вторник, 29 април 2014 г.

Elephant spa, Goa, India


Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век
Оперната прима Люба Велич лудва по регулировчик
Българката продъжава да държи рекорда на Метрополитен с 34 биса за ролята на Саломе

Магдалена ГИГОВА

Българката Люба Величкова, покорила света като сопраното Люба Велич, се жени на 43 години за обикновен виенски регулировчик, с 14 години по-млад от нея. Звездата на „Щатсопера“ е на върха на славата си, когато се влюбва до полуда в пътния полицай. В австрийската столица се разпространявали две версии. Според едната напетият момък се казвал Франц и регулирал движението пред дома й. Той се усмихвал всеки ден на прочутата певица, постепенно започнал закачливо да й отдава чест, а накрая й се представил. Казал й, че сърцето му й принадлежи и от години я боготвори от разстояние. Певицата е обвита в слава, но живее в самота и никак не е трудно да се влюби. Другата версия е по-драматична. Според нея пътният полицай се казва Карл и й помага в тежък за Люба момент. Велич била известна сред катаджиите на Виена, че препуска като луда с колата си. Веднъж предизвиква автомобилна катастрофа. Всички са живи и здрави, но българката получава психически срив, решава, че е изгубила гласа си, и иска да се самоубие. Точно в този момент към нея се приближава пътен полицай и започва да я успокоява. Очевидно е бил добър в утешаването, защото певицата хлътва безнадеждно по красавеца.

Тя веднага представя новата си връзка пред обществото, но виенските почитатели на операта не могат да приемат, че тяхната любимка дели постеля с прост регулировчик. Женитбата им е новина номер едно цели седмици. Медиите не галят с перце пътния полицай, подозират го в користни подбуди, наричат го лабораторна мишка. На Люба й писва да обиждат любимия й и по време на медения им месец, през лятото на 1956 г., пише открито писмо до вестник „Курир“. В него тя емоционално отстоява правото си да обича „мъж от народа“: „Много са писачите, а малко истините. Моят живот си е мой и от гледище на пресата не е справедливо да се правят прогнози... Всеки има право на лично щастие. Дали моят съпруг е полицай, или началник, не е важно. Главното е, че той работи на улицата във всяко време и помага на виенчани да има ред... Защо да не се омъжа за полицай, щом като ми харесва! Аз съм щастлива, че не се поддадох на класовите настроения, защото за мен няма класово деление на хората, има само характери и темпераменти.“

Въпреки страстното начало след 14 години бракът на Велич завършва с крах. На регулировчика не му е лесно да има жена, която е все на път, на репетиции, на представления в различни краища на света. Един ден тя се връща по-рано от репетиция на „Тоска“ и заварва благоверния си в леглото с прислужницата сръбкиня. Скандалът е грозен, а разводът „кървав“ - пътният полицай има свирепи претенции към имуществото на Велич, за което изобщо не е допринесъл.
Висшето общество във Виена въздъхва с облекчение, когато любимката му преткратява този „неравностоен“ брак. Медиите са изцяло на нейна страна и я обсипват с хвалебствия.

През целия си живот Люба Велич търси любовта, но въпреки сиянието си на световна звезда не успява да я срещне или да я изживее докрай. Първият й съпруг е известен драматичен актьор. Срещат се, когато тя е начинаеща певица в операта в Грац - това е първият й професионален ангажимент след Виенската консерватория. Люба се омъжва за Фред Шроер, най-добрият изпълнител на Макбет и Хамлет в Бургтеатър. Той обаче е разглезен от славата, държи се като примадона и у дома. Смята, че жена му е длъжна да угажда на всички капризи, да зареже кариерата си, за да му слугува. Велич се опитва да балансира между сцената и брачния живот, но това трае по-малко от година. Разривът в браковете й сякаш е горчиво дежа вю. Певицата се връща от гастрол един ден по-рано поради провален спектакъл - започнала е Втората световна война. И заварва прочутия си съпруг в леглото с... мъж. Голи! Разводът е светкавичен. За жалост съвпада с изключително тежък за Велич момент. Тя е изгубила бебето си и е разбрала, че повече няма да може да има деца.
 

Години по-късно, в Лондон на прием в дома на големия британски актьор Питър О’ Туул певицата среща капитан от военноморския флот на САЩ. Той е голям почитател на изкуството й и вещ познавач на класическата музика. Двамата се влюбват безумно и се женят, но скоро след това офицерът умира.
Коя е българката, след чиято кончина през 1996 г. Щатсопера за първи път спуска черни знамена, а рекордът й от 34 биса в „Метрополитен“ още не е подобрен? Красавицата с фигура на модел и огненочервена коса се ражда на нивата в поповското село Бориславово (днес Славяново). Десети юли 1913 г. е жътвено време, майка й прерязва пъпната връв със сърпа и я облива със сълзи. Тираничният й мъж я е напуснал бременна и с още две малки деца. По-късно съпругът се връща, но всички у дома се боят от тежката му ръка. Люба Величкова пее от малка, но баща й не дава дума да се издума дъщеря му да учи музика - праща я да пасе овцете, да дои козите, да коси и да копае. Семейството е бедно и многодетно. Люба трябва да помага в домакинството, макар да мечтае за сцената. Гласът й с диапазон повече от три октави обаче не може да остане скрит. Учителката по музика в шуменската гимназия й дава безплатни уроци. Като солистка на хора я чува младият композитор Георги Златев-Черкин и й казва непременно да му се обади, ако дойде в София. Единствено майка й насърчава таланта на Люба. Една сутрин тя й дава торбичка с хляб, сирене и малко пари и я изпраща в столицата със заръката да не се връща никога, защото ще живее в немотия. „Каквото и да правиш, върви през живота с високо вдигната глава и не се срамувай от произхода си“ - тези последни думи на майка си Велич ще помни цял живот. Баща й обаче до смъртния си одър отказва да приеме изявите й по световните сцени. Дори скъсва на две списание с нейния образ на корицата, защото според него е станала лека жена, която позори семейството.

В София Люба работи като възпитателка в детска градина. Георги Златев-Черкин изпълнява обещанието си - взема я за ученичка и й намира работа като хористка в операта. Като австрийски възпитаник композиторът води цяла група талантливи българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Люба не може да си позволи билет, но Златев-Черкин и подарява, за да не пропусне шанса си. Изтъкнатият проф. Лилхамер чува българката и възхитен от гласа й, предлага да я обучава безплатно. На село баща й крещи, че не ще карагьозчийка в дома си, но Веречи продава мандолината си и палтото си и заминава за Австрия. Там наема мизерна стаичка на 8 км от консерваторията, които изминава всеки ден пеш със скъсаните си обувки, защото няма пари за трамвай. На един от уроците Люба припада от глад. Тогава професорът започва да й изпраща тайно по 5 шилинга седмично за храна. По онова време с тях можело да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и кило плодове. „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път“, признава певицата пред Марин Бончев, автор на биографичната книга за нея „Славеят с име Любов“. Студентката завършва консерваторията за две години вместо за шест, приема псевдонима Велич вместо труднопроизносимото Величкова и тръгва съм сцените на Европа.

