Да се омагьосаш в Гуджарат

              С министър-председателя на Индия Шри Нарендра Моди

Извадих  късмета да попадна сред дивата красота Гуджарат и... се омагьосах. Трижди. И омагьосването ми няма нищо общо с алкохола. В най-западния индийски щат той е абсолютно забранен. Май няма общо и с жегата. Термометърът ковеше около 40 градуса по пладне, но аз се върнах с жестока настинка от "враждебните вихри" на климатика.

Омагьоса ме простичкият живот на племената в областта Куч. И желанието на хората да не го променят. Да, живеят бедно, но предпочитат да поддържат традицията на клана и да съществуват според законите на Аюрведа. По средата на нищото. В странните си кръгли къщи със сламени покриви и изрисувани по стените свастики от оцветена говежда тор.

Прехвърляш в устата като причудлив бонбон имената на племената: рабарри, хариджан, мегвали, дежтс... Звучат екзотично и наистина са. Докато им видиш шевиците.

Американци се тълпяха около ръчно тъканите килими, везаните покривки и изящно бродирани коприни и се чудеха, че не си купувам. Ами защо да ги влача от хиляди километри, след като каретата на бабите около "Св. Александър Невски" са същите?!  Вгледа ли се българинът в гуджаратското везмо, започва да вярва в яростно отричаните теории, че с индийците имаме общ корен. Старинните ръкоделия у нас са досущ като метнатите върху раменете на жените рабарри забрадки. По пазарищата на хариджан се продават ивици за пришиване към деколтетата, които напомнят нашите радомирски литаци. Тъканите престилки на дежтс изобилстват от декоративни рози - биха минали за клонинг на нашите, ако не бяха примесени със стилизирани слонове и камили.

Празничните носии на мъжете са бели беневреци и потури. За капак, единствено тук сервират студена супа от кисело мляко с краставици, чието име на езика гуджарати силно напомня таратор. А традиционният им сладкиш е варено с часове прясно мляко със захар – едно към едно българското бяло сладко.

Тук, в Гуджарат, наистина посрещат хората по дрехите. И ги разпознават. По везмото си личи не само от кое племе е момата, но дори от кое семейство. „Иглата и конците са били четката и платното за самобитните художнички от племената”, разказва изследователят Самавада Марвада, с чиято книжка за областта Куч се сдобих на място. Тайните на шевицата се предават от майка на дъщеря, всяка е задължена да бродира по няколко часа на ден и да вложи душата си в своя чеиз. Защото само 3% от индийците не се женят по волята на родителите си. Често съпругът е определен още при раждането на момичето, а той, когато я вземе, се жени не само за нея, а и за цялото й семейство.

Но нещата не са оставени на уговорения сватлък - питат и звездите. Задължително астролог прави хороскопи на момичето и момчето. И чак ако прецени, че са съвместими, родителите им си стискат ръцете над невръстните главици. Тук все още важи и задължителният откуп. Мъжът първо трябва да събере необходимата сума.

С разширени от ужас и неодобрение очи гуджаратци ми разказаха, че в диви места из други индийски щати се случва да изгорят жива нечия съпруга - ако семейството й се е осмелило да поиска горница към договорения откуп. Полицията разследва тези изпепелявания през пръсти, а близките на съпруга твърдят, че е пламнала при злополука в кухнята. Е, поне вече не изгарят жените заедно с покойния им мъж.  Но тези ужасии нямат нищо общо с омагьосването ми...

Ей, ще вземат да излязат прави историците ни! Чекръците им са като нашите, становете - също, кройките на носиите повтарят половината от българските. С едничката разлика, че дамските отзад са с гол гръб, макар отпред да са напълно целомъдрени. Причината е в жегата, а дългите покривала за главите скриват плътта.

Тук жените не поставят в междувеждието си точката бинди, която издава дали са омъжени, или не. Но пък се гиздят с бижута до изтръпване на крайниците. Дамите от племето рабарри смятат за шикарно възглавничките на ушите им да стигат до раменете, раздвоени като змийски език. Мъжете също носят обици, но те са солидни златни копчета на винт, забучени по средата на ушната мида.

