За списание "ТЕМА"

Д-р Милен Врабевски – тайният благодетел

Магдалена Гигова

 
Убедени сте, че столична община финансира паметника на Самуил за 1000-годишнината му? Нищо подобно! Сигурни сте, че нашата държава поддържа българските военни гробища в Македония? Дълбоко грешите! Възхитени сте, че Гърция е почистила гроба на цар Самуил и е сменила надрасканата табелка с нова? Пълна заблуда! Всички тези, а и още много родолюбиви дела се дължат на един-единствен човек и щедростта му – д-р Милен Врабевски. Неговата фондация „Българска памет” представи инициативата за монумент на българския владетел в София още в началото на годината пред президента Плевнелиев и кротко, но настъпателно осъществи проекта от организирането на конкурс между скулпторите чак до изливането на фигурата. И вече се е заела със същото, но за княз Борис Първи. Отново поддържаната от Врабевски организация заведе в Гърция 16 български и 16 македонски младежи, които с разрешение на местните власти почистиха гроба на Самуил, без смешния спор чий точно цар е бил той.
Всяка година на 6 май наши и македонски гвардейци изпъват снага на българските военни гробища, където свещеници от двете страни заедно почитат паметта на падналите войни, а после сядат на обща трапеза, събрани от Милен. Пак той без да вдига шум плаща кандидат-студентските курсове на 500 ученици от Източните Родопи, които постигат почти 100 процента успеваемост по програмата „Път към университета”.
Венец на благотворителната му дейност, обаче са пролетните и есенни семинари (поредният започва на 27 октомври) за отличници от Бесарабия, Молдова, Украйна, Западните покрайнини, Македония и България. „Така осъществявам националния идеал”, усмихва се Милен. Повече от 300 младежи с български корен от години се срещат във Варна, посещават лекции, забавляват се заедно и се опознават, а след това Врабевски ги изпраща в Брюксел, за да видят колко добре е поставена страната ни в Европейския парламент, да се срещнат с родните депутати там и да се уверят, че макар и извън България общностите им не са забравени.  И неусетно и за самите тях да се превърнат в посланици на европейската интеграция по своите земи. До този момент общият им брой надхвърля 3000. За тази инициатива м.г. българският лекар бе избран за Европейски гражданин на годината в престижната компания на Валери Петров. Веруюто на дарителя е простичко: „Когато не достига ресурс на държавата, а идеята има смисъл, с радост добавям средства. Така ресурсите на големите дарители могат да се съгласуват с националните приоритети”.  
След толкова изброени добри дела, обаче първият въпрос, който възниква е „Откъде един доктор има толкова пари за раздаване?!”.  На това Милен отговаря „Ако си бях купил яхта или „Бентли” никой нямаше да ме пита, но понеже давам за благотворителност, се чудите”.  Варненецът Врабевски е създател и собственик на просперираща фирма за клинични изследвания с клонове в 13 европейски държави. „Странното е”, че дава голяма част от печалбата си за патрионтични каузи. Другото странно е как бизнесът му успява да върви, след като той лично обикаля общностите, които подпомага. „Обградил съм се с правилните хора”, усмихва се Милен и се хвърля в поредния си проект – да убеди евреите по света, че освен 50-те хиляди спасени от българския народ техни сънародници, поне още 40 хиляди са оцелели, благодарение на издадените от наши дипломати по света транзитнни визи, с които са се добрали до Обетованите земи. След няколко семинара в Израел и безброй финансирани изследвания, емисари на проекта заминават за САЩ, за да просвещават тамошната юдейска общност за заслугите на България.
Обикновеният въпрос „Колко деца имате?”, в случая на Врабевски получава  стряскащ за демографската ни действителност отговор „Около 27”. Единствената възможна реакция е „?!?!”. Спокойно, просто Милен и съпругата му Роси имат общо пет свои деца, а фондация „Българска памет” е платила ин витрото на останалите. Когато връчват първите ваучери, изтеглени на лотариен принцип на ощастливените бездетни двойки, последната от късметлийките, 42-годишна украинка, благородно заявява „Аз имам няколко безуспешни опита и предлагам да поделя парите с едно момиче, което има повече шансове”. Естествено, Милен и Роси, поемат процедурата и на младата жена. След този жест украинката ражда близнаци. А дарената сума за появата на повече българчета, през годините е надхвърлила 100 000 лева.
Преди две години,  заради благотворителната си дейност, Врабевски получава покана за срещата на „Клинтън глобъл инишитив” – фондацията на бившия американски президент, през която подобрява живота на 22 млн. души годишно чрез проекти за повече от 2 млрд. долара. Близостта с организацията на Бил Клинтън затвърждава убеждението на световните музиканти Саймън Филипс и Джоузеф Уилямс от една от най-успешните групи „Тото” да запишат втория албум на д-р Врабевски  My kind of loving (Моят начин да обичам – англ.). При това в студиото им в Лос Анджелис. Милен е завършил английска гимназия и за удоволствие твори рок-послания, които очевидно стигат до сърцата, защото първият му албум The power of mind (Силата на мисълта), който се изпълнява от Джон Лоутън от „Юрая Хийп”, влиза под номер 49 в Топ 50 на световна класация за класически рок през 2012 г. Както всичко друго, и музикалният проект на лекаря довежда до мащабна реализация. Като форма на борба с чалгизацията на младото поколение, той създава най-модерното звукозаписно студио на Балканите „Интелиджънт мюзик” с роял „Стейнуей” и тавани високи 4,8 метра за по-добра акустика.  
За третия албум на Милен Врабевски ентусиазираният Саймън Филипс се е заел да покани още световни музиканти. Естествено, всички приходи отиват до стотинка за благотворителност. И никой не знае за това. Лекарят това и предпочита - да бъде „Тайният благодетел”.  

Генетично обременен с родолюбие

Произхождам  от стар революционен род, горд е с произхода си Милен. По бащина линия  предците ми Хаджи Станьо Врабевски и племенниците му Станчо и Станьо (от убития от османлиите негов брат Иван) били сподвижници на Георги Раковски и Васил Левски. Хаджи Станьо е председател на местния революционен комитет и редом с това най-богатият човек в региона. Когато се събирала областната управа, първенците не смеели да взимат решения без него и ако бил на гурбет, го изчаквали да се върне. След обира на турската поща в Арабаконак през 1872 г. и тримата са заловени от османската власт и заточени в Диарбекир. Единият брат издъхва от побоищата там, другият оцелява и успява да избяга с чичо си и с Петко Милев Страшния, секретар на комитета. Последните двама се сродяват веднага след войната (откъдето продължава рода ми), а хаджи Станьо става първия кмет на Тетевен и дава парите от касата на комитета на държавата.