През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). От виенската Щатсопер канят българката за главната роля в „Саломе“. Бележитият композитор присъства на премиерата в негова чест. След представлението той се обръща към Велич с думите, цитирани от австрийската преса: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“

От този ден Люба Велич е неизменна примадона на Щатсопера. Тя триумфира с всяка роля - от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в лондонската Ковънт гардън. Англичаните полудяват по нейната Саломе, макар българката да е истинско предизвикателство за британския консерватизъм. Тя се появява като Аида с огненочервена коса, макар всеобщата представа за нея да е като чернокоса мулатка. Лондончани се разделят на два лагера - „за“ и „против“ червената й прическа, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича „Мюзета“!“ И на Люба й е позволено всичко.
В Краткия оксфордски речник от 1972 г. пише: „Люба Велич - това е певица с изключителен темперамент и индивидуалност, която няма да бъде забравена лесно.“ В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд отсича: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас... Тя е несравнима с никого.“
През 1945 г. Виена е в руини и певицата приема предложението на Метрополитен в Ню Йорк. Люба пее на 6 езика и триумфира във всичките си роли, но Саломе я превръща в истинска звезда. Причината е в Танца на седемте воала. В него тя влага цялото сладострастие и нега на турските кючеци. Люба пее, танцува и разкъсва един по един воалите в продължение на 12 минути, изпълнени със сластна нега. Директорът на Метрополитен опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още в оперните среди се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя Танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и „малката Люба“ на публиката.“ При Танца на седемте воала Велич ги смъква един след друг, за да съблазни Ирод. Когато сваля и последния воал, остава „гола“. Всъщност, тя е облечена в трико с телесен цвят. Публиката не го осъзнава и полудява. На забележката от страна на директора Люба отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея.“
Мнозина критици в
САЩ и Европа днес твърдят, че Велич е създала стрийптиза като атракция. А когато я питат защо отказва да пее Вагнер, Люба отговаря: „Аз не съм немска селянка, аз съм сексуална българка.“За нея американските вестници пишат, че е възродила Метрополитен след Втората световна война. В нейна чест президентите Труман и Айзенхауер са организирали приеми. Списание „Тайм“ е публикувало карикатура, в която Люба е изобразена като връх, издигнал се над политическите събития в САЩ. Певицата е изобразена като Саломе, с главата на Йоан в сребърен поднос. Около нея са нарисувани Труман, Айзенхауер и двамата синове на Рузвелт. Американците наричат Люба своя национална героиня, обграждат я с обич, дават й космически хонорари. В САЩ по онова време се продават червила и пудра „Люба“ и парфюм „Саломе“. Певицата играе коронната си роля над 100 пъти само в Ню Йорк. По време на гастролите й в Куба в нея се влюбва диктаторът Батиста и й подарява пръстен с огромен брилянт. Когато на сцената Люба целува по устните кървящата глава на Йоан Кръстител, изнасят от залата припаднали зрители. Затова на спектаклите винаги дежури линейка. Рекордът й от 34 последователни биса само за една вечер още не е подобрен от никого. Директорът на „Метрополитен“ Рудолф Бинг дълги години говори за „феномена Люба Велич“. Очевидно певицата напълно отговаря на изреченото от музикален критик „единствената богиня на чувствеността на оперния Олимп“. През 1976 г., когато е на 63 години и вече е слязла от сцената, за да се снима във филми, директорът на Метрополитен моли Люба да изиграе малка роличка в „Дъщерята на полка“ от Доницети. Телеграмата е подписана „С омраза: Рудолф Бинг“ в тон с дългогодишна шега между двамата. В централните роли са Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Велич трепери от страх, убедена е, че американците са я забравили. Но публиката става на крака и 15 минути й ръкопляска френетично. Люба отново е в центъра на световния печат, а Павароти и Съдърланд й се покланят с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“. Във Вашингтон Велич отива на гроба на втория си съпруг - капитана. Според нея той единствен й е бил верен и я е чакал, докато била на турне.

До края на живота си българката участва в повече от 75 филма, сериали и мюзикъли, включително „Гълъбицата“ от 1959 г., в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и „Последен акорд“ от 1960 г. с Марио дел Монако. Последната й артистична изява е в предаването на националната австрийска телевизия „Стари френски шансони“. Красива дама на възраст изпълнява с дълбоко чувство песента „Къде сте, приятели“. Когато стига до рефрена „Аз съм сама, сама на света“, разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и вие!“.

Здравецът и почитателите

Във Виенската гора забележителност са пътеките, по които са бродели в размисъл Бетховен и Моцарт. По тях расте здравецът, който Люба Велич донася от родната си къща в Славяново и лично засажда.
Още приживе във Виена има клуб на почитателите й. Те се събират в уютно кафене, чиито стени са украсени със снимки от оперните й роли. Единствената музика, която звучи там, са оперни и оперетни арии и френски шансони, изпълнени от българката. До смъртта си на 1 септември 1996 г. Велич неизменно присъства на годишните срещи, а феновете й и до днес се събират в заведението.

Войната с Калас

Когато Люба Велич е недостижима на оперния Олимп, Мария Калас също мечтае за Метрополитен. Интендантът на Нюйоркската опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг: „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: „Не. Люба Велич е по-добра от Калас.“ Тези депеши дават повод гъркинята да предизвика един от най-шумните скандали в музикалния свят. Калас решава да съди Велич по казуса „Коя е по-велика“. Съдът в Ню Йорк решава в полза на българката.


В БНТ има само един запис на Люба Велич. На него се вижда една невероятно красива червенокоса жена.

вторник, 22 април 2014 г.

Милена, съпругата на убития в Лясковец спецполицай Емил Шарков в първото си интервю след кончината му:

Сякаш ми ампутираха сърцето и душата
Магдалена ГИГОВА
- Милена, със свито сърце ли посрещаш великденските празници?
-Изобщо не ги чувствам като празници. Веднага след Великден на 22 април ще почетем 40 дни от смъртта на Емо и аз съм се вкопчила в подготовката. Наистина религията ми е голяма утеха, но аз от години постя и утрешния ден ще приема повече като край на постите, отколкото като начало на нещо ново. Най-добре ми е там, където усещам присъствието на Емо. Ще си бъдем у дома с дъщеричката ми Теа. Тя очевидно интуитивно разбира от какво имам нужда, защото тийнейджърите не са много по прегръдките и целувките (скоро ще навърши 15), но винаги гледа да е близо до мен. Разбира какво ми липсва. Ние с Емо, каквото и да правехме, бяхме непрекъснато вплетени един в друг. Най обичахме прегърнати да гледаме телевизия на любимия ни диван (очите й се насълзяват). Теа се опитва да ме развеселява с шегите на баща си. Наследила е неговото чувство за хумор. Емо беше такъв човек, че намираше нещо смешно във всяка ситуация. С такава личност се живее лесно. Единственият начин да не полудея в момента е да не мисля за случилото се. Работата ми ангажира мозъка за час, за два. Сега ми е по-ужасно да се сещам как ми съобщиха за смъртта на мъжа ми, отколкото в самия ден. Тогава бях в шок, в ступор. Казват, че съм се държала любезно с хората, но не помня нищо. Всеки ден наново и наново осъзнавам. Всеки път, когато си погледна телефона и чакам да ми звънне, или понечвам да му се обадя.
- Ти казваш, че живеем в болни времена. Какво имаш предвид?
- Наистина живеем в болни времена. Времена, лишени от ценности, в които думи като и чест и доблест са лишени от смисъл. Децата ни растат в отровната среда на криминални хроники, скандали с политици, злоба, завист, измами и лъжи. Добрите хора и дела остават скрити от чернилката на ежедневието. Имах привилегията или благословията на Господ да извървя половината си жизнен път досега с един от тези добри хора, който въпреки всичко сиво около нас не се отказа да разпръсква положителното си отношение към живота. Моето момче имаше вродено чувство за справедливост и баланс и отстояваше докрай правотата си. Поддържаше стриктна морална хигиена и не правеше компромиси с разбиранията си за живота. В никакъв случай не искам да изпадам в патос и да го идеализирам. Знам правилото, че за мъртвите хора се говори или добро, или нищо, но аз разказвам всичко това с чистата съвест, че всеки един от близките, приятелите или дори бегло познатите на Емо хора ще потвърди думите ми.

