Поредица на "Преса" - Великите български любови

Джоко Росич осъзнава колко обича жена си след смъртта й

Магдалена Гигова

Обръгнали на нежност и романтика, не си представяме, че някой може да умре от любов. Джоко Росич се спомина точно от това. Не, той всъщност отиде при любимата си Лиляна, а смъртта й сякаш отключи тумора в мозъка му. Сега двамата си седят кротко на бял облак, а Джоко й казва с дълбокия си неповторим глас „Събрахме се!“.

„Никога през живота си не съм плакал така, както напоследък“, споделя след смъртта на жена си актьорът, участвал в над 110 български, сръбски и унгарски филми. И няма нърпение да се види с нея „там, горе“. „Не мога да свикна, че я няма. Често се усещам, че я викам по име, но ме посреща гробна тишина“, признава Росич. „Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, никога не се оплака, тя бе истински стоик.“

Двамата са заедно повече от 50 години, а когато за първи път журналистът Джоко вижда в коридора на националното радио музикалната редакторка Лиляна, сякаш среща детската си любов от родния си град Крупан в Югославия. По онова време всички момчета въздишат по Доя - дъщерята на австрийския аптекар Циглер. Тя била стройна и крехка, със сини като метличини очи и дълга черна коса. „Всички момчета ходехме като въртоглави след нея. Беряхме цветя и й ги носехме. Докато не започна войната и семейството на аптекаря не замина“, разказва Росич. Той е толкова увлечен, че сякаш я търси цял живот. И я открива в Лиляна. „Всичко, което съм направил в живота си, съм го правил, за да се харесам на някоя жена. Защото нищо друго няма смисъл. Ако няма до теб една жена, която да ти каже - страхотен си, тогава за какво живееш?!“ И макар Джоко да включва на режим „чар“ спрямо всички заобикалящи го дами, Лиляна е жената №1 в живота му. Когато тя е болна от рак на панкреаса, си обещават взаимно да бъдат погребани заедно. Неразделни и в смъртта - на Алеята на творците в Централните софийски гробища.

Малко преди да навърши 81, Каубоя на българското кино признава в телевизионно шоу: „Жена ми Лиляна всяка сутрин идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и така откарваме в сън още половин час.“ И разсъждава за дълголетието на чувствата: „В любовта хората трябва да са готови, че всеки следващ ден и седмица няма да е същият като предходния, но това е нормално. Ако някой се чуди защо това се случва, хората се разделят.“

Когато се залюбват, Джоко и Лиляна имат по един брак зад гърба си и по едно дете. Никога не съжаляват, че не си раждат свое, защото Росич отглежда сина на съпругата си като роден. И тежко преживява нелепата му смърт. Журналистът Стоян Колев се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост. Дъщерята на Джоко - Ирина, завършва ВИТИЗ, но работи като медицинска сестра в Канада. Двойката се гордее еднакво с двете си деца, двамата внуци и двете внучки и правнучката.

Многобройните приятели на актьора избърсват издайническа сълза - „Сега Джоко язди мустанг из небесните прерии“, но признават, че снажният мъжага, който до 81 ходеше изправен, грохва след смъртта на жена си. Въпреки че винаги се е клел колко обича живота и как ще се пазари със смъртта докрай. През последните месеци от живота си той все по-често повтаря: „Лиляна, прибери ме при теб!“ И то не защото се чувства самотен - другарите от любимото му заведение „При Илко“ на пазара „Ситняково“ са все около него, но кънтящата празнота на апартамента му го смазва. „Има загуби, които не се лекуват - признава в интервю Джоко. - Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото - престанеш ли да го мислиш и преживяваш, умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!“ Но тъкмо тя го смазва.

Отвъд идилията Джоко и Лиляна Росич имат и тежки моменти. Преди да открие актьорския си талант, роденият в Сърбия от българска майка работи 17 години в националното радио. Той е напуснал родината си по политически причини, завършил е икономика и курс по радиожурналистика. През 1968 г. след потушаването на Пражката пролет Джоко е уволнен, понеже е чужд поданик (получава българско гражданство чак през 2002 г. - б.а.). Веднага след това изгонват и съпругата му, защото е женена за чужденец. „Аз никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор. Започнах тук-там да се снимам, беше рехаво, но все пак си докарвах някакви доходи - разказва Росич. - След това участвах в доста филми. През 1976 г. се снимах в един унгарски, който се прожектираше и в България. Той се казваше „Под краката им свири вятърът“. Заглавието всъщност показва съдбата на моя герой, тъй като накрая го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също преломен момент в моя живот, защото аз тогава все още не бях убеден, че това е моя работа и се чувствах като пришълец, като чуждо тяло. След завършването на филма обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико усещане и аз почувствах, че това е моето призвание.“
Нещата се подреждат. Лиляна се връща на работа в БНР, Джоко печели популярност в България, Сърбия и Унгария. Навсякъде са заедно, тя не споделя увлечението му по оръжието, но се отнася благосклонно към непрекъснато обогатяваната му колекция. Първия си нож Росич получава от баща си, когато е на 6 години. През целия си живот носи в джоба си хладно оръжие, а сбирката му от ками, ножове и старинни пищови би била гордост за всеки музей. Той я завеща на дъщеря си Ирина.

В интервютата си актьорът говори така образно, че чуваш в главата си плътния му изразителен глас: „Животът на човек не е ученическа тетрадка, за да вземеш гумичка и да изтриеш нещата, които са се случили. Всяка раздяла е парче от живота ти. Всяка раздяла - всъщност това си ти. Аз нямам несподелена любов. Със съпругата ми Лиляна сме заедно от десетилетия. Дългогодишният брак е изкуство. Получава се добре само при интелигентни хора.
Животът на двама души се изменя непрекъснато. Непрекъснато преминава в други състояния. И ако не можеш бързо да оценяваш и приемаш тези нови състояния, не се получава. За какво ми е на мен да правя каквото и да било, ако до мен няма една жена, която да ми каже - страхотен си.“ И тъкмо липсата на това „Страхотен си“ го кара да не остане вкопчен в живота, както винаги се е заканвал. 

Кой е той
Цялото му име е Джордже Мирко Росич. Родителите му са учители. Майка му е българка, а баща му - сърбин. Роден е на 29 февруари 1932 г., но майка му настоява да го запишат на 28-и, та да не празнува рождените си дни през четири години. В родния си Крупан в Царство Югославия заобиква конете и жените, защото едните символизират свободата на човешкия дух, а другите - неговия полет. За Джоко Лиляна бе едното му крило. Без нея полетът му бе прекършен.

Актьорът за секса

Всичко между мъжа и жената е еротика, но не оная лошо светната порнография или изобилието от плът на показ, която ни блъска отвсякъде. Знаете ли кой е най-еротичният образ, запечатан завинаги в съзнанието ми? Беше във времето, когато рядко ни попадаха лъскави списания. В едно такова видях реклама, не помня на какво, на която жена в гръб с фино кафяво палто и кожени ботуши е направила типичната при ходене чупка в ханша. Дискретно и побъркващо! Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да й обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена.

Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение.

Разплака всички с песента за Лиляна

В предаването „Нощни птици“ по БНТ, където Джоко гостува след кончината на съпругата си, разплаква всички в студиото и пред телевизорите с речитатива на песента „Любовта ми към теб“.

