14-годишен Пеньо Пенев се прострелва заради момиче

Поетът с ватенката успява със самоубийството от шести опит

Магдалена ГИГОВА

Поетът Пеньо Пенев, който на 7 май 2015-а трябваше да навърши 85 години, е белязал краткия си живот с бурни любови и още по-бурни запои, но градските легенди за влюбчивостта и за опитите му за самоубийство, придават допълнителен аромат на раздиращите му стихове.

„...Човек се ражда, за да даде другиму любов. Оня, който никому, даже и на куче не е дал капка любов, той напразно е дошъл на този свят... Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората. Те няма да го запомнят с добро“, пише Пеньо Пенев като мото на стихотворението си „Пътека“.
„Буен по нрав, кибритлия, чепат, но в същото време състрадателен и любвеобвилен - така го описват съратниците му отпреди пет десетилетия - твърди за него д-р Боян Захов. - Поне половин дузина са опитите за самоубийства, които прави Пеньо. Първият, с пистолет пред огледалото, е когато Пенев е едва 14-годишен и е плод на несподелена ученическа любов. Това е страстен юношески зов за обич.“ Поетът среща първата си любов в севлиевската гимназия, която така и не успява да завърши. През есента на 1944 г. той се влюбва в съученичката си Стефка Калименова-Фана. Баща й е книжар, а Пеньо поглъща стиховете на Ботев, Байрон и Пушкин, но освен в рафтовете се заглежда и по щерката на книжаря. Връзката им е платонична и не е ясно дали заради нея Пенев се прострелва.

Първата му истинска любов обаче е друга негова съученичка - Светла Спасова, дъщеря на селски учители, математичка и отличничка. Пеньо е по-голям с една година и чувствата му са като всепоглъщащ океан, защото никога не е срещал взаимност и обич в семейството си в село Добромирка. Приятелят на поета - Митко Иванов, описва Светла като слабо чернокосо момиче, но за Пеньо тя е повече от муза, защото му вдъхва увереност, че има талант за литература. По онова време Пенев изучава есперанто и превежда името на любимата си като „Клара“. На нея е посветил най-много стихове и дълго я носи в сърцето си при митарствата по младежките бригади в Перник, на язовир „Росица“, и в Димитровград. И таи чувства към нея дори когато се жени за първата си съпруга Кичка след едва тридневно запознанство. Когато близкият приятел на поета с ватенката, до когото е и едно от предсмъртинте му писма - Митко Иванов, решава да напише книга за Пеньо Пенев, се среща със Светла Спасова. Тя му разказва: ,,Често беше мълчалив, тъжен. Често гладуваше. Понякога говорехме за бъдещето. Повече той говореше: ,,Ще се оженим, Светла, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз... Не, няма да се оженим, Светла. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам...“

Първата любов на Пеньо пази грижливо стиховете и писмата му, но когато се омъжва, майка й и сестра й организират домашно аутодафе и ги изгарят. През 2003 г. обаче е създаден блогът „Клара, момичето на Пеньо Пенев“, в който може да се прочетат не само части от дневника му и посветените на нея стихове, а и откъси от книги за поета. От текстовете в блога става ясно, че на пъв поглед невъзможната комбинация от литературен хулиган и възпитано момиче от добро семейство е прераснала в нежна, макар и неразбрана любов. Ролята на дойката за тези севлиевски Ромео и Жулиета изиграва класната им ръководителка Светла Чантова, учителка по литература, която покровителства пламъка между тях. Тя ги изпраща като ученически патрул да обикалят край река Росица и така улеснява срещите им. Романтичният бунтар Пеньо често се забърква в свади и сбивания и е задържан в ареста на севлиевската полиция. Той успява да изпрати бележка на Клара с молба всеки ден в уречен час да минава покрай ареста, за да я зърне. „Отначало не смеех и се правех на сърдита, защото Пеньо не ме беше посветил в намеренията си да търси и да се бори за свободата на словото и духа по света“, пише в спомените си Светла, по мъж Панчева. Но не успява да се цупи дълго и когато минава по улицата, Пенев развява парче плат с буквата „С“ през прозореца на килията, разказва в своя статия Милена Михова.

Не е ясно защо пътищата им се разделят. Според близките на Светла тя е била изоставена от Пеньо, а други твърдят, че под натиска на семейството си е заминала да следва в София и се е омъжила там, но в книгата си „Поетът с ватенката“ Любен Георгиев публикува едно от малкото оцелели писма на влюбения: „...Знаеш ли как слади полският въздух! Лек е като нашето щастие! Песента на чешмата е опияняваща като бистрия ти звънлив и топъл глас! Дишала ли си упоителния мирис на хмел? Той упойва като твоите коси!...“

На Светла-Клара поетът е посветил и едно от най-известните си стихотворения:

Милоока жена, белонога! -

нецелуната и непогалена!

Ти ми стана съдба и тревога,

тиха радост и жал непрежалена.

Черноока жена, белоръка -

ти, усмивчице сладка и чакана!

Ти си моя утеха и мъка,

моя топла сълза неизплакана...

За първия си брак, сключен след тридневно познанство и просъществувал едва няколко месеца, Пеньо не обичал да разказва. През септември 1949 г. хубавицата Кичка Николова, която поетът нарича Кичона, е току-що завършила гимназистка, дошла на гости при своя роднина в Димитровград.

                                                       Поетът с Кичона

Една нощ Пеньо Пенев нахлува в стаята на Митко Иванов и нарежда с безапелационен патос: ,,Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!“ Разбира се, за истинско тържество не може да става и дума. Събират стотинки „на шапка“ и успяват да почерпят с вино приятелите си, или както пише Митко: „Сватба нямаше. Парите на всички не стигаха за една сватба.“
Младоженците заминават за София, но там отношенията им бързо започват да скърцат заради недоимъка и поради бохемските навици на поета. Пенев получава повиквателна за казармата и заминава за Елхово. Това подпомага раздялата с кичона, която е бърза и горчива, за нея Пеньо не обича да си спомня. Понякога той казва само: „Разводът е като някоя книга или престъпление - принадлежи на общественото мнение...“ След пепелта на чувствата остава само цикълът „Далечни песни“, посветени на Кичона. През 1955 г. Пеньо Пенев е даден под съд заради фейлетон във в. ,,Димитровградска правда“ и е обвинен в пиянство и разгулен живот. В обяснението си пред съда той казва: ,,Не съм съгласен с това, че преди съм бил живял разгулен живот. Истината е тая, че бях се оженил за такава жена, която ми влияеше лошо на държанието и поведението, спъваше творческите ми писателски работи, поради което впоследствие се разведохме. Толкова.“ И нито дума, че след развода прави един от шестте си опита за самоубийство.

В казармата поетът среща нова любов. Това е ученичката от Ямболската гимназия с трогателна барета Сотирка Робева, която той нарича Ира - на древногръцката богиня на мира и покоя. И сякаш наистина поетът намира покой. Дори й разказва немислими за споделяне неща - за опитите си за самоубийство, гибелното влечение към алкохола, разочарованието от проваления брак и презрението към битовизмите. Те звучат опияняващо и романтично, но когато Ира решава да продължи образованието си, връзката приключва. От нея остава едно любовно, наситено в чувствена еротика писмо - дълго цели 120 см, което се пази в музея „Пеньо Пенев“ в Димитровград.

                                                                 Сотирка - Ира

Влюбчивият поет щедро раздава сърцето и таланта си, затова и доста от стиховете му носят посвещения с женски имена: на Фана, Зоя, Лина, Иваница, Женито... Но срещата му с Мария Господинова в Димитровград, където се е върнал след казармата, е съдбовна. Тя е красива като кинозвезда, малко по-голяма от него и има „сериозна“ професия - работи в БНБ. „...То бе преди години... когато те видях за първи път... Душата ми запя... Благославям този ден...“, пише поетът на жената, която ще му стане съпруга. Женят се по любов, ражда им се син, когото Пеньо кръщава Владимир - на Маяковски, поета, пред когото се прекланя и когото боготвори. Но светлите краски на любовта са едно, а „грубата шаячна правда“ на всекидневието - съвсем друго. В Димитровград жилищната криза през 1956 г. е жестока, а непокорният бохем не цепи басма никому. Парите не достигат - сътрудничи на вестник „Стършел“ и обикаля строителните обекти из България за жълти стотинки. 

