Сава Огнянов се влюбва в жена си, когато тя е на 13

Магдалена Гигова

Когато вижда за първи път бъдещата си съпруга Жозефина, звездата на Народния театър Сава Огнянов вече е на 30, а дъщерята на чешкия режисьор Йозеф Шмаха е 13-годишна лудетина. Макар и зрял мъж, актьорът е увлечен по отраканото и начетено момиче, а и то му показва, че не е безразлично към него. Винаги по европейски елегантен, висок, с изсечени черти и дълбок като бездна глас Огнянов е блян за всяка ученичка в София. В началото родителите на Жозефина гледат с насмешка на детинското й (според тях увлечение), но любовта се разпалва неконтролируемо като горски пожар.

Как се стига до изпепеляващите чувства? Баща й, чешкият актьор и режисьор Йозеф Шмаха, е поканен да стане първият главен артистичен директор на Народния театър. Михаил Арнаудов избира 56-годишния майстор на сцената по препоръка на министъра на просвещението проф. Иван Шишманов. Той се спира на него, тъй като е „най-демократичният и най-прогресивният театрал в пределите на Австро-Унгария“. През 1904 г. новата сграда на Народния театър още е в строеж, представленията се изнасят в „Славянска беседа“. Шмаха ходи на уроци по български, докато е в Прага, но когато пристига в „голямото турско село“, както нарича в писмата си София, се оказва, че не може да общува с артистите. Огнянов е следвал две години архитектура в Мюнхен със стипендия от родствениците на майка си Евлоги и Христо Георгиеви, преди да се отдаде на ученическата си страст - театъра. Прехвърля се в драматичната студия на Ото Кьоних, после учи две години в театралната школа на Емануил Райхер в Берлин. Сава свободно говори немски, превежда на Шмаха и е чест гост в дома му. Чехът е едновременно очарован от напредъка на младата българска столица и ужасен от някои местни нрави. Той се диви искрено на автомобилите, с които се разнасят писмата, на електрическите трамваи, на широките булеварди. Изненадан е да види, че държавата вече има парламент, гарнизонни войски, университет, академия на науките, рисувално училище, зоологическа градина, че дори и недостроен Народен театър. Но според писмата на Шмаха „най-непонятното нещо в тази красива страна, която толкова бързо е дръпнала напред, са българските тоалетни. Влезеш ли в тях, висваш над някаква пропаст...“. Въпреки това той извиква при себе си жена си Мария Терезия и дъщерята Жозефина. През 1906 г. те пристигат в красивия и просторен дом, отпуснат на Йозеф от софийското кметство - къща на ъгъла на улиците „Иван Вазов“ и „Васил Левски“, която съществува и до днес зад дувара на иранското посолство.

Първоначално заради немския, а после и покрай красивата дъщеря на режисьора Сава Огнянов е чест гост в сецесионовата сграда. Впечатлителното момиче, което се занимава с музика, се увлича по екзотичната външност на актьора и го свързва с образите на велики любовници, които играе на сцената. Писателят и художествен критик Вичо Иванов го описва в спомените си като „мургав цвят, миндалови очи с особен блясък, с екзотични устни, високо чело“.

Родителите на Жозефина са в ужас, че влюбената им дъщеря ще се омъжи и ще пожелае да остане в България. За тях е смущаваща и възрастовата разлика от 17 години. Смятат, че е прекалено малка за любовна връзка. Няма при кого да я върнат в Прага и решават да я отдалечат от София, като я изпратят във Варна в дома на адвоката Мутафов. За късмет на влюбените съпругата на юриста е роднина на Огнянов и вместо да бди над целомъдрието на Жозефина, тя играе ролята на дойката в българската версия на „Ромео и Жулиета“. Любовните писма на немски летят между София и Варна под благосклонния й поглед. Неспособни да се противопоставят на силните чувства, родителите на момичето с неохота дават съгласието си. Когато през 1908 г. застава пред олтара, Жозефина едва е навършила 16. За да държат под око брака им, Йозеф Шмаха и съпругата му канят младоженците да живеят при тях.

Напук на злите прокоби двамата са щастливи с онази особена хармония, характерна единствено за хората, открили своята половинка. Цяла София говори за Сава и Жозефина. Те са една от най-стабилните артистични двойки, които никога не се заместват в клюки. Всички усилия да ги забъркат в скандали и измислени изневери не успяват да ги докоснат. Младата съпруга следва половинката си при всичките му гастроли из Европа. През 1910 г. Огнянов е поканен в Пражкия театър да играе коронната си роля д-р Ранк в „Нора“ на Ибсен. През есента на същата година отличният му немски му отваря завесите на театъри във Виена, Берлин и Мюнхен. Следват Париж и Москва. В руската столица Сава се запознава със Станиславски, Немирович-Данченко, Качалов, Олга Книпер-Чехова. Новите знания му дават куража да се изявява и като режисьор в Народния театър.

Родителите на Жозефина се връщат в Прага и не след дълго майка й предава Богу дух. Разбира се, сплетниците твърдят, че не е понесла тревогите около ранния брак на дъщеря си. Започва Първата световна война и младата г-жа Огнянова не успява да си вземе последно сбогом с баща си, който си отива през 1914 г. Тя е бременна с първото дете и не може да пътува през разлюляната от политически трусове Европа. Робувайки на българското поверие, че първородна рожба не се кръщава на покойник, влюбените наричат дъщеря си Жозефина - не само на майка й, а и завоалирано почитат дядо й Йозеф.

Сава Огнянов е велик на сцената и крайно непрактичен извън нея. Първоначално това не пречи на любовта им, дори след появата на детето. Семейството няма собствен дом и живее под наем. „В живота си беше толкова добър и наивен, че дори квартира си нямаше. Сарафов го взе под свое покровителство и винаги, когато ходеше да издейства някоя привилегия за себе си, изискваше я и за Огнянов“, спомня си актрисата Зорка Йорданова. Когато Кръстьо урежда за приятеля си по повод 25-годишнината му на сцената на Народния театър от Столичната община да му дадат парцел да си построи къща малко над днешния пл. „Журналист“, Сава отказва. Той не желае да робува на вещи и имоти - „Чувството е всичко: както в живота, така и в изкуството“. Комичен е споменът, който големият актьор е оставил у помощник-режисьора Ани Дамянова: „Дикцията му беше съвършена. Когато от сцената казваше „Ню Йорк“, „К“-то оттекваше до последния ред на втори балкон. В живота, обаче, леко фъфлеше и съм го запомнила с фразата „Дай пет лева до заплата“.“

Постепенно житейските несгоди и прекалено бохемската природа нащърбват семейното щастие. Разривът идва, след като загива двегодишният им син Петър. В мъката си двамата започват да се обвиняват взаимно. Скандалите стават всекидневие, подозират се в изневяра. Жозефина се отдава на певческата си кариера. През 1918 г. тя има феноменален успех като първата изпълнителка на главната роля в „Царицата на чардаша“ от Имре Калман в България. Богатият алт и физическата й красота карат един от музикалните критици възторжено да възкликне: „Мъжете пият шампанско от обувката й!“. Сава Огнянов пък през 1920 г. заминава за Италия, където изпълнява главната роля във филма „Отец Савелий“ - на революционера д-р Коло. За разлика от другите му пътувания този път Жозефина не го придружава заради ангажименинте си в оперетния „Свободен театър“. Публиката и критиците харесват изпълнението му на големия екран, но със семейният живот е свършено. Двамата решават да се разведат. Тя остава в квартирата с шестгодишната им дъщеричка, а той взема в един куфар единствено пиесите и дрехите си. Напук на приказките, че дъщерята на Йозеф Шмаха ще се върне в Чехия, където все още помнят заслугите на баща й, Жозефина остава в България и за първи път от десетилетия вижда родната си Прага чак през 1956 г.