Любовта ми към теб

Всички идващи чувства сравнявах
с любовта си към теб.
Всички бъдещи рани лекувах
с любовта си към теб.
Аз към чужди усмивки се втурвах
с любовта си към теб.
Да, прегръщах жени непознати
с любовта си към теб.
Даже твоето име забравих
с любовта си към теб.
Но в забравата странно живея
с любовта си към теб...
Уж не идваш сега в паметта ми,
но сърцето те помни докрай.
Любовта ми към теб,
любовта ми към теб,любовта ми към теб,

Лиляна...

Текст Георги Константинов
музика Кристиян Бояджиев

От 147 бивши депутати, настанени в държавни апартаменти, жилищата си са напуснали само 30. Останалите продължават да се ширят там.

117 почвени, безпочвени и подпочвени оптимисти

Магдалена Гигова

117 бивши депутати напуснаха парламентарната далавера, но влечението към нея се съпротивлява да ги напусне.

Доста от онези, дето си стоят в държавните жилища и кютят, докато ги изберат пак, направо са си безпочвени оптимисти. Е, със сигурност отломките нищожни от партийните отлюспвания могат да бъдат наречени дори подпочвени оптимисти. Единствено ГЕРБ-ерите от по-първите места в листите кандидатстват за почетното звание „почвени оптимисти“. Защото са се вкопали във властта, както бурен с як корен.
Но когато става дума за облаги с неоправдано продължение, оптимизмът е последното което ни хрумва. А останалото не става за публикуване във вестник.

Гледна точка във вестник "Преса"

По-щастливи, по-богати, по-... мрънкащи

Магдалена ГИГОВА

Добрите вести идват на талази като приливни вълни от безконтролно изпуснат язовир.

И ни заливат с блаженство, щастие и богатство. Ако се вярва на агенция "Блумбър", вече не сме сред най-нещастните в света. Миналата година протяжно и с наслада я цитирахме, предъвквайки, че кахърните ни физиономии не се дължат на вродено черногледство, ами заслужено сме в първите 10 от класацията на най-страдащите нации в света. Я да видим за какво ще мрънкаме сега, когато авторитетният „Индекс на нещастието“ ни запрати в средата на непрестижния списък - 45-и от 90 възможни. Станахме ли по-усмихнати, по-ведри и по-оптимисти? Не! Средностатистическият български мизантроп пак видя възможност за злорадство: „Не сме нито по-доволни, нито по-радостни. Просто вече не ни пука дали сме стигнали дъното и защо продължаваме да копаем.“

Освен че сме умерено щастливи, новината е и че сме най-забогатяващи в Европейския съюз. Ръстът на заплатите в България е цели 15,1%. И тук дежурният роден черногледец му намира колая. Или ще скърца, че „Сънди мирър“ не е най-достоверният вестник на света, или че при тези мизерни възнаграждения и 100 на сто да ги вдигнат, пак ще сме дрипльовците на ЕС.

Угодия няма! У нас и добрата, и лошата новина все е лоша. Защото сме превърнали мрънкането и мразенето в национален спорт. Затова посрещаме всяка смислена идея с дежурното „Това няма как да стане!“, а всяко постижение принизяваме с убеждението, че се е получило или случайно, или с връзки, или с гол късмет. Изобщо развили сме до всенародно съвършенство умението да завиждаме и да мразим.

По същата причина, когато искаме да променим нещо от битието си, енергията ни стига главно да го раздиплим разпалено на маса или да бълваме омраза във Фейсбук, ама когато се наложи да запретнем ръкави, да покажем позиция или да се изрепчим, ентусиазмът ни се спихва с примиренческото „Защо да се хабим?! И без това от нас нищо не зависи.“

А понеже и тези разсъждения заприличаха на безпросветно ругателство, най-добре да препишем рецептата за щастие от майката на Гьоте: „Вземете дванадесет месеца и ги изчистете грижливо от педантичността, страха, горчивината и скъперничеството. Разделете всеки месец на 30 или на 31 части, така че да ви стигнат за цяла година. Всеки ден се запълва отделно с една част работа и две части жизнерадост и хумор. Добавят се три препълнени лъжици оптимизъм, една чаена лъжица толерантност, зрънце ирония и щипка такт. Цялата тази маса се залива обилно с любов. Готовото ястие се украсява с цветчета от нежно внимание и се сервира всеки ден с бодрост и чаша хубав освежаващ чай.“

Единственото, което трябва да направим оттук нататък, е да си пием редовно чая...

Поредица на "Преса" - Великите любови

Жената на Симеон Радев го спасява от атентат с телепатия

Казандзакис и Рилке ухажват художничката Бистра Винарова, тя предпочита автора на„Строители на съвременна България”

 

 

Магдалена ГИГОВА
Дипломатът и писател Симеон Радев и съпругата му, художничката Бистра Винарова, имат толкова силна духовна връзка, че в драматични моменти си предават мисли от разстояние. Преди атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. тя му изпраща телепатично послание да не ходи, защото ще се случи нещо лошо. По онова време са женени едва от година. По-късно и двамата признават, че понякога няма нужда да си говорят с думи - прекрасно знаят какво мисли другият и живеят в съвършен синхрон според свидетелството на историка Панайот Стойчев.

В семейното житие има и друга изумителна случка. През януари 1944 г. семейство Радеви е евакуирано в Бояна, защото София е застрашена от летящите крепости - британски и американски бомбардировачи. Настанени са във вилата на Мими, една от дъщерите на генерал Рачо Петров - „Мими“, която съществува и до днес. След 9 септември 1944 г. там е резиденцията на министър-председателя Вълко Червенков. Синът на Радев и Винарова - Траян, пише в спомените си: „Един ден баща ми реши да слезе до София, за да свърши някаква работа. След часове във въздуха се разнесе мощен тътен и ние разбрахме, че София е подложена отново на бомбардиране. Тогава майка ми се усамоти в един ъгъл на къщата и започна нервно да пуши. Минах няколко пъти покрай нея, но тя не ми обърна внимание. След около половин час, обаче ми каза: „Трайче, чух го! Баща ти е жив!” Силно се притесних, защото помислих, че от големи вълнения е започнала да бълнува. Привечер бяхме седнали с нея на двора и в далечината видях баща ми, който идваше към вилата. Преди да стигне до нас, той извика нетърпеливо на майка ми: „Чу ли ме, защото аз те чух!”

По-късно Симеон Радев разказва, че когато бомбардировките, сринали почти напълно центъра на София, започват, той е на площад „Славейков”. Влиза в подземието на Министерството на благоустройството, докато премине всичко, и така оцелява. Там в един ъгъл изпраща цялата си мисловна енергия към жена си, за да й предаде, че е жив. „До края на съвместния им живот съм бил няколко пъти свидетел как в критични моменти майка ми и баща ми поддържаха телепатична връзка помежду си. Това, разбира се, ставаше, тъй като техният брак беше изграден върху голямата им любов и общите им духовни интереси”, добавя синът Траян.