-Той ли те подкрепи и окуражи да се явиш на конкурса „Мисис България“?
- С моята приятелка бяхме изпратили снимките, но не му бях казала. След като Меги Савова ми звънна, че съм сред финалистките, тогава споделих с Емил. Благодарение на неговата подкрепа и на приятелката ми, която специално пристигна от Варна, за да е сигурна, че ще се явя, защото имах колебания. Емо беше основният виновник и най-щастливият човек. Аз постигах всичко заради него, така ме мотивираше. Заради него се научих и да готвя. Кой знае какви неща съм му сервирала в началото, но той казваше „И камъчета да ми сготвиш, пак ще ми бъде вкусно“. И на конкурса беше 100 процента сигурен, че ще победя. Това не е състезание за време, за норматив. При „Мисис България“ изборът е субективен, но за Емо винаги аз съм най-красивата, за правя най-добре всички неща - и в учението, и в работата. И това когато ти го повтарят непрекъснато, ти дава крила. Той не пожела да се яви с мен на сцената в т.нар. кръг с близките, когато претендентките излизат с мъжете или децата си. С мен на сцената излезе да ме подкрепи свекърва ми. Ние сме в много добри отношения.
- Вие с Емил къде се запознахте?
- В Свищов, докато бях втора година студентка по маркетинг. Беше любов от пръв поглед. Заговори ме в едно кафене. Още помня емоцията, която ме завладя - сърцебиене, т.нар. пеперуди в стомаха... Няколко дни по-късно се срещнахме в една дискотека. След като ме хвана за ръка тогава, не ме пусна повече (разплаква се).
- Колко години?
- Края на май ще станат 19 години, в които не сме се разделяли. Усещането беше все едно сме се запознали вчера. Никога не криехме чувствата си. Както се държахме като гаджета, така продължихме и през годините. За нас бракът беше една формалност. Връзката ни не само че не се промени, ами нещата ставаха с всяка следваща година по-хубави и по-хубави. Отначало беше само любовта, после прерасна в едно огромно уважение, даже зависимост. Ние се развивахме заедно. Аз бях на 19 години, когато се запознахме, а Емо на 20. Ние сме се изградили един друг като личности, помагахме си, изграждахме и характерите, и ценностната си система заедно. Много от вижданията си в живота утвърдихме заедно. Бяхме постигнали невероятен синхрон. Дори аз като си помисля нещо, Емо го казваше на глас.
- Какво обичахте да правите заедно?
- Всичко, което е споделено, ни беше любимо. Няма значение какво. Имахме необходимост да бъдем заедно.

- Купихте си къща край София, но още не се бяхте нанесли. Ходиш ли там?
- Ходя, защото искам да направя всичко, както сме го планирали с Емо. Имахме визия за всичко, мебели си бяхме избрали. Представяш ли си как се чувствах, когато отидох да поръчам спалнята, която сме избрали заедно?! Мислех, че ще имам сили да направя всичко в негова памет, но не знам дали ще ми стигнат.. Ще ми е много трудно!
- Емил те е подкрепял във всичко, а ти как възприе идеята му да стане барета?
-Мечтата на Емо беше да стане барета, бях до него и го подкрепях през цялото време, докато се готвеше да покрие входящите нормативи преди 16 години. Беше много щастлив, че го приеха. Той си беше роден за барета. Отвътре му идваше. Мина през тежък за физиката си период на подготовки и тренировки, който направи желязна и психиката му. Щастливи са хората, които имат възможност да работят точно това, което искат. Да бъде спецполицай, беше призвание за Емо. Той беше роден за това. Действащите барети са като професионалните спортисти - непрекъснати тренировки, каляване на волята и желязна дисциплина. Този ред се пренася и в живота. Започна работа в отряда в едни мътни времена, в които границата между добро и лошо беше много тънка, почти невидима. Но той винаги я виждаше като светеща сигнална лампа. Никога не се изкуши да мине от другата страна, въпреки че изкушенията бяха големи, особено за младо семейство като нас, които сами си създавахме нашия семеен свят, без да разчитаме на никого, без собствен дом или финансов резерв. Споделях възгледите му и никога не съм го карала да се отказва или оттегля, да избере по-спокойна професия или доходоносна незаконна работа. Не съм му говорила за страховете си, които ме обземаха всеки път, когато го викнеха на акция, защото знаех, че само заради мен би се отказал от призванието си.
- Как се чувстваше, когато ти казваше „Отивам на акция“?
-Работата му е конфиденциална. Цялото им поделение е на специален режим. Когато е отивал на акция, просто ми казва „Имам пътуване“. И на мен ми е ясно, че няма да се прибере. На Емо никога не са му харесвали кабинетните стратегии и номенклатурни игри. Беше много сензитивен към лицемерието и фалша. Ненавиждаше дребните душици и дребнавите хора, но никога не им отвръщаше със същото поведение.  Момчето ми комбинираше мощна физическа сила с невероятна нежност към двете си момичета. Никога не е злоупотребявал с мощта си, напротив - винаги разчиташе, че разговорът и добрата дума са по-силният аргумент. Заради положителното си отношение към живота и хората той беше заобиколен от много приятели. Раздаваше от заряда си, без да се пести. С рядко срещано чувство за хумор, от всяка казана дума или ситуация, можеше да покаже смешната страна. Беше в състояние от най-неприятната случка да извлече мъдри поуки. Не се страхуваше от нищо, единственият страх, който ми споделяше, че пълзи в душата му, е да не ни загуби, да не се случи нещо с мен и детето. Последната година виждахме вече осъществени с цената на много усилия и труд мечтите си за прекрасен дом, по-спокоен живот, повече време заедно… Но мечтите ни бяха разстреляни… (разплаква се)
- Как ще се справиш? Сега си висш държавен служител, а двата магазина за сувенири, които държеше?
- През януари прекратих наемните си отношения с курорта Албена заради работата си в държавната администрация. Много бяхме щастливи с Емо, защото нямаше да се разделяме вече през лятото. В името на това да бъдем заедно направихме голям компромис с финансовата стабилност на семейството, защото знаеш, че заплатите на държавните служители не могат да се сравняват с доходите от частния бизнес. Но просто не искахме повече да бъдем аз на морето, той в София. Наистина често идваше и много ми помагаше, но ни тежеше. За нас по-ценно беше времето, което ще прекарваме заедно, защото имахме да компенсираме последните 9 лета, в които бяхме разделени за дълги периоди. След като го решихме, много ни се беше освободило съзнанието и ни беше ведро, спокойно и щастливо. 

