Българинът,
който вдигна на крака Караян
На 24 април проф.
Димитър Шойлев щеше да навърши 80 години
Магдалена Гигова
Професор
Димитър Шойлев, който ни напусна през
2009 година на 16 април, на 24-и трябваше да
навърши 80.
Той бе отличен
волейболист. Човек, за когото отборът
на „Левски” бе религия и дълг. Отдаден
на семейството си съпруг на голямата
актриса Ванча Дойчева. Личност, придаваща
блясък на всяко събитие. Но преди всичко
Димитър Шойлев бе ортопед! Учен със
световна известност, създал първата у
нас клиника по спортна травматология
и своя школа, спасил кариерата на стотици
атлети и върнал здравето на безброй
пациенти. Професорът е автор на повече
от 220 научни съобщения и статии, желан
гост и лектор на международни конгреси.
Където и да отидеше в България, към него
се спускаше приятел или просто благодарен
пациент. Шойлев с присъщото си сочно
чувство за хумор разказваше: „Веднъж
се приближи едно красиво момиче и ми
каза „Професоре, аз съм Глория”. Гледаше
ме сякаш трябва да знам коя е. А аз такава
музика не слушам и хич не подозирах. Тя
обаче добави „Вие не ме помните, но
благодарение на вас аз мога да ходя и
имам прави крака”. Бил съм я оперирал,
когато била дете. Та аз съм оперирал
хиляди!”.
В болницата,
която днес носи името „Проф. Димитър
Шойлев” още от създаването й няма
значение дали пациентът е известен
спортист, прочут музикант или просто
страдащ човек. „В моята клиника няма
върнат пациент, независимо кой е и откъде
идва”, казва ортопедът, лекувал
легендарния диригент Херберт фон Караян
и един от малкото хора поканени в дома
му.
Съпругата на
професора, Ванча Дойчева, разказа пред
„Преса” историята на приятелството
между лекаря и великия музикант: „Людмила
Живкова и Иван Славков бяха ходили при
Караян да го канят да дирижира в България.
Той им отказал с аргумента, че е много
зле със здравето и едва ходи. Тогава
Батето възкликнал „Елате! Професор
Шойлев ще ви оправи!” и започнал да сипе
славословия. Един прекрасен ден диригентът
кацна със собствения си самолет на
летище София. Митко веднага го закара
във Велинград, където започна терапия
с масажи, инжекции, бани.От онова време
си спомням една интересна случка. Двамата
с Караян, щастлив, че вече може да ходи,
излезли на разходка из полето край
града. Там петнадесетина годишно пастирче
наглеждало стадо. Изведнъж момчето се
втурнало и казало „Ама вие сте Херберт
фон Караян!”. По онова време много даваха
негови концерти по телевизията и всички
го познаваха. Диригентът обаче бил
толкова смаян, че българско овчарче
знае кой е той, че бръкнал и му дал 200
долара да си купи нещо. Представям си
радостта на момчето. Все пак годината
е 1982-а. Аз пък си спомням как музикантът
щастлив и горд обикаляше около самолета
си преди да излети, защото вече няма
болки.
Няколко месеца
по-късно телефонът вкъщи звънна. Вдигнах
аз. И щях да изпусна слушалката. Принцесата
на Монако търси мъжа ми! Отивам при Митко
и му казвам „Каролин те търси. А той
„Коя е тази Каролин?”. Оказа се, че
нейната и на Караян вили в Швейцария
били в съседство. Той й се похвалил какво
подобрение има и тя, когато получила
болки в коляното, поискала телефона на
професора. Спомням си, че й даде съвети
какво да прави и какви лекарства да си
купи”, усмихва се Дойчева, на която
мъжът й през целия им съвместен живот
нежно казва „Ване“.
Диригентът идва
още два пъти в България. Едният – със
съпругата си Елиет, отново за лечение.
Той предлага на Шойлев да му подари
„Мерцедес”, лекарят отказва. Музикантът
изпълнява обещанието си и за концерт.
Понеже по онова време страната ни е
социалистическа, Германия отказва да
пусне Западноберлинската филхармония.
Той се ядосва и пристига с Виенския
симфоничен оркестър. Успехът е феноменален.
Публиката в НДК го аплодира на крака, а
сценичните работници целуват ръка на
диригента. В ложата е семейството на
проф. Шойлев. Те са поканени и на
генералната репетиция – пълно светотатство
по законите на Караян. Когато влизат,
оркестрантите изтръпват. Всички знаят
как се разлютява ако някой го прекъсне.
Караян обаче разцъфва и те се досещат
- това е лекарят-спасител. Диригентът
кани фамилия Шойлеви на фестивала в
Залцбург. „Видяхме се с Николай Гяуров.
Познавахме се добре, защото бях конферирала
негови концерти”, припомня си Ванча. -
Той беше с Мирела Френи. Когато разбра,
че сме поканени на гости в имението на
Караян, каза, че сме изключителни
щастливци. Маестрото живеел доста
затворено. Дори секретарката и асистентът
му не прекрачвали прага на дома му.