                                                      С жена си Мария Господинова
Семейните скандали и недоимъкът го карат все по-категорично да посяга към чашката. Над главата му се струпват и други беди - заради острото му и несговорчиво перо партийните велможи го прогонват от любимия му Димитровград. Семейство Пеневи се пренася в София, защото на Пеньо са му обещали работа в „Литературен фронт“. Той обаче не успява да получи жителство, а поради това - и да бъде назначен. Жена му и синът му отиват при родителите й в Тополовград, за да се спасят от явен глад. Пеньо затъва все повече - не излиза от кръчмите, „спи където завари, с когото завари“, както се изразява разлютената му съпруга. Получава морална подкрепа единствено от приятелите си - поетите Иван Пейчев, Христо Фотев, Константин Павлов... Но и тя не успява да го спаси от лечението от алкохолизъм в психо неврологична клиника в Боровец, където създава последната си творба, поемата „Дни на проверка“. Всички централни вестници отказват да я публикуват. По-късно тиражът й ще достигне 300 хиляди бройки...

Пеньо Пенев решава да се върне в Димитровград, но разбира, че и там е нежелан, освен от неколцината си приятели. На 27 април 1959 г. поетът с ватенката изпива фатална доза веронал, разбива стъклото на портрета на Маяковски с ръка и го изцапва с кръвта си и написва шест предсмъртни писма. Последното е до Митко Иванов: „Приятелю стари и насъщни! Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан...“

Осъждат го посмъртно да плаща издръжка

Два дни след смъртта си Пеньо Пенев е осъден от тополовградския съд да плаща месечна издръжка на сина си Владимир в размер на 300 лева. Въпреки че радиото и вестниците са съобщили за кончината му, съдът не е разбрал, пише Тодорка Христова от Хасково. Решението на съда е резултат от дългото преследване на съпругата му Мария. 

Тя праща писма до всички инстанции, че той въобще не се грижи за тях двамата, че е вечно пиян. Призовкарите търсят Пеньо по кръчмите, той отказва да подпише. И така 41 пъти. Четиридесет и втората поред призовка е предадена лично в ръцете на поета на 9 април 1959 г. Делото е насрочено за 29-и. Ответникът и този път не се явява. Но с основателна причина. Два дни по-рано се е самоубил.

Версия: Отровен е от израелска агентка

Писателят и разузнавач Петър Христозов лансира изключително екстравагантната идея, че Пеньо Пенев е отровен от агентката на Мосад Анжела Моше, специалистка по химия и инженерна биология. Според него тя била внедрена в химическия комбинат „Сталин“ в Димитровград. 

„Разработваше лекарствени средства и най-вече нервнопаралитични вещества. Със закъснение разбрах, че тя преди мен е влязла в компанията на Пеньо Пенев и е станала негова любовница“, споделя Христозов. На пръв поглед няма причина поетът да си падне по нея - той обича високите и снажни жени, а агентката е миньонче. Но селското момче в него винаги се е прекланяло пред начетените и интелигентните, а еврейката говори няколко езика и е пътувала много. „Между Анджела и Пеньо пламва голяма любов, въпреки че Пенев е женен за Мара. В типичния си стил той започва да представя шпионката дори за своя годеница“, свидетелства Петър Христозов.
В последните няколко месеца от живота си поетът с ватенката прави три поредни опита за самоубийство, всичките с веронал. Аутопсията обаче показва, че освен лекарството в организма му има и друга, непозната за нашите криминалисти субстанция. В протоколите е отбелязано, че на масата е намерено и шишенце с друго вещество, което също не е идентифицирано. От което разузнавачът заключва, че агентката му е „помогнала“ да отнеме живота си.

Тайният речник на брокера на недвижими имоти

Магдалена Гигова

 

Крайно време е да престанете да правите хазяина си богат, отесняло ви е жилището или ви е писнала тъщата - грабвайте обявите за продажба на имоти. Но не започвайте, преди да разучите из основи тайния тълковен речник на редовия брокер. Така ще си спестите разочароващи огледи и дори откровен стрес.

Ако в обявата за продажба на жилище пише „обща квадратура 100 кв. м“, пригответе се да видите не повече от 70. Останалото е стълбища, улуци, тавани и мазета.

Много внимавайте с термина „ремонт“. Под израза „за освежаване“ разбирайте сериозни строителни работи. Словосъчетанието „за ремонт“ крие угрозата да построите жилището почти наново. А при „тотален ремонт“ по-добре му драснете клечката.

Не по-малко капани дебнат в кокетните описания. Компактен апартамент в най-добрия случай означава, че е голям колкото телефонна кабина. Подтекстът при „артистичен дом“ е фактът, че в имота няма нито един прав ъгъл, а скосяванията ще ви карат да си удряте главата всеки път щом станете от леглото. „На комуникативно място“ най-често говори за трамвайна линия, която превръща всеки ваш ден в екскурзия до Токио - леките трусове вървят с разписанието на мотрисите. „На спокойна уличка“ всъщност се превежда „на майната си“. А „близо до спирки на метрото и градския транспорт“ ви осигурява редовна тренировка от километър-два ходене пеш.

А ако си мислите, че една снимка говори повече от 100 брокерски думи, жестоко се лъжете, откакто са измислили фотошопа. Кадърът на хол с размерите на бална зала е едно, а скромната 20-квадратова действителност съвсем друго.

Изразът „на покрива е направен основен ремонт“ ще ви накара да накупите чадъри на цялото семейство, докато снегът се топи в леген в спалнята ви. „Локално отопление“ е евфемизъм на „ако искаш да се грееш, оправяй се сам“.

А „асфалтов път с целогодишен достъп“ е намек, че ако искате да се прибирате вечер, ще трябва да си купите джип.

И ако си мислите, че подобни врътки не важат, когато си запазвате хотел за почивка по интернет, дълбоко се лъжете. Полетът на фантазията е характерен за брошурите на съдържателя.

„На първа линия“ най-често се превежда като „има поне 300 метра до плажа“. А щом пише, че от пясъка ви делят 300-400 метра, вземете си еднодневка и суха храна. Ще са ви необходими, докато излазите до чадъра.

Басейнът на снимката има голяма опасност да се окаже с размерите на детско коритце. А красиво обзаведените стаи от фотосите да са... от някой друг хотел. Да не говорим за „приветливия персонал“ с нрава на събудена от сън мечка стръвница.

Интернет е голям и обяви ви дебнат отвсякъде. Не може да им избягате, но поне сте въоръжени. С арбалет срещу танк.

Новини от световния конгрес по естетична медицина в Монако

Ботоксът вече не превръща лицето в маска

Маги Гигова

На световния конгрес по подмладяваща и естетична медицина в Монако, приключил преди броени дни, италиански лекар прави връзка между... лицето и спортните коли. „Д-р Лучано Лафранчи представи свое проучване сред пациенти на различна възраст при покой и усмивка. По аналогия с бързите автомобили, които при добра аеродинамика са по-мощни, по време на вентилация на лицето на млад човек въздухът се издига нагоре, а с възрастта постепенно се смъква надолу. Това е по-ясно изразено, когато човек се усмихва - каза пред „Преса“ д-р Сияна Живкова. - Изводът е, че динамичната част на лицето старее по-бързо, следователно оперативният лифтинг е незадоволителен. Трябва да се работи за подобряване на структурата на мобилната зона на лицето, но за съжаление там възможностите не са еднократни и с постоянен ефект“, поясни дерматологът от „Джуъл скин“.

Според експертите, представили различни неоперативни терапии в Монако, не е повод за гордост да кажем, че на 20 или 30 години сме си сложили ботокс. „Когато говорим за естетична медицина, става дума за медицина, а не за търговия!“ - категорична е д-р Живкова. - Проучване показва, че средната възраст на пациентите, използващи ботулинов токсин, е 41 години, въпреки това всеки човек е уникален и поставянето на ботокс трябва да бъде индивидуално и прецизно. Последни изследвания сочат, че ранното блокиране на мимиката се отразява на отделните области в мозъка, отговорни за изразяването на емоцията.

Хубавата новина е, че днес ботоксът е също „динамичен“ и не позволява лицето да заприлича на маска. Другата добра вест от конгреса е, че нови филъри с еластична структура изместват старите, които стояха като подутина на лицето. При мимика те поемат движението и се разтеглят, не стоят като подплънка“, разказа Сияна Живкова.

Две нови мезотерапии също предизвикват интерес. Едната е с освежаващ ефект, предназначена за 20-30-годишните, а другата е стягаща, идеална за 40+. Основата им е на аминокиселинен комплекс, обогатен с холин (важен водоразтворим хранителен елемент, който е широко разпространен в живите организми. Получава се от жлъчката и се намира в големи количества в яйчния жълтък, мозъка, черния дроб, бъбреците и сърдечния мускул. При зеленчуците изобилства в зелето, спанака и соята.) При новите мезотерапии се избягва раздуването с плътна хиалуронова киселина, а се търси биоревитализация, чието действие е да стимулира синтеза на колаген за повече форма и тонус на кожата.

