(С) Порно сексуалност

Магдалена ГИГОВА

 
Дейвид Бекъм с поддържаното си със скъп крем лице и грижливо направен маникюр е флагман на метросексуалните.

„Мис Травестит“ в Тайланд - никой не вярва, че тези красавици имат мъжко достойнство.

Британският журналист Марк Симпсън, който преди 20 години измисли термина метросексуален мъж, реши, че е време да дефинира нов подвид на съществуващия вече метросексуал и роди понятието спорносексуален. Нееее, далеч не става дума за сексуалност под въпрос, т.е. спорна. Формулировката е лансирана в чест на световното по футбол и описва новият тип нарцисист - релефен господин, който носи мускулите си като скъп аксесоар, защото за него е платил с тонове пот в залата. Всъщност терминът идва от спорт+порно+секс, а самият Симпсън го разяснява образно: „Сексът си ляга с порното, докато мистър Армани ги снима за фотосесия.“
По същия начин преди време той дефинира и определението „метросексуален“ - мъж, който има повече козметика от жена си. Същият журналист се изхитри да обрисува класическите хетеро мъже като ретросексуални.
Забавната методология на мистър Симпсън изпрати в забвение странни същества като транссексуален, обратносексуален и добре че Кончита Вурст спечели Евровизията, та за няколко минути върна предишния им екзотичен блясък.

Спорносексуален

Зак Ефрон е символ на спорносексуалността.

Според създателя на термина Марк Симпсън, спорносексуалният е еволюирал накъм мускули метросексуал. Докато вторият е тип денди, който може половин час да оправя яката си, за да изглежда „небрежно-елегантен“, то новият не е взрян в дрехите си, а в по-първични детайли – мускули, татуировки, подчерната мъжественост. "Това са нарцисите, суперконцентрирани върху своята форма, обяснява Симпсън. Те обичат да ходят полуголи, за да изпъкне всеки изваян във фитнеса телесен резултат."

Може би новите мъже несъзнателно протестират срещу унисекс вълната, която заличи различията между мъжете и жените или просто са обсебени от адреналина на тренировките. Най-характерното за спорносексуалните господа е отчаяната им самовлюбеност. Те толкова се харесват, че биха се оженили за себе си. И затова харчат за себе си повече от която и да било жена. Те са второ поколение метросексуални, които избират мускулите и външния си вид, както Бекъм си избира нов анцуг. В България Валери Божинов умира да показва перки във Фейсбук.
Алтернатива
Впрочем, далеч не е необходимо да се бъхтите като луди. От години пластичната хирургия предлага по-лесен, но и доста по-болезнен за физиката и за джоба начин за добиване на лелеяния релеф. Първо ви правят щателна липосукция, която изсмуква „любовните дръжки“, корема и прочие дадености. После си избирате имплант, точно както жените си харесват подплънките за силиконовия бюст. Само че при мъжа става дума за плочки на корема и ярко изразени мускули на гърдите. След това пластичният хирург ви сваля цялата кожа на торса, поставя „плочките“, за които не сте се потили и 10 минути във фитнеса и започвате да се мажете с крем против белези на местата на операцията. Същата процедура може да се повтори и с оформянето на бицепси. Е, има една малка уловка – трябва много да внимавате да не напълнеете отново. Иначе – язък за мъките.

Метросексуален*

Мъжът – мечта на дизайнера и козметика

Кой е по-метросекуален от Брад Пит?

Ако цялата козметична и модна индустрия беше давала по един цент от продадените дрехи и продукти за мъжете-контета на фейлетониста Марк Симпсън, измислил термина „метросексуален“, той щеше да е по-богат от Бил Гейтс. Разбира се, британският журналист просто измисли дума за оформилият се преди 20 г. нов тип мъж. Той грижливо епилира тялото си, понякога оформя с пинсета гъстите си вежди, има поне четири маски за лице, подходящи за кожата му и цял ред бурканчета на рафта в банята, вкл. скраб за задни части.

Метросексуалът следи модните тенденции, но се опитва да си изработи собствен стил на обличане. За него дизайнерите са богове, а марковите парфюми – по-насъщни от екологичния хляб с кълнове и прочие полезни добавки. Маникюристът е най-добрият му приятел. Сред по-известните метросексуали са Дейвид Бекъм, Джордж Клуни, Том Круз, Брад Пит. У нас за флагман на метросексуалите минава футболистът Благой Георгиев. 
*Метросексуалността е обществен , стил на живот, който се разпространява сред младите мъже под влияние на съвременната масова култура. Тя се характеризира с концентриране на вниманието върху собствения външен вид, модата, използването на козметика, търсене на атрактивност и индивидуално излъчване. Тези качества обикновено се свързват с женствеността или с външните прояви на явните гейове, но метросексулността не е сексуална ориентация.

Трансексуален*

Най-красивите тайландки са травеститите!

 

Наистина най-красивите тайландки са травеститите. Ослепителни, високи, гъвкави, сочни. Те са гвоздеят на програмата в "Тифани" и "Алказар", прочутите нощни заведения на Патая. Сълзливо настроени люде твърдят, че местни младежи се подлагали на транссексуални операции само за да издържат семействата си, но определено трябва да ти идва отвътре. Травеститите имат приказно дълги коси, коафирани грижливо, движат се с грация върху високите си токчета, бюстовете им, напомпани с хормони и силикон, примамливо изпълват деколтетата... И изглеждат така, че могат да накарат епископ с крак да строши витража на катедралата. Кожата им е толкова ,нежна че дори предубедените жени се бъркат по $5, за да се снимат с фарфоровите красавици. Които нарочно им тикат ръцете към силионовите си бюстове.
„Истинските тайландки” обикновено са дребни, слаби, плоски и кривокраки. Докато бившите мъже са са високи, с безкрайни бедра, тежки коси и перфектни гърди. Наричат ги Lady Boy и са тачени точно колкото „класическите” секс-труженички. А пробвали се кълнат, че по-вещи в занаята от тайландските професионалистки няма. Цели улици в Банкок и курорта Патая са отделени за секс-туризъм – барове, в които да си поръчаш момиче е като да викнеш едно питие, еротични шоу-програми със секс на живо и такива фокуси, които фантазията ви не би могла да роди. Като например изстрелване на топчета за пинг-понг, сещате се от къде, пушене на цигара със същия орган и дори вадене на наниз бръснарски ножчета от него. И това е най-благоприличното.
Който е ходил в Тайланд, едва ли ще ахне от травестит-шоуто на сингапурското кабаре "Саймън", но "девствените зрители" с гъдел в душата съзерцават пищния спектакъл от странни твари. "Тя е повече мъж, отколкото би й се искало да бъде. Но е и много повече от жена" пише под портрета на Саймън, собственик на травестит-кабарето, след чийто дамски силует всеки би подсвирнал възхитен.
Тежки златни порти с китайски мотиви и филигранен параван са декорът, пред който на сцената тече пиршество от изящна плът с неустановен пол. Напращели силиконови деколтета се люлеят в бразилски и корейски ритми, източна красавица изгрява като тичинка на гигантска орхидея, друга се кипри в солей, конструиран като диамант... Накрая звездите на кабаре "Саймън" сядат сред публиката и тогава всеки може да докосне плътта им срещу почерпка с астрономическа цена на питието (30 сингапурски долара за 40 г).
В България Азис напоследък кривна към мъжете и се прави на Крис Браун, а травеститът Урсула стана коафьорът Борислав. Сал нощните пеперуди край Министерството на земеделието бранят честта на родния травестит.

* Транссексуалните хора определят себе си и желаят да живеят и бъдат приемани от обществото като представители на противоположния на техния пол по рождение. Много от тях искат да променят и телата си в съответствие с пола, към който се самоопределят. Подобни физически промени са известни под общото название терапия за промяна на пола, която основно включва приемане на хормони и операция за смяна на пола. Въпреки че съществуват редица генетични, хормонални и теории, причините за транссексуалността все още не са изяснени.