В тон с аналогиите между гуджаратските и шопските носии, мъжете тук ходят в бяло от глава до пети – само поясите им аленеят.

Но като изключим таратора, не може да се каже, че гозбите ни са близки. Родеем се единствено във влечението към лютото.

Злощастните западняци виеха като пожарни коли и гасяха огъня в устите си с тонове вода. Аз, нали съм си хранителен сапьор, безстрашно си куснах от всичко. Че и потретих. Не че беше обичайно за небцето. Особено чаят, подравен с масала – „адска смес” от  черен пипер, мускатово орехче и кардамон.

В Гуджарат живеят 52 милиона екстремни вегетарианци. Те не само не хапват месо, риба и яйца, ами не близват и зеленчуци, расли под земята. В замяна на това на почти всяка гозба слагат две шепи люто и три шепи захар. Брррр! Пареща, но сладка яхния от бамя. И все пак е вкусно.
Признавам, любимият ми зеленчук е месото и ако два дни не хапна вълча салата, започвам да виждам кучето в тавичка. Но през цялото време в Гуджарат изобщо не се сетих за мръвка. Най-куриозното е, че и кучетата, и котките в тази част на Индия са вегетарианци. И, както в мюсюлманската религия, всички хранителни догми са продиктувани от здравия разум, облечен в божа заповед. Само дето тук вярват не в Аллах, а са джайнисти. (Джина на санскрит означава победител и се прибавя като титла към името на най-просветените учители). Тук свято спазват петте принципа на религията: Не причинявай вреда на нищо и никому. Бъди искрен и благочестив. Не кради. Не прелюбодействай.  Не придобивай.

Последното обяснява защо не се притесняват от бедността.

За да не омърсят чистотата на положителната енергия, много богомолци пристъпват в джайнистките храмове с кърпа през устата. 

Ясно защо алкохолът е табу - при 55 градуса на сянка през май и юни, всяка глътка спирт е бърз пирон в ковчега. Полезно за здравето е и правилото да не се яде след залез слънце. А многото захар дава енергия за кърската работа в полупустинни условия. Зверски лютите гозби морят микробите, а подправките (обилно ръсени върху всичко) са и билки.

Странно ми се видя, че и в този край кравите са свещени животни, но  всички пият мляко и слагат сирене и сметана на почти всяка манджа. "Как можеш до доиш богинята си?", попитах. Санатан Панчули поучително отговори "Богинята е майка. Както детето бозае от майка си, така и ние бозаем от кравата". Хубавото е, че изобщо не обезмасляват млякото. Кълна се, по-истински айрян не съм пила. В Гуджарат го подправят с индийско орехче и бахар и, докато транспортират малките кутийки от импрегниран картон, от подрусването маслото „се самоизбива” върху стените им. 

Оказва се, че кротките кравички, които необезпокоявано бродят из градовете, щипват зеленчук от сергиите на пазарите или безгрижно полягват по шосетата, не са свободно движещи се ничии обекти. Те задължително принадлежат някому, който ги намира и дои всеки ден. 

Аюрведата, по чиито канони живеят местните племена, е философия на 5000 години и представлява изпитани през вековете правила за живот.

Според здравното осигуряване на Индия, всеки може да избира към какъв лекар да се обърне. При хронични болежки – най-често към аюрведичен, а при нужда от оперативна намеса – към „класически”.

Дивите племена обаче си живеят според природосъобразните догми на древния закон. Те прозират дори в женските гиздила. Звънливите гривни по краката на жените рабарри предупреждават бубулечките като Св. Франциск Асизки, но в добавка са призвани да масажират нарочни точки, които подтискат желанието за секс.

Защото повечето племена в Гуджарат са полу-номадски. Там управлява последният жив матриархат. Жените въртят къщите, но градят и собствен бизнес, държат фабрики за фъстъчено масло и произвеждат 35% от всичкото мляко в Индия. Дамите продават продукцията, те командват, те държат парите. А мъжете търчат след добитъка в дирене на паша.