„Една от най-трудните за третиране зони е около очите, затова се комбинират терапии с биоботокс и коктейл за мезотерапия от антиоксиданти, флавоноиди, пептиди, сапонини и полифеноли. С тези процедури се премахват тъмните кръгове около очите и умореният вид, който издава възрастта. Доказано е, че с годините очната ябълка хлътва в костната орбита заради изконсумиране на подкожната мастна тъкан. Въпреки това специалистите препоръчват не запълване с ботокс или филъри, а процедури за възвръщане на младостта и еластичността на кожата.

Известно е, че спането по корем, при което лицето е плътно притиснато във възглавницата, благоприятства преждевременната поява на бръчки.  Затова и учените създават възглавница, възпираща старостта, която предотвратява появата на фините бразди по лицето по време на сън. Тя е проектирана със специален гел подплънка за охлаждане, който съхранява кожата при оптимална за нея температура и е различна за мъже и жени. Ако проспиваме 1/3 от живота си, то тогава и 1/3 от бръчките ни не са мимически, а вследствие на мачкане във възглавниците“, убедена е д-р Живкова.

Наред с мезотерапията за коса, която сгъстява и активира нови космени фоликули и подпомага растежа на косъма, в Монако бе представено ново изобретение - робот за присаждане на коса. Той свръхпрецизно имплантира косъм по косъм и решава проблемите с оплешивяването.

Българинът, който вдигна на крака Караян

На 24 април проф. Димитър Шойлев щеше да навърши 80 години

Магдалена Гигова

Професор Димитър Шойлев, който ни напусна през 2009 година на 16 април, на 24-и трябваше да навърши 80.

Той бе отличен волейболист. Човек, за когото отборът на „Левски” бе религия и дълг. Отдаден на семейството си съпруг на голямата актриса Ванча Дойчева. Личност, придаваща блясък на всяко събитие. Но преди всичко Димитър Шойлев бе ортопед! Учен със световна известност, създал първата у нас клиника по спортна травматология и своя школа, спасил кариерата на стотици атлети и върнал здравето на безброй пациенти. Професорът е автор на повече от 220 научни съобщения и статии, желан гост и лектор на международни конгреси. Където и да отидеше в България, към него се спускаше приятел или просто благодарен пациент. Шойлев с присъщото си сочно чувство за хумор разказваше: „Веднъж се приближи едно красиво момиче и ми каза „Професоре, аз съм Глория”. Гледаше ме сякаш трябва да знам коя е. А аз такава музика не слушам и хич не подозирах. Тя обаче добави „Вие не ме помните, но благодарение на вас аз мога да ходя и имам прави крака”. Бил съм я оперирал, когато била дете. Та аз съм оперирал хиляди!”.

В болницата, която днес носи името „Проф. Димитър Шойлев” още от създаването й няма значение дали пациентът е известен спортист, прочут музикант или просто страдащ човек. „В моята клиника няма върнат пациент, независимо кой е и откъде идва”, казва ортопедът, лекувал легендарния диригент Херберт фон Караян и един от малкото хора поканени в дома му.

Съпругата на професора, Ванча Дойчева, разказа пред „Преса” историята на приятелството между лекаря и великия музикант: „Людмила Живкова и Иван Славков бяха ходили при Караян да го канят да дирижира в България. Той им отказал с аргумента, че е много зле със здравето и едва ходи. Тогава Батето възкликнал „Елате! Професор Шойлев ще ви оправи!” и започнал да сипе славословия. Един прекрасен ден диригентът кацна със собствения си самолет на летище София. Митко веднага го закара във Велинград, където започна терапия с масажи, инжекции, бани.От онова време си спомням една интересна случка. Двамата с Караян, щастлив, че вече може да ходи, излезли на разходка из полето край града. Там петнадесетина годишно пастирче наглеждало стадо. Изведнъж момчето се втурнало и казало „Ама вие сте Херберт фон Караян!”. По онова време много даваха негови концерти по телевизията и всички го познаваха. Диригентът обаче бил толкова смаян, че българско овчарче знае кой е той, че бръкнал и му дал 200 долара да си купи нещо. Представям си радостта на момчето. Все пак годината е 1982-а. Аз пък си спомням как музикантът щастлив и горд обикаляше около самолета си преди да излети, защото вече няма болки.

Няколко месеца по-късно телефонът вкъщи звънна. Вдигнах аз. И щях да изпусна слушалката. Принцесата на Монако търси мъжа ми! Отивам при Митко и му казвам „Каролин те търси. А той „Коя е тази Каролин?”. Оказа се, че нейната и на Караян вили в Швейцария били в съседство. Той й се похвалил какво подобрение има и тя, когато получила болки в коляното, поискала телефона на професора. Спомням си, че й даде съвети какво да прави и какви лекарства да си купи”, усмихва се Дойчева, на която мъжът й през целия им съвместен живот нежно казва „Ване“.

Диригентът идва още два пъти в България. Едният – със съпругата си Елиет, отново за лечение. Той предлага на Шойлев да му подари „Мерцедес”, лекарят отказва. Музикантът изпълнява обещанието си и за концерт. Понеже по онова време страната ни е социалистическа, Германия отказва да пусне Западноберлинската филхармония. Той се ядосва и пристига с Виенския симфоничен оркестър. Успехът е феноменален. Публиката в НДК го аплодира на крака, а сценичните работници целуват ръка на диригента. В ложата е семейството на проф. Шойлев. Те са поканени и на генералната репетиция – пълно светотатство по законите на Караян. Когато влизат, оркестрантите изтръпват. Всички знаят как се разлютява ако някой го прекъсне. Караян обаче разцъфва и те се досещат - това е лекарят-спасител. Диригентът кани фамилия Шойлеви на фестивала в Залцбург. „Видяхме се с Николай Гяуров. Познавахме се добре, защото бях конферирала негови концерти”, припомня си Ванча. - Той беше с Мирела Френи. Когато разбра, че сме поканени на гости в имението на Караян, каза, че сме изключителни щастливци. Маестрото живеел доста затворено. Дори секретарката и асистентът му не прекрачвали прага на дома му. Самият Гяуров заяви, че макар да е играл много главни роли под неговата палка, никога не му е гостувал. А ние бяхме у тях цял ден, дъщеря ни си игра с кучетата му и с едно магаре на безкрайната им ливада. Тя беше малка, но при нашите срещи с Караян и други прочути хора й казвах „Помни тези изключителни моменти, които рядко се случват в живота на човека”. Аз пък няма да забравя как в България Караян си бодваше с вилицата от нейната чиния, за да опита още някое нашенско ястие. Той така и не разбра, че Правителствена болница, в която го водеха, за да го преглежда професора не е частната му клиника”, раздипли спомените съпругата на ортопеда.

Макар проф. Шойлев да изтъкваше с гордост трънчанската си кръв и детството си в софийския квартал „Коньовица” – родно място на много от големите български спортисти, родовата му история има с какво да се похвали. Баща му е завършил Робърт колеж в Цариград и търговия в Страсбург. Дядо му Петър е имал международен алъш-вериш и е изнасял 20 000 овце и 5000 глави едър рогат добитък за Турция. Но лекарят често казва „От майка си съм наследил всичко – любовта към хората, толерантността, варата в Бога!”. Брат му, юристът Александър Шойлев пък оставя следа в българския баскетбол и е виновен за „заразяването” на Димитър с „красивия бацил” на име „Левски”. „Спортът подмладява, спортът е атмосфера. Средата е несравнима. В нея съм вече 60 години”, каза проф. Шойлев на 70-ия си юбилей.- Спортът е емоция с две остриета. Още помня първия мач на „Левски”, на окйто ме заведе брат ми – беше през 1941 г. срещу „Славия”. От тогава за мен „Левски” е религия и дълг. Двайсетина години съм бил в управата на клуба. Но няма значение дали си в ръководството и извън него. Всички, които обичаме „Левск” трябва да му служим вечно!”.

Красивото във връзката между Димитър Шойлев и Ванча Дойчева е, че тя никога не му се сърди, когато отива на мач с приятели, а той всяка вечер, в дъжд и сняг, задължително я взиме след представление в Народния театър. Често пъти с букет в ръка. Професорът се шегува, че дори си ушил зелен костюм, за да не бие на очи между дърветата в Градската градина пред театъра, докато я чака. Историята им е ярка илюстрация на приказката „любов от пръв поглед”, рожба на каскада от случайности.

