Швейцария
- шоколад, абсент и шунка в асфалт
Магдалена
Гигова
Няма
по-прашасало клише от „Швейцария е
страна на банките, часовниците и
шоколада“. Туристическата индустрия
там е в състояние да превърне не само
клишето, ами и дори обикновен завой на
пътя в атракция. Че
и да го продаде!
През
декември 2008 г. в планинския курорт Ароса
създават
проекта “Завой”. Гениалното хрумване
използва, че на легендарния за швейцарците
път между транспортния възел Хур и
малкото градче има точно 361 завоя. И те
са обявени за продан! Още по-куриозно
е, че всички
извивки
вече са похарчени.
А цените са по 2500 швейцарски франка за
завои с номера от 1 до 300 и по 5000 за
останалите. Пазаруването става с едно
кликване на мишката. И с кредитна карта,
разбира се.
Кампанията
е ескалирала до рекламна истерия - дори
върху пликчетата за закуски пише “Енергия
за оставащите ви 361 завоя”.
Хур
е на 593 метра над морското равнище, а
Ароса - на 1775, пътят се вие като влакче
на ужасите в Дисниленд. Но когато станеш
горд собственик
на завой по трасето,
това далеч не означава, че можеш да го
оградиш с бодлива тел,
да ковнеш
табела “Частен имот” и да вземаш такса
за преминаване. Просто получаваш
сертификат за притежание
и можеш да сложиш фирменото си лого и
кратко описание на дейността си. Но не
на билборд, а в сайта www.kurvensicher.ch. Толкоз!
Е,
как тогава да се чудим, че швейцарците
не само са реабилитирали абсета, ами
залагат на лошата му репутация в миналото,
за да ловят туристи.
Завръщането
на Зелената фея
Нароченият
за зла глътка абсент в последно
време
преживява ренесанс. При това - в родната
си Швейцария, където бива забранен през
1903 г. Тогава местен фермер, известен
като Абсентовия убиец, застрелва
бременната си съпруга и дъщеря си. Още
преди да са го осъдили на смърт, любимото
му зелено питие е осъдено на вековно
забвение.
“Реабилитират”
го чак през 1999 г. във Франция, след
подробни изследвания дали основната
му съставка - белият пелин (thujone -
туйон), наистина има толкова
пагубно
влияние върху психиката. Парламентът
на Швейцария пък сваля забраната през
2004 г. Най-известният
потребител на Зелената фея, както наричат
поетично абсента, е Ван Гог. Който
положил
ухото си пред олтара на
дрогиращото
питие.
Но на зловещото питие са наблягали още
Рембо и Верлен, а и Моне и Пикасо
са
рисували
пиячи на абсент.
Френските
учени установили, че дори при старинните
методи за обработка на туйона той не е
зловещият дявол, който кара хората да
полудяват. И по токсичност се равнява
на пастиса.
Баща
на абсента е френският доктор Пиер
Ординер, но той
е
забъркал
коктейла
от бял пелин, зелен анасон,
копър, исоп
и други планински билки в Швейцария с
идеята да
създаде
лекарство
пенкилер -
да цери епилепсия, камъни в бъбреците,
главоболие и дори глисти. Чуждестранният
легион в Алжир го използва при треска.
В раницата на всеки войник имало бутилчица
за спешни нужди. А
когато се върнали
в родината,
войниците си го пийвали
като аперитив.
Абсентът
е местна знаменитост в Швейцария, но
придобива световна известност покрай
артистичната бохема в Париж през бел
епок в началото на 20-и век. Халюцинациите
от туйона, който има въздействие подобно
на марихуаната,
са така поетично възпети, че как да не
опиташ.
Днес
в малкото градче Мотие на двайсетина
километра от Нюшател нагоре в планината
няма къща,
в която да
не се произвежда
абсент. И
май това никога не е спирало. Нелегално,
разбира се. А Франсоа Безансон дори е
превърнал дома си в частен музей на
любимата напитка. Старинната ферма “Пер
Франсоа” и преди век е била дестиларна.
След забраната
на Зелената фея фамилията се ориентирала
към търговията с минерална вода.
Мосю
Безансон, макар да се кълне, че през
целия си живот е правил само малки
количества за лично ползване, определено
прилича на човек, който си носи работата
вкъщи. С румените си бузи и вечна усмивка
той спокойно може да изиграе дядо Коледа
без грим. Рекламни плакати на различни
видове абсент от края на 19-и и началото
на 20-и век, старинни маси и столове като
от кафене в Латинския квартал, десетки
съоръжения за дестилиране - от портативна
кана, която става и за поставяне върху
печка,
до специално поръчан меден казан. От
чучура на един църцори 70-градусов абсент
първак. В
древна глинена саксия е избуял “палавият”
бял пелин.
Стотици
етикети на бутилки, пощенски картички,
картини, запушалки, пепелници и ковьорчета
с един и същ “зеленикаво-анасонен”
сюжет изпълват няколкото зали на старата
дестиларна. И огромна сметководна книга
от 1888 г., водена с грижлив писарски
почерк. От нея става ясно, че старият
собственик на дестиралната е продавал
бутилки за повече от 150 000 франка. Сума
космическа за времето си. Между
другото, подобна книга се води и сега,
но дали заради данъчните, или наистина
производството е “бутиково”, но в нея
се вписват едва 10 000 бутилки годишно.
Най-ценна
за собственика е съвършено запазена
чаша за абсент от края на 18-и век. Той
внимателно я изважда от витрината, за
да покаже класическия ритуал.