Ретросексуален
И поет, и дървосекач

Хю Лори ипи просто д-р Хаус. Снимка Емил Георгиев
Дори старият и изпитан през вековете обикновен хетеро мъж претърпя развитие. Той вече е подчинен на новия термин „ретросексуален“ - отново сътворен от Марк Симпсън. Водеща черта при ретросексуалните е тяхната класическа мъжка идентичност, уточнява създателят на термина. При ретросексуала епилацията е само по еротични причини, иначе си ходи с природния „пуловер“ и го смята за мъжествен. Той отделя минимално време за външния си вид. Облича се небрежно – дънки и едноцветна тениска минават за върха на елегантността. Понякога им изневерява с практичен и удолен ленен костюм. Просто е убеден, че дрехите служат просто, за да си облечен с нещо, важен е духът. Този тип се пада по характерно мъжки спортове, които включват груба игра, по лов и риболов. Той вечно майстори нещо у дома, лежи под колата си или нежно ремонтира мотори.
“Сред ретросексуалите има както поети, така и дървосекачи”, пише Симпсън. И двата вида не са особено развълнувани от расовата или различно половата дискриминация. Не че не им пука. По-скоро проблемите на гейовете и цветнокожите са им по-скоро безразлични.
В групата на “ретромъжете” изпъква Хю Лори, у нас флагман им е Деян Донков.

В Мексико има тоалетна за третия пол

В затънтеното градче Хучитан, щат Оахака, в племето на сапотеките, което живее там, родителите са адски щастливи, ако един от синовете им се окаже гей. И го поощряват всякак, понеже е „застраховката им” за блажени старини. Момчетата и момичетата се задомяват, а обратните остават да се грижат за мама и тате.

Момчетата от „левия тротоар” се препитават като танцуват по кръчмите, облечени като жени, имат си дори свой баскетболен отбор. А местните толкова ги уважават, че заведенията има по 3 тоалетни – женска, мъжка и за „средния” пол. 

  

Доц. д-р Михаил Околийски, сексолог

Валери Божинов е фалшификат на Дейвид Бекъм

„Дейвид Бекъм е човекът, който олицетворява термина метросексуалност и неговата нова версия - спорносексуалност. Двата термина до голяма степен се припокриват, просто вторият надгражда първия с фиксиране върху мускули, татуировки и разкрасяване. Валери Божинов обаче, не е Дейвид Бекъм, а подобен фалшификат България може да се приеме лесно“, казва пред „Преса“ сексологът доц. д-р Михаил Околийски, експерт в направление „Психично здраве“ към Националния център за обществено здраве (НЦОЗA).

„Не е достатъчно да си добре трениран и да имаш татуировки“, обяснява докторът и сравнява сексуалността на Бекъм с българския му еквивалент Божинов. „При единият забелязваме, че на преден план е грижата за семейството. Английският футболист, който има четири деца и е верен на съпругата си се държи по изключително отговорен начин пред обществото. Постоянно участва в благотворителни инициативи, а това, че има добре поддържано тяло е само елемент от цялата му личност. В България обикновено всичко се свежда само до външни черти на тялото, а това не бива да се допуска. Еротиката включва много повече от консумацията, включва човешките отношения между партньорите. Не може един мъж или една жена да се сведе до концепция от чалга песен.“ Доц. Околийски обяснява, че България е страната с най-малко трениращи хора в Европейския съюз, затова е важно да се поддържаме със спорт и да се стремим към красотата, но това трябва да е свързано и със себеусъвършенстване на всички нива и обръщане към себе си. „Липсват ценностите и човек се превръща в чудовище от фикшън филм. Не може единственото нещо, което те вълнува да е как ще блъскаш цял ден във фитнеса, а в същото време да се чувстваш все по-празен и фрустриран, въпреки че си по-красив. Може би ако се смирим и спрем да се оглеждаме толкова в огледалото, ще имаме повече време да общуваме с близките си, по-лесно ще намерим партньор в живота си, ще знаем какво е правило нашите родители щастливи и ще допринасяме за благото на другите.“

„Постоянно виждаме селфита на напомпани, голи младежи в социалните мрежи – тип спорносексуалност. Пускат си снимки, гледат порно или блъскат във фитнеса, мастурбират и не умеят да намерят реален партньор, защото имат трудности в общуването. Стават клиенти на проститутки и се изолират от реалния живот. Това са хора, които дори не желаят да живеят в съществуващия свят, а са се потопили във виртуалния – света на илюзиите с мнимите герои от филмите, телевизията, компютърните игри. Това е бягство от себе си. Реалният свят изглежда грозен, страшен и пълен с проблеми, което пък е признак за неудовлетвореност, неувереност, обърканост“, категоричен е специалистът и обяснява, че подобен тип термини като „спорносексуалност“, извадени от контекста допринасят за профанизирането на темата сексуалността. „Какво изобщо означава сексуалността? И къде са рисковете в комерсиализирането на сексуалността? В България този диспут все още не се е провел. Точно в такава мътна вода се ловят най-добре риби. Темата за сексуалното поведение в България е много важна и не бива да се профанизира.

Ясновидка №1 надникна в гроба на Орфей

Според Ивелина Христова археологът Георги Китов е бил прероден тракийски владетел

Маги ГИГОВА

Ивелина Христова, която спечели риалити шоуто „Ясновидци“, участва във втората част от филма на Стилиян Иванов „И това е България“. Лентата, чиято премиера ще бъде на 15 септември едновременно във всички големи градове, отново изпитва пророческите умения на Ивелина. По увлекателен и забавен начин пълнометражният документален филм на HD сравнява виденията й не само с народните предания, ами и с изводите на историци и археолози. Режисьорът кара ясновидката да разкаже за усещанията си на знакови за България места като Варненския некропол, гробниците в Свещари и Старосел, на Татул и Перперикон.

Христова улавя енергии и невидими сили, които не може да разтълкува. Това Стилиян оставя на учените и фактите.
„В тракийския култов комплекс Старосел Ивелина ни изненада, като каза, че неговият откривател е бил прероден тракийски владетел. Тя изобщо не знаеше, че говори за археолога Георги Китов. Просто обясни, че той има много находки в този регион (Голяма Косматка, могилата Светица - б.р.), понеже ги открива лесно - върнал се е по нашите земи неслучайно. Помогнал ни е да открием истинските си корени и си е отишъл обратно“, каза пред „Преса” режисьорът Стилиян Иванов.
Любопитното е, че на Перперикон Ивелина била много затруднена. „Различно облечени мъже и жени от всякакви епохи ми се тълпят пред очите и ми пречат да видя същественото“, казала ясновидката, объркана от многобройните исторически пластове. Според нея Перперикон е интересно, не и високоенергийно място.
Пред варненското злато, Свещари, Долината на тракийските царе и Перперикон пророчицата предпочита Татул. Това е мястото с абсолютно зареждаща сила. „Тук виждам духа на Орфей“, казва Ивелина. (Наистина там археолозите предполагат, че е погребан прочутият и от гръцката митология тракиец).
„Тук е погребан музикант! - категорична е ясновидката. - Музиката, която той все още изпълнява, пречиства енергиите над България. Ако не са те да й помагат, и помен няма да остане от родината ни. Няма да се знае, че е имало такава държава”, продължава Христова. Тя обаче го вижда като възрастен владетел, въпреки че според легендата Орфей умира млад. „Не, той не е умрял на млади години. Възрастен е, но е младолик и строен. Колкото хубаво е пеел, толкова хубаво и говорел. Бил е мъдрец и имал много последователи“, убедена е пророчицата. Стилиян Иванов е съгласен с нея, защото според проучванията му за филма „Истината за Орфей“ легендарният тракиец е ходил да учи в Египет и като владетел е направил много реформи, за което е необходимо време. „Орфей е изключително красив. Музиката го прави такъв и го подмладява“, твърди Ивелина. Тя вижда как след кончината му учениците му тръгват от Татул по цял свят. Христова описва погребението му наивно, но изключително картинно. „Орфей не е бил поставен под похлупак. Не е бил заровен, а сякаш е потопен в смола и поставен на върха в леда.“
„Тя няма откъде да го знае, но научен факт е, че по онова време в Египет някои от големците са били погребвани в съдове, пълни с мед. На Татул Ивелина направо подивя. Легна там, където се предполага, че е бил гробът на Орфей, и отсече, че не иска да си ходи. Каза: „Аз съм презаредена. Все едно животът ми започва отново.“ После добави, че от това място Орфей пази не само България, а целите Балкани, припомни си пред „Преса“ снимачния процес режисьорът Стилиян Иванов.

