В Оман сервират пищящи стриди

Магдалена Гигова

Представете си: лодката пори кристална вода, в която нежно се поклащат пъстроцветни риби и корали. Изведнъж изскача сребърният гръб на делфин, който весело ви опръсква, преди да се гмурне отново. Майки делфинки, следвани от бебетата си, правят лупинги във въздуха. И докъдето погледът ви стига, морето прилича на пълно със сребърни лъжици, които сякаш сами гребат.
Това не е красив сън, а всекидневна туристическа атракция, организирана от „Арейбиън сий сафари“ в Султаната Оман. Морският гид Мохамед ал Риами е завършил частно училище в Англия, има докторска степен по медицина от университета „Джон Хопкинс“, бил е съветник на султана, но любовта към рибите надделяла.
„Делфините са GРS-ите на рибарите. Където се появят, значи наоколо има пасажи с риба тон. Достатъчно е да ги следват. И да внимават в мрежите им да не се заплете делфин, защото са защитени от закона. Ако е наслука, ще видите и китове“, разказва Мохамед ал Риами. Яхтата е заобиколена от делфини и стрелкащи се рибни пасажи.
Обвитият от глава до пети срещу жаркото слънце рибар надава вик и започва кечът му с гигантския улов в стил „Старецът и морето“. След 15 минути на палубата плясва 60-70-килограмова риба, която се въди само тук и се нарича „кингфиш“. Толкова е огромна, че рибарят я доубива с бейзболна бухалка. После позира за снимки с беззъбата си усмивка. На пазара в Мускат кингфиш върви по 1 риал килограма (около 3,5 долара), а от него я изкупуват за 600 бейза (оманската стотинка).

Делфините продължават изящните си лупинги, а туристическите яхти обикалят фиордите на Оманския залив с дивата, но завладяваща красота на намръщена хубавица.
В един от заливите се полюшва султанският кораб. Изящният платноход е направен без нито един пирон по древната технология дау. Със същия кораб Синдбад Мореплавателя е обикалял света. Туристите снимат на воля позлатените гербове, докато на султанската охрана не й писва. Кой знае какво си мислят - че терорист е решил да вземе мярката на султанския платноход.

На рибната вечер в хотел „Карлтън“ кралски рибешки стек, изкупен за стотинки от рибарите ескалира до цена от 25 риала за порция. Друга атракция за любителите на морски деликатеси са стридите в големи, колкото детска длан, черупки. Интересното при тях не е вкусът, а... гласът. Те пищят! Всички стриди се ядат живи, но на тези много им личи. Защото издават сърцераздирателни крясъци при всяка капка лимон в тях. Като предсмъртен писък на новородени котенца. Човек се чувства като в роман на Стивън Кинг.

Рас ал Хад, Заливът на костенурките!

Едно от най-екзотичните преживявания в Оман е Заливът на костенурките Рас ал Хад. Там четири пъти годишно женски с огромни като танкове коруби идват да снесат яйцата си нощем. Те изпълзяват от морето и с широките си плавници изравят дупка в пясъка.
Писък като на раждаща жена процепва нощта, шумно поемане на дъх и нов вик - снесено е още едно яйце. По-емоционалните наблюдатели се чувстват като душевни мародери. Костенурката ражда, а те дебнат с фотоапаратите си.
Пясъкът се раздвижва като жив. Малки, колкото кибритени кутийки, новоизлюпени костенурчета с още меки черупки хукват инстинктивно към морето. Право в зъбите на хищните риби, които ги хрускат като бонбончета. От 1000 снесени яйца оцеляват едва 1-2 костенурчета. Първа пресявка правят лисиците, които надушват яйцата на плажа и пируват с тях. Бебетата пък са напълно беззащитни във водата. Но оцелелите дочакват половата си зрялост и точно след 35 години се завръщат в Залива на костенурките, за да снесат яйцата си.

47 000 животни за 5 години идват на родния си плаж. През останалото време обхождат бреговете на Йемен. Какво ги води към залива, който са видели един-единствен път при излюпването си преди 35 години, е неясно, но вътрешният им маяк очевидно е силен колкото природата.
Костенурките са напълно глухи, но имат изключително обоняние и са много чувствителни към светлината. Ако ги стреснат, панически зариват снесените няколко яйца и с неподозирана пъргавина изчезват в морето. Глобата за уплашена костенурка е 50 риала (170 долара). На туристите обаче е разрешено да помагат на закъсалите в пясъчните бабунки току-що излюпени костенурчета да стигнат до морето. Черупките им са меки като бебешка фонтанела и предизвикват неистово умиление.

Тайната на сияйната кожа на Джоли

Актриси и модели наблягат на витамин А и С при разкрасяването си

Петте световни патента в областта на разкрасяването на фармаколога Елиът Айзъкс са залегнали в козметичните продукти на бъдещето - стабилизирани формули, щадящи съставки, биосъвместими продукти, които кожата „разпознава“. Другата хватка е в създаването на кремове и гелове специално за решаването на конкретни проблеми - преждевременно стареене, акне, зачервяване, пигментация, суха кожа при това с дълготраен ефект.

На миналогодишния фестивал в Кан Анджелина Джоли предизвика фурор с ангелската си кожа въпреки грижите около шестте деца, работата и смяната на самолетите. Актрисата, която е известна с откритостта си към медиите, заяви, че още й е рано за пластичен хирург. Но призна, че е използвала дерморолера „Медик ейт“ - медицинско устройство за микроиглена мезотерапия, което уплътнява кожата и стимулира производството на колаген и еластин.

От години Синтия Никсън от „Сексът и градът“ се бори с проблема розацея - често срещан при червенокосите. Тя поддържа чувствителните си бузи с щадящите продукти на серията „Ред алерт“.

Актрисата Дженифър Анистън сякаш се е „замразила“ и годините не й личат. Тайната е в подмладяващия серум „Гроут фактор“ с епидермален фактор на растежа.

Вечният модел Линда Еванджелиста поддържа кожата си със серум с витамин С „Си И Тайон“. А за неизбежните за по-зрелите дами бръчки „пачи крак“ около очите, нейната колежка Ариадне Артилес използва широкоспектърен антиоксидантен серум „Файъруол“.

Общото между всички „вълшебни мазила“ е, че съдържат активни продукти с жизненоважните за кожата съставки - витамините С, Е, В5, В3, К, ретинол (витамин А), мощни антиоксиданти, слънцезащитни агенти и др.

Козметологът Стефка Сиракова „преведе“ на човешки език какво са ретиноидите, как влияят върху кожата и какво трябва да знаем за тях. „Ретиноидите са деривати на витамин А, които се доставят в организма главно чрез храната, но са и активна съставка в козметиката на най-прочутите марки. Един от ефектите при прилагането им е увеличаване на дебелината на кожата. Макар че изтъняват роговия слой, ретиноидите сгъстяват клетките на епидермиса и дермата под него. Крайният резултат е по-плътна и по-стегната кожа. Ретинолът доказано изсветлява старчески петна, изглажда фините бръчки, изравнява тена, увеличава нивата на хидратация в кожата и стимулира производството на колаген. Основните предизвикателства пред производителите на продукти, съдържащи тази съставка, са как да намалят чувствителността на кожата и как да я стабилизират. Благоприятните ефекти от въздействието му зависят от неговата концентрация и стабилност.“

Стефка Сиракова съветва да гледаме датата на производството, когато си купуваме козметика с ретинол. Не бива да е произведена преди повече от 12 месеца. От значение е опаковката да спира UV лъчите, каквито са кафявите стъклени опаковки или алуминиевите туби. Още по-сигурно е те да бъдат поставени в плътна картонена кутийка, която блокира достъпа на светлина.

