанкаре" - с плат в горната част, отварящи се с копчета. Бай Косьо, както му викаха повечето познати, винаги беше добре обръснат, с лъснати обувки, и никога не излизаше без шапка. Впрочем обувките "Поанкаре" в продължение на много години никъде в София не можеха да бъдат закупени и обущарят в театъра му ги правеше по поръчка. Никога не е носил обувки с връзки, освен кожени бели за лятно време.
Правото не дозавършва, но още като ученик се записва доброволец в Първата световна война и го пращат на Румънския фронт в Добруджа, бил шофьор на военен автомобил и щял да загине при една престрелка. На едната ръка имаше и белег от нож, вероятно получен при ръкопашна схватка. Братята му Димитър и Георги отиват също доброволци. Големият ми брат Васил е кръстен на бащата на баща ми, а ние - на братята му, но аз съм и роден на Димитровден, а малкият ми брат - два дни след Гергьовден.

Прибираше се след спектакъл и заспиваше най-рано в 2-3 часа през нощта, поспиваше сутрин по до късно, за да бъде енергичен и пак отиваше в театъра. Дори и на 60 години той ми показваше как се прави стойка на ръце. Ако спектакълът свършваше в десет вечерта, той най-рано се връщаше в 11 и след това до 2-3 след полунощ се въртеше из къщи. Непрекъснато светваше и угасваше лампите във всяка стая подред. В такива моменти не говореше, не чуваше, не "приемаше" - изолиран. Питал съм го в такъв момент нещо - не отговаря, но като спре в дадената стая да пали и гаси лампите, казваше: "Какво ме попита?" Най-често заучаваше текстовете си нощем, и то шепнешком”, припомня си синът му Димитър.

Съпругата и синовете му редовно посещавали спектаклите на Кисимов, но само на репетиции ,за да не остават децата до късно. Лиляна всеки ден готви и момчетата му носят топъл обяд в театъра. След хапване, актьорът си подремвал на една изкорубена кушетка в гримьорната си. Той обаче я смятал за удобна и „късметлийска” и не разрешавал да му донесат друга. „Щом нещо беше добро, не го сменяше. Почти никога нищо не си е купувал сам, не знаеше какво е пазар и нямаше никакво отношение към пазаруването”, добавя синът му Димитър.
Крайната непрактичност на Кисимов е повод за много шеги у дома и сред колегите му. Навремето Народният театър организирал летните си турнета на собствени разноски.  Нарочен тефтер актьорите записвали приходи от билети, разходи за наем на салона, транспорт, настаняване и храна, и накрая деляли печалбата. Едно лято направили изпълнителя на Странджата надзорник на финансовата комисия, но той лековерно подписвал всеки документ, който му представяли. „Той вярваше на колегите си и на хората и от финанси не разбираше”, споделя Димитър Кисимов. Актьорите решили да си направят шега с колегата си като му поднесли за подпис разписки "Разходи за момичето, което беше при Масалитинов - 200 лв.", "100 лв. за въже и сапун на Кисимов, за да се обеси". И той подписал! Смях, шеги, закачки. Но дори и това не го направило по-малък наивник.

Въпреки невисокият си ръст и съсухрената си фигура актьорът бил придирчив към външния. Съпругата му всеки ден приготвяла искрящо бяла риза и идеално изгладен костюм. „Често се дразнеше, когато го попитат: "А бе, бай Косьо, на колко си години?" Той правеше някаква физиономия и никога не отговаряше. Може би бе най-щастлив сред нас - в семейството. Останалото беше театърът и пътуванията из България за рецитали и гастроли”, казва синът му Димитър.

Незабравимият в ролята на слепеца Колчо от „Под игото” Кисимов е стряскащо суеверен. И може би с основание. Числото 16 е фатално за него – на 16-а дата се ражда, жени и катастрофира смъртоносно. В театъра суеверието му е пословичен повод за анекдоти.  На път за репетиция или спектакъл той винаги минава по един и същ „кадемлийски” маршрут. Докосвал определени табелки, стъпвал на „специални” плочки по тротоара, водел неразбираеми диалози с конкретен електрически стълб пред Военния клуб. Какво си говорели двамата, само те си знаели.

