19-годишна девойка се влюбва в Аспарух Лешников, когато той е на 52

Солистът на световния секстет „Комедиан хармонистс“ получава колкото Грета Гарбо в зенита на славата си

Магдалена ГИГОВА

За съвременния българин името на Аспарух Лешников-Ари, наричан от световните музикални критици „Рицарят на горното фа“, се свързва предимно с шлагера „Свари си горчиво кафе“. Певецът, който е приятел с Христо Смирненски, написва мелодията, а поетът създава стиховете на парче амбалажна хартия в Борисовата градина. Който, обаче е гледал двучасовия игрален филм „Комедиан хармонистс“ на германския режисьор Йозеф Вилсмайер през 2005 г. по БНТ, знае, че българинът е бил звездата на най-успешната мъжка певческа група в света през 20-те и 30-те години на ХХ век. А в тричасовия документален филм на Еберхард Фехнер от 1976 г. проличава зслугата на Ари за създаването на секстета, предизвиквал масова истерия сред публиката. От него германските му почитатели разбират, че Лешников мизерства в България, и от цяла Европа към софийския жк „Западен парк“ потичат писма и колети.

Малко известно е обаче, че певецът, сред чиито почитатели е и американският президент Франклин Делано Рузвелт, е бил любимец на жените. Макар и дребничък на ръст, Аспарух Лешников покорявал дамите не само с умението да взема без усилие „фа“ от трета октава, ами и с тънките си мустачки, спретнатата елегантност и галантните си маниери. Точно те направили неотразимо впечатление както на балерината Делфин, дъщеря на британския посланик в Париж, така и на детската учителка Сашка. Но когато се оженил за англичанката от висшето общество, Ари бил на върха на славата си и играел във филми с Марлене Дитрих и Роза Валенти, а след сватбата с българката „семейното им гнездо“ бил ъгъл от клуб на ОФ, скрит от перде. Но и двете обичали Лешников с дълбока и всеотдайна любов и той им отвръщал със същото.

Началото

Аспарух се ражда на 16 юли 1896 г. в Хасково. На 8 години започва да пее в училищния хор в Стара Загора, а в черковния хор заради кристалния си сопран е разпределен в женския състав. На 10 години момчето остава сираче и го изпращат в София да учи на държавни разноски във Военното училище. Талантът на младия кадет прави впречатление на школския капелмайстор маестро Георги Атанасов, автор на първата българска опера. Макар Ари да бил убеден, че трябва да стане офицер в името на сигурната си прехрана, музикантът го изпраща на уроци по пеене при първия световноизвестен български тенор Петър Райчев. Юнкер Лешников откончателно изоставя плановете за военна кариера, когато попада при прочутия музикален педагог проф. Иван Вульпе. Той му внушава да продължи образованието си в Берлин. Младежът заминава със солидни препоръки и макар в началото да не знае и дума немски, успява да се представи на известната актриса и певица Олга Книпер-Чехова, племенница на големия руски писател Антон Павлович Чехов и съпруга на Макс Шмелинг, единственият бял боксьор, световен шампион в най-тежката категория. Двамата почти осиновяват талантливия младеж, който пее с такава жар руски романси. С тяхната препоръка през 1922 г. той се явява на конкурс в Щернишес консерваториум в Берлин и печели една от четирите пълни стипендии в конкуренция със 180 певци. Още в началото го попарват, че ниският ръст ще му попречи да направи зашеметяващ пробив на световната оперна сцена въпреки изумителния глас.

Омърлушен, Лешников прилежно учи, а за да се издържа, работи като сервитьор заради безплатната храна. По заведенията, обаче ценят повече певческия му талант. През 1928 г. Ари е сред основателите на вокалния секстет „Мелъди мейкърс“ по модела на популярна за времето си американска мъжка група. Но съставът е само прелюдия към „Комедиан хармонистс“. Името измисля Ерик Чарел, най-авторитетната фигура на германския звукозаписен и концертен бизнес след Първата световна война. Между 1928 и 1934 г. секстетът записва 234 грамофонни плочи. „Комедиан хармонистс“ са първите, които разбиват мита за „елитарното изкуство“, като изнасят концерт пред 2700 души в залата на Берлинската филхармония - светая светих на европейската музика. В международен план успехът им се повтаря с рецитал в миланската „Ла Скала“. Журналистът Владимир Гаджев разкрива, че с тези изяви „Комедиан хармонистс“ правят и данъчен пробив - концертите им се причисляват към висшето изкуство и представленията им се освобождават от високия данък, налаган на развлекателния бизнес. А по онова време всеки от шестимата музиканти печели по 60 000 златни марки годишно, колкото е вземала най-голямата звезда на Холивуд Грета Гарбо.