Каква е тази любовна история, която продължава „докато смъртта ги раздели“ и след това? Защото, докато си отиде 10 години след кончината на мъжа си, Винарова всеки ден привечер сяда срещу портрета на мъжа си, до който са подредени томовете на „Строители на съвременна България” и се ослушва за стъпките му. Бистра и Симеон се запознават през 1910 г. По онова време писателят е известен публицист, автор на блестящи статии, които са го направили известен. Вече е започнал да събира документи и факти за труда на своя живот. Една от важните му стъпки е да разговаря с все още живите участници в събитията преди и след Освобождението. Така бъдещият дипломат се озовава в дома на покойния вече генерал Върбан Винаров, за да се срещне със съпругата му Елиза - майката на Бистра. Семейството на бъдещата му съпруга наистина е от сой. Баща й е възпитаник на Робърт колеж в Цариград, адютант на княз Александър Батенберг и основател на конния спорт у нас. По майчина линия генералът е потомък на Захарий Зограф. По време на Руско-турската освободителна война той превежда на американския кореспондент Макгахан. Винаров е сред първите български офицери, получили военно образование в Русия, началник е на Военното училище и на щаба на българската армията. Изисканата му съпруга Елиза пък е внучка на д-р Георги Вълкович - възрожденски деец, един от първите наши професори медици. Светската дама е не само образована и начетена, ами говори езици, има безупречен вкус и пъргав ум и е невероятно красива. Похотливият Фердинанд веднага й хвърля око и на няколко пъти я кани в двореца. Очарователната Елиза категорично му отказва. Личният секретар на княза - граф Робер де Бурболон, пише в дневника си, че понеже между монарха и генерала съществува взаимно уважение, Фердинанд със съжаление „пропуска бройката“ госпожа Винарова. Бистра е наследила красотата и интелекта на майка си и прави силно впечатление на Симеон Радев, но заминава да учи рисуване в странство и пътищата им се пресичат отново чак след 13 години във Виена.

Младата българска художничка прави първите си стъпки в развитието на таланта си в ателието на Елисавета Консулова-Вазова, снаха на Иван Вазов. Учи живопис в Дрезден, Мюнхен, Виена и Берлин, общува с Огюст Роден, Жул Паскин, другарува с Пикасо, Брак и Матис, близка е с Жорж Папазов. Бистра е на 23, когато изживява страстна и забранена любов с доста по-възрастния и женен скулптор проф. Георг Колбе. Между тях има не само привличане, а и духовно единение. Тя боготвори неговия гений, той оценява таланта й на художник, но цени и мнението й като творец. Пламена Димитрова-Рачева, куратор на изложбата на Бистра Винарова, показана в Националната художествена галерия м.г., разказва показателна случка за отношението на професора. Колбе показва на българската си любима творбата на своя живот - внушителната скулптура “Адам”. Младата художничка повдига вежди и казва, че на едната ръка от лакътя надолу липсва тръпката. Без да се замисли, скулпторът грабва чука и унищожава долната част на ръката. Бистра едва не припада, но професорът я успокоява, че е формулирала безпогрешно усещането му за статуята. „Адам” е едно от най-известните произведения на Колбе. Големият български изкуствовед Андрей Протич пък нарича Бистра Винарова “апостолка на експресионизма в българското изкуство”.

По същото време и немският поет Райнер Мария Рилке пада в плен на чара на българката. Той я вижда за първи път при откриването на изложба във Виена, но няма кой да го представи, а сам не набира куража да я заприказва. Веднъж се сблъскват случайно на улицата. Рилке възприема втория шанс като знак свише. „Щом се срещаме отново, значи, че съдбата ни свързва”, казва поетът, който по онова време е секретар на прочутия скулптор Огюст Роден. Райнер посвещава на Бистра нежни стихове, които тя пази, но отношенията им остават платонични. Двамата поддържат връзка с писма до смъртта на Рилке. Доста по-напорист е известният гръцки писател Никос Казандзакис. Той също е зашеметен от комбинацията красота-интелект-талант на българката. Един малък негов портрет с молив от изложбата от нейни графики във Виена през 1922 г. свидетелства за отношенията им. Възторжената му рецензия за „българската ръка, създала тези чудеса“ - също. Гъркът е луд по Бистра. Ходи на изложбата всеки ден, докато събере куража да я покани на вечеря, преследва я, пише й страстни писма, в пристъп на отчаяние й предлага ръката си. Той е еднакво привлечен от оригиналните й творби и от рядката й красота. Синът на Винарова - Траян Радев, пази до смъртта си купища писма от автора на „Зорба гъркът” до майка му.

Скица на Никос Казандзакис от Бистра Винарова

Съдбата обаче си знае работата... с малко помощ от Султана Рачо-Петрова. През 1922 г. Бистра се оказва във Виена с позабравения си познат Симеон Радев. Той вече е на 44 г. и проучва архивите на бившата Австро-унгарска империя. Владее 5 езика, включително арабски и турски, и е утвърден дипломат - бил е пълномощен министър в Букурещ, Берн и Хага. Сватовницата Султана Рачо-Петрова скроява план с майката на Винарова. Под предлог че се е разболяла, тя дава билетите си за ложа в операта на художничката и дипломата. Те с изненада подновяват познанството си, но първата им среща (по разкази на сина им) е истинска катастрофа. Радев е толкова завладян от красотата на дамата, че се опитва да й направи впечатление с културата и образоваността си, като непрекъснато й шепне на ухото. Тя пък през цялото време се ядосва, че „досадникът“ й пречи да гледа спектакъла. Едва при следващите им виждания открива колко привлекателен е Симеон. Венчават се в Цариград, защото Радев е пълномощен министър в Турция.
Сватбената церемония извършва Велешкият митрополит Мелетий на 3 март 1924 г. в параклиса на Българската екзархия в Цариград. Влюбените не успяват да изпълнят романтичното си желание да живеят в Италия, където тя ще рисува, а той ще пише, но пък в изисканите салони на Виена, Вашингтон и Лондон българският дипломат и съпругата му са двойката, с която всеки иска да се запознае. Осем години Симеон Радев е посланик в САЩ. Там Бистра се среща със своя професор от Мюнхен Ханс Хофман - един от основателите на абстрактния експресионизъм отвъд Океана. Известната художничка Тереза Берщайн рисува портрет на Винарова с българска шевица, който се намира в колекцията на Метрополитен мюзеум в Ню Йорк. През 1940 година Радев се връща в София, отзован от правителството на Георги Кьосеиванов.
Отказва да стане академик

Симеон Радев с принц Кирил във Вашингтон преди аудиенцията при президента Хувър.

Макар да не му отправят никакви директни обвинения, „петното“, че е бил царски дипломат, тегне над автора на „Строители на съвременна България” след 9 септември 1944 г. Съпругата му Бистра е анатемосана като художничка, носител на „западно влияние“. Симеон Радев пише спомени, които продава на БАН за смешни суми, но отказва да стане академик, за да не му наложат да прави политически промени в “Строители на съвременна България”. Винарова не се свени да рисува плакати с портрети на български и съветски партийни ръководители, за да изхрани семейството си. Синът им Троян, въпреки трите си висши образования (история, френска филология и библиография), успява да си намери работа единствено по строежите. В едната стая на дома им настаняват младоженци от село, а другата налагат на Траян да дели със студент по медицина. Известен професор от БАН настоява синът на Радеви да се откаже от баща си, за да получи работа. Той отказва с възмущение.

