14-годишен Пеньо Пенев се прострелва заради момиче

Поетът с ватенката успява със самоубийството от шести опит

Магдалена ГИГОВА

Поетът Пеньо Пенев, който на 7 май 2015-а трябваше да навърши 85 години, е белязал краткия си живот с бурни любови и още по-бурни запои, но градските легенди за влюбчивостта и за опитите му за самоубийство, придават допълнителен аромат на раздиращите му стихове.

„...Човек се ражда, за да даде другиму любов. Оня, който никому, даже и на куче не е дал капка любов, той напразно е дошъл на този свят... Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората. Те няма да го запомнят с добро“, пише Пеньо Пенев като мото на стихотворението си „Пътека“.
„Буен по нрав, кибритлия, чепат, но в същото време състрадателен и любвеобвилен - така го описват съратниците му отпреди пет десетилетия - твърди за него д-р Боян Захов. - Поне половин дузина са опитите за самоубийства, които прави Пеньо. Първият, с пистолет пред огледалото, е когато Пенев е едва 14-годишен и е плод на несподелена ученическа любов. Това е страстен юношески зов за обич.“ Поетът среща първата си любов в севлиевската гимназия, която така и не успява да завърши. През есента на 1944 г. той се влюбва в съученичката си Стефка Калименова-Фана. Баща й е книжар, а Пеньо поглъща стиховете на Ботев, Байрон и Пушкин, но освен в рафтовете се заглежда и по щерката на книжаря. Връзката им е платонична и не е ясно дали заради нея Пенев се прострелва.

Първата му истинска любов обаче е друга негова съученичка - Светла Спасова, дъщеря на селски учители, математичка и отличничка. Пеньо е по-голям с една година и чувствата му са като всепоглъщащ океан, защото никога не е срещал взаимност и обич в семейството си в село Добромирка. Приятелят на поета - Митко Иванов, описва Светла като слабо чернокосо момиче, но за Пеньо тя е повече от муза, защото му вдъхва увереност, че има талант за литература. По онова време Пенев изучава есперанто и превежда името на любимата си като „Клара“. На нея е посветил най-много стихове и дълго я носи в сърцето си при митарствата по младежките бригади в Перник, на язовир „Росица“, и в Димитровград. И таи чувства към нея дори когато се жени за първата си съпруга Кичка след едва тридневно запознанство. Когато близкият приятел на поета с ватенката, до когото е и едно от предсмъртинте му писма - Митко Иванов, решава да напише книга за Пеньо Пенев, се среща със Светла Спасова. Тя му разказва: ,,Често беше мълчалив, тъжен. Често гладуваше. Понякога говорехме за бъдещето. Повече той говореше: ,,Ще се оженим, Светла, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз... Не, няма да се оженим, Светла. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам...“

Първата любов на Пеньо пази грижливо стиховете и писмата му, но когато се омъжва, майка й и сестра й организират домашно аутодафе и ги изгарят. През 2003 г. обаче е създаден блогът „Клара, момичето на Пеньо Пенев“, в който може да се прочетат не само части от дневника му и посветените на нея стихове, а и откъси от книги за поета. От текстовете в блога става ясно, че на пъв поглед невъзможната комбинация от литературен хулиган и възпитано момиче от добро семейство е прераснала в нежна, макар и неразбрана любов. Ролята на дойката за тези севлиевски Ромео и Жулиета изиграва класната им ръководителка Светла Чантова, учителка по литература, която покровителства пламъка между тях. Тя ги изпраща като ученически патрул да обикалят край река Росица и така улеснява срещите им. Романтичният бунтар Пеньо често се забърква в свади и сбивания и е задържан в ареста на севлиевската полиция. Той успява да изпрати бележка на Клара с молба всеки ден в уречен час да минава покрай ареста, за да я зърне. „Отначало не смеех и се правех на сърдита, защото Пеньо не ме беше посветил в намеренията си да търси и да се бори за свободата на словото и духа по света“, пише в спомените си Светла, по мъж Панчева. Но не успява да се цупи дълго и когато минава по улицата, Пенев развява парче плат с буквата „С“ през прозореца на килията, разказва в своя статия Милена Михова.

Не е ясно защо пътищата им се разделят. Според близките на Светла тя е била изоставена от Пеньо, а други твърдят, че под натиска на семейството си е заминала да следва в София и се е омъжила там, но в книгата си „Поетът с ватенката“ Любен Георгиев публикува едно от малкото оцелели писма на влюбения: „...Знаеш ли как слади полският въздух! Лек е като нашето щастие! Песента на чешмата е опияняваща като бистрия ти звънлив и топъл глас! Дишала ли си упоителния мирис на хмел? Той упойва като твоите коси!...“

На Светла-Клара поетът е посветил и едно от най-известните си стихотворения:

Милоока жена, белонога! -

нецелуната и непогалена!

Ти ми стана съдба и тревога,

тиха радост и жал непрежалена.

Черноока жена, белоръка -

ти, усмивчице сладка и чакана!

