Андрей
Николов открадва
жената на професора си
Прочутият
скулптор увещавал
да му позират голи поетесата Яна Язова
и съпругата на Змей Горянин
Магдалена
Гигова
Серийният
прелюбодеец и отявлен Дон Жуан Андрей
Николов е бил истинско
предизвикателство за патриархалния
морал от началото на ХХ век. Синът на
врачански обущар обикаля България,
работи като изполичар, учи, ако му остане
време, и рисува до изнемога. Целият път
на скитничеството му е белязан от разбити
момински сърца. Рошавият висок младеж
с всепобеждаващия чар на романтичен
художник е истинска напаст.
Най-големият
късмет на автора на „Дух и материя“ е
попадането му в първия курс на
новосъздаденото Рисувално училище
(днешната Художествена академия). През
1896 г. професорите Борис Шац, Иван Мърквичка
и Антон Митов приемат 40 ученици. Сред
тях е Андрей Николов Староселски. Но
литовският евреин Шац не знае, че кани
дявола на трапезата си. Преподавателят
е очарован от самобитния талант на
ученика си. Още в първите дни той споделя
с колегите си, че възлага големи надежди
на Андрей. Започва да го кани в дома си,
където е красивата и знойна г-жа Евгения
(Женя) Шац. Студентът е като замаян. Тя
е очарователна и интелигентна, с нея
може да разговаря за всичко, но най-вече
изглежда като дама, която може да му
разкрие тайните на любовта. Тя опитно
споделя с него желанието си да вземе от
живота онова, което зрелостта и страстите
й изискват. Фактът, че е омъжена за
учителя му и има 4-годишен син, не спира
ухажванията на Николов. Той обладава с
поглед Женя и скоро минава в настъпление.
А тя е отегчена от по-възрастния си,
грозноват и досаден съпруг, който
прекарва дните си в ателието, покрит с
глина и прах. А обаятелният висок и
сърцат младеж е винаги наблизо. Тя се
хвърля със страст в обятията му. Нищо
неподозиращият рогоносец сам предлага
Андрей Николов да продължи образованието
си с държавна стипендия в Ecole
des Beaux Arts
(училището за изящни изкуства - фр.) в
Париж. Женя заявява на съпруга си, че
заминава за Франция със своя любим,
който е обещал да отгледа сина им като
свое дете. Борис Шац е покрусен, но
колкото и да моли жена си тя е непреклонна.
В Града на любовта годината е 1903 - вихърът
на бел епок. Разюздани нрави, артистичен
подем, свободната любов процъфтява.
Чувствата между Андрей и Женя - също.
След години скулпторът ще признае пред
приятели с лека нотка на съжаление:
„Госпожа Шац ме заварди от съблазните
на Париж.“ Красивата госпожа обаче не
пропуска да подчертае, че е зарязала
уреденото си битие на професорска
съпруга, за да мизерува със студентска
стипендия. Ревнува младия си любим от
състудентките му и най-вече от моделите
в ателието, които позират голи. Тя е
властна и държи той да й бъде вечно
благодарен, че е съсипала семейството
и репутацията си в името на любовта си
към него. Сексът с нея обаче е все така
бурен и Андрей Николов я приласкава и
й се кълне във вечна любов. В Париж Николов се обучава в ателието на известния ваятел Антоан Мерсие, а то е средище на новаторите в европейското изкуство. Сред тях е и великият Огюст Роден, който след като се запознава с творбите на врачанеца, възкликва: „България е малка за този автор!“. Но него родината си го влече. Андрей Николов се връща за малко в София и влюбчивата му натура намира нов обект за обожание. Разделя се с Женя с писмо, въпреки че е отглеждал сина й като роден баща и са живели като семейство.
Въпреки че не довършва обучението си в Париж и не дочаква диплома, скулпторът е назначен за професор в Рисувалното училище заради изключителния си талант. Ситуацията не е конфузна, защото рогоносецът Шац покрусен е напуснал България. Андрей обаче е толкова влюбен в своята студентка Пеша, че вече е забравил за авантюрата с професорската булка. Бунтарят дори се съгласява да мине под венчило с нея, за да не се шокират родителите й, че „живеят в грях“. Свободният дух на твореца го кара през 1914 г. да напусне сигурната работа на преподавател и да замине за Италия с малкия си син Адрей и бременната с второ дете съпруга. В началото на Първата световна война той е командирован от Министерството на културата в Рим, но после остава на собствени разноски. Семейството живее на ръба на мизерията, но скулпторът създава едни от най-добрите си произведения - „Идол“, „Копнеж“, „Пеша“, „Фани“. Предимно голи женски тела, които за него са неизменен извор на вдъхновение, съчетано с плътски наслади.
Андрей Николов през целия си живот се разкъсва между любовта към поредната жена и желанието да има всяка, между убеждението, че българките са прекалено трътлести, но са и най-красиви на света. Той търси у зрелите матрони непорочност и жарки страсти у девиците. А търсенията му задължително минават през постелята. На Пеша й омръзват изневерите му и тя го кара да се закълне в малкия Андрей, че ще спре с кръшкането. Скулпторът яростно отрича, кълне се във вечна вярност и за кратко наистина набляга на работата. Любимият му материал мраморът сякаш оживява под длетото му. Той прави голяма изложба с фигури и композиции, която е приета с ръкопляскания от критиката и италианските ценители. Андрей и Пеша вече не броят лиретите, но в отношенията им зее дълбока пропаст. „Изкуството на Андрей Николов - пише критикът Франческо Сапори в статия за списание „Емпориум“ - иде направо от природата... Чуждо на всякакво хитруване, то не се измъчва в безплодни теории. Топло от кръв като младо тяло, то съдържа в пролетната пищност на формите една жива и трептяща духовност.“
През
1919 г., след подписването на мирния договор
в Ньой, министър-председателят от
онова време Александър
Стамболийски пристига
в Рим. Скулпторът вече е прочут и премиерът
отива специално в ателието му. „Българският
народ трябва да види тези статуи. Ние
ще откупим всичко“,
обещава премиерът и го изпълнява. Земеделският
трибун
с
готовност позира на прочутия
скулптор
и остава
твърде доволен от приликата с мраморния
си двойник.