По майчина линия прапрадядо ми Стойко Бойчев, е шипченски опълченец, родом от Лозенград, Източна Тракия. Въпреки че е бил осигурен до живот, Стойко си остава комита по кръв и веднага щом започва Илинденско-Преображенското въстание, грабва пушката, отива на Петрова нива и загива в едно от първите сражения с османските войски. Прадядо ми Стоян Тодоров е герой от две войни за Национално обединение – има орден за храброст от атаката на Одрин, 1913 г. и Криволак, 1915 г. Вяравам в родовата и националната памет и съм, така да се каже „генетично обременен“ с родолюбие.

 

 

Пачуърк от чувства

Отговорният редактор на отдел „Стил” във вестник „Преса” издаде любовните истории на известни българи в книгата "Шепот от стари дантели"

 

„Пачуърк от чувства” – така отговорният редактор на отдел „Стил” във вестник „Преса” Магдалена Гигова нарича 43-те любовни истории на известни българи, които е събрала в книгата си „Шепот от стари дантели”. Събирала ги е от късчета любов, описани в спомени, интервюта, статии, мемоари, книги, прашни клюки и не малко лични срещи.

От историите, вече публикувани във вестник „Преса”, с изненада научаваме, че някои от класиците, които сме свикнали да ни гледат строго от учебниците по история, музика или литература, са били големи палавници, а други – отчаяни романтици. 

Дядо Петко Славейков, например, е водел двойнствен живот. Имал е жена с осем деца в Трявна, но любовта му е била племенницата на Раковски – Катерина, с която живеел като със съпруга в Цариград. Банкерът Атанас Буров пък зарязва пред олтара любимата си, напуска поста на заместник председател на Народното събрание, за да се бие в Балканската война и чак след това се жени. А съпругата на Богдан Филов извикала в Народния съд „Разстреляйте ме заедно с него!”

Премиерата на книгата в „Бедрум премиум клуб” бе открита с красивото изпълнение на българо-грузинския дует Назар и Нино. Кулминацията на вечерта обаче бе бодиартът на Иван Яхнаджиев върху тялото на бизнесдамата и световна шампионка на 100 метра за ветерани Мерлин Арнаудова. Тя блесна на подуима, не само заобиколена от десетките искрящи фойерверки на „Огнена хризантема”, но и с вградената в прическата й книга! Балерините на „Бедрум” също допълваха усещането за любов, изпълнявайки сцени от „Мулен Руж”. 

Над 200 приятели на авторката се бяха събрали за да отбележат вълнуващото събитие. Сред тях бяха издателката на книгата Светлана Тилкова-Алена със съпруга си Андрей, първият зам.-главен редактор на „Преса” Валерия Велева, писателят Димитър Шумналиев, д-р Ангел Енчев, актрисата Евелина Борисова, радващата се на свободата си след „ВИП брадър” Ива Екимова, радио и тв водещата Ива Дойчинова, Лейди Свят Цвети Разложка, носителките на короната на „Мисис България” Паолина Петракиева, Елена Караколева и Роси Стойчева, първата „Мисис Баба” Капка Амзина,  продуцентът на конкурси за красота Меги Савова, водещият Драго Драганов, дизайнерката София Борисова, собственикът на „Квят” Павел Цветков и съпругата му Едита, Слава Рачева – „Педя човек, лакът брада”, Венци Мартинов, Катя Близнакова и много други.

През цялата вечер звучеше музика от албумите „Пауър ъф майнд” и „Май кайнд ъф ловин”, създадени от спонсора на книгата д-р Милен Врабевски. Основателят на фондация „Българска памет”, известна с родолюбивите си начинания, пише музика, направила впечатление на световни звезди до степен да се съгласят да я изпълнят. Първият албум е записан от Джон Лоутън от „Юрая хийп”, а вторият – от Саймън Филипс и Джоузеф Уилямс от група „Тото”. За качествените напитки се погрижиха „Балкан импорт” и „Авенди”, а първите 10 купили „Шепот от стари дантели” получиха ваучери от център за лазерна епилация „Версус” за безплатна процедура и голямо намаление.   

Магдалена Гигова е посветила книгата си на половинката си Николай, с когото са заедно от 30 години!

 

Цял живот Каралийчев носи в тялото си куршум от любов

След като дъщеричката му Ани умира невръстна, писателят създава повестта си „Ането”

Великите любови - вестник "Преса"

Магдалена ГИГОВА

Писателят Ангел Каралийчев 45 години не разрешава на лекарите да отстранят куршума, пронизал тялото му и заседнал в кожата на гърба. Смята го свой пазител, защото се е отклонил от пътя си и не е засегнал сърцето. Изстрелът обаче не е бойна рана, а е от любов. Каралийчев прави опит за самоубийство, след като поставя на възлюблената си, актрисата Вела Ушева, ултиматум „Или театърът, или аз” и тя избира сцената. Младият литератор се затваря в стаята си и опира пистолета в гърдите си. Линейката го откарва почти бездиханен, дни наред докторите от някогашната болница “Червен кръст” (днешния “Пирогов”) едва успяват да го изтръгнат от лапите на смъртта. Една сутрин в стаята на страдалеца влетява като хала развълнувана млада дама. За да я пуснат при Ангел, е излъгала, че му е годеница.