Пред прочутото варненско злато, обявено за най-старото в света ясновидката отново изумява учените. Тя поглежда съкровището и казва „Това не е най-старото злато. Има друго, още по-древно. То също е в България”. И уточнява, че другото е с 500 години по-старо. Детайлно проучване доказва, че дори не всички учени знаят, че златото от великотърновското село Хотница е датирано с 500 г. по-старо от варненското.

Пред гробницата в Свещари Христова описва в присъствието на археолог какъв е бил ритуалът по полагането на владетеля. Дори сама се смущава от видението си, че тялото му е докарано там по река. А такава наблизо няма. Ученият обаче я успокоява, че преди 2500 години е имало река и са открили останки от сухото й вече корито. Ивелина е убедена, че тракът е погребан в ложе от цветя, и археологът признава, че са открити останки от полени.

„И това е България“ е част от проектите на „Додо филм“ „Пътят на човешката цивилизация“ и „Репортажи за вярата“. Екипът не се втурва да събира исторически факти, а залага на веруюто на Екзюпери, който казва, че най-същественото е невидимо за очите, то е видимо само със сърцето.

На седянка в Тел Авив

Единствено в Израел „българин” звучи по-гордо отколкото у нас

Магдалена ГИГОВА

 

В момента над Израел фучат ракети, звучат сирени за тревога и семействата се затварят в херметическите стаи, задължителни за всеки апартамент или къща. Защо не ходят в укритията? Понеже ракетите са с малък обсег на действие и армията ги обезврежда още във въздуха. Парчетата от тях обаче може да съдържат отровни химикали. Затова всяка от обезопасените стаи разполага със сода за хляб, която е универсален антидот. Иначе Тел Авив, Йерусалим и Хайфа почти не нарушават ритъма си на живот. А за евентуални нападения, жителите им се уведомяват с... SMS!

Когато човек попадне в Израел озъснава, че е жертва на предубежденията си. Да, наистина държавата е във война повече от 5 десетилетия, но начинът на хората да покажат кураж е да не се държат като уплашени зайци. Те възприемат атаките като природно бедствие, на което да ес опълчат с отлична организация и липса на страх. В Тел Авив до среднощ заведенията са пълни, а момичета със скандално къси дори за нашите представи шорти се разхождат без притеснение. Да, наистина навсякъде могат да се видят  младежи с униформи  и автомати, но когато човек преодолее стъписването си при вида на тежкото въоръжение, разбира, че те са най-добрият пътеводител за туриста т перфектния си английски и извънмерна учтивост. Единственото, което се потвърждава пред очите на всички е мантрата, че от пустиня евреите са направили рай. На пазарите им почти няма вносни плодове и зеленчуци, вадят по три реколти годишно, а безкрайните полета с капково напояване се командват от трима компютърджии с бели престилки. Таемат работници чак когато трябва да се прибира зарзавата.

Израел е и единствената държава в света, където като кажеш, че си българин хем знаят къде се намира родината ти, хем ти се радват искрено. А благодарността за спасяването на 49-те хиляди български евреи е не само в гората, посветена на доброто ни дело като народ, а във всеки поглед. Фондация „Българска памет” обаче се е заела със събирането на факти за още една, доста по-неизвестна благородна постъпка.Поне още 20 хиляди евреи са оцелели, благодарение на издаваните от български дипломати транзитни визи като през нашата страна са стигнали до Турция, а от там с кораби до Палестина.  Независимо как са запазили живота си, те и потомците им са благодарни.

„В България бяхме евреи. Тук сме българи”, казват членовете на „кръжеца за литература и изкуство на българските евреи”, които всеки четвъртък се събират на „седянка”. Повечето от тях пишат и издават на български, други на иврит, но сбирките им не са просто размяна на текстове. Малчугани от българското училище към нашия културен център в Тел Авив рецитират стихове на дядо Вазов, по-големите внуци на „кръжочниците” проказват музикални умения. Самите те зарязват литературата и грабват инструментите – акордеони, флейти, мандолини и мундхармоники и започват старите градски песни. А от тях до хорото е въпрос само на място за подскок. Нисим  на галено е Ничко, Натан е Натко, а разговорът се дипли на онзи сочен и чист български език (без грапави думи като „входирам” и „имплицитно”), на  който са говорили предците ни. Историята на всеки тук е готов сюжет за филм.

Натан Елазар и неколцина негови приятели създават „кръжеца” на 15 май 1990 г. От тогава не са пропускали четвъртък. „Целта ни е да не загубим българския цвят. Членове на парламента, артисти, писатели, дълъг е списъкт на членовете ни. Вече са над 300”, каза пред „Преса” Елазар – Това е нещо за душата, нещо от корените ни. Младите поколения да не изгубят връзка с нашата българщина”, добави Натан, който е написал 10 книги на български и на иврит. През Втората световна война семейството му е изселено в град Фердинанд, днешна Монтата. Там той сава ремсист, партизанин в отряд „Христо Михайлов”, а после и доброволец на фронта. Един подполковник му заповядва да организира програми, с които да ободрява войниците. Натан започва да кани артисти от Народния театър в София и музиканти. „Веднъж рецитирах „Лудият” на Шандор Петьофи. Директорът на Народния театър ме покани да тръгна с тях. Аз обаче бях поел задължение и така се разминах с актьорството”, усмихва се Елазар. След като се връща от фронта учи  инженерство. „Тъкмо да ме пратят да следвам в Съветския съюз като бивш партизанин, семейството ми реши да тръгне за Израел и така се озовахме тук”.

Меди Бенадо, която понякога идва на сбирка с четирите си деца и десетте си внука, е новият председател на клуба. „Родена съм в България. В Израел пристигнах , заедно с малката ми сестричка и родителите ни през 1948 година .

Бях наистина малко момиченце, но помня много добре България, обичам я и тъгувам по нея. Най естественно е човек да е привързан към таз земя, над която е вдъхнал въздух за първи път. Там е роден, там са неговите корени. Ние обаче, изселниците от България, имаме още други причини да ценим тази наша родина, а това е вродената човещина на българският народ”, каза Меди. - Още в самото начало на зловещите слухове за наближаващото злодеяние, баща ми, служещ като счетоводител в едно инженерно предприятие, се обърна към директора на предприятието, инженер Борис Благоев и му заяви: "Вие знаете че съм евреин,  сигурно желаете  да напусна работа". На което директора му отговори :

- "При мен няма българи, евреи, арменци – за мен съществува само човекът. Вие сте един честен човек, усърден и верен служащ . Желая да останете с мен ".
Миналата година, в  навечерието на възпоменателния ден за Холокоста, бях поканена в израелската телевизия и първите ми думи бяха: „Аз съм тук пред вас, благодарение на българският народ". Несъмнено, страдания е имало, бяхме изселени в Шумен, но когато се върнахме се в дома ни в София, нашите съседи и приятели ни върнаха изцяло поверените им имущество и покъщнина: персийски килими, ценни картини, пиано, скъпоценностите  на мама...Може ли човек да е непризнателен към тоз народ!?”.
Любопитното е, че в Тел Авив Меди открива своя приятелка Зелма Фархи 67 години по-късно. „Тя ми каза, че е от Шумен и си спомня, че у тях било настанено интернирано от София еврейско семейство с малко момиченце, което се казвало също като мен. Ама това съм аз, възкликнах, прегърнахме се и се разплакахме”, просълзи се Бенадов.