Професорът си идва за малко от Полша, където специализира при прочутия ортопед акад. Адам Груца и работи като негов асистент близо 10 години. Той е и консултатн на полския национален отбор по футбол в годините на най-големия му възход – 1964-1970. Шойлев иска да се види с родителите си, защото във Варшава го чака годеница – дъщеря на американски индустриалец. В Мюнхен вече има договор за работа в тамошна клиника. Идеята е да даде тласък на кариерата си преди да заминат за Синсинати. За сватбата всичко е готово, включително и спално бельо с инициалите на младоженците. Ванча пък е на върха на славата си в България. Цяла София обсъжда нейните красота и талант на сцената на Народния театър. В съдбоносния и за двамата ден тя отива на гости при един режисьор, придружена от брат си Румен. Познатият й говори перфектен руски, а актрисата иска да доизглади репликите си в спектакъл по Достоевски. Домакинът ги кани да поостанат, защото ще има сбирка в приятели. Шойлев влетява с характерната си галантност, щеги и закачки и... се вкаменява. Изобщо не знае, че синеоката хубавица е известна артистка, нито е чувал името й. Половин час след запознанството им, Димитър заявява „Аз ще се оженя за вас!“, а брат й Румен процежда „Баварски хумор“. Той обаче не знае, че когато Шойлев си науми нещо за него прегради няма. Ортопедът заминава за Полша, за да развали годежа, да откаже работата в Германия и се въща при Ванча. Запознават се на 4 март. През септември вдигат сватба. „На подписването в тогавашния райсъвет бяхме поканили много малко хора, близки приятели. Не знам откъде се беше разчуло, но цялата улица „Алабин“ бе почерняла от народ – мои почитатели и благодарни пациенти на Митко. Нашата сватба беше и първата в събота. Дотогава хората се женеха само в недел Както и първата с двама мъже за кумове – моят и неговият брат“, припомня си Ванча и добавя: „Оттогава до последния си житейски миг той ме даряваше с всичко, за което една жена може само да мечтае”. Двамата са заедно до последния му дъх. Буквално. Професорът отива в клиниката си да почерпи за рождения си ден и да прегледа пациентите си, а съпругата му го изпраща по традиция до колата. Той сяда зад волана и казва „Ване, умирам!“...

„Цялото ни семейство – децата му, внуците му, много тъгуваме за него. Той е в разговорите ни, в мислите ни, в сънищата ни.

Пациенти от чужбина още продължават да го търсят за операции, тъй като не са разбрали, че вече го няма. Липсват ни съветите му невероятното му чувство за хумор. Липсва ни атмосферата, която създаваше около себе си – аетмосфера на свобода, на доверие, на загриженост за другите.

А на мен лично ми липсва неговата нежност и подкрепа, неговата всеотдайна любов“, просълзи се Ванча пред „Преса“

„Златният Орфей” се завръща!
Магдалена Гигова

Помните ли кога улиците в България опустяваха? Когато по телевизията даваха „Златният Орфей” и „Робинята Изаура”. Но за разлика от първия бразилски сериал за Орфея се говореше цяла година. Децата припяваха песните, младите копираха тоалетите на звездите, а певците и композиторите пет минути след края на фестивала започваха да мислят за следващия.

В чест на 50-ата годишнина от създаването на „Златният Орфей” Дариана, съпругата на неговия „баща” Генко Генов, има амбицията да го възроди в пълния му блясък. Не сама, разбира се. Кметът на Бургас Димитър Николов и бордът на директорите на Слънчев бряг също са в щастливата завера за завръщането. В края на август. Детайлите по възраждането на фестивала ще станат ясни в близките дни. Докато чакаме добри новини, вестник „Преса” припомня любопитни случки под светлината на прожекторите през годините и зад кулисите. А Дариана Генова на 11-ото издание на младежкия фестивал „Звездицата на Лора” в Свищов учреди награда от фондация „Генко Генов” за най-добро изпълнение на българска песен.

Повече зрители, отколкото на олимпиада

„Златният Орфей” през 1972 година е бил гледан от 200 милиона зрители! Фестивалът е шампион не само в системата на тогавашната Интервизия (социалистическите страни), ами е победил олимпиадата в Мюнхен с 18 милиона. Този факт е изнесен на специална пресконференция от Иван Славков, директор на БНТ по онова време). А понеже журналистите са свикани на пожар ден след официалната среща преди фестивала, Генко Генов решава, че ще го уволнят за нещо. Както се е случило с полския му колега след като Брежнев гледал фестивала в Сопот и попитал „Каква е тази помия?”.

Директорът на нашето музикално събитие не е далеч от истината. След седем месеца срещу него започнва процес за шпионаж, който поради липса на доказателства се префасонира в съд за злоупотреби.

Плахо начало, Милчо Левиев напуска журито

Възпитаникът на софийската консерватория и парижката Сорбона, полиглотът Генко Генов постъпва на работа в „Балкантурист” на 2 април 1965 година. Задачата му е да отговаря за репертоара по заведенията, за нотите, за аранжиментите им. „Обикалях по репетиции и установих, че всички оркестранти, певци и певици свиреха и пееха предивно чужди песни на чужд език”, пише Генко Генов в книгата си „Тайните на естрадата – истината за „Златния Орфей”. – Лили Иванова по онова време имитираше Рита Павоне и пееше на италиански. Константин Казански подражаваше на Адамо – на френски и т.н.Когато ги питах защо не свирят и не пеят песни на наши композитори, те ми отговаряха, че са малко ине струват. Като изключим песните на Йосиф Цанков.

Стигнах до извода, че най-добрият път за поява на нови икачествени песни е класическият път на конкурса.”

Генко предлага на „Балкантурист” проект за надпревара „Песни за Блъгарското Черноморие, одобряват бюджет от 2500 лева, които той така и не успява да похарчи. Тръгва от композитор на поет да ги моли да напишат нещичко. От 50 представени песни, избират 14 и започват мъките. Певците отказват да ги изпълняват – „Да не сме луди да пеем български песни и то нови, дето никой не ги знае?!”. Генов отново намира разрешение на проблема. Чрез шефа на „Балкантурист” спуска до изпълнителите „окръжно”, че който не ще да пее, няма да види вълните през лятото, ами ще бъде изпратен я в Разград, я в Пазарджик. Пред угрозата да пропуснат морето, всички се навиват. Е, изпълнител на последното парче - на Борис Карадимчев, намират едва на Слънчев бряг, но нещата потръгват. На 1 август 1965 г. се провежда конкурсът „Песни за Блъгарското Черноморие”, който на следващата година „пораства” до „Златния Орфей”. Тогава Йорданка Христова представя „Делфините”, а Лили Иванова – „Море на младостта”. Заради последната песен Милчо Левиев напуска журито. Той държи тя да не бъде допусната до конкурса, защото според него е изплагиатствана от прочутото френско парче, изпълнявано от Ив Монтан и Жюлиет Греко „Падащи листа”.

От второто издание на фестивала тръгва и свежата песничка „Робинзон Крузо”. Генко Генов получава по пощата текста на Николай Ботев и го дава на Борис Карадимчев. Композиторът бързо съдзава запомнящата се мелодия, жива и до днес. По-трудно намират дете, което да я изпълни. Изборът им пада на Бонка Найденова, която донася награда на авторите. Пок с писмо пристигат и стиховете на друга емблематична песен – „Лунната соната”. Ангел Заберски съзвата незабравимата песен по римите на Кольо Севов.

Едва откъсва Бригита Чолакова от цирка, а Хачо от чука

Голяма грижа на Генко Генов е намирането на подходящо конферансие за фестивала „Златният Орфей”. Първото издани е поверено на чешки комици, но събитието се нуждае от истински водещ. Една вечер той чува в цирка Бригита Чолакова и разбира, че с матерния си немски и добър руски и английски тя е неговият човек. „С много усилия я откъснахме от манежа и я назначихме за конферансие в бар-вариетето на Слънчев бряг и съответно на фестивала”, пише Генов.

