Поредица на "Преса" - Великите любови

Жената на Симеон Радев го спасява от атентат с телепатия

Казандзакис и Рилке ухажват художничката Бистра Винарова, тя предпочита автора на„Строители на съвременна България”

 

 

Магдалена ГИГОВА
Дипломатът и писател Симеон Радев и съпругата му, художничката Бистра Винарова, имат толкова силна духовна връзка, че в драматични моменти си предават мисли от разстояние. Преди атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. тя му изпраща телепатично послание да не ходи, защото ще се случи нещо лошо. По онова време са женени едва от година. По-късно и двамата признават, че понякога няма нужда да си говорят с думи - прекрасно знаят какво мисли другият и живеят в съвършен синхрон според свидетелството на историка Панайот Стойчев.

В семейното житие има и друга изумителна случка. През януари 1944 г. семейство Радеви е евакуирано в Бояна, защото София е застрашена от летящите крепости - британски и американски бомбардировачи. Настанени са във вилата на Мими, една от дъщерите на генерал Рачо Петров - „Мими“, която съществува и до днес. След 9 септември 1944 г. там е резиденцията на министър-председателя Вълко Червенков. Синът на Радев и Винарова - Траян, пише в спомените си: „Един ден баща ми реши да слезе до София, за да свърши някаква работа. След часове във въздуха се разнесе мощен тътен и ние разбрахме, че София е подложена отново на бомбардиране. Тогава майка ми се усамоти в един ъгъл на къщата и започна нервно да пуши. Минах няколко пъти покрай нея, но тя не ми обърна внимание. След около половин час, обаче ми каза: „Трайче, чух го! Баща ти е жив!” Силно се притесних, защото помислих, че от големи вълнения е започнала да бълнува. Привечер бяхме седнали с нея на двора и в далечината видях баща ми, който идваше към вилата. Преди да стигне до нас, той извика нетърпеливо на майка ми: „Чу ли ме, защото аз те чух!”

По-късно Симеон Радев разказва, че когато бомбардировките, сринали почти напълно центъра на София, започват, той е на площад „Славейков”. Влиза в подземието на Министерството на благоустройството, докато премине всичко, и така оцелява. Там в един ъгъл изпраща цялата си мисловна енергия към жена си, за да й предаде, че е жив. „До края на съвместния им живот съм бил няколко пъти свидетел как в критични моменти майка ми и баща ми поддържаха телепатична връзка помежду си. Това, разбира се, ставаше, тъй като техният брак беше изграден върху голямата им любов и общите им духовни интереси”, добавя синът Траян.

Каква е тази любовна история, която продължава „докато смъртта ги раздели“ и след това? Защото, докато си отиде 10 години след кончината на мъжа си, Винарова всеки ден привечер сяда срещу портрета на мъжа си, до който са подредени томовете на „Строители на съвременна България” и се ослушва за стъпките му. Бистра и Симеон се запознават през 1910 г. По онова време писателят е известен публицист, автор на блестящи статии, които са го направили известен. Вече е започнал да събира документи и факти за труда на своя живот. Една от важните му стъпки е да разговаря с все още живите участници в събитията преди и след Освобождението. Така бъдещият дипломат се озовава в дома на покойния вече генерал Върбан Винаров, за да се срещне със съпругата му Елиза - майката на Бистра. Семейството на бъдещата му съпруга наистина е от сой. Баща й е възпитаник на Робърт колеж в Цариград, адютант на княз Александър Батенберг и основател на конния спорт у нас. По майчина линия генералът е потомък на Захарий Зограф. По време на Руско-турската освободителна война той превежда на американския кореспондент Макгахан. Винаров е сред първите български офицери, получили военно образование в Русия, началник е на Военното училище и на щаба на българската армията. Изисканата му съпруга Елиза пък е внучка на д-р Георги Вълкович - възрожденски деец, един от първите наши професори медици. Светската дама е не само образована и начетена, ами говори езици, има безупречен вкус и пъргав ум и е невероятно красива. Похотливият Фердинанд веднага й хвърля око и на няколко пъти я кани в двореца. Очарователната Елиза категорично му отказва. Личният секретар на княза - граф Робер де Бурболон, пише в дневника си, че понеже между монарха и генерала съществува взаимно уважение, Фердинанд със съжаление „пропуска бройката“ госпожа Винарова. Бистра е наследила красотата и интелекта на майка си и прави силно впечатление на Симеон Радев, но заминава да учи рисуване в странство и пътищата им се пресичат отново чак след 13 години във Виена.

Младата българска художничка прави първите си стъпки в развитието на таланта си в ателието на Елисавета Консулова-Вазова, снаха на Иван Вазов. Учи живопис в Дрезден, Мюнхен, Виена и Берлин, общува с Огюст Роден, Жул Паскин, другарува с Пикасо, Брак и Матис, близка е с Жорж Папазов. Бистра е на 23, когато изживява страстна и забранена любов с доста по-възрастния и женен скулптор проф. Георг Колбе. Между тях има не само привличане, а и духовно единение. Тя боготвори неговия гений, той оценява таланта й на художник, но цени и мнението й като творец. Пламена Димитрова-Рачева, куратор на изложбата на Бистра Винарова, показана в Националната художествена галерия м.г., разказва показателна случка за отношението на професора. Колбе показва на българската си любима творбата на своя живот - внушителната скулптура “Адам”. Младата художничка повдига вежди и казва, че на едната ръка от лакътя надолу липсва тръпката. Без да се замисли, скулпторът грабва чука и унищожава долната част на ръката. Бистра едва не припада, но професорът я успокоява, че е формулирала безпогрешно усещането му за статуята. „Адам” е едно от най-известните произведения на Колбе. Големият български изкуствовед Андрей Протич пък нарича Бистра Винарова “апостолка на експресионизма в българското изкуство”.