На сбирката влетява Алберт Коен. И без да знае човек, че това е един от най-прочутите артисти, нещо като „Стефан Данаилов на Израел”, веднага проличава че е такъв – подвиква шеги на български с изразителния си и дълбок глас, потупва по раменете стари приятели, целува ръце. От 60 години той е звезда в националния театър, играл е в безброй сериали, озвучавал е филми. На „кръжеца” идва след две представления, но е изискан, свеж и пъргав, въпреки 83-те си години.  „Говоря много по-добър български, отколкото иврит. Много е труден за хора от славянски произход.  От 25 г. бях в Израел, но продължавах да си пиша текстовете от пиесите на иврит с български букви. 15-годишен започнах своята кариера в дупнишкия театър. Семейството ми беше изселено там, но Холокостът изобщо не съм го почувствал. Баща ми беше оптик, имаше магазин на мястото на днешния хотел „Блакан”. Понеже беше учил 6 г. оптика в Германия, говореше немски и много войници и офицери през войната идваха не толкова за очила, колкото да си поговорят с него на родния си език. И изобщо не ги притесняваше, че на фирмата пише с големи букви „Оптик Хаим Авраамов Коен”. В Дупница веднага отвори магазин, а аз се явих на прослушване в театъра. Първата ми роля беше Вълкът в „Червената шапчица”. Присдиха ми две рогчета, виках и плашех децата. Представлението имаше огромен успех. Обаче гледам майка ми ибаща ми ги няма. Връщам се у  дома, а татко започва да вика „Как не те е срам бе, простак! Всички деца плачат от теб. Ама това е ролята, тате!Не, ти няма да плашиш децата!”. Няколко месеца по-късно режисьорът Данаилов реши да постави „Принцът и просякът”. Естествено, аз получих ролята на Просяка, понеже образът е по-интересен.  Баща ми ме пита „Ти какво ще играеш в новата пиеса? Аз съм Просякът! Не, моят син няма да играе просяк! Семейство Коен няма да играе просяци, бедни и вълци! Ама, тате, принцът е нула роля. Той само седи на сцената като истукан и нищо не прави”. Отидох при режисьора „Аман, заман” и... изиграх Принцът.

Във Държавното висше театрално училище (ДВТУ) професор ми беше Стефан Сърчаджиев, в един клас бях с Коста Цонев. В Народния театър Боян Дановски постави „Млада гвардия” и ме взе да играя там. Направих още няколко роли. Да напусна България може би беше най-голямата грешка в живота ми. Придума ме един мой приятел Алберт Хеския, брат на известния в България кинорежисьор Зако Хеския: „В Израел сега правят национален театър „Абима”, ние играем по системата на Станиславски, ще станез звезди. Ама ние не знаем иврит. Аз съм учил една година иврит в училището в Казанлък, не е трудно!”, вика ми Берто. Напуснахме баща и майка, Народния театър... и тръгнахме. Изпратиха ни в едно село на нови емигранти. На другия ден излязохме да се поразходим. На главния площад имаше две девойки, които си приказваха нещо на иврит. На мен ми се струваше като цигански, джибриш, арменски. Питам моя приятел какво си говорят, а той ми вика „Тоя иврит аз не го знам! Как не го знаеш, аз заради теб съм се затътрил тук?!”. Отиваме в едно павилионче.  Баща ми ми беше дал няколко долара. Тогава в България нямаше шоколад и аз пак му викам „Хески, купи ни по един”. Отива Берто и показва със знаци. „Тоя иврит и аз го говоря”, казах му аз. На другия ден ни мобилизираха и двамата. Във войската почна някакси да плямпам малко иврит, но се оправях главно с руски. Аз говоря перфектно седем езика, защото навремето когато започнах с театъра исках да прочета цялата литература на оригиналния език. Цял Молиер съм прочел на френски, цял Чехов, Достоевски – на руски. И сега играя в Камерния театър пиеса „Малките хора” от Чехов, която съм превел и  режисирал.  Пратиха ме в танкова бригада  6-7 месеца. Отидох при моя полковник. Не мога да му забравя името Аврам Цивион. Казах му на руски ”Аз съм шофьор на танк, но аз съм актьор. Добре, ще те пратя в южната трупа на армията. Но има малък проблем – я по иврит не говорю, очень извиняюсь. Тогава какво ще правиш? Ами от дете свиря на акордеон”. Три години и половина съм бил акордионист. Гледам ги актьорите, свиря им, завиждам им, но нито една дума не разбирам! На мен и на приятеля ми ни омръзна и решихме да се върнем в България. Излязохме във ваканция от войската и... дезертирахме. Един български параход в Хайфа товареше портокали. Хамалите качваха сандъците. И ние грабнахме по един. Качихме се на кораба и се скрихме в кюмюра. Когато стигнахме до Босфора отидохме при капитана. „Ние сме български момчета, искаме да се върнем в родината. Не! Не мога да си развалям отношенията с израелските власти!”. Пристигнахме в Бургас, но след няколко дена се върнахме обратно в Израел и никой не разбра, че сме бягали. Дори баща ми и майка ми не знаеха. С Хеския разбрахме, че сме хора на изкуството, а не криминални простаци, и се отказахме.  Заплямпахме по малко на иврит, започнахме в музикален театър. За мен беше чудесно, защото съм певец, танцьор, акордеонист. В националния театър „Абима” се явих на изпит. Казах им, че не мога да рецитирам на иврит, но изпълних монолога на Чацки от пиесата „От ума си тегли” на Грибоедов. И понеже най-големите имена на израелския театър бяха руснаци, веднага ме взеха. И те говореха иврит само на сцената, докато в бюфета си поръчваха на руски. С години съм си записвал ролите на иврит с български букви, завърши Алберт Коен.

Наоколо „кръжочниците” вече тропат право хоро. След малко акордеонистът, когото всички познават с прякора Бетона, ще ги  подбере с култовата кръчмарска песен „Пием, пеем пушим, дамаждани сушим, да живеят тарикатите...”. Без капка алкохол. Опиянението от българското им е напълно достатъчно. 

 

Поредица на "Преса" - Карнавалите по света

На „Марди гра“

Показваш бюст, печелиш герданче

Магдалена ГИГОВА

 

Карваналът „Марди гра“ се празнува от 1699 г. от католиците в почти целия свят - от Германия, Франция, Чехия и Белгия през Еквадор чак до Австралия. Но официалното му местоположение е в Ню Орлиънс. С „мазния вторник“ се отбелязва началото на големия великденски пост и тогава е кулминацията на карнавала. Няколко седмици преди празника домакините трупали продукти за вкусни и тлъстички ястия, за да ги поднесат на масата заедно с ароматните печива. Впрочем името на карнавала на френски означава точно това - Mardi Gras е „мазният вторник“.

