Асен Разцветников 30 години обича една жена от разстояние

Шепот от стари дантели - авторът на "Тръгнал кос" нямал късмет в любовта

Всеки е тананикал песничката „Тръгнал кос“, но малцина знаят, че автор на стиховете е Асен Разцветников - нежният лирик, който за децата е редял пленително игриви рими. В любовта обаче е бил нещастен и неразбран, макар псевдонимът му да е измислен от жената, която обича повече от 30 години.

Асен Коларов, както е истинското име на поета, цял живот е саможив хипохондрик, но понеже е хубавец, винаги е бил преследван от жените. А той се спасявал от домогванията им с панически бяг, убеден, че зла орисница го е обрекла на гонения и самота. Въпреки това напориста столична госпожица го преследвала с месеци. Докато той отсъства, тя пренася трикрилния гардероб с тоалетите си в квартирата му. Настанява се с надеждата, че притиснат от общественото мнение, Разцветников ще се ожени за нея. Той обаче дълги седмици спи при приятели и се прибира чак когато кандидат-невестата отчаяна напуска заедно с гардебора си.

През зимата на 1917-1918 г. обаче Асен лети на крилете на любовта. В родното му село Драганово, Великотърновско, е дошла нова учителка - Райна Савова. Двамата са връстници, родени са през 1897 г. Девойката е столичанка, но страда от възпаление на белите дробове и лекарите й препоръчали да се махне от София на чист селски въздух, докато оздравее. Разцветников е влюбен страстно и опасно. Следи всяка крачка на красивата учителка и болезнено я ревнува от всеки, дръзнал да размени дума с нея. У дома не прави нищо друго, освен да рисува портрети на Райна и да й посвещава стихове. Момъкът губи съня си, престава да се храни, изнемощява... Разтревожен, баща му Петко моли учителката да обърне поне малко внимание на сина му, за да не изгуби разсъдъка и здравето си. Асен също има слаби дробове. Трогнато, момичето се съгласява на среща. Младият поет извежда възлюбената си на разходка извън селото и й признава чувствата си. Райна е притеснена от стихийната му страст. Не е сигурна, че може да й отговори подобаващо и предлага на Асен само своето приятелство. Тя не е някаква надута фръцла. Просто не иска да има по-задълбочени отношения, защото е с крехко здраве. Двамата разменят нежни писма повече от 30 години. По онова време обаче единствената им интимност е захарната целувка, собственоръчно приготвена от младата учителка и поднесена от нея на поета в разгара на селска вечеринка.

Верни на сантимента на епохата, двамата се заклеват никога да не прекрачат прага на истинското приятелство и понеже има опасност да се разболеят от туберкулоза, никога да не се женят.

Писателят Владимир Русалиев твърди, че г-ца Савова е измислила псевдонима на поета. Той не харесвал рожденото си име Асен Коларов и подписвал стиховете си като Хенри Фей, Кент, Пчела... Но нито един не му се струвал подходящ. Една сутрин отърчал сияещ при Райна и от вратата извикал: „Измислих си псевдоним - Светлоструйников!“ Тя обаче не е във възторг: „Луд ли си? Я се чуй - струи от мене светлина! Голяма глупост... Разцветников! Това е!“ Така се ражда името, с което поетът ще подпише най-прочувствените си стихове.

Райна също реди рими, но успява да издаде само една стихосбирка през 1940 г. Животът ги разделя. Асен следва славянска филология и право в София, продължава образованието си ъв Франкфурт и Виена. Райна заминава за Париж и учи в Сорбоната. Но потокът от писма не секва.

Както повечето интелектуалци по онова време и Разцветников има леви убеждения, но последиците от Септемврийското въстание през 1923 г. и атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925-а го изпълват с горест и ужас. Той преживява всяка смърт на съратник и приятел като лична трагедия и излива чувствата си в баладите „Каин“, „Удавници“, „Над родните степи“, в стихосбирката „Жертвени клади“ и в поемата си „Двойник“. Притеснен от разочарованието, че и хората, които е смятал за братя по идеи, също убиват, поетът решава да замине за Париж при жената, която обича от 20-годишен. Райна е във възторг от перспективата да заживеят заедно в града на любовта, да четат поезия и да споделят творчеството си. Във Франция обаче Разцветников потъва в дълбока депресия. Вместо да реди любовни рими, той се оплаква на Райна, че текстът, който е започнал да пише в България, „го гледа с питащи очи“, а той не е в състояние да продължи. Савова унива заради любимия си. За да я развесели, той й съчинява уж забавни стихове, които я ужасяват:

Само на обед ще срещнат във вестника,

Че в полунощ не знам кой си Разцветников,

луд и пиян от прозореца скочил е

и е останал безжизнен на плочите.

Асен целува любимата си за сбогом и се връща в София, за да поплаче на приятелско рамо за несъстоялото се щастие. Христо Миндов, с когото се познават от детинство, казва, че Разцветников нелепо-поетично се опитвал да обясни бягството от полето на любовта. „За да обича човек, дълбоко и всеотдайно, той трябва да усеща любовта като песен, която се стопява в душата му. Да потънеш. Да изчезнеш. Да стане толкова тихо, че просто да „вали тишина“.“

И в живота му задълго се настанява тишината на чувствата. Писмовният роман с Райна продължава до самата му смърт. Двамата са толкова свързани духовно, че в нощта срещу 30 юли 1951 г. странен сън спохожда възлюбената му, твърди Галина Минчева. На любимата на поета й се присънва, че е поканена на тържество в Съюза на българските писатели. Там са Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, настанени на дълги Т-образно разположени маси. Внезапно влиза Разцветников, облечен в сив костюм, и й казва: „Тръгвам на далечен път, вечен път.“ Райна е потресена. Тя е убедена, че сънищата й са пророчески и когато й се яви някой в сиво, той вече не е между живите. На другия ден чува по радиото вестта за кончината на поета.