- А колегите на Емо обаждат ли се?
- Да. момчетата искрено страдат, вкл. и тези, които са били с него на акцията. Непрекъснато се чуваме и се виждаме. И те са ми подкрепа. Емо е бил ментор за много от момчетата, постъпили в последните години. И те все още не могат да осъзнаят случилото се, макар че са били там. Била им е дадена задача, да обезвредят човек, заплашващ деца и цивилни хора. Като всяка друга задача и тази Емо е приел отговорно и самоотвержено. Той е тръгнал да защити ранените си колеги, най-вероятно съзнавайки, че има пробив в оборудването си. Познавайки го като най-близкото му същество, мисля, че дори да е знаел какво ще се случи, той пак би жертвал себе си, за да защити трима ранени приятели и учениците, срещу които е подготвен цял боен арсенал. За да могат децата от Лясковец да ходят спокойно на училище, моето дете остана без баща. Роди се герой. Герой, който в очите на близките си хора и приятели беше такъв във всеки ден от живота си. Емо с ежедневното си поведение и личностни качества даваше смисъл на думите чест и доблест. Герой в мирно време, който беше в състояние да превъзмогне собствени нужди и желания и да помогне на по-слабия. Радвам се, че успя да възпита по този начин дъщеря ни, племенника ни и да дава пример за доблестно поведение на цялото си обкръжение.  Много ми се иска моят герой да бъде пример и за бъдещите мъже на България - да обичат страната си, да уважават и ценят жената до себе си, да спазват моралните ценности, да различават доброто от лошото, да не предават приятели, да помагат на по-слабия. Или просто да бъдат мъже на честта
- Колегите ти проявяват ли разбиране?
- О, да. Но когато за един ден чуя поне 20 пъти най-омразното ми словосъчетание през последните три седмици „Моите съболезнования“, се разрушава крехкото ми самообладание. Преди да ми съобщят, бяха извикали лекар и психолог. Те ме посъветваха да се обадя на най-близкия си човек, на приятел. Значи да се обадя на Емил! Разбирам какво усещат хората, които са изгубили крак или ръка. Но при тях е видимо. А на мен ми ампутираха душата и сърцето. Завинаги изгубих половинката си!
 

сряда, 16 април 2014 г.


На 37 г. Константин Кисимов си харесва ученичка на улицата

Лиляна му ражда трима синове и доживява до 100

Магдалена ГИГОВА

На 21 декември 2011 г. от живота си отива Лиляна – единствената съпруга на легендарния актьор Константин Кисимов. Тя доживява до дълбока старост и до края на живота си споменава с нежност и преклонение бащата на тримата си сина.  Любовта им започва толкова необичайно, колкото нетрадиционен е бил и бракът им. През 1934 г. изпълнителят на „Кочо” и „Епопея на забравените” вижда бъдещата си съпруга на площад „Славейков” и се влюбва до уши. Той вече е истинска звезда в Народния театър, но се притеснява като ученик и я проследява до дома й на ул. „Солунска”. По-късно я пресреща отново и галантно се представя. Лиляна е гимназистка, а Константин  - „стар ерген” на 37. Търпеливо изчаква две години да завърши училище и с упорство, постоянство и такт преодолява съпротивата на родителите й да я дадат на мъж с „несериозна професия”. Кисимов наема малка къщичка с желязна ограда на ул. “Московска“, в която двамата влюбени свиват семейното си гнездо.

Лиляна отрано разбира, че колкото и да я обича мъжът й, цял живот ще трябва да го дели с другата му голяма любов – театъра. Младата жена успява да не го ревнува от сцената, защото той не й дава никакви други поводи за тревога. Кисимова създава идеален дом, в който уютът сякаш размива странностите на суеверния актьор. Той пък изповядва вярята, че всяко нещо под слънцето носи душа. Затова боготвори мястото, където е срещнал любимата си. Разиграва цели актьорски етюди, за да коленичи и да се поклони на светия за него площад “Славейков“. Прави се, че изпуска нещо случайно и уж се навежда да го вземе, прикляка пред таблото с числата от тотото, въпреки че изобщо не разбира игрите на щастието. Цялото домакинство се струпва върху главата на младата съпруга. Плюс странностите на талантливия фантазьор, за когото се е омъжила. Чувствата му са разпределени на две неравнопоставени части – 70 на сто за театъра и 30 процента за семейството. В съзнанието му царстват ролите. Звучи като анекдот, но е чиста истина, че през Втората световна война, когато провизиите се разпределят с купонна система и е имало дажби, Кисимов дочува разговор как в дома им няма захар. „Че защо не купите“, изненадано пита близките си.

Актьорът често се оплаквал, че персонажите му го преследват навсякъде и не му разрешават да бъде себе си – в театъра, вкъщи, на улицата. Той продължавал да играе и извън сцената. Просто не можел да спре. Въпреки необичайните семейни отношения Кисимови живеят в хармония, любов и уют. Раждат им се трима синове – Васил, Георги и Димитър. Последният разказва пред вестник „Дума”: „Сватбата на моите родители на 16 февруари 1936 г. е доста популярна сред колегите на баща ми. Тогава операта и драмата са работили заедно - една вечер едните имат спектакъл, на другата - другите, бяха много задружни. Борис Христов е сред тези, които са пели на сватбата на нашите.  Вдигнали доста тупурдия. Живеехме в една стара къща под наем на първия етаж. На втория бяха собствениците. Родителите на мама - доста консервативни, били против с аргумента: "Артист семейство не храни", макар татко вече да бил известен и много влюбен. 

Баща ми беше традиционалист в редица отношения. Ходеше официално облечен, по модата от младите си години. Винаги с костюм, вратовръзка и обезателно с шапка. Така беше и през летните месеци - с бял костюм и бяла шапка. Никога не можеше да го видите по пуловер, с къси панталони, сандали или с каскет. Ходеше с обувки тип "Поанкаре" - с плат в горната част, отварящи се с копчета. Бай Косьо, както му викаха повечето познати, винаги беше добре обръснат, с лъснати обувки, и никога не излизаше без шапка. Впрочем обувките "Поанкаре" в продължение на много години никъде в София не можеха да бъдат закупени и обущарят в театъра му ги правеше по поръчка. Никога не е носил обувки с връзки, освен кожени бели за лятно време.
Правото не дозавършва, но още като ученик се записва доброволец в Първата световна война и го пращат на Румънския фронт в Добруджа, бил шофьор на военен автомобил и щял да загине при една престрелка. На едната ръка имаше и белег от нож, вероятно получен при ръкопашна схватка. Братята му Димитър и Георги отиват също доброволци. Големият ми брат Васил е кръстен на бащата на баща ми, а ние - на братята му, но аз съм и роден на Димитровден, а малкият ми брат - два дни след Гергьовден.

Прибираше се след спектакъл и заспиваше най-рано в 2-3 часа през нощта, поспиваше сутрин по до късно, за да бъде енергичен и пак отиваше в театъра. Дори и на 60 години той ми показваше как се прави стойка на ръце. Ако спектакълът свършваше в десет вечерта, той най-рано се връщаше в 11 и след това до 2-3 след полунощ се въртеше из къщи. Непрекъснато светваше и угасваше лампите във всяка стая подред. В такива моменти не говореше, не чуваше, не "приемаше" - изолиран. Питал съм го в такъв момент нещо - не отговаря, но като спре в дадената стая да пали и гаси лампите, казваше: "Какво ме попита?" Най-често заучаваше текстовете си нощем, и то шепнешком”, припомня си синът му Димитър.