По същото време и немският поет Райнер Мария Рилке пада в плен на чара на българката. Той я вижда за първи път при откриването на изложба във Виена, но няма кой да го представи, а сам не набира куража да я заприказва. Веднъж се сблъскват случайно на улицата. Рилке възприема втория шанс като знак свише. „Щом се срещаме отново, значи, че съдбата ни свързва”, казва поетът, който по онова време е секретар на прочутия скулптор Огюст Роден. Райнер посвещава на Бистра нежни стихове, които тя пази, но отношенията им остават платонични. Двамата поддържат връзка с писма до смъртта на Рилке. Доста по-напорист е известният гръцки писател Никос Казандзакис. Той също е зашеметен от комбинацията красота-интелект-талант на българката. Един малък негов портрет с молив от изложбата от нейни графики във Виена през 1922 г. свидетелства за отношенията им. Възторжената му рецензия за „българската ръка, създала тези чудеса“ - също. Гъркът е луд по Бистра. Ходи на изложбата всеки ден, докато събере куража да я покани на вечеря, преследва я, пише й страстни писма, в пристъп на отчаяние й предлага ръката си. Той е еднакво привлечен от оригиналните й творби и от рядката й красота. Синът на Винарова - Траян Радев, пази до смъртта си купища писма от автора на „Зорба гъркът” до майка му.

Скица на Никос Казандзакис от Бистра Винарова

Съдбата обаче си знае работата... с малко помощ от Султана Рачо-Петрова. През 1922 г. Бистра се оказва във Виена с позабравения си познат Симеон Радев. Той вече е на 44 г. и проучва архивите на бившата Австро-унгарска империя. Владее 5 езика, включително арабски и турски, и е утвърден дипломат - бил е пълномощен министър в Букурещ, Берн и Хага. Сватовницата Султана Рачо-Петрова скроява план с майката на Винарова. Под предлог че се е разболяла, тя дава билетите си за ложа в операта на художничката и дипломата. Те с изненада подновяват познанството си, но първата им среща (по разкази на сина им) е истинска катастрофа. Радев е толкова завладян от красотата на дамата, че се опитва да й направи впечатление с културата и образоваността си, като непрекъснато й шепне на ухото. Тя пък през цялото време се ядосва, че „досадникът“ й пречи да гледа спектакъла. Едва при следващите им виждания открива колко привлекателен е Симеон. Венчават се в Цариград, защото Радев е пълномощен министър в Турция.
Сватбената церемония извършва Велешкият митрополит Мелетий на 3 март 1924 г. в параклиса на Българската екзархия в Цариград. Влюбените не успяват да изпълнят романтичното си желание да живеят в Италия, където тя ще рисува, а той ще пише, но пък в изисканите салони на Виена, Вашингтон и Лондон българският дипломат и съпругата му са двойката, с която всеки иска да се запознае. Осем години Симеон Радев е посланик в САЩ. Там Бистра се среща със своя професор от Мюнхен Ханс Хофман - един от основателите на абстрактния експресионизъм отвъд Океана. Известната художничка Тереза Берщайн рисува портрет на Винарова с българска шевица, който се намира в колекцията на Метрополитен мюзеум в Ню Йорк. През 1940 година Радев се връща в София, отзован от правителството на Георги Кьосеиванов.
Отказва да стане академик

Симеон Радев с принц Кирил във Вашингтон преди аудиенцията при президента Хувър.

Макар да не му отправят никакви директни обвинения, „петното“, че е бил царски дипломат, тегне над автора на „Строители на съвременна България” след 9 септември 1944 г. Съпругата му Бистра е анатемосана като художничка, носител на „западно влияние“. Симеон Радев пише спомени, които продава на БАН за смешни суми, но отказва да стане академик, за да не му наложат да прави политически промени в “Строители на съвременна България”. Винарова не се свени да рисува плакати с портрети на български и съветски партийни ръководители, за да изхрани семейството си. Синът им Троян, въпреки трите си висши образования (история, френска филология и библиография), успява да си намери работа единствено по строежите. В едната стая на дома им настаняват младоженци от село, а другата налагат на Траян да дели със студент по медицина. Известен професор от БАН настоява синът на Радеви да се откаже от баща си, за да получи работа. Той отказва с възмущение.

Симеон Радев умира на 15 февруари 1968 г. - няколко дни след като книгата му “Ранни спомени” е подписана за печат. Съпругата му си отива 10 години по-късно. Всеки ден от остатъка на живота си тя присяда пред портрета на мъжа си и мислено разговаря с него.