На 37 г. Константин Кисимов си харесва ученичка на улицата

Лиляна му ражда трима синове и доживява до 100

Магдалена ГИГОВА

На 21 декември 2011 г. от живота си отива Лиляна – единствената съпруга на легендарния актьор Константин Кисимов. Тя доживява до дълбока старост и до края на живота си споменава с нежност и преклонение бащата на тримата си сина.  Любовта им започва толкова необичайно, колкото нетрадиционен е бил и бракът им. През 1934 г. изпълнителят на „Кочо” и „Епопея на забравените” вижда бъдещата си съпруга на площад „Славейков” и се влюбва до уши. Той вече е истинска звезда в Народния театър, но се притеснява като ученик и я проследява до дома й на ул. „Солунска”. По-късно я пресреща отново и галантно се представя. Лиляна е гимназистка, а Константин  - „стар ерген” на 37. Търпеливо изчаква две години да завърши училище и с упорство, постоянство и такт преодолява съпротивата на родителите й да я дадат на мъж с „несериозна професия”. Кисимов наема малка къщичка с желязна ограда на ул. “Московска“, в която двамата влюбени свиват семейното си гнездо.

Лиляна отрано разбира, че колкото и да я обича мъжът й, цял живот ще трябва да го дели с другата му голяма любов – театъра. Младата жена успява да не го ревнува от сцената, защото той не й дава никакви други поводи за тревога. Кисимова създава идеален дом, в който уютът сякаш размива странностите на суеверния актьор. Той пък изповядва вярята, че всяко нещо под слънцето носи душа. Затова боготвори мястото, където е срещнал любимата си. Разиграва цели актьорски етюди, за да коленичи и да се поклони на светия за него площад “Славейков“. Прави се, че изпуска нещо случайно и уж се навежда да го вземе, прикляка пред таблото с числата от тотото, въпреки че изобщо не разбира игрите на щастието. Цялото домакинство се струпва върху главата на младата съпруга. Плюс странностите на талантливия фантазьор, за когото се е омъжила. Чувствата му са разпределени на две неравнопоставени части – 70 на сто за театъра и 30 процента за семейството. В съзнанието му царстват ролите. Звучи като анекдот, но е чиста истина, че през Втората световна война, когато провизиите се разпределят с купонна система и е имало дажби, Кисимов дочува разговор как в дома им няма захар. „Че защо не купите“, изненадано пита близките си.

Актьорът често се оплаквал, че персонажите му го преследват навсякъде и не му разрешават да бъде себе си – в театъра, вкъщи, на улицата. Той продължавал да играе и извън сцената. Просто не можел да спре. Въпреки необичайните семейни отношения Кисимови живеят в хармония, любов и уют. Раждат им се трима синове – Васил, Георги и Димитър. Последният разказва пред вестник „Дума”: „Сватбата на моите родители на 16 февруари 1936 г. е доста популярна сред колегите на баща ми. Тогава операта и драмата са работили заедно - една вечер едните имат спектакъл, на другата - другите, бяха много задружни. Борис Христов е сред тези, които са пели на сватбата на нашите.  Вдигнали доста тупурдия. Живеехме в една стара къща под наем на първия етаж. На втория бяха собствениците. Родителите на мама - доста консервативни, били против с аргумента: "Артист семейство не храни", макар татко вече да бил известен и много влюбен. 