Режисурата също е проблем. Вещият създател на „Златният Орфей” забелязва младия Хачо Бояджиев като човек с интересни идеи, които умее да реализира и удря с него джакпота. А легендарният постановчик пък... върти чук. „В деня на откриването на фестивала по обяд минавах по алеята на задната страна на бар-вариетето и видях на покрива полугол човек да размахва с всички сили чук сякаш иска да разбие бетона”, спомня си Генко. – Загледах се, познах Хачо и отминах. Сетне разбрах, че пробивал дупки ,за да постави там прожектори. Никой работник, срещу никакво заплащане не се съгласил да рискува живота си на ръба на покрива и той го направил сам. Какъв беше резултатът. Когато вечерта започна да се вдига завесата на вариетето, която представляваше рибарски мрежи с тапи, изтръпнах, защото знаех, че отдзад са складирани разни вехтории и кабели. Какво бе учудването на всички, когато осветлението в полутъмната зала съвсем намаля, завесата се разтвори напълно и осветени от прожекторите, които Хачо бе монтирал на покрива блеснаха дърветата, дюните и морето. А Лили пееше „Море на младостта”. Залата избухна в аплодисменти. Даже аз самият не знаех, че задната стена на сцената е остъклена. Хачо бе разчистил всичко, мръсните стъкла бяха лъснати, пожарна кола бе измила листата на дърветата и картината бе смайваща”, щастлив е от избора си на режисьор създателат на фестивала

Първата стачка след 9 септември

Като оазис на свободолюбивия дух „Златният Орфей” се оказва арена на първата стачка след 9 септември 1944 г. Оркестрантите, предвождани от диригента Емил Георгиев, отказват да излязат на сцената, докато не им се плати. Публиката вече пълни залата, а музикантите демонстративно играят табла. Денят е неделя и няма откъде да намерят исканите от тях 1000 лева. Генко Генов и директора на „Балкантурист” Николай Иванов обикалят администраторите на хотелите и прибират дневния оборот. Концертът започва с половин час закъснение, а Генко едва обуздава шефа да не отнесе въпроса „където трябва”.

За „бабата” и детето

След като успява да покани френската кинозвезда и певица Даниел Дарио и немският актьор и изпълнител Удо Юргенс за рецитали на „Златния Орфей”, Генко Генов решава да доведе легендарната американка с френско гражданство Жозефин Бейкър. През 20-те години на ХХ век тя превзема Париж като танцува само по поличка от банани, но през 60-те години е известна като осиновителка на 12 деца и певица. Импресариото й иска хонорар от 10 000 долара. С яростен пазарлък Генко смъква до 5000, но опонентът му отказва да свали и цент. Чрез френски приятел шефът на Орфей разбира, че Бейкър ще бъде на летище „Орли” между 12 и два на обяд на път от Ница за Рио де Жанейро. Той хваща самолета от София, каца на летище „Бурже” и тогавашния кореспондент на БНТ Боян Трайков го откарва до „Орли” (срещу уговорка за интервю с Жозефин). „Представих й се и я поканих да летува с десетте си деца на Слънчев бряг. Тя отговори, че би било възможно някои от тях да дойдат. Разбрахме се да пее за 800 долара, ако не казвам на никого за сумата. Накрая я помолих да даде интервю за националната телевизия във връзка с гостуването й на „Златня Орфей” през 1970 г.. После Боян ме закара на „Бурже” и се прибрах в София”, четем в мемоарите на Генко Генов.

Когато в Окръжния комитет на БКП в Бургас правят оценка на фестивала добавят забележката „И друг път да не се канят такива стари баби”.

Години след същата 1970-а цяла България си припява „Си, си, Албертино”, песничката на 9-годишната норвежка Анита Хегерланд . Генко чува нейни изпълнения на малка ролка, изпратена му в писмо от приятел и усеща, че в това дете „има нещо”, но среща лют отпор. Подборната комисия е против да я поканят, защото е прекалено малко. Генов се измъква с аргумента, че в регламента на конкурса за изпълнители възрастова граница не е посочена.

Орфейска сватба за 760 лева

За сватбата на създателя на фестивала Генко Генов с третата му съпруга Дариана, която се бори като лъвица за освобогдаването му от затвора, се носят легенди. Нормално! Ако се съди по пищността й, приказките за платените 50 000 лева звучат логично. Но на младоженеца масрафът излиза едва 760 лева. Три самолета със сватбари изсипват на 11 ноември 1973 година всички най-популарни български певци – от доайенът Лееа Иванова до най-младия тогава Христо Кидиков. Уговорката е всеки да си плати полета и нощувките. В хотел „Кубан” всички отсядат с намаление за група. Все пак са 120 човека. Извън сезона нощувката струва 1,20 лева. Специално за церемоният отварят Етнографския музей в Несебър. Кумуват Йорданка Христова и диригентът Емил Георгиев. Тържественият обяд е в ресторанта на „Кубан” и по фактура струва 406 лева. Хватката е, че двама приятели на Генко излизат с лодки на риба в морето и се връщат с толкова сафрид и калкан, че да нахранят два пъти по 120 сватбари. От поморийската изба и от Окръжния комитет на БКП в Бургас подаряват на младоженците по една бъчва вино. Младият тогава Асен Гаргов предлага да свири безплатно с оркестъра си, озвучаването също е подарък – от дискотека „Велико Търново” на Златни пясъци, младежката сервитьорска бригада на ресторанта пък предлага безплатно обслужване, заради късмета да поднася питиета на естрадни звезди. А през трите дни на сватбата няма певец, който да не се качи на сцената ,за да поднесе изпълнението си като подарък за новобрачните.

Кръговратът на живота

Създателят на фестивала Генко Генов е негов директор до 1974 г., когато е арестуван по подозрение в шпионаж. „Искаха му смъртна присъда. После, понеже прокурорът и съдията се обединиха и казаха: „Няма да осъдим на смърт човек без нито едно доказателство“, промениха на злоупотреби“, каза пред „Преса“ съпругата му Дариана Генова. В крайна сметка Генко получава 20 години лишаване от свобода, като сред мотивите е посочено, че с участието на звезди от световна величина е пропагандирал западната култура в социалистическа България. Освобождават го след 8,5 години.

На 29 март 1990 година Народното събрание реабилитира политически и граждански 22-ма „шпиони“, съдени в периода между 1974 и 1981 г., сред тях е и Генко Генов. По закон, ако си бил несправедливо обвинен, трябва да бъдеш възстановен на работното си място отпреди присъдата. Министърът на културата Димо Димов връща Генко на предишната му служба, т.е. член на организационния комитет и на българското жури на фестивала. На 5 юни конферансието обявява на сцената, че Министерството на културата му присъжда „Златният Орфей“.  

• Възкръснал
• 
  
• От приятелите на Генко Генов в чужбина никой не търси съпругата му през годините, в които той е в затвора, защото службите го обявяват в странство за починал. Голяма е радостта, когато Венцел Райчев като шеф на „София прес“ го изпраща в Париж да придружи даренията на Франция за изнемогващия български народ в началото на 1990 година. Генко среща един свой приятел, той разпространява новината, че е жив, и близките му се събират просълзени в хотела му с думите: „Ти за нас си възкръснал!“   

Дариана Генова: 

Изорала съм държавата, за да го има „Златният Орфей“

Когато арестуват Генко Генов, съпругата му Дариана е бременна с първото им дете - Блага. Всеки ден тя обикаля в един и същи час около следствената служба на „Развигор“ и свири с уста техния сигнал с надеждата, че той я чува. Близо девет години тя не се отказва от мечтата да го види на свобода. Води 20 дела, дава всичките си пари за адвокати, живее със заеми от Взаимоспомагателната каса, включва се в бригади заради допълнителното заплащане. „Няма нещо, което да не съм работила - строителство, гледала съм добитък, буци пръст съм разбивала в „Озеленяване“. Имам познати къде ли не. А като прибавим и съдебните среди... Помагаха ми обикновените хора, несъгласни с несправедливостта, възхищаваха се, че не се отказвам от мъжа си, и ми даваха рамо, дори без да се познаваме лично. След затвора си дадохме сметка, че на нас ни помагаха хора, за които нищо не сме направили. Заради нас самите“, каза пред „Преса“ Дариана. След като Генко е покосен от третия си инфаркт през 1993 г., тя става директор на „Златният Орфей“. Година преди това Елка Константинова като министър на културата в правителството на Филип Димитров закрива всички фестивали в държавата като „ненужни“. Тъкмо когато Генко се радва на първия след освобождаването си „изцяло негов „Орфей“. „Останахме без офис, без телефони, което беше страшно за онова време“, припомня си Дариана Генова.

Първият й фестивал без Генко е през 1994 г. „Тогава и големите певци бяха изпаднали, още не се бяха научили да си търсят спонсори, сами да издават музиката си. Аз започнах да продуцирам песните, да заплащам музика, текст, аранжимент, студио, на всички парчета от фестивала“, припомня си съпругата на Генко Генов. По 30 песни за всяка от седемте години - сметката е проста - 210.