Клинично доказаното положително влияние не означава, че трябва да се обливаме с продукти, съдържащи ретинол и витамин А. Всичко зависи от типа на кожата и от проблемите й. „Не мислете, че ниската концентрация не носи ползи. Научни публикации доказват, че концентрация от 0,01% ретинол е изключително ефективна и видимо подобрява кожата. При това те не отчитат резултатите, постигнати с комбинирането на ретинол с други подмладяващи съставки като мощните антиоксиданти витамин С и витамин Е.

Понеже ретинолът е чувствителен към слънчева светлина, е по-разумно да използваме продуктите с него преди лягане. „Винаги давайте на кожата си 15 минути почивка след измиване и преди нанасянето на ретинола, за да избегнете лекото дразнене“, съветва Стефка Сиракова. Тя прилага за изравняване на тена и стягане на лицевия контур терапията на Анджелина Джоли, която не се отличава с нищо специално. Освен съставките на маските и серумите „Медик ейт“ се прилагат бамбуков пилинг, масаж с витамин С и масло според типа на кожата, маска - хидратираща, почистваща или стягаща, според нуждите на лицето, серум за деколте и шия, хидратиращ крем за околоочен контур с оризови и захарни пептиди, лецитин, получен от слънчоглед. За финал - „Си И Тайон“ серум с витамин С, който защитава кожата от свободните радикали (основната причина за фотостареенето), като същевременно намалява образуването на тъмни петна, придава сияен тен, стяга и оформя лицевия контур. Специалната му формула имитира естествените механизми в тялото, за да поддържа стабилен витамин С в кожата. 

Космонавт, генерал и Мишо Белчев почетоха легендарния радиоглас Божана Димитрова

„Божана Димитрова притежава енергията и ентусиазма на плутония”, каза генералният директор на БНР Радослав Янкулов при представянето на книгата за легендарния радиоглас в Студио едно. Първият български космонавт Георги Иванов поднесе на водещата на „Разговор с вас, която 33 години общува със слушателите, огромна кошница с икебана.

Авторът на „Кауза радиожурналист” доц. Ивайло Христов се пошегува, че деца и книги се правят с любов, а в случая с Божана и с голяма настойчивост, защото тя цели 3 г. се опъвала, докато се съгласи да пише за нея. В четивото участват колеги и близки приятели на водещата като професорите Андрей Пантев,  Любомир Стойков и Иван Славов, големият журналист Кеворк Кеворкян, писателят Димитър Шумналиев, колеги от радиото и бивши негови директори, повечето от които бяха сред гостите. Ген. Михо Михов,  композиторът Кристиян Бояджиев и шефката на СБЖ Снежана Тодорова аплодираха Божана Димитрова, която в благодарствената си реч обвърза издаването на „Кауза радиожурналист” с наближаващата 80-годишнина на институцията, в която са минали 40 г. от живота й. Михаил Белчев й целуна ръка и я поздрави със знаковата си песен „Не остарявай, любов”.

Дъщерята на Божана, Милена Димитрова, която е пълномощен министър в Брюксел пристигна специално за премиерата на книгата. 

Снимка БНР

Великите любови

Първата любов на Карамитев се поболява от раздялата им

Апостолът на Народния театър се жени за Маргарита Дупаринова на сцената

Безброй са жените, въздишали по магнетичния чар на Апостол Карамитев, още толкова са се чудели как този изключително красив актьор остава (сравнително) верен на талантливата си, но далеч не вдъхновяващо привлекателна съпруга Маргарита Дупаринова. Той отбива с обезоръжаваща усмивка атаките на напористите дами и продължава с широката си крачка към репетиция в Народния театър, часове в театралната академия, където преподава и успява да открадне час-два да си поиграе с децата си, да ги нахрани и да изслуша болките и хвалбите им.

Малцина обаче знаят, че преди брака с Дупаринова Карамитев е бил сгоден за своя съученичка от италианската гимназия в Бургас. Тя се казва Магда. Писателят Станко Михайлов я описва като „омайващо чаровна и пренасителна с духовно обаяние, със съвършени телесни форми, дъхаща на скромност, доброта и нежност, облечена най-изискано за времето въпреки следвоенния период“. Магда и Чочо, както всички наричат Апостол на галено, са ученическа любов. Тя е от скромно учителско семейство, а неговият баща е хамалин на пристанището, но родителите им дават мило и драго децата им да завършат италианското училище. На една школска екскурзия до Рим юношите признават чувствата си. След завършването на гимназия, за да успокоят родителите си, влюбените се сгодяват.

За да угоди на баща си, който с каруцата изкарвал прехраната на Апостол и двамата му братя, бъдещият актьор записва право в Софийския университет, но тайно започва да посещава и театралната школа. Магда пък отива на санаториум да укрепва слабите си дробове, но в любовните си писма си обещават да заживеят заедно. Студентската квартира на Карамитев е приземна стаичка зад Женския пазар, но на двамата им се струва дворец. Годениците са щастливи въпреки бедността. Идилията е брутално прекъсната от смъртта на Магда.
Близки до влюбените обаче твърдят, че това не е цялата истина. Според една от версиите приятелят на Карамитев, актьорът Георги Попов-Попето му признал, че също е влюбен в красивата бургазлийка. Апостол започва да ревнува от всеки жест на любезност към конкурента си от страна на годеницата му. Един ден си събира багажа и ядосан напуска. Магда се поболява от мъка, туберкулозата й ескалира и тя умира. Писателят Станко Михайлов обаче се кълне, че причината за смъртта й е вероломството на годеника й.

„Магда и Апостол вече се тъкмели за сватбения ден, когато се разиграла трагедията. Според общата ни приятелка Маргарита приятелят на Апостол - колегата му Георги Попов, признал пред него, че бил влюбен в годеницата му. А Апостол само това чакал да чуе, защото търсел начин да се раздели с Магда. Станал вече известен, ценен и обичан артист, а на всичко отгоре и неспасяемо преследван от жените. Откривали се нови житейски и творчески простори, каквито с Магда очевидно считал, че не може да има. Та, с две думи, взел да се чуди как да се отърве от сватбата.
А Магда беше самата святост от женска красота, доброта, възпитание, честност и всеотдайност. Кусур не можеше да й се намери. И тогава двамата с Попето измислили: Апостол да излезе по работа, а Попето да остане при Магда уж за компания. През това време обаче Попето трябвало незабележимо от Магда да заключи вратата на къщата и подир половин час Апостол да ги завари в стаята „заключени“. Така и станало. Апостол се върнал и понечил да влезе. Като намерил вратата заключена според уговорката, започнал да тропа, да крещи и да чупи прозорците, обвинявайки, че Магда му изневерила с първия му приятел, който пък го унижил с предателството си към него. Грабнал си куфара и напуснал дома, а след него Магда се строполила от сполетелия ужас. Мигом заболява и след 42 дни умира в мъки и агония от скоротечна туберкулоза“, завършва Станко Михайлов.