Съпругата и синовете му редовно посещавали спектаклите на Кисимов, но само на репетиции ,за да не остават децата до късно. Лиляна всеки ден готви и момчетата му носят топъл обяд в театъра. След хапване, актьорът си подремвал на една изкорубена кушетка в гримьорната си. Той обаче я смятал за удобна и „късметлийска” и не разрешавал да му донесат друга. „Щом нещо беше добро, не го сменяше. Почти никога нищо не си е купувал сам, не знаеше какво е пазар и нямаше никакво отношение към пазаруването”, добавя синът му Димитър.
Крайната непрактичност на Кисимов е повод за много шеги у дома и сред колегите му. Навремето Народният театър организирал летните си турнета на собствени разноски.  Нарочен тефтер актьорите записвали приходи от билети, разходи за наем на салона, транспорт, настаняване и храна, и накрая деляли печалбата. Едно лято направили изпълнителя на Странджата надзорник на финансовата комисия, но той лековерно подписвал всеки документ, който му представяли. „Той вярваше на колегите си и на хората и от финанси не разбираше”, споделя Димитър Кисимов. Актьорите решили да си направят шега с колегата си като му поднесли за подпис разписки "Разходи за момичето, което беше при Масалитинов - 200 лв.", "100 лв. за въже и сапун на Кисимов, за да се обеси". И той подписал! Смях, шеги, закачки. Но дори и това не го направило по-малък наивник.

Въпреки невисокият си ръст и съсухрената си фигура актьорът бил придирчив към външния. Съпругата му всеки ден приготвяла искрящо бяла риза и идеално изгладен костюм. „Често се дразнеше, когато го попитат: "А бе, бай Косьо, на колко си години?" Той правеше някаква физиономия и никога не отговаряше. Може би бе най-щастлив сред нас - в семейството. Останалото беше театърът и пътуванията из България за рецитали и гастроли”, казва синът му Димитър.

Незабравимият в ролята на слепеца Колчо от „Под игото” Кисимов е стряскащо суеверен. И може би с основание. Числото 16 е фатално за него – на 16-а дата се ражда, жени и катастрофира смъртоносно. В театъра суеверието му е пословичен повод за анекдоти.  На път за репетиция или спектакъл той винаги минава по един и същ „кадемлийски” маршрут. Докосвал определени табелки, стъпвал на „специални” плочки по тротоара, водел неразбираеми диалози с конкретен електрически стълб пред Военния клуб. Какво си говорели двамата, само те си знаели.

Тези ритуали на Кисимов понякога довеждат до конфузни ситуации с властите. След почерпка с приятели, една вечер Кисимов се връща по обичайния си „отработен” маршрут към дома си на ул. „Московска”. Отсреща по онова време се намира съветското посолство, а пред милиционерската му будка за беда е един от любимите метални капаци на актьора. Той просто не може да мине от там без да стъпи отгоре му. Но този път рецитира на висок глас  “И ще взривя земний ад!“, вдигнал високо ръката си. Двама милиционери изскачат възбудено, възприели артистичните му закани като терористична заплаха. Хващат дребничкия атентатор под мишниците и го замъкват в посолството. Когато пристига джип да отведе ерастуваният, лейтенантът в него разпознава големия актьор и го пуска по живо по здраво.

Кисимов изпитвал почти нездраво влечение към всичко желязно.  Преди да излезе на сцената, той докосвал за късмет всички пирони, покрай които минавал. Ритуалите преди представление му отнемали цял час, но той ги спазвал и това му помагало да се ъссредоточава. Особено го очаровали металните решетки на уличните канали. Мълчаливо ги обикалял по три пъти и пускал в тях от гвоздеите, които неизменно носел в джобовете си.  По време на бомбардировките над София в средата на 40-те евакуират трупата на Народния театър в Пирдоп, но Кисимов предпочита да не замине. Измислил си е „магия“ - ако седи в сградата и я пази, няма да пострада.

Вълшебството на сцената така е завладяло актьора, че той влага театралност и мизансцен във всяка своя постъпка. В началото на 60-те години на ХХ век е поканен за честване на Иван Вазов в Сопот. Логично!  Той е най-добрият изпълнител на стиховете на народния поет. В града Кисимов тръгнал сред множеството в момента, когато първият секретар на БКП в Сопот изнасял скучния си доклад. Хората разпознали актьора и се скупчили около него. Той обаче минал между тях, без да им обърне никакво внимание, стигнал до паметника на Вазов,  драматично паднал на колене пред монумента на писателя и започнал на висок глас да му благодари, че го има. Когато се изправил, околните забелязали локва кръв под коленете му.  Кисимов гордо се изправил и закуцукал с изцапан панталон. Всички решили ,че се е наранил, падайки на колене. Никой не знаел, че в името на театралния ефект той е привързал балонче с вишнев сок за краката си и то се спукало при драматичния му жест. „Така се създават легендите”, казал по-късно актьорът на младия си колега Иван Налбантов.

У дома обаче Кисимов е предан съпруг и всеотдаен баща. Той обожава синовете си и ги отглежда с любов. Загива в катастрофа близо до Балчик, когато е на 67 години. Не доживява раждането на първото си внуче, но познава, че ще бъде момче.  

В Търново – три улици с неговото име

В днешно Велико Търново три улици носят името на Кисимовия род. На Константин Кисимов е кръстен не само театърът, ами и една от артериите в града. Втората е наречена на чичо му Пандели Кисимов – участник в националноосвободителното движение през 60-те и 70-те години на XIX век. Третата улица носи името на Евгения Кисимова - създателка на първото женско дружество в Блъгария и баба на прочутия актьор.

 За актьора и кобрата

Кисимов с група актьори гастролира в Индия. Озовават се в зоопарк и всички се скупчват пред терариума с кобрите. Огромна кралска очиларка е застинала в пълен покой. При появата на Кисимов, обаче полудява и с гневно съскате се блъска в стъклото.  Екскурзоводът го моли да напусне залата. Кралската кобра замира успокоена. За разлика от актьора, който е обзет от неясно безпокойство. Щом влиза отново в терариума, змията пак пощръклява. Що за чудо е това?!  За да се убеди, че точно той нервира влечугото, повтаря експеримента няколко пъти с неизменен резултат. “В някой предишен живот ти си бил змия, а кобрата – човек.  И тогава си й сторил нещо много лошо, което тя помни и до днес“, разтълкувал поведението на змията гидът.

 

неделя, 13 април 2014 г.


Слонско СПА под открито небе в Гоа

 
Магдалена ГИГОВА



В Гоа, най-малкия индийски щат, човек никога не скучае. Особено ако обича партита под звездите, опияняващ аромат на индийски коноп и шеметно реене по бански върху мотоциклет от плаж на плаж. И всичко това сред бухнала зеленина, екзотично съжителство на индуистки храмове и старинни католически църкви, приказен климат (особено между ноември и март) и християнски цени.
Прави са били португалците, които през 1961 г. са напуснали колонията си на Арабско море с въпиеща неохота след 450-годишен блажен престой там. Към 25-ия индийски щат се насочват 12 на сто от туристите, завтекли се към необятната страна. И правилно! 105 км брегова ивица, плажове с имена, които премяташ в устата като дъвчещ бонбон - Калангут, Анджуна, Вагатор, Бага... Луксозни комплекси за претенциозните туристи, евтини и чисти стаи за хипарски настроените. Впрочем точно „децата на цветята“ открили завладяващата омая на Гоа през 60-те години на ХХ век.
Местният език конкани приляга на цялостната гоанска екзотика. Леко напомня креолския и е невъобразим миш-маш от хинди, португалски, идиш, щипка арабски и палав местен диалект за разкош. Най-ярък пример за „мирното съвместно съществуване“ е гордостта на местните със старинните католически черкви и киченето на светиите там с типични за индуистките храмове гирлянди от цветя. Впрочем в най-таченото светилище на Шива - „Мангуеши“, божествата са с подозрително бели черти, а в католическата черква „Исус Христос“ светците са пухкави като индийци и израженията им са далеч от аскетизма.