Симеон Радев умира на 15 февруари 1968 г. - няколко дни след като книгата му “Ранни спомени” е подписана за печат. Съпругата му си отива 10 години по-късно. Всеки ден от остатъка на живота си тя присяда пред портрета на мъжа си и мислено разговаря с него.

 

Поредица на вестник "Преса" - Карнавалите по света

Навратри – най-дългият танцов карнавал в света

С подскоци и извивки в продължение на девет нощи индийците благодарят за добрата реколта

Магдалена ГИГОВА

Представете си огромен стадион, на който 42 000 души танцуват в опиянение, без да са близнали и капка алкохол. И това се повтаря девет нощи подред. Подобна масова омая е възможна само в Индия, а Навратри е най-дългият танцов карнавал с света. Свещеният празник за всички индийци е посветен на божествената Майка, въплътена в образа на богинята Дурги. Той се отбелязва не само с поклонения в храмовете, пост и молитви, а и с фойерверки, музика и танци. В буквален превод от санскрит името на карнавала означава „девет нощи“. Кулминацията е на десетия ден, който символизира победата на доброто над злото.

Повече от един милиард души празнуват Навратри два пъти годишно. Пролетният е през месец чайра, който се пада през април-май по европейския календар и се нарича Рама, а вторият - Дурга, е в края на септември. Точните дати се изчисляват всяка година по астрономически признаци, свързани с пролетното и есенното разноденствие. Те ознаменуват смяната на сезона и края на прибирането на реколтата - все поводи за големи веселби. Според индийците това е времето, когато се пренастройва енергията във Вселената и вътре у всеки човек. Навратри се предхожда от духовни практики, молитви и медитация. Дори да не вярвате на подобни неща, можете поне да контролирате храненето си, празните разговори и отделеното време за сън, да не се гневите и да не давате воля на нервите си. Просто в дните преди Навратри е необходимо да пазите енергията си и по възможност да ядете вегетариански гозби, без животински продукти, мляко и плодове и да се съсредоточите върху вътрешния си мир. Така човек съсредоточава у себе си сила за по-нататъшното си усъвършенстване в социален, семеен и духовен план, смятат мъдреците.

След това натрупаната енергия сякаш избухва и Навратри се разлива в 9 безспирни нощи. Навсякъде бъка от толкова пъстро облечени хора, че чак ви заболяват очите. Особено колоритни са празнуващите в индийския щат Гуджарат. Той е единственият със сух режим. За да си купиш алкохол, който се продава само в някои от 5-звездните хотели и специализирани магазини, е нужен специален лиценз или поставят печат в паспорта ви, че сте си взели 65 бири, да речем. Но на местните не им трябват допълнителни стимуланти. Те просто се гмурват в ритъма на танца гарба. Това е нещо като българско право хоро, облагородено с екзотични извивки на ръцете. Вибрациите ги омайват и ги държат по цели нощи. Край Ахмедабад при откриването на Навратри фестивала средно по 42 000 души танцуват до премала заедно със съставите на сцената. И всички са като дрогирани, без никакви стимуланти.

В наши дни призванието на гарбата е да надмогне „вредното влияние на Боливуд“. Той е автентичен танц за разлика от целулоидните сюжети и повтарящи се мотиви във филмите, които внушават на младите нереалистични представи за живота. В Гуджарат няколко фондации популяризират истинските народни танци и убеждават младите момичета, че трябва да учат, а не, замаяни от филмите, да чакат принца, който ще ги отведе към залеза и ще заживеят богато и честито. Една от формите на въздействие е гарбата по време на Навратри.

Напълно нормално е карнавалът да се развихря в прохладната част от денонощието. Което ще рече след 10 ч. вечерта и хладът е относителен - някъде към 27-30 градуса. Девет нощи най-югозападният индийски щат Гуджарат вибрира в неистовия такт на Навратри, а местните така се забавляват, че изпадат в транс от ритъма на музиката. Тук дори не пушат. Но танците са истинската дрога! Младежи и старци, пеленачета в цедилки върху гърбовете на майките си се опиват от омайните мелодии, облагороден вариант на „Слонът, моя приятел“. Гарбата в един момент напомня българското право хоро, подправено с извивки от самба, а в друг прилича на „Гаяне“ с кръстосване на шарени пръчки във въздуха.

Костюмите са толкова пъстри, че съвременен дизайнер не може да ги измисли, ако не е далтонист. И макар гуджаратци да са изключително целомъдрени, движенията са някак секси. Както впрочем и женските тоалети с широки везани поли, късички бюстиета и ефирен шал, наречен дупата. За да бъде фестивалът в „контролирана среда“, правитеството на щата огражда огромна площ извъх икономическата столица Ахмедабад - „малко градче“ с четири милиона жители. Хиляди квадратни метри от прашната пръст са покрити с нещо като мокет в цвят „хирургическа престилка“, фонтанчета с електромотори разхлаждат въздуха, а в различни павилиони местните племена показват занаятите си. През 200 метра патрули проверяват наред - чанти, камери, фотоапарати.
Гарба не е просто танц, това е религия, омая, магия и най-прекият път към емоционалния делириум. Може би затова полицаи с бамбукови палки обикалят най-развихрилите се групички и ефикасно разгонват екстаза им. Най-странни са почти любовните докосвания на мъжете. Подозрително грацилни младежи се гънат в шпагати на сцената между огромни подобни на кучета чучела, движени поне от трима души, напъхани в костюмите им. Гастролиращите състави от „братски“ страни са странно подбрани - Израел, Бутан, Украйна, Монголия, Полша... Индийците обаче са най-зашеметяващи с огнегълтачи, моми на главата със светилници като полилеите в „Александър Невски“, недоказани момци с акробатични номера и танци със саби.

Външният наблюдател обаче недоумява как множеството успява да танцува гарба, без да се блъска болезнено? А тоалетите са направо вълшебни! Такава дреха понякога се везе повече от година, защото коприната е труден материал, а стотиците мъниста трябва да прилепват идеално и да „рисуват“ картина върху тоалета.
Как ще реагирате, ако в супермаркета видите перфектно гримирана дама в народна носия да бута количка с продукти? Е, в Гуджарат тамошният ансамбъл „Филип Кутев“ е навсякъде по улицата! Особено по Навратри. Все едно сте хванали на стоп машината на времето. Девет нощи всички танцуват, а през деня гордо разхождат гиздавите си носии. При това не става дума за традиционните за Индия сарита (изкусно увити около тялото 4 метра коприна – тоалет, непроменян от 5000 години насам). За гарба дрехите са още по-пъстри, везани с мъниста, вградени стъкълца и шарени бродерии и апликации. На гърбовете имат дори зашити цели кукли, а чадърите им са окичени с какви ли не висулки. Дори в гиздилата на добитъка. Кравите също получават специални облекла за Навратри - шаренеят с везани „чорапи“ върху рогата си, а камилите са наметнати с ярки покривала.
В последния ден на карнавала малките момиченца до 9 години се почитат като богини, получават подаръци и раздават благословии, защото се смята, че на тази възраст енергията им е чиста като тази на богинята майка. Извън красотата и екзотиката Навратри има и голямо значение, защото представлява трите етапа от духовното пречистване на човека - самопречистване, личностна промяна, себереализация.
Тази година карнавалът ще бъде от 25 септември до 3 октомври.

Епидемии безкрай!

