Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век
Оперната прима Люба Велич лудва по регулировчик
Българката продъжава да държи рекорда на Метрополитен с 34 биса за ролята на Саломе

Магдалена ГИГОВА

Българката Люба Величкова, покорила света като сопраното Люба Велич, се жени на 43 години за обикновен виенски регулировчик, с 14 години по-млад от нея. Звездата на „Щатсопера“ е на върха на славата си, когато се влюбва до полуда в пътния полицай. В австрийската столица се разпространявали две версии. Според едната напетият момък се казвал Франц и регулирал движението пред дома й. Той се усмихвал всеки ден на прочутата певица, постепенно започнал закачливо да й отдава чест, а накрая й се представил. Казал й, че сърцето му й принадлежи и от години я боготвори от разстояние. Певицата е обвита в слава, но живее в самота и никак не е трудно да се влюби. Другата версия е по-драматична. Според нея пътният полицай се казва Карл и й помага в тежък за Люба момент. Велич била известна сред катаджиите на Виена, че препуска като луда с колата си. Веднъж предизвиква автомобилна катастрофа. Всички са живи и здрави, но българката получава психически срив, решава, че е изгубила гласа си, и иска да се самоубие. Точно в този момент към нея се приближава пътен полицай и започва да я успокоява. Очевидно е бил добър в утешаването, защото певицата хлътва безнадеждно по красавеца.

Тя веднага представя новата си връзка пред обществото, но виенските почитатели на операта не могат да приемат, че тяхната любимка дели постеля с прост регулировчик. Женитбата им е новина номер едно цели седмици. Медиите не галят с перце пътния полицай, подозират го в користни подбуди, наричат го лабораторна мишка. На Люба й писва да обиждат любимия й и по време на медения им месец, през лятото на 1956 г., пише открито писмо до вестник „Курир“. В него тя емоционално отстоява правото си да обича „мъж от народа“: „Много са писачите, а малко истините. Моят живот си е мой и от гледище на пресата не е справедливо да се правят прогнози... Всеки има право на лично щастие. Дали моят съпруг е полицай, или началник, не е важно. Главното е, че той работи на улицата във всяко време и помага на виенчани да има ред... Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва! Аз съм щастлива, че не се поддадох на класовите настроения, защото за мен няма класово деление на хората, има само характери и темпераменти.“

Въпреки страстното начало след 14 години бракът на Велич завършва с крах. На регулировчика не му е лесно да има жена, която е все на път, на репетиции, на представления в различни краища на света. Един ден тя се връща по-рано от репетиция на „Тоска“ и заварва благоверния си в леглото с прислужницата сръбкиня. Скандалът е грозен, а разводът „кървав“ - пътният полицай има свирепи претенции към имуществото на Велич, за което изобщо не е допринесъл.

Висшето общество във Виена въздъхва с облекчение, когато любимката му преткратява този „неравностоен“ брак. Медиите са изцяло на нейна страна и я обсипват с хвалебствия.

През целия си живот Люба Велич търси любовта, но въпреки сиянието си на световна звезда не успява да я срещне или да я изживее докрай. Първият й съпруг е известен драматичен актьор. Срещат се, когато тя е начинаеща певица в операта в Грац - това е първият й професионален ангажимент след Виенската консерватория. Люба се омъжва за Фред Шроер, най-добрият изпълнител на Макбет и Хамлет в Бургтеатър. Той обаче е разглезен от славата, държи се като примадона и у дома. Смята, че жена му е длъжна да угажда на всички капризи, да зареже кариерата си, за да му слугува. Велич се опитва да балансира между сцената и брачния живот, но това трае по-малко от година. Разривът в браковете й сякаш е горчиво дежа вю. Певицата се връща от гастрол един ден по-рано поради провален спектакъл - започнала е Втората световна война. И заварва прочутия си съпруг в леглото с... мъж. Голи! Разводът е светкавичен. За жалост съвпада с изключително тежък за Велич момент. Тя е изгубила бебето си и е разбрала, че повече няма да може да има деца.

 

Години по-късно, в Лондон на прием в дома на големия британски актьор Питър О’ Туул певицата среща капитан от военноморския флот на САЩ. Той е голям почитател на изкуството й и вещ познавач на класическата музика. Двамата се влюбват безумно и се женят, но скоро след това офицерът умира.