„Изорала съм държавата. Обикалях като луда. Най-кадърните певци бяха най-бедни, защото много трудно започна да работи машината певци да си поръчват и да си плащат песните - сподели Дариана. - Фестивалът стана пет дни. Започнах отново с рецитали на чужди изпълнители. Дойде Тото Кутуньо. Пол Роджърс направи страхотен концерт с оркестър, за който се говори до ден днешен. Всичките 19 човека от „Темптейшънс“ дойдоха. Демис Русос направи най-прекрасния си рецитал на Слънчев бряг. Разказах му защо не се е осъществило гостуването му преди години, когато Генко го беше поканил - понеже пеел с един голям кръст на врата. Мъжът ми страшно го заболя, че не можа да го доведе. Казах на Демис, че си бях обещала на всяка цена да го поканя, за да се успокои духът на Генко. Русос страшно се зарадва: „Значи ние сега изпъняваме една мечта“, и си тръгна щастлив от България. Алана Майлс дойде точно когато беше на върха с песента си „Блек велвет“, щастлива е г-жа Генова.

Усилията и идилията да поддържа жива мечтата на любимия си мъж за нея приключват през лятото на 2000 година, когато след статия във вестник „Демокрация“, че Генко Генов и тя са били агенти на Държавна сигурност, спонсорите внезапно престават да си вдигат телефоните. „Настъпи тишина. Направих пресконференция и казах „край“. Надявам се възраждането на „Златният Орфей“ да се реализира както Генко би искал“, завърши Дариана.

• 
  
• Звездни отблясъци през годините
• Жилбер Беко – 1970, 1971
• Адамо - 1972
• Орнела Ванони - 1969
• Ал Бано и Ромина Пауър – 1975, 1984
• „Рики е повери“ - 1974
• Мънго Джери
• Рубетс
• „Матиа Базар“ - 1982
• Хулио Иглесиас - 1973
• „Иръпшън“ - 1979
• Алла Пугачова - 1976
• „Супермакс“ - 1980
• Пако де Лусия -1988
• Бони М. - 1990
• Туто Котуньо Алана Майлс - 1993
• Бой Джордж и Ла Тоя Джексън - 1994
• Демис Русос Темптейшънс и Пол Роджърс - 1995
• Филип Киркоров - 1998
• „Ту Ънлимитед“'- 1995

19-годишна девойка се влюбва в Аспарух Лешников, когато той е на 52

Солистът на световния секстет „Комедиан хармонистс“ получава колкото Грета Гарбо в зенита на славата си

Магдалена ГИГОВА

За съвременния българин името на Аспарух Лешников-Ари, наричан от световните музикални критици „Рицарят на горното фа“, се свързва предимно с шлагера „Свари си горчиво кафе“. Певецът, който е приятел с Христо Смирненски, написва мелодията, а поетът създава стиховете на парче амбалажна хартия в Борисовата градина. Който, обаче е гледал двучасовия игрален филм „Комедиан хармонистс“ на германския режисьор Йозеф Вилсмайер през 2005 г. по БНТ, знае, че българинът е бил звездата на най-успешната мъжка певческа група в света през 20-те и 30-те години на ХХ век. А в тричасовия документален филм на Еберхард Фехнер от 1976 г. проличава зслугата на Ари за създаването на секстета, предизвиквал масова истерия сред публиката. От него германските му почитатели разбират, че Лешников мизерства в България, и от цяла Европа към софийския жк „Западен парк“ потичат писма и колети.

Малко известно е обаче, че певецът, сред чиито почитатели е и американският президент Франклин Делано Рузвелт, е бил любимец на жените. Макар и дребничък на ръст, Аспарух Лешников покорявал дамите не само с умението да взема без усилие „фа“ от трета октава, ами и с тънките си мустачки, спретнатата елегантност и галантните си маниери. Точно те направили неотразимо впечатление както на балерината Делфин, дъщеря на британския посланик в Париж, така и на детската учителка Сашка. Но когато се оженил за англичанката от висшето общество, Ари бил на върха на славата си и играел във филми с Марлене Дитрих и Роза Валенти, а след сватбата с българката „семейното им гнездо“ бил ъгъл от клуб на ОФ, скрит от перде. Но и двете обичали Лешников с дълбока и всеотдайна любов и той им отвръщал със същото.

Началото

Аспарух се ражда на 16 юли 1896 г. в Хасково. На 8 години започва да пее в училищния хор в Стара Загора, а в черковния хор заради кристалния си сопран е разпределен в женския състав. На 10 години момчето остава сираче и го изпращат в София да учи на държавни разноски във Военното училище. Талантът на младия кадет прави впречатление на школския капелмайстор маестро Георги Атанасов, автор на първата българска опера. Макар Ари да бил убеден, че трябва да стане офицер в името на сигурната си прехрана, музикантът го изпраща на уроци по пеене при първия световноизвестен български тенор Петър Райчев. Юнкер Лешников откончателно изоставя плановете за военна кариера, когато попада при прочутия музикален педагог проф. Иван Вульпе. Той му внушава да продължи образованието си в Берлин. Младежът заминава със солидни препоръки и макар в началото да не знае и дума немски, успява да се представи на известната актриса и певица Олга Книпер-Чехова, племенница на големия руски писател Антон Павлович Чехов и съпруга на Макс Шмелинг, единственият бял боксьор, световен шампион в най-тежката категория. Двамата почти осиновяват талантливия младеж, който пее с такава жар руски романси. С тяхната препоръка през 1922 г. той се явява на конкурс в Щернишес консерваториум в Берлин и печели една от четирите пълни стипендии в конкуренция със 180 певци. Още в началото го попарват, че ниският ръст ще му попречи да направи зашеметяващ пробив на световната оперна сцена въпреки изумителния глас.

Омърлушен, Лешников прилежно учи, а за да се издържа, работи като сервитьор заради безплатната храна. По заведенията, обаче ценят повече певческия му талант. През 1928 г. Ари е сред основателите на вокалния секстет „Мелъди мейкърс“ по модела на популярна за времето си американска мъжка група. Но съставът е само прелюдия към „Комедиан хармонистс“. Името измисля Ерик Чарел, най-авторитетната фигура на германския звукозаписен и концертен бизнес след Първата световна война. Между 1928 и 1934 г. секстетът записва 234 грамофонни плочи. „Комедиан хармонистс“ са първите, които разбиват мита за „елитарното изкуство“, като изнасят концерт пред 2700 души в залата на Берлинската филхармония - светая светих на европейската музика. В международен план успехът им се повтаря с рецитал в миланската „Ла Скала“. Журналистът Владимир Гаджев разкрива, че с тези изяви „Комедиан хармонистс“ правят и данъчен пробив - концертите им се причисляват към висшето изкуство и представленията им се освобождават от високия данък, налаган на развлекателния бизнес. А по онова време всеки от шестимата музиканти печели по 60 000 златни марки годишно, колкото е вземала най-голямата звезда на Холивуд Грета Гарбо.

В игралния филм на Йозеф Вилсмайер има една забавна сцена, в която певците са поканени да направят записи за радиото. Те влизат за първи път в студио, но са обзети от еуфория, убедени в бъдещата си слава. Младежите започват да крещят пред микрофоните имената на световните градове, които ще паднат в краката им - Париж, Лоднон, Ню Йорк. Лешников обаче високо извиква „Кремиковци!“. Какво е това Кремиковци, останалите една успяват да повторят непознатото име. „Село край София - обяснява Ари. - Имах гадже в Кремиковци, но то ме заряза.“

Куриозното е, че ангелогласните момци, сред които българин, поляк и трима германски евреи, наистина покоряват изброените градове. Без Кремиковци. На върха на славата си те тръгват на световно турне, което завършва в САЩ. Исторически доказано е, че чак десетилетия по-късно подобна масова истерия от чужди изпълнители ще успеят да повторят „Бийтълс“. През 1934 г. „Комедиан хармонистс“ изнасят най-внушителния си концерт на самолетоносача „Саратога“ - флагманския кораб на американските военоморски сили. Публиката се състои от 85 000 души - числения състав на корабите от атлантическия и тихоокеанския флот на САЩ, акостирали в Нюйоркския залив. На първия ред е президентът Франклин Делано Рузвелт. Той е толкова смаян от гласа на първия тенор „Лешникоф“, че пожелал да се запознае лично с българина. Сред големите почитатели на „Комедиен хармонистс“ бил и норвежкият крал Олаф V.