Тези ритуали на Кисимов понякога довеждат до конфузни ситуации с властите. След почерпка с приятели, една вечер Кисимов се връща по обичайния си „отработен” маршрут към дома си на ул. „Московска”. Отсреща по онова време се намира съветското посолство, а пред милиционерската му будка за беда е един от любимите метални капаци на актьора. Той просто не може да мине от там без да стъпи отгоре му. Но този път рецитира на висок глас  “И ще взривя земний ад!“, вдигнал високо ръката си. Двама милиционери изскачат възбудено, възприели артистичните му закани като терористична заплаха. Хващат дребничкия атентатор под мишниците и го замъкват в посолството. Когато пристига джип да отведе ерастуваният, лейтенантът в него разпознава големия актьор и го пуска по живо по здраво.

Кисимов изпитвал почти нездраво влечение към всичко желязно.  Преди да излезе на сцената, той докосвал за късмет всички пирони, покрай които минавал. Ритуалите преди представление му отнемали цял час, но той ги спазвал и това му помагало да се ъссредоточава. Особено го очаровали металните решетки на уличните канали. Мълчаливо ги обикалял по три пъти и пускал в тях от гвоздеите, които неизменно носел в джобовете си.  По време на бомбардировките над София в средата на 40-те евакуират трупата на Народния театър в Пирдоп, но Кисимов предпочита да не замине. Измислил си е „магия“ - ако седи в сградата и я пази, няма да пострада.

Вълшебството на сцената така е завладяло актьора, че той влага театралност и мизансцен във всяка своя постъпка. В началото на 60-те години на ХХ век е поканен за честване на Иван Вазов в Сопот. Логично!  Той е най-добрият изпълнител на стиховете на народния поет. В града Кисимов тръгнал сред множеството в момента, когато първият секретар на БКП в Сопот изнасял скучния си доклад. Хората разпознали актьора и се скупчили около него. Той обаче минал между тях, без да им обърне никакво внимание, стигнал до паметника на Вазов,  драматично паднал на колене пред монумента на писателя и започнал на висок глас да му благодари, че го има. Когато се изправил, околните забелязали локва кръв под коленете му.  Кисимов гордо се изправил и закуцукал с изцапан панталон. Всички решили ,че се е наранил, падайки на колене. Никой не знаел, че в името на театралния ефект той е привързал балонче с вишнев сок за краката си и то се спукало при драматичния му жест. „Така се създават легендите”, казал по-късно актьорът на младия си колега Иван Налбантов.

У дома обаче Кисимов е предан съпруг и всеотдаен баща. Той обожава синовете си и ги отглежда с любов. Загива в катастрофа близо до Балчик, когато е на 67 години. Не доживява раждането на първото си внуче, но познава, че ще бъде момче.  

В Търново – три улици с неговото име

В днешно Велико Търново три улици носят името на Кисимовия род. На Константин Кисимов е кръстен не само театърът, ами и една от артериите в града. Втората е наречена на чичо му Пандели Кисимов – участник в националноосвободителното движение през 60-те и 70-те години на XIX век. Третата улица носи името на Евгения Кисимова - създателка на първото женско дружество в Блъгария и баба на прочутия актьор.

 За актьора и кобрата

Кисимов с група актьори гастролира в Индия. Озовават се в зоопарк и всички се скупчват пред терариума с кобрите. Огромна кралска очиларка е застинала в пълен покой. При появата на Кисимов, обаче полудява и с гневно съскате се блъска в стъклото.  Екскурзоводът го моли да напусне залата. Кралската кобра замира успокоена. За разлика от актьора, който е обзет от неясно безпокойство. Щом влиза отново в терариума, змията пак пощръклява. Що за чудо е това?!  За да се убеди, че точно той нервира влечугото, повтаря експеримента няколко пъти с неизменен резултат. “В някой предишен живот ти си бил змия, а кобрата – човек.  И тогава си й сторил нещо много лошо, което тя помни и до днес“, разтълкувал поведението на змията гидът.