Вела Ушева вече е наела файтон, който откарва писателя в триетажния дом на семейството й точно срещу паметника на Патриарх Евтимий. Той няма сили да протестира, нито да отрече, че е обвързан с Вела. Важното е, че раненият се съвзема под грижите на най-изтъкнатите софийски лекари. А в столичните арт среди всички вече са убедени, че са годеници. Но до женитбата им има доста време.
Как се срещат Ангел и Вела, които на пръв поглед са от различни светове? Тя е 8 г. по-голяма, завършила е актьорско майсторство в Германия и веднага е назначена в Народния театър, където за нея се говори като за явно дарование. Ушева е направила и филмовия си дебют с главна роля в „Под старото небе” по сценарий на Цанко Церковски. Там играе хубавицата Севдана, която връхлетяна от нещастия полудява и умира в ръцете на дядо си (легендарния актьор Иван Попов). Актрисата е от видно столиччно семейство. Баща й е офицер, а майка й Елена Ушева е първата модистка, възродила българските шевици в съвременните тоалети на известните българки. Тя ипотекира къщата си, за да организира курсове по везмо на бедни млади момичета и да прави изложби на наши народни бродерии в Белгия, Чехия, Германия и Франция. В дома й е редакцията и на най-четеното женско списание (заради кройките и рецептите), но също така и заради произведенията на най-тачените български автори от началото на ХХ век, които публикува.
Ангел Каралийчев пък е безпаричен и гладен студент, който след четири години в химическия факултет има само два взети изпита – по френски и по ботаника и от немай къде се е преместил да учи дипломация. Приятелите дори са му лепнали прякора Множко Гладнев, покрай вечно празния стомах и джобове. С присъщото си чувство за хумор, той започва с този псевдоним да подписва разказите, които пише на скучните му лекции. Семейството му в родната му Стажица е неграмотно и бедно и всички се чудят откъде младежът е наследил любовта към литературата и образния език. А той не може да бъде скрит – наднича от всеки разказ в първия му сборник „Ръж”, издаден от Георги Бакалов.
Студентът и актрисата се срещат по волята на майка й и сестрата на Дора Габе – Бела Казанджиева. Елена Ушева е притеснена, че дъщеря й ще остане стара мома, заради отдадеността си на актьорската професия. В началото е скептична, когато Бела й казва, че познава момък тъкмо като за нея. Уж случайната сгледа минава успешно и двете скрояват любовна клопка за елегантната актриса и студентът с непокорен перчем и топли кафяви очи. Ушева старша купува билети за филм с Чарли Чаплин за кино „Модерен театър” за нея и дъщеря й. Бела и Дора Габе пък замъкват Каралийчев, който живее под наем при родителите им, почти насила. Сватовниците се оказват пророчици. „Това беше любов от пръв поглед”, спомня си Вела след години и добавя, че още същата вечер писателят я попитал: „Вие бихте ли се омъжили за актьор? В никой случай!”, категорична е актрисата. „А за писател?” – веднага изстрелал той. Отговорът „О, не мога да си представя, че ще е щастлив бракът между актриса и писател” го кара задълго да замълчи. Той не се отчайва и решава да действа докрай. Започва настоятелно да я ухажва. Положението й на търсена и обожавана актриса обаче го хвърля в смут. Най-красивите мъже от сцената на Народния театър тичат подире й, критиците я обсипват с хвалебствия, а поклонниците с цветя. Той започва да я укорява, че полата й е неприлично къса, забранява й да се спира при почитателите, които я очакват с букети след представление. Една вечер дори взима цветята им и ги стъпква, за да остане в ръцете й само неговата скромна китка. Така се стига до фаталната вечер, когато Каралийчев изстрелва осем грама олово към сърцето си, но куршумът минава на сантиметър от него. Потресът от тази негова постъпка укротява ревността му, а Вела пък решава, че без театъра може, но без любимия си – не. Взели решение да се оженят, двамата заедно изхвърлят пистолета в езерото с лилиите в Борисовата градина. На сватбата за кумове са поканени писателката Ана Каменова и юристът и дипломат проф. Петко Стайнов, но в последния момент той се разболява и пред олтара го представлява поетът Николай Лилиев. Актрисата сама извезва сватбената си рокля с червена коприна в стил българска шевица, както я е учила майка й и с нея президвиква фурор в Париж, където младоженците са на сватбено пътешествие.
След няколко блестящи роли на сцената на Народния, Вела Ушева се превръща във вярна спътница на Ангел Каралийчев. За нещастие първото им дете – Иван умира едва на няколко месеца през 1931 г. Две години по-късно се ражда дъщеричката им. Кръщават я Ани – на кумата. Малката расте здраво и слънчево дете, дори печели награда за най-добре гледано бебе. Преди да навърши три годинки, обаче момиченцето предава Богу дух. Една от версиите за смъртта му е прехранване, но другата – несъвместимост на родителите, кара опечалените Ангел и Вела да не помислят за друго дете. Той спира да пише и се затваря в себе си, тя се опитва сама да изживее мъката си. Каралийчев изплува от трагедията по единствения възможен начин – заключва се в една от стаите и не излиза, докато не написва трескаво и задъхано най-превежданото си и издавано произведение – повестта „Ането”.
Следват години на семейна хармония, в които Вела предано редактира и печата на машина ръкописите на мъжа си, търчи по редакциите да ги носи или да взима хонорарите му, докато той се разтушава на риболов с Никола Фурнаджиев. Ушева му превежда и приказки от няколко езика за вдъхновение, прави справки за книгите му.

 
Голямата бомбардировка през 1944 г. разрушава къщата им. 12 години семейството живее под наем в съседство, докато построят кооперация на мястото на срутената сграда. Вела влага целия, наследен от майка си вкус в подредбата на новия им дом. В него властва българският стил. Навсякъде са постлани черги и чипровски килими, закачени са бродерии и тъкани ковьорчета. Обзавеждането е с резбовани дъбови мебели. В средата на просторния хол в ниска масичка е вградена кована медена тепсия. Диванът, на който Каралийчев отдъхва следобед е застлан с родопски китеници. “Дивен дом!”, възкликва руският писател Константин Паустовски, когато гостува на семейството през 1959 г.
На най-светлото място, между двата прозореца е бюрото на Ангел – вечно отрупано с ръкописи. Единственото подредено нещо върху него са тънко подострените моливи. Наоколо му са строени безкрайните рафтове с книги.
Бракът на Ушева и Каралийчев продължава 41 години до кончината на писателя през 1972 г. Благодарение и на себеотрицанието на съпругата му, Ангел е най-издаваният български автор след Иван Вазов, а творбите му са преведени на близо 50 езика. През последните 7 години от живота си той е напълно обездвижен от тежка болест и разчита изцяло на половинката си. Вела си отива осем години след любимия си. Днес домът им е негов музей, тъй като го нямат наследници и го завещават на държавата.

Контрапункт

Прострелва заради дългове от хазарт

По спомени на съвременници младият Каралийчев залитал по хазарта. Осъмвал пред рулетката в Юнион клуб и не е изключено да си е теглил куршума при невъзможността да покрие дълговете си. Самата Ушева си спомня, че начинаещият писател едни ден я завел в най-луксозния магазин и я накарал да си избере най-скъпия плат за палто и яка от полярна лисица. Когато полюбопитствала как така изведнъж се е опаричил, той й отвърнал, че спечелил 10 000 лева на рулетка. На последното й представление в Народния театър пък й подарил за късмет в новия живот сребърна икона, същи придобита на комар.