Може "политическият строй" да е последният оцелял матриархат, но съпрузите си бранят своето и като поемат след кравите, вместо девствени пояси жените им получават гривни за глезените. Мълви се, че в тази част на света смятат парите за мръсно нещо, та затова са делегирали на по-нисшите същества – жените, правото да ги пипат. Но това май са просто мъжки приказки.

"Ръкавите" от нанизани гривни между лакътя и рамото също нямат само декоративни функции. На гуджаратките им се налага да носят вода от кладенци на километри от селото. При всяко движение гривните масажират мускулите и облекчават тежестта от бакърите.  Независимо дали са златни и сребърни за богаташките, или са обикновени дрънкулки - пластмасови или пиринчени.
Дебелите колкото детска ръчичка колиета пък предпазват от топлинен удар. Тук вярват, че среброто отнема от високата телесна температура и металният „компрес” на шията брани тялото на полето. Мъжете не се нуждаят от него, защото ходят с бели тюрбани. Пък и кърската им работа е доста по-малко.

Обиците върху ноздрите на дамите не са от келешлък, като пиърсингите при нас. Дупките там подпомагат вдишването. И докато при жените рабарри просто носят по едно златно копченце в сгъвката на ноздрата, в племето хариджан кичат носовете си с огромни златни търкала, които се свързват чрез синджир с ухото. Те живеят в по-горещите части на Гуджарат и са им нужни по-едри глътки жежък въздух. Пъстрите ивици от ситно преплетени мъниста, чиито орнаменти напомнят чипровски килим, също вардят шиите от прегряване и ги масажират срещу умора от полския труд.

Това ми е второто омагьосване - Аюрведата. Оказва се, че и "революционерът" Фройд е прогласил изпитано през вековете, добре забравено старо. Теорията му, че човешкият организъм е устроен по посока на удоволствието, е залегнала в древната философия. Както с прости думи ми обясни г-н Павитран, за да живееш в съгласие с тялото си, не бива да го нервираш с лишения. Защото ако му откажеш нещо, то се съсредоточава само в липсата му, разстройва се и това задължително избива другаде.

Но можеш да го ограничаваш разумно. Един вид: ако тялото ти си мечтае за голяма гроздова, можеш да го залъжеш с една малка. Важното е да откликваш на желанията му, защото организмът чувства какво му липсва и си го иска. Той си знае най-добре, а не някакви незапознати с нуждите му диетолози-тормозчии. Тоест ако на тялото ти му се ядат кюфтета с мед, значи точно в този момент има нужда от тях. И щом му противоречиш, само ще го изнервиш. А изнервеният организъм е отмъстителен...

В Гуджарат свастиките са навсякъде. Вплитат ги в шевици или ги рисуват с оцветена говежда тор върху варосаните си къщи. В превод от санскрит свастика означава предмет, носещ щастие или предвещаващ добро - знак, който се поставя за късмет и благоденствие. 

Когато се върнах от Индия в София, устата ми се изприщи да отговарям отрицателно на всички, които ме питаха "Видя ли Тадж Махал, язди ли слон?". Та аз бях на 26 км от границата с Пакистан, където хората се придвижват с камили и единственият "махал", който видях, се наричаше Аина. Всъщност “махал” означава дворец, а “аина” - стар. Така че практически съм посетила няколко  "махала", но под различни имена.

В Гуджарат нищо не е по кройката на общоприетите ни представи за Индия. Областта Куч е била управлявана не от махараджа, а от махарао. Това е независим владетел. В британската колония е имало само двама махарао - на Кота и на Куч. Нещо като "леке на независимостта" върху "Перлата в короната". Старият махарао бил много добър приятел с лорд Маунтбатън и за да не стане жертва на вечната вражда между отцепените Индия и Пакистан (защото княжеството му се падало точно насред тях), доброволно присъединил владенията си към Индия през 1948 г. и подарил част от дворците си на държавата. Заедно с уникалната си колекция от предмети и произведения на изкуството.