 

Великите български любови - поредица на Преса

Петко Славейков имал две жени накуп

Веруюто на палавия поет било „Жените са дяволи, които ни проваждат в пъкъла през райските врати“

Магдалена ГИГОВА

Възрожденският поет и просветител Петко Рачов Славейков познава твърде късно истинските чувства, при това като участник в любовен триъгълник. Той е отдавна женен за Иринка, от която има осем деца, когато се запознава с племенницата на Георги Раковски - Катерина Стойоглу. И без това влюбчивият Славейков попада във въртоп от емоции. Любимата му е всичко, което сърпугата не е - стройна и русокоса, красива и интелигентна, млада и образована и най-важното - живо се интересува от неговата литературна дейност и участието му в църковните борби. Тя самата пише и според някои литературни историци е първата българска писателка преди освобождението от турско робство. В Цариград, където поетът е избягал от гоненията на Търновския митрополит Неофит и кликата гръцки фанариоти, той представя Катерина като своя роднина и домашна помощничка. В годините между 1864 и 1876 двамата живеят като семейство, с което събуждат възмущението на патриархално настроените българи в столицата на османската империя. Катерина върти успешно домакинството на Славейков в ролята на неофициална съпруга. Тя е доста по-млада от законната половинка и много начетена. Сручва се и нещо нечувано дотогава - тя е назначена в Славейковата печатница, където сама издава книги с името си - Катерина Стойоглу. Закърмена с прогресивни идеи, дамата ври и кипи в църковните и националните проблеми. Чете Славейковите вестници и двамата обсъждат най-острите статии и дописки. През 1872 г. тя отпечатва книга с комедията „Зла жена“ и повестта „Женското сърце“. Пред сърцето му и пред Бога Катерина е истинската съпруга на възрожденеца. С нея той споделя творческите си трепети и политическите си кроежи, чете й стиховете си, а тя му прави уместни забележки. За първи път с нея усеща силата на споделената, не само плътска любов. Когато описва идеалната жена, Славейков говори за Катерина: „Тя е съжителний другар и съветник на мъжа. И поради това трябва да бъде и доста развита умствено…“

Двамата се запознават, когато красавицата търси от него помощ за своя съпруг, който гние в турските зандани заради „подривна“ дейност за освобождаването на България. Тя самата се е грижела за вуйчо си Г. С. Раковски в Букурещ до смъртта му през 1867 г. Славейков не успява да помогне на мъжа й, но е привлечен пламенно и опустошаващо от нейния ум и красота. Българската общност в Цариград, възмутена от отношенията им, пише до Екзархията за съжителството в грях. В безизходица Славейков наема за Катерина и сестра й къща в квартал, за да спрат сплетните. Тогава пък го обвиняват, че си е направил харем. Голямо изпитание за двамата е излизането през 1872 г. на статията „Двете власти и двете касти“, за която са арестувани от турските власти. Разгромяват печатницата му, спират издавания от него вестник „Македония“. Въпреки несгодите и оскъдицата Петко и Катерина са по-влюбени отвсякога. Точно тогава скандалът за връзката им ескалира. През късната есен на 1873 г. Славейков е извикан в Българската екзархия, където му нареждат да прекрати веднага „скандалиозния“ си живот с любовницата и да доведе в Цариград Иринка и децата си. Поетът отказва. Тогава го уволняват от всички места, на които работи. Единственият, който го подкрепя, е екзарх Антим І. Той го изпраща в Македония, докато затихне скандалът, а след това го назначава за учител в Одрин. През цялото време Катерина не се отделя от него, но скандалът ги застига. Пуританите от българската колония разбират, че жената, която Славейков представя за своя съпруга, всъщност му е любовница. Подгонени от общественото оплюване, двамата влюбени заминават през 1876 г. за Стара Загора.

Малко преди това Славейков написва стихотворението си „На Нова Година“, посветено на Катерина:

Мило ми е твойто свидно име

и готов съм на всички страдания,

само тебе на света да има.

В Стара Загора страстите се нажежават, защото на сцената се появява съпругата Иринка с шестте им живи деца. Петко настанява любовницата и законната през две преки и прескача от едната къща в другата.

Любопитното е, че и двете знаят една за друга. Общественото мнение е шокирано! Поетът иска развод, съпругата не е съгласна да преживее този резил. Синовете на Славейков вземат страната на майка си. Той пък ги обвинява, че препълват душата му с огорчение. Между два подклаждащи се един друг огъня поетът иска да се самоубие. „Аз страдам душевно“, изплаква той.

