Шепот от стари дантели - авторът на "Тръгнал кос" нямал късмет в любовта
Всеки е
тананикал песничката „Тръгнал кос“,
но малцина знаят, че автор на стиховете
е Асен Разцветников
- нежният лирик, който за децата е редял
пленително игриви рими. В любовта обаче
е бил нещастен и неразбран, макар
псевдонимът му да е измислен от жената,
която обича повече от 30 години.
Асен Коларов, както е
истинското име на поета, цял живот е
саможив хипохондрик, но понеже е хубавец,
винаги е бил преследван от жените. А той
се спасявал от домогванията им с панически
бяг, убеден, че зла орисница го е обрекла
на гонения и самота. Въпреки това
напориста столична госпожица го
преследвала с месеци. Докато той отсъства,
тя пренася трикрилния гардероб с
тоалетите си в квартирата му. Настанява
се с надеждата, че притиснат от общественото
мнение, Разцветников ще се ожени за нея.
Той обаче дълги седмици спи при приятели
и се прибира чак когато кандидат-невестата
отчаяна напуска заедно с гардебора си.
През зимата
на 1917-1918 г.
обаче Асен лети на крилете на любовта.
В родното му село Драганово, Великотърновско,
е дошла нова учителка - Райна Савова.
Двамата са връстници, родени са през
1897 г. Девойката е столичанка, но страда
от възпаление на белите дробове и
лекарите й препоръчали да се махне от
София на чист селски въздух, докато
оздравее. Разцветников е влюбен страстно
и опасно. Следи всяка крачка на красивата
учителка и болезнено я ревнува от всеки,
дръзнал да размени дума с нея. У дома не
прави нищо друго, освен да рисува портрети
на Райна и да й посвещава стихове. Момъкът
губи съня си, престава да се храни,
изнемощява... Разтревожен, баща му Петко
моли учителката да обърне поне малко
внимание на сина му, за да не изгуби
разсъдъка и здравето си. Асен също има
слаби дробове. Трогнато, момичето се
съгласява на среща. Младият поет извежда
възлюбената си на разходка извън селото
и й признава чувствата си. Райна е
притеснена от стихийната му страст. Не
е сигурна, че може да й отговори подобаващо
и предлага на Асен само своето приятелство.
Тя не е някаква надута фръцла. Просто
не иска да има по-задълбочени отношения,
защото е с крехко здраве. Двамата разменят
нежни писма повече от 30 години. По онова
време обаче единствената им интимност
е захарната целувка, собственоръчно
приготвена от младата учителка и
поднесена от нея на поета в разгара на
селска вечеринка.
Верни
на сантимента на епохата, двамата се
заклеват никога да не прекрачат прага
на истинското приятелство и понеже има
опасност да се разболеят от туберкулоза,
никога да не се женят.
Писателят
Владимир Русалиев твърди, че г-ца Савова
е измислила псевдонима на поета. Той не
харесвал рожденото си име Асен
Коларов
и подписвал стиховете си като
Хенри Фей, Кент, Пчела... Но
нито един не му се струвал подходящ.
Една сутрин отърчал сияещ при Райна и
от вратата извикал: „Измислих
си псевдоним -
Светлоструйников!“
Тя обаче не е във възторг:
„Луд ли си? Я се чуй -
струи от мене светлина! Голяма глупост...
Разцветников! Това е!“
Така се ражда името, с което поетът ще
подпише най-прочувствените си стихове.
Райна също
реди
рими, но успява да издаде само една
стихосбирка през 1940 г. Животът ги
разделя. Асен следва славянска филология
и право в София, продължава образованието
си ъв Франкфурт и Виена. Райна заминава
за Париж и учи в Сорбоната. Но потокът
от писма не секва.