Сава Огнянов живее като аскет, но очевидно чувствата помежду им не са съвсем изтляли. Години по-късно започват отново да се виждат и обмислят да заживеят отново под един покрив, твърди дъщеря им Жозефина Огнянова-Темелкова пред сп. „Тема“. Изпреварва ги смъртта. Актьорът получава сърдечен удар и на 22 март 1933 г. умира на 57-годишна възраст. 

В ергенската му квартира на ул. „Шейново“ близките откриват почти монашеска обстановка - легло, етажерка с томчета на Гьоте, Шилер, Шекспир и Сервантес в оригинал. В гардероба му има само няколко костюма, но много елегантни и по последна мода. На масата е разтворен „Фауст“. Сава Огнянов не доживява да изпълни лелеяната от него роля на Мефистофел.

Актьорът има закачка с щерката на Христо Ботев

Съдбата на Сава Огнянов е белязана с неизменна връзка с Христо Ботев. Майката на актьора Мария (Мина) Пулиева Горанова се крие зад лаконичното, но страстно „Посветено на г-ца М. И. Г-ва“, написано от поета революционер над стихотворението му „До моето първо либе“. Според внучката на Венета Ботева - Венета Рашева-Божинова, на същата гласовита карловка са посветени „Ней“ и „Пристанала“. Мария и Христо се познават от деца, защото са роднини по майчина линия, а и тя е ученичка на баща му даскал Ботьо. Чувствата им избухват, когато Горанова се завръща от Прага, където е завършила с отличие консерваторията на издръжка на роднините си, меценатите Евлоги и Христо Георгиеви. Ботев признава в статията си „Примери от турско правосъдие“ (вестник „Дума на българските емигранти“ 1871 г.), че в Калофер била неговата изгора и там се породила у него „страстна любов, която тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба...“.

Клюкарите често намекват, че Сава Огнянов е незаконен син на поета, но това е практически невъзможно, защото той се ражда два месеца преди дъщерята на Ботев - Иванка. Христо е със семейството си в Букурещ, а Мина живее в Кюстенджа с богатия си съпруг, търговеца от Котел Петър Огнянов, за когото е омъжена насила. Животът на Мария е охолен, но тъжен. След венчавката никой повече не я е чувал да пее. Не е тананикала дори над люлката на първия си син, бъдещия актьор от Народния театър.

Гримаса на съдбата е, че първата любов на Сава Огнянов е дъщерята на Христо Ботев - Иванка. Двамата се ухажват деликатно и разменят безброй любовни писма, докато той е студент в Германия. По-късно в София тя не пропуска негова премиера в театъра, а той говори на всеослушание с любов и възторг за нея. Майка й Венета обаче е категорична, че между тях не може да има нищо, докато актьорът не зареже сцената и не завърши архитектурата, която следвал... на издръжка на Евлоги и Христо Георгиеви. Зли едици твърдят, че атавистична ревност е причината вдовицата на Ботев да не даде щерка си на първото либе на мъжа си. Иванка се подчинява на майчината воля и през 1906 г. се омъжва за „по-перспективния“ д-р Стоян Христов. Тя е завършила висшето си образование в Женева и чака първото си дете, когато умира от неизяснена инфекция на гърлото.

Дъщерята на Сава Огнянов - Жозефина Огнянова-Темелкова, която си отива от живота преди няколко години, до края си разказва как в дома им на ъгъла на бул. „Васил Левски“ и ул. „Граф Игнатиев“ като реликва съхраняват томче със стихове на Ботев на френски. То е подарък от Иванка за актьора. Римуваното й посвещение е придружено със саморъчен подпис. Книгата изчезва под руините след голямата бомбардировка през 1944 г.

Оправя дикцията си като в „Речта на краля“

Упражненията по техника на говора, които осигуриха „Оскар“ на Колин Фърт във филма „Речта на краля“, са помогнали на Сава Огнянов да оправи скороговорката си на сцената.

Пред биографа си проф. Пенчо Пенев актьорът споделя, че е взел твърде присърце унижощителната критика във вестник „Пряпорец“, която направо съсипва първото му изпълнение на родна сцена, след като се връща от странство. „Този пък актьорин, дето играеше младежа в представлението, говореше толкова бързо, толкова неразбрано, че ми идеше да вдигна стола, на който седях, и да го запофуча на сцената по този изпълнител на една от най-главните роли!“

Абмициозният Огнянов се сепва: „Ха да те видим, Сава?! Може ли да бъдеш втори Демостен? Че като се затвори моя милост в стаята си (тогава живеех на „Партиарх Евтимий“ до „Граф Игнатиев“, къщата на един подполковник), че по десет часа на ден: упражнения на глас, на букви, срички, думи, изречения и цели тиради на хекзаметрови стихове. С такава неумора и настървение правех тези десетчасови упражнения, че инак много добрият ми хазяин най-сетне се принуди направо да ме изпъди, за да му затихне къщата!“
През целия си живот Огнянов не се осланя на великолепните си природни данни - глас, фигура, пластика, музикалност, а прави упражнения по дикция и правоговор всеки ден, извайва жестовете и вниква във всеки образ.  

Раковски се сгодява за туркиня, за да обере баща й

С парите революционерът купува униформи и оръжие за четата си

 Магдалена ГИГОВА

За потомците Георги Стойков Раковски е революционер, борец против турското робство, създател на Първата българска легия или просто улица в София. Но зад обвития му с патриотичен тюл образ се крие личността на суетен хубавец и голям палавник, що се отнася до жените. Сочните му любовни истории, които съвременниците му с наслада разпространяват, често вървят на ръба на истината, но накрая и той си намира майстора и пада в любовен капан. Раковски брани обществения си авторитет с мълчание. Революционерът упорито отказва да разкрива похожденията си в писмата и автобиографиите си. Пристрастията му към девойки на име Елисавета и Ирина са вплетени в писаните от него акростихове (при тях първите букви на всеки ред образуват названия или фрази - б.а.).

Но романтичните пориви бледнеят пред една история почти като на кино. Раковски крои планове за въоръжено въстание и пише на приятеля си Йосиф Дайнелов в Белград, че му трябват много пари, за да създаде „юнашко движение“ в Стара планина. Мечтата му е мащабна - да поведе 500 000 въоръжени мъже срещу султана. Но за това трябват средства. И той се хвърля в рискована авантюра. Изследователката Десислава Пенева пише, че през 1850 г. Раковски влиза в съдружие с Мустафа паша да откупят за огромната сума от 800 000 гроша данъците на пловдивския панаир. Финансовата операция претърпява пълен крах, а беят е потънал в дългове, защото идеята е била от българина, а финансирането - от турския му съдружник. Заради борчовете, които Раковски не можел да върне, Мустафа го вкарва за три месеца в затвора. Той обаче се измъква от правосъдието и бяга чак в Белград. Задлъжнелият паша не се отказва да преследва недобросъвестния си партньор, за да го даде под съд. Приятелят на Раковски Иван Адженов разказва, че за да омилостиви турчина, се съгласява да се ожени за дъщеря му.