Главният съдник на любовта му към Катерина е синът му Иван (бъдещ кмет на София и министър на просвещението). Бащата му пише: „Всички са добре, с изключение на мене, който не отивам никак добре, за причини, които дорде съм жив, може да не узнаеш. Моля Бога да ми даде търпение, инак съм загубен.“

Иринка не мирясва. Всеки ден вдига скандали на мъжа си заради присъствието на Катерина. Разкъсван между любовта и дълга, поетът линее, дори не му се пише вече. „Станах равнодушен към всичко“, изплаква той. Едва през пролетта на 1877 г. Славейков успява да се посъвземе. Той е избран за кмет на Стара Загора. Събира ученици в градината на хаджията, където живее Катерина, и ги учи да пеят бунтовни песни. Двамата уж са се разделили, но това е още един повод да я вижда крадешком.

Руско-турската война слага трагична развръзка на любовния триъгълник. Турските пълчища на Сюлейман паша опожаряват Стара Загора, грабят, насилват и убиват. Иринка, свикнала да се оправя без вечно отсъстващия си мъж, грабва децата и най-ценното от покъщнината и се спасява. Катерина обаче стои у дома да чака Петко и загива. „Беше ти юнак жена“ и „с револвер в ръката за народа ти умря“ - ще изплаче в свое стихотворение неутешимият поет, макар да не се знаят подробности за кончината на любимата му.

Славейков е на 49 години. Той е съкрушен, светът му опустява. Продължава да живее с Иринка, но посвещава остатъците от своите сили и страст на обществено-политическите борби.

Чорбаджийската щерка

Петко Славейков от млад се тюхкал, че не му върви в любовта. Напетият, но беден даскал все се влюбвал в чорбаджийски щерки, но или не искали да го знаят, или бащите им не щяли за зет голтак и сирак. В Трявна добрият му приятел поп Кою Витанов му подмята, че Иринка, дъщерята на чорбаджи Иванчо Райков, ще е добра партия. Тя не е особено красива, блести с ум, но е работна и има голям чеиз, а татко й е един от първенците на града. Попът играе ролята на любовен вестоносец и макар чорбаджията да не е много съгласен, отстъпва пред тръшкането на дъщеря си. Всъщност Иринка не е разменила дори дума със Славейков преди сватбата им. Чувала го е да пее в църковния хор и го е виждала как минава по мегдана. Сърцето й трепкало при вида на напетия даскал с плътни устни, весели очи и юнашки мустаци и веднъж му провожда по попа китка карамфил.

Двамата се венчават на 25 януари 1853 г. в църквата „Св. Архангел Михаил“. В историята са останали интересни факти от сватбата - булката се простудява по време на церемонията, а даскал Петко бил толкова безпаричен, че приятели му дали назаем чорапи. Чорбаджи Иванчо подарява на младоженците къща. Когато влизат за първи път в нея, в центъра на гостната виждат люлка. Бащата на Иринка им заръчва да я населят с челяд.

В началото Славейков е щастлив и пише на свой приятел: „То било хубаво нещо бе, братко!… Е, кой сега като мене? Либето ми ходи по двора, с нетърпение ме ожида да го целуна по уста.“

После признава пред поп Кою: „Всичко е наред, имам си млада и хубава жена. - Живея в хубава къща. Само че къде ще пиша?“ Това се оказва последна грижа на булката. Тя е неука и не желае да се научи на четмо и писмо. И логично нехае за литературните занимания на мъжа си. Вечер той се опитва да й чете току-що написаните си стихове и поеми, тя остава безучастна и го занимава с битови проблеми. Поетът признава на поп Кою: „Женитбата ми беше голяма грешка.“

Екатерина Каравелова твърди, че за разлика от сладкодумния си съпруг Иринка била мълчалива и сдържана - „тесногръда, строга и корава“, със сърце, което „бе тясно и затворено… под седем ключа…“

Немотията преследва семейството на Славейков. Ако не е чорбаджи Иванчо да донесе чувал брашно или товар с овощия, децата щели да ходят гладни при нескончаемите отсъствия на бащата. Но не сиромашията, а шавливите му очи са причина за семейните свади. След една сцена на ревност през 1860 г. Славейков напуска Трявна и се преселва в Търново. От едно запазено писмо до поп Кою Витанов става ясно, че това е драматичен разрив: „Мрачен и тъмен ми е светът, дядо попе, и аз само смърт желая да ме избави. Джама се счупи и не виждам никакъв способ да се поднови.“ За случващото се поетът вини не себе си, а невежеството на Иринка, която не разбирала трепетите на „поетовото му сърце“, откъдето идвали нейната „ярост и ревност“. Все пак Славейков признава, че жена му е „умна, честна и спестовна“. Той пише: „…женитба познавам аз или до гроба мълчание и търпение… Или с едно неспоразумение и свършено.“ Само че Иринка не търпи забежките на „тоз разсипник и разтурник“. От едно стихотворение на Петко става ясно, че в минути на справедлив гняв съпругата му била дори агресивна, „чорлава, намусена, дива като… ламя“.