Ти си моя утеха и мъка,

моя топла сълза неизплакана...

За първия си брак, сключен след тридневно познанство и просъществувал едва няколко месеца, Пеньо не обичал да разказва. През септември 1949 г. хубавицата Кичка Николова, която поетът нарича Кичона, е току-що завършила гимназистка, дошла на гости при своя роднина в Димитровград.

                                                       Поетът с Кичона

Една нощ Пеньо Пенев нахлува в стаята на Митко Иванов и нарежда с безапелационен патос: ,,Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!“ Разбира се, за истинско тържество не може да става и дума. Събират стотинки „на шапка“ и успяват да почерпят с вино приятелите си, или както пише Митко: „Сватба нямаше. Парите на всички не стигаха за една сватба.“
Младоженците заминават за София, но там отношенията им бързо започват да скърцат заради недоимъка и поради бохемските навици на поета. Пенев получава повиквателна за казармата и заминава за Елхово. Това подпомага раздялата с кичона, която е бърза и горчива, за нея Пеньо не обича да си спомня. Понякога той казва само: „Разводът е като някоя книга или престъпление - принадлежи на общественото мнение...“ След пепелта на чувствата остава само цикълът „Далечни песни“, посветени на Кичона. През 1955 г. Пеньо Пенев е даден под съд заради фейлетон във в. ,,Димитровградска правда“ и е обвинен в пиянство и разгулен живот. В обяснението си пред съда той казва: ,,Не съм съгласен с това, че преди съм бил живял разгулен живот. Истината е тая, че бях се оженил за такава жена, която ми влияеше лошо на държанието и поведението, спъваше творческите ми писателски работи, поради което впоследствие се разведохме. Толкова.“ И нито дума, че след развода прави един от шестте си опита за самоубийство.

В казармата поетът среща нова любов. Това е ученичката от Ямболската гимназия с трогателна барета Сотирка Робева, която той нарича Ира - на древногръцката богиня на мира и покоя. И сякаш наистина поетът намира покой. Дори й разказва немислими за споделяне неща - за опитите си за самоубийство, гибелното влечение към алкохола, разочарованието от проваления брак и презрението към битовизмите. Те звучат опияняващо и романтично, но когато Ира решава да продължи образованието си, връзката приключва. От нея остава едно любовно, наситено в чувствена еротика писмо - дълго цели 120 см, което се пази в музея „Пеньо Пенев“ в Димитровград.

                                                                 Сотирка - Ира

Влюбчивият поет щедро раздава сърцето и таланта си, затова и доста от стиховете му носят посвещения с женски имена: на Фана, Зоя, Лина, Иваница, Женито... Но срещата му с Мария Господинова в Димитровград, където се е върнал след казармата, е съдбовна. Тя е красива като кинозвезда, малко по-голяма от него и има „сериозна“ професия - работи в БНБ. „...То бе преди години... когато те видях за първи път... Душата ми запя... Благославям този ден...“, пише поетът на жената, която ще му стане съпруга. Женят се по любов, ражда им се син, когото Пеньо кръщава Владимир - на Маяковски, поета, пред когото се прекланя и когото боготвори. Но светлите краски на любовта са едно, а „грубата шаячна правда“ на всекидневието - съвсем друго. В Димитровград жилищната криза през 1956 г. е жестока, а непокорният бохем не цепи басма никому. Парите не достигат - сътрудничи на вестник „Стършел“ и обикаля строителните обекти из България за жълти стотинки. 

                                                      С жена си Мария Господинова
Семейните скандали и недоимъкът го карат все по-категорично да посяга към чашката. Над главата му се струпват и други беди - заради острото му и несговорчиво перо партийните велможи го прогонват от любимия му Димитровград. Семейство Пеневи се пренася в София, защото на Пеньо са му обещали работа в „Литературен фронт“. Той обаче не успява да получи жителство, а поради това - и да бъде назначен. Жена му и синът му отиват при родителите й в Тополовград, за да се спасят от явен глад. Пеньо затъва все повече - не излиза от кръчмите, „спи където завари, с когото завари“, както се изразява разлютената му съпруга. Получава морална подкрепа единствено от приятелите си - поетите Иван Пейчев, Христо Фотев, Константин Павлов... Но и тя не успява да го спаси от лечението от алкохолизъм в психо неврологична клиника в Боровец, където създава последната си творба, поемата „Дни на проверка“. Всички централни вестници отказват да я публикуват. По-късно тиражът й ще достигне 300 хиляди бройки...

Пеньо Пенев решава да се върне в Димитровград, но разбира, че и там е нежелан, освен от неколцината си приятели. На 27 април 1959 г. поетът с ватенката изпива фатална доза веронал, разбива стъклото на портрета на Маяковски с ръка и го изцапва с кръвта си и написва шест предсмъртни писма. Последното е до Митко Иванов: „Приятелю стари и насъщни! Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан...“

Осъждат го посмъртно да плаща издръжка

Два дни след смъртта си Пеньо Пенев е осъден от тополовградския съд да плаща месечна издръжка на сина си Владимир в размер на 300 лева. Въпреки че радиото и вестниците са съобщили за кончината му, съдът не е разбрал, пише Тодорка Христова от Хасково. Решението на съда е резултат от дългото преследване на съпругата му Мария. 