В музея “Аина махал” пипнах с ръка напълно запазен фонограф на Едисон, който все още работи. Докоснах дагеротип на кралица Виктория и едва ме възпряха да нахлузя джапанките на стария махарао - налъми от абаносово дърво със сребърни копчета, които хем масажират петите в точката на успокоението, хем пръскат благовония от специално резервоарче. 

След серия земетресения в град Будж приказно красивият Аина Махал е полуразрушен и само филигранните каменни дантели подсказват за прежната му ефирна красота. А венецианските огледала, копринените ориенталски килими, миниатюрите от стари холандски майстори едва оцеляват сред порутените  и облазени от екземата на влагата стени. Кураторът на съкровищницата Прамод Джети все още търси пари за реставрацията на Огледалната зала. Стените й редуват фино резбован бял мрамор с кристални огледала  Те са изработени от майстор Рам Сингх Малам. Махараото Шри Лакхпатджи през ХVІІІ век го изпратил в Европа  да учи занаят. Сред 17 години в Белгия, Венеция и Холандия майсторът се върнал, усвоил направата на часовници и стъклени светилници.

Подът в Огледалната зала е... басейн, пълен с вода. По средата му е островчето, на което махараото върху копринени възглавници се наслаждавал на изпълненията на поети, музиканти и танцьори.

В малко по-добро състояние (поне външно) е Праг Махал – новият дворец. Величествена сграда от пясъчник, която повече прилича на англиканска катедрала, отколкото на царски палат. Вътре разрухата е сърцераздираща. Колекцията от препарирани хипопотами и азиатски лъвове е проядена от мухъл и молци, стените се ронят като юфка върху старинните мебели. А над тях на воля цвъкат ята яркозелени папагали.

Извадих късмета да посетя и вилата на потомствения монарх.

Паркът около нея е единственото място в Индия, където не шофират с ръка върху клаксона. Защото учтива табела моли водачите да се съобразяват с желанието на махараото за уединение.Триетажната вила е отломка от минало величие: елегантни куполи с форма на луковица, антични мебели, уотърфордски порцелан и портрети на лорд Маунтбатън. На втория етаж скромна табела отбелязва, че височайшето семейство още живее там. 

Поводът за десанта в Гуджарат на журналисти от цял свят бе Шарад-фестивала – празникът, с който местните посрещат зимата и живителния й хлад. Е, според техните представи. А празникът беше истинско приключение!

Което започна с шатрите, в които спахме, вдигнати направо върху напуканата пустинна пръст. Звучи невъзможно-екзотично. Но е факт. Шатрите бяха с климатик,  баня и WC, и все пак палатки.

Представете си хиляди бели тенти върху спечената пустиня на Гуджарат. Американката Барбара Кинси не бе прочела в поканата да посети Шарад-фестивала последния абзац „Заповядайте, ако сте готови да спите в палатка”. Яката негърка с яркочервена коса получи културен шок насред  напуканата от жажда пустош. После се гмурна в авантюрата. И нееднократно предизвика смайване у племената, които посетихме – децата скачаха около нея с блеснали очи и се пресягаха да докоснат масурите й тип „Боб Марли”.

Барбара се оказа „обратен” расист – върл почитател на всичко абаносово и възхвалител на всичко черно.

Тя беше подплатила посещението си в Индия с разпечатки от интернет, че и там имат негри. Изсмях й се на ум, но бях опровергана собственоочно. Докато гледахме дефиле на гуджаратския колеж по мода с тоалети, представени от самите студенти, две от момчетата си бяха абсолютно чернокожи. 

Обяснението бе още по-любопитно.

Типичните африканци, нагиздени с още по-типични индийски облекла се оказаха „сиди”.  Преди около три века един от гуджаратските владетели решил да си внесе няколко кораба по-мургави от него. И си напазарувал няколко села. Те всъщност извадили късмет, защото в Америка ги закарвали като роби, докато в Индия били свободни. Станали воини, висша прислуга, образовали се. Техните потомци днес ходят на работа в офисите по дънки, но вечер слагат поличките от лико, рисуват племенни знаци полицата си и край лагерния огън въртят типично африкански танци като за кулминация трошат кокосови орехи с главите си.