Каквато и да е истината, след злополучния годеж Апостол Карамитев става един от най-популярните актьори. Снимките му се продават по стрелбищата, девойки обикалят тичешком целия квартал, за да се разминат още веднъж с него на улицата. В Народния театър получава купища любовни писма. Според една поетична легенда, когато излиянията в пликове станали два куфара, актьорът ги дал на Николай Лилиев (по онова време драматург на Народния театър). Писателят пожелал да се зареди с вдъховение от любовните писма, защото си нямал свои. Мълви се, че дори Лилиев получил инфаркт, четейки горещите редове.

За всеобща изненада любимецът на дамите се влюбва в две години по-възрастната си колежка Маргарита Дупаринова. Тя е завършила Американския колеж, т.е. също като него има „черна точка“ от буржоазно образование, но пък на две годинки е останала сираче. Баща й е земеделският лидер Спас Дупаринов. В негова памет тя записва първо Агрономическия факултет и по онова време е влюбена в Лалю Ганчев, бъдещ посланик в Скандинавия, баща на Вера и Васа Ганчеви. Влечението на Дупаринова към театъра обаче надделява. Мнозина смятат, че любовта на Маргарита и Апостол е избуяла на репетициите на „Ромео и Жулиета“. Самата Дупаринова разказва друго: „Как се запознахме? В радиото. После Апостол все се смееше, като казваше, че аз съм се качвала пред него по стълбата (беше вече студент във ВИТИЗ) и като гледал как движа ханша си (той го казваше с малко цинични думи, имаше навик понякога да ги употребява), това го привлякло и много ме харесал. Но си спомням, че започвахме репетициите за масовите сцени във „Фуенте Овехуна“. Беше с две години по-млад от мен. Дойде в театъра по-късно, защото е бил на фронта в Унгария по време на войната, после е учил в театралната школа и т.н. Когато го видях за първи път, имах чувството, че пред очите ми оживява самият Давид на Микеланджело. Защо съм се влюбила? Че кой не е бил влюбен в Апостол Карамитев?! Даже и животните го обожаваха.“
Истинска истерия Карамитев предизвиква в ролята на Ромео. Партнира му 40-годишната, но крехка и изящна Ирина Тасева, която се дублира с завладяващата Мила Павлова. Маргарита Дупаринова е разпределена в ролята на дойката. Мила забременява с дъщеря си и се налага бъдещата съпруга на Апостол бързо да поеме ролята на Жулиета. Истински късмет, защото тайно е мечтала за нея и знае текста наизуст. Е, ковчегът не е пригоден за високата й фигура и краката й стърчат, но пък е истински близо до Апостол. Любовта от сцената преминава в живота и на 21 август 1948 г. Карамитев й поднася сребърна годежна халка сред декорите на „Ромео и Жулиета“ в Народния театър. Сватбата също е на сцената. Напук на прогнозите за кратък семеен живот бракът им е спокоен и щастлив въпреки настъпателните почитателки. От тях най-горко страда съпругата Маргарита Дупаринова - обиждат я по телефона, атакуват я на улицата, твърдят, че са бременни от Карамитев. Популярността му, избухнала с ролята на Ромео в „Ромео и Жулиета“, ескалира с филмите„Любимец 13“, „Специалист по всичко“... Някои го гледат десетки пъти в Шекспировата любовна история. Заради него се изкупуват и билетите за „Дон Карлос“, „В полите на Витоша“, „Маскарад“, „Двама на люлката“... „Жените бяха луди по него. Луди, луууди! И не само ученичките...“, споделя Гинка Станчева, снимала се в няколко филма с Карамитев.
„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита. Единствената болка на актьорите била, че не успявали да създадат дете. Когато успява да зачене, Дупаринова ражда един след друг дъщерята Маргарита и сина Момчил. Двамата заедно решили да кръстят първородното си дете на единия от тях в зависимост от пола, докато името на сина измислил Апостол. Бременната Дупаринова била на турне с пиесата „Идеалният мъж“ от Оскар Уайлд. Апостол й писал, че ако роди момче, ще трябва да го кръстят Момчил, защото няма по-мъжко име от това. Бащата е толкова привързан към децата си, че тича от репетиция в театъра към къщи, за да учи с тях уроците им, да види дали са се нахранили и да ги погали, разказва Михаил Топалов.
Градска легенда е, че столична гадателка „видяла“, че Карамитев е астрален близнак с френския киноактьор Жерар Филип. Тя му предсказала същия живот - ранна слава, безброй почитателки, само един брак и ранна смърт. В голяма степен съдбата на Апостол Карамитев повтаря тази на Жерар Филип. Българинът си отива в късната есен на 1973 г. от рак на черния дроб и въпреки неистовите си усилия не успява да завърши последния си филм „Сватбите на Йоан Асен Втори”. Единственият на снимачната площадка, който знае за болестта му, е режисьорът Вили Цанков. За да съхрани последните кадри с големия актьор, постановчикът решава Коста Цонев да заснеме последните сцени. В началото на филма той казва: „Ще поискам от вас със силата на вашата фантазия да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев.“
Незабравимият Ромео си отива едва на 50 години, с което изпълнява заканата си пред писателя Светослав Минков: „Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите.“

Грехът на жена му

„Имам само един грях към Апостол. През целия ни семеен живот не намерих време от работа, репетиции и представления да се науча да правя пица. А толкова ме молеше. Беше опитал в Италия и нали идваше от бедно семейств,о вечно беше гладен. По-късно направих хиляди пици - в негова памет, но той вече не беше между живите.“

Маргарита Дупаринова чак в края на живота си признава, че след Карамитев има още един брак, кратък и неуспешен, с речен капитан.

Слуховете

Въпреки че няма никакви доказателства, сплетните за сексуалната ориентация на Карамитев продължават да шестват 40 години след кончината му. Мнозина отдават злостните приказки на завистливи колеги, на дружбата му с колегата Спас Джонев, който определено е „на левия тротоар“, или просто на необикновения му аристократизъм и вродена изтънченост, които не се ценели през онези години на „пролетарска“ грубост. Семейството на Карамитев винаги яростно е отричало подобни намеци.

„Гръцко кафе” – горчив и горещ роман

С авторката Катерина Хапсали отпиваме разтърсваща смес от съвременни страсти и балкански магически реализъм

Магдалена Гигова

„Гръцко кафе” не е просто книга, макар издателите от „Колибри” да са се погрижили да има 272 страници. Не е и автобиография, въпреки че авторката е кръстила главната героиня на себе си, преплитайки историята й със семейните легенди за още няколко Катерини. Наистина романът е първи за нея, но не страда от никакви детски болести. Четивото е като заглавието си – гъсто, горещо, горчиво, разтърсващо и няма да ни остави да заспим.

„Човек винаги пише за това, което познава. Аз, понеже съм журналист, не бих била добър писател на фентъзи. Това е изкривяването на професията ни - винаги търсим „опорни точки“, та около тях да заформим сюжет, но без документалната част не можем! Обаче в един момент започваш да обличаш фактите с толкова много костюми и да ги сменяш, че документалната част започва да се губи”. Така отговори Катерина Хапсали на въпроса доколко историята в романа й е лична. – „От Ницше знаем, че няма факти, има само интерпретации. Моята книга е низ от тях... Много държа да подчертая, че това не е автобиографичен роман. Той черпи от действителността, вдъхновен е от живота, но всеки, който прочете книгата, ще осъзнае, че в реалността аз не говоря с призраци, детето ми не прави салто от високи сгради, не започвам деня с бутилка уиски или дамаджана ципуро (най-малкото, защото на 53 кг, ако го правя трябва да съм в постоянна кома), не псувам свещеници....”