Магдалена ГИГОВА

 

Вирусът ебола стигна и до нас. Споко! Засега само като форма на телефонна измама. Дай Боже, да остане на това ниво. Иначе тъкмо човечеството си отдъхне от една луда крава, го подхваща я птичи грип, я възроден сифилис, я по-свирепа форма на туберкулоза.

На фона на непрекъснатите пандемии дори СПИН започва да ни се вижда приемлив. От него поне знаем как да се предпазим. И изобщо не е утешително, че вирусът на уж изчезналата едра шарка се пази под ключ в две лаборатории. Като нищо ще изпълзи отнякъде още по-устойчив на всякакви илачи.

Очевидно всеки вирус и микроб е най-яркото доказателство, че в природата нищо не се губи. Само се модифицира. А ние, ако лапаме антибиотиците като бонбонки и при най-баналната хрема, направо постиламе червен килим на следващия му по-устойчив щам. 
Кикотът на микробите

„Човечеството прекалено рано обяви победата си над опасните болести, казва в интервю за „Газета виборча“ професор Анджей Гладиш, специалист по инфекцизни болести, ръководител на Клиниката но нарушение на имунитета във Вроцлав, Полша, цитирайки връщането на туберкулозата и сифилиса.
За тази ситуация са виновни отчасти хората, но съща така и съвременият ритъм на живот, при който човек се стреми максимално бързо да се излекува, започвайки да гълта антибиотици дори за банална хрема. Безконтролното им взимане води до товя, че болести, предизвиквани от отдавна познати микроорганизма се оказват неподвластни дори на внимателно подбрани антибиотици. Най-яркият пример е пеницилинът, открит от Флеминг през 1928 г. Той е бил революционен препарат, но за времето си. По-късно се оказва, че в отговор на приемането му, се появяват много нови устойчиви щамове на болестите. Друг пример е златистата стафилокока, която дотолкова се е усъвършенствала, че разполага със специален ензим, способен да разложи всеки антибиотик. Вътрешноболничните инфекции, предизвикани от един от видовете пневмонии, няма с какво да бъдат лекувани, защото микроорганимът им е устойчив на всякакви цярове. В резултат – пациентите често умират.
Впрочем, отбелязва професорът, виновни са не само антибиониците. Все по-често при лечение на нови ракови клетки се прилагат химически препарати, за други страдания се използват стероиди. Под тяхното влияние имунната система отслабва и започват да действат патогени, които преди това не са нанасяли вреда на човека. Струва си да се припомни историята с ДДТ – химическо съединение за борба с коимарите, а после и с маралията. В резултат досадните насекоми наверили нов начин да атакуват хората – обитавайки топла вода, вкл. И басейни, проникват в нервната система н и предизвикват тежко възпаление на мозъка.
Опитът показва, че живеейки в силно химизирана околна среда е невъзможно да държим под контрол биологичната революция. Един от най-опасните патогени е ХИВ-вирусът. Механизмът на неговото десйтвие е свързан с постепенното разрушаване на имунната система. А то тоди до развитие на различни болести в организма. И въпреки огромния прогрес в изследванията и лечението на тази инфекция, ХИВ-вирусът все още се чувства отлично, а заразените с него си отиват. Медицината все още не успява да го унищожи, но пък последствията от приемането на антиретровирусни препарати понякога са пагубни за организма. От една страна те предизвикват количествен ръст на имунни клетки, но от друга те вече не могат да изпълняват защитната си функция. В резултат пациентът хваща рак, лесно прихваща всякакви зарази, дори туберкулоза. И уж тази болест беше победена от човечеството, но продължава да покосява хора. Най-често – носители на ХИВ-вируса. Но трябва да се знае, че 95 на сто от всички хора са имали контакт с носител на туберкулоза. „Нашата имунна система, образно казано, разпознава опасността и я крие в „черна кутия“. Докато човекът живее нормалнои не боледува, кетията остава затворена. Но в резултат на срив в имунната му система, заради болест, облъчване с рентгенови лъчи или поява на млади ракови клетки, кутийката може и да се отвори“, отбелязва Анджей Гладиш. Микробактериите започват да атакуват най-уязвимите системи и организмът може да развие туберкулозен менингит, бъбречна недостатъчност или проблеми със стомашно-чревния тракт.
Професорът твърди: „Не си струва да забравяме, че живеем във взаимозависимост, където съществуват отделни светове от микроорганизми, животни, растения и хора. Всички те искат да живеят възможно най-комфортно, затова неизбежно се конкурират един с друг. При това човекът се опитва да ръководи другите светове, но забравя, че и останалите участници в играта също се развиват. Примерът с пеницилина показва, че микроорганизмите могат да прецакат човешкия гений. Микробите се кикотят! Те непрекъснато се променят, мутират, търсят нови пътища. Някои от тях дори успяват да преолобеят междувидовата бариера. Известен е примерът с атипичната пневмония (тежкия остър респираторен синдром), която днес е забравена, но наверно ще напомни за себе си съвсем скоро. Носител на този вирус са домашните животни. Той се е обединил със свой събрат от човека и се е появил нов, опасен и за хора, и за животни.
Доктор Гладиш е убеден, че тепърва ще се възражда и сифилисът. И понеже с него можеш да се заразиш и ако целунеш носителя му, вариантите за пренасянето му са безброй повече отколкото при ХИВ. Общопрактикуващите лекари обаче често забравят за сифилиса и лекуват измененията по кожата като алергична реакция. А късно диагностицираният сифилис влияе върху сърдечно-съдовата и централната нервна система. Ако не бъде лекуван, смъртта ви е в кърпа вързана. Днес статистика за страдащите от сифилис обаче няма, защото много от тях се лекуват в частни клиники, а други не подозират, че са болни.
„В последно време у хората крепне илюзорното усещане за безсмъртие, успоредно с безграничната вяра в прогреса на медицината. Само че средностатистическият гражданин забравя, че дори най-добрите диагностични и терапевтични методи си имат граница“, казва Анджей Гладиш.
Один из примеров за възкресение на опасните болести и бумът на холера в Хаити, заради заразена вода. При това свирепата болест може да се прояви навсякъде. Преди 40 години мидите в неаполитанския залив бяха смятани за деликатес. Днес е крайно глупаво да се ядат, защото във водата там върлува холерен ембрион.
Светът се смята за избавен от едрата шарка завинаги, но това не ознавача, че липсват възбудители за нея. Материалът зорко се съхранява в две лаборатории – в москва и в Атланта, но той може да бъде използван не само за благородни цели като ваксини, а и за престъпни. А именно едрата шарка и сирибската язва са основни биологични оръжия. Повечето епидемиолози се опасяват, че светът скоро ще се сблъска с мутирал вирус на едрата шарка, както стана с треската ебола.
Струва си да се съсредоточи вниманието и върху вирусите на анитипната пневмония, птичия грип, на всички „болести на мръсните ръце“, но също така на хеморагичната треска, която е различна на всеки континент. Особено опасен е вирусът на треската денга – пренасяна от комари инфекция, която предизвиква тежка, подобна на грип болест, с усложнения, които водят до смърт. По прогнози на Световната здравна организация в наши дни всеки двама от пет жители на земята са в рискова ситуация. Треската денга е харастерна за Северна и Централна Африка и Карибския басейн, но се придвижва с бързи стъпки към Европа. Същото се отнася и за вируса ебола.
Природата ненавижда празното пространство. През 1980 г. Световната здравна организация обяви, че по света вече няма едра шарка. По същото време се появиха първите ХИВ-заразени в Африка, а после и в САЩ и Европа. Хората са тщестлавни и горди, смятат, че само те са способни на интелектуални решения. Само че микробите също възприемат различни „бизнес-системи“. Не с цел да унищожат човечеството, а просто да оцелеят.