Красивата девойка се влюбила в революционера още когато двамата с баща й крояли планове за забогатяване. Тя се опълчила на татко си и казала, че иска Георги и никой друг за съпруг. Иначе щяла да се удави в Босфора или да остане стара мома. В безизходица Мустафа паша заявил на Раковски, че ще му опрости дълговете, ако се потурчи и вземе щерка му за жена. Дори обещал да му уреди държавна служба в Цариград. Георги уж се съгласил, но с условие да мине под венчило, когато приключи Кримската война. Турчинът добросъвестно изпълнил своята част от уговорката. Не само замижал за дълговете на бъдещия зет, ами го назначил за „терджуманин“ - преводач при видинския паша, защото говорел няколко езика. Тайното намерение на Раковски обаче било не да надява брачни окови с ханъмата, ами да шпионира в полза на Русия като секретар в турския военен съвет. Явно не бил добър в тайните дела, защото е заловен и изпратен под конвой в Цариград, където го очаквало смъртно наказание. По пътя Раковски се сетил, че може да използва общественото положение на Мустафа паша, и се затръшкал, че дъщеря му ще остане стара мома, ако мъжът й вместо на венчило отиде на бесило. Така пред султана наред с руския шпионин се изправил и злополучният кандидат-тъст и измолил за хатъра на дъщеря си свобода за гяурина. А за да не му се изплъзне отново, го завел направо в дома си.

За да увери спасителя си в искрените си намерения спрямо щерка му и да приспи бдителността на турските власти, Раковски редовно ходел на джамия. Било по време на рамазана и стриктно изпълнявал законите на мюсюлманската религия. Той бил запознат с нея покрай близостта си с дервишката секта бекташи. Приготовленията за сватбата вървели усилено с цялата източната разточителност. „Раковски - млад, хубавец, сърдцат, гиздаво применен, пълнел очите на хубавата мома друговерка“, пишат съвременниците му.

Около него се суетели бейските слуги. Вземали му мерки за дрехи по последна мода, та с тях Георги да изглежда „салтанатлия“, угаждали на всичките му прищевки в очакване на байрама, за когато била насрочена сватбата. Докато Мустафа бей се радва, че щерка му ще вземе представителен и учен мъж, който владее езици, Раковски подготвя бягството си. Той вече бил спастрил няколкото кесии с жълтици, дадени му от бея за самочувствие. С тях поръчва на абаджийския еснаф в Цариград да ушият 12 ката четнически униформи, да купят дузина пищови и ножове. Ден преди потурчването всичко е готово. Пашата показва на зетя диамантените пръстени, които ще подари на младото семейство, и златната диадема за косите на невестата. На сутринта на първия ден от байрама в дома на бея настава паника. Всички чакат годеника, а него го няма. В началото решават, че се е успал, после - че е отишъл на баня преди сватбата или на бръснар. Никой не може да повярва, че е избягал. Чак когато виждат, че е взел не само багажа си, ами и ценностите на турската фамилия, младоженските пръстени и гиздилата на булката, пращат заптиетата да претърсват целия Цариград, защото годеницата пищи и се тръшка неутешима. Междувременно Раковски се крие първо в една арменска къща, а после в българската църква. Напразно глашатаи крещят по улиците: „Дето е Раковски, да излезе, защото, ако го уловят, всички в къщата, дето го крие, ще бъдат живи изгорени!“ Преоблечен като мома, с помощта на абаджиите Георги се измъква от турската столица. След него тръгват и момчетата от еснафа, за да станат негови четници. Облечени в новите си униформи, те побиват байрак в Стара планина, а след няколко сражения заминават в Сърбия. В Белград през 1862 г. Раковски създава и ръководи Първата българска легия. На 3 юни същата година избухва очакваният въоръжен сблъсък между турци и сърби. Легията веднага се включва в боевете, но скоро сръбското правителство се помирява с турското и настоява българинът да разпусне войниците си. Тогава Раковски ражда нова патриотична идея и решава да създаде съюз на балканските християнски народи срещу Османската империя. При тази негова мисия се заражда най-красивата му любовна история. Чувствата го връхлитат в Атина през 1963 г. Той среща там Фросо, втората дъщеря на хаджи Христо Българина. Майка й била приела християнството туркиня, а баща й е герой от Гръцката завера. След създаването на гръцкото кралство той служи в кавалерията и е любимият телохранител на крал Отон І до смъртта си. Приживе хаджи Христо имал огромно влияние в политическите среди заради заслугите си и като славянски представител е избран за депутат в Народното събрание на Гърция. Дъщеря му Фросо била „мома завидна, благовъзпитана, със солидно образование, миловидна, кротка, сериозна и привлекателна“. Но Марко Балабанов, който по това време бил адютант на Раковски, гледал скептично на влюбения си шеф. Георги“броял вече 40 пролети“, а и не изглеждал „ерген със свойства за задомяване гдето и да е“. Чувствата обаче избуявали в сърцето на стария ерген и посещенията му в дома на хаджи Христови зачестили, придружени „със скромни подаръци, безбройни вежливости и тънки внимателности“. Разходките с файтон извън Атина са чест ритуал за влюбените, а на един пищен прием котленецът обявява, че двамата са сгодени и са разменили портретите си. Намеренията на Раковски очевидно били сериозни. Той се кълнял пред Балабанов, че щом се понареди в Белград или Букурещ, ще се върне в Атина, за да се венчае и да отведе съпругата си. Дипломатическите му задачи от сръбското правителство го върнали в Белград, но той натоварил приятеля си Марко да го информира за случващото се в дома на любимата му Фросо. Георги дори взел 14-годишния брат на годеницата си, за да го препоръча на сръбския или на черногорския княз за обучение. В началото той често изпраща в писмата си и стихове: Очи твои нежно ми сърце уязвиха! Всяка минута душа моя тръпти силно, само твое лице ище, плаче умилно! Как, ах, люто почнах от любов да страдая и нищо друго на свят веке не желая!...  След време обаче пликовете пристигат все по-рядко, а нарежданията към Балабанов са да дава мъгляви обещания за сватбата с Фросо. Дословното му послание е доста завоалирано: „Ако старобългарският бял бог изпрати по-добри дни за България, то и в сърцето на горските самодиви ще разцъфне цветът на веселието и любовта.“ Отдалечен от годеницата си, Раковски започва да твърди, че най-силно е влюбен в народа си. Фросо никога не забравя красивия и елегантен българин. Когато той умира, тя не може да го прежали и месец по-късно си отива от живота. Очевидно Раковски понякога се е замислял за сватба, защото, докато боледува от туберкулоза в клиниката на братя Мустакови в Букурещ, споделя със сестра си Неша: „А какви ли сватби са ставали преди, кога е имало Българско царство? Как е бил украсен младоженецът войвода? И на какъв ли кон е яздил! А какво ли гордо знаме е носил!“

Красив и разточителен

За разлика от едновремешните мъже Раковски държал на външния си вид. За образа му на конте вероятно е допринесъл и престоят му в Марсилия през 1843 г.. Там Георги навлиза в тънкостите на европейската галантност. Затова и присъствието му в обществото буди нескрито възхищение не само у дамите. То идва не само от романтичното му излъчване на революционер, но и от овладяната куртоазия на джентълмен. В спомените си Васил Д. Стоянов го описва картинно: „Раковски беше почти винаги весел и в обществото, особено гдето имаше госпожи, твърде забавителен и закачка. На драго сърце приказваше за своя живот. Говорът му беше гладък, приятен, привлекателен и убедителен... С една реч: Раковски беше извънредно надарен.“

Адютантът му Марко Балабанов свидетелства, че революционерът обичал „салтаната“. Помощникът му Иван Касабов пък открито го обвинява, че харчи народни пари, за да води разгулен живот. Със средства от революционната каса си купил файтон, два лъскави жребеца, ушил си пищна униформа: „Отива например на разходка в Топчидере (Белград), туря на коне по двама да вървят пред колата му, а други двама подир колата - с княжески конвой!“, възмущава се Касабов. А Раковски му отговаря, че само така ще завоюва уважението на хората и ще ги увлече след себе си.

