Поредица на вестник "Преса" - Великите български любови на ХХ век

Дебелянов любил звезда на немското нямо кино
Магдалена Гигова

Димчо Дебелянов живее само 29 години, 6 месеца и 4 дни, но за краткия си живот написва едни от най-съкровените и изящни стихове и изживява поредица от трагични любови. Жените, на които отдава сърцето си, или отхвърлят чувствата му, или завършват живота си трагично. Малко известна е връзката му с бъдещата звезда на немското нямо кино Маня Цачева. Влюбчивата и романтична натура на поета е напълно нормално да се увлече по красивата начинаеща актриса. Годината е 1914-а. Дебелянов вече е поет, за когото се говори, че докосва сърцата с нежните си стихове. Маня е на 21 и е сестра на известния оперен певец Иван Цачев (първия съпруг на Мими Балканска). Димчо се запознава с нея покрай брат й. Той признава на редовните си другари по чашка Константин Константинов, Георги Райчев, Людмил Стоянов и Димитър Подвързачов, че е пленен от закачливата й усмивка и завладяващ смях. Родителите на момичето не са очаровани от ухажванията на пройдохата, който е готов да даде и малкото си пари на уличен просяк или да плати с последните си грошове сметката в кръчмата. Маня обаче не остава равнодушна към стиховете, които той й посвещава:

Ела и дай ми свойта радост ясна,

лъчи обилно в мрачна нощ пръсни,

ела, в нерадост аз самотен гасна,

неволен губя свойте златни дни.

Аз ще открия тъмните си тайни,

през звездни нощи ще те чакам сам,

една ще си в вселената безкрайна,

ти кат весталка в светъл, хубав храм.

Разсей скръбта на тъмна орисия,

усмихната и в радост, и в беда,

най-скъп венец от песни ще ти свия.

О, хубаво дете, дете безгрешно,

виж, май си веч отива навсегда,

а розата увяхва безутешно.

Двамата се разхождат с часове по шосето за Самоков, за да не навредят на доброто име на момичето, и си шепнат любовни думи. Очевидно Маня е по-увлечената във връзката им. Когато Дебелянов разбира от сестра си, че г-ца М. иска да се венчае с него в Горна баня, поетът отговаря: „Не е тая работа за мене... Когато се обичат, не трябва да се свързват с веригите на брака! Раждай деца, плътско - това опошлява любовта!...“ Кой знае как би завършил техният роман, ако близките на Маня, научили за тайните им срещи, не я бяха изпратили спешно в Германия да следва театрално изкуство. През 1917 г. Маня снима първия си филм, омъжва се за прочутия режисьор Манфред Ноа и до 1926 г. участва в над 35 ленти от немското нямо кино. Българката става световна звезда! Влюбчивият Дебелянов и в чувствата си подхожда, както в безпаметното си пиянство - на принципа „клин клин избива“, и не след дълго има друга муза.

Едва в школата за запасни офицери в Княжево, малко преди за замине на фронта, където ще срещне фаталния си куршум, поетът осъзнава, че повечето му романтични увлечения са били преди всичко любови на духа и твърде малко са стигнали до наслада за плътта. (Затова и често прибягвал до услугите на проститутки, както свидетелстват от близкото му обкръжение).

Най-дългата му връзка е с „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“ - учителката Иванка Дерменджийска. Любовта им продължава 13 години, през които едва ли са се виждали 13 пъти, но непрекъснато си пишат писма, разменят си книги, които са им направили впечатление, и споделят чувствата си. Девойката е три години по-млада от Димчо и го очарова със стройната си фигура, с любовта си към литературата и разбирането на стиховете му. Тя е още гимназистка, когато поетът й се врича във вярност. Чувствата им са споделени, но невъзможни. За да прекъснат общуването й с пройдохата поет, близките й я изпращат да учи в Швейцария. Когато се завръща, Дерменджийска става учителка в Ихтиман. Срещите на двамата влюбени са вгорчени от клюкарите, които виждат „липса на морал“ в това младата даскалица да се среща с мъж, който не й е официален годеник. В патриархалното градско общество от началото на ХХ век една образована млада дама лесно е можела да изгуби доброто си име. Те си уреждат срещи в София или в Ихтиман, колкото да се зърнат отдалеч, но доста от тях не успяват да се осъществят. Това поражда огорчение и усещане за неразбиране и у двамата, но сякаш Димчо е по-обиден от предпазливостта на Иванка. Любовта им донякъде напомня изпепеляващите и забранени чувства на Яворов и Мина. Голяма част от писмата им са запазени благодарение на близките на поета. Самата Иванка грижливо е криела съкровените му мисли от роднините си. Любовната лирика на Дебелянов, която той създава, възпявайки чувствата си към Дерменджийска, се лута между радостта, неудържимия възторг и мрачната скръб от временните разочарования. Поетът й пише до последните си дни на фронта и я нарича „слънце на моята пролет“. В едно от тях между редовете става ясно защо той не се решава на любовно признание: възпира го съзнанието, че няма право да въвлича любимата си в живот, лишен както от материална сигурност, така и от ясно бъдеще: „Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможност да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето…“
Иванка остава „стара мома“. Омъжва се на 26 г. чак след смъртта на Дебелянов за своя колега, учител по литература, Недьо Горинов от Панагюрище.

