Стилиян Иванов за пътя към суфизма: Между орфизма, Коня и тайните срещи

Любопитството ми към суфизма се роди от орфизма. Докато правех филм за Орфей и орфиците, потърсих техен съвременен еквивалент – общност, близка до орфическата, в каквато последно са живели питагорейците. Наричаме Питагор и неговите ученици питагорейци, но самият Питагор се е подписвал като Орфей и е наричал последователите си орфици. Изследвайки суфите чисто литературно, от дистанция, предположих, че чрез тяхната общност мога по-лесно да реконструирам какво е представлявала орфическата.

Сделката с министерството и пътуването до Коня

Преди 16 години пътуването ми до Коня изглеждаше като много смешна сделка в очите на моите приятели и колеги. Бях направил филм със съдействието на Турското министерство на културата и туризма, представящ многообразието на съседната ни страна. Сумарно изкарах 90 снимачни дни в Турция и в замяна не поисках нищо материално, а нещо с огромна стойност – неограничен достъп до големите суфи празници през декември в Коня, когато се чества смъртта на Мевляна Руми.

Казах им: „Филмът е ваш, правете с него каквото искате. Един цент не искам, но искам да ми осигурите престой по време на тези празници, за да усетя атмосферата от първо лице.“ Тогавашният представител на културното ведомство, г-жа Аслан, обеща да направи всичко възможно. Когато попитах дали ми гарантират среща със суфи учител, отговорът беше: „Ще отворим вратата към въртящите се дервиши, но друго не обещаваме, тъй като те са автономна общност. Ще осигурим лектор, но не гарантираме, че е суфи учител.“ А аз търсех точно такъв.

Тук искам да благодаря на екипа и лично на Деян Неделчев, с когото от три десетилетия правим филми, както и на оператора Мирослав Евдосиев. За тях беше забавно да бъдат част от това филмово и мистично приключение.

Срещата с учителя

На летището в Коня ни посрещна човек на име Мете Хорзум, работещ към министерството. Трудно мога да опиша високото ниво на гостоприемство тогава – всичко беше перфектно. Поисках интервю със суфи учител и ме заведоха в културния център. Гледам хората там, слушам ги и си казвам: „Не, това не е моят човек.“ Първи ден, втори ден, трети ден...

Мете ме попита: „Ти срещна толкова много хора, как си го представяш този човек?“

Отговорих му: „Като го видя, ще го позная.“

Той се засмя и каза: „Хайде да пием чай с един мой приятел, докато измисля кой да ти намеря.“

Заведе ме в ателието на майстор, който прави вълнени килими. Говорим, говорим и в един момент осъзнавам, че човекът, с когото пием чай, е точно този, с когото искам да разговарям. Настана голям смях, защото се оказа, че това е „дедето“ – учителят на нашия водач Мете. Той ме беше завёл при собствения си учител с думите: „Има един от България, дето все не си разпознава човек за интервю.“ А учителят отговорил: „Преди да дам интервю, трябва да видя кой е този.“

Така започнахме. Заговорих за филма си за Орфей, за орфизма и представата на орфиците, докато не стигнах до изречението, което промени всичко: „Ама ти си един от нашите“, ми каза той. „Не съм от вашите, аз търся да направя филм за вас“, отвърнах аз. И започнахме интервютата – снимахме, прекъсвахме, пак снимахме.

Истинската сема и проявеното уважение

След това бях поканен в полунощ на истинските сема танци. Хората трябва да знаят, че масовите изпълнения в огромни арени също са сема, но истинската сема е интимно преживяване, което се случва в затворени пространства пред много малък брой хора.

Вечерта ми казаха: „Знаеш ли, тук е Есин Челеби, пряка потомка и праправнучка на Мевляна. Разказахме ѝ за теб и тя се съгласи да бъдеш гост.“ Отидох в полунощ и преживях нещо, което никога преди не бях изпитвал. Имах професионалната наглост да снимам със скрита камера. Но след това ми стана толкова неудобно, че си признах: „Мога ли поне началото да сложа във филма, другото няма да показвам?“

И дедето, и Есин Челеби се усмихнаха и казаха: „Ние знаехме, че снимаш, чакахме твоето решение и се радваме, че избра да пуснеш само началната част, която не касае истинската сема, проявявайки уважение към нашата столетна традиция.“ Това окончателно отвори вратите ми към суфизма.

Философски паралели и разлики

През годините имах много срещи с тях, пътувах извън професионалните ангажименти, когато съм имал нужда от отговори.

Въпреки това, не успях да стана изцяло част от суфизма заради една базова разлика. Моята отправна точка е орфизмът – аз съм трак, в гените ми тече кръвта на траки, прототраки и пелазги. Ние сме коренното население на този континент и носим нещо много по-голямо. Суфите по всичко споделят моите убеждения, но има една разлика: те ядат месо. А в орфизма, както описват Платон и много древни автори, има строго правило – не се убиват животни и не се яди месото им. Търсих отговори и на Изток – в Азербайджан, Сирия, Иран. Някои от учителите там са вегетарианци, но не всички. Затова останах увлечен симпатизант – споделям философията на суфизма, но начинът ми на живот е различен.

Суфите обикновено не са разпознаваеми. Те не ходят с поглед в небето – те са занаятчии, учители, баскетболисти... Както и моят екскурзовод в Коня, който едва след като потънахме в разговори, промени поведението и енергията си. По-късно го поканихме в София и той направи семинари с хората, които изучава АСЕМАН ОРФИЧЕСКА АСТРОЛОГИЯ.

Всъщност аз нямам ученици. Още от първата ни среща им казвам: „Здравейте, съученици!“ Защото, докато другите имат нещастието да имат само един учител, аз имам щастието да се уча от своите 140 ученици, които приемам като учители.

Същност на суфизма и прераждането

Ако трябва да обясня суфизма с няколко думи на някой, който няма представа от тази философия: Да живеем в света, но нека светът да не живее в нас. Да останем непривързани към нещата, към които другите се привързват. Това е същността и на суфизма, и на орфизма.

Суфизмът е част от исляма, но тези хора вярват, че еволюцията на душата преминава през различни етапи:

 * Първо сме били камък и земя, за да се учим на присъствие.

 * После сме станали растения, за да се учим да взаимодействаме.

 * След това – животни, за да се учим да чувстваме.

 * Сега сме хора, за да се учим да мислим.

Шамс Тебризи, учителят на Мевляна, е казал, че се прераждаме хиляда пъти по хиляда в човешка форма, само за да се учим да мислим. Суфите спират дотук, казвайки, че не знаят какво ще бъде сетне. Но Учителят Петър Дънов обяснява, че след това преминаваме в по-висша йерархия – небесни слуги, които бабите наричат ангели и архангели, а в нашата система наричаме учители-водачи.

Суфите вярват в прераждането и дават чудесен пример с детето в майчинта утроба. То се чувства защитено, има всичко необходимо и ако някой му каже, че навън има съвсем друг свят с рози, светлина, слънце и прекрасни миризми, то не може да си го представи. Дори не иска да напуска удобната среда, казвайки: „Не вярвам, че някъде има нещо по-добро от това.“

И слава Богу, идва моментът на раждането, когато детето излиза на бял свят и се убеждава колко много неща има още да види.