„Гръцко кафе” – горчив и горещ роман

С авторката Катерина Хапсали отпиваме разтърсваща смес от съвременни страсти и балкански магически реализъм

Магдалена Гигова

„Гръцко кафе” не е просто книга, макар издателите от „Колибри” да са се погрижили да има 272 страници. Не е и автобиография, въпреки че авторката е кръстила главната героиня на себе си, преплитайки историята й със семейните легенди за още няколко Катерини. Наистина романът е първи за нея, но не страда от никакви детски болести. Четивото е като заглавието си – гъсто, горещо, горчиво, разтърсващо и няма да ни остави да заспим.

„Човек винаги пише за това, което познава. Аз, понеже съм журналист, не бих била добър писател на фентъзи. Това е изкривяването на професията ни - винаги търсим „опорни точки“, та около тях да заформим сюжет, но без документалната част не можем! Обаче в един момент започваш да обличаш фактите с толкова много костюми и да ги сменяш, че документалната част започва да се губи”. Така отговори Катерина Хапсали на въпроса доколко историята в романа й е лична. – „От Ницше знаем, че няма факти, има само интерпретации. Моята книга е низ от тях... Много държа да подчертая, че това не е автобиографичен роман. Той черпи от действителността, вдъхновен е от живота, но всеки, който прочете книгата, ще осъзнае, че в реалността аз не говоря с призраци, детето ми не прави салто от високи сгради, не започвам деня с бутилка уиски или дамаджана ципуро (най-малкото, защото на 53 кг, ако го правя трябва да съм в постоянна кома), не псувам свещеници....”

Според Катерина един от стълбовете в книгата е смъртта, защото когато е на близък човек тя преобръща живота. Особено когато той е бащата на детето ти, а то е все още бебе. Авторката изрично е държала главната героиня да се казва Катерина, не от излишна суета, а понеже й е необходима, за да я вплете в цяла поредица от Катерини. Тя е оставила истински само онези имена, които са й нужни за да разкаже тази „приказка“. „Нали знаеш, че всички пишещи хора сме своеобразни Шехерезади... Въртим, сучем, заплитаме и разплитаме сюжета, а в него имената – като смисъл и вдъхновение – са адски важни.“

Ахилеас, както действително се казва синът й, също е непроменен, защото е епичен герой, а в романа семейни легенди се преплитат със старогръцки митове. „Гледах това да не е много натрапчиво. За мен е важно тази книга да се разбира! Да може да се чете и от академици, и от хора с начално образование. Нещата да са дълбоки, но лесносмилаеми. Защото литературата трябва да става за четене! Иначе е само някаква суета...“

В повествованието изскача и митът за Тезей, но само заради намигването, че той е победил Минотавъра защото Ариадна му е показала обратния път, държейки кълбото с конците. „Ние жените сме силния пол, но умеем да го крием. През цялата книга преминава нишката за войната между половете”, усмихва се Катерина, която е убедена, че творбата й ще породи не само обвинения в прекален феминизъм. – Вероятно ще се появат заяждания и за историческата достоверност, но пак повтарям, че това не е историческа книга! В нея няма факти, има приказки. В един момент се получи една интересна алхимия. Започнах да пиша този роман, без да си давам сметка какво всъщност правя. Една вечер синът ми спеше, беше изумително, нереално тихо... Име моменти, в които тишината крещи! Аз бях сама, чух крясъка на тишината, отворих лаптопа и започнах да пиша. Чак след стотната страница осъзнах, че пиша роман! Така че началото бе някаква метафизика, мистика, която не просто не мога, а не искам да обясня. Не бива да подлагаме всичко в този живот на студен анализ и на дисекция“.

Катерина не е съгласна с твърдението, че книгата за нея е била като терапия. „Всъщност абсолютно всеки текст е терапевтичен, стига да е написан честно, от сърце. Да, този роман е катарзис, бе написан след смъртта на съпруга ми, но се надявам да е много повече от това”.

В раздиращия сюжет журналистка, зарязала професията си заради своя гръцки съпруг, се оказва засмукана от водовъртежа на неуправляеми събития и чувства, след като мъжът й катастрофира, оставяйки я с пеленаче, с огромни неразбории, с въпроси и болезнени истини. Тогава започва да търси опора в родовата си памет. И наистина, силните жени поколения назад, чиито съдби неусетно се преплитат с нейната сякаш я изтеглят за косите от депресията на ръба на лудостта. „Надявам се да личи тази толкова важна приемственост в образите. В романа споменавам, че в моментите, когато ми е най-трудно, вместо да се обръщам към светците, аз се обръщам към предците си... И черпя опит, поука и сила от тях. Защото всъщност всички ние сме като матрьошки. Носим в себе си толкова различни съдби на много хора преди нас! Просто трябва да ги слушаме”, убедена е Катерина Хапсали.

Писателката трудно е преодоляла моралната дилема дали книгата трябва да бъде издадена, заради възможните тълкувания. „Не дали някой няма да се обиди, а колко ще бъдат обидените! Но в крайна сметка се сетих за онова американско клише – че няма как да направиш омлет без да счупиш яйцата. Винаги има щети, но това не значи, че когато си решил да направиш един хубав омлет, трябва да се спреш. Признавам, счупих доста яйца. Всичко си има цена. Знам, че ще я платя. В крайна сметка, книгата ми се казва „Гръцко кафе”, а то може да бъде сладко (глико), средносладко (метрио) и горчиво (скето). Стараех се романът да не е изцяло „скето” – да има и смешни, и много сладки моменти”, признава Катерина.

Когато завършва текста, авторката си прави социален експеримент – дава го на „фокус група” от приятели с различно образование и манталитет. За нея най-важното е, че всички го прочитат бързо, но всеки „взима” по нещо различно. Един от тях й казва „Все едно пих от няколко джезвета – и горчиви, и сладки, и плаках, и се смях на глас”. Затова Катерина се надява всички кафета, които е изсипала в своята книга да са се объркали, за да усетят читателите прекрасния ритъм, в който се редуват метрио и глико със скето.

„В живота рядко се вглеждаме в огледалото за обратно виждане” е една от фразите в „Гръцко кафе”, която човек неусетно запомня. Точно това прави и авторката, но не само заради романа, а и в търсене на опит, на урок от това как са оцелявали предците й. „Човешката природа не се е променила чак толкова много през последните няколко века. За мен беше много важно какви уроци мога да извлека за себе си и за читателите, без да звуча поучително като „учителката с показалката”. Автоиронията ме предпазва от това. Главната героиня освен, че се самоиронизира постоянно, много повече търси отговори, отколкото ги дава. Затова и финалът е отворен...”, казва Катя. Тя е сигурна, че въпреки фикцията читателите ще я идентифицират с героинята й и ще успее да ги разубеди чак когато публикува втория си роман. В който, издава специално за „Преса“, ще се лее... американско кафе.