Първата сватба

Точно когато е на върха на славата си, Ари се запознава с първата си съпруга. За жалост покрай олимпиадата в Берлин през 1935 г. започва кампания срещу „еврейската, негърската музика и джаза“. „Комедиан хармонистс“ слагат край на концертната си дейност в Германия с голямо шоу в Мюнхен, но с подновен състав продължават изявите си из Европа.

Английската балерина Делфин чува изключителния му тенор на концерт в Париж. Като дъщеря на британския посланик тя винаги е в централната ложа и няколко вечери поред го аплодира възторжено, преди да уреди да му бъде представена. Дамата от европейското висше общество е омаяна не само от гласа, а и от милите обноски на българина. Той я ухажва настойчиво, но с чар. Изпраща я до дома й, обсипва я с цветя и мили бележки. Прави й серенади. Както пише журналистът Венелин Митев, Делфин с изненада открива, че колкото и да си бъбрят в любимото й кафене „Клозери де лила“, винаги остава нещо недоизказано. Англичанката обръща гръб на многобройните си почитатели с богатства и синя кръв и се жени за Ари по любов. През 1937 се ражда синът им Симеон. Две години по-късно Лешников е мобилизиран и се налага да се върне в България. Делфин го последва. Официално е назначен за комендант на гарата в Подуене, но успява да запише повече от 100 плочи. До 1944 г. семейството живее сравнително добре, но бомбардировка разрушава къщата им на ул. „Юри Венелин“, а по време на война никой не се интересува от песни и те започват да гладуват. След 9 септември положението се влошава. Аспарух опитва да се пригоди към новата власт, но доносът, че е бил „любим певец на Гьобелс и Хитлер“, превръща живота му в ад. Делфин не издържа и през 1946 г. чрез връзките на баща си напуска България с военен самолет като взема малкия Симеон със себе си. Ари никога повече не вижда сина си. На него народната власт отказва да издаде изходна виза. Дълги години нямат никаква връзка помежду си, а порасналият Лешников-младши умира, преди да види България отново. Той има две дъщери - Джесика и Нанси. Първата става оперна певица и прави всичко възможно да събере разпръснатите по света плочи, записи и филми на дядо си. Тя пише до български вестник с молба да издирят второто семейство на Аспарух и признава: „Татко беше български гражданин, но се не се върна за погребението на баща си, защото се боеше, че няма да му разрешат да отпътува обратно.“

Макар че през годините в странство българинът разказва на всички с блеснал поглед, че идва от страната на розите, родината далеч не му постила легло от рози. След 9 септември 1944 г. Лешников изпада в немилост. Като гъвкав артист той прави опити да се понрави на новата власт. Дори участва с песни в бригадирското движение и има карта, подписана от Пенчо Кубадински, но личните му шлагери не се вписват в социалистическиа ентусиазъм. Въпреки че презрително наричат песните му „буржоазна отживелица“, все пак той успява да се включи в естрадни турнета като „подгряващ“ певец на илюзиониста Асен Лепоев-Лепас, изпълнява стари градски песни в пътуващ цирк, пее по кръчми и вечеринки. Когато няма ангажименти, работи като строител, метач, пазач в Борисовата градина. Но винаги е добре изгладен, макар и бедно облечен, с неизменната усмивка под тънките мустачки.

Втората сватба

Тогава среща голямата си любов - 19-годишната Александра. Запознават се на 51-вия рожден ден на Ари. Въпреки голямата разлика във възрастта чувствата им са дълбоки, искрени и устояват на несгодите. Сватбата им се отлага близо пет години. Лешников е все още женен за Делфин, но поради „Желязната завеса“ му е трудно да издири адреса й, за да се разведат. Успява чрез Червения кръст чак през 1952 г.

Със Сашка често преживяват само със заплатата й на детска учителка. Налага им се да живеят в клуб на ОФ. Скромната им покъщнина се крие зад басмена завеса, разделяща на две залата за събрания. Настаняват се в схлупена къщурка на бул. „Тотлебен“. Покривът тече, но т пари за ремонт, а музикантът не е сръчен с теслата. Ражда се синът им Анри. За бившата световна звезда няма срамна работа - става и нощен пазач, но винаги отклонява желанието на сина си да се занимава с музика. Анри, който цял живот си изкарва хляба като техник, си спомня баща си като жив, добър и весел човек, несломен от трудностите. Той така и не успява да се запознае с британския си полубрат Симеон.

Светъл лъч за Лешников е поканата от оперния певец Георги Белчев да се включи като първи тенор в група, подобна на „Комедиен хармонистс“ през 1951 г. Най-сетне прави, това което обича и може. В състава са още Данаил Николов - втори тенор, съвсем младият Георги Кордов - първи баритон, Георги Белчев - втори баритон и Димитър Манолов - бас. През 1954 г. групата прави опит за пробив на Първото общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. Председател на журито е проф. Георги Златев-Черкин. Подборът на репертоара, обаче не съвпада с „правата партийна линия“. Вокалната разработка на увертюрата към операта „Севилският бръснар“ от Росини не среща разбиране. И Ари се връща към борбата за оцеляване. В края на живота си той получава 45 лева пенсия като работник в „Паркстрой“. (Чиновниците не му зачитат естрадния и бригадирския трудов стаж.)

През 60-те години на ХХ век в Германия се завръща интересът към „Комедиан хармонистс“ - изравят старите им записи и филми, издават ги на плочи. Издирват основателите на формацията и ги канят в световноизвестното вариете „Фридрихщатпалас“, където са били звезди. През 1965 г. е първото излизане в чужбина на Аспарух Лешников, макар и социалистическа. В ГДР е награден със златна значка и титлата „почетен член на Фридрихщатпалас“. Три години по-късно става почетен гражданин на Дрезден. За световния ренесанс на секстета се заговаря и у нас. Заклети меломани предлагат „Балкантон“ да издири старите му записи. През 1974 г. дългосвирещата му плоча със стари градски песни на Аспарух Лешников се разграбва. С хонорара от преиздаването й семейството му най-сетне успява да си купи собствено жилище в „Западен парк“.

Българската телевизия прави един-единствен запис на световноизвестния изпълнител - песента „Страшно обичам жените“. За 80-ия му юбилей редакция „Хумор, сатира и забава“ започва да пуска записите му и организира честване, на което му връчват за заслуги към българската култура орден „Кирил и Методий“ първа степен. Аспарух Лешников обаче не успява да му се зарадва, нито да благодари за него подобаващо. Вече е много болен и пристига, подкрепян от жена си Сашка. Две години по-късно, на 31 юли 1978 г. си отива след инсулт. На 82 години певецът пада във входа на блока и си удря главата. Погребват го в Малашевските гробища с шития по поръчка черен фрак - единствената вещ от световната кариера, с която не се разделя,. 

Георги Тошев:

 АББА за мен са урок по нормалност

Магдалена Гигова

- Жоро, заварваме те на фестивала на Фрида от АББА в градчето Церамат под връх Матерхорн. Какво представлява събитието?

- Zermatt unplugt е най-високо провежданияj фестивал в света. Той е измислен от базирания в Цюрих бизнесмен Томас Стерчи като продължение на активния туристически сезон в един от най-скъпите и красиви зимни курорти в света. Ръка му подава цялото градче и местния туристически борд. Но най-вече двама от най-популярните жители на градчето - Ани-Фрид Лингстад, известна като Фрида, брюнетката от АББА, която живее в Швейцария вече 30 години (а в Цермат близо 20), и Джон Лорд от Дийп Пърпъл, който почина преди 2 години…Благодарение на тяхната популярност и връзки в шоубизнеса, фестивалът започва да набира скорост и днес е запазена марка за добрата музика. Условието, което поставя Фрида и Джон е да се пее акустично, т.е глас и акустични инструменти. Както ми каза Фрида: "Така най-добре личи кой какво може"

- Значи идеята е да се канят изпълнители с глас?

- Идеята е всичко да бъде много интимно, неповторимо, да не е просто един концерт, а много лично преживяване. И се получава вече почти 10 години.

Днес вече има програма за млади изпълнители, в целия град е пълно със сцени, 30 000 души минават през залите с билети, а над 120 000 през всички сцени. Официално те са 13, но буквално всеки ъгъл е сцена, 58 са ънплъгт концертите за 4 дни, а звездите тази година са Анастейша (преди да дойде в България), Патрисиа Каас, група Травис, Джеимс Блънт, Габриеле, Скай от Морчиба и много други…Днес фестивалът е истинска индустрия и хора от цял свят идват специално за него…

- Ти се сприятели с Фрида покрай филма за АББА или той стана възможен, заради познанството ви? Как се случи, защото тя рядко напуска алпийското градче с около 5000 жители?