Панайот Хитов: Движеше се с файтон из Букурещ с по една на всяко коляно

Симеон Радев е член на ВМРО от 16-годишен, заклет е лично от Гоце Делчев и е въвлечен в борбата за освобождение на Македония. Ето какво пише дипломатът и писател в спомените си: „Конгрес на Вътрешната македонска организация в София, нейде към началото на века. Борис Сарафов трябва да даде отчет за някакви изразходвани от него във Виена суми - обвиняват го, че е изхарчил пари не само за преки цели на организацията, а и с леки жени например. Сарафов става и заявява самоуверено: „Може и да съм изхарчил нещо повече. Аз чиляк убих за тия пари. Не давам обяснения за частния си живот!“

В настъпилата пауза Симеон Радев чува зад себе си един дълбок бас, някой желае очевидно да подкрепи Сарафова: „Е-хе-е, да бяхте видели навремето бача си Раковски как се движеше понякога с файтон из Букурещ - с по една на всяко коляно! Какво му връзвате толкоз кусур на Сарафов!“ Авторът на „Строители на съвременна България“ се обръща в посока на гласа. Няколко реда зад него седи набит възрастен мъж с „ястъклия мустаци”“. Радев го пита: „Ваша милост кой бяхте?“ „Панайот Хитов“, отвръща мустаклията.

Тейко му: Подсмиват ми се и котленските кучета

Запазено е писмо на бащата на Раковски Стойко Попович от 10.ІХ.1849 г., в което гълчи непостоянния си син. Заради революционната си дейност Георги на 26 г. попада в русенския затвор. Успява да избяга и се установява в Цариград под чуждо име. Представя се за адвокат и търговец. Баща му обаче е много притеснен за буйното си чедо. Иска да го задоми, за да се кротне. Само за да успокои татко си, Раковски заръчва да му дири невеста в Котел. Той взема нещата присърце и се уговаря с родителите на Райна - хубава, къщовница и с чеиз. Времето обаче минава, комитата се е запилял по освободителни дела, а горкото момиче само подпитва кога годеникът му ще го извика при себе си в Цариград. Тогава Стойко Попович пише разгневен: „Да ходя аз стар чиляк да ти диря мома... и я намерих, пък подир малко време що се чу за вас? Че си си намерил мома на Цариград и си са уженил. Сетне чувам пак, че си щял да са жениш на Филибе. Аз какво да правя, ни зная, какво да правя, а бе, синко? Аз не мога те насили, или тука са ожени, или там, то е на твоя воля... Ами чловечищината... синко? Ти... фана къща на Фенер, та похарчихте толкова нещо, и си фана една руспия (от уруспия - лека жена, тур.), та похарчи и зарад нея... пък баща ти нека му се подсмиват в Котел по каветата котленските кучета, и да не мога да изляза по между двама хора ябанджии...“

Левски посвещава любовна песен на монахиня

Сестра Евгения превързва раните на Апостола, плете му ръкавици и му пише писмата

Магдалена Гигова

                       Снимката, която Левски подарява на любимата си.

                                        Монахинята Евгения (вляво) 

Васил Левски, 142 години от чието обесване честваме на 19 февруари, е канонизиран в сърцата на всички българи, но малцина от тях знаят, че той не е бил само отдаден на отечеството революционер, ами е носил нежна и поетична душа. За да не нащърби ореола му на Апостол на свободата, от когото току-що освободената родина се нуждае като пример за подражание, дори Захарий Стоянов не дръзва да напише в биографията му, че и той е обичал жена и е бил обичан. И далеч не е бил светец.

Васил Иванов Кунчев - строен, русокос и синеок, още от юноша будел трепети у карловските моми. Ангелогласният дякон събирал в църквата богомолки, които се любували както на чистите му трели, така и на красивото му лице. Макар да се задявал с песни и закачки по тлаки и седенки, Левски се влюбва истински чак в Белград през 1867 година, когато се записва във Втората българска легия на Георги Раковски. Съхранените документи и свидетелства на съвременници дават противоречиви сведения за първата им среща, но Васил вижда Ана Бояджиева в една августовска вечер. Той се връща от белградската махала Врачар, известна с оръжейните си работилници, когато се сблъсква на улицата със светлооката калоферка. Според покойния проф. Дойно Дойнов, дългогодишен председател на фондация „Васил Левски“, тя е родена вероятно между 1848 и 1850 г. - десетина години по-млада от Апостола. Ана е втората от седемте дъщери на майстора бояджия Иван Томов. След местното девическо школо става послушница в калоферския метох „Рождество Христово“. Девойката отива да учи богословие в Сръбско и е увлечена от патриотичните идеи. В Белград не е първата им среща. Няколко месеца по-рано напетият революционер зърва случайно младото момиче в родното Карлово, където то е на гости при роднини. По онова време Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов и се е измъкнал да види домашните си. Ана също е забелязала с крайчеца на окото си влюбените му погледи, но патриархалните нрави не им позволяват да се заговорят без посредничеството на по-възрастни родственици. В Белград ги няма свахите, които да ги одумват, затова Левски събира кураж и спира Ана на улицата. Приказват си цяла вечер със сладкото усещане, че сякаш са близки от години. Васил й признава най-съкровената си мечта - да постъпи във военното училище, за да може да се бори за свободата на родината си. Но тъгата обзема влюбените с всеки изминал час - девойката е станала монахиня още в Калофер. В началото е послушница, но когато по-голямата й сестра София решава да изостави монашеството, за да се ожени (по гримаса на съдбата за близък роднина на Левски), тя постъпва в манастира на нейното място. Затова Ана Бояджиева настоява любимият й да се обръща съм нея с църковното й име - Евгения.
Дори монашеството не успява да попречи на влюбените да се срещат при всеки удобен случай. Васил й подарява своя снимка с четническа униформа и със сабя. Момичето се чуди как да му върне жеста. По онова време не е прието „невестите на Бога“ да се снимат. Заради лютата зима Евгения решава да му изплете топли ръкавици. Подаръкът й идва точно навреме. Левски е претърпял неуспешна операция от апандисит, раната непрекъснато се инфектира и монахинята, която има познания на милосърдна сестра, често се грижи за здравето му. Проф. Дойнов твърди, че тя само е превързвала раната му, но проф. Божидар Димитров е убеден, че между тях е имало споделена любов. Потвърждение на това дава и Васил Караиванов. Той е син на сестрата на Евгения - София Бояджиева. В спомените си е категоричен, че в Белград „отношенията им стават сърдечни“. „Упорито Левски понасял тежката участ на беден емигрант, но може би близостта на Евгения му давала сили - споделя Караиванов. - Евгения, чийто почерк и образование надвишавали тези на Левски, често му пишела писмата. И той с удоволствие казвал, че си има секретар. Така в дни на лишения и революционен живот се започва една велика, забранена и от Бога любов, за да бъде забранена за цял живот...“
Ориста на двамата е такава, че тайните им чувства приживе остават такива и след кончината им. Следовниците на Апостола смятат, че една „греховна любов“ ще удари позорно клеймо върху светлата му личност. „Та той не е светец, а революционер, харамия, и това, че е бил влюбен, не разваля историческия му ореол“, категоричен е проф. Божидар Димитров.