Други пък твърдят, че авторът с леви (по онова време) убеждения е изпаднал в униние покрай събитията след въстанието през 1923 г.

Достоверно звучи и разказът пред в. „Дума” на личния шофьор на писателя - Иван Кръстев, който си спомня: „ Чувал съм да казват за Каралийчев: "Него и куршум не го лови!". Много злобни и бездарни съперници имаше писателят, но винаги е оцелявал в прекия и преносен смисъл на думата. Дори от собствения куршум... С ръцете си съм напипвал оловото, с него го и заровихме. Ето какво съм записал в дневника си след разговора ни за "куршумената" случка:
"Бях отчаян - сподели ми Каралийчев. - Стрелях се. Куршумът и до днес е на гърба ми. Няколко пъти лекарите ме уговаряха да го извадят... Защо ли не се съгласявах: той се е самоизолирал под кожата и си "живее" отделно от мене; благодарен съм му, че ме остави жив... Това, в което вярвах, се разпадаше пред очите ми; бедността, недоимъкът на пари ме измъчваха... След като се гръмнах, ме закараха в болницата на Червения кръст. Всичко ми беше като в полусън. Една заран чух истински глас - висок, развълнуван женски глас: "Пуснете ме да вляза, тук лежи годеникът ми!" Отворих очи - моята бъдеща съпруга Вела. Щом разбрала, че съм в болницата, дотърчала и започнала да се разпорежда: "Той се е стрелял заради мене. Ние сме сгодени. Ще го взема да го лекувам вкъщи... Ще си го взема!".

По онова време Вела беше не само актриса, а и рецитаторка, знаеше наизуст моите разкази "Росенският каменен мост" и "Струна". Между нас - повече нищо не е имало, но слухът продължаваше да гърми, че Ангел се е стрелял заради Вела, която му била направила магия. И аз - ща не ща - трябваше да се задомя... Заведох я в студентската си квартира. Мислех, че всичко това ще е временен каприз, че галеницата на Ушеви скоро ще си вземе модната шапка и вносните ръкавици и ще си отиде, или пък аз щях да запраша нанякъде... Уви! Никола Фурнаджиев ме посъветва: "Къде ще мърдаш братко? От влюбена жена бягане няма!" И аз се примирих..."

Версия

Последната му тръпка е детска учителка

В клюкарските писателски среди се мълви, че на 55 години писателят изживява последната си любов с очарователната детска учителка Мария. Мъжът й, който е военен е наясно, но си трае. Вела Ушева също запазва хладно мълчание. Близки до Каралийчев намекват, че по онова време риболовните излети са само повод да се виждат с любимата.

Когато Ангел си отива от живота, на погребението му в ритуалната зала влиза непозната за околните дама, оставя пред ковчега 50 карамфила, отминава вдовицата с каменно лице и избира тъмнината на най-отдалечения ъгъл, за да остане на церемонията. В опечалената дама разпознават Мариа.