След срещата със сидите имах едно странно посещение.     

Както кротко си четях на заспиване в палатката, дочух нещо подозрително.  "Прекалено високо върху плата е, за да е змия. И твърде шумно", помислих си. Изведнъж до главата ми цъфна “усмихнато” куче, което ме гледаше изпитателно. Прокопало си проход към шатрата и се изтърсило на гости в търсене на хлад. Черпих го един банан в тон с вегетарианската му същност и го отпратих.

Необятното небе над палатките стана арена на зашеметяващо авиошоу в стил „Междузвездни войни”. Местната въздушна ескадрила въртеше лупинги от бъдещето над местност, където изпод всеки камък наднича зъб на динозавър или прешлен на археоптерикс. Заради застрашителната близост до границата с Пакистан (от планината Блек Хил „вражеската държава” е на 26 км по права линия) местната ескадрила е отлично тренирана. Самолетите въртят  сложни джуфки и лупинги в небето. Дори рисуват сърце, прободено със стрела в синята шир. 
Машината на времето в тази част на Индия е като асансьор: от свръхмодерните метални птици в небето до частния Джурасик парк на палеонтолога-самодеец Мохонсингх Содха, който събира вкаменелости от нивите си. На уникалните екземпляри в неговия Фосил парк могат да завидят много световни музеи.

Крави и рикши се разминават по прашните пазари. А те не са за подценяване от гледна точка на ... комуникациите. На сергиите със зеленчук често стои разбрицан телефон с шайба, покрит с кирлив найлон. От него може да звъните по цял свят и да говорите наволя за по-малко от долар. И не припадайте ако из пустошта  пастир с къносана брада (на вид по-древен от Скитника-Евреин Ахасфер) извади от ръчно тъканата си торба GSM.  Така е в Гуджарат – 45 612 квадратни километра, само с 875 селца и 10 града. „Куч е в пустинята, но не е пустиня”, репчат се местните и се хвалят най-вече с фестивалите си.

Шарад-фестивала, за който се бях вдигнала от другия край на света, се оказа 1501-ви за богатата на фолклорни празници Индия. В превод шарад значи зима. С песни, танци и уникални местни занаяти хората от Куч ознаменуват посрещането на хладния сезон. И се стремят да покажат пред света дивата красота на своя край, съчетана с хиляди километри недокоснати плажове.

Третото ми омагьосване в Гуджарат беше от мъж! Емоцията бе напълно хомеопатична – няколко капки отрова, които имат положително въздействие. С ръка на сърцето признавам: дори в епохата на лексиконите и тийнейджърските гъдели, никога не съм била привличена от противоположния пол само защото има сини очи или дънково яке. На Шарад-фестивала отидох да послушам индийска “чалга”  от уважение към поканата. Мислех да остана 10 минути, а се отърсих от омаята три часа по-късно. При които бях стояла права без да мръдна.

И не че разглезеното ми от латино-джаз ухо си  падна по боливудските маанета. Просто на сцената се разхождаше  мъж с осанката на древен владетел. Дори не пееше много.  Само се движеше с грацията на хищно животно. А непоклатимото му самочувствие беше привлекателно и отблъскващо едновременно. С прошарената си брада и дългата жълта роба той бе нещо като тамада на спектакъла.

За разлика от нашите чалга-изцепки, индийските повече приличат на опера, маскирана като бразилски сериал. Концертът има сюжет, в който се дерат страсти, а пеещо конферансие разяснява завръзката на драмите. Това бе моят човек! Поведението му предизвикваше хем сарказъм, хем преклонение.
След всяка изпята фраза, той  забърсваше потта си, досущ като покойниь Павароти след висока нота и се покланяше за овации, които липсваха. Но „моят човек” се държеше сякаш публиката го вика 17 пъти на бис. Толкова завладяващ бе, че измислих около него цяла история. И умишлено не го фотографирах. За да не се разочаровам ако снимката не успее да предаде противоречивия му грапав чар.

Това между мен и Гуджарат бе любов от пръв поглед. И магията устоя, когато погледнах втори, че и седми път.