A good memory from the days when there was a kite festival and our souls flew in the sky

Да се омагьосаш в Гуджарат

              С министър-председателя на Индия Шри Нарендра Моди

Извадих  късмета да попадна сред дивата красота Гуджарат и... се омагьосах. Трижди. И омагьосването ми няма нищо общо с алкохола. В най-западния индийски щат той е абсолютно забранен. Май няма общо и с жегата. Термометърът ковеше около 40 градуса по пладне, но аз се върнах с жестока настинка от "враждебните вихри" на климатика.

Омагьоса ме простичкият живот на племената в областта Куч. И желанието на хората да не го променят. Да, живеят бедно, но предпочитат да поддържат традицията на клана и да съществуват според законите на Аюрведа. По средата на нищото. В странните си кръгли къщи със сламени покриви и изрисувани по стените свастики от оцветена говежда тор.

Прехвърляш в устата като причудлив бонбон имената на племената: рабарри, хариджан, мегвали, дежтс... Звучат екзотично и наистина са. Докато им видиш шевиците.

Американци се тълпяха около ръчно тъканите килими, везаните покривки и изящно бродирани коприни и се чудеха, че не си купувам. Ами защо да ги влача от хиляди километри, след като каретата на бабите около "Св. Александър Невски" са същите?!  Вгледа ли се българинът в гуджаратското везмо, започва да вярва в яростно отричаните теории, че с индийците имаме общ корен. Старинните ръкоделия у нас са досущ като метнатите върху раменете на жените рабарри забрадки. По пазарищата на хариджан се продават ивици за пришиване към деколтетата, които напомнят нашите радомирски литаци. Тъканите престилки на дежтс изобилстват от декоративни рози - биха минали за клонинг на нашите, ако не бяха примесени със стилизирани слонове и камили.

Празничните носии на мъжете са бели беневреци и потури. За капак, единствено тук сервират студена супа от кисело мляко с краставици, чието име на езика гуджарати силно напомня таратор. А традиционният им сладкиш е варено с часове прясно мляко със захар – едно към едно българското бяло сладко.

Тук, в Гуджарат, наистина посрещат хората по дрехите. И ги разпознават. По везмото си личи не само от кое племе е момата, но дори от кое семейство. „Иглата и конците са били четката и платното за самобитните художнички от племената”, разказва изследователят Самавада Марвада, с чиято книжка за областта Куч се сдобих на място. Тайните на шевицата се предават от майка на дъщеря, всяка е задължена да бродира по няколко часа на ден и да вложи душата си в своя чеиз. Защото само 3% от индийците не се женят по волята на родителите си. Често съпругът е определен още при раждането на момичето, а той, когато я вземе, се жени не само за нея, а и за цялото й семейство.

Но нещата не са оставени на уговорения сватлък - питат и звездите. Задължително астролог прави хороскопи на момичето и момчето. И чак ако прецени, че са съвместими, родителите им си стискат ръцете над невръстните главици. Тук все още важи и задължителният откуп. Мъжът първо трябва да събере необходимата сума.

С разширени от ужас и неодобрение очи гуджаратци ми разказаха, че в диви места из други индийски щати се случва да изгорят жива нечия съпруга - ако семейството й се е осмелило да поиска горница към договорения откуп. Полицията разследва тези изпепелявания през пръсти, а близките на съпруга твърдят, че е пламнала при злополука в кухнята. Е, поне вече не изгарят жените заедно с покойния им мъж.  Но тези ужасии нямат нищо общо с омагьосването ми...

Ей, ще вземат да излязат прави историците ни! Чекръците им са като нашите, становете - също, кройките на носиите повтарят половината от българските. С едничката разлика, че дамските отзад са с гол гръб, макар отпред да са напълно целомъдрени. Причината е в жегата, а дългите покривала за главите скриват плътта.

Тук жените не поставят в междувеждието си точката бинди, която издава дали са омъжени, или не. Но пък се гиздят с бижута до изтръпване на крайниците. Дамите от племето рабарри смятат за шикарно възглавничките на ушите им да стигат до раменете, раздвоени като змийски език. Мъжете също носят обици, но те са солидни златни копчета на винт, забучени по средата на ушната мида.

В тон с аналогиите между гуджаратските и шопските носии, мъжете тук ходят в бяло от глава до пети – само поясите им аленеят.

Но като изключим таратора, не може да се каже, че гозбите ни са близки. Родеем се единствено във влечението към лютото.

Злощастните западняци виеха като пожарни коли и гасяха огъня в устите си с тонове вода. Аз, нали съм си хранителен сапьор, безстрашно си куснах от всичко. Че и потретих. Не че беше обичайно за небцето. Особено чаят, подравен с масала – „адска смес” от  черен пипер, мускатово орехче и кардамон.