Заключението на присъствалите на Международната туристическа борса (Goa International Travel Mart - GITM-2014) бе, че
Гоа е най-плавният начин да възприемете Индия, ако подхождате към нея с предубеждение. Защото в този щат португалците са оставили своя добронамерен европейски отпечатък, който, омесен с тропическия колорит, леко влиза под кожата. За да остане имплантиран навеки. За едни Гоа е по-чистата, цивилизована и подредена Индия, за други - филиал на рая, за трети - ваканция без задръжки. (Личи си по презервативите, обсипали сутрин безбройните плажове). Тук времето се стеле гладко и сладко като петмез и всичко е в хармония, дори контрастът.


Музика и храна

Няма празник в Гоа без музика и танци. И ако си мислите, че храната на местните е божествена смесица от аромати и култури, не сте им чули музиката. Няма такава! Както няма въображение, което да си представи плавен микс от индийски извивки, португалски звуци и католически псалми. За разлика от боливудските маанета местните мелодии са като кубинска конга - ведри ритми, задължителен тромпет, почти незабележим нюанс от индийско маане и доста разюздани подскоци в танците. Старите таверни на столицата Панаджи задължително имат оркестър за мандо - местната версия на класическото фадо, което гърчи страсти на парцали. Цялата тази мелодична какофония е превърната от местните младежи в... хардрок, станал задължителен атрибут на авторалитата в Индия. Чревоугодниците трябва да благодарят на Бога за щастливата среща между културите, която е пръкнала гоанската кухня. Заедно с тандури, специален вид ориз, в ресторантите тук предлагат и чоризо - пушено печено свинско, приготвено с индийски фурми. Португалците донесли чушките и кашуто, африканците - бананите, а местните ползват кокосово мляко при приготвянето на почти всички гозби. Пак от „колонизаторите“ е останала традицията да правят вино. Червеното порто, да прощават виночерпците от едноименния град, ама е доста по-хубаво от португалското - дъхаво, пивко, гъсто.

Казината
Откъм Арабско море Гоа е точно толкова красива, колкото и на сушата. Особено по здрач. В сумрака светят електрифицираните кръстове на черквите в призрачновиолетово, едно-две яркозелени минарета и безброй дворци на хазарта. Все пак това е единственият щат, където комарът е разрешен и любители на залаганията прииждат на талази от цяла Индия и съседните страни. Ако сте на корабче за вечеря, задължително ще се разминете с поне десетина плаващи казина, някои от които реплики на параходите с външни витла. Като онези по Мисисипи от романите на Марк Твен.

Плажовете




На Гоа всеки от 40-те плажа освен екзотично име си има и собствен стил. Пясъчната ивица прилича на тънък златен ширит, обточил бухнала плисирана пола. Идеален седемкилометров полумесец образуват плажовете близнаци Кандолин и Калангут на север от столицата Панаджи и нос Агуанта. На Калангут царстват водните атракции. Можеш да наемеш джет, парашут или надуваем банан, да плаваш с яхта или да направиш екскурзия до палуващи стада делфини. Шезлонгите и чадърите са безплатни, но учтиви момчета се скъсват да ги предлагат, защото знаят, че полегнеш ли, ще поръчаш питие, хапване или плод. А и бакшишът тук е правилната форма на общуване.

На Анджуна няма подобни екстри. Мястото е предпочитано от местните, които и без това се къпят с дрехите. Тук мръсносивият пясък е нацепен от вулканични образувания, които напомнят застинал в червеникав камък сюнгер. А на вдаден в Арабско море нос се белее католически параклис. Утепало се е за снимки, както би казал шопът.

Вагатор е първият плаж южно от река Чапора. Всъщност се състои от три „парчета“. Големият Вагатор е точно под старинна португалска крепост. Средният се нарича Вагатор ака Тел Авив (никой не успява да обясни какво общо има със столицата на Израел) и е заобиколен от скали. Най-отгоре му е кацнал популярният клуб „Диско вали“. Малкият Вагатор е предпочитан от онези, които наистина искат да си отдъхнат, и е много популярен и сред... биковете и телетата. Ако сте сглупили да ги почерпите с бонбон или хляб, те няма да престанат да просят храна като досадни домашни любимци. Местната забележителност на Малкия Вагатор е изсечена в скалите скулптурна композиция „Шива карвинг“. По недостоверни източници авторът й е вдъхновен от индийски коноп хипи.

Анджуна се смята за столицата на гоа транса с прочутия „Шор бар“, където вечер изпращат слънцето с опияняващи субстанции и методи.

Бага пък е на 30 пешеходни минути от Анджуна. Той е за улегнали англичани и индийци в отпуск. Но само през седмицата. В почивните дни направо на плажа поставят 4 огромни аудиоколони в „Занзи бар“. Всяка песъчинка се тресе и завихря неистово в радиус от европейска поп и хаус музика.

Католическите следи

Старата Гоа е разположена на няколко километра източно от столицата Панаджи нагоре по река Мандови. Величествени католически църкви, имения, широки улици... напомнят за призрачни картини от роман на Маркес. Градът бил толкова великолепен, че навремето имало поговорка: „Който е видял Гоа, няма нужда да ходи до Лисабон.“

Старата Гоа е бившата столица на щата, основана от султан Адил Шах в началото на XVI век и почти веднага завладяна от португалеца Алфонсо де Албукерке през 1510 г. За да подсигури дълготрайност на победата си, той заповядал да изтребят до крак всички мюсюлмани. Под неговото владичество градът придобил толкова европейски облик, че освен Малкия Лисабон го наричали още Рим на Изтока и дори Малкия Амстердам. ЮНЕСКО обявил Старата Гоа за световно историческо наследство. Колониалният квартал на столицата Панаджи също напомня повече на Палермо или Ещорил, отколкото на Индия. Тук грее в печурковобяло най-старият католически храм - „Непокорното зачатие“, построен през 1541 година, в който благополучно акостиралите в тази райска част на света португалци благодарели с молитва на Бога.

Известната в целия католически свят базилика с часовникова кула „Исус Христос“ е величав паметник в стил барок. Вътрешните стени са покрити с фрески и дърворезби, усмихнато примесили европейски и индийски стил във флоралните мотиви. Тук почиват мощите на Апостола на Индия - свети Франциск Хавиер, и затова привлича безброй поклонници. Мощите на свети Франциск са пренесени в Гоа след смъртта му преди повече от 150 г. Те се намират под херметически стъклен похлупак в сребърен ковчег, създаден през XVII век от флорентински ювелир. Запоеният капак е поставен преди век, след като особено ревностен поклонник откършил пръст от нетленното тяло за личен талисман. При последното им изнасяне от храма през 1965 г. учени изследвали мощите и не успели да дадат смислено обяснение как са се съхранили. Гробницата е изградена от гипс и флорентински мрамор, инкрустирана с полускъпоценни камъни и бронзови пластики със сцени от живота на свети Франциск Хавиер.
Поклонническите екскурзии започват с посещение в двата най-почитани храма на Гоа - индуистките „Шантадурга“ и „Мангуеши“. Това са свети места за ритуали и обреди, обвеяни от митове и легенди.
Храмът Мангуеши е посветен на един от троицата индуистки богове - Шива. На този негов вариант се кланят единствено в Гоа. Мангуеши е забележителен със седеметажната си кула във вътрешния му двор, увенчана с полилей, който оставя неизтребимо впечатление със свещите си, запалвани по време на многобройните карнавали.