Впечатлен
от работата му, Стамболийски го кани да
се завърне в България. „Ще дойдеш в
София, ще направим статуи и бюстове на
всички наши заслужили хора, от Възраждането
до днешно време“ - увещава го земеделецът.
Макар
да имат две деца с Пеша, само формално
се водят съпрузи. Това е положение, от
което и двамата са доволни. Той има
своята лелеяна свобода, а тя - сигурна
издръжка за сина Андрей и дъщерята
Лиляна и формално е почтена омъжена
жена. Андрей Николов снове между Рим и
София в търсене на идеалната жена. Като
„по пътя“ не прощава на нищо в пола.
Безконтролно влюбчив, той пада в плен
на една от най-елитните куртизанки в
италианската столица. Българката Надя
Ковачева.
Според
изкуствоведа Кирил Кръстев нейното
тяло е изваял през 1924 г. Андрей Николов
в една от най-изящните си творби „Дух
и материя“, която е собственост на
Националната художествена галерия.
Не е вярно обаче предположението му, че Надя е дъщеря на бившия министър на войната ген. Стилян Ковачев. Нито една от щерките на военния не отговаря като име и описание на култизанката. Скулпторът е истински късметлия, защото
разлюбва блудницата малко преди тя да се
разболее от сифилис и да си отиде от
живота твърде млада. Процесията от
модели, актриси и аристократки в ателието
(и леглото му) обаче не секва.
През
1927 г.творецът
тактично
отказва италианското
поданство,
което му предлагат заради изключителния
талант,
и се завръща завинаги
в България. Закопнял е за родно вдъхновение
и неизпитани чувства. Маестрото построява
ателието си с 9-метров таван на ул. „Любен
Каравелов“ 15, където днес е Центърът
за култура и дебати „Червената къща“,
и продължава да кани красавици да му
позират. Една от тях е известната
писателка Яна Язова. Тя не му отказва
да извае главата й, но на всички сеанси
неизменно е придружавана от любимия си
проф. Александър Балабанов. Ефектната
съпруга на писателя Змей Горянин - Соня
(по която въздиша и Васил Стоилов), пък
не пожелава да бъде увековечена. Въпреки това до кончината си през 1959 г. Андрей Николов е готов да запее канцонети на всяка дама, която отвърне на усмивката му по ул. „Граф Игнатиев“. На 81 години скулпторът за първи път в живота си влиза в болница. Медицинската сестра, също подвластна на чара му, се шегува, че отвън се е наредила опашка от млади посетителки. Маестрото отвръща, че са закъснели. След малко умира с усмивка на уста.
Поетът
на мрамора и бронза
Остави
предразсъдъците навън!
Пише на италиански върху арката на
Червената къща. Крилатата мисъл на Данте
Алигери обобщава
цялата житейска философия на Андрей
Николов. Другият надпис е над вратата
- Ars
longa, vita brevis (Животът е кратък, изкуството
- вечно).
През
1931 г. Андрей Николов печели с конкурс
мястото на професор в Художествената
академия.
Шест години
по-късно е избран за ректор. Той
е известен в София, че през зимата носи
специално изтъкан ямурлук върху
елегантния си костюм. Скулпторът е автор
на бюстове на Мърквичка,
Антон Митов, на
поета
Кирил Христов, на
княгиня
Евдокия, царица Йоанна.
В Борисовата градина има цял пантеон,
сътворен от „поета на мрамора и бронза“,
както наричат Андрей Николов - паметниците
на Любен Каравелов, Петко и Пенчо
Славейкови, негов е и полегналият бронзов
лъв пред Паметника
на незнайния войн
в София.
Цар Борис
е един от най-големите му ценители
и близки приятели. Разбира се, след
9 септември 1944 г.
близостта с царската фамилия му докарва
неприятности.
В дома му нахлули милиционери да го
арестуват. „Кой
е Андрей Николов? Ти ли си, хайде ставай!“
А той отвърнал:
„Тук
първо се сяда, а после се става. Така че,
ако искате да дойда с вас, сядайте! Хванал
ги за шмайзерите и се
изрепчил:
„А сега стреляйте, вашата мама. Какво
си мислите вие, няма да ви пусна, докато
не ми седнете на масата.“ Седнали
милиционерите,
ударили
по едно вино с домакина,
развеселили се и усмихнато
казали: „Брей,
ти си бил много хубав човек, бе. Я кажи
сега кого да арестуваме вместо тебе.“Нито едно от децата на Андрей Николов не оставя потомство. Съпругата Пеша, с която са разделени от десетилетия, но по документи са женени, също умира преди него. 40 дни преди да се спомине скулпторът се венчава за домашната си помощница, за да го наследи и да не остане на улицата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар