Поредица на "Преса" - Великите български любови

Джоко Росич осъзнава колко обича жена си след смъртта й

Магдалена Гигова

Обръгнали на нежност и романтика, не си представяме, че някой може да умре от любов. Джоко Росич се спомина точно от това. Не, той всъщност отиде при любимата си Лиляна, а смъртта й сякаш отключи тумора в мозъка му. Сега двамата си седят кротко на бял облак, а Джоко й казва с дълбокия си неповторим глас „Събрахме се!“.

„Никога през живота си не съм плакал така, както напоследък“, споделя след смъртта на жена си актьорът, участвал в над 110 български, сръбски и унгарски филми. И няма нърпение да се види с нея „там, горе“. „Не мога да свикна, че я няма. Често се усещам, че я викам по име, но ме посреща гробна тишина“, признава Росич. „Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, никога не се оплака, тя бе истински стоик.“

Двамата са заедно повече от 50 години, а когато за първи път журналистът Джоко вижда в коридора на националното радио музикалната редакторка Лиляна, сякаш среща детската си любов от родния си град Крупан в Югославия. По онова време всички момчета въздишат по Доя - дъщерята на австрийския аптекар Циглер. Тя била стройна и крехка, със сини като метличини очи и дълга черна коса. „Всички момчета ходехме като въртоглави след нея. Беряхме цветя и й ги носехме. Докато не започна войната и семейството на аптекаря не замина“, разказва Росич. Той е толкова увлечен, че сякаш я търси цял живот. И я открива в Лиляна. „Всичко, което съм направил в живота си, съм го правил, за да се харесам на някоя жена. Защото нищо друго няма смисъл. Ако няма до теб една жена, която да ти каже - страхотен си, тогава за какво живееш?!“ И макар Джоко да включва на режим „чар“ спрямо всички заобикалящи го дами, Лиляна е жената №1 в живота му. Когато тя е болна от рак на панкреаса, си обещават взаимно да бъдат погребани заедно. Неразделни и в смъртта - на Алеята на творците в Централните софийски гробища.

Малко преди да навърши 81, Каубоя на българското кино признава в телевизионно шоу: „Жена ми Лиляна всяка сутрин идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и така откарваме в сън още половин час.“ И разсъждава за дълголетието на чувствата: „В любовта хората трябва да са готови, че всеки следващ ден и седмица няма да е същият като предходния, но това е нормално. Ако някой се чуди защо това се случва, хората се разделят.“

Когато се залюбват, Джоко и Лиляна имат по един брак зад гърба си и по едно дете. Никога не съжаляват, че не си раждат свое, защото Росич отглежда сина на съпругата си като роден. И тежко преживява нелепата му смърт. Журналистът Стоян Колев се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост. Дъщерята на Джоко - Ирина, завършва ВИТИЗ, но работи като медицинска сестра в Канада. Двойката се гордее еднакво с двете си деца, двамата внуци и двете внучки и правнучката.

Многобройните приятели на актьора избърсват издайническа сълза - „Сега Джоко язди мустанг из небесните прерии“, но признават, че снажният мъжага, който до 81 ходеше изправен, грохва след смъртта на жена си. Въпреки че винаги се е клел колко обича живота и как ще се пазари със смъртта докрай. През последните месеци от живота си той все по-често повтаря: „Лиляна, прибери ме при теб!“ И то не защото се чувства самотен - другарите от любимото му заведение „При Илко“ на пазара „Ситняково“ са все около него, но кънтящата празнота на апартамента му го смазва. „Има загуби, които не се лекуват - признава в интервю Джоко. - Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото - престанеш ли да го мислиш и преживяваш, умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!“ Но тъкмо тя го смазва.