Деси Банова: И аз като ди Каприо съм загрижена за природата
Магдалена Гигова

- Деси, представяла ли си си, когато започваше като синоптичка в Нова тв, че един ден ще те поканят като водещ метеоролог на световна среща на ООН по въпросите на климата?
- Нито съм мечтала, нито сънувала! Страшно съм щастлива от това, което ми се случи, и от признанието. Половината ми живот е минал в Нова телевизия, от 16 години работя там. Винаги към смятала, че още нещо мога да направя за опазването на околната среда, затова се почувствах страшно удовлетворена. Разбира се, това е признание и за Нова тв.
- Как те забелязаха?
- През април т.г. бях поканена на 11-ия международен метеофорум във Франция, който е за водещи на времето. Бяхме повече от 70 телевизионни синоптици от цял свят. Тогава осъзнах колко сериозно е положението с климата. Известни учени ни разказаха, че належащите мерки не само за правителствено ниво, а всеки от нас може да прави малки стъпчици във всекидневието, с които да помогне на планетата. Процесът е необратим, но поне можем да спрем катастрофалното влияние на човека върху природата. Когато се върнах от форума, предложих да разработя този проблем за „Темата на Нова“. В началото ръководството беше леко скептично. Може би защото климатът не е злободневна тема, но за нещастие след това се случиха катастрофалните наводнения с човешки жертви у нас. Тогава се оказа, че моята тема е не само глобална, а и много актуална за нашата страна, и получих подкрепа.
Работата върху нея ми отне три месеца. След Франция приемам климатичните проблеми като лична кауза, защото учените казаха, че разчитат на нас да бъдем посланици истината да стигне най-бързо до хората. Промяната на климата е факт. Това не е измислица, която се отнася за далечното бъдеще, а се случва тук и сега. И ако нищо не бъде предприето, за съжаление ще очакваме все повече катастрофални явления. Връщайки се в България, аз вече се чувствах отговорна, че трябва да направя този филм. Реших просто като обратна връзка да го изпратя на хората от ООН и от Световната метеорологична организация.
- Как реагираха те?
- Получих много хубави отзиви. Не знам дали заради моя филм, или предварително са имали такава идея, но в ход е проектът „Времето през 2050“. Целта е няколко водещи на синоптичната прогноза от цял свят да направят нещо подобно и да бъдат поканени на срещата на ООН. Като една от целите на този проект е и държавните лидери да се вслушат в тези прогнози. Така че реално аз донякъде изпреварих техните мисли за този проект, а и виждайки моята работа, са се сетили за мен.
- А как изобщо попадна в полезрението им?
- Във Франция бях поканен персонално. Попитах как са стигнали до мен. Оказа се, че са направили проучване кой е най-популярният в България водещ на прогнозата за времето. Бях много щастлива - явно годините работа са оказали влияние, а и това е възможност, която се случва един път в живота.
- Е, след успеха в Ню Йорк сигурно ще те поканят отново?
- Идеята е проектът да продължи, като ангажират все повече водещи на времето от цял свят, защото се очаква догодина в Лима, Перу, да бъде подписано глобалното споразумение. За първи път най-големите замърсители - Америка и Китай, дават заявка, че са съгласни да водят преговори за намаляване на емисиите на въглероден диоксид - главния виновник за промените в климата. От ООН въвличат водещите на времето, защото публиката им вярва и така все повече хора ще осъзнаят какво се случва и ще вземат мерки.
- Да, но има и доста скептици, които твърдят, че глобалното затопляне е едно плашило, от чиито катастрофични прогнози някои хора изкарват милиарди.
- Когато ентусиазирана се върнах от Франция, мнозина ми казваха: „Значи са успели да ти промият мозъка!“ Много се стреснах. Аз не съм учен, склонна съм да вярвам на хора, които са получили Нобелова награда за приноса си за климатичните проблеми, каквито са Ал Гор и д-р Раджендра Пачауари.
- Е, те са главната мишена на скептиците?
- Затова бях силно притеснена дали не греша, като се застъпвам за тази теза. После взех решение, че ако не помагам, със сигурност не вредя. Всеки от нас е отговорен не само за климата, а за планетата. Много хубаво би било, ако благодарение на мен някой човек си изгаси лампите.
Точно понеже ме беше страх, че ще бъда обвинена в пристрастие, във филма си „Климатични аномалии“ заемам следната позиция: ако не можем да повлияем на природните фактори, поне да не им вредим - да не палим лампите, когато нямаме нужда, да не пускаме водата, когато не ни е необходима, да ходим с метро, колело или пеша на работа вместо с кола. Така пестим енергия. Това е моето верую. След срещата на ООН учени от цял свят, които са посветили години от живота си на тези изследвания, ни доказаха с неоспорими доказателства, че наистина има тенденция за затопляне на земята през последните 50 години.
- Там беше и Леонардо ди Каприо. Всички се интересуват как изглежда на живо, а ти си го видяла дори два пъти.
- Факт е, имах този късмет. Участвах в т.нар. Клаймът марч, на който се събраха 400 хиляди души от цял свят. Беше уникално събитие! Чудейки се откъде да тръгнем, защото имаше няколко лъча, бразилската водеща на времето извика „Лео! Лео!“. Беше на метри от мен, но много дегизиран - с шапка, със слънчеви очила, огромна брада и страшно много хора около себе си. Никога не бих го познала. Докато реагирам да го снимам, той се изгуби в тълпата. Оказа се, че наистина е бил той и е трябвало да държи реч на импровизираната сцена, която видяхме, но американска журналистка, вместо да го пита за опазването на околната среда, му задала въпрос за личната му яхта. Ди Каприо се разгневил и отказал да говори. По-късно в сградата на ООН учтиво ни бяха предупредили, че не е позволено много-много да се снима.
Като външен вид Лео бе много по-различен от това, което сме виждали по филмите. Видимо напълнял е, с голяма брада и пораснала коса, вързана на опашка. Моето предположение е, че се готви за роля. Толкова е променен. Честно казано, представях си го доста по-нисък. Много впечатляваща реч произнесе. Според мен дълго се е готвил за нея, защото държеше два листа, но погледна към тях само веднъж, колкото да се подсети. Беше железен - говори десетина минути, без да спира. Той от години се е посветил на опазването на околната среда, природата, изчезващите видове. Неслучайно Бан Ки-мун го провъзгласи на посланик на климата. Ако бях по-нахална и настоятелна, вероятно бих могла да го заговоря. Той се държеше много нормално, макар да бе заобиколен от прекалено много хора.
- Видя ли други звезди?
- Казаха, че Мат Деймънд е бил там, но аз не го видях. Държавните лидери от цял свят присъстваха на срещата. Запознах се с Ирина Бокова - страхотна жена. Когато се представях на различни хора, всички казваха „О, и Ирина Бокова е българка.“ Очевидно е направила страхотно впечатление. Запознах се с директора на WMO (Световната метеорологична организация), с Кристиана Фигурес - един от шефовете на междуправителствения панел за промяната на климата към ООН. Взех интервю в студиото на Би Би Си с д-р Радженда Пачауари, който получи Нобелова награда с Ал Гор. В студиото на NBC снимахме две прогнози за времето на български. Едната показваше какво ще се случи с валежите и температурите, ако човечеството продължи да излъчва емисии на въглероден диоксид, и обратното.
- Това ли бяха най-емоционалните ти моменти?
- О, такива имаше безброй! Специално за представящите времето ни бяха организирали среща с хора от Белия дом, сред които имаше бивш астронавт, който ни разказа как се виждат промените в климата от Космоса. И тези хора да ти кажат „Грейт джоб!“ (страхотно си се справила), е голяма емоция. И наистина от всички водещи на времето само аз бях направила 15-минутен филм. Там излъчиха само 5 минути от него със субтитри на английски. Усещането е грандиозно. Страшна емоция! А и „Клаймът марч“ - добро настроение, хора, надошли с дечицата си, с карнавални костюми, с плакати с послания, с музикални инструменти. В един момент всички крещяха, а в другия казаха: „А сега - тишина!“ Настръхнах! 400 хиляди души, които мълчат с вдигнати ръце за климата.
- Не може само да си работила. Не пофлиртува ли с някой красив американец?
- Въобще не съм имала време за флиртове - изпращах материали от ООН за централната емисия на Нова, правих интервю с президента Плевнелиев, а бях зависима от камерата на ООН, която ми предоставяха за определено време. Въпреки че имаше много интересни и красиви мъже. А и там за първи път се почувствах наистина привлекателна. Много ме заглеждаха.
- Само приятни емоции и никакъв екшън?
- А, имаше! Росен Плевнелиев бе много отзивчив, но по време на уговорената ни среща камерата на ООН, която ни предоставяха, не ми беше на разположение, защото белгийската водеща на времето излъчваше на живо за нейните централни новини. А аз трябва да го запиша за нашите?! Китайският водещ на времето беше дошъл със собствена камера и взех интервю с Плевнелиев с китайска операторка. Те пък ме помолиха да съдействам президентът да даде интервю и за тях. Той не отказа и всички бяха много щастливи. Спаси ме братският китайски народ.
- Говориш за екология, а как възпитаваш дъщеря си Йоана да пази природата?
- По-скоро мога да ти кажа как превъзпитавам мъжа си Иво. Той живее малко нашироко и не се замисля. Кранчето доста често е пуснато, докато се бръсне, или го оставя на макс и излиза от банята за малко. Лампите светят навсякъде. Първият ми разговор беше с него. Казах му, че хаби природни ресурси.
- Повлия ли му?
- Не на 100 процента, но ефект има донякъде. Процесът е труден, но един от аргументите ми е, че можеш и много да спестиш от сметките в домакинството от такива простички неща. Елементарно е, но много хора не знаят, че не трябва да проветряват с открехнат прозорец. Достатъчно е да го отворят изцяло за кратко и да го затворят. Санирането на жилищата също пести енергия. Малките стъпки във всекидневието не водят до дискомфорт, а помагат на природата.
- Говориш с много жар.
-  Сигурно съм „наследствено обременена“, защото майка ми повече от 30 години работи в районна инспекция за опазване на околната среда и от малка съм закърмена със загриженост за природата. Хората не се замислят, че когато изхвърлят някакъв отпадък, са необходими години, за да се разгради. Окей, няма да се случи в наше време, но ще засегне нашите деца.
- Имаш ли впечатление, че все пак се замислят по-често?
- Да, особено след наводненията и катаклизмите в България. Дори такива, които не са чели нищо по темата, са на мнение, че природата си отмъщава и че ние саморазрушаваме средата си. Вероятно много от факторите са природни и ние не можем да им повлияем, но съществува и човешкият фактор. Затова много чета - на български и на английски, и ми е много интересно. Направо съм полудяла на тази тема.
В последно време много зачестиха т.нар. екстремни събития във времето - зими без сняг, влажни и мрачни лета. Колкото и да не си учен, ти прави впечатление, че нещо не е наред. Първите думи на Леонардо ди Каприо бяха: „Заставам пред вас не като експерт, а като загрижен гражданин.“ Аз също.