Единственото условие на шумната веселба е да завърши точно в 12 ч. вечерта. Ако карнавалът продължи дори секунда повече и настане Пепелната сряда, душите на празнуващите ще паднат в лапите на дявола. Това суеверие е свързано с красивата легенда за красавицата Роз и възлюбления й Габриел. Според преданието хубавата Роз Латюлип отишла на „Марди гра“ с приятеля си, но в момичето били влюбени много местни младежи, които люто ненавиждали Габриел.  Затова когато започнали танците, ухажорите съперници го прогонили. Но той не напуснал обиден, ами се притаил в ъгъла, без да сваля очи от любимата си. Сърцето му било пълно с ревност и гняв.
Малко преди полунощ на дансинга се появил чаровен непознат. Той измъкнал Роз от тълпата поклоници и я завъртял в страстен танц. Габриел бил толкова огорчен, че се заврял в най-тъмния ъгъл на близката уличка, а оттам наблюдавал танците истински дявол с рога и копита - придружител на самия Сатана, непознатият, който танцувал с Роз. Времето минавало, тя танцувала в забрава, а стрелките на часовника наближавали 12 през нощта. Сатаната ликувал - още миг и душата на момичето щяла да стане негова завинаги. Но няколко секунди преди полунощ Габриел се втурнал и изтръгнал любимата си от прегръдката на непознатия. След тази случка „Марди гра“ започва във вторник сутринта и веселбата завършва секунди преди да настъпи сряда.
Традицията на карнавала в САЩ идва заедно с първите френски колонисти (по онова време Луизиана е под тяхно владичество). Те го празнуват през 1740 г., за да покажат на жегата, влагата, комарите, блатата и индианските набези, че нямат намерение да си ходят и ще оцелеят, въпреки всичко. След идването на испанците празникът е забранен, но местните жители се вдигат на бунт и добиват връщането му. 
Столица на пешеходните и конните паради е Ню Орлиънс. За първи път празникът е отбелязан през 1857 г. като забавление за богатите граждани. Официалните цветове на парада са зелен, виолетов и златен. Те са вписани в устава на карнавала и означават вяра, сила и справедливост. Всеки гост е задължен в облеклото си да има поне един от тях. 
През 1872 г. великият руски княз Алексей Романов посещава карнавала заедно със своята възлюбена, актрисата Лидия Томсън. В негова чест домакините организират избор на „Крал на карнавала“. Идеята се харесва на хората и до ден днешен процедурата се повтаря.
За повече от век и половина „Марди гра“ е бил отменян едва десетина пъти заради епидемия от жълта треска през 1870 г., гражданската война и двете световни. Африканската общност в Ню Орлиънс си правела паралелен карнавал от 1909 г. През 1949-а короната на крал на шествието получава прочутият Луис Арстронг. През 1960 г. на участниците в зулу парада разрешават за първи път да минат по централните улици. Преди това се свирали по задните сокаци в черните квартали.  
Събитието се слави и със своята торта „Марди гра“. Тя се продава само в сезона на карнавала. Сладкишът е плетен и представлява нещо като козунак с много канела, покрит със зелена, виолетова и златна захар. В едно от печивата е поставено пластмасово бебе. Който го открие - купува следващия сладкиш. Карнавалът добива световна известност, когато през 1938 г. журналисти от списание „Лайф“ разказват как един американски град е съхранил старинната си традиция на изискан разврат и успявал да се весели дори в годините на Голямата депресия. Парадът на Бакхус е посветен на порочните развлечения - карти, пиене и жени, а индианският парад изкарва всички на улицата с пищните си карнавални костюми, отличаващи се с изисканост и великолепие.
В наши дни главното действие на „Марди гра“ се развива във Френския квартал на Ню Орлиънс (Vieux Carre) на Бърбън стрийт, макар правилното произношение да е „Бурбон“ - по името на френската кралска династия. Тук царства великият джаз, музикантите надуват бузи, сякаш от това им зависи животът, върху тълпата се сипят конфети и серпантини, а количеството красавици на квадратен сантиметър е по-голямо, отколкото на кастинг в Холивуд. Тук карнавалът се превръща в пиршество за очите на воайорите. Само в този ден момичетата по съвършено непонятни причини заголват гърдите си и срещу това получават евтини пластмасови гердани, които мъжете им поставят на шиите. За да получиш най-ценния трофей на „Марди гра“ - кокосов орех, метнат от кортежа, трябва да бъдеш забелязан от „хвърлящите“. Заради това по време на карнавала на Бърбън стрийт младите жени разкъсват блузите си в екстаз на границата на психозата. Ню Орлиънс е единственото място в света, къдете евтините дрънкулки предизвикват у съвременните жени същия възторг, както у туземките по времето на Колумбовото нашествие.

Макар основното шествие да се точи по Бърбън стрийт, местните жители се кълнат, че най-добрите гледки са откъм Гардън дистрикт  (Garden District) и Чарлз авеню (St. Charles Avenue), но ключовите места са заети четири часа преди парада. Рекламното лого на Ню Орлиънс е: „Това е градът, който не можеш да забравиш“. В особена сила слоганът важи за „Марди гра“. Шествията са наистина незабравими. Първо дефилират оркестрите, общо над 5000 музиканти, които свирят от джаз до рап. Следват ги платформите. Всеки карнавален клуб си е избрал различен сюжет и платформите са като движещи се скулптурни групи или живи картини по дадена тема. Накачулените върху тях участници хвърлят на зрителите бонбони, изкуствени дублони или мънистени гердани. В историята е останала 1968-а, когато композицията „Левитан“ е била превозвана от десет двойки камиони. Тогавашната й цена - 850 000 долара днес е равна почти на милиард. В наши дни ураганът Катрина и икономическата криза са намалили разходите за сметка на въображението.

Голата сребърна жена и голите партита

 

Както голият каубой китарист стана такава забележителност на Тайм скуер в Ню Йорк, че реши да се кандидатира за президент, така и сребърната жена на „Марди гра“ е повече от институция. Голото, боядисано в сребърно тяло на жена само по оскъдни прашки позира за снимки (срещу заплащане), но и служи като таен пътеуказател. Само тайнствената дама може да ви прошепне тайните адреси на покварата в града. Една от тези посоки са голите партита. На тях се влиза само с покани. Неофициално те са един от начините, с които измамниците обират парите на туристите - улични продавачи на силни усещания продават поканите за тях срещу суми от 100 до 400 долара. Само дето пропуските изобщо не са валидни. Но партитата наистина съществуват, обаче на тях се случват неща, които не могат да бъда публикувани, дори гарнирани с голяма червена точка.

 

Поредица на "Преса" - Великите български любови на ХХ век

Композиторът на „Лили Марлен” зарязва четири деца заради българка

Ива Ваня е звезда на немското кино. Отблъсква ухажването на министъра на фашистката пропаганда Гьобелс

Магдалена ГИГОВА

Животът може да се живее леко и на сцената, и на село - стига до теб да е мъжът, който те обича. Това казва българката Иванка Янакиева, записана в историята на немското кино като актрисата, танцьорка и певица Ива Ваня. Красавицата го знае най-добре, защото се омъжва за сина на един от най-богатите хора в Германия, едва не става херцогиня, но голямата й любов е създателят на песента „Лили Марлен” – Норберт Шулце. Заради него тя отблъсква домогванията на Гьобелс, което е крайно нездравословно по времето на хитлеризма. Но коя е жената, на която е посветена една от най-популярните песни в Германия през 30-те години на ХХ век „Цял Берлин ми се покланя, аз съм българката Ива Ваня”?