В Гуджарат живеят 52 милиона екстремни вегетарианци. Те не само не хапват месо, риба и яйца, ами не близват и зеленчуци, расли под земята. В замяна на това на почти всяка гозба слагат две шепи люто и три шепи захар. Брррр! Пареща, но сладка яхния от бамя. И все пак е вкусно.
Признавам, любимият ми зеленчук е месото и ако два дни не хапна вълча салата, започвам да виждам кучето в тавичка. Но през цялото време в Гуджарат изобщо не се сетих за мръвка. Най-куриозното е, че и кучетата, и котките в тази част на Индия са вегетарианци. И, както в мюсюлманската религия, всички хранителни догми са продиктувани от здравия разум, облечен в божа заповед. Само дето тук вярват не в Аллах, а са джайнисти. (Джина на санскрит означава победител и се прибавя като титла към името на най-просветените учители). Тук свято спазват петте принципа на религията: Не причинявай вреда на нищо и никому. Бъди искрен и благочестив. Не кради. Не прелюбодействай.  Не придобивай.

Последното обяснява защо не се притесняват от бедността.

За да не омърсят чистотата на положителната енергия, много богомолци пристъпват в джайнистките храмове с кърпа през устата. 

Ясно защо алкохолът е табу - при 55 градуса на сянка през май и юни, всяка глътка спирт е бърз пирон в ковчега. Полезно за здравето е и правилото да не се яде след залез слънце. А многото захар дава енергия за кърската работа в полупустинни условия. Зверски лютите гозби морят микробите, а подправките (обилно ръсени върху всичко) са и билки.

Странно ми се видя, че и в този край кравите са свещени животни, но  всички пият мляко и слагат сирене и сметана на почти всяка манджа. "Как можеш до доиш богинята си?", попитах. Санатан Панчули поучително отговори "Богинята е майка. Както детето бозае от майка си, така и ние бозаем от кравата". Хубавото е, че изобщо не обезмасляват млякото. Кълна се, по-истински айрян не съм пила. В Гуджарат го подправят с индийско орехче и бахар и, докато транспортират малките кутийки от импрегниран картон, от подрусването маслото „се самоизбива” върху стените им. 

Оказва се, че кротките кравички, които необезпокоявано бродят из градовете, щипват зеленчук от сергиите на пазарите или безгрижно полягват по шосетата, не са свободно движещи се ничии обекти. Те задължително принадлежат някому, който ги намира и дои всеки ден. 

Аюрведата, по чиито канони живеят местните племена, е философия на 5000 години и представлява изпитани през вековете правила за живот.

Според здравното осигуряване на Индия, всеки може да избира към какъв лекар да се обърне. При хронични болежки – най-често към аюрведичен, а при нужда от оперативна намеса – към „класически”.

Дивите племена обаче си живеят според природосъобразните догми на древния закон. Те прозират дори в женските гиздила. Звънливите гривни по краката на жените рабарри предупреждават бубулечките като Св. Франциск Асизки, но в добавка са призвани да масажират нарочни точки, които подтискат желанието за секс.

Защото повечето племена в Гуджарат са полу-номадски. Там управлява последният жив матриархат. Жените въртят къщите, но градят и собствен бизнес, държат фабрики за фъстъчено масло и произвеждат 35% от всичкото мляко в Индия. Дамите продават продукцията, те командват, те държат парите. А мъжете търчат след добитъка в дирене на паша.

Може "политическият строй" да е последният оцелял матриархат, но съпрузите си бранят своето и като поемат след кравите, вместо девствени пояси жените им получават гривни за глезените. Мълви се, че в тази част на света смятат парите за мръсно нещо, та затова са делегирали на по-нисшите същества – жените, правото да ги пипат. Но това май са просто мъжки приказки.

"Ръкавите" от нанизани гривни между лакътя и рамото също нямат само декоративни функции. На гуджаратките им се налага да носят вода от кладенци на километри от селото. При всяко движение гривните масажират мускулите и облекчават тежестта от бакърите.  Независимо дали са златни и сребърни за богаташките, или са обикновени дрънкулки - пластмасови или пиринчени.
Дебелите колкото детска ръчичка колиета пък предпазват от топлинен удар. Тук вярват, че среброто отнема от високата телесна температура и металният „компрес” на шията брани тялото на полето. Мъжете не се нуждаят от него, защото ходят с бели тюрбани. Пък и кърската им работа е доста по-малко.

Обиците върху ноздрите на дамите не са от келешлък, като пиърсингите при нас. Дупките там подпомагат вдишването. И докато при жените рабарри просто носят по едно златно копченце в сгъвката на ноздрата, в племето хариджан кичат носовете си с огромни златни търкала, които се свързват чрез синджир с ухото. Те живеят в по-горещите части на Гуджарат и са им нужни по-едри глътки жежък въздух. Пъстрите ивици от ситно преплетени мъниста, чиито орнаменти напомнят чипровски килим, също вардят шиите от прегряване и ги масажират срещу умора от полския труд.