Коя е българката, след чиято кончина през 1996 г. Щатсопера за първи път спуска черни знамена, а рекордът й от 34 биса в „Метрополитен“ още не е подобрен? Красавицата с фигура на модел и огненочервена коса се ражда на нивата в поповското село Бориславово (днес Славяново). Десети юли 1913 г. е жътвено време, майка й прерязва пъпната връв със сърпа и я облива със сълзи. Тираничният й мъж я е напуснал бременна и с още две малки деца. По-късно съпругът се връща, но всички у дома се боят от тежката му ръка. Люба Величкова пее от малка, но баща й не дава дума да се издума дъщеря му да учи музика - праща я да пасе овцете, да дои козите, да коси и да копае. Семейството е бедно и многодетно. Люба трябва да помага в домакинството, макар да мечтае за сцената. Гласът й с диапазон повече от три октави обаче не може да остане скрит. Учителката по музика в шуменската гимназия й дава безплатни уроци. Като солистка на хора я чува младият композитор Георги Златев-Черкин и й казва непременно да му се обади, ако дойде в София. Единствено майка й насърчава таланта на Люба. Една сутрин тя й дава торбичка с хляб, сирене и малко пари и я изпраща в столицата със заръката да не се връща никога, защото ще живее в немотия. „Каквото и да правиш, върви през живота с високо вдигната глава и не се срамувай от произхода си“ - тези последни думи на майка си Велич ще помни цял живот. Баща й обаче до смъртния си одър отказва да приеме изявите й по световните сцени. Дори скъсва на две списание с нейния образ на корицата, защото според него е станала лека жена, която позори семейството.

В София Люба работи като възпитателка в детска градина. Георги Златев-Черкин изпълнява обещанието си - взема я за ученичка и й намира работа като хористка в операта. Като австрийски възпитаник композиторът води цяла група талантливи българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Люба не може да си позволи билет, но Златев-Черкин и подарява, за да не пропусне шанса си. Изтъкнатият проф. Лилхамер чува българката и възхитен от гласа й, предлага да я обучава безплатно. На село баща й крещи, че не ще карагьозчийка в дома си, но Веречи продава мандолината си и палтото си и заминава за Австрия. Там наема мизерна стаичка на 8 км от консерваторията, които изминава всеки ден пеш със скъсаните си обувки, защото няма пари за трамвай. На един от уроците Люба припада от глад. Тогава професорът започва да й изпраща тайно по 5 шилинга седмично за храна. По онова време с тях можело да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и кило плодове. „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“, признава певицата пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“. Студентката завършва консерваторията за две години вместо за шест, приема псевдонима Велич вместо труднопроизносимото Величкова и тръгва съм сцените на Европа.

През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). От виенската Щатсопер канят българката за главната роля в „Саломе“. Бележитият композитор присъства на премиерата в негова чест. След представлението той се обръща към Велич с думите, цитирани от австрийската преса: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“

От този ден Люба Велич е неизменна примадона на Щатсопера. Тя триумфира с всяка роля - от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в лондонската Ковънт гардън. Англичаните полудяват по нейната Саломе, макар българката да е истинско предизвикателство за британския консерватизъм. Тя се появява като Аида с огненочервена коса, макар всеобщата представа за нея да е като чернокоса мулатка. Лондончани се разделят на два лагера - „за“ и „против“ червената й прическа, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича „Мюзета“!“ И на Люба й е позволено всичко.