Баща ми беше традиционалист в редица отношения. Ходеше официално облечен, по модата от младите си години. Винаги с костюм, вратовръзка и обезателно с шапка. Така беше и през летните месеци - с бял костюм и бяла шапка. Никога не можеше да го видите по пуловер, с къси панталони, сандали или с каскет. Ходеше с обувки тип "Поанкаре" - с плат в горната част, отварящи се с копчета. Бай Косьо, както му викаха повечето познати, винаги беше добре обръснат, с лъснати обувки, и никога не излизаше без шапка. Впрочем обувките "Поанкаре" в продължение на много години никъде в София не можеха да бъдат закупени и обущарят в театъра му ги правеше по поръчка. Никога не е носил обувки с връзки, освен кожени бели за лятно време.
Правото не дозавършва, но още като ученик се записва доброволец в Първата световна война и го пращат на Румънския фронт в Добруджа, бил шофьор на военен автомобил и щял да загине при една престрелка. На едната ръка имаше и белег от нож, вероятно получен при ръкопашна схватка. Братята му Димитър и Георги отиват също доброволци. Големият ми брат Васил е кръстен на бащата на баща ми, а ние - на братята му, но аз съм и роден на Димитровден, а малкият ми брат - два дни след Гергьовден.

Прибираше се след спектакъл и заспиваше най-рано в 2-3 часа през нощта, поспиваше сутрин по до късно, за да бъде енергичен и пак отиваше в театъра. Дори и на 60 години той ми показваше как се прави стойка на ръце. Ако спектакълът свършваше в десет вечерта, той най-рано се връщаше в 11 и след това до 2-3 след полунощ се въртеше из къщи. Непрекъснато светваше и угасваше лампите във всяка стая подред. В такива моменти не говореше, не чуваше, не "приемаше" - изолиран. Питал съм го в такъв момент нещо - не отговаря, но като спре в дадената стая да пали и гаси лампите, казваше: "Какво ме попита?" Най-често заучаваше текстовете си нощем, и то шепнешком”, припомня си синът му Димитър.

Съпругата и синовете му редовно посещавали спектаклите на Кисимов, но само на репетиции ,за да не остават децата до късно. Лиляна всеки ден готви и момчетата му носят топъл обяд в театъра. След хапване, актьорът си подремвал на една изкорубена кушетка в гримьорната си. Той обаче я смятал за удобна и „късметлийска” и не разрешавал да му донесат друга. „Щом нещо беше добро, не го сменяше. Почти никога нищо не си е купувал сам, не знаеше какво е пазар и нямаше никакво отношение към пазаруването”, добавя синът му Димитър.
Крайната непрактичност на Кисимов е повод за много шеги у дома и сред колегите му. Навремето Народният театър организирал летните си турнета на собствени разноски.  Нарочен тефтер актьорите записвали приходи от билети, разходи за наем на салона, транспорт, настаняване и храна, и накрая деляли печалбата. Едно лято направили изпълнителя на Странджата надзорник на финансовата комисия, но той лековерно подписвал всеки документ, който му представяли. „Той вярваше на колегите си и на хората и от финанси не разбираше”, споделя Димитър Кисимов. Актьорите решили да си направят шега с колегата си като му поднесли за подпис разписки "Разходи за момичето, което беше при Масалитинов - 200 лв.", "100 лв. за въже и сапун на Кисимов, за да се обеси". И той подписал! Смях, шеги, закачки. Но дори и това не го направило по-малък наивник.

Въпреки невисокият си ръст и съсухрената си фигура актьорът бил придирчив към външния. Съпругата му всеки ден приготвяла искрящо бяла риза и идеално изгладен костюм. „Често се дразнеше, когато го попитат: "А бе, бай Косьо, на колко си години?" Той правеше някаква физиономия и никога не отговаряше. Може би бе най-щастлив сред нас - в семейството. Останалото беше театърът и пътуванията из България за рецитали и гастроли”, казва синът му Димитър.

Незабравимият в ролята на слепеца Колчо от „Под игото” Кисимов е стряскащо суеверен. И може би с основание. Числото 16 е фатално за него – на 16-а дата се ражда, жени и катастрофира смъртоносно. В театъра суеверието му е пословичен повод за анекдоти.  На път за репетиция или спектакъл той винаги минава по един и същ „кадемлийски” маршрут. Докосвал определени табелки, стъпвал на „специални” плочки по тротоара, водел неразбираеми диалози с конкретен електрически стълб пред Военния клуб. Какво си говорели двамата, само те си знаели.