Както
повечето интелектуалци по онова време
и Разцветников има леви убеждения, но
последиците от Септемврийското въстание
през 1923 г. и атентата в църквата „Света
Неделя“ през 1925-а го изпълват с горест
и ужас. Той преживява всяка смърт на
съратник и приятел като лична трагедия
и излива чувствата си в баладите
„Каин“,
„Удавници“,
„Над
родните степи“,
в
стихосбирката „Жертвени
клади“
и в
поемата
си „Двойник“.
Притеснен от разочарованието, че и
хората, които е смятал за братя по идеи,
също убиват, поетът решава да замине за
Париж при жената, която обича от
20-годишен. Райна е във възторг от
перспективата да заживеят заедно в
града на любовта, да четат поезия и да
споделят творчеството си. Във Франция
обаче Разцветников потъва в дълбока
депресия. Вместо да реди любовни рими,
той се оплаква на Райна, че текстът,
който е започнал да пише в България, „го
гледа с питащи очи“, а той не е в състояние
да продължи. Савова унива заради любимия
си. За да я развесели, той й съчинява уж
забавни стихове, които я ужасяват:
Само на обед ще срещнат
във вестника,
Че в полунощ не знам
кой си Разцветников,
луд и пиян от прозореца
скочил е
и е останал безжизнен
на плочите.
Асен
целува любимата си за сбогом и се връща
в София, за да поплаче на приятелско
рамо за несъстоялото се щастие. Христо
Миндов, с когото се познават от детинство,
казва, че Разцветников нелепо-поетично
се опитвал да обясни бягството от полето
на любовта.
„За
да обича човек, дълбоко и всеотдайно,
той трябва да усеща любовта като песен,
която се стопява в душата му. Да потънеш.
Да изчезнеш. Да стане толкова тихо, че
просто да „вали
тишина“.“
И
в живота му задълго се настанява тишината
на чувствата. Писмовният роман с Райна
продължава до самата му смърт. Двамата
са толкова свързани духовно, че в нощта
срещу 30
юли 1951 г. странен
сън спохожда възлюбената му, твърди
Галина Минчева.
На любимата на поета й се присънва, че
е поканена на тържество в Съюза на
българските писатели. Там са Дора Габе,
Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев,
Никола Фурнаджиев, настанени на дълги
Т-образно разположени маси. Внезапно
влиза Разцветников, облечен в сив костюм,
и й казва: „Тръгвам
на далечен път, вечен път.“
Райна е потресена. Тя е убедена, че
сънищата й са пророчески и когато й се
яви някой в сиво, той вече не е между
живите. На другия ден чува по радиото
вестта за кончината на поета.
Борис
Цветанов обаче разкрива пред сайта
„Десант“, че Райна не е единствената
жена в живота на Разцветников. В заника
на дните си той изпитва огнени чувства
към друга поетеса - родената в Санкт
Петербург Антония Хан Ботева. Връзката
им е описана от краеведа Никола Чолаков,
учител в Драганово, родното село на
поета. Той раздипля биографията на
рускинята.
Антония
е родена в Санкт Петербург на 21 септември
1899 г.
Дядо
й Едуард Хан е германец,
емигрирал в Русия. Баща
й е бил учен химик, доктор на природните
науки. Майка й
Ема е естонка. В младостта си тя е
гувернантка
на Наташа Сикерина, първата любима на
композитора Александър Скрябин.
В Петербург
г-ца
Хан
посещава частно
училище за благородни девици. В дома им
се говори на немски,
руски, френски и английски език.
Семейството
напуска Русия през 1918 г. и се установява
в Германия. Антония иска да учи медицина,
но няма средства и се записва в двегодишни
педагогически курсове. Младата дама
пише стихове, разкази и си води художествен
дневник до смъртта си през 1962 г. Чрез
писма се запознава с Христо Ботев
Велковски, който учи за агроном в
България. Женят се, но бракът й не е
щастлив. През годините Антония учителства
в Априловската гимназия в Габрово,
Угърчин, Плевен и в София.
С
Разцветников се запознават през 1949 г.