Самият Гяуров заяви, че макар да е играл
много главни роли под неговата палка,
никога не му е гостувал. А ние бяхме у
тях цял ден, дъщеря ни си игра с кучетата
му и с едно магаре на безкрайната им
ливада. Тя беше малка, но при нашите
срещи с Караян и други прочути хора й
казвах „Помни тези изключителни моменти,
които рядко се случват в живота на
човека”. Аз пък няма да забравя как в
България Караян си бодваше с вилицата
от нейната чиния, за да опита още някое
нашенско ястие. Той така и не разбра, че
Правителствена болница, в която го
водеха, за да го преглежда професора не
е частната му клиника”, раздипли
спомените съпругата на ортопеда.
Макар проф.
Шойлев да изтъкваше с гордост трънчанската
си кръв и детството си в софийския
квартал „Коньовица” – родно място на
много от големите български спортисти,
родовата му история има с какво да се
похвали. Баща му е завършил Робърт колеж
в Цариград и търговия в Страсбург. Дядо
му Петър е имал международен алъш-вериш
и е изнасял 20 000 овце и 5000 глави едър
рогат добитък за Турция. Но лекарят
често казва „От майка си съм наследил
всичко – любовта към хората, толерантността,
варата в Бога!”. Брат му, юристът
Александър Шойлев пък оставя следа в
българския баскетбол и е виновен за
„заразяването” на Димитър с „красивия
бацил” на име „Левски”. „Спортът
подмладява, спортът е атмосфера. Средата
е несравнима. В нея съм вече 60 години”,
каза проф. Шойлев на 70-ия си юбилей.-
Спортът е емоция с две остриета. Още
помня първия мач на „Левски”, на окйто
ме заведе брат ми – беше през 1941 г. срещу
„Славия”. От тогава за мен „Левски”
е религия и дълг. Двайсетина години съм
бил в управата на клуба. Но няма значение
дали си в ръководството и извън него.
Всички, които обичаме „Левск” трябва
да му служим вечно!”.
Красивото
във връзката между Димитър Шойлев и
Ванча Дойчева е, че тя никога не му се
сърди, когато отива на мач с приятели,
а той всяка вечер, в дъжд и сняг,
задължително я взиме след представление
в Народния театър. Често пъти с букет в
ръка. Професорът се шегува, че дори
си ушил зелен костюм, за да не бие на очи
между дърветата в Градската градина
пред театъра, докато я чака.
Историята им е ярка илюстрация на
приказката „любов от пръв поглед”,
рожба на каскада от случайности.
Професорът
си идва за малко от Полша, където
специализира при прочутия ортопед акад.
Адам Груца и работи като негов асистент
близо 10 години. Той е и консултатн на
полския национален отбор по футбол в
годините на най-големия му възход –
1964-1970. Шойлев иска да се види с родителите
си, защото във Варшава го чака годеница
– дъщеря на американски индустриалец.
В Мюнхен вече има договор за работа в
тамошна клиника. Идеята е да даде тласък
на кариерата си преди да заминат за
Синсинати. За сватбата всичко е готово,
включително и спално бельо с инициалите
на младоженците. Ванча пък е на върха
на славата си в България. Цяла София
обсъжда нейните красота и талант на
сцената на Народния театър. В съдбоносния
и за двамата ден тя отива на гости при
един режисьор, придружена от брат си
Румен. Познатият й говори перфектен
руски, а актрисата иска да доизглади
репликите си в спектакъл по Достоевски.
Домакинът ги кани да поостанат, защото
ще има сбирка в приятели. Шойлев влетява
с характерната си галантност, щеги и
закачки и... се вкаменява. Изобщо не знае,
че синеоката хубавица е известна
артистка, нито е чувал името й. Половин
час след запознанството им, Димитър
заявява „Аз ще се оженя за вас!“, а брат
й Румен процежда „Баварски хумор“. Той
обаче не знае, че когато Шойлев си науми
нещо за него прегради няма. Ортопедът
заминава за Полша, за да развали годежа,
да откаже работата в Германия и се въща
при Ванча. Запознават се на 4 март. През
септември вдигат сватба. „На подписването
в тогавашния райсъвет бяхме поканили
много малко хора, близки приятели. Не
знам откъде се беше разчуло, но цялата
улица „Алабин“ бе почерняла от народ
– мои почитатели и благодарни пациенти
на Митко. Нашата сватба беше и първата
в събота. Дотогава хората се женеха само
в недел Както и първата с двама мъже за
кумове – моят и неговият брат“, припомня
си Ванча и добавя: „Оттогава до
последния си житейски миг той ме даряваше
с всичко, за което една жена може само
да мечтае”. Двамата са заедно
до последния му дъх. Буквално. Професорът
отива в клиниката си да почерпи за
рождения си ден и да прегледа пациентите
си, а съпругата му го изпраща по традиция
до колата. Той сяда зад волана и казва
„Ване, умирам!“...
„Цялото ни
семейство – децата му, внуците му, много
тъгуваме за него. Той е в разговорите
ни, в мислите ни, в сънищата ни.
Пациенти от
чужбина още продължават да го търсят
за операции, тъй като не са разбрали, че
вече го няма. Липсват ни съветите му
невероятното му чувство за хумор. Липсва
ни атмосферата, която създаваше около
себе си – аетмосфера на свобода, на
доверие, на загриженост за другите.
А на мен лично
ми липсва неговата нежност и подкрепа,
неговата всеотдайна любов“, просълзи
се Ванча пред „Преса“