Тя е единствената нашенка оставила забележима следа в европейското нямо кино. Животът й е изпълнен с премеждия и приключения, любовни страсти и драматични обрати, дарове и удари от съдбата.
Иванка е родена през 1905 г. под опашката на коня. Буквално. Болките на майка й започват на пътя София-Карнобат и бебето изплаква на прашното шосе до коня с каруцата. Баща й е толкова потресен, че съпругата му не го е дарила със син, че не й говори две седмици. За да преглътне някак позора той дълго време облича дъщеря си като момче, стриже я нула номер и се обръща към нея с „Ваньо”. Бащата карал Ваня да стои с тежки речници под мишница за хубава стойка. По-къснно аристократичната осанка й осигурява роли в киното. Нароченото за син момиче е на седлото още от бебе. Ива Ваня печели всички състезания по езда в Германия и участва в Олимпийските игри през 1936 г.
Строгият й татко е върл противник на „развратът, наречен кино”, но екранният вирус е заразил безвъзвратно дъщеря му. Голямата й мечта е да участва във филми. По онова време за Мека на европейското кино се смята Берлин, където студията УФА бълва стотици ленти, заснети от най-прочутите режисьори. Единствен съюзник и поддръжник на Ваня е майка й, която успява да спести 100 долара. Една сутрин прилежната дъщеря изпраща баща си на работа, след което грабва куфара и хваща влака за Берлин. Иванка Янакиева е на 17 г., не знае нито една дума немски, но е абсолютно убедена, че когато я видят режисьорите ще ахнат и ще се редят на опашка да я снимат. В главата й се върти като мантра на успеха "Искам - значи ще стане. Искам - значи ще постигна всичко. Искам - ще стана киноактриса, искам - ще остана в Берлин. Което искам - ще стане!"Екзотичната й красота наистина е забелязана, но очевидно не попада на правилните режисьори, защото

всички предложения към нея са неприлични

Строгото възпитание не й позволява да приеме нито едно от тях. Амбициозната Ваня започва да работи какво ли не, за да си плаща курсовете по танци и уроците по немски. В "Романското кафене", в което мие чинии, вижда за пръв път Бертолт Брехт, Макс Райнхард, Андре Жид, Владимир Набоков. Вродената грация й помага на дансинга, но немският все още й куца, когато събира кураж за среща с директора на „Гондел”, един от големите театри в „Берлин” – Паул Лени. Младежкото й очарование е толкова завладяващо, че той само се усмихва на безумната фраза "Моля, мен помогнете някой филм", която успява да скалъпи. Лени й дава адресите на няколко известни режисьори в комплект с визитката си вместо препоръка.
Бъдещата звезда цели месеци тропа по вратите на студиата, подава „вълшебната” картичка и постепенно усъвършенства ненодялания си немски "Аз актриса, аз добра. Моля роля да дадете!".

Известният режисьор Робърт Вине, първомайстор на германския експресионизъм, решава, че свежият й типаж е подходящ за ролята на наивна 16-годишна девойка във филма му „Имах един приятел”. Той излиза на екран през 1924 г., а неин партньор е Карл де Фогт, суперзвезда по онова време. Присъствието й на екрана е като фойерверк. Българката тутакси промена труднопроизносимото Иванка Янакиева на Ива Ваня и не след дълго вече я определят като „Новата Дива на немското кино”. Красавицата влиза от филм във филм и от бедна емигрантка се превръща в тачена актриса.
Аристократи, бизнесмени, актьори, режисьори, продуценти я преследват, за да поставят света в краката й. Ива отклонява поканите с аргумента, че се е посветила на кариерата си, но един ден след поредната филмова премиера в гримьорната й с букет нахлува арийската версия на Аполон – висок, красив, рус и синеок, студент по право. Ваня се влюбва от пръв поглед и изобщо не изпитва нужда да погледне втори път. Георг, както е името на възлюбления й, за нея е готов на всичко. Романтичният германец я кани на кафе със специална покана, написана на кирилица. Цяла година Ива Ваня не подозира, че нейният любим русокоско е богаташки син. Той й предлага брак, но в картинката се вклинява баща му – един от най-големите германски индустриалци – магнатът д-р Щилке, който е уредил за сина си женитба с аристократка, за да подсили богатството с благородническа титла.
Младите влюбени нехаят. Георг нарича Ива „Сладоледената фея” и я носи на ръце. Решават да се венчаят тайно в Лондон. Двамата действително сключват брак, но не знаят, че в Англия са неотлъчно следени от шпиони на индустриалеца. По негова заповед те анулират документите за женитба и когато се завръщат в Германия младоженците се оказват закононарушители. По онова време съжителството без брак е забранено. Полицията ги разделя насила. След дълга съпротива Георг избира парите и честта на фамилията пред актрисата и зарязва Ваня обляна в сълзи. Друга версия обаче твърди, че актрисата хваща красавеца в изневяра. Въпреки това се остават приятели. Дори по-късно си общуват семейно, когато Ваня се омъжва. Георг е предпочитаният й партньор за бридж.
Ива среща Фридрих, кронпринц на Хайлигедам, внук на Великия херцог на Мекленбург-Шверин. Фриц е лудо влюбен, представя българката във висшето общество. Бурният им роман обаче трае само 20 дни. Ива се увлича по окултното. Тя е опитен нумеролог, гледа и на карти. Един ден на шега решава да врачува на Фриц и е ужасена – вижда загадъчна и насилствена смърт. Няколко дни по-късно Фридрих е намерен удавен недалеч от семейния замък. Ваня решава, че е прокълната, че Бог нарочно й отказва любов. И се опитва да удави мъката в работа.
Германия е залята от пощенски картички с нейния образ. Усмивката на Ваня е нарицателно, прическите й се копират от младите момичета. Българката става и „Мис Берлин” през 1930 година. Тогава „Берлинер цайтунг" пише: „Най-красивата столичанка е българката Ива Ваня. Тя

печели луксозен „Мерцедес бенц” кабриолет

Ива остава вярна на марката през целия си живот. В младостта си минавала бавно, за да предизвиква възхищението на почитателите си, а на 85 шпори колата с бясна скорост.