Един от най-щастливите периоди от живота на Васил Левски (и със сигурност най-романтичният) е зимата и пролетта на 1868 г. Той посреща именния си ден с близки приятели и с любимата си Евгения. Организмът му е отслабнал от болестта, но сърцето му ликува, преизпълнено с любов. Идилията на кратките им срещи приключва на 5 май. Апостола целува за сбогом възлюбената си и поема със съратниците си към Влашко. Двамата успяват да си откраднат от съдбата още няколко срещи в Карлово, където монахинята е назначена за учителка. Там е още по-трудно да остават насаме, дори да разменят по някоя дума. Евгения се срива психически, когато с обесването на Левски мечтите й да бъдат заедно след освобождението на България рухват. Лъчът, който пронизва тъгата й е Санстефанският мирен договор, защото чрез него тя вижда реализирани идеалите на любимия си. Монахинята е назначена за директор на Девическия пансион в Ловеч. Завършва живота си в крайна бедност в Пловдив през 1912 г. До последните си дни тя е твърде пестелива в разказите за връзката си Апостола, но до края пази снимката му до леглото си.

В потвърждение на красивата любовна история Кирил Андровски цитира откритата от него любима песен на Левски „Одавна ли си, момне ле, калугерица“. Тя е весела и жизнерадостна, но когато човек знае за връзката му с монахинята, в нея зазвучават лирични и лични мотиви. Племенникът на Евгения Васил Караиванов е убеден, че Дякона я е посветил на сестрата на майка му:

- Одавна ли си, момне ле, калугерица?
- Не сам одавна, байно ле, нито отскоро.
Три години стават, байно ле,
четвърта кара,
откак се азе, байно ле, млада почерних.
- За кого носиш, момне ле, тез черни очи?
- Носа ги, носа, байно ле, за черна земя.
- За кого носиш, момне ле, таз тънка снага?
- Носа я, носа, байно ле, за черна земя.
- Черната земя, момне ле, сполай не казва,
сполай не казва, момне ле, нито се радва.
Я дай ги на мене, момне ле,
сполай да кажа,
сполай да кажа, момне ле,
и да им се радвам.

Дякона и жените

                                                                   Тодора Бакърджиева

„За Левски едва ли е било трудно да спечели сърцето на една жена“, твърди проф. Божидар Димитров. - По думите на всички, които са го срещали, той е хубав мъж, представителен, веднага привлича вниманието и предизвиква уважение. Да припомним физическата му сила и ловкост. Дори само външните му качества да се вземат предвид, имаме основание да вярваме, че може да впечатли една жена.“
Като природно надарен политик, Левски бързо е разбрал, че простодушните хорица, които трябва да увлече след себе си, ще му имат доверие, ако е спретнат и добре облечен. Затова сред разходите, вписани в прочутото му тефтерче, са и грошовете, броени за гребен.

Когато учителства във Войнягово, Дякона има закачка с красивата и работлива девойка Йова. Диана Славчева твърди, че чувствата му са споделени. Цялото село им се радва, когато на седянка той я подканя да изпеят заедно любимата му песен „Мари заискали се мома и момък“. Когато си тръгва, тя го изпраща със сълзи, а при едно от минаванията си през Войнягово той й донася гердан. Заради любовта си към Апостола Йова дълго отлага да се омъжи. Сякаш в негова памет тя държи синът й да се изучи за даскал, въпреки че мъжът й имал дюкян в София и настоявал да поеме търговията.
Левски очевидно е докоснал сърцата на хората във Войнягово. Когато научават вестта за смъртта му, камбаната на черквата бие на умряло дяла седмица. Всички жени в селото обличат траурни дрехи. Някои продължават да ги носят с години като единственото, което се белее, е „галустникът“ - малко парче плат на деколтето.
Историкът Данаил Кацев-Бурски, който проучва рода на Апостола, доказва, че около него винаги е имало жени, които са го подкрепяли. Най-ревностна съратничка в революционната му дейност е сестра му Яна Начева. Когато през 1864 г. той зарязва монашеството и остригва косата си, тя запазва кичур от нея. През 1907 г. го изпраща на министъра на народното просвещение, за да бъде съхранен за поколенията. Тази къдрица и днес можем да видим в музея. Малцина знаят обаче, че след освобождението от турско робство Яна изпада в такава унизителна оскъдица, че моли за помощ Народното събрание. Единствен Захарий Стоянов от старите съратници на Апостола се застъпва за нея и тя получава мизерна поборническа пенсия.

Сестрите Неда, Тота и Гана Тачеви от Карлово често укриват Левски в дома си. У тях той пази революционни документи. Легендата разказва, че често стои в стаята преоблечен като жена - ако някоя любопитна комшийка надникне през прозореца. Дякона дори грабвал хурката и започвал да преде, „улисан в работа“, когато някой външен се отбивал. Неда веднъж го преоблича като бременна булка, за да го изведе по видело от града. Тя самата се предрешавала като бабичка, за да подслушва разговорите на заптиетата и да разнася документи из Карлово. Друга тайна квартира в родния си град Апостола има в дома на Неда Маджарова и дъщеря й Мария. Ефросиния Цонева, Ана Кункова, Марийка Сиркова, Мария Ганева (която везе едно от знамената) са сред жените, помагали на Левски в правото му дело.

Тодора Бакърджиева от Казанлък пък влиза в историята с прякора Дългата коса. В пищния си кок тя крие важни революционни документи, а в турнюра (модерна по онова време възглавничка, която подвига отзад полата малко под кръста - б.а.) пренася оръжие през границата. Тодора успяла да внесе в Румъния сабята на Левски под дългите си поли. Тя се откачила и издрънчала, но турският граничар не заподозрял нищо, когато видял богатото й облекло и невъзмутимата й усмивка.

От очевидеца

Из „Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му“

Захарий Стояновъ, ПЛОВДИВЪ, 1883

Никакви любовни сцени нѣма да срещнатъ читателитѣ въ живота на Левски. Нѣма да срещнатъ тѣ затова, защото ги нѣма, а азъ отъ себе си не искахъ да ги създавамъ, не ложелахъ да правя фалшификация, защото ни единъ бунтовникъ не зная да се е лигавилъ съ „ахъ“ и „охъ“. Да се е пленилъ отъ черни очи, при всичко, че мнозина автори, когато захващатъ да описватъ нѣкой въстаникъ, срамъ ги е, ако тѣхниятъ херой остане така сухъ, безъ нѣжни погледи. Азъ казахъ за моя херой онова, което е положителна истина, и което е той вършилъ; а комуто се види грубо неговото поведение и характерътъ му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика.