При всяко свое бягство в друг град поетът се връща заради децата и общественото порицание. И всяко сдобряване е белязано с бременност на жена му. И така - осем пъти. Две от децата умират съвсем, а останалите шест майката отглежда сама и сурово с помощта на „дървения господ“. Тя била толкова безмилостна, че най-голямата им дъщеря Донка си втълпила, че е осиновена. Толкова немилостива била майка й към нея. Тя я товарела с къщните задължения и грижите по братята и Донка така и не успяла да се задоми. А Славейков го няма - той е в Търново, Цариград, Тьрговище, Варна, пак Цариград, Одрин, Стара Загора… Когато до Иринка достигат слуховете, че мъжът й живее в Цариград с друга жена, тя се решава на отчаян ход. Пише му, че е болна и го моли да й донесе илачи. Поетът обаче й отвръща, че е пратил вест на търновския хекимин (доктор - тур.) от какво страда жена му и той ще й даде най-точния илач. Тъй като не знае какво повече да направи, съпругата направо го заплашва, че ще вземе всичките си деца и ще пристигне при него в Цариград. Петко й отговаря да не се гневи, защото списателството е неблагодарна работа и то изисква от него да живее сам и неразбран.

В края на брачния им живот вечер пред мангала дядо Петко обичал да разлиства вестника. Един път Иринка не се стърпяла и му казала: „Що ли не съм вестник, да ме носиш всяка вечер на ръце.“ На което той й отвърнал: „Ирино, Иринооо, що не си календар, да те сменям всяка година.“

Политик и автор на 75 книги

Петко Славейков е роден през 1827 г. в Търново.През 1864 г. се установява в Цариград и става един от водачите наборбата за църковна независимост.Списва,редактира и издава вестниците„Гайда“, „Макеедония“и „Читалище“,първите хумористични издания за деца. Турските власти често спират неговитеиздания и го арестуват. След Освобождението Славейков вземаактивно участие в политическия живот като депутат, министър и водач наЛибералнатапартия. Издава над 75 книги от различни жанрове, но впаметта на поколенията остава с„Изворът на Белоногата“(1873 г.).Предполага се, че в нея е възпята Катерина.

Петко Славейков е баща на общо осем деца, от които оцеляват шест. Средтях саполитиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и най-известният -поетът Пенчо Славейков.

Освен писател и журналист П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист,основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; географ,историк и мемоарист.

Поетът за жените

На тревненските моми Петко Рачов посвещава поименно 24 тристишия, събрани в един поетичен венец. Една нарича „бяло гълъбче“, друга - „кротко агънце“, трета - „сладка душице“.

В компания на маса реди рими:

„Гиздаво момиче, бяло Иваниче,

черните очички, белите гърдички

я ми покажи!

Вярно, без преструвка

сладичка целувка я ми харижи!“

 Той вярва, че сърцето на жената в някои минути е восък, в други пък от мед или бакър. „Котка, която си играе с мишката, преди да я е удушила, представя вярно изображение на мъж, измъчван от жена си.“ Първата българска учителка Анастасия Димитрова (на снимката) също е била изгора на Славейков. Епископът обаче не му я дал за жена, защото бил вложил много средства и усилия в образованието й и ако се ожени, тя щяла да зареже преподаването в женското училище. Единствената запазена от нея снимка е тази от края на живота й като монахиня.

Катерина Стойоглу няма запазен портрет, защото всичките й лични вещи изгарят в опожаряването на Стара Загора, а Иринка унищожава снимката й, скрита от Славейков в книга.

 

Великите любови на ХХ век - поредица на Преса

Д-р Кръстев се самоубива заради студентка

Откривателят на Пенчо Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров и Кирил Христов предпочита смъртта пред оплюването
Магдалена ГИГОВА

На 6 април 1919 г. интелектуалците в цяла България са потресени! Предният ден е починал д-р Кръстьо Кръстев, създателят на кръга „Мисъл“, откривателят на писателите Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов и П. Ю. Тодоров. Случайна грешка при поглъщане на хапчета, които не са за него, или умишлена свръхдоза? Обществена тайна е, че строгият ерудит е безнадеждно влюбен в своя студентка. Може би е решил да се самоубие, за да не причинява страдания на съпругата си Рада и двете им деца Офелия и Константин.