Това ми е второто омагьосване - Аюрведата. Оказва се, че и "революционерът" Фройд е прогласил изпитано през вековете, добре забравено старо. Теорията му, че човешкият организъм е устроен по посока на удоволствието, е залегнала в древната философия. Както с прости думи ми обясни г-н Павитран, за да живееш в съгласие с тялото си, не бива да го нервираш с лишения. Защото ако му откажеш нещо, то се съсредоточава само в липсата му, разстройва се и това задължително избива другаде.

Но можеш да го ограничаваш разумно. Един вид: ако тялото ти си мечтае за голяма гроздова, можеш да го залъжеш с една малка. Важното е да откликваш на желанията му, защото организмът чувства какво му липсва и си го иска. Той си знае най-добре, а не някакви незапознати с нуждите му диетолози-тормозчии. Тоест ако на тялото ти му се ядат кюфтета с мед, значи точно в този момент има нужда от тях. И щом му противоречиш, само ще го изнервиш. А изнервеният организъм е отмъстителен...

В Гуджарат свастиките са навсякъде. Вплитат ги в шевици или ги рисуват с оцветена говежда тор върху варосаните си къщи. В превод от санскрит свастика означава предмет, носещ щастие или предвещаващ добро - знак, който се поставя за късмет и благоденствие. 

Когато се върнах от Индия в София, устата ми се изприщи да отговарям отрицателно на всички, които ме питаха "Видя ли Тадж Махал, язди ли слон?". Та аз бях на 26 км от границата с Пакистан, където хората се придвижват с камили и единственият "махал", който видях, се наричаше Аина. Всъщност “махал” означава дворец, а “аина” - стар. Така че практически съм посетила няколко  "махала", но под различни имена.

В Гуджарат нищо не е по кройката на общоприетите ни представи за Индия. Областта Куч е била управлявана не от махараджа, а от махарао. Това е независим владетел. В британската колония е имало само двама махарао - на Кота и на Куч. Нещо като "леке на независимостта" върху "Перлата в короната". Старият махарао бил много добър приятел с лорд Маунтбатън и за да не стане жертва на вечната вражда между отцепените Индия и Пакистан (защото княжеството му се падало точно насред тях), доброволно присъединил владенията си към Индия през 1948 г. и подарил част от дворците си на държавата. Заедно с уникалната си колекция от предмети и произведения на изкуството.

В музея “Аина махал” пипнах с ръка напълно запазен фонограф на Едисон, който все още работи. Докоснах дагеротип на кралица Виктория и едва ме възпряха да нахлузя джапанките на стария махарао - налъми от абаносово дърво със сребърни копчета, които хем масажират петите в точката на успокоението, хем пръскат благовония от специално резервоарче. 

След серия земетресения в град Будж приказно красивият Аина Махал е полуразрушен и само филигранните каменни дантели подсказват за прежната му ефирна красота. А венецианските огледала, копринените ориенталски килими, миниатюрите от стари холандски майстори едва оцеляват сред порутените  и облазени от екземата на влагата стени. Кураторът на съкровищницата Прамод Джети все още търси пари за реставрацията на Огледалната зала. Стените й редуват фино резбован бял мрамор с кристални огледала  Те са изработени от майстор Рам Сингх Малам. Махараото Шри Лакхпатджи през ХVІІІ век го изпратил в Европа  да учи занаят. Сред 17 години в Белгия, Венеция и Холандия майсторът се върнал, усвоил направата на часовници и стъклени светилници.

Подът в Огледалната зала е... басейн, пълен с вода. По средата му е островчето, на което махараото върху копринени възглавници се наслаждавал на изпълненията на поети, музиканти и танцьори.

В малко по-добро състояние (поне външно) е Праг Махал – новият дворец. Величествена сграда от пясъчник, която повече прилича на англиканска катедрала, отколкото на царски палат. Вътре разрухата е сърцераздираща. Колекцията от препарирани хипопотами и азиатски лъвове е проядена от мухъл и молци, стените се ронят като юфка върху старинните мебели. А над тях на воля цвъкат ята яркозелени папагали.

Извадих късмета да посетя и вилата на потомствения монарх.

Паркът около нея е единственото място в Индия, където не шофират с ръка върху клаксона. Защото учтива табела моли водачите да се съобразяват с желанието на махараото за уединение.Триетажната вила е отломка от минало величие: елегантни куполи с форма на луковица, антични мебели, уотърфордски порцелан и портрети на лорд Маунтбатън. На втория етаж скромна табела отбелязва, че височайшето семейство още живее там. 

Поводът за десанта в Гуджарат на журналисти от цял свят бе Шарад-фестивала – празникът, с който местните посрещат зимата и живителния й хлад. Е, според техните представи. А празникът беше истинско приключение!

Което започна с шатрите, в които спахме, вдигнати направо върху напуканата пустинна пръст. Звучи невъзможно-екзотично. Но е факт. Шатрите бяха с климатик,  баня и WC, и все пак палатки.