Тези ритуали на Кисимов понякога довеждат до конфузни ситуации с властите. След почерпка с приятели, една вечер Кисимов се връща по обичайния си „отработен” маршрут към дома си на ул. „Московска”. Отсреща по онова време се намира съветското посолство, а пред милиционерската му будка за беда е един от любимите метални капаци на актьора. Той просто не може да мине от там без да стъпи отгоре му. Но този път рецитира на висок глас  “И ще взривя земний ад!“, вдигнал високо ръката си. Двама милиционери изскачат възбудено, възприели артистичните му закани като терористична заплаха. Хващат дребничкия атентатор под мишниците и го замъкват в посолството. Когато пристига джип да отведе ерастуваният, лейтенантът в него разпознава големия актьор и го пуска по живо по здраво.

Кисимов изпитвал почти нездраво влечение към всичко желязно.  Преди да излезе на сцената, той докосвал за късмет всички пирони, покрай които минавал. Ритуалите преди представление му отнемали цял час, но той ги спазвал и това му помагало да се ъссредоточава. Особено го очаровали металните решетки на уличните канали. Мълчаливо ги обикалял по три пъти и пускал в тях от гвоздеите, които неизменно носел в джобовете си.  По време на бомбардировките над София в средата на 40-те евакуират трупата на Народния театър в Пирдоп, но Кисимов предпочита да не замине. Измислил си е „магия“ - ако седи в сградата и я пази, няма да пострада.

Вълшебството на сцената така е завладяло актьора, че той влага театралност и мизансцен във всяка своя постъпка. В началото на 60-те години на ХХ век е поканен за честване на Иван Вазов в Сопот. Логично!  Той е най-добрият изпълнител на стиховете на народния поет. В града Кисимов тръгнал сред множеството в момента, когато първият секретар на БКП в Сопот изнасял скучния си доклад. Хората разпознали актьора и се скупчили около него. Той обаче минал между тях, без да им обърне никакво внимание, стигнал до паметника на Вазов,  драматично паднал на колене пред монумента на писателя и започнал на висок глас да му благодари, че го има. Когато се изправил, околните забелязали локва кръв под коленете му.  Кисимов гордо се изправил и закуцукал с изцапан панталон. Всички решили ,че се е наранил, падайки на колене. Никой не знаел, че в името на театралния ефект той е привързал балонче с вишнев сок за краката си и то се спукало при драматичния му жест. „Така се създават легендите”, казал по-късно актьорът на младия си колега Иван Налбантов.

У дома обаче Кисимов е предан съпруг и всеотдаен баща. Той обожава синовете си и ги отглежда с любов. Загива в катастрофа близо до Балчик, когато е на 67 години. Не доживява раждането на първото си внуче, но познава, че ще бъде момче.  

В Търново – три улици с неговото име

В днешно Велико Търново три улици носят името на Кисимовия род. На Константин Кисимов е кръстен не само театърът, ами и една от артериите в града. Втората е наречена на чичо му Пандели Кисимов – участник в националноосвободителното движение през 60-те и 70-те години на XIX век. Третата улица носи името на Евгения Кисимова - създателка на първото женско дружество в Блъгария и баба на прочутия актьор.

 За актьора и кобрата

Кисимов с група актьори гастролира в Индия. Озовават се в зоопарк и всички се скупчват пред терариума с кобрите. Огромна кралска очиларка е застинала в пълен покой. При появата на Кисимов, обаче полудява и с гневно съскате се блъска в стъклото.  Екскурзоводът го моли да напусне залата. Кралската кобра замира успокоена. За разлика от актьора, който е обзет от неясно безпокойство. Щом влиза отново в терариума, змията пак пощръклява. Що за чудо е това?!  За да се убеди, че точно той нервира влечугото, повтаря експеримента няколко пъти с неизменен резултат. “В някой предишен живот ти си бил змия, а кобрата – човек.  И тогава си й сторил нещо много лошо, което тя помни и до днес“, разтълкувал поведението на змията гидът.