Затягат обръча около страните с ебола

 Световната здравна организация (СЗО) обяви, че взривът от заболели от ебола в Западна Африка е глобална заплаха за общественото здраве, която изисква извънредни усилия за спиране на разпространението му, предаде Асошиейтед прес. Според експерти взривът от треската е един от най-големите и продължителни в историята (за да се убедите в обратното, прочетете хрониката на епидемиите на стр. 26). Либерия обяви извънредно положение. Към Африка пътуват медикаменти и лекари-доброволци. "Засегнатите до момента страни просто нямат капацитет да се справят със собствени сили с епидемиологичен взрив от такъв мащаб и сложност", каза шефът на СЗО д-р Маргарет Чан. Подобни мерки здравната организация обяви при пандемията от свински грип през 2009 г и заради взрив от полиомиелит през май т.г..

Предвид факта, че инкубационният период е 21 дни, заразените трябва да останат под карантина 30 дни, каза заместник-генералният директор на СЗО Кейджи Фукуда. Той добави, че екипажите на пътнически самолети, които пътуват до засегнати от болестта страни, трябва да бъдат обучени и да разполагат с медицински материали, за да предпазят себе си и пътниците. Хора, влезли в допир с болни (с изключение на медицинския персонал, екипиран с предпазно облекло), не бива да получават разрешение да пътуват, уточни Фукуда.
Ако се попречи на авиокомпаниите да летят до тези страни, това ще навреди на икономиката им, контрира Маргарет Чан. Комисията препоръча също пътниците, отпътуващи от засегнатите от ебола държави, да бъдат подлагани на преглед на летищата, пристанищата и основните гранични пунктове с помощта на въпросник и с измерване на температурата, а подозрителните да бъдат спирани.

Климатици разнасят атипичната пневмония

ТОРС, САРС... съвременните грипове и пневмонии звучат повече като имена на космически кораби. Формите на болестта се предизвикват от причинители като хламидии, микоплазми, легионели, които намират добри условия за развитие при употребата на климатици.

Те се задържат във филтрите и при пускане на струята се разпространяват във въздуха на помещението и ако срещнат организъм с намалени защитни сили, причиняват т. нар. атипична пневмония. Тя обикновено започва със симптоми на настинка или грип - главоболие, зачервено гърло, отпадналост, слабовисока температура, по-късно суха кашлица. (Проблемът е, че пневмонията не се чува със слушалка.)

Във филтрите на климатиците се задържат и различни алергени, които могат да предизвикат кашлица, сълзене на очите, кихане като проява на алергична реакция. Затова филтрите трябва да се почистват ежемесечно, а на 2 години да се сменят.

Милко Калайджиев възпя лудата крава

Преди десетина години болестта луда крава подлуди света и изтреби милиони добичета. При хората тя доби името Кройцфелд-Якобс. Всъщност това е комбинация от много редки, но фатални инфекции.

Те засягат централната нервна система при животните и хората. Лудата крава поразява говедата, аналогът й при овцете се нарича скрейпи и е описан още преди 200 години. Предполага се, че заболяването луда крава възниква при преминаването на причинителя на скрейпи от овцете към кравите, който е научно установен през 1986 г. Той толкова е мутирал, че е преодолял видовата бариера. Най-разпространените хипотези сочат, че това са приони - видоизменени белтъци. За тях се знае единствено че се репродуцират, без да използват нуклеидови киселини. Основната парадигма на биологията - че синтезът на белтъците зависи от нуклеидови киселини, в случая е нарушена. Те са нещо като ракови клетки - изключително издръжливи на ниски и високи температури, на изсушаване, радиация. Прионите не възбуждат имунната система, това е много характерно.
Разпространението на лудата крава започва чрез консумацията на костно брашно от преживни животни, т.е. преживни животни се хранят с преживни животни и се затваря цикълът.
Българската следа в болестта е... чалга парчето на Милко Калайджиев „Луда крава“. Както винаги, фолкът е с пръст върху пулса на епохата.