Представете си хиляди бели тенти върху спечената пустиня на Гуджарат. Американката Барбара Кинси не бе прочела в поканата да посети Шарад-фестивала последния абзац „Заповядайте, ако сте готови да спите в палатка”. Яката негърка с яркочервена коса получи културен шок насред  напуканата от жажда пустош. После се гмурна в авантюрата. И нееднократно предизвика смайване у племената, които посетихме – децата скачаха около нея с блеснали очи и се пресягаха да докоснат масурите й тип „Боб Марли”.

Барбара се оказа „обратен” расист – върл почитател на всичко абаносово и възхвалител на всичко черно.

Тя беше подплатила посещението си в Индия с разпечатки от интернет, че и там имат негри. Изсмях й се на ум, но бях опровергана собственоочно. Докато гледахме дефиле на гуджаратския колеж по мода с тоалети, представени от самите студенти, две от момчетата си бяха абсолютно чернокожи. 

Обяснението бе още по-любопитно.

Типичните африканци, нагиздени с още по-типични индийски облекла се оказаха „сиди”.  Преди около три века един от гуджаратските владетели решил да си внесе няколко кораба по-мургави от него. И си напазарувал няколко села. Те всъщност извадили късмет, защото в Америка ги закарвали като роби, докато в Индия били свободни. Станали воини, висша прислуга, образовали се. Техните потомци днес ходят на работа в офисите по дънки, но вечер слагат поличките от лико, рисуват племенни знаци полицата си и край лагерния огън въртят типично африкански танци като за кулминация трошат кокосови орехи с главите си.

След срещата със сидите имах едно странно посещение.     

Както кротко си четях на заспиване в палатката, дочух нещо подозрително.  "Прекалено високо върху плата е, за да е змия. И твърде шумно", помислих си. Изведнъж до главата ми цъфна “усмихнато” куче, което ме гледаше изпитателно. Прокопало си проход към шатрата и се изтърсило на гости в търсене на хлад. Черпих го един банан в тон с вегетарианската му същност и го отпратих.

Необятното небе над палатките стана арена на зашеметяващо авиошоу в стил „Междузвездни войни”. Местната въздушна ескадрила въртеше лупинги от бъдещето над местност, където изпод всеки камък наднича зъб на динозавър или прешлен на археоптерикс. Заради застрашителната близост до границата с Пакистан (от планината Блек Хил „вражеската държава” е на 26 км по права линия) местната ескадрила е отлично тренирана. Самолетите въртят  сложни джуфки и лупинги в небето. Дори рисуват сърце, прободено със стрела в синята шир. 
Машината на времето в тази част на Индия е като асансьор: от свръхмодерните метални птици в небето до частния Джурасик парк на палеонтолога-самодеец Мохонсингх Содха, който събира вкаменелости от нивите си. На уникалните екземпляри в неговия Фосил парк могат да завидят много световни музеи.

Крави и рикши се разминават по прашните пазари. А те не са за подценяване от гледна точка на ... комуникациите. На сергиите със зеленчук често стои разбрицан телефон с шайба, покрит с кирлив найлон. От него може да звъните по цял свят и да говорите наволя за по-малко от долар. И не припадайте ако из пустошта  пастир с къносана брада (на вид по-древен от Скитника-Евреин Ахасфер) извади от ръчно тъканата си торба GSM.  Така е в Гуджарат – 45 612 квадратни километра, само с 875 селца и 10 града. „Куч е в пустинята, но не е пустиня”, репчат се местните и се хвалят най-вече с фестивалите си.

Шарад-фестивала, за който се бях вдигнала от другия край на света, се оказа 1501-ви за богатата на фолклорни празници Индия. В превод шарад значи зима. С песни, танци и уникални местни занаяти хората от Куч ознаменуват посрещането на хладния сезон. И се стремят да покажат пред света дивата красота на своя край, съчетана с хиляди километри недокоснати плажове.

Третото ми омагьосване в Гуджарат беше от мъж! Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или дънково яке. На Шарад-фестивала отидох да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна.

И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си  падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше  мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много.  Само се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, той  забърсваше потта си, досущ като покойниь Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но „моят човек” се държеше сякаш публиката го вика 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам ако снимката не успее да предаде противоречивия му грапав чар.

Това между мен и Гуджарат бе любов от пръв поглед. И магията устоя, когато погледнах втори, че и седми път.

В Гуджарат спиш като  махараджа, в Гоа – като богато хипи

 Ако мечтаете за почивка в странство, с която да сразите завистниците – вашата цел е Индия. Но не по традиционния маршрут към Тадж Махал и Джайпур, където на „поклонение” са минали хиляди нашенци.

Вашето място е не особено популярният като туристическа дестинация щат Гуджарат. Но тампък ще може даспите в двореца на истински махараджа. При това ексклузивният хотел има само 11 стаи, така че няма опасност да се блъскате с останалите гости по коридорите, край басейна или на вечерята под открито небе. А тя е наистина царска. По точно, махараджанска – чиниите са с герба на бившия владетел, а приборите от чисто сребро – с инициалите му.

Дворецът „Ривърсайд Палас” се намира в градчето Гондал. Наоколо 150 км от родното място на Махатма Ганди – Порбандар и на още толкова от най-големия град на Гуджарат, 3,5-милионния Ахмедабад.