В Краткия оксфордски речник от 1972 г. пише: „Люба Велич - това е певица с изключителен темперамент и индивидуалност, която няма да бъде забравена лесно.“ В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд отсича: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас... Тя е несравнима с никого.“
През 1945 г. Виена е в руини и певицата приема предложението на Метрополитен в Ню Йорк. Люба пее на 6 езика и триумфира във всичките си роли, но Саломе я превръща в истинска звезда. Причината е в Танца на седемте воала. В него тя влага цялото сладострастие и нега на турските кючеци. Люба пее, танцува и разкъсва един по един воалите в продължение на 12 минути, изпълнени със сластна нега. Директорът на Метрополитен опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още в оперните среди се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя Танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и „малката Люба“ на публиката.“ При Танца на седемте воала Велич ги смъква един след друг, за да съблазни Ирод. Когато сваля и последния воал, остава „гола“. Всъщност, тя е облечена в трико с телесен цвят. Публиката не го осъзнава и полудява. На забележката от страна на директора Люба отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея.“
Мнозина критици в САЩ и Европа днес твърдят, че Велич е създала стрийптиза като атракция. А когато я питат защо отказва да пее Вагнер, Люба отговаря: „Аз не съм немска селянка, аз съм сексуална българка.“За нея американските вестници пишат, че е възродила Метрополитен след Втората световна война. В нейна чест президентите Труман и Айзенхауер са организирали приеми. Списание „Тайм“ е публикувало карикатура, в която Люба е изобразена като връх, издигнал се над политическите събития в САЩ. Певицата е изобразена като Саломе, с главата на Йоан в сребърен поднос. Около нея са нарисувани Труман, Айзенхауер и двамата синове на Рузвелт. Американците наричат Люба своя национална героиня, обграждат я с обич, дават й космически хонорари. В САЩ по онова време се продават червила и пудра „Люба“ и парфюм „Саломе“. Певицата играе коронната си роля над 100 пъти само в Ню Йорк. По време на гастролите й в Куба в нея се влюбва диктаторът Батиста и й подарява пръстен с огромен брилянт. Когато на сцената Люба целува по устните кървящата глава на Йоан Кръстител, изнасят от залата припаднали зрители. Затова на спектаклите винаги дежури линейка. Рекордът й от 34 последователни биса само за една вечер още не е подобрен от никого. Директорът на „Метрополитен“ Рудолф Бинг дълги години говори за „феномена Люба Велич“. Очевидно певицата напълно отговаря на изреченото от музикален критик „единствената богиня на чувствеността на оперния Олимп“. През 1976 г., когато е на 63 години и вече е слязла от сцената, за да се снима във филми, директорът на Метрополитен моли Люба да изиграе малка роличка в „Дъщерята на полка“ от Доницети. Телеграмата е подписана „С омраза: Рудолф Бинг“ в тон с дългогодишна шега между двамата. В централните роли са Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Велич трепери от страх, убедена е, че американците са я забравили. Но публиката става на крака и 15 минути й ръкопляска френетично. Люба отново е в центъра на световния печат, а Павароти и Съдърланд й се покланят с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“. Във Вашингтон Велич отива на гроба на втория си съпруг - капитана. Според нея той единствен й е бил верен и я е чакал, докато била на турне.

До края на живота си българката участва в повече от 75 филма, сериали и мюзикъли, включително „Гълъбицата“ от 1959 г., в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и „Последен акорд“ от 1960 г. с Марио дел Монако. Последната й артистична изява е в предаването на националната австрийска телевизия „Стари френски шансони“. Красива дама на възраст изпълнява с дълбоко чувство песента „Къде сте, приятели“. Когато стига до рефрена „Аз съм сама, сама на света“, разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и вие!“.

Здравецът и почитателите

Във Виенската гора забележителност са пътеките, по които са бродели в размисъл Бетховен и Моцарт. По тях расте здравецът, който Люба Велич донася от родната си къща в Славяново и лично засажда.
Още приживе във Виена има клуб на почитателите й. Те се събират в уютно кафене, чиито стени са украсени със снимки от оперните й роли. Единствената музика, която звучи там, са оперни и оперетни арии и френски шансони, изпълнени от българката. До смъртта си на 1 септември 1996 г. Велич неизменно присъства на годишните срещи, а феновете й и до днес се събират в заведението.

Войната с Калас

Когато Люба Велич е недостижима на оперния Олимп, Мария Калас също мечтае за Метрополитен. Интендантът на Нюйоркската опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг: „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: „Не. Люба Велич е по-добра от Калас.“ Тези депеши дават повод гъркинята да предизвика един от най-шумните скандали в музикалния свят. Калас решава да съди Велич по казуса „Коя е по-велика“. Съдът в Ню Йорк решава в полза на българката.

В БНТ има само един запис на Люба Велич. На него се вижда една невероятно красива червенокоса жена.