В игралния филм на Йозеф Вилсмайер има една забавна сцена, в която певците са поканени да направят записи за радиото. Те влизат за първи път в студио, но са обзети от еуфория, убедени в бъдещата си слава. Младежите започват да крещят пред микрофоните имената на световните градове, които ще паднат в краката им - Париж, Лоднон, Ню Йорк. Лешников обаче високо извиква „Кремиковци!“. Какво е това Кремиковци, останалите една успяват да повторят непознатото име. „Село край София - обяснява Ари. - Имах гадже в Кремиковци, но то ме заряза.“

Куриозното е, че ангелогласните момци, сред които българин, поляк и трима германски евреи, наистина покоряват изброените градове. Без Кремиковци. На върха на славата си те тръгват на световно турне, което завършва в САЩ. Исторически доказано е, че чак десетилетия по-късно подобна масова истерия от чужди изпълнители ще успеят да повторят „Бийтълс“. През 1934 г. „Комедиан хармонистс“ изнасят най-внушителния си концерт на самолетоносача „Саратога“ - флагманския кораб на американските военоморски сили. Публиката се състои от 85 000 души - числения състав на корабите от атлантическия и тихоокеанския флот на САЩ, акостирали в Нюйоркския залив. На първия ред е президентът Франклин Делано Рузвелт. Той е толкова смаян от гласа на първия тенор „Лешникоф“, че пожелал да се запознае лично с българина. Сред големите почитатели на „Комедиен хармонистс“ бил и норвежкият крал Олаф V.

Първата сватба

Точно когато е на върха на славата си, Ари се запознава с първата си съпруга. За жалост покрай олимпиадата в Берлин през 1935 г. започва кампания срещу „еврейската, негърската музика и джаза“. „Комедиан хармонистс“ слагат край на концертната си дейност в Германия с голямо шоу в Мюнхен, но с подновен състав продължават изявите си из Европа.

Английската балерина Делфин чува изключителния му тенор на концерт в Париж. Като дъщеря на британския посланик тя винаги е в централната ложа и няколко вечери поред го аплодира възторжено, преди да уреди да му бъде представена. Дамата от европейското висше общество е омаяна не само от гласа, а и от милите обноски на българина. Той я ухажва настойчиво, но с чар. Изпраща я до дома й, обсипва я с цветя и мили бележки. Прави й серенади. Както пише журналистът Венелин Митев, Делфин с изненада открива, че колкото и да си бъбрят в любимото й кафене „Клозери де лила“, винаги остава нещо недоизказано. Англичанката обръща гръб на многобройните си почитатели с богатства и синя кръв и се жени за Ари по любов. През 1937 се ражда синът им Симеон. Две години по-късно Лешников е мобилизиран и се налага да се върне в България. Делфин го последва. Официално е назначен за комендант на гарата в Подуене, но успява да запише повече от 100 плочи. До 1944 г. семейството живее сравнително добре, но бомбардировка разрушава къщата им на ул. „Юри Венелин“, а по време на война никой не се интересува от песни и те започват да гладуват. След 9 септември положението се влошава. Аспарух опитва да се пригоди към новата власт, но доносът, че е бил „любим певец на Гьобелс и Хитлер“, превръща живота му в ад. Делфин не издържа и през 1946 г. чрез връзките на баща си напуска България с военен самолет като взема малкия Симеон със себе си. Ари никога повече не вижда сина си. На него народната власт отказва да издаде изходна виза. Дълги години нямат никаква връзка помежду си, а порасналият Лешников-младши умира, преди да види България отново. Той има две дъщери - Джесика и Нанси. Първата става оперна певица и прави всичко възможно да събере разпръснатите по света плочи, записи и филми на дядо си. Тя пише до български вестник с молба да издирят второто семейство на Аспарух и признава: „Татко беше български гражданин, но се не се върна за погребението на баща си, защото се боеше, че няма да му разрешат да отпътува обратно.“

