събота, 19 юли 2014 г.


На седянка в Тел Авив
Единствено в Израел „българин” звучи по-гордо отколкото у нас

Магдалена ГИГОВА

 







В момента над Израел фучат ракети, звучат сирени за тревога и семействата се затварят в херметическите стаи, задължителни за всеки апартамент или къща. Защо не ходят в укритията? Понеже ракетите са с малък обсег на действие и армията ги обезврежда още във въздуха. Парчетата от тях обаче може да съдържат отровни химикали. Затова всяка от обезопасените стаи разполага със сода за хляб, която е универсален антидот. Иначе Тел Авив, Йерусалим и Хайфа почти не нарушават ритъма си на живот. А за евентуални нападения, жителите им се уведомяват с... SMS!

Когато човек попадне в Израел озъснава, че е жертва на предубежденията си. Да, наистина държавата е във война повече от 5 десетилетия, но начинът на хората да покажат кураж е да не се държат като уплашени зайци. Те възприемат атаките като природно бедствие, на което да ес опълчат с отлична организация и липса на страх. В Тел Авив до среднощ заведенията са пълни, а момичета със скандално къси дори за нашите представи шорти се разхождат без притеснение. Да, наистина навсякъде могат да се видят  младежи с униформи  и автомати, но когато човек преодолее стъписването си при вида на тежкото въоръжение, разбира, че те са най-добрият пътеводител за туриста т перфектния си английски и извънмерна учтивост. Единственото, което се потвърждава пред очите на всички е мантрата, че от пустиня евреите са направили рай. На пазарите им почти няма вносни плодове и зеленчуци, вадят по три реколти годишно, а безкрайните полета с капково напояване се командват от трима компютърджии с бели престилки. Таемат работници чак когато трябва да се прибира зарзавата.

Израел е и единствената държава в света, където като кажеш, че си българин хем знаят къде се намира родината ти, хем ти се радват искрено. А благодарността за спасяването на 49-те хиляди български евреи е не само в гората, посветена на доброто ни дело като народ, а във всеки поглед. Фондация „Българска памет” обаче се е заела със събирането на факти за още една, доста по-неизвестна благородна постъпка.Поне още 20 хиляди евреи са оцелели, благодарение на издаваните от български дипломати транзитни визи като през нашата страна са стигнали до Турция, а от там с кораби до Палестина.  Независимо как са запазили живота си, те и потомците им са благодарни.

„В България бяхме евреи. Тук сме българи”, казват членовете на „кръжеца за литература и изкуство на българските евреи”, които всеки четвъртък се събират на „седянка”. Повечето от тях пишат и издават на български, други на иврит, но сбирките им не са просто размяна на текстове. Малчугани от българското училище към нашия културен център в Тел Авив рецитират стихове на дядо Вазов, по-големите внуци на „кръжочниците” проказват музикални умения. Самите те зарязват литературата и грабват инструментите – акордеони, флейти, мандолини и мундхармоники и започват старите градски песни. А от тях до хорото е въпрос само на място за подскок. Нисим  на галено е Ничко, Натан е Натко, а разговорът се дипли на онзи сочен и чист български език (без грапави думи като „входирам” и „имплицитно”), на  който са говорили предците ни. Историята на всеки тук е готов сюжет за филм.

Натан Елазар и неколцина негови приятели създават „кръжеца” на 15 май 1990 г. От тогава не са пропускали четвъртък. „Целта ни е да не загубим българския цвят. Членове на парламента, артисти, писатели, дълъг е списъкт на членовете ни. Вече са над 300”, каза пред „Преса” Елазар – Това е нещо за душата, нещо от корените ни. Младите поколения да не изгубят връзка с нашата българщина”, добави Натан, който е написал 10 книги на български и на иврит. През Втората световна война семейството му е изселено в град Фердинанд, днешна Монтата. Там той сава ремсист, партизанин в отряд „Христо Михайлов”, а после и доброволец на фронта. Един подполковник му заповядва да организира програми, с които да ободрява войниците. Натан започва да кани артисти от Народния театър в София и музиканти. „Веднъж рецитирах „Лудият” на Шандор Петьофи. Директорът на Народния театър ме покани да тръгна с тях. Аз обаче бях поел задължение и така се разминах с актьорството”, усмихва се Елазар. След като се връща от фронта учи  инженерство. „Тъкмо да ме пратят да следвам в Съветския съюз като бивш партизанин, семейството ми реши да тръгне за Израел и така се озовахме тук”.