През 1916 г. след дълги години на семейни терзания и неразбирателства Кръстьо Кръстев се влюбва до полуда в Ганка Коева от Сливен. Пред преподавателя си в университета тя проникновено анализира една от идилиите на П. Ю. Тодоров. Ученият, когото студентите наричат Желязната маска заради изключителната строгост и академична студенина, не може да повярва, че толкова младо момиче се доближава до неговия начин на мислене. Искрата помежду им припламва неизбежно. Забранената любов се разгаря първоначално на интелектуално, а после и на емоционално ниво. Студентите не могат да повярват, че „трансцеденталният и иманентният“, както иронично го титулуват заради високия му стил на преподаване, е способен на такава буря от чувства. А те наистина бушуват. Д-р Кръстев е дълбоко нещастен в семейния си живот, а когато след Първата световна война България изгубва родния му Пирот, той изпада в униние и често спомената смъртта. От „бездънната му тъга“, както се изразява неговият приятел и колега проф. Александър Балабанов, го изважда новото му увлечение по студентката по философия. Тя е свежа, мила и начетена и 60-годишният професор сваля „желязната маска“.
Както приляга на тогавашните нрави, цяла София одумва „греховната любов”. Услужливи клюкари веднага донасят пикантната вест на съпругата му Рада. Тя обаче реагира пределно достойно - не укорява мъжа си, не се тръшка и се държи сякаш семейните им отношения благоухаят на рози. Д-р Кръстев поддържа същата линия на поведение. Никога не изневерява на традицията да води всяка година на Празника на любовта (който в началото на ХХ век се е отбелязвал през май) законната си половинка на екскурзия до Костенец. Поетесата Мара Белчева, спътница в живота на Пенчо Славейков, разказва в спомените си как двамата съпрузи ръка за ръка обикаляли отрупаните с цвят градини и отдалеч хората ги вземали са влюбена двойка.
„Всъщност такъв е жребият на всички таланти - да бъдат и да останат самотници“, заключава поетесата Белчева. Четири години след началото на романа си със студентката д-р Кръстев посяга към фаталната доза хапчета. Официалната позиция на близките му е, че поради пословичната си разсеяност интелектуалецът вместо приспивателните си взема други таблетки. Столичната мълва обаче разнася друга истина - че д-р Кръстев, неуспявайки да намери изход от сложната семейна ситуация, избира смъртта. След дългите години брак той не може да причини на съпругата си срама да я напусне, за да заживее с избраницата на сърцето си. Същевременно се разкъсва от любов и желание да бъде с любимата си. За капак политическите му противници с наслада обсъждат личния му живот и настървено го изнасят на показ пред „тълпите”.

Рада Кръстева знае за интимните отношения на мъжа си, но предпочита да мълчи. Може би насаме е укорявала съпруга си, но пред обществото и пред децата неизменно е на негова страна. Обаче е трудно да прикрива колко нещастна се чувства. Затова ерудитът избира смъртта! Липсват сведения как младата му любима възприема крайния му избор, но законната половинка до края на живота си ходи в траур. Тя сваля черните дрехи единствено заради сватбата на дъщеря им Офелия през 1925 г. За да докаже на обществото, че е обичала един достоен българин, Рада Кръстева написва мемоарната книга „Аз и моят род“.

На съвременния българин името на д-р Кръстев е слабо познато, но за времето си той е бил един от най-големите авторитети в литературната критика, философията и естетиката. Роден е през 1866 г. в Пирот. Получава докторат по философия в Лайпциг, преподава в Софийския университет, член е на Българската академия на науките. Д-р Кръстев е първият професионален критик след Освобождението. Той е теоретик на преводната литература, литературен историк, преводач, основоположник на експерименталната психология и на неокантианската нормативна естетика у нас. Като философ идеалист ученият е създател на „Мисъл“ - най-значимото литературно списание у нас до Първата световна война (1892-1907). Около идеите му да се европеизира българската литература, без да се накърнява националната й идентичност, се образува кръг от най-известните писатели и интелектуалци.