По същото време еротичната дързост е мярка за новаторство в изкуството. Ваня смело се съблича пред обектива. На някоя от актовите снимки я сравняват с Венера Милоска. Актрисата не престава да снима с най-големите звезди в предвоенна Германия. Много от тях са евреи или чужденци. Късметлиите са принудени да напуснат страната, останалите отиват в концентрационни лагери. Гьобелс е голям почитател на българката, вестниците са пълни със снимки как й целува ръка. Лично нацисткият идеолог й предлага голямата чест да смени гражданството си с немско. Ваня му казва в очите: "Никога не съм се срамувала, че съм българка. Точно обратното - навсякъде го афиширам. Няма да се откажа от националността си!".
Навлизането на говорящото кино не само не спира кариерата на Ива, ами й дава възможност да покаже, че е овладяла до съвършенство немския език и че има богато нюансиран, мощен и добре школуван глас. Някои от филмите, в които участва, са показвани и в България - „Дворцов концерт“, „Той ли беше на третия етаж“, „Отпуска срещу честна дума“. В тях не само играе, но и пее. С еднаква лекота изпълнява оперни арии и модни шлагери. За нея създават песни най-известните композитори в Германия. Така съдбата среща Ива Ваня с голямата й любов - Норберт Шулце. Той е един от най-прочутите автори на филмова музика, но шумно влетява в студиото, когато Ива записва плоча и проваля работата й. Младият мъж е с къси кожени панталонки и вбесената актриса иронично го пита „Ти какво бе, да не си някой клоун от цирка?!"
Шулце е като поразен от гръм. Изобщо не чува какво му говори, гледа само Ваня. Тя е на 34, а той на 29, женен с четири деца. Норберт подава молба за развод и започва упорито да преследва българката. Следва я навсякъде, седи на съседната маса в ресторанта и отчаяно я наблюдава, по цели нощи виси под прозорците й, заплашва, че ще се самоубие... Докато един ден тя не го кани да се качи в жилището й. Не след дълго се женят. Раждат им се двама сина, които наследяват талантите на родителите си – единият става филмов режисьор, а другият - композитор. С идването на децата, Ива Ваня доброволно се отказва от киното. Норберт Шулце остава в историята като композитора на „Лили Марлен”, а Ива Ваня като първата изпяла я на немски и на български. Макар да се води създател на най-популярната армейска песен Норберт не е любимец на министъра на фашистката пропаганда Гьобелс. Нацистът от години въздиша по Ива Ваня и въпреки че често я кани с жена си Магда на приеми, не крие домогванията си. Българката обаче никога не му е давала повод за нещо повече от добро отношение. Затова, когато в края на войната Норберт е поканен за справка в Гестапо, на Ваня й е ясно какво може да означава. Тя тръгва заедно със съпруга си с идеята или да омилостиви Гьобелс, или да умрат заедно. Но ангелът бди над тях. Започва бомбардировка над Берлин. В суматохата семейството взима синовете си и се скрива във ферма край река Одер. Там българката отглежда 80 кокошки и 20 патици, с които изхранва семейството си.
Покрай „Лили Марлен” Норберт Шулце е набеден за хитлеристки композитор. Успява да се спаси, благодарение на съпругата си. Тя го измъква от окупационната зона със смелост, любов и саможертва. С руснаците говори на руски, с американците и англичаните - на английски. Невероятният й чар покорява озверелите от битките войници. Ива Ваня продава бижутата си, за да помогне на свои роднини, приятели и съседи да не умрат от глад. Убедена, че ако се върне в родината си или остане в Германия ще бъде убита, актрисата емигрира със семейството си в Бразилия, където сестра й Цветана е примабалерина. По-късно се връщат в Германия. Последният си филм Ива снима през 1954 г., но след това открива новото си поприще – написва либретото за известния мюзикъл „Бай, бай, кепхен!“. Ваня става сценаристка на сериали, наситени с много страст, интриги, любов, дори убийства.
До последния си дъх достолепната дама готви български гозби. Понякога, дори звъни в посолството за консултация ако не е сигурна в рецептата. Съпругът й разказва, че покрай нея много техни немски приятели започнали да готвят пълнени чушки, таратор, козунак… Ива Ваня издъхва през 1991 г. в Берлин. Норберт я последва 9 години по-късно.

Таланти

Село Джинчовци, откъдето тръгва родът на Иванка Янакиева, е досами прекроената от Ньойския договор граница. Някога в него е имало над 300 жители. Двама от братовчедите Преслав и Найчо Петрови изиграват стотици роли в българския театър и кино. Сестра й Цветана пък е примабалерина в Бразилия.

Ива Ваня играе с успех и в театъра в пиеси на Ибсен.

Актрисата е не само безстрашна ездачка. Тя е многократен шампион на Германия по конен спорт, а с жребеца си Исперхан участва и в олимпийските игри през 1936 година.
В средата на тридесетте години Ива Ваня трупа победи и в новия спорт моторейсинг – комбинация от конен спорт и мотокрос. Печели турнири по спортен бридж.

Kerala travel mart

 

KTM 2014 will be held from 18^th - 20^th Sep’14 at Kochi, Kerala. A new venue has been chosen this time called  “Samudrika Convention Centre” located at the cruise terminal, Willingdon Island, Cochin and overlooking the backwaters. This single floor layout, which in itself will be the major highlight, is fully air conditioned, with a business centre, food courts, seminar hall and all the basic amenities. The inaugural function is scheduled for the evening on 17^th Sep’14 at Le Meridien, Cochin.

A Kerala Village Theme is being planned for this edition of KTM which will give a glimpse of the rural life of Kerala. Adding a plethora of responsible elements, the village life presents a wide range of opportunities for the tour operators to create itineraries based on the Kerala Villages. The Mart will also showcase Kerala, as an ideal spot for Destination weddings as well as MICE.

The response from the buyers has been overwhelming, with 525 International buyers and around 1700 Domestic buyers registered so far. Out of this, 273 International buyers and 803 Domestic buyers have already reconfirmed their participation. KTM 2014 will undoubtedly be a great platform for B2B networking. The buyers’ registration is open till 15^th JUL’14.
 The Buyers and the Accommodation Committees have begun the process of allotment of rooms to the reconfirmed Buyers.

The software is being tested for the appointment system which will begin by 30^th Jul’14.

UK, Spain, Germany France and Russia top the list of International buyers, around 25-30 from each country. However, the distinctive feature of this edition of KTM is the participation from relatively new markets for Kerala, like Australia (30) South Africa (12)  Malaysia (36) and a strong presence from Scandinavia, Netherlands, Middle East, Eastern Europe and Latin American countries right from Argentina, Brazil, Chile and Peru.

The Sellers’ (Exhibitors) response too has been tremendous  where all the 245 stalls were sold out in a record time of just  two days. Hotels & Resorts (137 including groups), Tour operators & DMCs (52), Homestays (12), Houseboat operators (07), Ayurveda Resorts (08) , Ayurveda Centres (07), Hotel Management consultants ( 8) form the major chunk of the exhibitors along with other service providers like Adventure tour operators,  Farm stays, Tourism associations, Tourism technology providers, Event managers,  Amusement Parks, Convention Centres, Private Museums, and Speciality hospitals occupying rest of the space.

The Stalls are being laid out in 4 categories of sizes which easily enabled the Exhibitors / Sellers to book online the stalls in the size of their choice.
The Post Mart FAM Tours to 07 different circuits have been another major highlight of the Mart with most of the tours already booked to capacity.

Поредица на вестник "Преса" - Великите български любови на ХХ век

Дебелянов любил звезда на немското нямо кино
Магдалена Гигова

Димчо Дебелянов живее само 29 години, 6 месеца и 4 дни, но за краткия си живот написва едни от най-съкровените и изящни стихове и изживява поредица от трагични любови. Жените, на които отдава сърцето си, или отхвърлят чувствата му, или завършват живота си трагично. Малко известна е връзката му с бъдещата звезда на немското нямо кино Маня Цачева. Влюбчивата и романтична натура на поета е напълно нормално да се увлече по красивата начинаеща актриса. Годината е 1914-а. Дебелянов вече е поет, за когото се говори, че докосва сърцата с нежните си стихове. Маня е на 21 и е сестра на известния оперен певец Иван Цачев (първия съпруг на Мими Балканска). Димчо се запознава с нея покрай брат й. Той признава на редовните си другари по чашка Константин Константинов, Георги Райчев, Людмил Стоянов и Димитър Подвързачов, че е пленен от закачливата й усмивка и завладяващ смях. Родителите на момичето не са очаровани от ухажванията на пройдохата, който е готов да даде и малкото си пари на уличен просяк или да плати с последните си грошове сметката в кръчмата. Маня обаче не остава равнодушна към стиховете, които той й посвещава:

Ела и дай ми свойта радост ясна,

лъчи обилно в мрачна нощ пръсни,

ела, в нерадост аз самотен гасна,

неволен губя свойте златни дни.

Аз ще открия тъмните си тайни,

през звездни нощи ще те чакам сам,

една ще си в вселената безкрайна,

ти кат весталка в светъл, хубав храм.

Разсей скръбта на тъмна орисия,

усмихната и в радост, и в беда,

най-скъп венец от песни ще ти свия.

О, хубаво дете, дете безгрешно,

виж, май си веч отива навсегда,

а розата увяхва безутешно.