Меди Бенадо, която понякога идва на сбирка с четирите си деца и десетте си внука, е новият председател на клуба. „Родена съм в България. В Израел пристигнах , заедно с малката ми сестричка и родителите ни през 1948 година .

Бях наистина малко момиченце, но помня много добре България, обичам я и тъгувам по нея. Най естественно е човек да е привързан към таз земя, над която е вдъхнал въздух за първи път. Там е роден, там са неговите корени. Ние обаче, изселниците от България, имаме още други причини да ценим тази наша родина, а това е вродената човещина на българският народ”, каза Меди. - Още в самото начало на зловещите слухове за наближаващото злодеяние, баща ми, служещ като счетоводител в едно инженерно предприятие, се обърна към директора на предприятието, инженер Борис Благоев и му заяви: "Вие знаете че съм евреин,  сигурно желаете  да напусна работа". На което директора му отговори :
- "При мен няма българи, евреи, арменци – за мен съществува само човекът. Вие сте един честен човек, усърден и верен служащ . Желая да останете с мен ".
Миналата година, в  навечерието на възпоменателния ден за Холокоста, бях поканена в израелската телевизия и първите ми думи бяха: „Аз съм тук пред вас, благодарение на българският народ". Несъмнено, страдания е имало, бяхме изселени в Шумен, но когато се върнахме се в дома ни в София, нашите съседи и приятели ни върнаха изцяло поверените им имущество и покъщнина: персийски килими, ценни картини, пиано, скъпоценностите  на мама...Може ли човек да е непризнателен към тоз народ!?”.
Любопитното е, че в Тел Авив Меди открива своя приятелка Зелма Фархи 67 години по-късно. „Тя ми каза, че е от Шумен и си спомня, че у тях било настанено интернирано от София еврейско семейство с малко момиченце, което се казвало също като мен. Ама това съм аз, възкликнах, прегърнахме се и се разплакахме”, просълзи се Бенадов.

На сбирката влетява Алберт Коен. И без да знае човек, че това е един от най-прочутите артисти, нещо като „Стефан Данаилов на Израел”, веднага проличава че е такъв – подвиква шеги на български с изразителния си и дълбок глас, потупва по раменете стари приятели, целува ръце. От 60 години той е звезда в националния театър, играл е в безброй сериали, озвучавал е филми. На „кръжеца” идва след две представления, но е изискан, свеж и пъргав, въпреки 83-те си години.  „Говоря много по-добър български, отколкото иврит. Много е труден за хора от славянски произход.  От 25 г. бях в Израел, но продължавах да си пиша текстовете от пиесите на иврит с български букви. 15-годишен започнах своята кариера в дупнишкия театър. Семейството ми беше изселено там, но Холокостът изобщо не съм го почувствал. Баща ми беше оптик, имаше магазин на мястото на днешния хотел „Блакан”. Понеже беше учил 6 г. оптика в Германия, говореше немски и много войници и офицери през войната идваха не толкова за очила, колкото да си поговорят с него на родния си език. И изобщо не ги притесняваше, че на фирмата пише с големи букви „Оптик Хаим Авраамов Коен”. В Дупница веднага отвори магазин, а аз се явих на прослушване в театъра. Първата ми роля беше Вълкът в „Червената шапчица”. Присдиха ми две рогчета, виках и плашех децата. Представлението имаше огромен успех. Обаче гледам майка ми ибаща ми ги няма. Връщам се у  дома, а татко започва да вика „Как не те е срам бе, простак! Всички деца плачат от теб. Ама това е ролята, тате!Не, ти няма да плашиш децата!”. Няколко месеца по-късно режисьорът Данаилов реши да постави „Принцът и просякът”. Естествено, аз получих ролята на Просяка, понеже образът е по-интересен.  Баща ми ме пита „Ти какво ще играеш в новата пиеса? Аз съм Просякът! Не, моят син няма да играе просяк! Семейство Коен няма да играе просяци, бедни и вълци! Ама, тате, принцът е нула роля. Той само седи на сцената като истукан и нищо не прави”. Отидох при режисьора „Аман, заман” и... изиграх Принцът.