Според Катерина един от стълбовете в книгата е смъртта, защото когато е на близък човек тя преобръща живота. Особено когато той е бащата на детето ти, а то е все още бебе. Авторката изрично е държала главната героиня да се казва Катерина, не от излишна суета, а понеже й е необходима, за да я вплете в цяла поредица от Катерини. Тя е оставила истински само онези имена, които са й нужни за да разкаже тази „приказка“. „Нали знаеш, че всички пишещи хора сме своеобразни Шехерезади... Въртим, сучем, заплитаме и разплитаме сюжета, а в него имената – като смисъл и вдъхновение – са адски важни.“

Ахилеас, както действително се казва синът й, също е непроменен, защото е епичен герой, а в романа семейни легенди се преплитат със старогръцки митове. „Гледах това да не е много натрапчиво. За мен е важно тази книга да се разбира! Да може да се чете и от академици, и от хора с начално образование. Нещата да са дълбоки, но лесносмилаеми. Защото литературата трябва да става за четене! Иначе е само някаква суета...“

В повествованието изскача и митът за Тезей, но само заради намигването, че той е победил Минотавъра защото Ариадна му е показала обратния път, държейки кълбото с конците. „Ние жените сме силния пол, но умеем да го крием. През цялата книга преминава нишката за войната между половете”, усмихва се Катерина, която е убедена, че творбата й ще породи не само обвинения в прекален феминизъм. – Вероятно ще се появат заяждания и за историческата достоверност, но пак повтарям, че това не е историческа книга! В нея няма факти, има приказки. В един момент се получи една интересна алхимия. Започнах да пиша този роман, без да си давам сметка какво всъщност правя. Една вечер синът ми спеше, беше изумително, нереално тихо... Име моменти, в които тишината крещи! Аз бях сама, чух крясъка на тишината, отворих лаптопа и започнах да пиша. Чак след стотната страница осъзнах, че пиша роман! Така че началото бе някаква метафизика, мистика, която не просто не мога, а не искам да обясня. Не бива да подлагаме всичко в този живот на студен анализ и на дисекция“.

Катерина не е съгласна с твърдението, че книгата за нея е била като терапия. „Всъщност абсолютно всеки текст е терапевтичен, стига да е написан честно, от сърце. Да, този роман е катарзис, бе написан след смъртта на съпруга ми, но се надявам да е много повече от това”.

В раздиращия сюжет журналистка, зарязала професията си заради своя гръцки съпруг, се оказва засмукана от водовъртежа на неуправляеми събития и чувства, след като мъжът й катастрофира, оставяйки я с пеленаче, с огромни неразбории, с въпроси и болезнени истини. Тогава започва да търси опора в родовата си памет. И наистина, силните жени поколения назад, чиито съдби неусетно се преплитат с нейната сякаш я изтеглят за косите от депресията на ръба на лудостта. „Надявам се да личи тази толкова важна приемственост в образите. В романа споменавам, че в моментите, когато ми е най-трудно, вместо да се обръщам към светците, аз се обръщам към предците си... И черпя опит, поука и сила от тях. Защото всъщност всички ние сме като матрьошки. Носим в себе си толкова различни съдби на много хора преди нас! Просто трябва да ги слушаме”, убедена е Катерина Хапсали.

Писателката трудно е преодоляла моралната дилема дали книгата трябва да бъде издадена, заради възможните тълкувания. „Не дали някой няма да се обиди, а колко ще бъдат обидените! Но в крайна сметка се сетих за онова американско клише – че няма как да направиш омлет без да счупиш яйцата. Винаги има щети, но това не значи, че когато си решил да направиш един хубав омлет, трябва да се спреш. Признавам, счупих доста яйца. Всичко си има цена. Знам, че ще я платя. В крайна сметка, книгата ми се казва „Гръцко кафе”, а то може да бъде сладко (глико), средносладко (метрио) и горчиво (скето). Стараех се романът да не е изцяло „скето” – да има и смешни, и много сладки моменти”, признава Катерина.

Когато завършва текста, авторката си прави социален експеримент – дава го на „фокус група” от приятели с различно образование и манталитет. За нея най-важното е, че всички го прочитат бързо, но всеки „взима” по нещо различно. Един от тях й казва „Все едно пих от няколко джезвета – и горчиви, и сладки, и плаках, и се смях на глас”. Затова Катерина се надява всички кафета, които е изсипала в своята книга да са се объркали, за да усетят читателите прекрасния ритъм, в който се редуват метрио и глико със скето.

„В живота рядко се вглеждаме в огледалото за обратно виждане” е една от фразите в „Гръцко кафе”, която човек неусетно запомня. Точно това прави и авторката, но не само заради романа, а и в търсене на опит, на урок от това как са оцелявали предците й. „Човешката природа не се е променила чак толкова много през последните няколко века. За мен беше много важно какви уроци мога да извлека за себе си и за читателите, без да звуча поучително като „учителката с показалката”. Автоиронията ме предпазва от това. Главната героиня освен, че се самоиронизира постоянно, много повече търси отговори, отколкото ги дава. Затова и финалът е отворен...”, казва Катя. Тя е сигурна, че въпреки фикцията читателите ще я идентифицират с героинята й и ще успее да ги разубеди чак когато публикува втория си роман. В който, издава специално за „Преса“, ще се лее... американско кафе.

Ален Делон на прага на 80-те

С Роми Шнайдер бяхме от различни измерения

Трудно може да се каже, че Ален Делон има ведър характер, но за това причините са много: трудно детство, бедна младост, натрапчива известност и самота в старостта. Когато се решава на разговор пред руския вестник „СПИД-инфо“, синеоката легенда поставя условия: да не го питат за сина му Антъни, с когото са имали обтегнати отношения в миналото; за здравето и за безкрайната върволица от жени в живота му. Но все пак не заобикаля честните отговори.

„Днес вече нищо не може да ме изненада“, казва актьорът с близо 90 филма в биографията си. „Съвременното кино не ми е по вкуса. Малко са режисьорите и актьорите, които са истински професионалисти. Неудачници много, а таланти малко. Просто ми е скучно да гледам новите филми. Много съм преживял и в живота, и на снимачната площадка. Днес ме ужасява старостта. По-точно не тя, а омерзението да се чувствам безпомощен. Надявам се тежките болести да ме подминат. Никога не съм се замислял дали бих искал да живея вечно. Защо не, ако нямам проблеми със здравето?! На мен ми харесва животът ми и това е прекрасно“, споделя актьорът, който тази година ще навърши 80 години.

Според него единственото нещо, което мъжът не успява да разбере докрай, това е жената. „Жените са чудо на природата. Невъзможно е да ги разбереш, още по-невъзможно е да си обясниш същността им. Тях можеш само да ги обичаш и да им се възхищаваш. Разбира се, винаги ме е удивлявала тяхната убеденост, че вечната любов съществува. Тя е възможна, но само ако единият от влюбените не е между живите. Нищо не е вечно. Винаги се намират обстоятелства, които да убият любовта.

Ако Господ ми бе дал възможност да променя едно-единствено нещо в досегашния си живот, аз не бих допуснал да си отиде от мен любимата ми жена. Не, не говоря за Роми Шнайдер. Тя беше прекрасна жена, но с нея живеехме в различни измерения. На мен, например, винаги ми е било напълно безразлично дали готвачката краде от месото за домакинството. Важното е да има нещо за вечеря. А за Роми беше неприемливо. Може би е била права, но на мен тези разправии с готвачки и прислужници ми идваха в повечко.