Борис Цветанов обаче разкрива пред сайта „Десант“, че Райна не е единствената жена в живота на Разцветников. В заника на дните си той изпитва огнени чувства към друга поетеса - родената в Санкт Петербург Антония Хан Ботева. Връзката им е описана от краеведа Никола Чолаков, учител в Драганово, родното село на поета. Той раздипля биографията на рускинята.

Антония е родена в Санкт Петербург на 21 септември 1899 г. Дядо й Едуард Хан е германец, емигрирал в Русия. Баща й е бил учен химик, доктор на природните науки. Майка й Ема е естонка. В младостта си тя е гувернантка на Наташа Сикерина, първата любима на композитора Александър Скрябин. В Петербург г-ца Хан посещава частно училище за благородни девици. В дома им се говори на немски, руски, френски и английски език. Семейството напуска Русия през 1918 г. и се установява в Германия. Антония иска да учи медицина, но няма средства и се записва в двегодишни педагогически курсове. Младата дама пише стихове, разкази и си води художествен дневник до смъртта си през 1962 г. Чрез писма се запознава с Христо Ботев Велковски, който учи за агроном в България. Женят се, но бракът й не е щастлив. През годините Антония учителства в Априловската гимназия в Габрово, Угърчин, Плевен и в София.

С Разцветников се запознават през 1949 г. в дома на неговия приятел Гео Крънзов, писател, режисьор и журналист. Асен е самотен и разяждан от мании. Той е убеден, че Държавна сигурност го следи и иска да го убие. Намира пристан в обятията на Антония. Тя е до него в най-черните му фантазии, в най-болезнените моменти, дори когато е на легло. Разцветников е взрян в здравословното състояние през целия си живот, но започва да вдига необяснимо температура. В началото го лекуват от маларична треска. Той иска да се лекува във Виена, но го изпращат в Съветския съюз. Там медицинските светила му откриват левкемия. От Москва изпращат в София урната му. Някои от приятелите му подозират, че е убит. В горещия юлски ден радиото съобщава трагичната вест и зазвучава траурна музика. Лидия Буюклиева, дъщерята на Антония Хан Ботева, разказва: „Майка ми чу по радиото вестта. Стоеше като вцепенена. Не можеше да повярва. А след това избухна в горестен плач... Асен беше за нея голямата й среща в живота!“

Параноята

Приятелите на поета си спомнят, че и най-малката несгода за него била Шекспирова трагедия. Навсякъде му се привиждали врагове, дебнели го заговори. Често се оплаквал на високопоставени писатели с добри позиции във властта като Христо Радевски, Георги Караславов, Камен Зидаров, че Държавна сигурност го следи. Толкова е убеден, че се жалва дори на тогавашния министър-председател Вълко Червенков. Зидаров, който му е много добър приятел, за да го разубеди, го води при началника на разузнаването, за да се увери, че няма причини да бъде следен. Това не успокоява параноичния поет. Той отронва пред приятели: „Щастието вероятно е фалшива монета, но в живота всеки човек трябва да си остави поне едно прозорче, за да влезе щастието, ако реши да го посети.“

Автор е на шлагери и преводи

„Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си...“ - изповядва Разцветников. И действително той е сред малцината писатели, които се издържат единствено чрез словото. Дори задълбочените литературоведи не знаят, че той е автор на текстовете за най-популарните навремето шлагери: „Аз си имам две съседки“, „Недей тъгува за мойта изневяра“, „Сънувах те до мене“, „Дете на моите години“, „Тумбалалайка“... Пред композитори, певци и производители на грамофонни плочи той ги представя като преводи, защото се срамува от „поетичната си ширпотреба“. Но пред приятеля си Гео Крънзов признава, че с една-две песнички си докарва колкото от цяла стихосбирка. Акад. Николай Кауфман проучва и издирва 1500 стари градски песни и доказва авторството на Разцветников на 33 от тях, но вероятно са много повече.

Освен това е написал и химн на София, а като даровит преводач от немски, френски и старогръцки е вложил талант в българските версии на „Херман и Доротея“ от Гьоте, „Тартюф“ от Молиер, откъси от „Илиада“, на романи от Емилио Салгари, Габриел Фери, Стефан Цвайг и др. Създал е дори реклами за пудрата „Коти“.

Нещастен и в смъртта

Дори посмъртно се потвърждава убеждението на Асен Разцветников, че зла орисница го е целунала. Той си отива от живота в Москва и оттам изпращат урната му в София. Понеже няма роднини, тленните му останки отиват в Съюза на българските писатели. Докато урежда погребението, тогавашният председател на огранизацията Георги Караславов държи урната върху бюрото си. Една сутрин обаче чистачката вижда „красива кутийка, пък пълна с пепел“, и я изпразва в кофата за боклук. За да избегнат грандиозния скандал, от СБП набързо я запълват с пръст и церемонията минава без сътресения. Приятелят му, поетът Никола Фурнаджиев, пише в спомените: „Ако поетът ни гледа отнякъде, би казал: „Виждате ли, че бях прав. Дори и след смъртта си трябва да се страхувам.“

Катя Паскалева се влюбва в последния си мъж от глад

Иван Росенов е 6 години по-малък и умира 6 години след нея от същия рак

 Катя Паскалева и Иван Росенов на снимките на филма „Спирка за непознати”, излязъл на екран през 1988 г.

Незабравимата актриса Катя Паскалева, която щеше да навърши 70 години на 18 септември, ще бъде почетена подобаващо през ноември на Киномания. Тогава ще е премиерата на филма на Георги Тошев за нея, ще бъде представена книга по нейните дневници и бележки, изложба с нейни снимки и акварели.  Приятелите и почитателите на Мария от „Козия рог” се събраха на рождения й ден пред паметната плоча, поставена върху кооперацията на бул. „Мадрид”, където е живяла заедно с последната си голяма любов – режисьорът Иван Росенов.

Как започва тяхната любовна история, наситена с много чувства, поезия и споделено усещане за живота? С глад! Това разказа пред epicenter.bg близката приятелка на Катя Паскалева – актрисата Елена Жандова. 