Княз Кирил любил румънска принцеса, но не му я дали

Братът на Борис Трети крадял от наследствените бижута, за да ги дава на певицата Надя Ножарова

Магдалена ГИГОВА

Принцеса Илеана Румънска

 Княз Кирил Преславски

Цялото му име е Кирил Хайнрих Франц Лудвиг Антон Карл Филип, княз Преславски, княз на България, принц Сакс-Кобург и Гота, херцог на Саксония, но в двореца го наричат на галено „Кики“. За безкрайната върволица от любовници на малкия брат на цар Борис Трети в България се носят легенди. Дори се мълви, че „Кирил и Методий“ - единствената павирана от край до край улица в София в началото на ХХ век е застлана специално, та княз Кирил да не гази кал, докато отива с файтон или с пакарда си до публичния дом на мадам Цора и дъщеря й Хермина.

Когато след 9 септември 1944 г. братът на монарха е затворен в подземията на хотел „Славянска беседа“ на улица „Раковски“ и до него не успяват да се доберат нито снаха му царица Йоана, нито сестра му княгиня Надежда, по незнайно-вълшебен начин принцът получава колет с няколко ябълки и малко прегорели кюфтета. „Заподозрени“ са три дами, които са били близки с княза. Според догадките, които са неизяснени до ден днешен, храната може би е вкарана чрез подкупен милиционер от придворната дама Мария Петрова-Чомакова. Други подозират дългогодишна любовница на Кирил, известна с прякора си Соня Хени. Трети са убедени, че оперетната звезда Надя Ножарова е изпратила пари и инструкции от Монако, където живее след брака с втория си съпруг - испанския дипомат граф де Наваро. (По-късно Надя емигрира в Америка, където се омъжва за строителен магнат и притежава имоти за 100 млн. долара до смъртта си през април 2014 г. - б.а.) За романа между Ножарова и княз Кирил в София се носят легенди, а цар Борис често негодува, че брат му задига по някой накит от семейните бижута, защото изгората му обожава диаманти и рубини.

И докато върволицата любовници на княза бохем са любима тема за столичните клюкари, малцина знаят, че той наистина е бил увлечен по румънската принцеса Илеана. Тя е дъщеря на румънската кралица Мария Единбургска, чийто дворец в Балчик князът често посещава (до 1940 г. градът е на румънска територия) и е правнучка на британската кралица Виктория. Тоест хем близка роднина на княза, хем изключително походяща за синьокръвна съпруга. Младата дама също често му гостува в Евксиноград. През 1929-1930 г. Кирил и Илеана се срещат доста често и любовта им процъфтява. Двамата се запознават в Букурещ и си допадат, защото имат доста общи неща - произхождат от знатни семейства, чието благородство ги задължава да спазват доста условности, обичат природата и земеделието и на тях близките им не гледат особено сериозно. Според тях Илеана е прекалено предана на благотворителната си дейност, а Кирил е смешен с увлечението си по агрономството и автомобилните двигатели. Любовта им е толкова явна, че двете династии изпращат дипломати за уреждането на евентуален брак. Но обстоятелствата не покровителстват влюбените. След смъртта на румънския крал Фердинанд Първи на престола сяда братът на Илеана - Карол Втори. Той категорично й забранява да свърже живота си с княз Кирил. А принцесата е прекалено добре възпитана, за да избяга и да му пристане. Майка й Мария Единбургска също не може да помогне. Синът й – кралят, я е лишил от правото да взема самостоятелни решения. Причината е в слуховете, че Илеана е плод на извънбрачна връзка и не е дъщеря на румънския крал.

Дългогодишен и почти явен любовник на кралица Мария е министър-председателят на Румъния Барбу Щърбу. Аристократът е не само обект на страст, ами мъдър съветник, който й помага да завладее сърцата на поданиците си. Дъщеря им благородно е призната от краля, но синът му Карол не може да прости на майка си и прицелва своя гняв към Илеана. Като акт на отмъщение прекършва любовта й с Кирил и на 31 януари 1931 г. насила я омъжва за ерцхерцог Антон Австрийски, принц на Тоскана. Злобата на Карол Втори стига дотам, че забранява на сестра си да живее в Румъния, където хората я обожават заради доброто й сърце. Предлогът е, че населението никога няма да допусне един Хабсбург на родната си земя. Илеана и нежеланият й съпруг заживяват в Австрия. Тя наистина надживява с 46 години възлюбения си Кирил, който е убит от Народния съд като регент на невръстния Симеон, но участта й е скръбна.

По време на Втората световна война Илеана, вярна на доброто си сърце, открива болница за ранени в замъка „Зоненбург“ край Виена, докато съпругът й е мобилизиран във въздушната отбрана „Луфтвафе“. През 1944 г. родолюбивата принцеса се завръща със семейството си в Румъния. Установяват се в замъка „Бран“, който тя отново превръща болница. Не след дълго Антон Австрийски е арестуван. Комунистическият режим принуждава семейството да напусне Румъния. Илеана заминава за САЩ. В Америка принцесата, вярна на желанието си за добри дела, се отдава на работа в румънската православна църква. Най-сетне се развежда с ненавистния си съпруг и не след дълго се омъжва за лекаря Стефан Нисареску. И този брак е нещастен и кратък. Разочарована от любовните си неудачи и все още непрежалила принц Кирил, Илеана приема монашески сан в православен манастир във Франция под името майка Александра. Годината е 1961-ва. Малко по-късно отново се връща в Америка и доживява края на дните си в основаната от нея православна обител в град Елоуд, Пенсилвания. Игуменката Александра описва в книги своя живот и в спомените си отбелязва, че никой никога не може да забрави първите любовни трепети на своето сърце. Възлюбената на българския княз умира от сърдечен удар на 21 януари 1991 г.

През годините Кирил Преславски е свързван и с други благородни девици от различни европейски дворове, но никоя не е оставила толкова трагичен отпечатък както Илеана Румънска. За известно време името му било свързано и с известната светска дама Алиса Бломберг. Брат му Борис, с когото са много близки, а както твърди Михаил Топалов - понякога си разменят любовниците, упреква Кирил, че пилее прекалено много пари по красивата германка. В съзнанието на българите от онова време братът на царя си остава очарователният бохем, ценител на женската хубост, около когото винаги има красиви жени.

Макар през целия си живот да е най-приближеният на българския монарх, Кирил е коренно различен от брат си. Двамата имат само година разлика и са получили еднакво възпитание, но Борис е сериозен и отговорен, макар и малко нерешителен, докато князът го дава прекалено лежерно за благородник. Той не държи на потеклото, когато става дума за жени - важното е да хващат окото. Тогава става доста щедър и галантен. Нито една от любовниците му не си е тръгвала разочарована.

Кой е той?

Група мотоциклетни състезатели преди старта на състезанието. В центъра: Димитър Соколов и княз Кирил, Габрово, 19 юни 1932 г.
Роденият през 1895 г. княз Кирил Преславски завършва Военното училище в София. През Балканската и Първата световна война е офицер за свръзка на фронта. След абдикацията на цар Фердинанд през 1918 г. принцът заминава с баща си за Кобург. Следва агрономство в Хале и Прага, обикаля из Европа, но започва да води дело за имот в Чехия, което не само че изгубва, ами то глътва почти цялото му наследство от майка му Мария Луиза Бурбон Пармска. Така през 1926 г., останал без петак, Кирил се завръща в България при брат си, когото наистина обичал. Запаленият по автомобилите принц не само разглобявал карбуратори, ами и сам шофирал собствения си „Пакард“. Като офицер от Българската армия през 1938 г. е удостоен с чин генерал-лейтенант. Въпреки репутацията си на лекомислен бонвиван принцът изпълнява секретни дипломатически мисии по цял свят. След кончината на Борис Трети става един от тримата регенти на непълнолетния цар Симеон Втори.