Във Държавното висше театрално училище (ДВТУ) професор ми беше Стефан Сърчаджиев, в един клас бях с Коста Цонев. В Народния театър Боян Дановски постави „Млада гвардия” и ме взе да играя там. Направих още няколко роли. Да напусна България може би беше най-голямата грешка в живота ми. Придума ме един мой приятел Алберт Хеския, брат на известния в България кинорежисьор Зако Хеския: „В Израел сега правят национален театър „Абима”, ние играем по системата на Станиславски, ще станез звезди. Ама ние не знаем иврит. Аз съм учил една година иврит в училището в Казанлък, не е трудно!”, вика ми Берто. Напуснахме баща и майка, Народния театър... и тръгнахме. Изпратиха ни в едно село на нови емигранти. На другия ден излязохме да се поразходим. На главния площад имаше две девойки, които си приказваха нещо на иврит. На мен ми се струваше като цигански, джибриш, арменски. Питам моя приятел какво си говорят, а той ми вика „Тоя иврит аз не го знам! Как не го знаеш, аз заради теб съм се затътрил тук?!”. Отиваме в едно павилионче.  Баща ми ми беше дал няколко долара. Тогава в България нямаше шоколад и аз пак му викам „Хески, купи ни по един”. Отива Берто и показва със знаци. „Тоя иврит и аз го говоря”, казах му аз. На другия ден ни мобилизираха и двамата. Във войската почна някакси да плямпам малко иврит, но се оправях главно с руски. Аз говоря перфектно седем езика, защото навремето когато започнах с театъра исках да прочета цялата литература на оригиналния език. Цял Молиер съм прочел на френски, цял Чехов, Достоевски – на руски. И сега играя в Камерния театър пиеса „Малките хора” от Чехов, която съм превел и  режисирал.  Пратиха ме в танкова бригада  6-7 месеца. Отидох при моя полковник. Не мога да му забравя името Аврам Цивион. Казах му на руски ”Аз съм шофьор на танк, но аз съм актьор. Добре, ще те пратя в южната трупа на армията. Но има малък проблем – я по иврит не говорю, очень извиняюсь. Тогава какво ще правиш? Ами от дете свиря на акордеон”. Три години и половина съм бил акордионист. Гледам ги актьорите, свиря им, завиждам им, но нито една дума не разбирам! На мен и на приятеля ми ни омръзна и решихме да се върнем в България. Излязохме във ваканция от войската и... дезертирахме. Един български параход в Хайфа товареше портокали. Хамалите качваха сандъците. И ние грабнахме по един. Качихме се на кораба и се скрихме в кюмюра. Когато стигнахме до Босфора отидохме при капитана. „Ние сме български момчета, искаме да се върнем в родината. Не! Не мога да си развалям отношенията с израелските власти!”. Пристигнахме в Бургас, но след няколко дена се върнахме обратно в Израел и никой не разбра, че сме бягали. Дори баща ми и майка ми не знаеха. С Хеския разбрахме, че сме хора на изкуството, а не криминални простаци, и се отказахме.  Заплямпахме по малко на иврит, започнахме в музикален театър. За мен беше чудесно, защото съм певец, танцьор, акордеонист. В националния театър „Абима” се явих на изпит. Казах им, че не мога да рецитирам на иврит, но изпълних монолога на Чацки от пиесата „От ума си тегли” на Грибоедов. И понеже най-големите имена на израелския театър бяха руснаци, веднага ме взеха. И те говореха иврит само на сцената, докато в бюфета си поръчваха на руски. С години съм си записвал ролите на иврит с български букви, завърши Алберт Коен.

Наоколо „кръжочниците” вече тропат право хоро. След малко акордеонистът, когото всички познават с прякора Бетона, ще ги  подбере с култовата кръчмарска песен „Пием, пеем пушим, дамаждани сушим, да живеят тарикатите...”. Без капка алкохол. Опиянението от българското им е напълно достатъчно. 


 
Публикуване на коментар

Как да се държим в храмовете Анкор Ват, Камбоджа? Милена Хлебарова, експерт по протокол и етикет Анкор Ват е едн...