Но не бих позволил да си отиде от мен майката на двете ми по-малки деца - Розали ван Бремен. Тази удивителна жена ме дари с най-голямото щастие в моя живот - дъщеря ми Анушка и сина Ален Фабиен. Мъчно ми е, че се разделихме с Розали. Но животът ни поднася и неприятни изненади. През целия си живот съм правил всичко заради жена. Мечтал съм да отдам на любимата си цялото си сърце. Но уви! Късно научих урока, че мъжът никога не трябва да казва на жена си истината. Защо ви е истина, щом има любов, жените?! Обичайте се, наслаждавайте се един другиму. А жената никога не бива да признава на мъжа, че си е правила пластична операция. Тя трябва винаги да бъде естествена, или поне да изглежда така.

Казват, че и най-голямата любов умира след три години. Мисля, че за всяка двойка „гаранционната възраст“ на чувствата е индивидуална. Например, със съпругата ми Мирей Дарк живяхме в хармония и се обичахме 15 години. Понякога размишлявам струва ли си да се върнеш към стара любов. Когато бях млад, не би ми хрумнало подобно нещо, но сега се замислям и ми се струва възможно.

С Розали също живяхме 15 прекрасни години. Признавам, че моят навик да бъда до болка откровен я изкарваше от нерви. А пък мен ме дразнеше бърборенето на приятелките й. Всичките ми стари другари са сдържани и мълчаливи“, признава актьорът и трезво добавя: „Аз самият имам прекалено много недостатъци, за да се тревожа за чуждите.“

Актьорът от „Двама мъже в града“ споделя, че бедността през детството му за него е била унижение, но и урок. „Парите са средство да постигнеш целите си. Те никога не са падали при мен от небето. Затова ги ценя. Случва се да давам пари в заем или просто да помогна на някой нуждаещ се, но избягвам да говоря за това. Гордея се не с щедростта си, а с моите деца. Те са чудесни. Когато се погледна в огледалото, мисля за младостта. Единственото нещо, което може да ме изкара от равновесие, са приказките, че съм завиждал на Белмондо за славата. Това е тотална глупост! Та ние сме толкова различни. Когато зрителят види на екрана моето лице, то не предизвиква смях, докато образът на Белмондо го докарва до кикот.

Понякога ми се струва, че съм дал прекалено много интервюта. Омръзна ми да говоря за себе си. Дори ми се струва, че журналистите са измислили целия ми живот. Всеки човек има право да прави заключения, смятам за нормално пресата да се изказва за мен както желае. Всички факти от живота ми са известни, но ми е трудно да кажа коя част от него е била най-щастливата. В един период съм се чувствал свободен, в друг любим, в треди - успял. Мисля, че щастливият човек е онзи, който е сбъднал мечтите си. Затова не мога да отговоря на въпроса каква е разликата между „живея и съществувам“. Аз винаги съм живял и продължавам да го правя. Затова съм благодарен на съдбата“, завършва звездата от „Роко и неговите братя“.

Ален Делон не е скъсал завинаги с киното. Засега е решил да не се снима повече, но ако получи интересно предложение от талантлив режисьор като Люк Бесон или Никита Михалков, с радост ще откликне. „Не съм уморен от популярността си. Нима можеш да се умориш от славата?!“, звършва риторично разговора актьорът.

Пурата – религия и ритуал

Магдалена Гигова

Почитателите на хаванските пури се зарадваха на падането на ембаргото срещу Куба дори повече от поданиците на Фидел. Пурата не е просто тютюнево изделие. Тя е ритуал, дори религия. За нея може да се говори дълго и с любов – точно както се пуши. И всеки път усещането е различно, защото две напълно еднакви пури не съществуват и всяка си има свои особености. Любопитното е, че по трудност на създаването този тютюнеш шедьовър се приравнява с коняка. Ако пурата е свивана ръчно, няма втора такава в света. Всяка е уникална, защото е отражение на почвата, климата и майстора торседор – специалист по навиване на тютюневи листа. За да опознаете необятния свят на пурите и да различавате ментето от оригинала, ще са ви нужни години системни „упражнения”. Димът от тях никога не се гълта, той не бива да попада в дробовете, а това снижава вредното въздействие на никотина. Те не са просто тютюнево изделие, а произведение на изкуството. Може да се помирисват, близват, опипват, дегустират, пушат поетично. Пурата е ритуал, който подсказва на запознатия с правилата пушач, как се отнасят към него.

Най-скъпите пури имат не само специфичен размер и начин на свиване, а и тайни рецепти за смесване на тютюна. Прочутите марки кубински цигари съдържат повече от 20 вида листа от различни сортове.

Проститутки свивали „Коиба”
Само година след появата си на бял свят през 1966 г. пурите „Коиба” (cohiba)

стават най-търсените в света. Една от легендите за създаването им твърди, че торседорът Едуард Ривера си свивал цигари със собствена смес, защото имал много чувствителна устна лигавица. Когато ги опитал един от майсторите на пурите на Кастро останал изумен от приятния аромат. Той убедил Ривера да му даде рецептата, а за финото сгъване на тютюневите листа били наемани проститутки. Докато работели шефът на смяната им четял стихове от Хосе Марти. Дълги години cohiba оставали достъпни само за милионери и короновани особи. Чак през 1982 г. пурите влизат в магазините, но цената им е най-високата в света. Така те завладяли не само ума и чувствата, а и финансите на пушачите.

Зелените са за дами, черните – за мъжкари
Главинте показатели при пурите са цветът, формата и размерът. Светлозелените са ароматни, по-леки, тънички, лесно „теглят” и са предназначени за жени. Светлокафявите имат плътен вкус и са по-силни. Производителите ги пускат на пазара по-големи от зелените, но по-малки от шоколадовите на цвят. Те пък могат да бъдат тъмнокафяви или червеникави. Те са най-силните, ароматните и скъпите, но не чак колкото черните. Техният вкус е интензивен, ясно изразен и наситен.

Малки тайни на големите цигари

Хубавата пура не може да е евтина. Когато купувате се убедете, че повърхността й е гладка, а когато я въртите в ръка не шумоли. Кутията задължитело трябва да има холограма или печат, гарантиращ оригиналност в левия ъгъл. Пурите вътре е задължително да изглеждат като хомогенна маса – почти еднакви по цвят.

Ако ще ви е за първи път – започнете с класическа плътна пура умерена по сила и с приятен вкус.
Ако ще минавате в елитния легион на пушачите на пури, купете си наведнъж всички приспособления, без които ритуалът е невъзможен.

Ако пурата е от нарязан тютюн, тя най-вероятно е правена с машина. Ръчните се свиват от цели листа. Те се състоят от няколко елемента: пълнеж, свързващи и покриващи листа. Всеки лист си има име и предназначение. Воладо (volado) в превод от испански означава „летящ”. Той е най-тънък и отговаря за горенето на пурата. Листът секо (seco) на испански е „сух” . От него зависи ароматът. Най-силният и твърд от влизащите в пълнежа листа е лихеро (ligero), в превод – лек осигурява вкуса и характера. Пропорцията, в която са смесени различните типове тютюн в пълнежа, придава индивидуалност.