- Аз дойдох в Цермат, защото това беше единствения начин да се запозная с нея, много преди да направя филма за АББА. Членовете на най-прочутия състав са скромни личности, те не обичат да се афишират, не дават често интервюта, водят един обикновен живот, без бодигардове и надувки. За разлика от някои български и американски артисти, те наистина са моят урок по нормалност… Та запознанството ми с Фрида е и случайност. След като се поинтересувах къде ходи, какви са авиците й, се запознах с нейни приятели и те организизраха първата ни среща. високо в планината при Грета, едно прекрасно малко ресторантче в околностите на Цермат. Запознахме се, пихме по чаша вино, говорихме и така успях по някакъв начин да я убедя да застане пред камерата ми… Но това се случи през 2010 година за първи път. След това се срещнахме още няколко пъти, а на откриването на фестивала тази година се поздравихме…Бях й подарил една оригинална, много ценна българска икона след първото ни интервю. Беше преди години, за нейната 65-годишнина, вчера ми каза, че я е поставила в кухнята на дома си в Цермат…

- Как се общува със звезда от такала величина?

- Днес общувам спокойно с нея, след като направих филма. Преди това вълнението на почитателя и неговия кумир си казваше думата, бях по припрян, несокоен, сега е различно…Срещите ми с нея са срещи на добри познати, но вълнението при мен е същото…всеки път

• Наистина ли е омъжена за благородник и как се държи с околните?
• Да , третият й съпруг принц Руцо е благородник, той почина от рак преди няколко години. Двамата имат дом в Цермат. Днес Фрида живее с британския благородник, мистър Смит, но не обича да се обръщат към нея с благородническа титла. За всички тя е просто Фрида. И ще разкажа една забавна история. Истинска. В кантон Вале, в който се намира Цермат, трябва всеки един постоянен жител на градчето да се подпише, че е съгласен еди кой си да стане гражданин на мястото и да има своя къща. Фрида чака 2 години за подписи, защото всеки - от местния луд до кмета трябва да каже „Да“. Преди 4 години идват емисари на Абрамович да купуват имот, шале. Носят милиони в кеш, но хората на Цермат казват: „Не ви искаме милионите, не искаме Абрамович тук!“. Та такива са нравите на това място, други са критериите. Затова тук идват дискретни, богати, но нормални хора… Руските новобогаташи за в Сен Мориц. Гщаат или в Куршавел.

- Как направи душевния скок от ашрама в Индия, през семинара на форнация „Българска памет“ във Варна, до фестивала в Алпите?

- Ашрамът в Индия беше важно зареждане преди началото на голям, международен и много отговорен телевизионен проект, в който се включвам това лято. Договорът не ми позволява да говоря за него, но ще кажа, че е много сериозен и мащабен. Щастлив съм, че включиха българин в него. За първи път изпитах колебание дали ще се справя. Ашрамът беше място, в което взех решение да участвам. Понякога човек се загубва в дребнотемие, всекидневни боричкания, пошли проекти, безмислено хвърлени усилия…У нас тв пазарът е малък и доста еднообразен. Тук няма реална конкуренция. Рейтингите се измерват кой както си иска. Няма мониторинг на интересите на публиката, няма сегменти на аудиторията. Всичко е за всички. Затова хората с интереси, а и с реално изкарани пари, не гледат телевизия. Медиите все по-малко образоват и възпитават. Тъга…Затова сега съм наистина вдъхновен да работя нещо, което ме предизвиква, кара ме да се чувствам дебютант. А това е страхотно чувсто! Екипът е международен, зад проекта стоят 3 световни телевизии и много, много сериозни продуценти. Да видим какво ще се получи! Лятото ще ми бъде пълно с... работа! Идеалната почивка за мен!

- Все пак не каза какво изпита в ашрама?

- Ашрамът в Хималаите, плюс аюроведата, ме върнаха към лекотата в буквалния и преносни смисъл. Да взема решение спокойно, да се оставя на интуицията да ме води, не интересът, било материален или творчески. В ашрама се намерих отново и се успокоих, че все още ми е интересно в журналистиката. Сега съм пълен с идеи, някои, от които ще осъществя и в България...

- Поначало отиването ти в Индия от пътешественически интерес ли беше или необходимост да се отдръпнеш от суетата?

• Да се отдръпна от всичко, в този смисъл и от суетата, от всичко, което ми пречи да се концентрирам върху важните неща в живота. А те не са толкова много. Понякога ни се струва, че всичко ни е важно, но като се отдръпнеш, като замълчиш, като се вгледаш в себе си, имаш време да погледнеш и на другите с нови очи. Ашрамът за мен е концентрация. Място, в което се балансирам. Да видим колко дълго ще продължи това състояние. Сега усилията ми са да го задържа.
• Колко време ти бе необходимо да го постигнеш?

- Близо месец останах там. И ми беше малко. Аз и преди съм бил в ашрам, но този път беше различно. Бях събрал умора и разочарование, които бяха на път да се превърнат в гняв не към другите, а към мен самия. Така че пожелавам на всеки да мери своя ашрам и да се почувства по-добре със себе си.

- В Индия има много такива комерсиални места - за чужденци, които „търсят себе си“. Какъв тип беше твоят?

- Не е т.нар. „балкантуристки ашрам“, а място, в което човек наистина се откъсва от проблемите, мисли, практикува, храни се добре, посвещава се на себе си. В този район на Индия се почита бог Шива. Много лично преживях Огнената церемония, в която се пречистваш от негативни емоции. Но преживяването в ашрам е дълбоко лично, за него не се говори.

- Върху какво ще акцентираш във филма?

- Това беше подготовка за нов филм, който няма да се реализира за българска телевизия,а е подготовка за филм, който ще снимам догодина с колеги от Би Би Си, но като независим проект, който след това ще продаваме на медии.

- Ти беше лектор на пролетния семинар на фондация „Българска памет“ във Варна с българчета от Украйна, Молдова, Македония, Сърбия, Западните покрайнини и Източните Родопи. Какво им разказа?

• Yастлив съм, че има фондация като "Българска памет" и личности като д-р Милен Врабевски, които разбират смисъла на думата "възпитание". За съжаление тази дума е натоварена с негативно значение през годините на прехода у нас. Затова сега отглеждаме поредното "изгубено поколение". Обикновено го наричаме такова след време като извинение за собствената ни безпомощност да направим нещо смислено за нашите деца. И те си се отглеждат сами. Но има личности като Врабевски, които ни карат да се замислим какво можем ние, възрастните, да направим за тях. И аз се убедих, че само чрез личния си опит можем да разговаряме с тях, без да ги назидаваме, да ги поучаваме, да очакваме от тях повече, отколкото могат да ни дадат за момента. Чувствам се полезен на тези семинари, разговорите с децата продължават и след това. Имат въпроси, а това означава, че са будни, любопитни, търсещи контакт. Казах им, че първо трябва да удовлетворят собствените си потребности и едва след това, ако имат желание и енергия, да направят нещо за другите. Защото аз съм от поколението, което е възпитавано, че винаги трябва да мисли за другите, да дава на другите, да се съобразява с другите…
• С годините разбрах, че човек първо трябва да забележи себе си, да се опознае, да осъзнае лимитите си, за да е полезен на останалите… В противен случай нещо се пропуква. Познавам толкова неудовлетворени и гневни хора. Тъжно е! Иска ми се тези момичета и момчета да знаят кои са, да имат реално самочувствие, за да са удовлетворени. Да не се страхуват от грешките си, а да се учат от тях. Те имат нужда някои да ги чуе и да разговаря с тях. Равностойно. Така хора като Врабевски и екипа на фондацията създават пространство за споделяне, а това е дефицит. В България няма чуваемост между хората, защотото отдавна не се разговаря. Политиците крещят и се хвалят, замерят се с думи клишета, загубили смисъл. Публичните хора са гръмогласни, другите не се канят по телевизиите, защото са възпитани и не крещят. Махленството взема връх над спокойното и умно говорене. Всичко е подчинено на някаква псевдо говорилня. Но ги има тези момичета и момчета, които все още не са покварени от псевдо публичното говорене. Те са любопитни и готови да се учат, но имат и сетива да различат лъжата от истината и затова са директни - няма какво да губят. Поне сега. Вярвам, че те ще променят живота си, ако има кой да ги чуе….