Другите две любови на нежния лирик завършват още по-трагично. Елегията „Аз искам да те помня все така“, над която тегне сянката на безжалостната и неотвратима раздяла, е посветена на Звънчето - учителката Мара Василева, която умира от туберкулоза. Двамата се запознават в София. Тя е ученичка - хубава, черноока, със загадъчен поглед и звънлив глас (откъдето й прякорът, който й измисля Димчо). Баща й е разсилен, а мъничката им къщурка се белее над изровените стръмнини над Военното училище. Младите се срещат тайно от родителите на Мара. Точно вечерта срещу Възкресение момичето не отива с тях на черква, а чака Дебелянов, притулено зад голямата акация в дъното на двора. Влюбените се отдават на задъхани ласки и унесени, не чуват заглъхващия звън на камбаните. Гласовете на родителите й изненадват и двамата. Сбогуват се набързо и той хуква. В тъмното не вижда зейнала яма и пада в нея. Изкълчва лошо крака си. Няколко дни му се налага да лежи, докато приятелите му се шегуват с любовните му премеждия. На Мара Димчо не споменава нищо. Скоро обаче красивата девойка завършва училище и заминава да учителства в Козлодуй. Три години разменят писма и се радват на редките си срещи. Сестрата на Дебелянов по-късно разказва: „Той по цели часове ми говореше за нея и й посвети много от стихотворенията си.“ Затова и разривът е катастрофален. Поетът получава поредния плик от любимата си, но... писмото вътре не е за него. Оказва се, че Мария си пише не само с Димчо, а и с друг ухажор и фатално е разменила пликовете. Така Дебелянов прочита посланието до съперника, за чието съществуване дори не подозира. Илюзиите му за споделена и чиста любов са разбити. Той се бои да сподели чувствата си с приятели, за да не му се подиграват, и ги излива в стихове. Така се раждат някои от неповторимите му елегии. Мара го атакува с извинителни писма, но Димчо е непреклонен. Не след дълго научава страшна вест. Бившата му възлюблена се е разболяла от скоротечна туберкулоза. Ужасен, той забравя обидата и хуква към нея. Будува край леглото й, целува й ръцете, чете й стихове, а после с часове броди сам. Мара умира трагично млада. Отдушникът му е стихотворението „Черна песен“. Сред книгите й сестра й намира писмо от Димчо: „Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам…“

И това не е последният път, когато смъртта му отнема любимата жена. Това е прокоба, която продължава да го преследва. Друга негова любима - Елена Петрунова, която всички наричат на галено Пина, пък е застреляна от баща й. Димчо и приятелят му Константин Константинов са квартиранти в дома на командира на Шести пехотен Търновски полк - полковник Петър Петрунов, близо до днешното кино „Одеон“. Съпругата му е починала и го е оставила с една пораснала дъщеря и още четири по-малки деца. Елена е студентка по френска филология и е изключително привлекателна с къдравите си коси и тъмни очи, които „закачливо сноват наоколо“, както я описва Дебелянов. Той е безнадеждно влюбен, докато тя приема благосклонно ухажванията му, но сърцето й принадлежи на бъдещия професор по право Любомир Владикин. Стихове, писъмца, въздишки, непохватни комплименти - Димчо включва целия си любовен арсенал в чувствата си към красивата хазяйка, докато една вечер не заварва цялата къща осветена и заобиколена от стражари. Бащата застрелял спящата си най-голяма дъщеря в сърцето и после посегнал и на себе си. В същата стая спяла тригодишната му най-малка щерка, а в съседната - другите три момичета. Из София се раздиплят две основни версии. Едната, лансирана от вестник „Народен глас“, е, че полковникът убил Елена заради греховните си чувства към нея.

Заради тази измислица състудентите на момичето изкупили целия тираж на изданието и го изгорили публично. Втората версия е и хипотезата на полицията - военният в невъзможност да се справи с отглеждането на децата си пожелал да се ожени. Най-голямата му дъщеря била твърдо против заради паметта на майка си. В безизходица той грабнал револвера. Поетът първи влиза в стаята, където лежи мъртвото момиче, и тази ужасяваща картина месеци наред смущава сънищата му. Премества се в друга квартира и там нощно време завързва крака си за леглото, за да не посегне на живота си. Според изследователите му на Елена Петрунова е посветено и стихотворението му „Помниш ли, помниш ли тихия двор,тихият двор с белоцветните вишни?…“. Димчо бил толкова потресен, че с неколцина приятели се отдал на двудневен запой, при който само пиел, мълчал и ридаел: „Умря една светица!“ По-късно, когато излиза преводът му на изтънчения еротичен роман „Афродита“ от френския писател Пиер Луис, посвещението е „На една покойница - обещаният дар. Преводачът“.

Из първото любовно писмо на Димчо до Иванка:

…Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа - тя е изкупена с толкоз много душевни мъки. Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди. Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе. Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб. Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.
Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.
…Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов… Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!

На 37 г. Константин Кисимов си харесва ученичка на улицата

Лиляна му ражда трима синове и доживява до 100

Магдалена ГИГОВА

На 21 декември 2011 г. от живота си отива Лиляна – единствената съпруга на легендарния актьор Константин Кисимов. Тя доживява до дълбока старост и до края на живота си споменава с нежност и преклонение бащата на тримата си сина.  Любовта им започва толкова необичайно, колкото нетрадиционен е бил и бракът им. През 1934 г. изпълнителят на „Кочо” и „Епопея на забравените” вижда бъдещата си съпруга на площад „Славейков” и се влюбва до уши. Той вече е истинска звезда в Народния театър, но се притеснява като ученик и я проследява до дома й на ул. „Солунска”. По-късно я пресреща отново и галантно се представя. Лиляна е гимназистка, а Константин  - „стар ерген” на 37. Търпеливо изчаква две години да завърши училище и с упорство, постоянство и такт преодолява съпротивата на родителите й да я дадат на мъж с „несериозна професия”. Кисимов наема малка къщичка с желязна ограда на ул. “Московска“, в която двамата влюбени свиват семейното си гнездо.