Чашата
само привидно прилича на стакан за
поднасяне на сладолед. В дъното на конуса
има кръгличко “тумбаче” за около 20
грама абсент. Върху чашата се поставя
филигранна
лъжичка
с дупчици,
а на нея -
бучка захар. От съд, подобен на самовар,
се пуска тъъъничка струйка студена
вода, докато се стопи захарта. Най-често
съотношението вода
-
алкохол е
3:1 или 5:1, защото градусите на абсента
са сериозни - между 50 и 80. Веселият
собственик на музея разполага с несметно
количество сребърни лъжици в
най-разнообразни форми, купувани в
продължение на десетилетия по битпазари
из цялата област Нюшател.
Оказва
се, че има класически
и
“балкантуристки” номер за поднасяне
на абсента. В Австро-Унгарската
империя бил популярен като “бохемски”.
(Пригоден за чешката вариация
на питието). Франсоа Безансон не го тачи.
Това обаче не му пречи да обясни, че в
този случай абсентът се налива през
захарта (или тя се топва в него), след
което бучката се запалва. Оставя се леко
карамелизирана да капе в питието, след
това се долива вода, но само в съотношение
1:1.
Посещението
в музея “Пер Франсоа” завършва с
дегустация на лично сътворен абсент.
Ако не с гореспоменатите рецепти, поне
с няколко капки в поднесеното кафе.
Селцето
Мотие, в което живеят едва 600 души, има
не един, ами цели два музея на абсента.
И ако в „Пер Франсоа” времето е спряло,
новият „Мезон д’абсент”
набляга на интерактивното въздействие
с помощта на високи технологии.
Дегустирането на десетките видове
абсент обаче си остава същото. Различното
е българската връзка - гид в музея е
испанката Монсерат Касамаков, омъжена
за нашенски инженер, от когото е прихванала
десетина ключови думи. Една от които е
„наздраве“, разбира се.
Висша
мода в кафявото изкушение
Нова
кройка всяка година! Различна колекция
за всеки сезон. Неее! Изобщо не става
дума за дрехи, а за... шоколад. Историята
на линиите „от кутюр“ започва преди
30 години в селцето Noiraigue
с 6
кг шоколад. Днес в работилницата „Жако”
произвеждат 32 тона. И всяко блокче е
бутиково. Часовниците „Пиаже” и
„Брайтлинг” поръчват тук специални
бонбони, които да подхождат на новите
им модели. Правителството на Швейцария
изпраща подбрани от сомелиери вина, към
които майсторът шоколадиер да създаде
пралини. Опаковани като скъпи бижута,
те заминават към дипломатическите
мисии. Посланиците на Швейцария ги
поднесят по Коледа на държавни глави
като елегантен подарък.
Всичко
това изисква необикновено умение,
добавено към „ексклузивни” продукти.
Какаото за шоколада расте във Венецуела
и Мадагаскар на 15 градуса над и под
екватора. Растенията се отглеждат в
сянката на големи дървета, защото пряката
светлина понижава качеството на ценните
зърна. Те ферментират в пелена от бананови
листа, след което 5 дни съхнат на слънце,
вместо да се пекат. Добрият шоколадиер
различава повече от 600 аромата и използва
всичките 20 рецептора в устата си.
В
„Жако” майсторът напасва букета на
виното към този на шоколада и използва
екзотични подправки като пипер от
Тасмания, зрънца от хималайска сол и
дори... листенца от рози и хризантеми.
Есенната колекция на работилницата
използва възродения обсент като една
от съставките. За зимната - все още
размишляват.
Обяд
в 100-годишна мина
Шунка,
печена в асфалт? Звучи отблъскващо, но
е невероятно вкусно, защото мръвката
става сочна и дъхава, повита в пелена
от восъчна хартия и пашкул от черната
субстанция. Специалитетът се сервира
в асфалтовата мина „Ла Преста” във Вал
де Траверс. Естествено, и един километър
от подземните галерии е превърнат в
туристическа атракция, макар тунелите
за времето от 1711 до 1986 г., когато мината
е закрита, да се гънат на повече от 100 км
под земята. С продукцията „Ла Преста”
са застлани улиците в центъра на Париж
по времето, когато прочутият архитект
Осман е оформял облика на днешния център.
С безценния швейцарски асфалт е застлан
и мостът „Голдън гейт” при създаването
си. След като посетителят почувства
странната тръпка на броденето из
галериите, нагизден с каска и
светлоотразително яке, и се запознае с
трудното добиване на ценната настилка,
туристът сяда да се подкрепи с „минния”
специалитет - шунка, печена в асфалт, и
сладолед нуга с абсент, полети обилно
с местното вино „Шасла”.
Направи
ми... часовник!
В
страната на часовниците почти всяка
паланка има собствен музей на тиктакащите
механизми. Да не говорим за големите
марки, които се гордеят с отделни
експозиции. Но в долината Жу от векове
изработват най-прецизните части за
сложните им машини. Всичко започнало
през дългите зимни месеци, когато
селяните можели само да гледат как пада
снегът навън. За да не скучаят, изпратили
няколко младежи да се учат на часовникарство,
та после да споделят занаята с другите.
С част от парите от реколтата купували
части и до пролетта сглобявали механизми,
които продавали. После започнали да
работят по малко и през лятото, но само
до три следобед, защото после трябвало
да доят кравите. И въпреки това сътворили
почти всичко революционно в областта
на часовникарството.
Наследник
на тези майстори днес е единственият
независим часовникар в света Филип
Дюфур. За 12 години той е изработил 200
уникални екземпляра, всеки от които е
продаден за 100 000 долара, но вече струва
много повече като колекционерски обект.
Симпатичният господин с неизменната
си лула и мустаци е завършил часовникарското
училище в Жу и оттогава е влюбен във
всяка бурмичка и зъбчато колелце, които
изработва на ръка. Мнозина мечтаят за
произведение на Филип Дюфур, но малцина
могат да си го позволят и имат търпението
да го изчакат - предимно японски ценители.