Отвъд идилията Джоко и Лиляна Росич имат и тежки моменти. Преди да открие актьорския си талант, роденият в Сърбия от българска майка работи 17 години в националното радио. Той е напуснал родината си по политически причини, завършил е икономика и курс по радиожурналистика. През 1968 г. след потушаването на Пражката пролет Джоко е уволнен, понеже е чужд поданик (получава българско гражданство чак през 2002 г. - б.а.). Веднага след това изгонват и съпругата му, защото е женена за чужденец. „Аз никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор. Започнах тук-там да се снимам, беше рехаво, но все пак си докарвах някакви доходи - разказва Росич. - След това участвах в доста филми. През 1976 г. се снимах в един унгарски, който се прожектираше и в България. Той се казваше „Под краката им свири вятърът“. Заглавието всъщност показва съдбата на моя герой, тъй като накрая го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също преломен момент в моя живот, защото аз тогава все още не бях убеден, че това е моя работа и се чувствах като пришълец, като чуждо тяло. След завършването на филма обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико усещане и аз почувствах, че това е моето призвание.“
Нещата се подреждат. Лиляна се връща на работа в БНР, Джоко печели популярност в България, Сърбия и Унгария. Навсякъде са заедно, тя не споделя увлечението му по оръжието, но се отнася благосклонно към непрекъснато обогатяваната му колекция. Първия си нож Росич получава от баща си, когато е на 6 години. През целия си живот носи в джоба си хладно оръжие, а сбирката му от ками, ножове и старинни пищови би била гордост за всеки музей. Той я завеща на дъщеря си Ирина.

В интервютата си актьорът говори така образно, че чуваш в главата си плътния му изразителен глас: „Животът на човек не е ученическа тетрадка, за да вземеш гумичка и да изтриеш нещата, които са се случили. Всяка раздяла е парче от живота ти. Всяка раздяла - всъщност това си ти. Аз нямам несподелена любов. Със съпругата ми Лиляна сме заедно от десетилетия. Дългогодишният брак е изкуство. Получава се добре само при интелигентни хора.
Животът на двама души се изменя непрекъснато. Непрекъснато преминава в други състояния. И ако не можеш бързо да оценяваш и приемаш тези нови състояния, не се получава. За какво ми е на мен да правя каквото и да било, ако до мен няма една жена, която да ми каже - страхотен си.“ И тъкмо липсата на това „Страхотен си“ го кара да не остане вкопчен в живота, както винаги се е заканвал. 

Кой е той
Цялото му име е Джордже Мирко Росич. Родителите му са учители. Майка му е българка, а баща му - сърбин. Роден е на 29 февруари 1932 г., но майка му настоява да го запишат на 28-и, та да не празнува рождените си дни през четири години. В родния си Крупан в Царство Югославия заобиква конете и жените, защото едните символизират свободата на човешкия дух, а другите - неговия полет. За Джоко Лиляна бе едното му крило. Без нея полетът му бе прекършен.

Актьорът за секса

Всичко между мъжа и жената е еротика, но не оная лошо светната порнография или изобилието от плът на показ, която ни блъска отвсякъде. Знаете ли кой е най-еротичният образ, запечатан завинаги в съзнанието ми? Беше във времето, когато рядко ни попадаха лъскави списания. В едно такова видях реклама, не помня на какво, на която жена в гръб с фино кафяво палто и кожени ботуши е направила типичната при ходене чупка в ханша. Дискретно и побъркващо! Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да й обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена.

Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение.

Разплака всички с песента за Лиляна

В предаването „Нощни птици“ по БНТ, където Джоко гостува след кончината на съпругата си, разплаква всички в студиото и пред телевизорите с речитатива на песента „Любовта ми към теб“.

Любовта ми към теб

Всички идващи чувства сравнявах
с любовта си към теб.
Всички бъдещи рани лекувах
с любовта си към теб.
Аз към чужди усмивки се втурвах
с любовта си към теб.
Да, прегръщах жени непознати
с любовта си към теб.
Даже твоето име забравих
с любовта си към теб.
Но в забравата странно живея
с любовта си към теб...
Уж не идваш сега в паметта ми,
но сърцето те помни докрай.
Любовта ми към теб,
любовта ми към теб,любовта ми към теб,

Лиляна...

Текст Георги Константинов
музика Кристиян Бояджиев