Лиляна отрано разбира, че колкото и да я обича мъжът й, цял живот ще трябва да го дели с другата му голяма любов – театъра. Младата жена успява да не го ревнува от сцената, защото той не й дава никакви други поводи за тревога. Кисимова създава идеален дом, в който уютът сякаш размива странностите на суеверния актьор. Той пък изповядва вярята, че всяко нещо под слънцето носи душа. Затова боготвори мястото, където е срещнал любимата си. Разиграва цели актьорски етюди, за да коленичи и да се поклони на светия за него площад “Славейков“. Прави се, че изпуска нещо случайно и уж се навежда да го вземе, прикляка пред таблото с числата от тотото, въпреки че изобщо не разбира игрите на щастието. Цялото домакинство се струпва върху главата на младата съпруга. Плюс странностите на талантливия фантазьор, за когото се е омъжила. Чувствата му са разпределени на две неравнопоставени части – 70 на сто за театъра и 30 процента за семейството. В съзнанието му царстват ролите. Звучи като анекдот, но е чиста истина, че през Втората световна война, когато провизиите се разпределят с купонна система и е имало дажби, Кисимов дочува разговор как в дома им няма захар. „Че защо не купите“, изненадано пита близките си.

Актьорът често се оплаквал, че персонажите му го преследват навсякъде и не му разрешават да бъде себе си – в театъра, вкъщи, на улицата. Той продължавал да играе и извън сцената. Просто не можел да спре. Въпреки необичайните семейни отношения Кисимови живеят в хармония, любов и уют. Раждат им се трима синове – Васил, Георги и Димитър. Последният разказва пред вестник „Дума”: „Сватбата на моите родители на 16 февруари 1936 г. е доста популярна сред колегите на баща ми. Тогава операта и драмата са работили заедно - една вечер едните имат спектакъл, на другата - другите, бяха много задружни. Борис Христов е сред тези, които са пели на сватбата на нашите.  Вдигнали доста тупурдия. Живеехме в една стара къща под наем на първия етаж. На втория бяха собствениците. Родителите на мама - доста консервативни, били против с аргумента: "Артист семейство не храни", макар татко вече да бил известен и много влюбен. 

Баща ми беше традиционалист в редица отношения. Ходеше официално облечен, по модата от младите си години. Винаги с костюм, вратовръзка и обезателно с шапка. Така беше и през летните месеци - с бял костюм и бяла шапка. Никога не можеше да го видите по пуловер, с къси панталони, сандали или с каскет. Ходеше с обувки тип "Поанкаре" - с плат в горната част, отварящи се с копчета. Бай Косьо, както му викаха повечето познати, винаги беше добре обръснат, с лъснати обувки, и никога не излизаше без шапка. Впрочем обувките "Поанкаре" в продължение на много години никъде в София не можеха да бъдат закупени и обущарят в театъра му ги правеше по поръчка. Никога не е носил обувки с връзки, освен кожени бели за лятно време.
Правото не дозавършва, но още като ученик се записва доброволец в Първата световна война и го пращат на Румънския фронт в Добруджа, бил шофьор на военен автомобил и щял да загине при една престрелка. На едната ръка имаше и белег от нож, вероятно получен при ръкопашна схватка. Братята му Димитър и Георги отиват също доброволци. Големият ми брат Васил е кръстен на бащата на баща ми, а ние - на братята му, но аз съм и роден на Димитровден, а малкият ми брат - два дни след Гергьовден.

Прибираше се след спектакъл и заспиваше най-рано в 2-3 часа през нощта, поспиваше сутрин по до късно, за да бъде енергичен и пак отиваше в театъра. Дори и на 60 години той ми показваше как се прави стойка на ръце. Ако спектакълът свършваше в десет вечерта, той най-рано се връщаше в 11 и след това до 2-3 след полунощ се въртеше из къщи. Непрекъснато светваше и угасваше лампите във всяка стая подред. В такива моменти не говореше, не чуваше, не "приемаше" - изолиран. Питал съм го в такъв момент нещо - не отговаря, но като спре в дадената стая да пали и гаси лампите, казваше: "Какво ме попита?" Най-често заучаваше текстовете си нощем, и то шепнешком”, припомня си синът му Димитър.

Съпругата и синовете му редовно посещавали спектаклите на Кисимов, но само на репетиции ,за да не остават децата до късно. Лиляна всеки ден готви и момчетата му носят топъл обяд в театъра. След хапване, актьорът си подремвал на една изкорубена кушетка в гримьорната си. Той обаче я смятал за удобна и „късметлийска” и не разрешавал да му донесат друга. „Щом нещо беше добро, не го сменяше. Почти никога нищо не си е купувал сам, не знаеше какво е пазар и нямаше никакво отношение към пазаруването”, добавя синът му Димитър.
Крайната непрактичност на Кисимов е повод за много шеги у дома и сред колегите му. Навремето Народният театър организирал летните си турнета на собствени разноски.  Нарочен тефтер актьорите записвали приходи от билети, разходи за наем на салона, транспорт, настаняване и храна, и накрая деляли печалбата. Едно лято направили изпълнителя на Странджата надзорник на финансовата комисия, но той лековерно подписвал всеки документ, който му представяли. „Той вярваше на колегите си и на хората и от финанси не разбираше”, споделя Димитър Кисимов. Актьорите решили да си направят шега с колегата си като му поднесли за подпис разписки "Разходи за момичето, което беше при Масалитинов - 200 лв.", "100 лв. за въже и сапун на Кисимов, за да се обеси". И той подписал! Смях, шеги, закачки. Но дори и това не го направило по-малък наивник.

Въпреки невисокият си ръст и съсухрената си фигура актьорът бил придирчив към външния. Съпругата му всеки ден приготвяла искрящо бяла риза и идеално изгладен костюм. „Често се дразнеше, когато го попитат: "А бе, бай Косьо, на колко си години?" Той правеше някаква физиономия и никога не отговаряше. Може би бе най-щастлив сред нас - в семейството. Останалото беше театърът и пътуванията из България за рецитали и гастроли”, казва синът му Димитър.