Навремето махараджите  на Гондал управлявали по волята на бог Кришна от  17 век до 1948 г.  Най-личният от тях, Багват Сингджи, построил 4 палата по европейски тертип и превърнал владенията си в икономически център в края на 19 и началото на 20 век.  Неговият пра-правнук Джиетендер Сингджи днес живее в Лондон, но от разстояние ръководи превърнатия в бутиков хотел „Ривърсайъд Палас”.

Типичната колониална сграда е построена през 1880 г.  и навремето е била резиденция на крон-принца на Гондал.  Постройката е лека, с резбовани веранди и кристални полилеи. 

Леглата в стаите с високи тавани са с балдахини, а ваните с размерите на среден басейн върху лъвски крачета. Повечето стаи са обзаведени със старинни мебели и безброй викториански дреболийки, които биха докарали възторжен тремор у всеки европейски антиква р. Но има и такива с типично индийска подредба с извезани с мъниста ветрила и тъкани миндери.

Може да си поживеете като истински махараджа, стига да не се стряскате от препарирани зверове. Очевидно старият махараджа си е падал по лова почти колкото Христо Стоичков, защото от всяка стена се зъбят натъпкани със слама гепарди, окачени на пирон тигрови кожи, а под стълбите е вирнало хобот дори бебе-слонче. Най-завладяваща обаче е рогозката от съединени с конци ситни колкото глава на топлийка мъниста. Махаранито (съпругата на махараджата) я изработила за няколко години. Нормално! Тя е широка около 2 метра, дълга най-малко седем  и поставена в рамка, заема цяла стена.

А ако ви хване съклета да се наслаждавата на царския разкош, изминете с кола стотината километра до Диу – старинно градче на брега на Арабско море, бивша португалска колония.

Но в случай,че лелеете истинско усещане за свобода, извън балдахините и призраците на отдавна убити зверове, хващайте самолета. След час   ще сте в Гоа! Най-малкият индийски щат е блажен като филиал на рая.  В бившата португалска колония всеки от плажовете  има своя специфика, тип посетители, дори различен цвят пясък.

Гоа е и най-плавният начин да възприемете Индия, тази завладяваща и странна държава,, ако подхождате към нея с предубеждение. Защото там португалците са оставили своя добронамерен европейски отпечатък, който, омесен с местния колорит, леко влиза под кожата.

Девствените пясъци, достъпният индийски коноп и разюзданите плажни партита през 60-те години привличат хиляди хипита. Които днес, достопочтени глави на семейства, се връщат. Местният език конкани напомня креолския - невъобразимо тесто от хинди, португалски, английски и познат само на кореняците диалект. За разлика от боливудските маанета, гоанската музика е като карибска конга. 

Колкото са казината в Гоа на сушата, дваж повече обикалят под формата на круизни кораби в Арабско море. Наемите са ниски, климатът прекрасен, особено между ноември и март, храната и дрехите, - безобразно евтини, а хората приветливи. Затова не малко европейци предпочитат скромния, но щастлив живот под гоанското слънце.

Радост за окото са младите двойки по оскъдни бански върху трасиращи сред палмите мотопеди.

За едни Гоа е по-чистата, цивилизована и подредена Индия, за други - ваканция без задръжки. Личи си по презервативите, обсипали безбройните плажове сутрин...

Щатът  се намира в Западна Индия, на Арабско море. Площ 3702 кв. км, население 1,4 млн. души. Но на плаж ходят само туристите. Индийците са прекалено консервативни и ако се къпят в морето го правят с дрехите. А плажовете са завладяващи.  На Вагатор порестите вулканични образувания напомнят на вкаменени сюнгери.   На Анджуна  вдаден в морето нос завършва с малък католически параклис, пред който се целуват влюбени двойки. Иначе  мясото е предпочитан от европейски семейства, защото няма водни атракции.

Плажът Калангуте пък е най-многолюдният. Тук алъш-веришът върви редом с екскурзиите с лодка до стадата с делфини и излежаването в шезлонг.

Ако дама иска да не й досаждат търговци по плажовете на Гоа, просто трябва да се... съблече. По бански.
Това осъзнах с цялата си кожа по копринените пясъци. 

Поначало сама жена в онези краища на света предизвиква или желание да я закрилят, или да й хързулнат стока и услуга, от която определено няма нужда. И дамата се оказва обсадена от продавачи на мидени герданчета, парео, "дистрибутори" на безплатни шезлонги и чадъри (плажните аксесоари наистина са "фрий", но бакшишът и поръчването на питие са закон божи - б.а.), от желаещи да "ги извозят" до хоризонта и обратно.
Но щом се освободи от дрехите си, сякаш около нея някой очертава невидим, но непробиваем кръг. Чувствах се като в средата на сапунен мехур. Всички ме виждат, но избягват да ме доближат, за да не го спукат. Благодат!