Резервати, подправки, душ

В Гоа шест резервата с обща площ 755 кв. км опазват дивата природа. Те са включили около 60 на сто от горските масиви на щата и представляват 20 процента от общата му площ.
Десетки са плантациите за подправки. Все пак оттук са товарели безценните си стоки мореплавателите. Канела, мускатови орехи, ванилия, черен пипер, шафран, ол спайс (подобни на пиперени зрънца, които събират в себе си вкуса и аромата на няколко подправки)... списъкът е безкраен и благоухаещ. Най-гъделичкаща от атракциите в плантациите е слонското СПА. Слава Богу, това не значи масаж от грамадния бозайник. Срещу 12 долара се качвате върху гърба на слона, той кротко загребва с хобота си от искрящата вода в малък басейн и ви окъпва от глава до пети десетина пъти. Целувката със слона и благодарствения му тръбен звук приключват СПА ритуала.
А когато ви додее да щракате като японци, пийнете в сянката на селска кръчмица местната напитка фени - прилично градусова ракия от кашу.

Сухи факти от GITM

Последните данни, изнесени на Международната туристическа борса (GITM )

Площта на най-малкия индийски щат е 3702 кв. км. Разположен е на полуостров, вдаден в Арабско море Населението - 1 404 833 души. Което на фона на милиард и 300 милиона индийци си е направо квартална цифра. 65 на сто от населението са индуисти, 28% - християни. Мюсюлманите живеят в селските райони, а юдеите държат казината. Китайците пък са окупирали внос-износа.
Климатът е тропически и мусонен. Първи португалските мореплаватели са описали това природно явление, плавайки през XVI в. към Гоа - основен източник на подправки в онези времена.
Столицата Панаджи има 45 000 жители, но сякаш всеки от тях кара по две коли едновременно или мотор и е хукнал нанякъде в шеметния трафик.
Директни полети няма, освен ако не са с руски, британски или немски чартър.
Самолетният билет до Гоа струва 800-900 евро.
При минимален бюджет спокойно може да изкарате с 10 долара на ден - хапване и местна бира.
Плажните купони са прочути. На плажа Багататор на рейв парти се събират понякога до 25 000 души.


четвъртък, 10 април 2014 г.


Поредица на „Преса“ - Великите любови на ХХ век


Адриана Будевска играе полугола след смъртта на съпруга си
 

Легендата на Народния театър няма друга любов освен Христо Ганчев

Магдалена Гигова
Годината е 1921. Цяла София жужи заради премиерета на „Далила” от Владимир Мусаков в Народния театър. Само дето клюкарите обсъждат не пиесата и дори не великолепното изпълнение на Адриана Будевска, а нейния силно разголен костюм. Примадоната на бъгарския театър е първата в историята, която дръзва да се съблече на сцената. Разбира се, голотата е елегантно загатната. Будевска зашеметява като Далила в прозрачен костюм, обсипан с бели и черни перли и аквамарини. Бижутата й са повече от царствени, но всички погледи и театрални бинокли са вперени в тоалета от две части. Раменете на Адриана са едва покрити с криле от продълговати перли, а по бюстието театралната шивалня е работила дълги месеци. Гърдите са скрити зад прозрачна коприна, обшита със скъпоценни камъни. Пъпът е покрит само от перли, а от талията надолу се спуска ефирна тъкан. Костюмът е предизвикателство към въображението. След премиерата публиката е във възторг. Аплодисментите не стихват 15 минути, сцената е обсипана с цветя. Авторът на пиесата Мусаков пише, че зрителите са очаровани и от външността на известната актриса. Будевска изглежда като 20-годишна девойка, а всъщност е на 43 и е родила три деца.
Дълбоко пазената тайна на актрисата на Народния театър е, че тя игре Далила в тежка депресия. Изгубила е любимия си съпруг – актьорът Христо Ганчев. През 1912 г. той е мобилизиран и заминава на фронта в Балканската война Умира от тиф във Фенер, Източна Тракия. Потресаващ е факта, че докато в София се разпространява трагичната новина за смъртта му, Адриана получава първото писмо до нея от фронта и щастлива търчи при приятелката си Мара Белчева да й го прочете. Поетесата е ужасена, че трябва тя да съобщи на Будевска за кончината на мъжа й.
В съпруга си Христо Ганчев, който е любовта на живота й, звездата на Народния театър се влюбва веднага след завръщането си от Русия през 1903 г. В Москва тя учи актьорско майсторство със стипендия от Министерството на просвещението. Лично Иван Вазов и проф. Иван Шишманов оценяват искрящата дарба на 17-годишната по онова време Адриана. Актьорът Иван Попов запознава Будевска и Ганчев. Двамата имат много общо - Христо също се е изучил в Русия, в Имперското театрално училище в Санкт Петербург, бори се за по-добри условия на работа в българския театър. След месеци на бурни страсти, любовни писма и въздишки, двамата сключват брак, който околните наричат „идеален”. Адриана е изключително грижовна съпруга и майка на две момчета и едно момиче. Бракът им е символ на уникално разбирателство между двама творци. По цял ден са заедно и не си омръзват. У дома си подават репликите за новите роли. Христо е нейният най-строг критик. Например, я кара да повтаря с дни фразата: "Обичам те!", докато открие най-вярната интонация. Ганчев е не само актьор, ами и синдикалист. Колегите му от Народни театър Вера Игнатиева и Гено Киров пишат, че заради смелостта си да защитава правата на актьорите го наричат „човекът на протеста”.
Зад сцената ври и кипи от интриги. Злобата е насочена към най-добрата - Адриана Будевска. Лекарката по уши, нос, гърло, която се грижи за гласовете на артистите д-р Дора Бенева-Начева си спомня в книгата си „Срещи с възвишеното” (изд. 1971) какво й е споделила актрисата: „По-рано се борехме с неподходящи за работа материални условия, а сега се борим с бездушното отношение към театралното изкуство, с некомпетентността на отговорни фактори, от които зависят нашето творчество и хлябът ни. Фаворизацията, задкулисните борби на незадоволените амбиции, злобата морално ни терзаят и тровят атмосферата, в която трябва да изграждаме светлите образи…”.
Любовта към мъжа й я спасява от зловонната атмосфера в театъра, в който тя изиграва над 100 изключителни роли.