Незабравимият в ролята на слепеца Колчо от „Под игото” Кисимов е стряскащо суеверен. И може би с основание. Числото 16 е фатално за него – на 16-а дата се ражда, жени и катастрофира смъртоносно. В театъра суеверието му е пословичен повод за анекдоти.  На път за репетиция или спектакъл той винаги минава по един и същ „кадемлийски” маршрут. Докосвал определени табелки, стъпвал на „специални” плочки по тротоара, водел неразбираеми диалози с конкретен електрически стълб пред Военния клуб. Какво си говорели двамата, само те си знаели.

Тези ритуали на Кисимов понякога довеждат до конфузни ситуации с властите. След почерпка с приятели, една вечер Кисимов се връща по обичайния си „отработен” маршрут към дома си на ул. „Московска”. Отсреща по онова време се намира съветското посолство, а пред милиционерската му будка за беда е един от любимите метални капаци на актьора. Той просто не може да мине от там без да стъпи отгоре му. Но този път рецитира на висок глас  “И ще взривя земний ад!“, вдигнал високо ръката си. Двама милиционери изскачат възбудено, възприели артистичните му закани като терористична заплаха. Хващат дребничкия атентатор под мишниците и го замъкват в посолството. Когато пристига джип да отведе ерастуваният, лейтенантът в него разпознава големия актьор и го пуска по живо по здраво.

Кисимов изпитвал почти нездраво влечение към всичко желязно.  Преди да излезе на сцената, той докосвал за късмет всички пирони, покрай които минавал. Ритуалите преди представление му отнемали цял час, но той ги спазвал и това му помагало да се ъссредоточава. Особено го очаровали металните решетки на уличните канали. Мълчаливо ги обикалял по три пъти и пускал в тях от гвоздеите, които неизменно носел в джобовете си.  По време на бомбардировките над София в средата на 40-те евакуират трупата на Народния театър в Пирдоп, но Кисимов предпочита да не замине. Измислил си е „магия“ - ако седи в сградата и я пази, няма да пострада.

Вълшебството на сцената така е завладяло актьора, че той влага театралност и мизансцен във всяка своя постъпка. В началото на 60-те години на ХХ век е поканен за честване на Иван Вазов в Сопот. Логично!  Той е най-добрият изпълнител на стиховете на народния поет. В града Кисимов тръгнал сред множеството в момента, когато първият секретар на БКП в Сопот изнасял скучния си доклад. Хората разпознали актьора и се скупчили около него. Той обаче минал между тях, без да им обърне никакво внимание, стигнал до паметника на Вазов,  драматично паднал на колене пред монумента на писателя и започнал на висок глас да му благодари, че го има. Когато се изправил, околните забелязали локва кръв под коленете му.  Кисимов гордо се изправил и закуцукал с изцапан панталон. Всички решили ,че се е наранил, падайки на колене. Никой не знаел, че в името на театралния ефект той е привързал балонче с вишнев сок за краката си и то се спукало при драматичния му жест. „Така се създават легендите”, казал по-късно актьорът на младия си колега Иван Налбантов.

У дома обаче Кисимов е предан съпруг и всеотдаен баща. Той обожава синовете си и ги отглежда с любов. Загива в катастрофа близо до Балчик, когато е на 67 години. Не доживява раждането на първото си внуче, но познава, че ще бъде момче.  

В Търново – три улици с неговото име

В днешно Велико Търново три улици носят името на Кисимовия род. На Константин Кисимов е кръстен не само театърът, ами и една от артериите в града. Втората е наречена на чичо му Пандели Кисимов – участник в националноосвободителното движение през 60-те и 70-те години на XIX век. Третата улица носи името на Евгения Кисимова - създателка на първото женско дружество в Блъгария и баба на прочутия актьор.

 За актьора и кобрата

Кисимов с група актьори гастролира в Индия. Озовават се в зоопарк и всички се скупчват пред терариума с кобрите. Огромна кралска очиларка е застинала в пълен покой. При появата на Кисимов, обаче полудява и с гневно съскате се блъска в стъклото.  Екскурзоводът го моли да напусне залата. Кралската кобра замира успокоена. За разлика от актьора, който е обзет от неясно безпокойство. Щом влиза отново в терариума, змията пак пощръклява. Що за чудо е това?!  За да се убеди, че точно той нервира влечугото, повтаря експеримента няколко пъти с неизменен резултат. “В някой предишен живот ти си бил змия, а кобрата – човек.  И тогава си й сторил нещо много лошо, което тя помни и до днес“, разтълкувал поведението на змията гидът.

 

Поредица на „Преса“

Великите български любови на ХХ век

Леа Иванова носи жълта звезда заради първата си любов

Магдалена ГИГОВА

Леон Алфаса е първата любов на голямата певица Леа Иванова. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алт саксофон в прочутия „Джаз Овчаров“. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски“ и талантливият музикант започва да й преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването и няма представа от солфеж. Леон обаче смята, че дългокраката красавица крие злато в гърлото си и я препоръчва за солистка на джаз №1 в България по онова време. Изпитът е истинска катастрофа. Притеснена, Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената. Диригентът Асен Овчаров я връща и така бележи пътя й към славата и любовта. Защото откривателят й вече е безнадеждно влюбен в нея, а и тя в него. Нарича го „Алфонс“ и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и една сутрин принуждават Леон Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го изпращат в лагер.

„Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа - разказва в спомените си Божидар Сакеларев, който след време поема оркестъра.“ „Когато го взеха, Леа веднага ни събра мен, диригента на джаза Асен Овчаров и Ангел Сладкаров и ни поведе към полицейското управление. Идеята беше да помолим властите да оставят Леон в София, защото е необходим за оркестъра. Поне докато му намерим заместник. Изгониха ни.

Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца или лично му ги носеше в лагера. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му занесе в дървена каса 200 яйца в слама. Алфонс беше първата любов на Леа. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла“, завършва Божидар Сакеларев.