Плажовете на Гоа са и единственото място, където и най-големият дебелак не гълта корема си, а най-изявената целулитка не се прикрива с парео. Защото на никого не му пука как изглежда. Той е дошъл накрай света, за да бъде свободен. 

На Гоа лежерната нега струи отвсякъде. Тук всичко е в хармония, дори контрастът. Заложен е в природата на щата. Преди почти 500 г. португалците са дошли с мисълта, че е завинаги. Днес правоверните хиндуисти се гордеят с четиривековната църква с нетленните мощи на свети Франсис Хавиер почти колкото с храма „Мангуеши”.

Най-ярък пример за "мирното съвместно съществуване" са фигурите на светци, обкичени с местни ритуални венци. Да не говорим за индийките с класически сарита и "бинди" (точката между веждите, знак за семейно положение и кастова принадлежност), които носят имена като Жануария Ещрела да Коща и Перейра. А хотелите са за всеки джоб – от петзвездните луксозни комплекси до чистите и непретенциозни стаи под наем. Много руснаци дават московските си апартаменти под наем и блажено са наслаждават на топлото  и на аюрведичните масажи в кабинки направо на плажа.

Гоа е приказното кътче от света, където щедростта на усмивките е право пропорционална на яростта при пазарлъка. (Да се съгласиш с първата предложена цена е лична обида за продавача.) На Гоа радостта от живота е... начин на живот! Тичайте натам, ако можете да си го позволите!

Диви магарета и бойни коне в солената пустош
Паун се държи като куче и проси храна в индийската пустиня Ран Куч (видео)

Резерватът за диви магарета  обхваща 4953.71 кв. км от областта Литъл Ран в пустинята на Куч в индийския щат Гуджарат. Плашливите добичета са странна генна модификация между кон и магаре, която противно на природните закони е станала отделен вид и може да се размножава. За разлика от мулетата  и катърите. Подобна генетична “врътка” се среща само при шест вида на земята. Тук можеш да видиш  още “далматински” пеликан, шарен щъркел, каракал, пустинна лисица, черна кобра... Районът е обявен от ЮНЕСКО за световно бионаследство. С идването на мусона пейдажът се променя драматично и резерватът от пустиня се превръща в зона с прясна вода.
В екохотела „Дасада” в пустинната област Ран Куч всичко е толкова автентично, че сякаш си взел на стоп машината на времето. Бунгалата са изградени от селските майстори от пръти, кал и слама на покрива, както са ги строили дедите им преди векове. Старинни акценти – дървени порти, резбовани корнизи, каменни скулптури от храмове допълват усещането за древност. Единствено банята с всички съвременни удобства намеква за 21 век. Мебелите също са с архивна  „кройка”, личи си, че са дялкани от местни резбари. Покривките и пердетата са везани с вълнени конци и стъкълца от племето рабарри, което живее в солената пустиня наоколо, и шевиците им са незабравимо пъстри. Телевизор липсва. Е, ако съвсем пририташ за интернет, собственикът на екохотела Музахид Малик ти отстъпва личния си лаптоп. Малик не е фамилия, а титла за дребен мюсюлмански владетел, който притежава няколкото околни села.
„Не можех да си представя, че ще построя помпозен хотел от мрамор и стъкло за гостите, които идват да видят пустинята, племената и дивите магарета. Нямаше да мога да живея в хармония със себе си и любимото си родно място!” казва Музахид.
Той е горд и с конюшнята си с 12 расови кобили, всичките с имена като Айшвария Рай (бивша „Мис Свят”, а сега звезда в Боливуд), Лейди Даяна, Рея, Стар... Всяка от тях струва над 100 000 долара, а само един техен „храноден” е повече от заплатите на целия  персонал за месец.
Конете са толкова изящни и същевременно излъчват сила, че приличат на арабска порода. Оказват се уникален индийски вид – марвари. Името им идва от района, където породата се е развъждала, а именно – в сърцето на раджастанската пустиня. Не малко народни песни възпяват изящната стойка, храбростта и лоялността на марварските коне. Произходът им не е съвсем ясен, но се предполага, че са се появили вследствие на кръстоска между арабска и туркменска порода. Резултатът бил впечатляващ – средновисок кон с изключително здрави копита, издръжлив на пустинни условия и дълги лишения.
Неговата най-голяма особеност са ушите. Те са извити навътре и се събират в краищата, така че почти образуват арка. Това позволява на коня да извръща ушите си на 180 градуса. Марвари са били обучавани от ранна възраст във военното дело. Те са имали огромен принос за успехите на раджпутските воини в Средновековието, тъй като на тях разчитали за неутрализирането на слонския корпус във вражеските редици. Разказват се много легенди, в които тези коне издърпват своя ранен стопанин, спасявайки го от копитата на препускащата конница, или за това как домъкват обратно в къщи примрелия ездач. Само мъже от съсловието на кшатриите (кастата на политиците и пълководците, втора по знатност) имали привилегията да се възкачат на тези чудни създания, които били смятани за божествени, за равни на мъжете с царска кръв.
Само че с идването на британците конете марвари изпаднали в немилост, тъй като според албионците те били ниски и вироглави. Англичаните привнесли свои „модели чифтокопитни” и отглеждането на традиционната порода западнало. След независимостта положението се влошило. Tя била заклеймена като символ на феодалния строй и последвали масови кастрации и изтребвания. Популацията била сведена до минимум. Породата била на косъм от изчезване. Чак в последните години раджастанците се завърнали към традициите си и се захванали с възобновяването на стадата. В конюшнята на Малик всички „известни дами” са със събрани уши!
Най-атрактивен от хотелските домашни любимци в „Дасада” обаче е един напълно питомен паун, който се държи като куче. Всяка сутрин пернатото влиза преспокойно в ресторанта и застава пред бара. Някой от сервитьорите се завтича и му поднася паничка, пълна с мюсли. Паунът достойно я изкълвава и бавно напуска, за да се върне точно в часа за обяд. Тогава подходът му е различен. Той си избира един от гостите, който му се вижда „податлив”, и започва да го фиксира като възпитано куче, което уж не проси, но в погледа му се чете „Не ми пускай нищо, щом нямаш сърце”. Човекът примирено му хвърля трохи, но като види, че няма отърване, поставя чинията си пред наглата птица.
В тон с автентичността, между къщичките на екохотела ромонят поточета, басейнът се синее сред мангрови дръвчета, а когато човек поиска масаж, от селото идват истински представителки на племето хариджан, излезли сякаш от старинна фреска.  Подрънквайки с десетките стъкълца, вшити в бродериите на дрехите им, те изпълняват ритуала си на четири ръце в идеален синхрон. Дори натискът им е еднакъв. Движенията им по посока на кръвните потоци сякаш танцуват.
Сред безкрайната пустиня внезапно изскачат странни мъже, вперили поглед в земята. Събирачи на сол. При изпаряването на водата странни бели туфи проблясват между пясъците. Номерът е да ги откриеш и внимателно да ги изсипеш с торбичката на кръста си. Вечер всеки премерва „улова” си на кантара в солниците и след като получи няколко рупии го изсипва на някоя от огромните планини от сол.
В „Дасада” се оказа, че гости има и  през мусона, и в жежкото лято. Защото екохотелът е любимо обиталище за почитателите на нов вид отдих – „отпуска със смисъл”. Доктори от Бостън, например, идват по за 20 дни в Литъл Ран Куч, за да лекуват безплатно децата наоколо. Те се придвижват от село на село с неуморимите коне марвари на Малик и така перат съвестта си, отвратени от собственото си бостънско охолство.
Студенти от Израел карат ваканциите си, като помагат на местните в строителството по 3 месеца годишно.
В Испания пък е модно да изкараш отпуската си, докато бършеш сополи и дупета в индийско сиропиталище.  Звучи непривично и дори екзотично? Дано го дораснем!