Тя праща писма до всички инстанции, че той въобще не се грижи за тях двамата, че е вечно пиян. Призовкарите търсят Пеньо по кръчмите, той отказва да подпише. И така 41 пъти. Четиридесет и втората поред призовка е предадена лично в ръцете на поета на 9 април 1959 г. Делото е насрочено за 29-и. Ответникът и този път не се явява. Но с основателна причина. Два дни по-рано се е самоубил.

Версия: Отровен е от израелска агентка

Писателят и разузнавач Петър Христозов лансира изключително екстравагантната идея, че Пеньо Пенев е отровен от агентката на Мосад Анжела Моше, специалистка по химия и инженерна биология. Според него тя била внедрена в химическия комбинат „Сталин“ в Димитровград. 

„Разработваше лекарствени средства и най-вече нервнопаралитични вещества. Със закъснение разбрах, че тя преди мен е влязла в компанията на Пеньо Пенев и е станала негова любовница“, споделя Христозов. На пръв поглед няма причина поетът да си падне по нея - той обича високите и снажни жени, а агентката е миньонче. Но селското момче в него винаги се е прекланяло пред начетените и интелигентните, а еврейката говори няколко езика и е пътувала много. „Между Анджела и Пеньо пламва голяма любов, въпреки че Пенев е женен за Мара. В типичния си стил той започва да представя шпионката дори за своя годеница“, свидетелства Петър Христозов.
В последните няколко месеца от живота си поетът с ватенката прави три поредни опита за самоубийство, всичките с веронал. Аутопсията обаче показва, че освен лекарството в организма му има и друга, непозната за нашите криминалисти субстанция. В протоколите е отбелязано, че на масата е намерено и шишенце с друго вещество, което също не е идентифицирано. От което разузнавачът заключва, че агентката му е „помогнала“ да отнеме живота си.

Да тупаш черги със „Страдивариус“

Да тупаш черги със „Страдивариус“

Магдалена ГИГОВА

Напред към Лувъра! Да разбием с чукове фигурата на Венера Милоска. Да я направим на сол, гадината! Как така ще я излагат пред хората, пък няма ръце?! Тя е опасна. Ще изгуби равновесие и някое дете ще пострада...

Това би могло да се случи, ако клетата богиня на любовта бе поставена не в Лувъра, а в Младежкия център на Димитровград. Слава Богу, Венера няма да бъде сравнена с повреден хладилник. За разлика от печално прочулия се близо 100-годишен роял „Блютнер“, нацепен за подпалки в бившия бригадирски град. Е, музикалният инструмент вече си има ново предназначение - краката и капакът му ще украсят нечий дом под формата на маса, дървенията ще свари два-три компота, металната част отива за скрап, а със слоновата кост от клавишите някой ще си декорира кухнята. Просто и практично! Какво тук значи някакво си изкуство?

Да съсечеш роял с брадва, е все едно да тупаш черги със „Страдивариус“. Или да затрупаш тракийска гробница с тонове цимент, за да не ти спрат строежа на нужника в двора.

Ръчно правеният вековен роял не бил музикален инструмент, а помощна мебел според директорката на Младежкия център. Това разбира, това констатира женицата. „Блютнер“ не е инструмент, а произведение на изкуството. В старинната му направа всеки детайл е пример за майсторство. Той не може да се повреди необратимо. Може само необратимо да се нацепи. Къде обаче е Министерството на културата, щом в Димитровград стожер на културата е Пайнера?!

Крайно време е някой да предложи роялът да стане паметник на българския дух. У нас разкостват древни дворци, за да вземат мрамор за селските огради. Претопяват старинни накити и монети, за да ги продадат като злато за жълти стотинки. Обезглавяват паметници на мислители и герои заради ценния бронз. Оплюват другомислещия творец, за да го възвеличат, след като с презрението си са предизвикали смъртта му.

Да роним сълзи за затрития роял, е все едно от рибешка супа да направим аквариум. Жалко! А можеше бригадирският град да се гордее, че и децата му свирят на инструмент, какъвто дори преподавател в консерваторията няма. Пък можеше и някой лев да изкара - във фоайето на виенския хотел „Грабен“ под похлупак стои пианото на Вагнер. Всеки желаещ да посвири брои 50 евро. Димитровградци и по пет лева да вземаха за „Блютнер“-а, все щяха да припечелят.
Директорката подаде оставка под напора на обществената глъч. Това няма да върне ценния инструмент. От цялата шумотевица обаче има една крехка полза. Тя ще ни накара да се вглеждаме повече в ценните за нас неща. Независимо дали са музикален инструмент, изящна поема или просто добър човек. Защото затриването им е лесно, но необратимо. А резултатът - ужасно болезнен. И срамен!