Двамата се разхождат с часове по шосето за Самоков, за да не навредят на доброто име на момичето, и си шепнат любовни думи. Очевидно Маня е по-увлечената във връзката им. Когато Дебелянов разбира от сестра си, че г-ца М. иска да се венчае с него в Горна баня, поетът отговаря: „Не е тая работа за мене... Когато се обичат, не трябва да се свързват с веригите на брака! Раждай деца, плътско - това опошлява любовта!...“ Кой знае как би завършил техният роман, ако близките на Маня, научили за тайните им срещи, не я бяха изпратили спешно в Германия да следва театрално изкуство. През 1917 г. Маня снима първия си филм, омъжва се за прочутия режисьор Манфред Ноа и до 1926 г. участва в над 35 ленти от немското нямо кино. Българката става световна звезда! Влюбчивият Дебелянов и в чувствата си подхожда, както в безпаметното си пиянство - на принципа „клин клин избива“, и не след дълго има друга муза.

Едва в школата за запасни офицери в Княжево, малко преди за замине на фронта, където ще срещне фаталния си куршум, поетът осъзнава, че повечето му романтични увлечения са били преди всичко любови на духа и твърде малко са стигнали до наслада за плътта. (Затова и често прибягвал до услугите на проститутки, както свидетелстват от близкото му обкръжение).

Най-дългата му връзка е с „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“ - учителката Иванка Дерменджийска. Любовта им продължава 13 години, през които едва ли са се виждали 13 пъти, но непрекъснато си пишат писма, разменят си книги, които са им направили впечатление, и споделят чувствата си. Девойката е три години по-млада от Димчо и го очарова със стройната си фигура, с любовта си към литературата и разбирането на стиховете му. Тя е още гимназистка, когато поетът й се врича във вярност. Чувствата им са споделени, но невъзможни. За да прекъснат общуването й с пройдохата поет, близките й я изпращат да учи в Швейцария. Когато се завръща, Дерменджийска става учителка в Ихтиман. Срещите на двамата влюбени са вгорчени от клюкарите, които виждат „липса на морал“ в това младата даскалица да се среща с мъж, който не й е официален годеник. В патриархалното градско общество от началото на ХХ век една образована млада дама лесно е можела да изгуби доброто си име. Те си уреждат срещи в София или в Ихтиман, колкото да се зърнат отдалеч, но доста от тях не успяват да се осъществят. Това поражда огорчение и усещане за неразбиране и у двамата, но сякаш Димчо е по-обиден от предпазливостта на Иванка. Любовта им донякъде напомня изпепеляващите и забранени чувства на Яворов и Мина. Голяма част от писмата им са запазени благодарение на близките на поета. Самата Иванка грижливо е криела съкровените му мисли от роднините си. Любовната лирика на Дебелянов, която той създава, възпявайки чувствата си към Дерменджийска, се лута между радостта, неудържимия възторг и мрачната скръб от временните разочарования. Поетът й пише до последните си дни на фронта и я нарича „слънце на моята пролет“. В едно от тях между редовете става ясно защо той не се решава на любовно признание: възпира го съзнанието, че няма право да въвлича любимата си в живот, лишен както от материална сигурност, така и от ясно бъдеще: „Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможност да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето…“
Иванка остава „стара мома“. Омъжва се на 26 г. чак след смъртта на Дебелянов за своя колега, учител по литература, Недьо Горинов от Панагюрище.

Другите две любови на нежния лирик завършват още по-трагично. Елегията „Аз искам да те помня все така“, над която тегне сянката на безжалостната и неотвратима раздяла, е посветена на Звънчето - учителката Мара Василева, която умира от туберкулоза. Двамата се запознават в София. Тя е ученичка - хубава, черноока, със загадъчен поглед и звънлив глас (откъдето й прякорът, който й измисля Димчо). Баща й е разсилен, а мъничката им къщурка се белее над изровените стръмнини над Военното училище. Младите се срещат тайно от родителите на Мара. Точно вечерта срещу Възкресение момичето не отива с тях на черква, а чака Дебелянов, притулено зад голямата акация в дъното на двора. Влюбените се отдават на задъхани ласки и унесени, не чуват заглъхващия звън на камбаните. Гласовете на родителите й изненадват и двамата. Сбогуват се набързо и той хуква. В тъмното не вижда зейнала яма и пада в нея. Изкълчва лошо крака си. Няколко дни му се налага да лежи, докато приятелите му се шегуват с любовните му премеждия. На Мара Димчо не споменава нищо. Скоро обаче красивата девойка завършва училище и заминава да учителства в Козлодуй. Три години разменят писма и се радват на редките си срещи. Сестрата на Дебелянов по-късно разказва: „Той по цели часове ми говореше за нея и й посвети много от стихотворенията си.“ Затова и разривът е катастрофален. Поетът получава поредния плик от любимата си, но... писмото вътре не е за него. Оказва се, че Мария си пише не само с Димчо, а и с друг ухажор и фатално е разменила пликовете. Така Дебелянов прочита посланието до съперника, за чието съществуване дори не подозира. Илюзиите му за споделена и чиста любов са разбити. Той се бои да сподели чувствата си с приятели, за да не му се подиграват, и ги излива в стихове. Така се раждат някои от неповторимите му елегии. Мара го атакува с извинителни писма, но Димчо е непреклонен. Не след дълго научава страшна вест. Бившата му възлюблена се е разболяла от скоротечна туберкулоза. Ужасен, той забравя обидата и хуква към нея. Будува край леглото й, целува й ръцете, чете й стихове, а после с часове броди сам. Мара умира трагично млада. Отдушникът му е стихотворението „Черна песен“. Сред книгите й сестра й намира писмо от Димчо: „Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам…“

И това не е последният път, когато смъртта му отнема любимата жена. Това е прокоба, която продължава да го преследва. Друга негова любима - Елена Петрунова, която всички наричат на галено Пина, пък е застреляна от баща й. Димчо и приятелят му Константин Константинов са квартиранти в дома на командира на Шести пехотен Търновски полк - полковник Петър Петрунов, близо до днешното кино „Одеон“. Съпругата му е починала и го е оставила с една пораснала дъщеря и още четири по-малки деца. Елена е студентка по френска филология и е изключително привлекателна с къдравите си коси и тъмни очи, които „закачливо сноват наоколо“, както я описва Дебелянов. Той е безнадеждно влюбен, докато тя приема благосклонно ухажванията му, но сърцето й принадлежи на бъдещия професор по право Любомир Владикин. Стихове, писъмца, въздишки, непохватни комплименти - Димчо включва целия си любовен арсенал в чувствата си към красивата хазяйка, докато една вечер не заварва цялата къща осветена и заобиколена от стражари. Бащата застрелял спящата си най-голяма дъщеря в сърцето и после посегнал и на себе си. В същата стая спяла тригодишната му най-малка щерка, а в съседната - другите три момичета. Из София се раздиплят две основни версии. Едната, лансирана от вестник „Народен глас“, е, че полковникът убил Елена заради греховните си чувства към нея.

Заради тази измислица състудентите на момичето изкупили целия тираж на изданието и го изгорили публично. Втората версия е и хипотезата на полицията - военният в невъзможност да се справи с отглеждането на децата си пожелал да се ожени. Най-голямата му дъщеря била твърдо против заради паметта на майка си. В безизходица той грабнал револвера. Поетът първи влиза в стаята, където лежи мъртвото момиче, и тази ужасяваща картина месеци наред смущава сънищата му. Премества се в друга квартира и там нощно време завързва крака си за леглото, за да не посегне на живота си. Според изследователите му на Елена Петрунова е посветено и стихотворението му „Помниш ли, помниш ли тихия двор,тихият двор с белоцветните вишни?…“. Димчо бил толкова потресен, че с неколцина приятели се отдал на двудневен запой, при който само пиел, мълчал и ридаел: „Умря една светица!“ По-късно, когато излиза преводът му на изтънчения еротичен роман „Афродита“ от френския писател Пиер Луис, посвещението е „На една покойница - обещаният дар. Преводачът“.

Из първото любовно писмо на Димчо до Иванка:

…Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа - тя е изкупена с толкоз много душевни мъки. Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди. Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе. Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб. Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.
Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.
…Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов… Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!