Поредица на вестник "Преса" - Карнавалите по света

Навратри – най-дългият танцов карнавал в света

С подскоци и извивки в продължение на девет нощи индийците благодарят за добрата реколта

Магдалена ГИГОВА

Представете си огромен стадион, на който 42 000 души танцуват в опиянение, без да са близнали и капка алкохол. И това се повтаря девет нощи подред. Подобна масова омая е възможна само в Индия, а Навратри е най-дългият танцов карнавал с света. Свещеният празник за всички индийци е посветен на божествената Майка, въплътена в образа на богинята Дурги. Той се отбелязва не само с поклонения в храмовете, пост и молитви, а и с фойерверки, музика и танци. В буквален превод от санскрит името на карнавала означава „девет нощи“. Кулминацията е на десетия ден, който символизира победата на доброто над злото.

Повече от един милиард души празнуват Навратри два пъти годишно. Пролетният е през месец чайра, който се пада през април-май по европейския календар и се нарича Рама, а вторият - Дурга, е в края на септември. Точните дати се изчисляват всяка година по астрономически признаци, свързани с пролетното и есенното разноденствие. Те ознаменуват смяната на сезона и края на прибирането на реколтата - все поводи за големи веселби. Според индийците това е времето, когато се пренастройва енергията във Вселената и вътре у всеки човек. Навратри се предхожда от духовни практики, молитви и медитация. Дори да не вярвате на подобни неща, можете поне да контролирате храненето си, празните разговори и отделеното време за сън, да не се гневите и да не давате воля на нервите си. Просто в дните преди Навратри е необходимо да пазите енергията си и по възможност да ядете вегетариански гозби, без животински продукти, мляко и плодове и да се съсредоточите върху вътрешния си мир. Така човек съсредоточава у себе си сила за по-нататъшното си усъвършенстване в социален, семеен и духовен план, смятат мъдреците.