След 9 септември 1944 г. Кирил Преславски е арестуван и откаран тайно в Москва. Там той е „обработван“ с психотропни вещества, създаващи временни изменения на възприятията, настроението, съзнанието и поведението. Връщат го обратно в България, за да бъде съден от Народния съд. До последно никой не вярва, че ще посмеят да му прочетат смъртната присъда. Тя обаче е произнесена на 1 февруари 1945 г. Изпълнена е на следващия ден. Кирил е разстрелян заедно с министри и народни представители. Царица Йоанна описва последвалите събития в дневника си: „Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур.“

Из книгата на Михаил Топалов „В сянката на трона“:

Княз Кирил: „Човек, господин Памукчиев, трябва да знае къде може и какво може. Къде бива и къде - не бива. Какво му е позволено и какво - не. Българинът има едно лошо качество - ако е добър любовник, смята, че всички жени трябва да знаят това. Той е пълен глупак.“

Според автора Михаил Топалов Памукчиев, който е имал невероятния шанс да разговаря с княз Кирил в последните дни от живота му, братът на монарха откровено му е разказвал за любовните си похождения, доста от които споделяни с цар Борис. Според автора те били толкова близки, че си разменяли гаджетата.
„Принц Кирил дори е водел любовници на царя. Някои от тях са си ги сменяли, Кирил му ги е предлагал. Вземал ги е от кабаретата, където са ходели най-големите красавици на България. А Кирил и брат му са били страхотни любовници, нежни, галантни - такова е било мнението на жените. И двамата са се грижели за всяка от тях - т. е. плащали са й добре“, твърди Михаил Топалов.

Едва не става крал на Албания

Любопитен, но неизвестен факт от живота на принц Кирил е че през 1916 г. за малко не става крал на Албания. Първенците на албанските кланове поставят въпроса за избора на българския княз за техен крал, но развитието на събитията не позволява това да се осъществи. Има данни, че лично Яне Сандански като пратеник на Фердинанд води преговорите. Князът пък още от съвсем малък учи албански език чрез своя частен учител - професор по латински, който е албанец по народност.

Още за него

Княз Кирил винаги си е падал по техниката. Като дете в двореца разглобявал всякакви уреди за ужас на прислугата. Като юноша безнадеждно се влюбва в двигателите с вътрешно горене и колите му стават страст за цял живот. Той не само шофирал сам своя „Пакард“, ами и държал да го поправя лично.

Князът учи агрономство в германския град Хале и в Прага. Няколко години прекарва във ферма в Щутгарт, но през 1926 г. се завръща в България и става флигел-адютант на брат си - цар Борис, после инспектор на пехотата и генерал-лейтенант. 

30-те и 40-те са най-щастливите му години - пътува по света, влюбва се и разлюбва, весели се с приятели и поддържа легендата за себе си като весел бохем.

Поредица на "Преса" - Великите български любови на ХХ век

Композиторът на „Лили Марлен” зарязва четири деца заради българка

Ива Ваня е звезда на немското кино. Отблъсква ухажването на министъра на фашистката пропаганда Гьобелс

Магдалена ГИГОВА

Животът може да се живее леко и на сцената, и на село - стига до теб да е мъжът, който те обича. Това казва българката Иванка Янакиева, записана в историята на немското кино като актрисата, танцьорка и певица Ива Ваня. Красавицата го знае най-добре, защото се омъжва за сина на един от най-богатите хора в Германия, едва не става херцогиня, но голямата й любов е създателят на песента „Лили Марлен” – Норберт Шулце. Заради него тя отблъсква домогванията на Гьобелс, което е крайно нездравословно по времето на хитлеризма. Но коя е жената, на която е посветена една от най-популярните песни в Германия през 30-те години на ХХ век „Цял Берлин ми се покланя, аз съм българката Ива Ваня”?

Тя е единствената нашенка оставила забележима следа в европейското нямо кино. Животът й е изпълнен с премеждия и приключения, любовни страсти и драматични обрати, дарове и удари от съдбата.
Иванка е родена през 1905 г. под опашката на коня. Буквално. Болките на майка й започват на пътя София-Карнобат и бебето изплаква на прашното шосе до коня с каруцата. Баща й е толкова потресен, че съпругата му не го е дарила със син, че не й говори две седмици. За да преглътне някак позора той дълго време облича дъщеря си като момче, стриже я нула номер и се обръща към нея с „Ваньо”. Бащата карал Ваня да стои с тежки речници под мишница за хубава стойка. По-къснно аристократичната осанка й осигурява роли в киното. Нароченото за син момиче е на седлото още от бебе. Ива Ваня печели всички състезания по езда в Германия и участва в Олимпийските игри през 1936 г.
Строгият й татко е върл противник на „развратът, наречен кино”, но екранният вирус е заразил безвъзвратно дъщеря му. Голямата й мечта е да участва във филми. По онова време за Мека на европейското кино се смята Берлин, където студията УФА бълва стотици ленти, заснети от най-прочутите режисьори. Единствен съюзник и поддръжник на Ваня е майка й, която успява да спести 100 долара. Една сутрин прилежната дъщеря изпраща баща си на работа, след което грабва куфара и хваща влака за Берлин. Иванка Янакиева е на 17 г., не знае нито една дума немски, но е абсолютно убедена, че когато я видят режисьорите ще ахнат и ще се редят на опашка да я снимат. В главата й се върти като мантра на успеха "Искам - значи ще стане. Искам - значи ще постигна всичко. Искам - ще стана киноактриса, искам - ще остана в Берлин. Което искам - ще стане!"Екзотичната й красота наистина е забелязана, но очевидно не попада на правилните режисьори, защото

всички предложения към нея са неприлични

Строгото възпитание не й позволява да приеме нито едно от тях. Амбициозната Ваня започва да работи какво ли не, за да си плаща курсовете по танци и уроците по немски. В "Романското кафене", в което мие чинии, вижда за пръв път Бертолт Брехт, Макс Райнхард, Андре Жид, Владимир Набоков. Вродената грация й помага на дансинга, но немският все още й куца, когато събира кураж за среща с директора на „Гондел”, един от големите театри в „Берлин” – Паул Лени. Младежкото й очарование е толкова завладяващо, че той само се усмихва на безумната фраза "Моля, мен помогнете някой филм", която успява да скалъпи. Лени й дава адресите на няколко известни режисьори в комплект с визитката си вместо препоръка.
Бъдещата звезда цели месеци тропа по вратите на студиата, подава „вълшебната” картичка и постепенно усъвършенства ненодялания си немски "Аз актриса, аз добра. Моля роля да дадете!".