При силните пури е висок процентът на листата ligero, докато при меките и ароматни видове преобладават листата seco. Поначало пропорцията се променя с всяка реколта, защото са различни. А същевременно производителите трябва да запазят вкуса на пурите си непроменен. За това е отговорен майсторът по смеските.
Със свиването пък се занимава торседорът. Той събира пълнежа, акуратно разглаждайки всеки лист и го увива със свързващия, подбран с определена плътност. Внимателно работейки с пръстите си торседорът придава на бъдещата пура необходимата форма. Полученият полуфабрикат се поставя в дървена преса, за да се фиксира. След това торседорът обвива пурата в тънък лист. Заключителният щрих е запечатването на крайчето. Малко кръгче, изрязано от цял покривен лист се залепвя за връхчето на пурата със специално лепило от растителен произход, без мирик и нкус.

Първообраз на пурите са огромните тръби от тютюн с конична форма, които пушели индианците. Идеята да се класифицират то формата и размера се появява в средата на 19 век в Куба. Страната и до днес е единствената, в която стандартите са залегнали в законодателството. В него са залегнали 69 формата за ръчно свити и 16 за машинни пури. По традиция дължината се измерва в дюймове, а диаметърът в специална мерна единица, взаимствана от бижутерите - ринг гейдж. От дължината на пурата зависи времето на пушене. Но тя влияе и на температурата на дима, който влиза в устата на пушача. Преминавайки през пурата той се охлажда. Затова колкото по-дълга е тя, по-прохладно и меко е пушенето.
Диаметърът на пурата влияе върху пълнотата и наситеността на вкуса. Закономерността е очевидна – при по-голямата ширина има повече листа и съответно – различни видове тютюн, които образуват букета от аромати. Три едновременно тлеещи листа тютюн дават по-различен вкус, откоркото един или два и общата гама е по-наситена.

По отношение на формата, пурите се делят на прави и фигурални. Правите (parejos) са цилиндричните с еднакъв по цялата дължина диаметър. Фигуралните са онези с каквато и да е форма, различна от цилиндричната. Главната им особеност е в това, че при тях по-осезаемо се усеща поманата на вкуса по време на пушене.

В името на насладата

Когато сте си купили качествена пура, първо трябва да отрежете крайчето й със специално ножче „кътър. Късането му със зъби е неприемливо. Пламъкът от кибрита (задължително с дълги клечки) или от запалката не бива да докосва пурата. Жарта й дава възможност да се запали сама. Запалката не бива да е бензинова, а задължително газома. Пурите не се пушат като цигари – те се държат в ръка, а не в устата. Всмукването на дима трябва да става чак тогава, когато жарта се разпространи по цялата окръжност на пурата. Вдишването му става бавно, с наслада и усет за пълниа букет от ухания и вкусове.
важен нюанс е, че не е необходимо да гасите пурата, по-добре е да я оставите да изтлее в пепелника. Дори тогава тя ще ви дари с изумителен аромат.

Вива Ла Карибе!

Куба минава за класика в жанра, но на почти всеки карибски остров в кокетни работилнички около пристанището диплят листа тютюн и нареждат продукцията си в дървени кутии пред очите на купувачите. Митовете за 16-годишни мулатки, които свиват пури на гъвкавите си бедра, се оказват рекламен трик – те само бастисват материала. За изработването на една добра cigar са необходими над 340 манипулации, които се усъвършенстват цял живот. Така че колкото по-стара е жената с тютюна в ръце, толкова по-качествена е работата й. Девойката може да стои пред магазина в сластна поза, но в задната стаичка баба й прави истинските пури.

А традицията повелява само дами да докосват нежния материал и докато работят да им четат любовни стихове. За пред туристите, разбира се. На пипане листата са меки като най-фина кожа, но неизмеримо по-крехки. Мълви се, че 80 на сто от „истинските кубински пури”, които в САЩ се продават по 800 долара парчето, са произведени на Карибите. Емигранти от острова на Фидел си донесли семена, ноу-хау и машини, досущ като онези, с които се правят легендарните Cohiba. Потърсили са карибска почва със същата киселинност и... ментетата дублират качествата на оригинала. Очевидно си го бива, щом легендарният Зино Давидофф още през 80-те изнесе прочутото си производство на Карибите.

10-те мита за вредата от пушенето

Мит 1. Започваш да пушиш от келешлък, а не можеш да спреш от липса на воля.

Последните данни на молекулярната генетика доказват, че склонността към тютюна е наследствена. Т.нар. „пушачески ген” обаче защитава любителите на пури и цигари от рак и сега обмислят как да го присаждат на непушачи. От една страна пушенето не вреди на всичкия, а от друга отказването от него е огромен стрес за организма на някои, близък до остро възпаление. И това не е метафора. Изследване на университета в Пенсилвания показва, че отказващите тютюна страдат от депресия, мускулни болки, промяна в апетита и обостряне на хроничните заболявания.

Мит 2. Витамините са противоотрова за тютюневия дим.

Само че биохимията на пушачите не се подчинява на всеобщите закони. В проучване на университета Кинси, Масачузетс, установили, че „чистият” бета-каротин провокира нарастване на туморна маса у пушачите. Според публикуваните в „В Ню Ингланд джърнъл ъф медисин” данни при употребяващите никотин рискът да развият онкологично заболяване е с 28% по-голям ако подсилват менюто си с хранителни добавки и синтетични витамини.

Мит 3. Тютюнопушенето е враг №1 за бременните.

Оказва се, че е така само понякога, друг път е полезно. При бъдещите майки, които припалват цигари рискът да получат еклампсия (припадък по време на раждане близък до епилептичния) е с от 30 до 50 на сто по-малък. При пушещите брременни по-рядко се среща и хипертония. „Руски лекарски журнал” пише: „Тютюнът работи като антиестроген и това се отразява благотворно при болести, възникващи при неговото свръхпроизводство. В следствие на това активното пушене намалява риска от фиброза на матката (до 50 процента при по-кльощавите жени и онези след менопауза). Някои изследователи доказват по-малък брой на новородени със синдрома на Даун при майки-пушачки в сравнение с въздържателките”.

Мит 4. Ако пушите и пиете едновременно нанасяте двоен удар на организма си.

В действителност комбинацията от вино и цигара или пура има 20% по-малко шанс за проблеми със стомашно-чревния тракт. Други учени стигат по-далеч като твърдят, че който пуши и изпива по чаша вино на ден по-рядко умира от рак на червата. Подобна е връзката и с язвения колит, но при жените се проявява по-рядко.

Мит 5. Няма болест, за която пушенето е полезно.

Напротив! Има! В Ню Йорк провели експеримент с близнаци преди 30 г. и забелязали необяснима връзка между генетичното предразположение към пушенето и към болестта на Паркинсон. За да обясни тази противоречаща на здравия разум теза д-р Керълайн Танер от Калифорнийския университет изследвала едно- и разно яйчни близнаци, общо 113 двойки мъже, при които единият от братята страда от Паркинсон. Оказало се, че „здравите” пушели повече от болните.

С половин уста лекарите признават, че тютюнът влияе положително върху химическия баланс в организма на шизофрениците. Пурите и цигарите помагат и при афтозен язвен стоматит, алергичен алвеолит, сенна хрема и кожно-възпалителни процеси. Доказано е позитивното въздействие на никотина при Алцхаймер и че ако пропушите на стари години ще се предпазите от склероза на съдовете. „Бритиш медикъл бюлетин” пише: „Пушенето може да има положително вляние върху умствената работа на здрави хора при обработката на информация, ускоряване на някои моторни реакции и подобряване на паметта”.

Мит 6. И за цигарите ви трябват „разтоварващи дни”.