Болестите полезни за прогреса на човечеството Човешката история и епидемиите са неразривно свързани. Освен това върлуването на дадена болeст има последствия, които въздействат не само върху здравето на човечеството, но и проникват в много сфери на живота, променяйки ги изцяло. Например епидемията от едра шарка, покосила елитните части на персийската армия и засегнала дори лично цар Ксеркс през 480 г., помогнала на Гърция да съхрани независимостта си и да създаде велика древна култура. Първата епидемия, известна под името Юстинианова чума, възникнала в средата на шести век в Етиопия и Египет, впоследствие обхваща много държави. За 50 години умират около 100 милиона души. Някои части от Европа, например Италия, се обезлюдяват почти напълно. Това обаче има положителен ефект - през годините на свирепата болест се възстановяват безжалостно изсечените гори. В средата на XIV век върлува бубонната чума, която унищожава една трета от населението на Азия и половината от жителите на Европа. След като епидемията отминава, европейската цивилизация тръгва по друг път - появява се буржоазията, повишава се заплащането на наемния труд, нараства ролята на градовете, медицината бележи прогрес. Натрупването на тези причини води до великите географски открития - европейските търговци и мореплаватели искали да доставят подправки, които по онова време се смятали за ефективни лекарства, способни да защитят човека от инфекция. Хроника на епидемиите 1200 г. пр.Хр. Чума. Филистимляните, древен народ, населяващ крайбрежната част на Палестина, с военните си трофеи донасят и чумата в град Аскалон. 430 г. пр.Хр. Чумата на Тукидид, кръстена на името на историка, който я е описал, покосява Атина. Причината за епидемията се изяснява чак през 2006 г. след изследването на останки в масов гроб под атинския акропол. Оказва се,че „чумата на Тукидид“ е тиф, който отнесъл една трета от населението на Атина. 165 г. пр.Хр. „Чумата на Антонин“ обезлюдява Рим. „Първо се появяваше зловонен дъх, мръсно син език и язви в устата; болестта протича с черни пришки по кожата“, пише древноримският лекар Гален. Учените и до днес спорят дали чума или друга неизвестна досега болест е погубила 5 млн. души. 541 г. „Юстиниановата чума“ умъртвява повече от 20 млн. души в източната част на Римската империя - почти половината от населението й. „От нея няма спасение, където и да се скриеш - на планински връх, в пещера или на остров“, пишат в хрониките. 1090 г. „Киевският мор“. Чумата е донесена от търговци от Изтока. За две седмици умират повече от 10 хиляди души. 1096-1270 г. Чума в Египет. „Едни хора оряха земята, други я засяваха, никой не доживяваше до жътвата. Мъртъвци плуваха по Нил по-гъсто от водорасли. Не успявахме да изгаряме покойниците и близките им, изпаднали в ужас, просто ги изхвърляха от крепостните стени. Египет изгуби в тази епидемия повече от 1 млн. души“, пише И. Ф. Мишуд в „История на кръстоносните походи“. 1348-49 г. Бубонната чума прониква в Англия, след като е опустошила Франция. Само в Лондон умрелите са 50 000. Някои области се обезлюдяват напълно. Започват да наричат чумата „бич Божи“, смятайки я за наказание за грешниците. На всеки кръгъл час каруци минават по улиците да изнасят труповете към общите гробове. 1346-1353 г. За съкрушителната пандемия, наречена „Черната смърт“, има подозрение, че е първото използвано бактериологическо оръжие. При обсадата на генуезката колония Кафа в Крим окупаторите с катапулт хвърлят мъртви тела над крепостните стени. В резултат само за една година в обсадената колония умират 15 млн. души. 1485 г. „Английска пот“ - инфекциозна болест с неясен произход и висока смъртност обезлюдява Англия и част от Европа. Според историците обаче болестта няма английски произход, а е дошла в страната с династията на Тюдорите През август 1485 г. Хенри Тюдор, граф Ричмънд от Уелс побеждава Ричард Трети и се възкачва на престола като Хенри Седми. Неговите войски, предимно от френски и британски наемници, докарват болестта. В Лондон само за месец след коронацията му умират няколко хиляди души. 1495 г. Първата епидемия от сифилис. Венерическата болест пристига в Европа от Америка с корабите на Колумб. Моряците се заразяват с нея на остров Хаити. След завръщането си много от тях се присъединяват към армията на Карл Осми, който нахлува в Италия през 1495 г. Войската разняся сифилиса из Франция, Италия, Германия, Швейцария, а после и в Австрия, Унгария, Полша, което довежда до гибелта на 5 млн. души. През 1500 г. болестта вече шета из цяла Европа, стига до Северна Африка, Турция, Югоизточна Азия, Китай и Индия. През 1512 г. в Киото има бум на заболели. Сифилисът е основната причина за смърт в Европа в епохата на Ренесанса. 1518 г. Епидемия от „светивитово хоро“ (хорея минор). През юли същата година в Страсбург жена на име Трофеа излязла на улицата и бясно танцувала в продължение на няколко дни. В края на първата седмица към нея се присъединили 34 местни жители, по-късно тълпата танцуващи нараснала до 400. Не е ясно дали засегнатите умирали от болестта или от изтощение. Експерти предполагат, че в дъното на подобни масови явления лежат попаднали в хляба спори на плесен, която предизвиква делириум. 1521-1560 г. Масов мор от едра шарка в Северна и Южна Америка, при които изчезват цели племена. 1721 г. Епидемия от едра шарка в Масачузетс. Свещеникът Котън Мейдър измисля форма на имунизация - нанасяне на гной от пришките на болни върху здрави хора. Експерименътт е подложен на жестоки критики. 1826-1837 г. Първата от седем поредни пандемии от холера. Пътят й започва от Индия, минава през Китай, достига Иран, Турция, арабските земи и Кавказ, унищожавайки повече от половината население на някои градове. 1916 г. Епидемия от полимиелит. Само през тази година в САЩ се заразяват 27 000 души. През 1921 г. на 39 години заболява и бъдещият президент на страната Франклин Делано Рузвелт. 1918 г. „Испанската инфуленца“ е най-масовата пандемия от грип през цялата история на човечеството. За 18 месеца умират приблизително 50-100 млн. души, или 2,7-5,3% от населението на земята. Епидемията започва в последните месеци на Първата световна война и бързо я засенчва по брой жертви. Симптомите са синкав цвят на лицето, пневмония, кървава кашлица. 1957 г. Епидемия от „азиатски грип“ (щам H2N2), умират около 2 млн. души. 1976 г. Треската ебола. В Судан се разболяват 284 души, от тях умират 151, в Заир от 318 си отиват 280. Името на вируса идва от река Ебола, край която е открит. 1981 до 2006 г. СПИН покосява 25 млн. души. В началото на 2007 г. носители на ХИВ вируса са 40 млн. по света, главно в Африка. 2003 г. Птичи грип. Класическа чума по птиците, която поразява храносмилателния тракт и дишането. Различни нейни щамове причиняват от 10 до 100% смърт сред заболелите. 2009 г. Свински грип A/H1N1, поразил предимно Мексико, САЩ и Русия.

Поредица на Преса - Великите български любови

Андрей Николов открадва жената на професора си

Прочутият скулптор увещавал да му позират голи поетесата Яна Язова и съпругата на Змей Горянин

Магдалена Гигова

Серийният прелюбодеец и отявлен Дон Жуан Андрей Николов е бил истинско предизвикателство за патриархалния морал от началото на ХХ век. Синът на врачански обущар обикаля България, работи като изполичар, учи, ако му остане време, и рисува до изнемога. Целият път на скитничеството му е белязан от разбити момински сърца. Рошавият висок младеж с всепобеждаващия чар на романтичен художник е истинска напаст.

Най-големият късмет на автора на „Дух и материя“ е попадането му в първия курс на новосъздаденото Рисувално училище (днешната Художествена академия). През 1896 г. професорите Борис Шац, Иван Мърквичка и Антон Митов приемат 40 ученици. Сред тях е Андрей Николов Староселски. Но литовският евреин Шац не знае, че кани дявола на трапезата си. Преподавателят е очарован от самобитния талант на ученика си. Още в първите дни той споделя с колегите си, че възлага големи надежди на Андрей. Започва да го кани в дома си, където е красивата и знойна г-жа Евгения (Женя) Шац. Студентът е като замаян. Тя е очарователна и интелигентна, с нея може да разговаря за всичко, но най-вече изглежда като дама, която може да му разкрие тайните на любовта. Тя опитно споделя с него желанието си да вземе от живота онова, което зрелостта и страстите й изискват. Фактът, че е омъжена за учителя му и има 4-годишен син, не спира ухажванията на Николов. Той обладава с поглед Женя и скоро минава в настъпление. А тя е отегчена от по-възрастния си, грозноват и досаден съпруг, който прекарва дните си в ателието, покрит с глина и прах. А обаятелният висок и сърцат младеж е винаги наблизо. Тя се хвърля със страст в обятията му. Нищо неподозиращият рогоносец сам предлага Андрей Николов да продължи образованието си с държавна стипендия в Ecole des Beaux Arts (училището за изящни изкуства - фр.) в Париж. Женя заявява на съпруга си, че заминава за Франция със своя любим, който е обещал да отгледа сина им като свое дете. Борис Шац е покрусен, но колкото и да моли жена си тя е непреклонна. В Града на любовта годината е 1903 - вихърът на бел епок. Разюздани нрави, артистичен подем, свободната любов процъфтява. Чувствата между Андрей и Женя - също. След години скулпторът ще признае пред приятели с лека нотка на съжаление: „Госпожа Шац ме заварди от съблазните на Париж.“ Красивата госпожа обаче не пропуска да подчертае, че е зарязала уреденото си битие на професорска съпруга, за да мизерува със студентска стипендия. Ревнува младия си любим от състудентките му и най-вече от моделите в ателието, които позират голи. Тя е властна и държи той да й бъде вечно благодарен, че е съсипала семейството и репутацията си в името на любовта си към него. Сексът с нея обаче е все така бурен и Андрей Николов я приласкава и й се кълне във вечна любов.
В Париж Николов се обучава в ателието на известния ваятел Антоан Мерсие, а то е средище на новаторите в европейското изкуство. Сред тях е и великият Огюст Роден, който след като се запознава с творбите на врачанеца, възкликва: „България е малка за този автор!“. Но него родината си го влече. Андрей Николов се връща за малко в София и влюбчивата му натура намира нов обект за обожание. Разделя се с Женя с писмо, въпреки че е отглеждал сина й като роден баща и са живели като семейство.
Въпреки че не довършва обучението си в Париж и не дочаква диплома, скулпторът е назначен за професор в Рисувалното училище заради изключителния си талант. Ситуацията не е конфузна, защото рогоносецът Шац покрусен е напуснал България. Андрей обаче е толкова влюбен в своята студентка Пеша, че вече е забравил за авантюрата с професорската булка. Бунтарят дори се съгласява да мине под венчило с нея, за да не се шокират родителите й, че „живеят в грях“. Свободният дух на твореца го кара през 1914 г. да напусне сигурната работа на преподавател и да замине за Италия с малкия си син Адрей и бременната с второ дете съпруга. В началото на Първата световна война той е командирован от Министерството на културата в Рим, но после остава на собствени разноски. Семейството живее на ръба на мизерията, но скулпторът създава едни от най-добрите си произведения - „Идол“, „Копнеж“, „Пеша“, „Фани“. Предимно голи женски тела, които за него са неизменен извор на вдъхновение, съчетано с плътски наслади.