„В един студен зимен ден аз и Катето бяхме гладни и явно Иван Росенов, който по онова време беше асистент-режисьор на Христо Христов, също е бил гладен. Двете се чудехме дали да излезем да купим нещо и Катя да сготви (напук на приказките, че е лоша домакиня, тя готвеше прекрасно) или да отидем в Клуба на архитектите. Любовта им почна между глада и снега. Нощта беше страшно снежна, всичко беше замръзнало. Ние с Катя успяхме да намерим маса. Появиха се двама джентълмени – Иван Росенов и Любо Лачански. Попитаха ни могат ли да седнат при нас. Всички се познавахме, хубаво ни беше, много се смяхме. Тръгнахме да си ходим. Заваля сняг. С Катя живеехме от двете страни на парка „Заимов”. Решихме да изпратим първо нея, а после мен. Отдолу – лед, отгоре – сняг. Джентълмените уж ни помагаха. Иван хвана Катя. Много е красиво, вървим между огромни преспи, натрупани от почистващите машини. И както вървяхме напред с Любо Лачански, изведнъж... няма ни Катя, ни Иван. Изчезнаха! Чак на другия ден ги видях двамата. И повече не се разделиха! Любовта им бе една красива история, започнала сред красив декор”, припомни си дъщерята на големия режисьор Захарий Жандов и археоложката Ваня Акрабова.

През 1979 година Катя Паскалева вече се е разделила с първия си съпруг, легендарния пловдивски художник Георги Божилов-Слона. Двамата се развеждат, но остават толкова добри приятели, че понякога се събират просто да помълчат заедно. За това свидетелства и Елена Жандова, която им е гостувала в Пловдив още докато са семейство. С Иван Росенов пък Катя отива да я види в Димитровград, докато играе в тамошния театър. „В квартирата ми нямаше нищо и когато решихме да направим салата, свалихме плафониерата от стълбището и я използвахме вместо чиния”, смее се Жандова, единствената българка играла в експерименталния „Ливинг тиътър” в Ню Йорк. – Когато Слона се разболя, Катя вече беше женена за Иван, но ходеше в болницата да му помага. Жоро беше менторът за нейния свят. А Иван се оказа, че също носи цял един свят в себе си. Това са хора, успяли да създадат в душите си собствени светове и да се движат в тях”.

Катя Паскалева и Иван Росенов са много емоционални, отношенията им не са равни и безоблачни, но пък имат еднакви вкусове за музика, изобразително изкуство, книги и театър. Любовта им се изразява в дребните наглед жестове. В началото на връзката им тя е известна актриса с цял поменик от награди, а той режисьор с няколко документални филма, който все още търси своето място в игралното кино. Когато Елена ги кани да я посетят в Ню Йорк, Катя казва „Нека отиде Иван”, предусетила, че той има нужда да види друг свят, да се докосне до нова култура и че там ще направи впечатление със своя талант.  Росенов пък й отдава цялото си сърце и време, когато на Паскалева се случва най-ужасното нещо, което може да сполети една актриса – тумор в гърлото. Той е до нея и в най-тежките моменти, носи я на ръце като бебе. Утешава я, когато в посолството в Париж, където е на лечение заради рака, научава за смъртта на Слона и се срива на колене пред една от картините му. 

„Има нещо символично за дълбоката им, кармична сякаш връзка - нейният тумор бе отпред на гърлото, а неговият – на отзад на врата. Символично е, че той беше шест години по-млад от нея и почина точно шест години, след като тя си отиде. Иван направи такива неща за Катя, които трудно могат да се опишат”, сподели Елена Жандова. – Малцина знаят Катя за колко хора от семейството си се грижеше, колко щедра и благородна беше, никак не беше амбициозна и алчна. Беше преизпълнена с уважение към човека – от най-добрия до най-лошия. На екрана тя притежаваше невероятна сила, но Катя имаше и много силен характер. Същевременно бе и един от най-нежните хора, които аз познавам. Затова колкото и бурни взаимоотношения да са имали с Иван, между тях имаше една нежност. Те бяха страстни – в работата си, в мечтите си, в чувствата си. Любовта им тръгна от преспите и достигна до нечовешки измерения, когато Катя се разболя”, отрони Жандова. 

Истинската дълбочина на любовта им проличава в книгата „Книжни квадратчета”, която Иван Росенов издава след кончината на Катя Паскалева. В нея са събрани бележките, писани от актрисата на листчета, през последните си дни в болница „Лозенец”, нейни акварели и рисунки. И признания в любов:

Иване, скъпо мое шашлыче! Обичам те много!

Много, колкото и ти мен!

Ех, да можехме да поскиторим малко сега!

Да зацепим към Ню Йорк, а?

Хайде! Обичам те!

Катя

Иван Росенов пък разказва пред Кеворк Кеворкян във „Всяка неделя” след като Паскалева си отива от живота: „Поразителни бяха последните й дни в болницата. Тя продължи да се самоизследва, сякаш, за да разбере как може да се изиграе и тази финална роля без нито един стон. Две години се бори с болестта. Но когато й направиха трахеостомата, тя  разбра, че няма вече надежда и се вкопчи в писалката. Накрая аз едва я извадих от ръката й.

Тя нямаше съзнание за кариера, не приличаше на актриса, живееше без превзетости. Това за нея беше съдба, начин на живот, нещо като вдишването и издишването. И когато си поемеше дълбоко въздух, тогава беше щастлива”.

В предговора към „Книжни квадратчета” Росенов признава: "Няма нищо по-трудно от това да застанеш пред белия лист и да напишеш няколко думи за човека, който ти е бил най-близък и днес вече не е между живите. Особено когато този човек се нарича Катя Паскалева и вече принадлежи на всички... „

Да, Катя Паскалева принадлежи на всички, но любовта й до края е само за нейния Иван.

