Диви магарета и бойни коне в солената пустош
Паун се държи като куче и проси храна в индийската пустиня Ран Куч (видео)

Резерватът за диви магарета  обхваща 4953.71 кв. км от областта Литъл Ран в пустинята на Куч в индийския щат Гуджарат. Плашливите добичета са странна генна модификация между кон и магаре, която противно на природните закони е станала отделен вид и може да се размножава. За разлика от мулетата  и катърите. Подобна генетична “врътка” се среща само при шест вида на земята. Тук можеш да видиш  още “далматински” пеликан, шарен щъркел, каракал, пустинна лисица, черна кобра... Районът е обявен от ЮНЕСКО за световно бионаследство. С идването на мусона пейдажът се променя драматично и резерватът от пустиня се превръща в зона с прясна вода.
В екохотела „Дасада” в пустинната област Ран Куч всичко е толкова автентично, че сякаш си взел на стоп машината на времето. Бунгалата са изградени от селските майстори от пръти, кал и слама на покрива, както са ги строили дедите им преди векове. Старинни акценти – дървени порти, резбовани корнизи, каменни скулптури от храмове допълват усещането за древност. Единствено банята с всички съвременни удобства намеква за 21 век. Мебелите също са с архивна  „кройка”, личи си, че са дялкани от местни резбари. Покривките и пердетата са везани с вълнени конци и стъкълца от племето рабарри, което живее в солената пустиня наоколо, и шевиците им са незабравимо пъстри. Телевизор липсва. Е, ако съвсем пририташ за интернет, собственикът на екохотела Музахид Малик ти отстъпва личния си лаптоп. Малик не е фамилия, а титла за дребен мюсюлмански владетел, който притежава няколкото околни села.
„Не можех да си представя, че ще построя помпозен хотел от мрамор и стъкло за гостите, които идват да видят пустинята, племената и дивите магарета. Нямаше да мога да живея в хармония със себе си и любимото си родно място!” казва Музахид.
Той е горд и с конюшнята си с 12 расови кобили, всичките с имена като Айшвария Рай (бивша „Мис Свят”, а сега звезда в Боливуд), Лейди Даяна, Рея, Стар... Всяка от тях струва над 100 000 долара, а само един техен „храноден” е повече от заплатите на целия  персонал за месец.
Конете са толкова изящни и същевременно излъчват сила, че приличат на арабска порода. Оказват се уникален индийски вид – марвари. Името им идва от района, където породата се е развъждала, а именно – в сърцето на раджастанската пустиня. Не малко народни песни възпяват изящната стойка, храбростта и лоялността на марварските коне. Произходът им не е съвсем ясен, но се предполага, че са се появили вследствие на кръстоска между арабска и туркменска порода. Резултатът бил впечатляващ – средновисок кон с изключително здрави копита, издръжлив на пустинни условия и дълги лишения.
Неговата най-голяма особеност са ушите. Те са извити навътре и се събират в краищата, така че почти образуват арка. Това позволява на коня да извръща ушите си на 180 градуса. Марвари са били обучавани от ранна възраст във военното дело. Те са имали огромен принос за успехите на раджпутските воини в Средновековието, тъй като на тях разчитали за неутрализирането на слонския корпус във вражеските редици. Разказват се много легенди, в които тези коне издърпват своя ранен стопанин, спасявайки го от копитата на препускащата конница, или за това как домъкват обратно в къщи примрелия ездач. Само мъже от съсловието на кшатриите (кастата на политиците и пълководците, втора по знатност) имали привилегията да се възкачат на тези чудни създания, които били смятани за божествени, за равни на мъжете с царска кръв.
Само че с идването на британците конете марвари изпаднали в немилост, тъй като според албионците те били ниски и вироглави. Англичаните привнесли свои „модели чифтокопитни” и отглеждането на традиционната порода западнало. След независимостта положението се влошило. Tя била заклеймена като символ на феодалния строй и последвали масови кастрации и изтребвания. Популацията била сведена до минимум. Породата била на косъм от изчезване. Чак в последните години раджастанците се завърнали към традициите си и се захванали с възобновяването на стадата. В конюшнята на Малик всички „известни дами” са със събрани уши!
Най-атрактивен от хотелските домашни любимци в „Дасада” обаче е един напълно питомен паун, който се държи като куче. Всяка сутрин пернатото влиза преспокойно в ресторанта и застава пред бара. Някой от сервитьорите се завтича и му поднася паничка, пълна с мюсли. Паунът достойно я изкълвава и бавно напуска, за да се върне точно в часа за обяд. Тогава подходът му е различен. Той си избира един от гостите, който му се вижда „податлив”, и започва да го фиксира като възпитано куче, което уж не проси, но в погледа му се чете „Не ми пускай нищо, щом нямаш сърце”. Човекът примирено му хвърля трохи, но като види, че няма отърване, поставя чинията си пред наглата птица.
В тон с автентичността, между къщичките на екохотела ромонят поточета, басейнът се синее сред мангрови дръвчета, а когато човек поиска масаж, от селото идват истински представителки на племето хариджан, излезли сякаш от старинна фреска.  Подрънквайки с десетките стъкълца, вшити в бродериите на дрехите им, те изпълняват ритуала си на четири ръце в идеален синхрон. Дори натискът им е еднакъв. Движенията им по посока на кръвните потоци сякаш танцуват.
Сред безкрайната пустиня внезапно изскачат странни мъже, вперили поглед в земята. Събирачи на сол. При изпаряването на водата странни бели туфи проблясват между пясъците. Номерът е да ги откриеш и внимателно да ги изсипеш с торбичката на кръста си. Вечер всеки премерва „улова” си на кантара в солниците и след като получи няколко рупии го изсипва на някоя от огромните планини от сол.
В „Дасада” се оказа, че гости има и  през мусона, и в жежкото лято. Защото екохотелът е любимо обиталище за почитателите на нов вид отдих – „отпуска със смисъл”. Доктори от Бостън, например, идват по за 20 дни в Литъл Ран Куч, за да лекуват безплатно децата наоколо. Те се придвижват от село на село с неуморимите коне марвари на Малик и така перат съвестта си, отвратени от собственото си бостънско охолство.
Студенти от Израел карат ваканциите си, като помагат на местните в строителството по 3 месеца годишно.
В Испания пък е модно да изкараш отпуската си, докато бършеш сополи и дупета в индийско сиропиталище.  Звучи непривично и дори екзотично? Дано го дораснем!