  

„Сарона”, или мястото в Тел Авив, където бъдещето целува миналото
Текст и снимки Магдалена Гигова

В центъра на Тел Авив е достатъчно да пресечете многолентов булевард, за да се върнете 150 години назад. Къщи като от старовремско германско село се гушат в подножието на небостъргачи в квартала „Сарона”, който е доста по-възрастен от самата столица на Израел. Порутените доскоро домове на немските заселници – тамплерите, днес са скъпи бутици, очарователни ресторантчета, картинни галерии, потънали в зеленина. Те се оглеждат в кокетни езерца с водни лилии.  Не само в почивните дни, ами всяка вечер тук е невъзможно да се намери място. Дори при неотдавнашните бомбардировки, хората не преставаха да идват за чаша с приятели или семейна вечеря и само най-предпазливите си запазваха маса в подземните зали, разположени в бившата винарска изба. А през деня майки с колички и ситни хлапета търсят прохлада и забава в детските площадки, заобиколени от дървета и водоскоци.

До тази идилия, обаче не се стига лесно

Тъй като е в самото сърце на Тел Авив – между „Азриели” и „Дизенхоф”, апетитите кварталът да бъде сринат и на негово място да се издигнат бизнес сгради са доста настървени. Още повече, че срещу него е Министерството на отбраната и други важни административни централи. Официалната причина е, че улицата пред „Сарона” е тясна за бесния тел-авивски трафик и се получават нервни задръствания. В суматохата от обсъждания как да се реши проблемът от 90 сгради оцеляват само 56, а доста от кипарисите, с които някогашните пионери-христиани на Обетованата земя са облагородявали поселището са изсечени. Жителите на Тел Авив, обаче негодуват как историята им се руши под напора на фадромите. Тогава се ражда скъпоструващата, но спасителна идея как хем булевардът да бъде разширен с шест платна, хем  къщите да бъдат съхранени. Сградите се подкопават, заедно с основите и на специални платформи върху релси се придвижват 200 метра по-навътре. Следват реставрация и превръщането на квартала в най-модерното място за развлечение. Между другото по същия начин (без пренасянето) е преобразено старото пристанище. Там бившите складове са превърнати в наниз от клубове, ресторанти и сцени под открито небе, където забавлението продължава до зори, разхлаждано от морски я бриз.
Но да се върнем към „Сарона”. 

Селището е основано на 18 октомври 1871 г. 

край река Аялон, която по онова време е доста пълноводна и през зимата излиза от бреговете си. Затова тамплерите построяват къщите си на хълм, откъдето успяват да виджат морето. Германските заселници идват в днешен Израел, за да развиват планово селско стопанство. Те наемат архитект Теодор Зандел, който проектира градчето във формата на кръст. За първи път на територията на Палестина те отделят специално внимание на озеленяването – край обществените сгради засаждат средиземноморски борове, по пешеходните алеи – палми, а границите на селището са очертани с кипариси. 400-те немски земеделци отглеждали цитрусови плодове, зеленчуци, произвеждали млечни и месни продукти, вино. През 1904 г. те изкопават кладенец дълбок 52 метра, чрез  който с помощта на газова помпа снабдяват цяла „Сарона” по първия в Палестина водопровод.  През мазето на един от клубовете се стига по таен тунел до кладенеца, който днес е превърнат в туристическа атракция.  Посетителите на модерния квартал  могат да видят и все още действаща хидравлична преса, пренесена през 20-те години на ХХ век от Германия.  През 1898 г. арх. Зандел построява подземна винена изба по последна дума на техниката, тя помогнала на тамплерите да увеличат производството на вино до 400 000 литра вино годишно, т.е. повече от половин милион стандартни бутилки по 0,75 литра. Изнасяли напитката главно за Германия. По-късно дори построили писта, откъдето да излитат и кацат транспортните самолети.
Навремето около „Сарона” е имало само обработваема земя, граничеща с три арабски селца на север – Сумейл, Джемусин ал Ареб и Шейх Мунис, чиито жители в началото на ХХ век общо едва надхвърляли 1000 души и си живеели сравнително мирно с германците.
В наши дни реставрираните им къщи

съжителстват с 18 небостъргача в центъра

на Тел Авив. А служителите от офисите не пропускат да отскочат за тържественото откриване на триетажния магазин на Tommy Hilfiger в присъствието на собственика на марката. До него вече се е настанил и първия бутик на Fred Perry, последван от G-STAR RAW, накитите на Adina Plastelina, клон на берлинския Liebeskind ... Любопитното е, че преди да се появи  „Сарона” представителните дюкяни на известните марки предпочитали моловете. Няколко галерии за приложно и изобразително изкуство също са предпочели естествения декор на старите тамплерски къщи за експонатите си.  Почитателите на хапването и пийването могат да избират между типични еврейски гозби и класическа европейска кухня или да си купят от някое заведение готова кошница за пикник, за да поседнат на зелената трева или на някоя от специално аранжираните масички със семейството си.

Докато четете тези редове може би в „Сарона” откриват поредната реставрирана къща, възродена за нов живот, съчетала почитта към старото с ентусиазма на новото.

„Шепот от стари дантели”

 

В книгата си Магдалена Гигова „Шепот от стари дантели” е събрала любовните истории на онези българи, които знаем от строгите портрети в учебниците по литература и история, от вехтите театрални програми, или сме чували градски легенди за похождения им между създаването на нова политическа интрига или картина. Авторката нарича разказите си „Пачуърк от чувства”,  защото ги е снаждали от късчета любов, описани в спомени, интервюта, статии, мемоари, книги и прашни клюки.

От тях става ясно, че дядо Петко Славейков е водел двойнствен живот. Имал е жена с осем деца в Трявна, но любовта на живота му била племенницата на Раковски – Катерина, с която живеел като със съпруга в Цариград.  Банкерът Атанас Бурпов пък зарязва пред олтара любимата си, напуска поста си заместник-председател на Народното събрание, за да се бие в Блаканската война и след това се жени. Съпругата на Богдан Филов пък извикала в Народния съд „Разстреляйте ме заедно с него!”. Художникът Никола Танев не можел да рисува, ако няма в леглото си две жени и съпругата му Миша сама му намирала „музи”.  Изпълнителката на „Аз живея за любов, но съм тъй усамотена” се омъжва първо за създателя на оперетата у нас Ангел Сладкаров, после за испанския граф де Наваро, а накрая за американски милионер и управлява 100 млн. долара до кончината си през април  2014 г. Българката Ива Ваня е най-известната актриса от нямото кино на предвоенна Германия. Отклонява ухажванията на Гьобелс, но се влюбва в композитора на Лили Марлен, става Мис Берлин и е олимпийска шампионка по конен спорт. След войната се специализира в писане на сценарии за телевизионни сериали. Яворов никога не пожелава Мина като жена, а се влюбва в Лора чак след смъртта й. А Петко Каравелов чака първата си брачна нощ цял месец. Проф. Илия Петров и Емилиан Станев се събират на чаша вино и решават, че една жена не може да им развали дружбата. Така съпругата на художника се омъжва за писателя и двамата продължават да пият заедно.

Оказва се, че нито нравите преди столетие не са били толкова патриархални, колкото ни се струва, нито съвременността е променила дълбочината на чувствата. „Любовта е като гъбите - човек разбира дали е добра или лоша, когато е вече късно”, казва френският писател Тристан Бернар. Същото е и с книгите, посветени на любовта. „Шепот от стари дантели” си струва да се опита. Дори само заради сладостния вкус на отминала любов.

Книгата е издадена с помощта на фондация „Българска памет”, а предговорът е от Светлана Тилкова-Алена.

 

Швейцария - шоколад, абсент и шунка в асфалт

Магдалена Гигова

Няма по-прашасало клише от „Швейцария е страна на банките, часовниците и шоколада“. Туристическата индустрия там е в състояние да превърне не само клишето, ами и дори обикновен завой на пътя в атракция. Че и да го продаде!

През декември 2008 г. в планинския курорт Ароса създават проекта “Завой”. Гениалното хрумване използва, че на легендарния за швейцарците път между транспортния възел Хур и малкото градче има точно 361 завоя. И те са обявени за продан! Още по-куриозно е, че всички извивки вече са похарчени. А цените са по 2500 швейцарски франка за завои с номера от 1 до 300 и по 5000 за останалите. Пазаруването става с едно кликване на мишката. И с кредитна карта, разбира се. Кампанията е ескалирала до рекламна истерия - дори върху пликчетата за закуски пише “Енергия за оставащите ви 361 завоя”.

Хур е на 593 метра над морското равнище, а Ароса - на 1775, пътят се вие като влакче на ужасите в Дисниленд. Но когато станеш горд собственик на завой по трасето, това далеч не означава, че можеш да го оградиш с бодлива тел, да ковнеш табела “Частен имот” и да вземаш такса за преминаване. Просто получаваш сертификат за притежание и можеш да сложиш фирменото си лого и кратко описание на дейността си. Но не на билборд, а в сайта www.kurvensicher.ch. Толкоз!

Е, как тогава да се чудим, че швейцарците не само са реабилитирали абсета, ами залагат на лошата му репутация в миналото, за да ловят туристи.

Завръщането на Зелената фея

Нароченият за зла глътка абсент в последно време преживява ренесанс. При това - в родната си Швейцария, където бива забранен през 1903 г. Тогава местен фермер, известен като Абсентовия убиец, застрелва бременната си съпруга и дъщеря си. Още преди да са го осъдили на смърт, любимото му зелено питие е осъдено на вековно забвение.

“Реабилитират” го чак през 1999 г. във Франция, след подробни изследвания дали основната му съставка - белият пелин (thujone - туйон), наистина има толкова пагубно влияние върху психиката. Парламентът на Швейцария пък сваля забраната през 2004 г. Най-известният потребител на Зелената фея, както наричат поетично абсента, е Ван Гог. Който положил ухото си пред олтара на дрогиращото питие. Но на зловещото питие са наблягали още Рембо и Верлен, а и Моне и Пикасо са рисували пиячи на абсент.

Френските учени установили, че дори при старинните методи за обработка на туйона той не е зловещият дявол, който кара хората да полудяват. И по токсичност се равнява на пастиса.

Баща на абсента е френският доктор Пиер Ординер, но той е забъркал коктейла от бял пелин, зелен анасон, копър, исоп и други планински билки в Швейцария с идеята да създаде лекарство пенкилер - да цери епилепсия, камъни в бъбреците, главоболие и дори глисти. Чуждестранният легион в Алжир го използва при треска. В раницата на всеки войник имало бутилчица за спешни нужди. А когато се върнали в родината, войниците си го пийвали като аперитив.

Абсентът е местна знаменитост в Швейцария, но придобива световна известност покрай артистичната бохема в Париж през бел епок в началото на 20-и век. Халюцинациите от туйона, който има въздействие подобно на марихуаната, са така поетично възпети, че как да не опиташ.

Днес в малкото градче Мотие на двайсетина километра от Нюшател нагоре в планината няма къща, в която да не се произвежда абсент. И май това никога не е спирало. Нелегално, разбира се. А Франсоа Безансон дори е превърнал дома си в частен музей на любимата напитка. Старинната ферма “Пер Франсоа” и преди век е била дестиларна. След забраната на Зелената фея фамилията се ориентирала към търговията с минерална вода.

Мосю Безансон, макар да се кълне, че през целия си живот е правил само малки количества за лично ползване, определено прилича на човек, който си носи работата вкъщи. С румените си бузи и вечна усмивка той спокойно може да изиграе дядо Коледа без грим. Рекламни плакати на различни видове абсент от края на 19-и и началото на 20-и век, старинни маси и столове като от кафене в Латинския квартал, десетки съоръжения за дестилиране - от портативна кана, която става и за поставяне върху печка, до специално поръчан меден казан. От чучура на един църцори 70-градусов абсент първак. В древна глинена саксия е избуял “палавият” бял пелин.