Изгората на Каблешков е Рада от „Под игото“

Чак след Освобождението от турско робство Мария Българова разбира за самоубийството на любимия си

Магдалена Гигова

Всеки, който е ходил на училище, помни, че Тодор Каблешков е написал Кървавото писмо, което възвестява началото на Априлското въстание. Малцина обаче знаят, че апостолът от Четвърти революционен окръг е имал нежна и романтична душа, пишел е стихове и превеждал от френски „Граф Монте Кристо“. Съвсем неизвестна пък е любовта му към учителката Мария Българова, възпята от Вазов като Рада Госпожина в „Под игото“. Разбира се, патриархът на българската литература взема само някои отличителни черти на Каблешковата годеница, която за разлика от Рада не е сираче, а една от петте дъщери на беден занаятчия.

„Госпожина беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече… Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.“
Описанието на Иван Вазов подсказва защо за Тодор Каблешков младата даскалица е първата и последна любов. Той често посещава копривщенското училище, където учителстват Мария Бочева Българова и Евлампия Векилова. Мария, която е две години по-малка от него, му прави впечатление с родолюбивите си копнежи и готовността да даде живота си за освобождението на България - нещо, за което и той мечтае. Младото момиче е увлечено не само по революционните идеи. Тодор е висок, рус и красив, облечен алафрангата и по-образован и начетен от всички мъже, които познава. Освен това й посвещава наивни, но трогателни любовни стихове.

Учителката трябва да се прибере в Сопот и раздялата им, макар и тъжна, не разстройва младите влюбени. Те са убедени, че скоро ще се видят. На прощаване, както пише Галина Минчева, Каблешков подарява на либето си своя портрет и една малка ножичка с думите: „Давам ти лика си, за да ти напомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако попаднеш някога беззащитна в турски ръце!“ До края на живота си Българова пази този дар като спомен за любовта им.

За изгората на революционера се знае, че е родена в Сопот през 1853 година. Като изтърсаче в семейството Мария била любимка на баща си гайтанджията Бочо Урумът. Той бил истински родолюбец и мразел еднакво и турци, и гърци, а понеже думата „урум“ имала гръцки корен, той се прекръстил на Българов. За да изучи щерка си, занаятчията я дал за послушница при леля й в Сопотския манастир. Умното момиче завършило с отличие тамошното училище. Това осигурило на 15-годишната Мария работа в девическото школо на Копривщица, където търсели добре образована учителка. Разбрали за патриотичната й закваска, местните революционери Петко Бояджиев и Тодор Каблешков носели на момичето не само храна, ами и „подривни“ материали. Любовта на Българова и Тодор е толкова силна, че само на нея и на близкия си приятел и съученик от френския лицей „Мехтеп Султание“ в Галата сарай Константин Величков Каблешков доверява налудничавата си идея да убие султана. Впечатлителната учителка е безкрайно горда, че обича такъв решителен човек. Революционерът е убеден, че щом попадне в Цариград и наблюдава как султан Абдул Азис всеки петък излиза от двореца си, за да отиде в джамията „Йълдъз кьошк“, ще разучи навиците му и ще открие пробив в сигурността. После ще разработи план и ще издебне най-подходящия момент да се хвърли върху омразния владетел и да го убие. С това ще предизвика безредици в Османската империя. Те ще доведат до намеса на Великите сили и освобождението на българите. Слава Богу, малко преди да тръгне за турската столица, смислените доводи на Константин Величков го възпират от крайно неразумната постъпка, твърди историкът Илия Рангелов.

Сопотските големци решават да изпратят будната даскалица да продължи образованието си в Пловдив и тя временно се разделя с Каблешков. Той проявява разбиране. „Трябва да знаеш, че человек кога се реши да бъде за полза на народа си, принуден е да изоставя по някой път собствената си работа, а понякогаш и най-приятните си минути за наслаждение“, пише Тодор. Чувствата помежду им обаче остават все така силни. Мария не се задоволява само с учителската професия, а става секретарка на женското дружество в Сопот, на което председател е майката на Иван Вазов баба Съба. Оттам и преките наблюдения на поета за личността й.

Двамата влюбени се срещат отново, когато Каблешков, вече като апостол, възражда в Сопот местния революционен комитет. Успяват да откраднат мигове да се видят не само по „народната работа“. Имат и няколко романтични срещи, при които Тодор разкрива, че в душата му цъфти дълбока и чиста любов. Девойката му отвръща със същото. Тя предлага да ушие знамето на сопотските въстаници. Пряпорецът е везан със сърма и много чувство, но Мария напусто очаква вест от любимия си. Понеже не получава хабер от Каблешков, баща й зазижда знамето в оградата на къщата им за по-сигурно. По-малкият син на Мария - Борис, има друга версия за флага, но потвърждава отношенията на родителката си с революционера в своите спомени: „В Копривщица майка ми привлича вниманието на Тодор Лулчов Каблешков, на когото в кратко време става доверено лице, а по-късно годеница. След смазване на Априлското въстание Каблешков минава през Сопот и в последната среща с майка ми остава на съхранение при нея знамето на Копривщица, бинокъла си, часовника и няколко фотографски снимки... Заедно с цялото население на Сопот тя понесла тежките изпитания, свързани с бягството към Балкана под напора на башибозушките орди.“

Чак след Освобождението Българова научава подробности за залавянето на любимия си от турците, мъченията, на които е подложен в ловешкия и търновския зандан, и самоубийството му преди публично да бъде обесен в Габрово. Тогава Мария отива при Ана, втората майка на Тодор. (Тя е отгледала него, братята и сестрите му като свои деца.) Учителката й дава портрета, който любимият й е подарил, за да има страдащата жена поне един спомен от сина си. Двете поддържат сърдечна връзка до кончината на Каблешкова.

Годеницата на революционера го носи дълго в сърцето си. Свидетелство за любовта й е нейно писмо до съпругата на Петко Кунджурджията, в което Българова споделя, че е най-злочестата жена на земята, тъй като „предметът на нейната обич е изчезнал завинаги“.