Леон Алфаса успява да избяга от България и прави кариера като музикант по света. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но преди смъртта си, през 90-те години на ХХ век, той идва в София специално, за да участва в документалния филм „Страсти по Леа“. Като поклон пред незавършената им любов.

Л като лъвица

Истинското име на Леа е Лиляна. Избира псевдонима си, защото означава лъвица, а тя е родена под царствения знак - на 13 август 1923 г. в Дупница. Детството й минава в Истанбул, където семейството емигрира заради комунистическите убеждениая на бащата и участието му в атентата в черквата „Света Неделя“. В Турция Леа и четирите й сестри имат бедно, но щастливо детство. Баща й е художник и се надява тя да го наследи. Момичето прилежно рисува, но нещо не му достига. Когато става на 17 г., семейството се мести в София. „Мечтаех да стана оперна певица заради пищните и красиви костюми. Когато споделих, близките ми ме заведоха на прослушване при тогавашните оперни звезди Павел Елмазов и Илка Попова.“ Световната прима откровено й казва, че няма досткатъчно богат глас за оперната сцена, но двете стават близки приятелки. Илка я учи не само на музика, а и на добри маниери и държание в обществото. За цял живот Леа ще запомни урока й: „На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение.“

С този съвет Леа се превръща в истинско шампанско за мъжете и за публиката. След 9 сепрември 1944 г. я изпращат в лагер за „леко поведение и пеене на упадъчна западна музика“. След като излиза не й позволяват да пее, Държавна сигурност я следи на всяка крачка, най-близките й колеги са принудени да пишат донесения срещу нея... И така 15 години. Когато спечели някакви пари, никога не си купува практични неща. Дава ги за „американски звезден прах“ - контрабандна пудра или палто от лисици. Но не се поколебава за миг да го продаде, когато оркестърът има трудности.

Талантът на Леа избухва след 37-ата й годишнина в чужбина. Тя е звездата в берлинския „Фридрихсщатпалас“, парижката „Олимпия“, стокхолмския „Барнс“. Продуцентите я наричат „звяр на сцената“ заради покоряващата усмивка, ефектния външен вид и умението да излезе от всяка трудна ситуация. Когато в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс, токчето й се заклещва на сцената. Тя запазва присъствие на духа, събува и другата обувка, публиката, изпаднала в еуфория, става на крака. Тогава френски продуцент й казва най-големия комплимент: „Вие сте атомната бомба на Балканите.“ Често я сравняват с най-големите звезди на световните кабарета „Мулен Руж“ и „Фоли Бержер“.

В съзнанието на българите тя е останала с непретенциозните естрадни песнички „Чико от Порто Рико“, „Шушу мушу“, „ЦУМ, ЦУМ“ и десетки кавъри на суинг, румба, шансони. А тя изумително изпълнява всички песни на любимката си Ела Фицджералд, „Дилмано, Дилберо“, испанско фламенко.

Филмовата студия „Дефа“ снима филма „Леа от юг“. Има двегодишен ангажимент в хотел „Дюн“ в Лас Вегас, обикаля целия свят. Чак през 1980 г. Българското национално радио пуска за първи път песен на Леа. Тя е прекарала инсулт, но се научава да ходи на високи токчета и да прикрива с шал парализираната ръка. В Хелзинки си купува скъп антикварен стол и до края на живота си пее, седнала царствено в него.

Последното й представление е на 27 май 1986 г. Болната от рак Леа показва на лекарите си в „Пирогов“ филм, посветен на нея и издъхва.

Еди и тайфунът

Една неделна сутрин на 1956 г. Леа тича за зала „България“. Там полулегално я допускат да пее в джазовите матинета. Досущ като Скарлет О'Хара е облечена в червен костюм, който майка й е ушила от едно знаме. Когато чува, че вече й е забранено да влиза в залата, светът се завърта пред очите й. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт, цял живот кръвното й е 220-240. София обаче осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Най-потресен е Еди Казасян. Те дори не се познават, но той е безнадеждно влюбен в вея. Още когато е на 11 години и я чува да пее в един пловдивски бар с родителите си. За цял живот запомня изпълнението й на „Настроение“ от Глен Милър. Еди се влюбва моментално, цяла нощ не спи. До истинската им среща обаче има цели десет години. Във фаталния пролетен ден 21-годишният Казасян върви ядосан към сладкарница „Савоя“. Музиката е в сърцето му, той отдавна свири тайно по забави, но баща му настоява да учи право. На улицата среща своя приятелка, която върви под ръка с жената на мечтите му. Макар да е изгубил ума и дума и да не помирисва алкохол, Еди се отзовава на поканата да пийнат по нещо. Певицата има два билета за „Аз пея под дъжда“ с Джин Кели. Казасян с радост приема да посетят прожекцията. „В последния момент се оказа, че заменят филма с „Как се каляваше стоманата“. Целият салон се изнесе, само ние с Леа останахме - припомня си Еди. - Останахме сами в салона и така калявахме стоманата, че не се разделихме през следващите 30 години.“

Казасян е по-млад със седем години. Той е не само любим и музикант, ами поклонник, приятел, носач на куфарите с костюмите... Идеята да учи право е пометена от стихията Леа. Двамата заживяват „в грях“, властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение“, понежге не са женени. След година и половина тормоз, по време на репетиция в бар „България“, Леа изненадващо уведомява оркестъра: „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем.“ Еди е сащисан! Но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба. „Така избрах вечното приключение - Леа!“.

Казасян се надява да няма шум, извън оркестъра, за неочакваната промяна в гражданското им състояние. Вечерта обаче Леа тържествено обявява от сцената, че двамата вече са семейство. Всички ръкопляскат и ги поздравяват, но стеснителният Еди се скрива в гримьорната. Публиката скандира името му, но той събира куража да се яви чак в края на програмата.