Ако веднъж пушите, а друг път не, не помага за здравето. Всяко прекъсване - за ден, седмица или месец вреди повече, отколкото равномерното припалване, твърди проучване на английския професор Бо Ландбека с 1116 мъже и жени от 35 до 68 г., разделени в три категории: постоянни пушачи, бивши пушачи и такива ,които никога не са опитвали.

Мит 7. Спортът и пушенето са несъвместими.

Четейки мемоарите на различни треньори, научаваме за глоби и наказания за шампиони, пристрастени към никотина, но това не им е попречило да поставят рекорди. Работата е там, че благодарение на пушенето спортистите изработват компенсаторен механизъм и хемоглобинът започва да пренася повече въздух. Във всекидневието това не се усеща, но при свирепи натоварвания плюсовете от това са неоспорими. В маратонските бягания човешките възможности са достигнали границите си и често на финала чакат реанимационни екипи. Доста от бегачите използват допинг. А приблизително същото въздействие върху дробовете им оказват и цигарите, макар с времето компенсаторното превъзходство с течение на времето да губи стойността си, заради вредните смоли в тютюна.

Мит 8. Всеки пушач страда от съдова недостатъчност и рискува да му отрежат краката.
Първо, за да се стигне до там трябва дълги години да пушите минимум по две кутии на ден. Агенция „Ройтерс” цитира Джеймс Джанг от Оксфорд, изследовател на въздействието на никотина върху кръвоносната система. Лабораторните мишки били или с рак, или с нарушено кръвообръщение. Резултатът бил изненадващ – тютюнът подпомагал възстановяването на съдовете и активизирал мишките.
Профессор Ивлин Кук пък смята, че никотинът може да се използва за зарастване на рани, лечение на съдови болести и диабет. Учени изясняват възможно ли е да помага при неврологични разстройства като болестите на Паркинсон и Турет. Заедно с тютюневия дим пушачът вдишва голямо количество вещества, главно никотин, който играе ролята на природен антибиотик, унищожава повече от 36 вида патогенни микроорганизми и бактерии в устата. Пушачите по-рядко боледуват от херпес на устните и лицето.

Мит 9. Легенда е, че от пушене се слабее.

Учените твърдят, че благодарение на активизирането на мастния обмен, никотинът се смята за успешно средство за нормализация на теглото. При системните пушачи средната телесна маса по-често е близка до идеалната, а мастното съдържание 1,5 пъти по-малко отколкото при непушачите.

Мит 10. Пасивните пушачи страдат.

В продължение на 15 г. химици от Техническия университет в Тексас изчислявали прецизно количеството тютюнев дим, поглъщано от пасивните пушачи. Поставяли шестима пушачи в стая от 6 кв.м. с един непушач. Оказало се, че за да вдишат препаратите, които един пушач получава от една цигара, непушачът трябва да стои в задимено помещение цели 100 часа.

Силвия Кацарова:

Просто падам! Българин да се моли за българско!

Магдалена Гигова

Силве, как посрещна новата година?

С уникален купон! Бяхме с мъжа ми Любо в петзвезден хотел в Стара Загора. Имах участие в три поредни вечери, но това не беше работа, а забавление. И аз празнувах с хората. Децата ме целуваха, снимаха се с мен, знаеха песните ми наизуст. Понякога ми се струва, че музикалните медии, които казват, че хората не искат да ни смушат, си стоят в София. А столицата не е България. Навсякъде в страната ни посрещат с обич. Там и децата са различни. На 10-12 години са с такива чисти очи и души, докато софийските са доста по-отворени. Прекалено дори. Сега е трудно да възпиташ дете. Геройство е да го спасиш от затрупващата го агресия - филми, музика, интернет. Каквото му е интересно, си го намира и хич не пита родителите си.