Дори когато се омъжва за опълченеца, герой от боевете при Стара Загора Богдан Бракалов, настоява да кръсти първородния им син Тодор. Съпругът й няма нищо против. Преди да свържат живота си, Мария изповядва пред Богдан за любовта си към Каблешков. Признава, че винаги ще го обича и никога няма да го забрави. Вместо да се разлюти, Бракалов е трогнат от верността й. Веднага вика свещеник да благослови годежа им и още същия ден води избраницата си в Калофер, за да я представи на майка си. Двамата имат девет деца. Любимата на Каблешков умира на 66 през 1919 година.

Поборническият род

Родът Каблешкови е сред малкото български фамилии, които имат документи за съществуването си отпреди повече от век. Запазено е свидетелство за делба от 1800 година на името на основателя на клана - дядо Никола. Най-големият му син, роден около 1750 година, се казва Дончо. Той има четирима синове и три дъщери: Лулчо, Цоко, Никола, Тодор, Пена, Рада и Мария. Първият - Лулчо, е бащата на Тодор Каблешков. Чорбаджи Лулчо имал търговски нюх и натрупал доста имане, но обичал да казва, че децата му трябва да бъдат честни хора и родолюбиви българи. Той подпомага с 2000 гроша строежа на местното училище, подкрепя финансово и Априлското въстание, непрекъснато прави дарения на Рилския манастир. По време на въстанието цялото му имущество е разграбено и унищожено. Той обаче умира щастлив, защото доживява Освобождението.

Първата жена на Лулчо - Стойка Чичова, умира млада и го оставя с четири невръстни деца на ръце - Нона, Тодор, Ана и Андон. За да ги изгледа, чорбаджията бързо се жени втори път за Ана. Тя е от известна сопотска фамилия и му ражда пет деца, но не прави разлика между своите и доведените, а ги обсипва с любов и грижи. Едва в напреднала възраст потомците й разбират, че са от две майки. Ана е не само родител, а и вярна приятелка и поддръжничка за Тодор. Заедно с него тя се заклева пред Евангелието, пищова и камата и помага всякак на революционния комитет. Смелостта и самообладанието й помагат на Каблешков да се измъкне незабелязано от къщи и да обяви въстанието. Когато бунтът е потушен, а любимият й син се самоубива, Ана е безутешна.

Нона, по-голямата сестра на революционера, открива в Битоля първото българско училище и посвещава живота си на образованието в Македония. Единственият й син е убит в Балканската война, а тя умира в мизерия. Братът на Тодор - Стоян, завършва педагогика и философия в Цюрих. По-късно става главен директор на всички български училища в Македония. Той е и един от организаторите на Илинденското въстание. Руският консул в Скопие успява да го спаси от бесилото с уговорката кракът му никога да не стъпва в Македония. Когато се завръща в България, Стоян дълги години е председател на Съюза на учителите. Сътрудничи на БАН и участва във всички разкопки в Шуменско. С неговата помощ е учредена първоначалната експозиция на музея „Тодор Каблешков“ в Копривщица.Дъщерята на Стоян - Ана, завършва музикална академия и завещава цялото си имущество на родната си Копривщица. Антон Каблешков, племенник на апостола, също дарява целия си имот на държавата. Друг негов племенник - Стоян Куюмджиев, е автор на монументалното пано на Свети свети Кирил и Методий за гроба на Кирил в Рим. Официалното му откриване е на 21 юни 1975 г. в черквата „Сан Клементе“.

Прочутият род е дал на България генералите Илия и Никола Каблешкови, участници в Първата световна война и дългогодишни преподаватели във Военното училище в София. Първият българин, защитил дисертация по стоматология в чужбина - Лука Каблешков, е от същата фамилия. Интересна е и личността на Атанас Каблешков. Той пръв въвежда т.нар. лагерувано съхраняване на вина у нас. През 1893 г. той налива плевенска гъмза в бутилки, които отлежават наклонени под определен ъгъл към запушалката, за да няма съприкосновение на течността с въздуха. Виното в тази партида от 200 шишета не е променило вида си до днес и се смята за най-старото в България.

Недко Каблешков пък събира документи и записва безброй спомени за своя род. Той е известен адвокат в Пловдив. При него се отбива приятелят му Алеко Константинов, часове преди да бъде застрелян погрешка. Той е много близък и с Иван Вазов. Негов завет е мисълта „Не бива да се търси награда за стореното от обич. Бедна е всяка любов, която може да се измери“.

Кой е авторът на Кървавото писмо

Тодор Каблешков е роден през 1851 г. в заможното семейство на копривщенския чорбаджия Лулчо Каблешков. През 1864-1867 учи в Пловдив. Една година по-късно заминава за Цариград, където продължаваобразованието си в „Галата сарай“. От 1873 до 1876 г. работи в Одрин като телеграфист, след това става началник-гара в Бельово. Където и да отиде, Тодор изнася сказки за освобождението на България чрез въоръжено въстание. Когато се връща в Копривщица, Каблешков се посвещава на каузата си. Определен е за ръководител на революционния комитет в родния си град и за помощник-апостол на Панагюрския революционен окръг. На 20 април пръв дава сигнал за начало на въстанието в Копривщица с прочутото си Кърваво писмо до панагюрци. Заедно с Панайот Волов предвожда чета. След потушаването на Априлското въстание е заловен в Троянския балкан и подложен на нечовешки изтезания в затворите на Ловеч и Търново. Самоубива се в конака в Габрово, преди да бъде обесен от турците. Тогава е на 25 години.