 

Литературният историк Румен Шивачев преди време разкри, че е правнук на големия учен - баща му Радко Шивачев е син на Офелия, дъщерята на д-р Кръстев и съпругата му Рада Хаджиниколова. Той разкрива в родовата си история, че прародителите му се женят през 1889 г. Рада е на 16 години, а Кръстьо - на 23. Личната мома произхожда от старозагорска възрожденска фамилия. Баща й е убит през Руско-турската война. Преди кланетата в родния си град тя избягва с майка си и близките си в Пловдив, където завършва шести клас. Въпреки крехката си възраст - още ненавършила 16 г., е назначена за учителка по химия в Казанлък. Там се запознава с бъдещия си съпруг, който организира театрални представления. Г-ца Хаджиниколова се превъплъщава доста успешно в ролята на Мария Антоновна, дъщерята на градоначалника в „Ревизор“ на Гогол. Театърът ги сближава, когато двамата играят в „Коварство и любов“ от Шилер и с благословията на майка си Рада казва „да“ на младия учител. Семейството се премества в София, където се раждат децата им Офелия и Константин. Съпругата поема грижите за дома и потомството и оставя книжовните дела на своя амбициозен съпруг. Но не успява да остане безразлична към турските кланета на българите в Щип през 1911 г. Тя организира благотворителни мисии, подпомага осиротелите семейства, като отива на място заедно с д-р Стефан Сарафов и проф. Парашкев Стоянов. През 1913 г. Рада публикува в първия брой на списание „Демократичен преглед“ своите впечатления. Д-р Кръстев обаче не одобрява обществените й изяви и дилетантските, според него, литературни опити. Но пък се съгласява съпругата му и дъщеря му да станат доброволки в Санитарната дружина през войните (1912-1918).

Правнукът Румен Шивачев е убеден: „Прабаба ми е фигурата, върху която редакторът на „Мисъл“ моделира представите си за жената като физическа и духовна индивидуалност. В нашата епистоларна литература едва ли има толкова постоянен анализатор, критик и художник, който като д-р Кръстев в продължение на 30 години в почти всяко от около 170-те писма да отделя - едновременно с проблемите на всекидневието, непрестанно внимание на жена си.“
Литературният критик показва многопластовата си личност, той ту е разочарован романтик, ту мечтател, ту педагог, ту отегчен от еснафското тесногръдие и липсата на духовен хоризонт. Основен проблем в семейните отношения е ревността на Рада. Според д-р Кръстев тя е безпочвена, необоснована и събужда у него само гняв. И за да „ й го върне“, я уязвява, че продължава да допуска правописни грешки в писмата си. А те са емоционални и обвинителни и изнервен, литераторът я моли да не прекалява с думата „полуда“.
„Аз свършвам, без да помена досега думата - или делото - целувка, защото помня, че ти никога не си имала вкус към такива лигави работи. Но гледам, че ти омиляват. Това е добър знак и аз за награда ще си допра сладките устни до твоите, както аз зная“, пише от Лайпциг до жена си д-р Кръстев. Той се надява жена му да му бъде партньор „Аз искам да бъдеш едно с мене, да бъдеш тъй високо и тъй ниско, както съм аз... Искам до мен да върви едно женско същество, поне тъй силно, както съм аз!“ Докторът дори стига дотам, че пише как предпочита съпругата му да има любовник, вместо непрекъснато да му се вайка, че той има интимна приятелка. Тази негова идея я вбесява до краен предел, но д-р Кръстев има обяснение и за това - причината е, че тя е „либила“ само него и не познава други мъже. „И аз не съм либил, но мен литературата е заменила в много точки живота и ми е разкрила чувства непреживени“, кълне се критикът.
Докато е в Мюнхен, през 1895 г. той заявява, че иска свобода и ако я получи, ще даде същата и на жена си. „Искам свобода за игри и подкачки и че и теб бих дал тая свобода, ако би имала ти вкус и желание за нея.“ Рада е ужасена от това волнодумство, бои се, че вече не му е интересна като жена, макар да получава успокояващо писмо: „Остани си такава, каквато си!“ Д-р Кръстев от Германия съветва съпругата си да рискува в любовта. Очевидно писмовните му съвети нямат благотворен резултат върху отношенията им, защото през 1903 г. признанието е „озверял съм и съм готов за развод“. Но чак 13 години по-късно той се влюбва толкова дълбоко, че е на път да разтрогне брака си.