Животът им е непрекъсната веселба. Почти никога не остават сами. Цялата столична бохема другарува с Леа. Животът им се побира в един куфар. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване. На турнето в Румъния са заедно, но за Полша певицата заминава сама и ужасно страда за любимия си, дотогава не са се разделяли. Плаче по телефона, пише на любимия си „арменец“, както го нарича, картички и по няколко писма на ден. След завръщането й идва нов удар - отказ на ангажименти и турнета, властите не й разрешават да замине дори за съседна социалистическа страна. Едва през 1962 г. Леа и Еди получават позволение за работа в странство. Следващите десе години са триумфални за тях - Виена, Белград, Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Импресариите й осигуряват фризьор, гримьор и стилист.

Целият Берлин е облепен с нейния лик, всяка вечер я аплодират по 4000 души във „Фридрихщатпалас“. Германската столица е луда по българката и нейния оркестър. Леа не е забравила уроците на Илка Попова, че ако искаш да бъдеш звезда, тлябва да се държиш като такава. С Еди за целия си хонорар си купуват чисто нов „Мерцедес 28 CL“. Западногерманският импресарио Лоренц Райх изненадано пита: „Всички български изпълнители ли карат такива коли?” „А, не, само ние“, изсмива се Леа. След тази случка те подписват възможно най-добрия договор за пет години лансиране и работа в Западна Европа. Това е времето на шеметни успехи и непрекъсната смяна на Цюрих с Мюнхен, Амстердам със Стокхолм. Те са щастливи и влюбени. Еди се грижи за своята звезда. Но идва предложение от американски импресарио, което би могло да промени живота на Леа завинаги. То не включва мъжа й. Тя не си дава дори секунда за обмисляне. „Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него.“ Години по-късно Казасян ще й признае, че през цялото време го е мъчила съвестта. „Ти жертва най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър.“ „Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно“, усмихва се Леа. Тя знае, че музикантът на нейното сърце понякога й кръшка, но винаги дискретно и никога за дълго, затова преглъща обидата.

Те наистина имат всичко - млади и влюбени са, печелят като звезди, записват плочи, заминават за Америка, стигат дори до Порто Рико, отколешна мечта на Леа. „От толкова години ме чакаш, Чико...“, шегува се певицата. Там се оказват на 12 декември, рождения ден на Еди. Съпругата му решава да заложи в казиното на номер 12 и печели. Дава цялата сума за масивен златен часовник, който му подарява. През целия си живот Леа няма отношение към парите - подарява вещите си, винаги тя плаща сметката. Дежурната й реплика е: „Не разбирам от финанси, питайте арменеца.“

Двамата решават да се завърнат в родината заради носталгията и тъгата на Леа по любимия й кафяв пудел Рики. Еди признава в спомените си: „Това бяха години на борба, униние и много слава. Това бяха първите, най-хубавите десет години от нашия съвместен живот. Когато се върнахме в София в онзи ден, бяхме много щастливи.“ А в родината се носят легенди за несметните им богатства - че имат самолет, собствен кораб, ще купуват Слънчев бряг...

Вече имат дом и на 13 август 1971 г. в него Леа отпразнува шумно рождения си ден. Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е поредната изневяра. Любовницата му ражда дете, той се чуди как да подели времето между двете си семейства.

След турне в Канада през април 1976 г. Леа получава тежък инсулт. Еди се разкъсва от вина. „Не се обвинявай, арменец, получих инсулта заради Рики, не заради теб“, успокоява го жена му (любимото й куче умира малко преди това). Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди й помага безрезервно. Той разбира, че ако тя се раздели със сцената, ще се раздели с живота и затова й организира концерт.

След толкова години заедно двамата са като скачени съдове. Когато на нея й се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята. Просто са се сраснали един с друг. „Ще бъда с теб до последния си дъх“, й казва една вечер Еди. И така става...

Ив Монтан и Гойко Митич полудават по нея

В две поредни години (1978 и 1979) Леа Иванова общува в Париж с Ив Монтан. Френският певец и актьор от италиански произход споделя суперлативите, които сипят френските вестници за изпълненията й.Тя идва от зали и клубове, в които са гостували единствено изпълнители от ранга на Марлене Дитрих, Хари Белафонте,Том Джоунс, Ърта Кинг.

Ив Монтан признава пред българката, че е омагьосан от нея и я моли за среща. Очевидци твърдят, че тя е осъществена. И то не веднъж. Моментът за Монтан е деликатен. Той току-що е приключил световно обсъждания си роман с Мерилин Монро. Съпругата му, актрисата Симона Синьоре, не е преглътната публичното унижение. Какво точно се е случило между Ив и Леа, остава тайна.

„Индианският вожд“ на германското кино Гойко Митич също пада жертва на всепобеждаващия чар на певицата. Той е 17 години по-млад,но Леа изглежда поне 10 години по-млада от възрастта си. Запознават се във„Фридрихщатпалас“, където Митич е поканен от Апостол Карамитев, стар приятел на Леа и на Еди. Гойко остава поразен, щом я вижда. Апостол ги запознава зад кулисите. „Индианецът“ изпраща кошници с рози, кани я на снимките на„Синовете на Великата мечка“. Леа обаче не отстъпва пред ухажването му. Години по-късно, когато Гойко става знаменитост,тя призвана пред колежки: „Можех да имам този мъж, но нали съм си загубена...“