Макар че през годините в странство българинът разказва на всички с блеснал поглед, че идва от страната на розите, родината далеч не му постила легло от рози. След 9 септември 1944 г. Лешников изпада в немилост. Като гъвкав артист той прави опити да се понрави на новата власт. Дори участва с песни в бригадирското движение и има карта, подписана от Пенчо Кубадински, но личните му шлагери не се вписват в социалистическиа ентусиазъм. Въпреки че презрително наричат песните му „буржоазна отживелица“, все пак той успява да се включи в естрадни турнета като „подгряващ“ певец на илюзиониста Асен Лепоев-Лепас, изпълнява стари градски песни в пътуващ цирк, пее по кръчми и вечеринки. Когато няма ангажименти, работи като строител, метач, пазач в Борисовата градина. Но винаги е добре изгладен, макар и бедно облечен, с неизменната усмивка под тънките мустачки.

Втората сватба

Тогава среща голямата си любов - 19-годишната Александра. Запознават се на 51-вия рожден ден на Ари. Въпреки голямата разлика във възрастта чувствата им са дълбоки, искрени и устояват на несгодите. Сватбата им се отлага близо пет години. Лешников е все още женен за Делфин, но поради „Желязната завеса“ му е трудно да издири адреса й, за да се разведат. Успява чрез Червения кръст чак през 1952 г.

Със Сашка често преживяват само със заплатата й на детска учителка. Налага им се да живеят в клуб на ОФ. Скромната им покъщнина се крие зад басмена завеса, разделяща на две залата за събрания. Настаняват се в схлупена къщурка на бул. „Тотлебен“. Покривът тече, но т пари за ремонт, а музикантът не е сръчен с теслата. Ражда се синът им Анри. За бившата световна звезда няма срамна работа - става и нощен пазач, но винаги отклонява желанието на сина си да се занимава с музика. Анри, който цял живот си изкарва хляба като техник, си спомня баща си като жив, добър и весел човек, несломен от трудностите. Той така и не успява да се запознае с британския си полубрат Симеон.

Светъл лъч за Лешников е поканата от оперния певец Георги Белчев да се включи като първи тенор в група, подобна на „Комедиен хармонистс“ през 1951 г. Най-сетне прави, това което обича и може. В състава са още Данаил Николов - втори тенор, съвсем младият Георги Кордов - първи баритон, Георги Белчев - втори баритон и Димитър Манолов - бас. През 1954 г. групата прави опит за пробив на Първото общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. Председател на журито е проф. Георги Златев-Черкин. Подборът на репертоара, обаче не съвпада с „правата партийна линия“. Вокалната разработка на увертюрата към операта „Севилският бръснар“ от Росини не среща разбиране. И Ари се връща към борбата за оцеляване. В края на живота си той получава 45 лева пенсия като работник в „Паркстрой“. (Чиновниците не му зачитат естрадния и бригадирския трудов стаж.)

През 60-те години на ХХ век в Германия се завръща интересът към „Комедиан хармонистс“ - изравят старите им записи и филми, издават ги на плочи. Издирват основателите на формацията и ги канят в световноизвестното вариете „Фридрихщатпалас“, където са били звезди. През 1965 г. е първото излизане в чужбина на Аспарух Лешников, макар и социалистическа. В ГДР е награден със златна значка и титлата „почетен член на Фридрихщатпалас“. Три години по-късно става почетен гражданин на Дрезден. За световния ренесанс на секстета се заговаря и у нас. Заклети меломани предлагат „Балкантон“ да издири старите му записи. През 1974 г. дългосвирещата му плоча със стари градски песни на Аспарух Лешников се разграбва. С хонорара от преиздаването й семейството му най-сетне успява да си купи собствено жилище в „Западен парк“.

Българската телевизия прави един-единствен запис на световноизвестния изпълнител - песента „Страшно обичам жените“. За 80-ия му юбилей редакция „Хумор, сатира и забава“ започва да пуска записите му и организира честване, на което му връчват за заслуги към българската култура орден „Кирил и Методий“ първа степен. Аспарух Лешников обаче не успява да му се зарадва, нито да благодари за него подобаващо. Вече е много болен и пристига, подкрепян от жена си Сашка. Две години по-късно, на 31 юли 1978 г. си отива след инсулт. На 82 години певецът пада във входа на блока и си удря главата. Погребват го в Малашевските гробища с шития по поръчка черен фрак - единствената вещ от световната кариера, с която не се разделя,.