Румънска кралица люби проф. Иван Шишманов

Синът му се жени за по-възрастната с 23 години съпруга на семеен приятел

Магдалена Гигова

 

Проф. Иван Шишманов среща късната си любов, докато е на официално посещение в Румъния като министър на просвещението. По онова време близкият приятел на Иван Вазов е известен учен и спокойно женен от 18 години за студентската си любов Лидия. През 1904 година, обаче съдбата палаво разбърква коктейла на подредения му живот. Ученият е в Букурещ да посети няколко румънски училища, да гледа оперни и театрални постановки. Кралица Елизабета, която е чувала добри неща за българския интеректуалец, решава да се запознае лично с него. Появата й с крал Карол Първи в приемната на двореца поразява затрупаното под книги и ръкописи сърце на Иван Шишманов. Германката родена като принцеса Елизабете Паулине Одилие Луизе цу Вийд влиза облечена с елегантна черна рокля, но българският министър е привлечен не от тънката й талия, а от небрежните кичури, нежното й лице и дълбоките й сини очи.  „На тяхната повърхност плуваше отражение на ангелска душа“, пише Иван Шишманов в спомените си. И за двамата общуването е интелектуално предизвикателство, но и безкрайна хармония от еднакви вкусове в поезията, историята и музиката.  Любовните искри са неизбежни.  С часове ученият и кралицата разговарят на немски и на френски, четат един на друг любимите си пасажи от различни книги. Румънската кралица е и известна писателка. Под името Кармен Силва тя вече е публикувала няколко романа и стихосбирки в различни страни на Европа, вкл. в родната си Германия. Истинска буря се разразява, когато журналистите откриват кой се крие зад псевдонима. По онова време се носят слухове за сексуалната освободеност на Елизабета и отворения й брак с Карол Първи. Догадките, че интелектуалното приятелство е прераснало в нещо по-интимно са доста основателни. След 18 години вярност в брака, кабинетният учен е пометен от стихията на нова любов.

Когато се срещат за първи път Кармен Силва държи в ръцете си букет от рози. Тя е известна в България с любовните си стихове, разкази и новели „Разкази за Пелеш”, „Мисли на една кралица”, „Майстор Манол”, с които е допринесла за популяризирането на румънската култура не само у нас, а и в Европа. Кралицата е известен меценат. Ван гог и Пийт Мондриан са искали да я рисуват и са получили поддръжка от нея. Тя дори отстъпва на създателя на абстракционизма Мондриан един от замъците си, за да твори без битови притеснения.
Шишманов е запознат с творчеството на Кармен Силва, подчертава достойнствата на неповторимите й поетични образи и самобитен изказ. По времето на срещата им кралицата е около 50-те, но изключително младолика и красива. Шишманов е на 44- висок и привлекателен. Разговорът прескача от поезията към интимни неща, които човек споделя само със сродна душа. Елизабет неочаквано признава пред с когото съвсем скоро се е запознала, че никога не е обичала и никога не се е влюбвала. "Разбирам своя съпруг - крал Карол, завладяна съм от неговия открит и мъжествен характер, но това не е любов", споделя тя. И действително румънският монарх иска ръката й няколко дни след запознанството им, защото я намира за подходяща партия  баща й е княза майка й – принцеса от древни германски родове, също като неговия (Карол по произход е Хохенцолерн). Елизабет има добро образование, от малка пише стихове и учи пиано при Клара Шуман.... Бракът им е основан на приятелска хармония без чувства.
В Шишманов кралицата вижда мъжът, когото би искала да обича. Двамата се разхождат в огромния парк на двореца, забравили за другите си ангажименти и за приличието. Елизабет му разказва как се е появил псевдонимът й. Попитала професора си по латински как е е гора. Той отговорил „Силва”, а как е песен – „Кармен”. Иван пък й описва родния си Свищов и близкият роднина на семейството му Алеко Константинов. Въпреки свободомислието си, мнението на кралицата за гражданската свобода на жените се различава от това на Шишманов. Тя смята, че те могат да получават висше образование и да имат известни права в обществото, но основната им задача е да бъдат майки и съветници на мъжете си.
Българският министър и румънската кралица запазват чувствата един към друг до края на живота си. Срещите им обаче приключват, когато Шишманов подава оставка през 1907 година, заради несъгласие с репресиите след освиркването на Фердинанд. Двамата поддържат връзка и когато общественото мнение в Букурещ я обругава, заради връзката на престолонаследника с една от придворните й дами и Елизабет е принудена да лекува нервите си в изгнание. Писмата на малцита достигат до нея тогава, но тези на Иван минават през тужката цезка на дворцовия надзор. Шишманов признава единствено в дневника си, че за първи път от години съзнанието му е обсебено от жена.

  42 години живее с първата си любов

Професор Иван Д. Шишманов няма против да разказва за дружбата си с Вазов, но с достойнство крие „своето интимно аз”.  От сватбата им през 1886 годино до смъртта си той живее с първата си любов – законната си съпруга, с която са заедно цели 42 години.  Двамата се запознават в Женева, където Шишманов защитава докторат по експериментална психология. Бъдещата му жена Лидия е дъщеря на професора по литературна история Михайло Драгоманов, емигрант от Украйна. Българинът е отдаден на книгите, но в душата си носи искрицата на артист. Той се влюбва в образованата дама, която също е изкушена от литературата и  често публикува статии на културни теми в швейцарския печат. След венчавката Шишманови и проф. Драгоманов заживяват под един покрив в хармонично съзвучие. Лидия е повече приятелка и съветничка, отколкото обект на любовна страст за Иван Шишманов. А тя очевидно има нужда от нещо повече. Плахо се опитва да му каже, че зад прозорците на дома им на ул. „Шипка”, в който днес се е настанил известен ресторант, животът тече пълнокръвен и пъстър.  Ученият обаче е отдаден на своите изследвания и на образованието на народа. Той неизменно й отговаря: „Ние сме камъни на пиедестала, на който ще се издигне бъдеща България." Лидия не желае да бъде само камък, иска да участва в бляскавите балове и светските развлечения, подобаващи на съпруга й, който е известен професор и министър на просвещението с добро име в политиката. Шишманов отсича, че съдбата им е такава. Неведнъж украинката горчиво се шегува, че единствената му страст е четенето и преспокойно може да се оттегли в манастир , без да забележи липсата й.  Дори когато са в Швейцария, приятелите им непрекъснато обикалят красивите места около Женевското езеро и бродят по планините. Шишманов предпочита да замръква в читалните на библиотеките. Липсата на развлечения карат Лидия Шишманова да отвори в дома си един от първите литературни салони в София – по подобие на мадам дьо Стал в Париж. На чай и сладки в него се събират поети, писатели и интелектуалци да обсъдят последните европейски течения и да четат свои произведения.  Най-близките сътрудници на проф. Шишманов се изказват противоречиво за половинката му. Михаил Арнаудов, който по-късно наследява катедрата му в Софийския университет често придружава Лидия по балове, оперни и театрални спектакли, тъй като съпругът й непрекъснато намира извинения да не ходи. Арнаудов я описва в спомените си като тиха, много интелигентна и начетена. Константин Гълъбов обаче я смята за отегчителна и неотстъпчива.  Според него била отегчена от „кабинетния плъх” за когото се е омъжила и не се свеняла да му прави резки забележки дори пред непознати.  „Ако не знаеше, че е омъжена - пише Гълъбов в спомените си, - човек можеше да я вземе за стара мома. Толкова тягостна ставаше понякога със самостоятелността на мненията си и неотстъпчивостта в поддържането им."