Известният режисьор Робърт Вине, първомайстор на германския експресионизъм, решава, че свежият й типаж е подходящ за ролята на наивна 16-годишна девойка във филма му „Имах един приятел”. Той излиза на екран през 1924 г., а неин партньор е Карл де Фогт, суперзвезда по онова време. Присъствието й на екрана е като фойерверк. Българката тутакси промена труднопроизносимото Иванка Янакиева на Ива Ваня и не след дълго вече я определят като „Новата Дива на немското кино”. Красавицата влиза от филм във филм и от бедна емигрантка се превръща в тачена актриса.
Аристократи, бизнесмени, актьори, режисьори, продуценти я преследват, за да поставят света в краката й. Ива отклонява поканите с аргумента, че се е посветила на кариерата си, но един ден след поредната филмова премиера в гримьорната й с букет нахлува арийската версия на Аполон – висок, красив, рус и синеок, студент по право. Ваня се влюбва от пръв поглед и изобщо не изпитва нужда да погледне втори път. Георг, както е името на възлюбления й, за нея е готов на всичко. Романтичният германец я кани на кафе със специална покана, написана на кирилица. Цяла година Ива Ваня не подозира, че нейният любим русокоско е богаташки син. Той й предлага брак, но в картинката се вклинява баща му – един от най-големите германски индустриалци – магнатът д-р Щилке, който е уредил за сина си женитба с аристократка, за да подсили богатството с благородническа титла.
Младите влюбени нехаят. Георг нарича Ива „Сладоледената фея” и я носи на ръце. Решават да се венчаят тайно в Лондон. Двамата действително сключват брак, но не знаят, че в Англия са неотлъчно следени от шпиони на индустриалеца. По негова заповед те анулират документите за женитба и когато се завръщат в Германия младоженците се оказват закононарушители. По онова време съжителството без брак е забранено. Полицията ги разделя насила. След дълга съпротива Георг избира парите и честта на фамилията пред актрисата и зарязва Ваня обляна в сълзи. Друга версия обаче твърди, че актрисата хваща красавеца в изневяра. Въпреки това се остават приятели. Дори по-късно си общуват семейно, когато Ваня се омъжва. Георг е предпочитаният й партньор за бридж.
Ива среща Фридрих, кронпринц на Хайлигедам, внук на Великия херцог на Мекленбург-Шверин. Фриц е лудо влюбен, представя българката във висшето общество. Бурният им роман обаче трае само 20 дни. Ива се увлича по окултното. Тя е опитен нумеролог, гледа и на карти. Един ден на шега решава да врачува на Фриц и е ужасена – вижда загадъчна и насилствена смърт. Няколко дни по-късно Фридрих е намерен удавен недалеч от семейния замък. Ваня решава, че е прокълната, че Бог нарочно й отказва любов. И се опитва да удави мъката в работа.
Германия е залята от пощенски картички с нейния образ. Усмивката на Ваня е нарицателно, прическите й се копират от младите момичета. Българката става и „Мис Берлин” през 1930 година. Тогава „Берлинер цайтунг" пише: „Най-красивата столичанка е българката Ива Ваня. Тя

печели луксозен „Мерцедес бенц” кабриолет

Ива остава вярна на марката през целия си живот. В младостта си минавала бавно, за да предизвиква възхищението на почитателите си, а на 85 шпори колата с бясна скорост.

По същото време еротичната дързост е мярка за новаторство в изкуството. Ваня смело се съблича пред обектива. На някоя от актовите снимки я сравняват с Венера Милоска. Актрисата не престава да снима с най-големите звезди в предвоенна Германия. Много от тях са евреи или чужденци. Късметлиите са принудени да напуснат страната, останалите отиват в концентрационни лагери. Гьобелс е голям почитател на българката, вестниците са пълни със снимки как й целува ръка. Лично нацисткият идеолог й предлага голямата чест да смени гражданството си с немско. Ваня му казва в очите: "Никога не съм се срамувала, че съм българка. Точно обратното - навсякъде го афиширам. Няма да се откажа от националността си!".
Навлизането на говорящото кино не само не спира кариерата на Ива, ами й дава възможност да покаже, че е овладяла до съвършенство немския език и че има богато нюансиран, мощен и добре школуван глас. Някои от филмите, в които участва, са показвани и в България - „Дворцов концерт“, „Той ли беше на третия етаж“, „Отпуска срещу честна дума“. В тях не само играе, но и пее. С еднаква лекота изпълнява оперни арии и модни шлагери. За нея създават песни най-известните композитори в Германия. Така съдбата среща Ива Ваня с голямата й любов - Норберт Шулце. Той е един от най-прочутите автори на филмова музика, но шумно влетява в студиото, когато Ива записва плоча и проваля работата й. Младият мъж е с къси кожени панталонки и вбесената актриса иронично го пита „Ти какво бе, да не си някой клоун от цирка?!"
Шулце е като поразен от гръм. Изобщо не чува какво му говори, гледа само Ваня. Тя е на 34, а той на 29, женен с четири деца. Норберт подава молба за развод и започва упорито да преследва българката. Следва я навсякъде, седи на съседната маса в ресторанта и отчаяно я наблюдава, по цели нощи виси под прозорците й, заплашва, че ще се самоубие... Докато един ден тя не го кани да се качи в жилището й. Не след дълго се женят. Раждат им се двама сина, които наследяват талантите на родителите си – единият става филмов режисьор, а другият - композитор. С идването на децата, Ива Ваня доброволно се отказва от киното. Норберт Шулце остава в историята като композитора на „Лили Марлен”, а Ива Ваня като първата изпяла я на немски и на български. Макар да се води създател на най-популярната армейска песен Норберт не е любимец на министъра на фашистката пропаганда Гьобелс. Нацистът от години въздиша по Ива Ваня и въпреки че често я кани с жена си Магда на приеми, не крие домогванията си. Българката обаче никога не му е давала повод за нещо повече от добро отношение. Затова, когато в края на войната Норберт е поканен за справка в Гестапо, на Ваня й е ясно какво може да означава. Тя тръгва заедно със съпруга си с идеята или да омилостиви Гьобелс, или да умрат заедно. Но ангелът бди над тях. Започва бомбардировка над Берлин. В суматохата семейството взима синовете си и се скрива във ферма край река Одер. Там българката отглежда 80 кокошки и 20 патици, с които изхранва семейството си.
Покрай „Лили Марлен” Норберт Шулце е набеден за хитлеристки композитор. Успява да се спаси, благодарение на съпругата си. Тя го измъква от окупационната зона със смелост, любов и саможертва. С руснаците говори на руски, с американците и англичаните - на английски. Невероятният й чар покорява озверелите от битките войници. Ива Ваня продава бижутата си, за да помогне на свои роднини, приятели и съседи да не умрат от глад. Убедена, че ако се върне в родината си или остане в Германия ще бъде убита, актрисата емигрира със семейството си в Бразилия, където сестра й Цветана е примабалерина. По-късно се връщат в Германия. Последният си филм Ива снима през 1954 г., но след това открива новото си поприще – написва либретото за известния мюзикъл „Бай, бай, кепхен!“. Ваня става сценаристка на сериали, наситени с много страст, интриги, любов, дори убийства.
До последния си дъх достолепната дама готви български гозби. Понякога, дори звъни в посолството за консултация ако не е сигурна в рецептата. Съпругът й разказва, че покрай нея много техни немски приятели започнали да готвят пълнени чушки, таратор, козунак… Ива Ваня издъхва през 1991 г. в Берлин. Норберт я последва 9 години по-късно.

Таланти

Село Джинчовци, откъдето тръгва родът на Иванка Янакиева, е досами прекроената от Ньойския договор граница. Някога в него е имало над 300 жители. Двама от братовчедите Преслав и Найчо Петрови изиграват стотици роли в българския театър и кино. Сестра й Цветана пък е примабалерина в Бразилия.

Ива Ваня играе с успех и в театъра в пиеси на Ибсен.

Актрисата е не само безстрашна ездачка. Тя е многократен шампион на Германия по конен спорт, а с жребеца си Исперхан участва и в олимпийските игри през 1936 година.
В средата на тридесетте години Ива Ваня трупа победи и в новия спорт моторейсинг – комбинация от конен спорт и мотокрос. Печели турнири по спортен бридж.