Андрей Николов през целия си живот се разкъсва между любовта към поредната жена и желанието да има всяка, между убеждението, че българките са прекалено трътлести, но са и най-красиви на света. Той търси у зрелите матрони непорочност и жарки страсти у девиците. А търсенията му задължително минават през постелята. На Пеша й омръзват изневерите му и тя го кара да се закълне в малкия Андрей, че ще спре с кръшкането. Скулпторът яростно отрича, кълне се във вечна вярност и за кратко наистина набляга на работата. Любимият му материал мраморът сякаш оживява под длетото му. Той прави голяма изложба с фигури и композиции, която е приета с ръкопляскания от критиката и италианските ценители. Андрей и Пеша вече не броят лиретите, но в отношенията им зее дълбока пропаст. „Изкуството на Андрей Николов - пише критикът Франческо Сапори в статия за списание „Емпориум“ - иде направо от природата... Чуждо на всякакво хитруване, то не се измъчва в безплодни теории. Топло от кръв като младо тяло, то съдържа в пролетната пищност на формите една жива и трептяща духовност.“

През 1919 г., след подписването на мирния договор в Ньой, министър-председателят от онова време Александър Стамболийски пристига в Рим. Скулпторът вече е прочут и премиерът отива специално в ателието му. „Българският народ трябва да види тези статуи. Ние ще откупим всичко“, обещава премиерът и го изпълнява. Земеделският трибун с готовност позира на прочутия скулптор и остава твърде доволен от приликата с мраморния си двойник. Впечатлен от работата му, Стамболийски го кани да се завърне в България. „Ще дойдеш в София, ще направим статуи и бюстове на всички наши заслужили хора, от Възраждането до днешно време“ - увещава го земеделецът. Макар да имат две деца с Пеша, само формално се водят съпрузи. Това е положение, от което и двамата са доволни. Той има своята лелеяна свобода, а тя - сигурна издръжка за сина Андрей и дъщерята Лиляна и формално е почтена омъжена жена. Андрей Николов снове между Рим и София в търсене на идеалната жена. Като „по пътя“ не прощава на нищо в пола. Безконтролно влюбчив, той пада в плен на една от най-елитните куртизанки в италианската столица. Българката Надя Ковачева. Според изкуствоведа Кирил Кръстев нейното тяло е изваял през 1924 г. Андрей Николов в една от най-изящните си творби „Дух и материя“, която е собственост на Националната художествена галерия. Не е вярно обаче предположението му, че Надя е дъщеря на бившия министър на войната ген. Стилян Ковачев. Нито една от щерките на военния не отговаря като име и описание на култизанката.  Скулпторът е истински късметлия, защото разлюбва блудницата малко преди тя да се разболее от сифилис и да си отиде от живота твърде млада. Процесията от модели, актриси и аристократки в ателието (и леглото му) обаче не секва.

През 1927 г.творецът тактично отказва италианското поданство, което му предлагат заради изключителния талант, и се завръща завинаги в България. Закопнял е за родно вдъхновение и неизпитани чувства. Маестрото построява ателието си с 9-метров таван на ул. „Любен Каравелов“ 15, където днес е Центърът за култура и дебати „Червената къща“, и продължава да кани красавици да му позират. Една от тях е известната писателка Яна Язова. Тя не му отказва да извае главата й, но на всички сеанси неизменно е придружавана от любимия си проф. Александър Балабанов. Ефектната съпруга на писателя Змей Горянин - Соня (по която въздиша и Васил Стоилов), пък не пожелава да бъде увековечена.
Въпреки това до кончината си през 1959 г. Андрей Николов е готов да запее канцонети на всяка дама, която отвърне на усмивката му по ул. „Граф Игнатиев“. На 81 години скулпторът за първи път в живота си влиза в болница. Медицинската сестра, също подвластна на чара му, се шегува, че отвън се е наредила опашка от млади посетителки. Маестрото отвръща, че са закъснели. След малко умира с усмивка на уста.

Поетът на мрамора и бронза

Остави предразсъдъците навън! Пише на италиански върху арката на Червената къща. Крилатата мисъл на Данте Алигери обобщава цялата житейска философия на Андрей Николов. Другият надпис е над вратата - Ars longa, vita brevis (Животът е кратък, изкуството - вечно).

През 1931 г. Андрей Николов печели с конкурс мястото на професор в Художествената академия. Шест години по-късно е избран за ректор. Той е известен в София, че през зимата носи специално изтъкан ямурлук върху елегантния си костюм. Скулпторът е автор на бюстове на Мърквичка, Антон Митов, на поета Кирил Христов, на княгиня Евдокия, царица Йоанна. В Борисовата градина има цял пантеон, сътворен от „поета на мрамора и бронза“, както наричат Андрей Николов - паметниците на Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, негов е и полегналият бронзов лъв пред Паметника на незнайния войн в София. Цар Борис е един от най-големите му ценители и близки приятели. Разбира се, след 9 септември 1944 г. близостта с царската фамилия му докарва неприятности. В дома му нахлули милиционери да го арестуват. „Кой е Андрей Николов? Ти ли си, хайде ставай!“ А той отвърнал: „Тук първо се сяда, а после се става. Така че, ако искате да дойда с вас, сядайте! Хванал ги за шмайзерите и се изрепчил: „А сега стреляйте, вашата мама. Какво си мислите вие, няма да ви пусна, докато не ми седнете на масата.“ Седнали милиционерите, ударили по едно вино с домакина, развеселили се и усмихнато казали: „Брей, ти си бил много хубав човек, бе. Я кажи сега кого да арестуваме вместо тебе.“
Нито едно от децата на Андрей Николов не оставя потомство. Съпругата Пеша, с която са разделени от десетилетия, но по документи са женени, също умира преди него. 40 дни преди да се спомине скулпторът се венчава за домашната си помощница, за да го наследи и да не остане на улицата.