В салона си Лидия Шишманова протяжно размишлявала върху културни теми или четяла на глас статии, които смятала да публикува в печата. Никой не отрича обаче заслугата на съпругата на учения, която събира, подрежда и подготва за печат целия му архив. Когато Иван Шишманов умира от емболия в Осло, Лидия е като парализирана от скръб. Три месеца лежи в болницата на Червения кръст. Тя намира сили и написва предговора към събраните съчинения на съпруга си – кратко, но точно и искрено.

Голямата болка на учения - родът му остава без наследници

Димитър, единственият син на Лидия и Иван Шишманови, забърква семейството в скандал, който дълги месеци не слиза от първите страници на жълтата преса и задълго го отдалечава от родителите му.

Димитър авършва право в Женевския университет през 1913 година. Публикува първите си произведения, които го превръщат в един от най-популярните български писатели. По време на Първата световна война Шишманов-син е кореспондент към щаба на армията. Той често пътува до София и шефът му, генерал Михаил Савов, изпраща по него писма до жена си Пенелопе, която всички наричат Пенка. Тя е една от най-красивите дами на столичния хайлайф. Винаги кани в дома си впечатлителния младеж и той хлътва по по-възрастната с 23 години омайница, която флиртува открито. Слуховете за връзката им бързо стигат до генерал Савов. Според тогавашната преса той внезапно пристига в софия и изненадва любовниците в собствения си дом. Офицерът подава пистолета си на Димитър и му казва, че в името на честта, трябва или да се самоубие, или да се ожени за Пенка. Под дулото на пистолета и погледа на разярения съпруг, Димитър Шишманов иска ръката на своята любима, която дори не е разведена. Генералът бързо приключва брака с невярната си съпруга и за писателя е въпрос на чест да не наруши клетвата си.

Майка му и баща му са потресени. Иван поручава язва. Лидия изпада в депресия и дълги години отказва да общува със снаха си. Според акад. Михаил Арнаудов Димитър Шишманов дълбоко съжалявал за необмисленя си брак. Миката, както го наричат приятелите, никога не се появява с Пенка пред обществото. На 50 години той е представителен и привлекателен, а съпругата му е с бели коси. Най-трагично Шишманови преживяват липсата на внуци, които да продължат славния им род.

Животът на Димитър завършва трагично  - на 1 февруари 1945 г. е разстрелян от Народния съд заедно с още 22-ма министри от правителства след 1941 година, защото е бил главен секретар на Министерството на външните работи.

  

Андрей Ляпчев въздиша по Виола Каравелова

Съпругата му Констанца му изневерява с апаш

Магдалена Гигова

Безнадеждната любов на бъдещия министър-председател на България Андрей Ляпчев към по-малката дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови - Виола, така го разтърсва, че политикът минава под венчило чак на 45 години и не случва на жена.

В първите години на ХХ век, когато въздиша по изисканата Виола Каравелова с теменужени очи, Ляпчев е катастрофално беден, макар и изключително талантлив, журналист. Приятелите му си спомнят, че спи в редакцията на вестник „Пряпорец“, защото няма къде да живее, и се храни само ако някой му заеме 50 ст. за чорба. Смелост обаче не му липсва. Влюбеният се престрашава и иска от госпожа Каравелова ръката на Виола. Достолепната дама знае, че кандидат-женихът боготвори Петко Каравелов, но му отказва, защото желае охолна сигурност за дъщерите си, които успява да отгледа с цената на много лишения. В своя дневник от 1901 г. Екатерина Каравелова пише: „Дойде Ляпчев развълнуван, с подути очи. Помислих, че някой ще да е умрял. Обясни ми несвястно, че не бил спал цяла нощ и макар да не притежава никакви парични, обществени условия, след безсънна нощ намира кураж да изкаже лудото си решение да иска Виола. Целуна ми ръка и обяви да остане това в тайна между нас двамата. Изненада ни дава животът всеки ден…“

Двадесет години по-късно Ляпчев нарича тази своя постъпка „безумна“, тъй като не е бил достоен за дъщерята на своя кумир Петко Каравелов. Когато иска ръката й, Виола също не го иска за съпруг, защото се чувства чужда на грубата българска действителност след обучението си в Русия. Тя е омъжена насила от майка си и се развежда със скандал - съпругът й проиграва цялото им имущество на карти и има дете от друга жена. Когато е на 37 г., Виола се влюбва в журналиста с леви убеждения Йосиф Хербст и двамата сключват брак. Като приятел на фамилията, Андрей Ляпчев присъства на сватбата им и помага както може на дъщерите на своя патрон Петко Каравелов. Като вещ политик той предвижда, че след атентата в черквата „Света Неделя“ през 1925 г. ще започнат репресии и изпраща хабер на Виола да замине със съпруга си в чужбина, защото за свободомислещите люде настават тежки времена. Йосиф Хербст отказва и продължава да громи във вестниците си правителството на Александър Цанков, докато един ден е арестуван и „изчезва безследно“. Андрей Ляпчев е единственият от съратниците на Каравелов, който не обръща гръб на Виола, която обикаля институциите да търси мъжа си. Той е до нея дори след като окончателно губи разсъдъка си и със снимка на Йосиф Хербст на ревера броди по улиците и пита минувачите дали не са го виждали.