Стотици етикети на бутилки, пощенски картички, картини, запушалки, пепелници и ковьорчета с един и същ “зеленикаво-анасонен” сюжет изпълват няколкото зали на старата дестиларна. И огромна сметководна книга от 1888 г., водена с грижлив писарски почерк. От нея става ясно, че старият собственик на дестиралната е продавал бутилки за повече от 150 000 франка. Сума космическа за времето си. Между другото, подобна книга се води и сега, но дали заради данъчните, или наистина производството е “бутиково”, но в нея се вписват едва 10 000 бутилки годишно.

Най-ценна за собственика е съвършено запазена чаша за абсент от края на 18-и век. Той внимателно я изважда от витрината, за да покаже класическия ритуал.

Чашата само привидно прилича на стакан за поднасяне на сладолед. В дъното на конуса има кръгличко “тумбаче” за около 20 грама абсент. Върху чашата се поставя филигранна

лъжичка с дупчици, а на нея - бучка захар. От съд, подобен на самовар, се пуска тъъъничка струйка студена вода, докато се стопи захарта. Най-често съотношението вода - алкохол е 3:1 или 5:1, защото градусите на абсента са сериозни - между 50 и 80. Веселият собственик на музея разполага с несметно количество сребърни лъжици в най-разнообразни форми, купувани в продължение на десетилетия по битпазари из цялата област Нюшател.

Оказва се, че има класически и “балкантуристки” номер за поднасяне на абсента. В Австро-Унгарската империя бил популярен като “бохемски”. (Пригоден за чешката вариация на питието). Франсоа Безансон не го тачи. Това обаче не му пречи да обясни, че в този случай абсентът се налива през захарта (или тя се топва в него), след което бучката се запалва. Оставя се леко карамелизирана да капе в питието, след това се долива вода, но само в съотношение 1:1.

Посещението в музея “Пер Франсоа” завършва с дегустация на лично сътворен абсент. Ако не с гореспоменатите рецепти, поне с няколко капки в поднесеното кафе.

Селцето Мотие, в което живеят едва 600 души, има не един, ами цели два музея на абсента. И ако в „Пер Франсоа” времето е спряло, новият „Мезон д’абсент” набляга на интерактивното въздействие с помощта на високи технологии. Дегустирането на десетките видове абсент обаче си остава същото. Различното е българската връзка - гид в музея е испанката Монсерат Касамаков, омъжена за нашенски инженер, от когото е прихванала десетина ключови думи. Една от които е „наздраве“, разбира се.

Висша мода в кафявото изкушение

Нова кройка всяка година! Различна колекция за всеки сезон. Неее! Изобщо не става дума за дрехи, а за... шоколад. Историята на линиите „от кутюр“ започва преди 30 години в селцето Noiraigue с 6 кг шоколад. Днес в работилницата „Жако” произвеждат 32 тона. И всяко блокче е бутиково. Часовниците „Пиаже” и „Брайтлинг” поръчват тук специални бонбони, които да подхождат на новите им модели. Правителството на Швейцария изпраща подбрани от сомелиери вина, към които майсторът шоколадиер да създаде пралини. Опаковани като скъпи бижута, те заминават към дипломатическите мисии. Посланиците на Швейцария ги поднесят по Коледа на държавни глави като елегантен подарък.

Всичко това изисква необикновено умение, добавено към „ексклузивни” продукти. Какаото за шоколада расте във Венецуела и Мадагаскар на 15 градуса над и под екватора. Растенията се отглеждат в сянката на големи дървета, защото пряката светлина понижава качеството на ценните зърна. Те ферментират в пелена от бананови листа, след което 5 дни съхнат на слънце, вместо да се пекат. Добрият шоколадиер различава повече от 600 аромата и използва всичките 20 рецептора в устата си.

В „Жако” майсторът напасва букета на виното към този на шоколада и използва екзотични подправки като пипер от Тасмания, зрънца от хималайска сол и дори... листенца от рози и хризантеми. Есенната колекция на работилницата използва възродения обсент като една от съставките. За зимната - все още размишляват.

Обяд в 100-годишна мина

Шунка, печена в асфалт? Звучи отблъскващо, но е невероятно вкусно, защото мръвката става сочна и дъхава, повита в пелена от восъчна хартия и пашкул от черната субстанция. Специалитетът се сервира в асфалтовата мина „Ла Преста” във Вал де Траверс. Естествено, и един километър от подземните галерии е превърнат в туристическа атракция, макар тунелите за времето от 1711 до 1986 г., когато мината е закрита, да се гънат на повече от 100 км под земята. С продукцията „Ла Преста” са застлани улиците в центъра на Париж по времето, когато прочутият архитект Осман е оформял облика на днешния център. С безценния швейцарски асфалт е застлан и мостът „Голдън гейт” при създаването си. След като посетителят почувства странната тръпка на броденето из галериите, нагизден с каска и светлоотразително яке, и се запознае с трудното добиване на ценната настилка, туристът сяда да се подкрепи с „минния” специалитет - шунка, печена в асфалт, и сладолед нуга с абсент, полети обилно с местното вино „Шасла”.

Направи ми... часовник!

В страната на часовниците почти всяка паланка има собствен музей на тиктакащите механизми. Да не говорим за големите марки, които се гордеят с отделни експозиции. Но в долината Жу от векове изработват най-прецизните части за сложните им машини. Всичко започнало през дългите зимни месеци, когато селяните можели само да гледат как пада снегът навън. За да не скучаят, изпратили няколко младежи да се учат на часовникарство, та после да споделят занаята с другите. С част от парите от реколтата купували части и до пролетта сглобявали механизми, които продавали. После започнали да работят по малко и през лятото, но само до три следобед, защото после трябвало да доят кравите. И въпреки това сътворили почти всичко революционно в областта на часовникарството.

Наследник на тези майстори днес е единственият независим часовникар в света Филип Дюфур. За 12 години той е изработил 200 уникални екземпляра, всеки от които е продаден за 100 000 долара, но вече струва много повече като колекционерски обект. Симпатичният господин с неизменната си лула и мустаци е завършил часовникарското училище в Жу и оттогава е влюбен във всяка бурмичка и зъбчато колелце, които изработва на ръка. Мнозина мечтаят за произведение на Филип Дюфур, но малцина могат да си го позволят и имат търпението да го изчакат - предимно японски ценители.