Стоянка Мутафова за нея

Госпожа Стихийно бедствие определя с няколко думи сложната природа на своята приятелка и наборка Леа Иванова: „Тя беше прекрасна лъжкиня. Лъжите бяха нейните несбъднати мечти. Всекидневието не я задоволяваше.Градеше кули. Беше безстрашна във всичко.Ненаситна. Животът й беше очарование.Стоеше разголена пред нас, неподправена,без преструвки... Крайностите й бяха артистични. Нямаме официално запознаване.От мига, в който се видяхме, си казахме„Здрасти!“ като познати от древни времена. От мен към нея и от нея към мен винаги нещо е вървяло. Силна жена. И много харесвана беше. Всяка на нейно място би въртяла мъжете, но тя - не!Потъваше в любовта. Беше достойна в любовта - даваше и искаше. Не беше флиртаджийка. Носеха се приказки за нея... А тя беше сериозна, кристално чиста в любовта...“

Поредица на Преса - Великите български любови на ХХ век

Парашкев Хаджиев бил кум на седмата си жена

Гаранционният срок на браковете му бил 5 г. Този с голямата му любов изкарал 15 - до смъртта му

Магдалена Гигова

Композиторът Парашкев Хаджиев бил известен с това, че като се влюби, се жени. И така - цели седем пъти. Но последната съпруга, оперната певица Людмила Хаджиева е голямата му любов. Сякаш всички други бракове са били генерална репетиция за седмия. Куриозното е, че преди да сключи брак с нея, маститият творец й е бил... кум.

Когато се запознават, Людмила е третокурсничка в консерваторията. Нейният годеник, обещаващ тенор, я води на прослушване при мастития композитор в дома му на ул. „Малуша” в „Лозенец”. Той не подозира, че тази среща ще е съдбовна и за тримата. Младата певица умира от страх как ще се представи, но изпява блестящо прочутата ария на Чочосан от второ действие на операта „Бътерфлай”. Това е една от най-често играните роли в по-нататъшната й кариера. Когато заглъхва последният тон, Людмила плахо поглежда към Хаджиев каква ще е реакцията му. Той обаче е благосклонен. За да я успокои, започва да я разпитва има ли музиканти в рода й. Тя отговаря, че баща й е лекар, но всички в семейството й пеят, особено майка й. „Тя имаше разкошен глас, едва ли мога да се меря с нея.”
“Майка ти ти е дала такава дарба, че трябва да бъдеш безкрайно доволна", поощрява я композиторът. Той също е с музикантска семка – парашкев Хаджиев е син на основателя на Софийската опера – диригента Тодор Хаджиев, и на оперната прима Дойчина Хаджиева. По онова време е известен като един от най-продуктивните български композитори, професор в музикалната академия, народен артист. Студентката е поласкана, окрилена и очарована. Логично е, когато след няколко месеца тя и годеникът й решават да се оженят, да поканят Хаджиев за кум. След това пътищата им задълго се разделят. Семейството се притеснява да не би кумът им да реши, че се надяват на протекции и не поддържат връзка с него. Людмила (бъдеща Хаджиева) завършва консерваторията при проф. Цветана Дякович, специализира при проф. Благовеста Карнобатлова-Добрева и отива да пее в булгаската опера ,където е назначен мъжът й след дълга специализация в чужбина. Тя само дочува пикантните клюки за поредната женитба, забежка или увлечение на кума си, които се носят като легенди в музикантските среди.
Идва фаталната 1979 година! В Бургас ще поставят операта на Парашкев Хаджиев „Лето 893-то”. Людмила е радпределена да пее ролята на Севина. Междувременно тя и мъжът й решават да се разделят след 7 години брак. Въпреки, че ги свързва синът им Светослав, отношенията им са охладнели. В полученият емоционален вакуум избухват чарът и галантността на прочутия композитор. По време на репетициите прескачат нолтови дъги помежду им. Седмица след като разводът й влиза в сила, Людмила се жени за Парашкев Хаджиев. Разликата във възрастта им от 35 години е скандална за 1980 г. (а за някои пуритани и днес).
Той е на 68, тя на 33, но и двамата твърдят, че не я усещат.

Съвременници на маестрото обясняват причината: „Имаше вид на кабинетно старче, което не излиза от библиотеките, а всъщност беше голям любовчия. Хвалеше се, че прави любов 2 пъти дневно – сутрин, като стане, и вечер преди лягане. Казваше, че една жена е вярна на мъжа си, докато редовно си получава порцията интимно общуване”.

Истината е, че като дългогодишен педагог, професорът общува само с млади хора и от тях възприема бунтарския дух и съвременните представи. Людмила пък не се притеснява от факта, че е съпруга номер седем. В крайна сметка нито една от предишните шест не се е разделила с горчивина - на всяка от тях Хаджиев е оставил семейното жилище като истински кавалер. Людмила разкрива неговата гледна точка: "Той казваше, че винаги е вярвал в любовта и затова е постъпвал честно със своите съпруги - всеки път, когато е имал връзка с жена, й е предлагал брак. Но все е излизал разочарован по различни причини. Сред тях има певици, две пианистки, всички са свързани с музиката. При нас се получи някаква много силна страст. Някак постепенно навлизахме в същността на чувствата. Препятствията като че ли ги нагорещяваха”.

Композиторът, известен с непривиримия си нрав и остър език, в присъствието на жена си става друг човек. Той самият няма деца и с ширлоко сърце приема сина й от първия брак, дава му уроци по пиано, дори иска да го осинови, но Людмила не иска да го разделя от истинския му баща.