След отказа на г-жа Каравелова да му даде дъщеря си младият Андрей Ляпчев се потапя в

политиката като противоотрова на любовта

Роденият през 1886 г. в днешна Македония български държавник учи в прочутата навремето Солунска гимназия, но влизайки в новосъздадената ВМРО, напуска училище и отива в Пловдив, за да участва в Съединението. Там се сближава със Захарий Стоянов. Андрей слуша лекции по икономика и история в Цюрих, Берлин и Париж, но така и не успява да вземе диплома. Говори френски, немски, турски и руски език. За близо 30-те си години в политиката той три пъти става министър-председател на България (в периодите 1926-1928, 1928-1930 и 1930-1931 г.).

Началото на кариерата му е като отговорник за данъците във финансовото министерство по време на правителството на Каравелов (1902 г.). Тогава Ляпчев премахва десятъка. Той става министър на земеделието и търговията в кабинета на Александър Малинов през 1908 г., а през 1910-а при същия премиер оглавява финансите. През 1912 г. обаче подава оставка, за да се запише доброволец в Балканската война.

Личният му живот обаче е пълна катастрофа

Под натиска на съпартийците си, които твърдят, че един български министър не може да бъде ерген, Андрей Ляпчев се жени на 45 години през април 1911 г. във Виена. Церемонията е в руската църква пред четирима свидетели. Съпругата му Констанца, която е на 24, не само демонстративно не го зачита, ами още в първите години от брака им започва открито да му изневерява и го замесва в пикантен скандал. А на пръв поглед изглежда изключително подходяща за жена на изявен политик. Тя е дъщеря на тревненския чорбаджия Георги Петрович Чохаджията, изключително образована и интелигентна. През Балканската и Междусъюзническата война Констанца е медицинска сестра, а след това активна общественичка. Дълги години е подпредседател и председател на Съюза за закрила на децата. По нейна инициатива за първи път през 1927 г. се чества 1 юни. В края на 20-те години на ХХ век г-жа Ляпчева поставя за първи път пред Обществото на народите (днешната ООН) въпроса за приемане на конвенция за борба с трафика на жени. Тя е радетел и на една друга конвенция - за наказателни мерки срещу родителите, които бият децата си. На целия този привидно ведър фон „благонравната“ съпруга се оказва свидетелка на позорен съдебен процес.

Полицията залавя банда крадци, които обират сейфове в домовете на известни фабриканти. Един от тях - Чекани от гара Левски, се оплаква в полицията, че е олекнал със златни наполеони, пендари, бижута и 2 млн. лева в брой. Апашите са заловени след няколко дни. При разпитите един от тях - Тинко Симов, развързва език. Признава, че и преди е тарашил домове на богаташи, като е научавал в леглото от съпругите им къде държат имането си. Състоятелните дами отрупвали със скъпи подаръци жиголото крадец. Историкът Панайот Стойчев разкрива, че сред  любовниците на Тинко Симов била и Констанца Ляпчева. Той често нощувал при нея, когато мъжът й отсъствал по държавни дела. През 1926 г. Ляпчев за първи път става министър-председател на България. При едно от любовните посещения на Тинко изчезва скъп златен пръстен с брилянти. Констанца така и не си го получава обратно след процеса срещу Симов, защото той вече го подарил на оперетната певица Тинка Краева. Освен бижуто на премиершата тя получава от щедрия крадец още 12 жълтици и други бижута на обща стойност близо 10 млн. лева, свидетелства историкът.

Скандалът е чутовен! Оказва се, че докато е дарявал с ласки жената на премиера, Тинко Симов е успял да задигне и 2 млн. лева от богаташа Христо Стойнев, след като омаял шавливата му съпруга. Андрей Ляпчев прави дискретно проучване как криминален тип е успял да стигне до жена му. Оказва се, че чаровният крадец и съучастникът му Дочо си правели списъци със заможни съпруги, известни с фриволния си нрав. Така в мрежите им попаднала и Констанца. Обществена тайна било, че на седмата година от брака си с Андрей тя заминава за Франция с любовник на име Краварев. Когато свършват парите, блудната съпруга се завръща, сякаш нищо не се е случило. А вестниците се забавляват да осмиват политика, който не може да озапти собствената си жена. Рогоносецът обаче дори не отваря дума за развод, макар да е публично опозорен. Пред журналистите, които не му спестяват и неприятни лични въпроси, политикът цитира „Книга на Еклесиаст“: „Жената е мрежа. Сърцето й е примка. Ръцете й са окови.“
Че съпругата му е голяма беля, а бракът е обречен на провал, става ясно още на сватбеното им пътешествие през Венеция, Рим, Париж, Берлин, Виена… Младоженците се забавляват, а Констанца мърмори, че съпругът й като Попивко-Папкин събира всяка квитанция. Оказва се, че е бил прав. Малко след медения месец политическите му противници го обвиняват, че е платил воаяжа с народни пари, но той ги оборва с документи.

Завещава имотите си на БАН

Може би ако Андрей Ляпчев и Констанца имаха деца, животът им щеше да се стече другояче, твърдят близки до семейството. Нафуканата мома до кончината на съпруга си е убедена, че тя е аристократка, а той стои по-долу от нея. Звучи сензационно, но двамата дори нямат собствен дом. Чак през 1923 г. политикът тегли кредит и купува къща на ул. „Кракра“. В завещанието си той изрично записва, че съпругата му получава всичко, но след нейната смърт цялото му имущество ще стане „обща собственост на Българската академия на науките и Българското икономическо дружество“. Единствената скъпа вещ в къщата е роялът, на който понякога Констанца свири за удоволствие.