След това натрупаната енергия сякаш избухва и Навратри се разлива в 9 безспирни нощи. Навсякъде бъка от толкова пъстро облечени хора, че чак ви заболяват очите. Особено колоритни са празнуващите в индийския щат Гуджарат. Той е единственият със сух режим. За да си купиш алкохол, който се продава само в някои от 5-звездните хотели и специализирани магазини, е нужен специален лиценз или поставят печат в паспорта ви, че сте си взели 65 бири, да речем. Но на местните не им трябват допълнителни стимуланти. Те просто се гмурват в ритъма на танца гарба. Това е нещо като българско право хоро, облагородено с екзотични извивки на ръцете. Вибрациите ги омайват и ги държат по цели нощи. Край Ахмедабад при откриването на Навратри фестивала средно по 42 000 души танцуват до премала заедно със съставите на сцената. И всички са като дрогирани, без никакви стимуланти.

В наши дни призванието на гарбата е да надмогне „вредното влияние на Боливуд“. Той е автентичен танц за разлика от целулоидните сюжети и повтарящи се мотиви във филмите, които внушават на младите нереалистични представи за живота. В Гуджарат няколко фондации популяризират истинските народни танци и убеждават младите момичета, че трябва да учат, а не, замаяни от филмите, да чакат принца, който ще ги отведе към залеза и ще заживеят богато и честито. Една от формите на въздействие е гарбата по време на Навратри.

Напълно нормално е карнавалът да се развихря в прохладната част от денонощието. Което ще рече след 10 ч. вечерта и хладът е относителен - някъде към 27-30 градуса. Девет нощи най-югозападният индийски щат Гуджарат вибрира в неистовия такт на Навратри, а местните така се забавляват, че изпадат в транс от ритъма на музиката. Тук дори не пушат. Но танците са истинската дрога! Младежи и старци, пеленачета в цедилки върху гърбовете на майките си се опиват от омайните мелодии, облагороден вариант на „Слонът, моя приятел“. Гарбата в един момент напомня българското право хоро, подправено с извивки от самба, а в друг прилича на „Гаяне“ с кръстосване на шарени пръчки във въздуха.

Костюмите са толкова пъстри, че съвременен дизайнер не може да ги измисли, ако не е далтонист. И макар гуджаратци да са изключително целомъдрени, движенията са някак секси. Както впрочем и женските тоалети с широки везани поли, късички бюстиета и ефирен шал, наречен дупата. За да бъде фестивалът в „контролирана среда“, правитеството на щата огражда огромна площ извъх икономическата столица Ахмедабад - „малко градче“ с четири милиона жители. Хиляди квадратни метри от прашната пръст са покрити с нещо като мокет в цвят „хирургическа престилка“, фонтанчета с електромотори разхлаждат въздуха, а в различни павилиони местните племена показват занаятите си. През 200 метра патрули проверяват наред - чанти, камери, фотоапарати.
Гарба не е просто танц, това е религия, омая, магия и най-прекият път към емоционалния делириум. Може би затова полицаи с бамбукови палки обикалят най-развихрилите се групички и ефикасно разгонват екстаза им. Най-странни са почти любовните докосвания на мъжете. Подозрително грацилни младежи се гънат в шпагати на сцената между огромни подобни на кучета чучела, движени поне от трима души, напъхани в костюмите им. Гастролиращите състави от „братски“ страни са странно подбрани - Израел, Бутан, Украйна, Монголия, Полша... Индийците обаче са най-зашеметяващи с огнегълтачи, моми на главата със светилници като полилеите в „Александър Невски“, недоказани момци с акробатични номера и танци със саби.

Външният наблюдател обаче недоумява как множеството успява да танцува гарба, без да се блъска болезнено? А тоалетите са направо вълшебни! Такава дреха понякога се везе повече от година, защото коприната е труден материал, а стотиците мъниста трябва да прилепват идеално и да „рисуват“ картина върху тоалета.
Как ще реагирате, ако в супермаркета видите перфектно гримирана дама в народна носия да бута количка с продукти? Е, в Гуджарат тамошният ансамбъл „Филип Кутев“ е навсякъде по улицата! Особено по Навратри. Все едно сте хванали на стоп машината на времето. Девет нощи всички танцуват, а през деня гордо разхождат гиздавите си носии. При това не става дума за традиционните за Индия сарита (изкусно увити около тялото 4 метра коприна – тоалет, непроменян от 5000 години насам). За гарба дрехите са още по-пъстри, везани с мъниста, вградени стъкълца и шарени бродерии и апликации. На гърбовете имат дори зашити цели кукли, а чадърите им са окичени с какви ли не висулки. Дори в гиздилата на добитъка. Кравите също получават специални облекла за Навратри - шаренеят с везани „чорапи“ върху рогата си, а камилите са наметнати с ярки покривала.
В последния ден на карнавала малките момиченца до 9 години се почитат като богини, получават подаръци и раздават благословии, защото се смята, че на тази възраст енергията им е чиста като тази на богинята майка. Извън красотата и екзотиката Навратри има и голямо значение, защото представлява трите етапа от духовното пречистване на човека - самопречистване, личностна промяна, себереализация.
Тази година карнавалът ще бъде от 25 септември до 3 октомври.