• Чудя ти се на акъла. Хората се мъчат да се изкарат по-млади, а ти отпразнува с пищен концерт 40 години на сцената и 60 в живота.
• Въобще не ми дреме! Всеки сезон от нашия живот е красив по своему. Аз съм вече в есента и както сезонът е красив с пъстрите си листа и приятното слънчице, така се чувствам и аз. Вече съм успяла да отсея най-доброто от живота си, взела съм си поука от много грешки. Есента може да бъде много красив сезон в живота на всеки, ако успее да опази духа си млад.
• Нали има една стара градска песен „Красив сезон е любовта“... При теб явно любовта е вечният сезон.
• Любовта наистина дава изумителна енергия. Но аз съм и заобиколена от много млади хора - музикантите, с които работя, приятели около Теди, фотографът Костадин Кръстев-Коко... Цялостната концепция за концерта бе направена от млади хора и няма начин да не се потопиш в техния свят.
• Но и малцина решават на твоята възраст да променят изцяло живота си - разведе се с мъжа, с когото бяхте женени десетилетия, и се омъжи за ученическата си любов Любомир. Как успя да го сториш по такъв слънчев начин?
• Има значение, че ние тръгнахме през 70-те години да работим в Европа и Скандинавия. Тамошните отношения много повлияха на нашите. Там една разведена три-четири пъти жена контактуваше с всичките си бивши съпрузи, заедно си гледаха децата и си ги подхвърляха взаимно с разбирателство и веселба. Когато направиш равносметка, животът е прекалено кратък, за да враждуваш, вместо да търсиш във всяко нещо щастие и радост. И бившият ми мъж Милчо Кацаров живее много добре със своята приятелка, която е лъчезарно и слънчево същество. Събираме се семейно на обеди и вечери. Много ни е готино!
• А хората ви се чудят!
• Българинът, колкото и да претендира, че е европеец и модерен, съзнанието му е още много консервативно. Бях потресена, когато гледах едно предаване, в което правеха паралел между децата на сирийските бежанци у нас и българчетата. Дечицата им изглеждаха много възпитани и много умни, бяха понаучили нашия език, ходеха на училище. А българчето, дори с риск да ме намразят, изказа „много умната мисъл“, която сигурно е чуло от родителите си, „Бежанците не заслужават да живеят. Те трябва да умрат“. Може ли едно дете да каже за други деца подобно нещо. Кои са тези родители, възпитали потомството си в такава фанатична омраза?! Оттук правя извода, че обществото ни абсолютно е болно! Не се замислят, че половината българи са емигранти в чужбина и сигурно и към тях някои се отнасят, както те към бежанците. А тези хора са безсилни. Те от добро не са си напуснали родните места. Ами, както все не можем да се оправим политически у нас, вземе че дойде една диктатура, какво ще се случи с нас?! Винаги когато гледам филми или чета книги, се поставям на страната на страдащите, унизените, пренебрегнатите, смачканите. Много им съчувствам. Имало между тях убийци! Че у нас няма ли. Щом си човек, ти си подвластен на всички пороци - наркотици, изнасилвания, кражби, независимо от каква нация и от каква раса си.
• И нас ни гледаха странно, когато за първи път пътувахме в чужбина. Ние бяхме зад Желязната завеса, от комунистически режим, но като народ имаха голямо уважение към нас, защото бяха убедени, че сме интелигентни хора.
• 
• Очевидно е така, щом толкова години оцеляхте като семейство - да сте 24 часа заедно и вкъщи, и на работа.
• Честно казано, не сме се карали. И „Ритон“ са така. Ние взаимно се допълвахме професионално. Съветите, които ми е давал мъжът ми, са били много далновидни. Той е музикант, инженер, разбира от качество на звука, работи дълги години в първо студио на националното радио. Милчо беше един от модерните саунд инженери. Изключителен професионалист е и продължаваме заедно да правим концерти. Признавам - той ме създаде! Взаимно се създадохме, но неговият дял е по-голям. Навремето да влезеш да записваш в националното радио, не беше никак лесно, а композитор да даде своя песен на начинаеща певица, току-що завършила консерватория - абсурд! Групата ни LZ чрез Милчо Кацаров влезе в националното радио. Иван Калчинов ни запозна с Тончо Русев. Така тръгнаха нещата от 1972 година, но чак през 1979-а направихме албум.
• Но сте срещнали голяма съпротива от родителите си, когато сте решили да се жените.
• Тази тема е много дъвкана. Да не буним духовете на покойниците.
• Как реши да станеш естрадна певица. Защо не оперна или народна?
• Оперна певица не се става току-така. Аз съм родена в Добрич, но съм израснала в Хасково. В тамошното читалище „Заря“ ходех на уроци по солфеж и акордеон. Моят преподавател Теохаров ме насочи съм естрадната музика. Читалищата са центровете, където се развива потенциалът на всяко дете в различни насоки. Сега тези културни средища умират. Жалко! Но за това са виновни политиците. Те концентрират капитала, така че да има много богати и много бедни, защото една неука нация по-лесно се управлява и манипулира. И после се чудим защо фалират банки. Хората са управляеми и зависими поради бедността си, нямат сили да се борят с живота.
• Проблемът на българите е, че забравят. Колко пъти вярваха във финансови пирамиди. Колко пъти преизбираха политици, които съсипаха икономиката и въпреки това отново гласуваха за тях.
• Тя не само пее, а и пише музика и текст. Много исках да не се занимава с музика, защото знаех, че винаги ще я сравняват с мен, винаги ще казват „Тя бута дъщеря си напред“. Всички деца на хора на изкуството се налага да се трудят пет пъти повече от останалите, за да докажат, че имат собствен талант, а не ги лансират родителите им. А Теди като изпълнител е коренно различна от мен. Ако я сравняват с мен, трябва да са глухи и слепи.
• Дълги години Теди беше „дъщерята на Кораба“. Няма ли да ти е чоглаво, ако ти кажат „Майката на Теди Кацарова“?
• Според теб има ли на света майка, която да не се радва на успеха на детето си. Трябва да не е майка. На мен времето ми е минало. Предпочитам да стана „Майката на Теди Кацарова“. Направих си юбилей - личен и професионален, защото ме натиснаха приятелите. Дадоха го по БНТ и това ми стига. Щастлива и доволна съм. Оттук нататък - с мъжа ми се отдаваме на пътешествия. Имаме покана от негов приятел със страхотна ферма в Парагвай. Тръгваме на 20 януари. Ще останем в Южна Америка до 25 февруари. Ще обикаляме, ще отидем на карнавала в Рио. Ще си живеем живота!
• А албум няма ли да си подариш за 60-годишнината?
• Концертът, който направих на 30 октомври, ще издам на диск и на дивиди, защото в него имаше много нечувани досега песни. В него има и забранявани заради „западно влияние“ парчета.
• Какво мислиш за съвременната поп музика?
• Много е трудно. Съдя по Теди, която също направи самостоятелен концерт за 20-те си години на сцена и издаде албума „Преродена“. Кой купува албуми днес?! Вложенията в музика въобще не се възвръщат. Ако иска популярност, да си го пусне безплатно в интернет, поне да го теглят и да го слушат. Вече на това се радваме. Всичко даваме без пари, само и само да ни въртят телевизии и радиа.
  Вчера се чухме с Васил Найденов - докато няма закон за определени 30 или 40 процента българска музика в ефира, няма начин! В собствената си страна да се борим за квоти и проценти. Вежди пак е министър, обеща ни, хайде да видим дали ще го изпълни. Просто падам! Българин да се моли за българско!
• Не си дават сметка хората, че загубваме българската си идентичност, слушайки само западна музика. Много се радваме, когато правят кавъри на старите парчета - наши, на „Сигнал“, на Орлин Горанов, защото така се удължава животът на песните ни. Никога не отказвам на друг изпълнител, ако иска да пее моите песни. Има доста такива опити, ама не станаха популярни.
• Е, добре, ако има закон за задължителна квота от българска музика, няма ли да изплува и много плява?
• За всеки влак си има пътници. Нека слушателят да прецени. Да се даде шанс на всеки и тогава ще се отсее плявата. Има много млади и талантливи деца, които не ги пускат по медиите. Вижте участниците в музикалните формати. Почти никой не успя да пробие, защото ги използват, изцеждат ги и когато им изтече договорът, как да се справят децата. Например Невена Цонева най-много ми хареса в „Гласът на България“. Не й дадоха награда, защото гаджето й било в журито. Че той нали беше в журито от самото начало?! Защо я допуснаха за участие и й дадоха напразни надежди. Едно е гадже, едно е качества, а тях тя си ги имаше. Борбата да те забележат смачква децата. Големите телевизии и радиа искат пари. Там не може да те излъчат просто така. Излиза, че си плащаш, за да работиш. Нямам думи! Ние сме късметлии, че сме работили в друго време и че още имаме работа.
  Когато работехме зад граница свирехме на фериботите и в огромни дискотеки. В Австрия, в Грац, работихме в най-голямата дискотека през 1981 г. Сцената излизаше отдолу, качвахме се, обвити целите в пушек от сух лед. Пъстър ни беше животът. С много концерти в България, с голям репертоар за чужбина, обиколихме цяла Европа.
• Разкажи някакви случки с почитатели?
• Много често идват и ни казват „Помните ли еди-коя си година“ бяхте на гости у нас. По онова време публиката беше страшно гостоприемна. След концерта винаги се намираха почитатели, които ни канеха в домовете си на вечеря, защото свършвахме в 23 ч. и нямаше отворено заведение. Показват ни снимки.
• Един приятел от Твърдица пътуваше с нас на много концерти и беше ни направил албуми с изяви по дати и градове. Откакто Митко не идва вече с нас, спомените ни са пълен хаос. Получавахме с кашони писма за автографи. И всеки беше пъхнал в плика втори плик с адрес и марка. Трогателно! Една жена ме срещна и каза „Знаете ли, че моята първа любов започна с песента ви „Обичам те“ и винаги когато я слушам, плача, защото момчето загина в катастрофа с мотор.“ Друга пък ми каза: „Вашата песен „Бяла въздишка“ ми даде сили да се преборя с болестта.“ Предстояла й операция. Чула я на път за операционната в болницата и решила, че си струва да живее. А на колко сватби първият танц на младоженците е „Огън от любов“... Чрез музиката остава в съзнанието ти един мил спомен за най-тържествения миг от живота ти. Не е лошо!

Лексикон

Каква книга четеш в момента?

Дадоха ми преснимана „Седемте тайни на света“ от Рьорих.Тази книга е написана като Библия, с предсказания. Приключих трилогията на Вадим Зеланд „Ябълките падат от небето“. Хареса ми „Умирайки, бъди себе си“ от Амита Мурджани. Обичам да чета духовна литература.

Любимо заведение?

Ресторантчето на племенника ми „Домашна кухня“ на Римската стена. Теди оформи интериора, а рецептите на гозбите са от майка ми.

Любими места по света?
С мъжа ми ходихме в Кения и Шри Ланка. В Африка много ни хареса, но ебола ни уплаши тази година.