в дома на неговия приятел Гео Крънзов,
писател, режисьор и журналист. Асен е
самотен и разяждан от мании. Той е убеден,
че Държавна сигурност го следи и иска
да го убие. Намира пристан в обятията
на Антония. Тя е до него в най-черните
му фантазии, в най-болезнените моменти,
дори когато е на легло. Разцветников е
взрян в здравословното състояние през
целия си живот, но започва да вдига
необяснимо температура. В началото го
лекуват от маларична треска. Той иска
да се лекува във Виена, но го изпращат
в Съветския съюз. Там медицинските
светила му откриват левкемия. От Москва
изпращат в София урната му. Някои от
приятелите му подозират, че е убит. В
горещия юлски ден радиото съобщава
трагичната вест и зазвучава траурна
музика. Лидия Буюклиева, дъщерята на
Антония Хан Ботева, разказва: „Майка
ми чу по радиото вестта. Стоеше като
вцепенена. Не можеше да повярва. А след
това избухна в горестен плач... Асен беше
за нея голямата й среща в живота!“
Параноята
Приятелите на поета си спомнят, че и най-малката несгода за него била Шекспирова трагедия. Навсякъде му се привиждали врагове, дебнели го заговори. Често се оплаквал на високопоставени писатели с добри позиции във властта като Христо Радевски, Георги Караславов, Камен Зидаров, че Държавна сигурност го следи. Толкова е убеден, че се жалва дори на тогавашния министър-председател Вълко Червенков. Зидаров, който му е много добър приятел, за да го разубеди, го води при началника на разузнаването, за да се увери, че няма причини да бъде следен. Това не успокоява параноичния поет. Той отронва пред приятели: „Щастието вероятно е фалшива монета, но в живота всеки човек трябва да си остави поне едно прозорче, за да влезе щастието, ако реши да го посети.“
Автор е на шлагери и
преводи
„Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си...“ - изповядва Разцветников. И действително той е сред малцината писатели, които се издържат единствено чрез словото. Дори задълбочените литературоведи не знаят, че той е автор на текстовете за най-популарните навремето шлагери: „Аз си имам две съседки“, „Недей тъгува за мойта изневяра“, „Сънувах те до мене“, „Дете на моите години“, „Тумбалалайка“... Пред композитори, певци и производители на грамофонни плочи той ги представя като преводи, защото се срамува от „поетичната си ширпотреба“. Но пред приятеля си Гео Крънзов признава, че с една-две песнички си докарва колкото от цяла стихосбирка. Акад. Николай Кауфман проучва и издирва 1500 стари градски песни и доказва авторството на Разцветников на 33 от тях, но вероятно са много повече.
Освен
това е написал и химн на София, а като
даровит преводач от немски, френски и
старогръцки е вложил талант в българските
версии на „Херман
и Доротея“
от Гьоте, „Тартюф“
от Молиер, откъси
от „Илиада“,
на романи от Емилио Салгари, Габриел
Фери, Стефан Цвайг и др.
Създал е дори реклами
за
пудрата „Коти“.
Нещастен и в смъртта
Дори
посмъртно се потвърждава убеждението
на Асен Разцветников, че зла орисница
го е целунала. Той си отива от живота в
Москва и оттам изпращат урната му в
София. Понеже няма роднини, тленните му
останки отиват в Съюза на българските
писатели. Докато урежда погребението,
тогавашният председател на огранизацията
Георги Караславов държи урната върху
бюрото си. Една сутрин обаче чистачката
вижда „красива кутийка, пък пълна с
пепел“, и я изпразва в кофата за боклук.
За да избегнат грандиозния скандал, от
СБП набързо я запълват с пръст и
церемонията минава без сътресения.
Приятелят му, поетът Никола
Фурнаджиев, пише в спомените: „Ако
поетът ни гледа отнякъде, би казал:
„Виждате
ли, че бях прав. Дори и след смъртта си
трябва да се страхувам.“