Всеотдайната съпруга не забелязва обожателите, които я затрупват с любовни писма и цветя. Понеже представленията свършват доста след вечерния час, на учениците било забранено да ходят на театър и учителите давали дежурства и проверявали възрастта на влизащите в Народния театър. Момчетата се дегизирали с дрехи, шапки и очила от родителите си, за да изглеждат по-възрастни. Само и само да гледат любимата си актриса.
Една година след сватбата си с Христо Адриана Будевска играе Маргарита Готие в „Дамата с камелиите”, с която Народният театър гостува в Битоля. Публиката не сдържа сълзите си. След спектакъла на сцената излиза младеж и прегръща нозете на актрисата. Заклева я да му каже дали има враг. Той обещава да го издири, където е по земното кълбо и да го заколи. Адриана е трогната и ужасена. Тя милва майчински жертвоготовния младеж: "Мили момко, ще ме направиш безкрайно по-щастлива, ако вместо да убиваш, извършиш едно добро дело. Пиши ми в София, като го сториш, и аз няма да те забравя никога!". Актрисата му дава чантичката си за спомен, а младежът я следва из Битоля като кученце. Будевска разказва на мъжа си трогателната история, но тя се оказва, че има продължение. Както свидетелства Владимир Мусаков, вече в София, в кулоарите на Народния театър млад и много блед мъж хваща актрисата за рамото. В ръката си държи изключително красив малък пистолет. На дръжката му е инкрустирана буквата "А". Охраната на театъра се хвърля да я спасявана, но Будевска ги спира. По-късно обяснява, че това е момъкът от Битоля, дошъл да й подари за спомен пистолета.
Когато Христо Ганчев загива на фронта, Адриана търси упование в грижите за едномесечната им дъщеричка Галя. Малко след това, обаче бебето умира и единственият отдушник за скръбта й е работата. Будевска пише в дневника си: "Когато съдбата ми изпрати най-големите страдания, на сцената трябва да се претворявам в кокетки, или роли, които не отговарят на душевното ми състояние -­ Далила, Галатея, баронесата от "Адам, Ева и змията" и др". Как тази актриса, връхлетяна от загубата на голямата си любов и детенцето си успява да очарова публиката всяка вечер, да бъде убедително забавна или раздиращо трагична, вероятно най-голямата тайна на нейния талант.
Макар и обвита в скръб Будевска запазва красотата и фигурата си. Тя е изключително въздействаща и привлича мъжките погледи. Всички ухажвания обаче, отминава с хладна учтивост. Хубостта й идва по майчина линия от баба й, полугъркинята Янула, а финото бяло лице и стройната снага, са от бащината й баба Буда – серт жена дала името на рода й.
След смъртта на дъщеричката Галя, утеха за Адриана са двете й момчета Гани, студент по химия в Торино и Вили. И двамата имат леви убеждения. По-големият участва в демонстрации в Италия и загива в престрелка с полицията. Срещу по-малкия а ­ Вили, в се води съдебен проце за противодържавна дейност. Той успява да избяга в Буенос Айрес, където става пилот. Нещастията продължават да се сипят върху главата й. През 1926 г., когато е на 48 години и е в апогея на таланта си, ръководството на Народния театър я пенсионира, поради... „старост“. Със заповед на министъра на Народното просвещение е отстранена от трупата с официалното обяснение, че на нейно място трябва да влезе млада и свежа сила. Заедно с Будевска от театъра е натирен и друг колос на сцената ­ Васил Кирков. Адриана е жеското огорчена. За четвърт век в театъра тя е изиграла над 100 роли от дебюта си през 1886 г. - "Нора" на Ибсен, Рада от "Под игото", лейди Макбет... Зрителите я боготворят. Наричат я кралицата на трагедиите. Театралните клюкари празпространяват слуха, че примадоната е уволнена, понеже била ексцентрична. За пример давали разголеното й облекло в „Далила“. Единственият й син е в Аржентина, колегите я избягват, край нея са само децата на брат й. Тя често бяга извън града, плаче с часове и прегръща земята. В този тежък момент Адриана е съвсем сама. „Останах без криле, без дух, без красота, слънце и въздух!” – възкликва покрусена Будевска. През 1937 г. Отлита Вили в Буенос Айрес, за да бъде сред внуците си. На кораба в Хамбург тя носи платнена торбичка със семена от латинки от бащиния й двор в Добрич, за да ги засее в Аржентина, където остава 11 години. Години по-късно внучитне й ще донесат от Буенос Айрес от латинките, които е отглеждала. И друга скъпа реликва – българската мартеничка, с която се е закичвала на всеки 1 март през годините на изгнанието си.
Будевска се завръща в България триумфално, когато е на 70 г. Неин горещ почитател е Георги Димитров, който кани българската Сара Бернар, както я наричат, да се върне в родината, за тържествено честване. На 22 юни 1948 г. в Народния театър Адриана получава златен орден за наука и изкуство и златен пръстен на изкуството.
Животът я напуска на 9 декември 1955 г. Но завинаги остава заветът на великата българска драматична актриса, записан в тетрадките й – „Научи се да бъдеш истински горд, а не случайно издигнат човек !”

Сравняват я със Сара Бернар

Фамилията на Адриана Будевска е... женска. Прабаба й Буда била толкова властна, че наричали децата й „будевите“. Актрисата се ражда в Добрич на 13 декември 1878 г. в семейството на „буйния като кон и силен като Крали Марко” тревненец Кънчо Будевски Необичайната й съдба я орисва още от съвсем малка – тя оцелява от дезинтерията, която отнася двете й по-големи сестри. Оцеляването й било възприето като чудо. Малката Адриана била любимка на големия си брат Ганчо и живеела с неговото семейство. Снаха й става причина 17-годишната абитуриентка да замине да учи аоктьорско майсторство в москва. Жената на брат й случайно разбрала от актьора Иван Попов, че са отпуснати стипендии. Той я подготвя за явяването пред комисията, в която са Иван Вазов, Иван Мърквичка и проф. Иван Шишманов, проф Иван Шишманов и Иван Мърквичка. Дядо Вазов веднага оценява дарбата и хубостта й. Адриана учи четири години в школата на Малий театър при прочутия педагог Александър Ленски. Там тя има късмета да се запознае лично с Чехов. През целия си живот Будевска твори в традицията на руския реалистичен театър, на Станиславски и Немирович-Данченко. Тя получава покана да остане в Русия, но предпочита да се върне в България.
Адриана Будевска дебютира през 1889 г. на сцената на театър „Сълза и смях” в ролята на Василиса във „Василиса Мелентиева” от Александър Островски. лед няколко години постъпва в трупата на Народния театър и скоро се утвърждава като абсолютната примадона.
Изумителна е работоспособността й и раздаването на сцената! Тя владее до съвършенство както тялото, така и гласа си. Актьорският й диапазон е впечатляващ – Будевска играе Костанда от „Свекърва“ и Офелия от „Хамлет“, изпълнява роли в пиеси на Островски, Гогол, Чехов, Молиер, Расин, Корней, Ибсен, Шоу, Кнут Хамсун, Иван Вазов, Васил Друмев, Антон Страшимиров, Пейо Яворов, Кирил Христов.
Театралните критици от епохата признават, че Адриана Будевска е „най-забележителната българска трагическа актриса, равна по талант на най-големите европейски актриси днес”. Сравняват я с французойката Сара Бернар и италианката Елеонора Дузе. Сред големите й постижения са Луиза от „Коварство и любов”, Амалия от „Разбойници”, Мила от „В полите на Витоша”. Тя е първата в България и незабравима изпълнителка на нора от „Куклен дом“ на Ибсен. Нейните съвременници определят тази роля като връх в блестящата й кариера.

Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай

  Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай Тя е символ на новата вълна в електронната музика Най-опасната, най-секси и най-неудър...