"Парашкев е мъжът на живота ми. За мен друг не съществува, не е имало, няма и да има. Голямата разлика във възрастта ни нямаше никакво значение. Любовта ни бе над всичко. Той беше необикновен човек. Изключителен кавалер. Животът ми с него бе като вълшебна приказка. Това е човекът, който ми даде най-красивите емоции, които една жена може да изживее. Сърцето му беше отворено за малките неща. Непрекъснато намираше вдъхновение – в песента на птичките, в детския смях, в шума на листата, в галещия косите ми вятър. Вдъхновяваха го книгите, поезията. Трогнеше ли душата му някой красив стих, той веднага го обличаше в музика. Беше влюбен в творчеството на Йовков, затова и неговата "Албена" бе една сбъдната мечта", разказва Люси Хаджиева. - "Бях безкрайно щастлива с него, въпреки че често боледуваше. Болестите му се активираха странно в периода около рождения му ден. Но беше човек с голяма енергия и преодоляваше проблемите. Заедно пътувахме из Европа, когато поставяха негови опери и концерти. Пяла съм почти на всичките. Изпълняваше всяко мое желание. Чувствах се като принцеса, а той беше моят благородник и покровител. Имах всичко, за което млада жена може да мечтае. Избягвах да се заглеждам по витрините, защото веднага улавяше погледа ми, хващаше ме за ръка и ме въвеждаше вътре за поредния подарък", спомня си Людмила.
През 1983 г. тя постъпва в Националната опера. Съпругът и идва на всички спектакли и винаги сяда на втория ред на партера вляво. От Съюза на композиторите решават, че най-сетне се е кротнал и го избират за председател. Поредицата от бракове и разводи била аргументът да не го издигат на този отговорен пост, въпреки написаните от него 21 опери, 6 оперети, 3 мюзикъла, 1 балет; повече от 500 хорови, над 1000 детски и училищни, 20 естрадни песни и близо 5000 хармонизации на народни песни.

"Музиката беше неговият живот. Колкото взискателен и строг като професионалист, толкова честен, сърдечен и благороден беше той”, спомня си Людмила Хаджиева. - Имаше някакъв магнетизъм в него. Помагаше на всеки с каквото можеше. Удивителна личност. Имаше велико чувство за хумор, а да не говоря за ненадминатия му кулинарен талант. Досегът ми с този човек непрекъснато ме обогатяваше, зареждаше ме с енергия, даваше ми всеки ден криле. Аз ги разпервах и се чувствах като щастлива пееща птица – безметежна, волна, влюбена и обичана. Понякога се връщах огорчена от театъра, а той ми казваше: "Ти си виновна за това, защото си допуснала да се държат с теб така!" Беше абсолютно принципен и директен човек. Можеше да си даде живота за някого, но усетеше ли недобронамереност, ставаше страшно. Държеше на достойнството си", споделя седмата и последна съпруга.

Здравето на Парашкев Хаджиев се влошава след неуспешна операция от катаракта. От притеснение получава инсулт и девет денонощия е в кома. Издъхва на 80-годишна възраст на 28 април сутринта, часове след рождения си ден на 27-и. Малко преди да издъхне, Парашкев Хаджиев сподея пред свой приятел: "Ех, защо не съм 20 години по-млад, за да поживея още малко с Людмила”.

"Останах сама. Не търсих друг. След като съм имала такъв съпруг, не мога да го заменя с никого, нито пък е възможно да започна да живея по друг начин. На него дължа всичко - и оформянето като певица, и мирогледа, и това, че все още оцелявам. Защото той ми даде безценни съвети за живота. Щастлива съм, че съдбата ме срещна с него", казва Людмила Хаджиева. Тя продължава да пее в операта до 2006 г., да преподава на студентите си, да се радва на сина си Светослав, снаха си Таня, която е нейна ученичка и внучката си Люси.
До кончината си през 2013 г. Людмила е убедена, че бракът й с Парашкев Хаджиев е съдбовно щастие.

Клуб „Шеста съпруга”

- Първата жена на Парашкев Хаджиев е е мецосопраното Мара Хинова. Както при всяка от връзките му, тя му е студентка. Бракът им продължава 5 години. Двамата нямат деца. Разделят се, защото Маестрото хлътва безнадеждно по друга своя студентка – Елена Златарова.

- Брак номер две е още по-кратък. Близки до композитора твърдят, че се е разпаднал, защото и Елена не успява да му роди наследник.

- Съпруга номер 3 е спинтовият сопран Лили Табакова, разбира се, студентка на професора. Докато „живеят в грях” Парашкев Хаджиев нееднократно е привикван от ректора на Консерваторията, защото развалял морала в учебното заведение. Напук на гоненията Табакова и Хаджиев ке женят, но семейството им не просъществува по-дълго от „гаранционния срок” на браковете му – 5 години.

- Студентката по пиано Олга е поредната муза на влюбчивия музикант. Цели 5 години той устоява на изкушенията и остава с нея. По онова време вдъхновението му е в своя апогей. Идилията обаче свършва с поредния развод.

Ръководството на консерваторията му поставя ултиматум да престане със сватбите си. Хаджиев уж обещава да мисли повече преди да се завтече към гражданското.

- Няколко месеца след „сериозния разговор” надява халката на диригентката Роза Йоцова. По традиция – закратко.
Половинка №6 е пианистката Маргарита Драганова. Малко след женитбата палавникът-композитор хлътва по певицата Галя Йончева. Бракът се разпада гръмогласно.

Сървайвър

Първата оперета на Парашкев Хаджиев – „Деляна”, е жестоко критикувана и свалена от сцената на Музикалния театър през 1952 година. От днешна гледна точка историшята е смешна, но навремето е можело да съсипе всяка кариера. „Деляна” е обругана, заради танца на „суингите и зозите” (така по онова време са наричали „морално упадъчните” младежи, които носели тесни панталони и къси поли). НВисш партиен функционер гледал представлението и се е възмутил, че по сцената се фръцкат дамички с тесни поли и кавалери с шапки и бастуни. Те били обявени от него за буржоазни персонажи, несъвместими със соцреализма. При този идеологически разгром всеки композитор би се уплашил и би кривнал в друг жанр, Хаджиев обаче продължава да пише сценична музика и само след 3 години, пак в Музикалния театър, поставят втората му оперета „Айка“, която постига огромен успех, а след още две години - през 1957 г., отново в същия театър е премиерата на първата му опера „Имало едно време”.